Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (16)

15.

59°, 56‘,29.7" О — 79°, 7‘, 37.71" N

Джипиесът на борда посочваше точно това положение. Самолетът зави и започна да се спуска към полярния лед, като проби плътния слой облаци. В далечината се виждаха ледени блокове. Фарът на хидроплана освети млечнобялата площадка, покрита с тънък пласт сняг. Колелата под поплавъците смекчиха приземяването, апаратът подскочи, борейки се със страничния вятър. Пилотът успя да задържи посоката, моторът забави ход и хидропланът спря.

Всичко около тях беше бяло. Когато отвориха вратата, ги лъхна такъв чист въздух, какъвто Сюзи и Андрю никога не бяха вдишвали. Само вятърът нарушаваше тишината и някакво странно далечно скърцане, подобно на хихикане. Погледите им се насочиха към мястото, откъдето идваше звукът.

— Мястото, което търсите, се намира на един-два километра ей в тази посока — каза пилотът. — Внимавайте, на полярната шапка светлината е измамна, тя изопачава разстоянията и релефите. Може лесно да минете зад склона на някой хълм, без да забележите. Ако загубите хидроплана от погледа си, има опасност да се въртите в кръг и никога да не го намерите. След един час ще запаля фара и ще потегля, върнете се точно навреме. Усещам, че времето ще се развали, а не искам да свърша дните си тук. Ако не сте се върнали, ще трябва да излетя. Ще предупредя спасителните служби, но докато дойдат, ще трябва да се оправяте сами и при тази температура ви пожелавам късмет!

Сюзи погледна часовника си, даде знак на Андрю и те тръгнаха.

Пилотът имаше право. Вятърът се засилваше и шибаше лицата им с бодлив сняг. Скърцането се засили и напомняше звука, издаван от онези стари ръждясали ветрогенератори, които понякога се срещат край някои ферми.

Не бяха добре екипирани. Андрю зъзнеше от студ, ако времето продължеше да се влошава, беше истинско безумие да упорстват.

Помисли да се върнат назад. Сюзи го отмина, без да спира. Само го погледна втренчено и той бе принуден да продължи.

Внезапно сред леденото поле зърнаха изоставена метеорологична станция — три ламаринени постройки изникнаха от призрачната мъгла, подобни на кораби, застинали в ледено море. В центъра се издигаше пилон, но нямаше знаме. Малко по-нататък имаше барака с продънен покрив. Най-голямата постройка приличаше на метално иглу с диаметър около трийсет метра. На купола му имаше два комина с ветропоказатели и високи капаци.

Желязната врата нямаше ключалка. И за какво да заключваш нещо, което се намира сред нищото? Дръжката беше покрита с лед. Сюзи напразно се опита да я раздвижи. Андрю я изрита няколко пъти и тя се отвори.

Вътре мебелировката беше спартанска. Дървени маси и пейки, десетки метални шкафчета, празни каси. В централното здание, където се намираха, вероятно са били техническите съоръжения, докато останалите постройки са служели за столова и спални помещения. Върху прашни плотове Андрю видя уреди за измерване на всичко, което може да се измерва. Везни, епруветки, анемометър^[1], няколко термостата, апарати за филтриране, стари ръждясали помпи и сонди. Оборудване, което свидетелстваше, че дейността на тази станция не се е ограничавала само с метеорологични проучвания. В пирамидата до стената вероятно е имало около двайсетина пушки, а в шкафа, на който висеше катинар, са се съхранявали мунициите. Беше невъзможно да се определи преди колко време е било изоставено всичко това. Сюзи и Андрю отваряха шкафовете един по един, издърпваха чекмеджетата на всяко бюро, повдигаха капаците на касите — всичко беше празно.

— Непременно е някъде тук — каза тя гневно.

— Не искам да бъда песимист, но времето напредва. Чувате ли вятъра? Може би трябва да се връщаме при самолета.

— Оставете песимизма и ми помогнете да търся.

— Къде да търсим, по дяволите? Огледайте се наоколо — това са само стари вещи, които не служат за нищо.

Прегледаха и другите две постройки.

Няколко минути им бяха достатъчни, за да изучат спалното помещение. Освен двайсетина походни легла, покрити с лед, и още толкова каси нямаше нищо интересно. Столовата беше в ужасен вид. Сякаш хората, които бяха живели тук, бяха я напуснали с убеждението, че повече няма да се върнат, и бяха оставили всичко на грижите на природните стихии. Масите бяха отрупани с мръсни чинии и прибори. На един стар котлон имаше ръждясал чайник. Кухненските съдове имаха отблъскващ вид: тук явно храненето е било нужда, а не наслаждение.

Сюзи и Андрю тръгнаха към лабораторията. Бурята се беше усилила.

— Трябва да тръгваме — повтори Андрю. — Дори не знам как ще стигнем до самолета.

— Вървете, щом искате.

Сюзи пристъпи към редицата метални шкафове и с всички сили блъсна първия, който се заклати и се обърна на пода. Андрю мислеше единствено как ще се върнат до самолета. Знаеше, че инатът на Сюзи е безграничен и че няма да тръгне, преди да постигне целта си: реши да й помогне да обърне всичките шкафове. Когато и последният падна, те видяха малък сейф, вграден в стената. На вратичката му имаше ключалка.

Сюзи се приближи да я разгледа, обърна се и изгледа Андрю с чаровна дяволита усмивка.

Дръпна ципа на якето си, пъхна ръка в яката на пуловера си и извади верижка, на която висеше ключ. Червеният ключ, който планината й беше върнала преди няколко месеца.

Взе малкия спиртник, който се намираше сред епруветките, и запали фитила. След като размрази ключалката, ключето влезе в нея, сякаш го бе очаквала от дълго време.

В сейфа имаше голяма тетрадка, пъхната в найлонов плик. Сюзи я грабна с благоговението на вярващ, който е открил свещена реликва. Постави я на масата, седна на пейката и започна да я разлиства.

Тетрадката съдържаше всички подробности за операция „Снегурочка“, имената на политиците, които я бяха одобрили, и на онези, които я бяха финансирали. В досието имаше и много факсимилета на писма. Кореспонденцията между членове на правителството, сенатори и от двата лагера, висши военни, директори на правителствени агенции, финансисти, шефове на големи петролни компании. Списъкът на замесените лица наброяваше повече от сто имена и Андрю не можеше да повярва, че чете такова нещо.

Операция „Снегурочка“ беше започнала в началото на 1966 г. Няколко подводници бяха обстрелвали подводния лед, а учените, обитавали някога тази станция, бяха изучавали последиците.

Андрю извади мобилния телефон от джоба си.

— Не мисля, че тук има обхват — каза той в отговор на учудения поглед на Сюзи и започна да фотографира документите.

Когато свърши, двамата чуха бръмченето на мотор, което скоро изчезна, заглушено от воя на вятъра, чиито яростни пристъпи атакуваха постройките.

— Надявам се, че нашият човек ще изпълни обещанието си и ще ни изпрати помощ — каза Сюзи, взирайки се в оловносивото небе.

— Не мисля, че тази новина ме радва — отговори Андрю. — Кой ли ще дойде да ни прибере?

— Аз — заяви мъжът, който току-що беше влязъл с пистолет в ръка.

* * *

Мъжът смъкна качулката си. Съсухреното му лице издаваше възрастта му и ако не беше оръжието, Андрю лесно можеше да го обезвреди.

— Седнете — спокойно каза той и затвори вратата.

Сюзи и Андрю се подчиниха. Мъжът седна на друга маса, но далеч от тях, за да не се опитат да го разоръжат.

— Дори не си го помисляйте — каза той, докато ръката на Андрю бавно напредваше към спиртника. — Не съм сам. Отвън са пилотът ми и бодигардът, който е въоръжен и много по-як от мен. Все едно, не съм дошъл да ви убия, иначе вече щяхте да сте мъртви. По-скоро е обратното.

— Какво искате от нас? — попита Андрю.

— Да върнете досието на мястото му и да ми дадете ключа от сейфа, където беше.

— А после? — попита Сюзи.

— После ще отлетим заедно. Ще ви оставя в Рейкявик и там ще вземете самолет закъдето поискате.

— И операция „Снегурочка“ ще остане тайна?

— Точно така.

— За тях ли работите? — възмути се Сюзи.

— Мислех, че сте интелигентна като баба си, разочаровахте ме. Ако работех за тях, щях да взема досието, без да ви питам, и всичко щеше да приключи.

— Кой сте вие? — попита Андрю.

— Джордж Аштън — отговори мъжът, — приятел на Лилиан.

— Така ли? — хладно каза Сюзи. — Вие сте убили и нея, и Кнопф.

Аштън стана и се приближи до прозореца.

— Нямаме много време. Остава около половин час, преди бурята да ни прикове тук. По тези места бурите продължават два дни, а ние нямаме провизии.

— Колко ви платиха, за да ни накарате да мълчим? Предлагам ви двойно повече — заяви Сюзи.

— Очевидно нищо не сте разбрали. Онези, които искате да разобличите, са недосегаеми. Имат неограничена власт върху света. Наследници са на няколко поколения високопоставени личности и контролират всички механизми на системата, без никой да може да им попречи. Енергийни консорциуми, хранително-вкусови предприятия, фармацевтични концерни, електроника, сигурност, транспорт, банки — всичко им принадлежи, дори и най-престижните ни университети, които преподават на бъдещите елити благородната доктрина, която ще защити системата. Когато законите са толкова сложни, че е невъзможно да бъдат спазвани, господства единствено законът на по-силния. Ние сме станали роби на черното злато. Желаем не толкова равенство и истина, колкото битови електроуреди, коли, медикаменти, електроника, светлина, превръщаща нощта в ден. Страдаме от енергийна булимия, но те са господари на енергията, която ни е нужна все повече и повече. Енергията е станала цимент на социалното сцепление, а овладяването й — най-могъщата власт. В кои страни воюваме напоследък в името на демокрацията? Там, където има много петрол, там, където трябва да минат петролопроводите, там, където се намират петролните терминали. Нима мислим за жертвите? Големите финансисти дават средства за предизборните кампании и политиците, избрани с тяхна помощ, им дължат подчинение. Ключовите постове са в ръцете на техните хора. Централни банки, Държавен трезор, Върховен съд, Сенат, Парламент, всякакви комисии се подчиняват на едно-единствено нещо — на властта, която им е дадена и искат да запазят на всяка цена. Те са корумпирали всичко. Когато народите пожелаят сами да управляват съдбата си и нещата започнат да се изплъзват от хватката им, достатъчно е да разтърсят пазарите. Какво по-добро от една хубава икономическа криза, за да се подчинят народите и правителствата? И най-свободният предприемач зависи от банкера си, на когото е длъжник, а нашите прекрасни демокрации са затънали до гуша в дългове, докато мултинационалните компании трупат повече пари, отколкото нашите държави някога ще имат. И народите затягат коланите, подчиняват се на все по-сурови политики на икономии, докато мултинационалните компании не следват никакви правила. Мислите ли, че обещанията да се сложи малко ред във висшите финансови сфери бяха спазени след голямата криза? Дори и ако разкриете онова, което са направили преди четирийсет и шест години в Арктика, за да завладеят енергийните й запаси, няма да дестабилизирате тези хора, а единствено нашата държава.

— Да не би да искате да прикриете машинациите им от чист патриотизъм? — присмя се Сюзи.

— Аз съм стар човек и много отдавна нямам родина.

— А ако откажем? — попита Сюзи — Ще ни убиете ли?

Аштън се обърна и я погледна в лицето. Въздъхна и остави оръжието.

— Не, но ако откажете, ще убиете нея.

— Кого ще убия?

— Баба си, госпожице Уокър. Днес тя е много възрастна дама и това досие е нейната застраховка от деня, когато спасих живота й. Лилиан се канеше да предаде досието на норвежките власти, за да сложи край на операция „Снегурочка“. Хората, които щеше да компрометира, я бяха осъдили. Бях началник на службата за сигурност на вашия дядо. Бях невзрачен човек, от онези, които никой не забелязва и на когото не казват нито „добър ден“, нито „довиждане“. Освен когато бях близо до баба ви. Всеки път, когато на някой обед, коктейл или вечеря някакъв гост минаваше, без да ме забележи, тя ме представяше с думите: „Запознайте се, това е много скъп мой приятел“. И наистина бях неин приятел и довереник. Кой по-добре от мен би могъл да я предаде? Онези самонадеяни горделивци, които толкова се бояха, че тя ще изпълни решението си, не знаеха къде е скрила доказателствата, които ги обвиняваха. Задачата ми беше проста: нужно беше да убедя баба ви да ме вземе със себе си, когато избяга. Рано или късно тя щеше да вземе документите и аз трябваше само да й ги отнема, да ги унищожа и да я убия. Но вие ще се учудите, когато разберете как двама съвършено различни мъже могат да се обединят, за да спасят любимата жена. Съпругът и любовникът и действаха съвместно, за да завършат аферата по свой начин и със знанието на съучастниците си. След унищожаването на документите трябваше да отведа баба ви в едно уединено място, което тя не биваше да напуска до края на живота си. Имах доверие на съпруга, но не и на любовника й. Бях сигурен, че след като изпълня задачата си, той ще нареди да я убият. Ето защо и аз предприех някои неща. Заведох баба ви на място, където никой не можеше да я намери, и сторих същото с досието. Повече никога не се върнах в САЩ. Избягах в Индия и от Бомбай свалих картите: досието ще остане на сигурно място, докато никой не докосне и косъм от главата на Лилиан, в противен случай то ще излезе наяве и ще бъде предадено на пресата. И така е от четирийсет и шест години. Бившият й любовник никога не се примири с факта, че този път той беше изигран и подложен на шантаж. Изобщо не ми дреме какво ще последва от разкритието на операция „Снегурочка“ боя се само, че този мъж, достигнал върховете на властта, ще пристъпи към отмъщение, което желае от толкова години, и ще убие Лилиан. Сега за последен път ви моля да върнете досието в сейфа и да ми дадете ключа.

Аштън отново беше взел оръжието и го насочи към Сюзи. Тя понечи да каже нещо, но не успя.

— Баба ми жива ли е? — най-сетне прошепна Сюзи.

— Казах ви, Сюзи. Баба ви е много възрастна, но е жива.

— Искам да я видя.

Андрю погледна часовника си и въздъхна. Много внимателно взе досието от ръцете на Сюзи и отиде да го сложи на мястото му. Затвори сейфа, извади ключа и се приближи до Аштън.

— Да тръгваме — каза той, — аз също искам да приключа аферата по мой начин. Давам ви този ключ и с вашия самолет отиваме в Осло.

Андрю извади бележника си и го подаде на Аштън.

— Тук ще напишете мястото, където се намира Лилиан Уокър.

— Не, дума да не става, но ви обещавам, че ще ви заведа при нея — заяви Аштън и подаде ръка на събеседника си.

Андрю постави в дланта му ключа, който той сложи в джоба си, като каза, че е време да тръгват.

* * *

Двумоторният самолет потегли по леда, набра скорост и се издигна. Когато зави, Сюзи и Андрю видяха да се отдалечават постройките на полярната база, която не фигурираше на нито една карта. На два километра оттам се виеше стълб дим. Догаряше жълтият хидроплан, който така и не беше успя да излети.

Аштън удържа на обещанието си. Мъжът, който пътуваше с него, остана зад волана, а той ги придружи до фоайето.

— Утре преди обед ще дойда да ви взема, имаме малък път. Възползвайте се от престоя си в Осло, разгледайте града. Вече няма от какво да се страхувате. Свободни сте като птици. Застраховката живот на баба ви е и ваша. Доверете ми се. Лично съм договорил клаузите.