Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (9)

8.

Андрю мина през офиса си, за да си вземе пощата. Фреди Олсън, застанал на четири крака под бюрото, смешно си въртеше задника.

— Да не се мислиш за пудел, Олсън? — попита Андрю, докато отваряше плика.

— Да си виждал служебната ми карта, Стилман?

— Дори не знам, че си имал такава карта. Искаш ли да отида да ти купя суха храна?

— Майната ти, Стилман! От два дни я търся навсякъде.

— И от два дни стоиш под бюрото? Защо не разшириш периметъра?

Андрю прибра останалата част от пощата — две диплянки и писмо от някакъв пророк, който предлагаше да му предостави доказателства, че краят на света ще настъпи преди края на месеца — и я пусна в машината за унищожаване на документи.

— Олсън, ако благоволиш да се изправиш на два крака, мога да ти съобщя сензационна новина.

Олсън стана и удари главата си.

— И каква е тя?

— Някакъв кретен ударил главата си. Току-що. Хубав ден, Олсън.

Андрю тръгна към асансьора, като си подсвиркаше. Оливия влезе в кабината след него.

— Коя е причината за хубавото ви настроение, Стилман?

— Не можете да разберете.

— В архива ли отивате?

— Не. Слизам в приземния етаж, защото умирам от желание да проверя фабричния номер на парния котел.

— Стилман, до края на живота си ще се чувствам виновна за онова, което ви се случи, но не прекалявайте. Над какво работите?

— А кой ви е казал, че работя, Оливия?

— Имате вид на гладен човек, а това е добър знак. Чуйте, Андрю. Или идвате днес да ми кажете нещо за разследването си, или ви възлагам служебно анкета с много кратък срок.

— Един много сигурен източник имал сведения за края на света — сериозно каза Андрю.

Главната редакторка го погледна убийствено, после изражението й се смекчи и тя прихна.

— Вие сте…

— Непоправим, знам, Оливия. Дайте ми една седмица и ще ви обясня, обещавам.

— До седмица, Андрю.

Андрю излезе, изчака тя да се отдалечи и се отправи към офиса на Долорес.

— Е? — попита той, след като затвори вратата.

— Нещо ме тревожи по повод вашето протеже, Стилман. Не намирам нищо за нея. Сякаш някой се е постарал да изтрие всяка нейна стъпка. Тази жена няма минало.

— Мисля, че знам кой е направил това.

— Който и да е, има дълга ръка. За двайсет години работа не съм виждала подобно нещо. Дори се обадих във „Форт Кинт“, университета, за който ми говорехте. Невъзможно е да се получи и най-незначителната информация за Сюзи Бейкър.

— А за сенатора Уокър?

— Подготвила съм ви досие. Не познавах тази афера, но когато четеш вестниците от онова време, става ясно, че е вдигнала голям шум. Поне за няколко дни и после — край, нищо, нито ред. Пълно затъмнение. Вашингтон вероятно е бил изправен на крака, за да се постигне такова мълчание.

— Било е друго време, нямало е интернет. Ще ми дадете ли досието, Долорес?

— Пред вас е.

Андрю взе досието и започна да го разглежда.

— Доброто куче май заслужава едно благодаря — процеди през зъби Долорес.

— Олсън е виновен. Видях го преди малко. Благодаря, Долорес.

Андрю излезе от редакцията.

Пристигнал вкъщи, той отиде в кухнята, отмести хладилника и се учуди как Сюзи е успяла да го помръдне съвсем сама. Пъхна ръка отзад и извади папката.

В нея имаше измачкано и повредено от влагата писмо, което той разгъна внимателно.

Скъпи Едуард,

Стана онова, което трябваше да се случи, и много ми е тъжно заради вас. Опасността вече е отстранена. Причината се намира на място, където никой не може да попадне, освен ако някой не си удържи на думата. Ще ви изпратя точните координати с две други отделни писма, които ще бъдат транспортирани по същия начин.

Представям си дълбокото отчаяние, което този драматичен изход ви е причинило, но ако това може да облекчи съвестта ви, заявявам ви, че при подобни обстоятелства и аз щях да действам по същия начин. Интересите на държавата са над всичко, а хора като нас нямат друг избор, освен да служат на родината си, дори и ако трябва да пожертват най-скъпото.

Повече няма да се видим и съжалявам много за това. Никога няма да забравя нашите пребивавания в Берлин между 1956-а и 1959-а и особено онзи 29 юли, когато ми спасихте живота. Вече сме квит.

При крайна необходимост можете да ми пишете на адрес: 79, Юли 27 Гате, апартамент 71 в Осло. Ще остана там за известно време.

Унищожете това писмо, след като го прочетете, разчитам на дискретността ви, за да не остане нищо от тази последна кореспонденция.

С най-добри чувства:

Аштън

Андрю се върна в хола, за да проучи досието, връчено от Долорес.

Намери куп изрезки от вестници от средата на януари 1966-а.

„Жената на сенатора Уокър, заподозряна в държавна измяна“ — заглавие във „Вашингтон Пост“.

„Скандал в дома на Уокър“ — пишеше на първа страница „Лос Анджелис Таймс“, „Съпругата предател“ — обявяваше „Дейли Нюз“, „Виновна“ — обвиняваше „Денвър Пост“, Шпионката, която мамеше мъжа си и Родината („Ню Йорк Пост“).

Повече от трийсет централни и регионални вестника публикуваха приблизително едно и също заглавие. Всички разказваха историята на Лилиан Уокър, съпруга на сенатора демократ Едуард Уокър и майка на деветнайсетгодишна дъщеря. Обвинена в шпионаж в полза на КГБ. Според „Чикаго Трибюн“ агентите, които дошли да я арестуват, намерили в стаята й категорични улики, виновността й не можело да бъде поставена под съмнение. Съпругата на сенатора записвала разговорите, водени в кабинета на мъжа й. Откраднала ключа от сейфа му, за да фотографира документи, които се канела да продаде на комунистите. „Далас Морнинг Нюз“ твърдеше, че без намесата на ФБР голям брой военни съоръжения и части, ангажирани във Виетнам, щели да станат жертва на държавната измяна на Лилиан Уокър. Предупредена от съучастници — според едни, или от двоен агент — според други, тя избягала в последния момент и не била задържана.

Всеки ден вестниците пълнеха страниците си с тази измяна и последиците от нея. На 18 януари сенаторът Уокър подава оставка и заявява, че се оттегля от политиката. На 19 януари пресата съобщава, че Лилиан е заловена, докато се опитвала да премине северната граница на Швеция, за да отиде през Норвегия в СССР. Но от датата 20 януари насетне, както беше забелязала Долорес, вестниците не бяха публикували нито ред за Лилиан Уокър.

Изключение беше кратка бележка в политическите страници на „Ню Йорк Таймс“ с автор Бен Мортън, която завършваше с въпроса: „Кой има полза от отстраняването на сенатор Уокър?“.

Андрю си спомняше този опитен репортер с твърд характер, когото беше срещал в коридорите на вестника, когато работеше в отдела за некролози. По онова време Андрю още не беше в кастата на репортерите и никога не беше разговарял с него.

Андрю се обади на Фигера, служителя в отдел „Кореспонденция“, и го помоли за адреса, на който препраща писмата на Бен Мортън. Фигера му отговори, че отдавна не го прави, за Бен Мортън пристигали само рекламни материали, които изхвърлял по негово нареждане. Андрю настоя и в крайна сметка Фигера го осведоми, че журналистът се е оттеглил в малкото селище Търнбридж във Върмонт; нямал точен адрес, само номер на поща до поискване.

Андрю изучи картата и установи, че до Търнбридж може да стигне само с кола. Не беше използвал своя датсун от времето, когато един ядосан читател го беше повредил с бейзболна бухалка в подземния паркинг. Лош спомен. Колата беше ремонтирана в гаража на Саймън и още се намираше там. Андрю беше сигурен, че тя е в перфектно състояние: все пак в някои случаи от маниакалността на приятеля му имаше полза.

Взе досието, топли дрехи и един термос с кафе и отиде пеша в гаража.

* * *

— Разбира се, че е в отлично състояние — каза Саймън, — къде отиваме?

— Този път ще се разходя сам.

— Обаче не знам къде отиваш — намуси се Саймън.

— Във Върмонт. Дай ми ключовете.

— Там вали сняг и с твоя датсун ще излетиш от пътя при първия завой, особено ако караш през нощта — каза Саймън, докато ровеше в чекмеджето на бюрото си. — Ще ти дам един шевролет универсал от 1954-а, двеста конски сили, шест цилиндъра. Съветвам те да ми го върнеш в отлично състояние, реставрирал съм го с оригинални части.

— Не се съмнявам.

— Това ирония ли е?

— Саймън, трябва да тръгвам.

— Кога ще се върнеш?

— Понякога се питам дали не си реинкарнация на майка ми.

— Хуморът ти е тъповат. Обади ми се, когато пристигнеш.

Андрю обеща и се качи в колата. Седалките миришеха на остаряла кожа, но кормилото и бордното табло изглеждаха много добре.

— Ще се грижа за нея като за своя собственост.

— По-добре се грижи като за моя собственост — отговори Саймън.

Андрю излезе от Ню Йорк от север. Покрайнините изчезнаха бързо с безпорядъка от жилищни блокове, индустриални зони, складове и нефтохранилища. Последваха малки градчета, които с падането на нощта бяха заменени от селца.

Ритъмът на човешката дейност ставаше все по-бавен. Къщите отстъпиха място на полетата и само осветените прозорци на някои ферми показваха, че и там живеят хора.

 

 

Търнбридж се оказа парче от път, осветено от пет улични фенера, разположени на десет метра един от друг. Пет ръждясали стълба осветяваха бакалия, железария и бензиностанция, която още беше отворена. Андрю спря до единствената колонка; гумите на шевролета, преминавайки върху кабел, бяха включили звънец. Показа се мъж, стар почти колкото гаража си. Андрю слезе от колата.

— Можете ли да напълните резервоара? — попита той.

— Отдавна не съм виждал такова нещо — каза мъжът и подсвирна, като разкри няколко развалени зъба. — Карбураторът нов ли е? Имаме само безоловен бензин.

— Мисля, че да. Ами ако не е, какво ще стане?

— Нищо особено, но ако искате да продължите, трябва да го знаете. Отворете капака да проверя водата и маслото.

— Няма нужда, колата излиза от ремонт.

— Колко мили е направила?

— Около триста.

— Тогава отворете капака, тези старици са лакоми за масло, пък и нямам какво да правя, последният клиент мина вчера сутринта.

— Защо тогава още е отворено? — попита Андрю, като си разтриваше раменете, докато мъжът пълнеше резервоара на шевролета.

— Виждате ли онзи стол зад стъклото: от петдесет години седя на него, само на него задникът ми се чувства добре. Държа тази бензиностанция, откакто баща ми умря през 1960-а. Той я построи. Когато бях малък, сипвахме „Гълф“, ама марката изчезна преди нас. Спалнята ми е на първия етаж. Не мога да спя и държа отворено, докато очите ми почнат да се затварят. Какво друго да правя? Пък и човек никога не знае, ако някой като вас случайно мине оттук, ще бъде жалко да загубя клиент. Къде отивате?

— Тук. Познавате ли Бен Мортън?

— Бих предпочел да ви кажа не, но, да, познавам го.

— Знаете ли къде живее?

— Добре ли мина денят ви?

— Да, защо?

— В такъв случай върнете се обратно, защото ще си изпатите.

— Идвам от Ню Йорк, за да се срещна с него.

— Даже да идвахте от Маями, пак щях да ви кажа същото. Мортън е дърт глупак и най-добре е да стоите далеч от него.

— Свикнал съм с глупаци, имам голям опит.

— Но не и като него! — възкликна мъжът и постави пистолета на помпата на мястото му. — Готово, закръглям на осемдесет долара, центовете са за фирмата.

Андрю му подаде пет банкноти от по двайсет долара. Старецът ги преброи и се усмихна.

— Обичайният бакшиш е два долара. Ако ви взема още осемнайсет, за да получите адреса на този дърт пръч, ще мина за мошеник. И без туй ръцете ми са в масло, няма защо да ми се мазните. Отивам да взема рестото. Може да дойдете с мен, имам топло кафе.

Андрю влезе в бензиностанцията.

— Каква работа имате с този тъпанар? — попита мъжът и подаде чаша кафе на Андрю.

— Какво ви е сторил, че толкова го обичате?

— Кажете ми поне един човек, който да се разбира с този темерут, и ще ви напълня резервоара безплатно.

— Май прекалявате.

— Живее като отшелник в колибата си. Доставят му продукти на пътя, никого не пуска в жилището си. Дори моята бензиностанция е твърде далеч за негова милост.

Кафето имаше вкус на цикория, но на Андрю му беше студено и го изпи, без да се колебае.

— Да не се каните да го разбудите през нощта? Голямо чудо ще бъде, ако ви отвори вратата.

— На колко мили се намира най-близкият мотел?

— На около петдесет, но през този сезон е затворен. Бих ви приютил за тази нощ, но в сайванта няма отопление. Мортън живее на юг, отминали сте го. Върнете се обратно: след Ръсел Роуд вдясно ще видите пътека, която води до бараката му, няма как да я пропуснете.

Андрю поблагодари на стареца и тръгна към вратата.

— Карайте по-бавно. Ако моторът ви загрее заради бензина, който ви налях, клапаните ще се повредят.

 

 

Със запалени фарове шевролетът пое в тъмната нощ и после зави по камениста пътека.

Прозорците, разположени от двете страни на вратата на дървената барака, още светеха. Андрю спря мотора и отиде да почука.

Старецът, който му отвори, го гледаше спокойно и съвсем не приличаше на репортера, от когото се възхищаваше преди години.

— Махайте се! — процеди той през гъстата си брада.

— Господин Мортън, изминах дълъг път, за да дойда при вас.

— В такъв случай изминете го в обратна посока, ще ви се види по-къс, след като вече ви е познат.

— Трябва да говоря с вас.

— Аз пък не искам, изчезвайте, нямам нужда от нищо.

— Статията ви за аферата „Уокър“.

— Каква афера „Уокър“?

— 1966-а, жената на сенатора, обвинена в държавна измяна.

— Май си падате по пресните новини. Какво й има на статията ми?

— Аз съм журналист от „Ню Йорк Таймс“ като вас. Срещали сме се няколко пъти преди много години, но не съм имал случай да говоря с вас.

— Не ви ли казаха, че отдавна съм пенсиониран? Много задълбочено разследвате, няма що.

— Нали ви открих! Името ви го няма в телефонния указател.

Бен Мортън дълго гледа Андрю и накрая му направи знак да влезе.

— Приближете се до камината, устните ви са посинели.

Андрю разтърка ръцете си пред огнището. Мортън отвори бутилка мерло и сипа две чаши.

— Дръжте — каза той на Андрю, — действа по-сигурно от огъня. Покажете ми служебната си карта.

— Какво доверие! — каза Андрю и отвори портфейла си.

— Доверието е за тъпаците. Във вашия занаят, ако сте доверчив, значи, за нищо не ставате. Стопляте се за пет минути и се махате. Ясно ли е?

— Изчетох стотина статии за аферата „Уокър“, но само вие сте изказали съмнение за виновността на Лилиан Уокър. Вярно, че е под формата на въпрос, но все пак е съмнение.

— И какво от това? Минало-заминало.

— Пресата напълно е забравила за случая от 20 януари нататък, само вие на 21-ви сте публикували вашия материал.

— Бях млад и нахален — усмихна се Мортън и изпи чашата си на един дъх.

— Значи, си спомняте.

— Може да съм стар, но не съм изкуфял! Защо се интересувате от тази стара история?

— Не се доверявам, когато всички вкупом се нахвърлят върху някого…

— Аз също. Точно затова написах онази статия. Е, „написах“ е силно казано. Наредиха ни да не публикуваме нито ред за сенатора Уокър и съпругата му. Трябва да си представите какви времена бяха. Свободата на печата спираше до линията, начертана от политическата власт. Аз успях да я прекрача.

— Как?

— Стара хитрост, която всички знаехме. Прокарвахме материала си през редакционния комитет, а за да го публикуват така, както искахме, беше достатъчно да останем до късно във вестника. Докато словослагателите набираха вестника, отивахме при тях с няколко реда уж за спешна поправка. По това време нямаше кой да ни следи. В повечето случаи никой нищо не забелязваше, но понякога се разбираше. Обаче началниците не са способни да приемат, че сте ги измамили. Самолюбието им страда. В този случай ме хванаха, но на другия ден никой нищо не каза в редакцията. Наказаха ме за неподчинение през следващите месеци.

— Не вярвахте, че жената на Уокър е виновна?

— Дали вярвах, или не, няма никакво значение. Знаех само, че нито аз, нито моите колеги имахме достъп до красноречивите доказателства, за които говореха. Смущаваше ме, че никой не се интересуваше от този факт. Бяха минали дванайсет години от времето на маккартизма, но тази афера смърдеше на нещо подобно… Петте минути изтекоха, нужно ли е да ви покажа къде е вратата?

— Сега не съм в състояние да си тръгна, нямате ли стая за приятели?

— Нямам приятели. На север от селото има мотел.

— Мъжът от бензиностанцията ми каза, че най-близкият мотел е на петдесет мили и е затворен през зимата.

— Опашата лъжа. Той ли ви каза къде живея?

— Никога не издавам източниците си.

Мортън отново напълни чашата на Андрю.

— Отстъпвам ви канапето си, но утре рано сутринта да ви няма.

— Имам още въпроси за Лилиан Уокър.

— Аз пък нямам какво повече да ви кажа, защото отивам да спя.

Бен Мортън отвори шкафа и подаде завивка на Андрю.

— Не ви казвам „до утре“, защото няма да сте тук, като се събудя.

Загаси осветлението и се качи по стълбата, която водеше към горния етаж. Вратата на стаята се затвори.

Единственото помещение, от което се състоеше долният етаж на бараката, се осветяваше само от пламъците в огнището. Андрю изчака Мортън да си легне и се доближи до малкото бюро под прозореца.

Издърпа тихо стола и седна. Погледна снимка на Бен Мортън, направена, когато е бил на двайсетина години. Стоеше до мъж, който вероятно беше баща му.

— Не ровичкай в нещата ми или ще те изритам навън! — чу се глас от горния етаж.

Андрю се усмихна и отиде да си легне. Зави се хубаво и се унесе от равномерния пукот на дървата в огнището.

* * *

Някой разтърсваше раменете му. Андрю отвори очи и видя Мортън, наведен над него.

— Млад си още, за да сънуваш такива кошмари. Не е възможно да си бил във Виетнам.

Андрю се изправи. Макар че в стаята беше студено, целият беше плувнал в пот.

— Не можеш да си простиш, че са те прекарали, нали? Мислиш ли, че не знам кой си, че Фигера не ме е предупредил за посещението? Ако искаш да станеш добър журналист, трябва да ти разкрия няколко професионални номера. Ще сложа още едно дърво в огнището, а ти ще се опиташ да спиш до сутринта, без да ме будиш със стоновете си.

— Няма да мога да заспя. Ще си тръгна.

— Господи, кой ми изпрати подобен чудак! Дошъл си чак от Ню Йорк да ме разпиташ и вече искаш да си тръгваш. Никога ли не изтръпваш пред вратата на редакцията, когато видиш надписа „Ню Йорк Таймс“ на фасадата?

— Винаги.

— Ами тогава се опитай да бъдеш достоен за него, по дяволите! Ще си тръгнеш или когато ти писне от моите истории и заспиш без кошмари, или когато те изритам навън, но не и като некадърник, който не си е свършил работата. Хайде сега, питай ме какво искаш да узнаеш за жената на сенатор Уокър?

— Защо се съмнявахте във виновността й?

— Защото изглеждаше прекалено виновна. Но такова беше моето лично мнение.

— Защо не го написахте в статията си?

— Когато началниците ни помолиха учтиво да не пишем на тази тема, препоръчаха ни да не настояваме. През 60-те години пишещите ни машини не бяха свързани с останалия свят. Бяха ни наредили да не говорим за аферата „Уокър“. Нямах нищо конкретно, за да напиша онова, което мислех, и без това бях поел много рискове. Щом се съмне, ще отидем в гаража. Ще видя какво мога да намеря в моя архив. Не защото не помня, а защото все пак е минало много време.

— Според вас какви документи е притежавала Лилиан Уокър?

— Точно това е неясно в това дело. Никой никога не разбра. Правителството твърдеше, че става дума за стратегическа информация, свързана с нашите позиции във Виетнам. И точно това ме притесняваше. Тази жена беше майка. В името на каква идеология съпругата на един сенатор би пожелала да изпрати на смърт младите ни войници? Често се питах дали мишената не беше самият сенатор. Уокър беше твърде десен за демократ, понякога позицията му се отдалечаваше от линията на партията му, а приятелството му с Джонсън пораждаше невероятна завист.

— Мислите, че са му скроили номер?

— Не казвам, че съм го мислел, а че беше възможно. Кой би повярвал в началото, че „Уотъргейт“^[1] е истина? Сега е мой ред да ти задам няколко въпроса. Кой те насочи към това дело отпреди няколко десетилетия и защо се интересуваш от него?

— Познавам внучката на Лилиан Уокър, която се е заклела да докаже невинността на баба си. Тревожа се от факта, че, както изглежда, това все още безпокои някои хора.

 

 

Андрю показа на Мортън препис на писмото, намерено в самолета, и му разказа за двата обира.

— Беше в окаяно състояние. Преписах каквото можах.

— Този лист не съобщава нищо особено — отговори възрастният журналист, след като прочете писмото. — Каза ми, че си прочел над сто статии, свързани с тази афера, нали така?

— Всичко публикувано за Уокър.

— Нещо за пътуване в чужбина?

— Не, нищо такова, защо?

— Облечи се. Искам да проверя нещо в гаража.

Мортън взе фенера от етажерката в килера, който му служеше за кухня, и направи знак на Андрю да го последва.

Прекосиха зеленчукова градина, покрита със скреж, и влязоха в сайвант, който се стори на Андрю по-голям от колибата, където живееше Мортън. Зад един джип и куп нарязани дърва бяха подредени десетина метални кутии.

— Цялата ми кариера е в тях, като ги погледнеш, разбираш, че животът не е кой знае какво. Като си помисля колко нощи не съм спал, за да напиша тези статии, които сега нямат никаква стойност… — въздъхна Бен Мортън.

Отвори няколко кутии, помоли Андрю да му свети с фенера и накрая извади едно досие, което понесе към къщата.

Двамата мъже седнаха на масата. Мортън сложи още една цепеница в огъня и заразглежда записките си.

— Помогни ми и потърси биографията на Уокър, не успявам да я намеря.

Андрю се залови за работа, но почеркът на Мортън беше съвсем нечетлив. Успя обаче да намери документа и го подаде на Мортън.

— Не съм напълно изкукал все пак! — радостно възкликна журналистът.

— Какво има?

— Нещо, което не беше в ред в писмото, което ми показа. През 1956 година Уокър е депутат, а един депутат не отива в Берлин в разгара на студената война, освен ако не е с дипломатическа мисия, което няма как да остане незабелязано. Но ако си беше свършил работата и беше изучил живота на Уокър, щеше да узнаеш, че той не е знаел немски. Защо тогава говори за някакви пътувания с приятеля си между 1956-а и 1959-а?

Андрю се почувства засегнат: наистина не беше се сетил за това.

Мортън стана, приближи се до прозореца и погледна навън: зазоряваше се.

— Ще вали сняг — каза той. — Ако искаш да се върнеш в Ню Йорк, трябва да тръгваш. В нашия край снегът не е шега, може да те забави с няколко дни. Вземи досието, не съдържа кой знае какво, но може и да ти помогне. На мене вече не ми трябва.

Мортън му направи сандвич и напълни термоса му с топло кафе.

— Вие изобщо не сте такъв, какъвто ви описа старецът от бензиностанцията.

— Ако така искаш да се отплатиш за гостоприемството ми, комплиментът ти е странен, момчето ми. Роден съм в тази дупка. Тук израснах и тук се върнах да свърша живота си. Когато си обиколил света и си видял повече, отколкото можеш да си представиш, имаш желание да се върнеш при корените си. Като бяхме на седемнайсет години, онзи стар глупак си въобрази, че съм спал със сестра му. Не съм се старал да го убеждавам, че не е така, въпрос на самолюбие. Доста беше разтропана сестричката му, много момчета се бяха възползвали, но не и аз. Затова мрази всички мъже от селцето.

 

 

Мортън придружи Андрю до колата.

— Пази книжата, които ти дадох, прегледай ги и ми ги върни, когато вече няма да са ти нужни.

Андрю обеща и седна зад волана.

— Пази се, Стилман, след като са претършували дома ти, значи, аферата още не е забравена. Възможно е някои хора да не искат делото на Лилиан Уокър да бъде обект на разследване.

— Но защо? Сам казахте, че е минало много време.

— Познавах прокурори, които знаеха със сигурност, че има осъдени на смърт, които не са извършили престъпленията, заради които ще ги екзекутират. Но те предпочитаха да се противопоставят на преразглеждането на набързо приключените дела и да изчакат нещастниците да се изпържат на електрическия стол, вместо да признаят, че са некомпетентни или корумпирани. Несправедливо убитата жена на сенатор може да разтревожи мнозина дори и след четирийсет години.

— Как разбрахте, че е била убита? Пресата никога не е казала нищо за нейната съдба.

— Подобно мълчание красноречиво говори за участта й — каза Мортън. — Във всеки случай, ако имаш нужда от помощ, винаги можеш да ми се обадиш, написах телефонния си номер на опаковката на сандвича ти. Звъни вечер, рядко съм вкъщи през деня.

— Последни думи и си тръгвам наистина — каза Андрю. — Аз лично помолих Фигера да ви предупреди, че ще дойда при вас. Не съм толкова лош репортер, колкото си мислите.

 

 

Заваля сняг точно в момента, когато Андрю тръгна на път.

Щом колата му излезе от пътеката, Мортън влезе в колибата и вдигна слушалката.

— Тръгна си — каза той на събеседника си.

— Какво знае?

— Все още нищо особено, но е добър журналист, дори и да знаеше, нямаше да го сподели.

— Прочетохте ли писмото?

— Да, показа ми го.

— Успяхте ли да препишете съдържанието?

— Вие ще го препишете, не беше трудно да го запомня.

И той продиктува следния текст:

Скъпи Едуард,

Представям си дълбокото отчаяние, което този драматичен изход ви е причинило, но ако това може да облекчи съвестта ви, заявявам ви, че при подобни обстоятелства и аз щях да действам по същия начин. Интересите на държавата са над всичко, а хора като нас нямат друг избор, освен да служат на родината си, дори и ако трябва да пожертват най-скъпото.

Повече няма да се видим и съжалявам много за това. Никога няма да забравя нашите пребивавания в Берлин между 1956-а и 1959-а и особено онзи 29 юли, когато ми спасихте живота. Вече сме квит.

— Нямаше ли подпис?

— Не и на копието, което ми показа. Изглежда, че оригиналът бил в окаяно състояние. Възможно е, след като е стоял петдесет години на дъното на пещера.

— Дадохте ли му досието?

— Тръгна си с него. Прецених, че няма нужда да му давам повече информация. Този Стилман е като ловджийско куче, сам ще открие всичко. Спазих инструкциите ви, но не ви разбирам. Направихме всичко тези документи да изчезнат, а ето че сега се стараете да излязат наяве.

— След смъртта й никой не е успял да ги намери.

— Защото са унищожени, както пише в доклада. Нали това искаше агенцията? Да изчезнат с нея.

— Никога не съм вярвал в заключенията в този доклад. Лилиан беше твърде интелигентна, за да ги изгори преди ареста си. Ако е искала да ги обнародва, никога нямаше да го направи.

— Това е вашата интерпретация на нещата. Но дори и ако заключенията в доклада не са верни, а след толкова години и ние самите не сме успели да намерим тези книжа, къде е рискът?

— Честта на семейството се защитава от поколение на поколение, така продължават родовите войни. Ние се ползвахме от временна отсрочка. Дъщерята на Лилиан Уокър не беше способна да направи каквото и да е, но нейната внучка е съвсем различна. И ако тя не успее да реабилитира баба си, нейните деца ще поемат щафетата и така нататък. Ние сме длъжни да защитим честта на нацията, но не сме вечни. С помощта на този репортер Сюзи може би ще постигне целта си. Тогава ние ще се намесим и окончателно ще решим това дело.

— И ще я сполети участта на баба й?

— Искрено се надявам, че това няма да се случи. Всичко зависи от обстоятелствата, ще видим, когато му дойде времето. Впрочем какво направихте с истинския Мортън?

— Казахте ми, че желанието му било да бъде погребан в това затънтено място. Е, изпълних последната му воля буквално. Почива под розовите си храсти. Какво да правя сега?

— Останете в дома на Мортън до нова заповед.

— Надявам се, че няма да е задълго, мястото не е много забавно.

— Ще ви се обадя след няколко дни. Дотогава не се показвайте пред местните хора.

— Няма такава опасност, тази колиба наистина е на края на света.

Арнолд Кнопф вече беше затворил.

Мъжът се качи на горния етаж. Влезе в банята, загледа се в отражението си в огледалото и леко дръпна краищата на бялата си брада и белокосата перука. Когато ги махна, изглеждаше с двайсет години по-млад.