Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (7)

6.

Андрю прекара отвратителна нощ. Левитацията над надгробната плоча и наблюдаването на автострадата до момента, когато Валери щеше го посети и той щеше се събуди, плувнал в пот, вече не му предлагаше никакво забавление.

Смущаваше го, че познава наизуст протичането на този кошмар и въпреки това е изненадан всеки път, когато тя слиза от колата и се запътва към него.

Защо, докато сънуваше, сбърканият му мозък не го предупреждаваше за онова, което тя щеше да направи на гроба му, а като се събудеше, преживяваше дълго постъпката й?

Пружините на леглото измъчваха гърба му и в крайна сметка той си каза, че е крайно време да се върне у дома.

Беше предложил апартамента си на Сюзи Бейкър с надеждата, че нейното присъствие ще прогони спомените от дома му, който ще поеме нейния аромат и ще се избави от предишните миризми. Не беше в състояние да формулира съвсем точно мислите си, но май ставаше дума за нещо такова.

Чу хъркането на Саймън от другата страна на преградата. Стана тихо от леглото и взе бутилката с фернет, скрита в една ваза. Вратата на хладилника скърцаше толкова силно, че той се отказа от кока-колата и изпи няколко големи глътки направо от шишето. Напитката беше още по-горчива, но алкохолът го отпусна. Седна на перваза на прозореца и се замисли. Нещо го тревожеше.

Бележникът му беше на бюрото на Саймън. Той открехна вратата и изчака малко, за да свикнат очите му с тъмнината.

Саймън мърмореше в съня си. Андрю пристъпи съвсем тихо и дочу шепота на приятеля си. „Винаги ще те обичам, Кети Стайнбек“.

Андрю прехапа езика си, за да не се разсмее.

Потърси пипнешком бележника си, намери го и излезе така безшумно, както беше влязъл.

Върна се в хола, прочете внимателно бележките си и най-сетне разбра какво му беше убягнало. Какъв беше самолетът, за който му беше говорила Сюзи Бейкър, и как можеше да получи списъка на пасажерите?

Знаеше, че вече няма да заспи. Облече се, написа бележка на Саймън, остави я на кухненския плот и излезе.

 

 

Северният вятър духаше над града и ледените му пристъпи отнасяха облаци пара, излизаща от вентилационните решетки. Андрю вдигна яка и пое в студената нощ. Махна на едно такси и потегли към редакцията.

 

 

Подготовката на първото сутрешно издание отдавна беше завършило и редакционната зала беше празна. Андрю показа баджа си на нощния пазач и се качи. На път към офиса си видя под един фотьойл служебната карта на Фреди Олсън. Навярно беше паднала от задния му джоб. Андрю я прибра и моментално я пъхна в машината за унищожаване на документи. Натисна бутона и я видя как изчезва в цепнатината. Шумът от нарязана хартия го развесели. Усмихна се и седна пред компютъра.

Андрю бързо откри сведения за двата самолета, които се бяха разбили в планината, и сходството между двете катастрофи го смути. Сюзи му беше казала, че е предприела изкачването на Монблан през януари заради някаква годишнина. Андрю написа в тефтера си „Канченджунга“ и крайната дестинация, която самолетът не беше достигнал. След това оформи официална молба до авиокомпанията, за да получи списъка на пасажерите и на членовете на екипажа.

Беше 5 часа сутринта в Ню Йорк, 15:30 в Ню Делхи. След няколко минути получи отговор, в който учтиво го молеха да изпрати копие на служебната си карта и да изложи причините за искането си. Андрю веднага направи необходимото. Изчака, но вероятно служителят беше отишъл да поиска разрешение от началството си. Погледна часовника си, поколеба се, но в крайна сметка взе телефона си.

Долорес Салазар май не се изненада, че Андрю й се обажда в толкова ранен час.

— Как се чувства Филофакс?

— Стилман, нали не ми звъните в 5 часа сутринта, за да разберете как е котката ми? Какво мога да направя за вас? — каза, прозявайки се, Долорес Салазар.

— Това, което правите по-добре от всеки друг.

— Да не сте се захванали отново за работа?

— Може би, зависи от това, което ще ми намерите.

— Първо кажете какво търсите.

— Списък на пасажери.

— Имам познат във Федералната асоциация на гражданската авиация, мога да опитам. Какъв полет и коя дата?

— „Еър Индия“ 101, 24 януари 1966-а, Делхи — Лондон, самолетът се е разбил над Франция, преди да стигне до Женева. Искам да знам имало ли е пътник на име Бейкър.

— А не искате ли да ви намеря името на главния готвач на „Титаник“?

— Това означава ли, че искате да ми помогнете? — Долорес вече беше затворила. Андрю загаси компютъра си и слезе в бюфета.

* * *

Долорес Салазар се обади на Андрю след три часа и го покани да дойде в нейния офис.

— Намерихте ли го?

— Някога да съм ви разочаровала, Стилман? — попита тя и му подаде една папка.

— Как успяхте да го направите толкова бързо?

— Докладите на Бюрото за разследване на злополуките са публични, този, който се отнася до вашия самолет, е публикуван във френския „Журнал Офисиел“ на 8 март 1968-а. Достъпен е, от който и да е компютър. Сам можехте да го откриете, ако бяхте потърсили по-внимателно.

— Не знам как да ви се отблагодаря, Долорес — отговори Андрю и започна да чете списъка.

— Не се старайте, вече го прегледах. Няма никакъв Бейкър.

— Значи, съм в задънена улица.

— По-добре ми кажете какво точно търсите, вместо да гледате, като че ли са ви потънали гемиите.

— Искам да разбера истинската самоличност на един човек.

— Може ли да знам защо?

Андрю продължи да разглежда страниците на досието.

— Идиотски въпрос… — каза Долорес и впери очи в екрана на компютъра. — Губите си времето, осемдесет и осем страници, но нищо загадъчно. Четох ги в метрото, прегледах ги отново, като дойдох тук. Ако ви интересува конспиративната теория, която се е появила във връзка с тази трагедия, проучих я заради вас, но ми се стори доста мъглява.

— Каква теория?

— Сред пасажерите имало един ръководител на индийската ядрена програма. Говорело се за ракетна атака от планината, а също и за проклятие, защото и друг самолет на същата компания имал същата трагична съдба шестнайсет години преди това, и то точно на същото място.

— Четох за това. Трябва да кажа, че съвпадението между двете катастрофи е смущаващо.

— Понякога такива са законите на статистиката. Ако някой спечели два пъти от лотарията, той при всеки тираж има същия шанс като всеки друг, не е ли така? Колкото до полета на „Еър Индия“ 101, всички предположения са неоснователни. Метеорологичните условия са били ужасни, ако са искали да очистят този инженер, имало е и по-лесни начини от свалянето на самолет в снежна буря.

— Имало ли е други интересни пътници на борда?

— Можете ли да обясните какво точно означава интересен пътник?

— Нямам представа.

— Нямало е нито един американец. Индийци, англичани, един дипломат, хора като нас двамата, които не са стигнали до крайната точка. Така че, Стилман, или ми кажете кой е този Бейкър, или ме оставете да работя за онези ваши колеги журналисти, които са ми поверили сериозни задачи. Например вашият колега Олсън се нуждае от услугите ми.

— Споменавате го само за да ме ядосате, нали, Долорес?

— Възможно е.

— Сюзи Бейкър.

— Била ли е на борда?

— Не, но някой от семейството й е бил.

— Хубавичка ли е вашата Сюзи Бейкър?

— Не знам, може би.

— Нямам думи. Господинът се прави на добрия самарянин, но не знае нищо. Ако приличаше на мен, щяхте ли да събудите някой колега посред нощ?

— Без да се поколебая, вие сте очарователна, Долорес.

— Грозна съм и не ми пука, имам други предимства. Например работата ми. Аз съм най-добрият документалист в страната. Нали не ме измъкнахте от леглото тази сутрин, за да ми поднесете кроасани? Жени като мен не са по ваш вкус.

— Долорес, стига сте говорили глупости, вие сте толкова привлекателна!

— Да, бе, като порция спагети със сос болонез. Знаете ли защо ми харесвате, Стилман? Защото не умеете да лъжете и според мен това е супер. А сега вървете си и ме оставете да работя. А, още нещо, преди малко ме попитахте как можете да ми се отблагодарите.

— Ще направя всичко, за да ви доставя удоволствие.

— Върнете се на събранията на анонимните алкохолици, имате нужда и черният ви дроб също.

— А вие продължавате ли да ги посещавате?

— Веднъж седмично. От три месеца не съм близвала алкохол.

— Само не ми казвайте, че сте дали обет за трезвеност край болничното ми легло.

— Що за глупости! Радвам се, че оживяхте, Стилман, и че поработих с вас дори и за кратко. Нямам търпение да се захванете с тема, която си струва. Довиждане до събота на Пери Стрийт.

Андрю взе досието и затвори вратата на офиса на Долорес, без да каже нито дума.

* * *

Само след един час служител на бюфета остави на бюрото на Долорес кошничка с кроасани. Нямаше картичка, но тя моментално разбра кой ги е изпратил.

* * *

Към обяд Андрю получи SMS.

Не ви видях в библиотеката нито вчера, нито тази сутрин. Още ли сте в града? Ако е така, среща във „Франки“ в дванайсет и половина, ключовете ви са у мен.

Само от желание да й противоречи Андрю отговори:

„В тринайсет часа в «Мери».“

* * *

Андрю остави палтото си на закачалката. Сюзи го чакаше на бара. Сервитьорът ги отведе до масата им. Андрю постави на видно място досието, което му беше дала Долорес.

— Съжалявам за закъснението — каза той и седна.

— Току-що дойдох, често ли идвате тук?

— Тук се храня.

— Вие сте човек на навиците, малко е странно за един репортер.

— Когато не пътувам, имам нужда от стабилност.

— Предполагам, но ми е странно. Значи, има двама Стилмановци: градски и полски — като при мишките.

— Благодаря за сравнението. Искахте да ме видите, за да си говорим за хранителните ми предпочитания ли?

— Исках да ви видя заради удоволствието да съм с вас, да ви благодаря за великодушието и да ви върна ключовете. Но не е нужно да обядваме заедно, май сте в лошо настроение.

— Спах зле.

— Още една причина да се върнете в апартамента си — подаде му ключовете Сюзи.

— Толкова ли е удобно леглото ми?

— Не знам, спах на пода.

— Страх ви е от акари?

— Спя на пода от дете, не мога да понасям леглата. Това вбесяваше мама, но тъй като диванът на психиатъра струваше скъпо, тя се примири.

— И откъде тази креватофобия?

— Чувствам се по-сигурна, ако спя под прозореца.

— Странна личност сте, госпожице Бейкър. А водачът ви също ли спеше до вас на пода?

Сюзи погледна Андрю и мълчаливо прие иронията му.

— С Шамир всичко беше различно, не се страхувах — отговори тя и сведе очи:

— От какво се плашите, че не желаете да спите над пода? Макар че, като се замисля, ако ви разкажех кошмарите си…

— А вие от какво се плашите, че носите револвер в джоба си?

— Намушкаха ме като прасе. Загубих си бъбрека и жената. И двете заради едно и също лице.

— Убиецът ви още ли е на свобода?

— Както виждате, още не съм умрял. Да, жената, която направи това, е на свобода в очакване на екстрадиция, която никога няма да се осъществи. Липса на доказателства, аз съм единственият свидетел, който може да я изобличи. И ако има процес, всеки адвокат ще отхвърли показанията ми и ще ме обвини, че съм я преследвал.

— Какви са били мотивите й?

— Преследвах баща й, който ще свърши живота си в затвора, и опозорих името й.

— В такъв случай мога да я разбера, честта на семейството е нещо свято. Дори ако Ортис е бил боклук, за една дъщеря бащата също е нещо свято.

— Не помня да съм ви казал името му.

— Когато непознат мъж ми дава ключовете от апартамента си, няма начин да не погледна какво пише за него в Гугъл. Прочетох статията ви, разбрах какво ви се е случило. Страшно е, признавам.

— Вашата находчивост и тактичност ме смайват. Защо ми задавате толкова въпроси, след като знаете всичко?

— За да чуя историята от източника. Нали така правят журналистите?

— Щом ще си споделяме лични тайни — каза Андрю и бутна към Сюзи папката, — ще ми обясните ли кой е пътникът, комуто сте отдали почит на 4677 метра надморска височина в средата на януари?

Сюзи отвори папката и започна да преглежда списъка на пасажерите, без да покаже учудването си.

— Нали не се сърдите, че когато давам апартамента си на непозната, правя някои проучвания?

— Бинго… — засмя се тя.

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Андрю. — Кой беше пътникът?

— Той — отговори Сюзи и посочи името на индийския дипломат.

— Следователно това поклонение е било по инициатива на приятеля ви?

— Нима не сте го предполагали?

— Вие ми казахте, че било годишнина.

— Ами да, Шамир едва ли би могъл да ви го каже.

— Искрено съжалявам — въздъхна Андрю.

— Съжалявате заради Шамир или заради вашата немощна интуиция?

— Заради двете, повярвайте ми. Успя ли поне да му отдаде почит, преди да…

— Преди да среже въжето ли? Да, в известен смисъл. Когато стъпи в тази прокълната планина, вече го беше направил.

— И вие го последвахте, защото го обичахте?

— Господин Стилман, безкрайно съм ви благодарна, ето ключовете ви и да приключим.

— Името ли сте си сменили, госпожице Бейкър?

Този въпрос смути Сюзи.

— Да започнем отново — продължи Андрю. — Ако ви попитам в кой колеж сте учили или поне къде сте получили шофьорската си книжка, ще можете ли да ми отговорите?

— Емерсън Колидж в Бостън, Форт Кент в Мейн, задоволих ли любопитството ви?

— Какво сте следвали?

— Вие ченге ли сте, или журналист? — попита насмешливо Сюзи. — Изучавах криминология. И тя не е това, което си представяте. Не става дума за суперченгета, нито за инспектори с бели престилки в хайтек лаборатории. Криминологията е нещо съвсем различно.

— И защо избрахте точно това?

— Защото се интересувах от поведението на престъпниците, исках да разбера как функционира нашата съдебна и наказателна система и каква е връзката между съда, полицията и правителствените агенции. В нашата страна всичко това представлява гигантска мъглявина и е много трудно да разбереш кой какво върши.

— Значи, една сутрин сте се събудили и сте си казали: „Я виж ти, какви ли са връзките между ЦРУ, АНС, ФБР и моя квартален участък?“.

— Нещо такова.

— И заради следването си ли изучавахте криптография? — попита той и подаде на Сюзи тетрадката, която беше забравила в библиотеката.

Сюзи я взе и я прибра в чантата си.

— Защо не открих нищо подобно в интернет? — продължи Андрю.

— А защо сте се ровили в миналото ми в интернет?

— Защото сте грозна.

— Моля?

— Защото ме интригувахте.

— Значи, сега, след като ви отговорих, вече не ви интригувам?

— В края на следването си ли изучавахте криминология?

— Господи, този човек няма умора!

— Оставете Господ на мира.

— Изучавах я по лични причини.

— Някакво конкретно дело?

— Семеен проблем, който засяга само моето семейство.

— Добре. Няма повече да ви досаждам. Не е моя работа. Долорес е права, време е да се заема със себе си.

— Странно, като гледах снимката й на камината ви, не си представях, че се казва Долорес.

— Този път избихте рибата — прихна Андрю.

— Както и да е, можете да се върнете вкъщи, обърнах я с носа към стената, повече няма да ви гледа. Впрочем позволих си да ви купя комплект нови чаршафи и да ви оправя леглото.

— Много мило, но нямаше нужда.

— Исках да ви благодаря за гостоприемството. — Докато Сюзи говореше, Андрю си я представи как избира в магазина нови чаршафи и необяснимо защо, този образ го трогна.

— Ще дойдете ли утре в библиотеката?

— Може би — отговори Сюзи.

— Тогава до утре, може би — каза Андрю и стана.

* * *

На излизане от ресторанта Андрю видя, че има писмо в електронната поща на телефона си.

Драги господине,

Въпреки че не сте ми особено симпатичен, патриотичното ми чувство, уязвено от вашите думи, ме накара да ви докажа, че от тази страна на Атлантика ние живеем в същия век, както и вие, и дори сме по-напреднали. Медицината във Франция и здравната ни система са прекрасен пример, който може да послужи за тема на някоя от вашите статии. Сигурността в нашите болници не е по-назад от вашата, ако се съди по снимките, които ви изпращам, заснети от нашите охранителни камери, намиращи се в нашето болнично заведение. Били са заснети сутринта при напускането на пациентката, от която се интересувате. Предполагам, че ще оцените качеството им и факта, че ги пазим в продължение на една година.

Сърдечни поздрави, професор Ардуен

Андрю отвори прикачените файлове и изчака да се заредят.

Веднага забеляза Сюзи, легнала на носилка, и мъж, който я отвеждаше към линейката. Увеличи снимката и разпозна лицето на човека, когото беше видял да излиза от бакалията на Али.

Андрю се усмихна при мисълта, че Сюзи не му отстъпва по хитрост, и беше сигурен, че на другия ден тя ще бъде в библиотеката.

* * *

Махна на едно такси, по пътя се обади на Долорес и спря пред редакцията на вестника.

Тя го чакаше пред бюрото си и вече беше започнала да изучава снимките, които Андрю й беше изпратил.

— Ще ми кажете ли за какво става дума, Андрю, или ще си умра в неведение?

— Успяхте ли да разберете нещо?

— Номерът на колата и името на компанията за линейки под наем.

— Свързахте ли се с нея?

— Не е възможно да ме питате подобно нещо, след като сме работили заедно толкова години!

Андрю знаеше, че Долорес има информация и че й е страшно забавно да го кара да чака.

— Става дума за норвежка фирма, която им е поръчала трансфера. Шофьорът, с когото говорих, е придружавал линейката и много добре помни двамата клиенти. Не му се случвало всеки ден да кара пациентка от Щатите до летището в Женева. Сподели, че момичето било много красиво. Приятно е да имаш работа с човек, който вижда нещата такива, каквито са, а не като някои хора… Придружителят на вашата Пепеляшка се казвал Арнолд, поне тя така го наричала. Но нито един път не произнесла фамилното му име.

Андрю се вгледа в екрана на компютъра. Снимката беше много по-голяма и по-ясна от тази на телефона му и той успя да разгледа по-подробно лицето на мъжа. Не само неговите черти му бяха познати, но и името нещо му говореше. Внезапно Андрю разпозна лицето на своя съсед от гробищата.

— Приличате на човек, който е видял призрак.

— Нямате представа колко сте права. Арнолд Кнопф.

— Познавате ли го?

— Не мога да ви кажа защо, но вероятно е така, след като всяка нощ се появява в кошмарите ми.

— Значи, е някое пиянде, с което сте къркали цяла нощ?

— Не, и престанете с намеците си, Долорес!

— Няма да престана, докато не се върнете на събранията на анонимните алкохолици.

— Не са толкова анонимни, щом се срещаме там.

— Обаче никой във вестника не знае и нямате никакво извинение. Поровете се в мозъка си, сигурно някъде сте го срещали.

— Свършили сте добра работа. Как успяхте да накарате шефа на тази компания да проговори?

— Аз питам ли ви как пишете статиите си? Представих се за нещастна служителка от застрахователна компания, която е загубила едно досие и ще остане без работа, ако не успее да го възстанови, преди шефът й да разбере. Разплаках се на телефона и му заявих, че две нощи не съм спала. Французите са много чувствителни, знаете ли… Не, нищо не знаете.

Андрю внимателно целуна ръката на Долорес.

— Не ме познавате.

После взе отпечатаните от Долорес снимки и застана встрани.

— Главата ви наистина не е наред, Андрю — извика го Долорес.

— Какво пак съм направил?

— Наистина ли мислите, че съм намерила само толкова?

— Какво още?

— Нима мислите, че когато линейката е пристигнала в Женева, са изхвърлили вашата Сюзи Бейкър на боклука?

— Не, но знам, че тя е била транспортирана в Щатите.

— С коя авиокомпания, в кой град и в коя болница са я лекували? Знаете ли всичко това, господин репортер?

Андрю взе единствения стол в офиса на Долорес и седна.

— Частен самолет, и то не какъв да е. Женева — Бостън без прекъсване.

— За човек, който твърди, че няма пари за матрак, тя май не е съвсем без средства — подсвирна Андрю.

— Какво сте направили на матрака й?

— Абсолютно нищо, Долорес.

— Добре де, това не ме засяга. Нищо не е платила за билета си, защото самолетът е бил на АНС. Защо е пътувала със самолет, нает от правителствена агенция? Още не знам и това надвишава компетенциите ми. Обадих се и във всички болници в Бостън и околностите: няма следа от Сюзи Бейкър във файловете им. Сега е ваш ред, драги. И ако желаете да споделите с мен, не се стеснявайте, на ваше разположение съм.

 

 

Андрю излезе, смутен от разговора с Долорес. Отиде в офиса си и отложи за другия ден намерението си да се премести в апартамента си. Все едно, щеше да прекара нощта в редакцията.