Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (15)

14.

Колата премина през гора и след това навлезе в поле, покрито със сняг. Нивите, отделени с огради, имаха печален вид и напомняха дворове на затвор. На хоризонта са появиха хижи с димящи комини. После видяха едно езеро, прекосиха няколко села и на разсъмване пристигнаха в покрайнините на Осло.

Сюзи взе от чантата си плика, който й дадоха преди заминаването. В него имаше пътеводител, норвежки крони и адреса на хотел, който тя съобщи на шофьора.

Хотелът беше скромен, но собственикът не им поиска нито паспорти, нито да попълнят регистрационни талони.

В стаята имаше две легла, покрити с изтъркани кадифени завивки и разделени с чамова нощна масичка. Прозорецът гледаше към входа на завод. Виждаха се забързани работници. Сюзи дръпна памучното перде и отиде да се изкъпе в банята, която беше много малка, но пак добре, че я имаше.

* * *

Атмосферата в столовата напомняше манастир. Сервитьорката беше на неопределена възраст и се оттегли веднага, оставяйки Андрю и Сюзи в компанията на мъж и жена, седнали до бюфета. Мъжът четеше вестник, а жената много внимателно мажеше сухари с червеникав конфитюр. Те ги поздравиха с поглед и всеки отново заби нос в чинията си.

Андрю се качи да донесе чантите. Плати сметката и взе една диплянка с картата на града и разписанието на влаковете.

Сюзи, която често се оплакваше от студа в Бостън, преразгледа мнението си, когато усети ледения вятър, брулещ покрайнините на Осло.

Вървяха пеш до гара „Аскер“. Андрю попита служителя на гишето от кой перон тръгват влаковете по линията Драмен в посока Осло. На съвсем приличен английски човекът им обясни пътя.

След петнайсет минути червената мотриса влезе в гарата… Това беше регионален влак, каквито обслужват всички големи градове по света, но вятърът беше изписал вагоните му с ивици сивкав сняг.

На Централната гара в Осло Сюзи веднага отиде в една будка за вестници. Купи два броя „Хералд Трибюн“ и отведе Андрю в едно кафене.

— Ще ми намажете ли една филийка с масло? — каза тя и отвори всекидневника.

Андрю се наведе над рамото й.

— Какво търсим?

— Някакво безобидно съобщение.

— Откъде сте научили всичко това?

— След като Кнопф ми е кръстник, значи, съм преминала през добра школа — отговори Сюзи. — Той ми е разказвал, че по време на студената война обявите в „Хералд“ служели за кореспонденция на всички тайни служби, които така предавали информация. Свръхсекретни сведения преминавали границите, без никой да може да ги залови. И по тази причина всяка сутрин службите на контраразузнаването следели най-подробно въпросните обяви и търсели шифровани послания. Ето го, открих нашето — възкликна тя и посочи с пръст следния текст:

Скъпи Кларк,

Всичко е наред. Чакам те в Бриген да ядем херинга.

Телефонирай в Бергенхаус.

Не забравяй да купиш мимози, сега започва сезонът.

Привет

— И това съобщение е за вас, така ли?

— Мимозата е била любимото цвете на баба ми. Само аз знам това.

— А какво означава останалото?

— Че има някакъв проблем. Мисля, че Кнопф е в Норвегия.

— Продължавате ли да му се доверявате?

— Повече от всякога.

Андрю разтвори пътеводителя.

— Ще посетим ли най-сетне Музея по естествена история?

Сюзи сгъна „Хералд Трибюн“ и го сложи в чантата си.

— Не мисля. Щом Кнопф ни пише, че всичко е наред, значи, е точно обратното. Ако споменава остров Кларкс, иска да ни предупреди за някаква опасност.

Андрю разлистваше книжката. Спря на картата на Норвегия и започна внимателно да я изучава.

— Ако предпочитате да ядете херинга, то Бриген е ето тук, на западното крайбрежие. Можем да отидем с влак или с кола. И в двата случая ще са ни нужни седем часа. Бих избрал влака, не виждам как ще наема кола, без да представя документи, а не ми се иска да го правя — каза той и затвори пътеводителя.

— Може и с хидроплан — предложи Сюзи и показа на Андрю рекламното каре на гърба на книжката.

Излязоха от гарата и скочиха в едно такси, което ги отведе на пристанището.

* * *

Хидропланът, привързан за кея, се поклащаше на поплавъците си. В края на пристанището дървена барака служеше за офис на компанията „Нордеъруей Тур“. Андрю бутна вратата. Мъж с внушително шкембе седеше във фотьойл. Беше поставил краката си на ниска масичка и хъркаше като стара печка, пълна с дърва. Сюзи се прокашля. Мъжът отвори очи, прозина се и широко се усмихна. С бялата си брада приличаше на Дядо Коледа, изскочил от северна приказка.

Сюзи го попита дали може да ги отведе в Бриген. Протягайки се, мъжът й каза, че срещу десет хиляди крони ще бъдат там след два часа. Но първо трябвало да достави някакво оборудване — добави той и погледна часовника си. Щял да се върне малко след обед. Сюзи му предложи още две хиляди крони и той реши, че оборудването може да почака.

Хидропланът приличаше на приветливия си собственик: червен нос и обемисто тяло. Добродушен шишко на къси крака поплавъци. Андрю застана на мястото на втория пилот — нищо не разбираше от навигация, но капитанът беше решил така. Сюзи се настани отзад. Двигателят се изкашля, пусна облак дим и забръмча равномерно. Капитанът освободи швартовото въже и затвори люка.

Хидропланът се носеше към естуара, като се клатеше всеки път, когато пресичаше пътя на шлеповете, плаващи в пристанището.

Когато подминаха фара, капитанът завъртя ръчката за газта, двигателят забръмча, кабината се затресе.

— Махнете си краката от лоста, ако не искате да отидем на дъното! За педала говоря, по дяволите! Вдигнете си краката!

Андрю го послуша и самолетът се издигна.

— Времето е хубаво — продължи капитанът, — няма да клати много.

Той направи завой и Сюзи видя как се отдалечава пристанището на Осло.

* * *

Дрезгава светлина проникваше през бойниците на крепостта Бергенхаус. Отскоро залата на стражата беше мебелирана в някогашния си вид. Дървената маса и няколкото пейки бяха изработени от най-добрите дърводелци и мебелисти в областта. Реставрацията още не беше завършила и тази част от музея не беше отворена за публиката.

Кнопф се разхождаше по пръстения под. Ако не чуваше боботенето на траулерите, които влизаха в пристанището, би повярвал, че се е върнал векове назад. Като видя лицето на влизащия в помещението мъж, той си помисли, че фантазиите му са се реализирали.

— Мислех, че сте пенсиониран — каза Аштън, когато се доближи до него.

— Някои хора нямат право на това — отговори Кнопф.

— Беше ли необходимо да се срещнем?

— Тя е тук. Дойдох няколко часа преди нея.

— Матилда?

— Матилда умря, говоря ви за дъщеря й.

— Тя знае ли?

— Не, разбира се. Само ние двамата знаем.

— Тогава защо е дошла в Норвегия?

— За да спаси кожата си.

— И вие искате да й помогнете, нали?

— Надявам се, зависи до голяма степен от вас.

— От мене ли?

— Това досие ми е нужно, Аштън, то е единствената разменна монета, за да спра глутницата, която е по петите й.

— Господи, Кнопф, като ви слушам, имам чувството, че сме се върнали с четирийсет години назад.

— Точно това почувствах и аз. Като ви видях, въпреки че по онова време нещата бяха по-лесни. Не убиваха хората от собствения си лагер.

— Вашите хора ли я преследват? Знаят ли, че досието съществува?

— Подозират.

— И искате да им го дадете, за да спасите внучката на Лилиан.

— Тя е последната Уокър. Заклех се на дядо й, че ще я пазя до края на живота си.

— Трябвало е да умрете по-рано. Не мога да направя нищо, Кнопф, нито за вас, нито за нея. И, повярвайте ми, искрено съжалявам. Досието не е у мен, но дори ако знаех къде е, нямам средство да го получа.

— Какво средство?

— Ключът от сейф, който никой не може да разбие, без да унищожи съдържанието му.

— Но вие знаете къде е той.

— Вървете си, Кнопф, не е трябвало да предприемате това пътуване и нашите пътища не трябваше да се пресекат.

— Няма да си тръгна с празни ръце, Аштън. Дори и ако се наложи…

— Да ме убиете ли? С бастун? Бой на дърти петли… Хайде, стига, Кнопф, прекалявате…

Кнопф сграбчи Аштън за гърлото и го блъсна към стената.

— За възрастта си съм доста запазен, а по очите ви виждам, че ви се живее. Къде е досието?

Лицето на Аштън ставаше все по-червено поради липсата на кислород в дробовете му. Опита се да се бори, но Кнопф беше по-силен от него. Краката му се подкосиха, Аштън падна на земята и повлече и нападателя си.

— Давам ви последен шанс — наведе се над него Кнопф и отпусна хватката си.

Аштън се закашля и възвърна нормалното си дишане.

— Двама старци в смъртен двубой — промълви той. — Като си спомня за онова, което сме вършили, за хората, които сме обучили… Жалка картина!

— Пазех тайната за лъжата ви, Аштън. Знаех, че не сте изпълнили задачата си. Ако бях проговорил, сега щяхте да гниете в гроба.

— Узнахте я, защото Едуард ви я съобщи. Креватна информация, май така се казва?

Кнопф зашлеви Аштън. Възрастният офицер от разузнаването падна на земята. Изправи се, като търкаше бузата си.

— Знам всичко за вас и сенатора.

— Тя ли ви го каза?

— Разбира се, че тя. Докато я водех към смъртта в гората на сто километра оттук, тя ми разказа целия си живот, включително спомена за онзи ден, когато влязла в спалнята и ви заварила в леглото заедно с мъжа си. Трогателно е, че чувствата ви към сенатора не са отслабнали с времето. Ако искате, можете да ме удушите, но това нищо няма да промени. Не мога нищо да направя, за да спася младата Уокър. Ваша работа е да я пазите, не е моя.

Кнопф се отправи към една от бойниците. Разкъса найлона, който закриваше отвора й, и впери очи в гледката. От мястото си можеше да види пристанището и врязващите се в сушата фиорди. След колко ли години щяха да изчезнат под вълните? Двайсет, трийсет, може би малко повече. Дали тогава от стените на старинния град щяха да се виждат в северната нощ огромните пламъци на нефтените платформи, които ще се появят в Арктическия океан като ескадри от брандери^[1], подпалени от безумието на хората?

— То е там, нали? — каза замислено Кнопф. — Скрили сте го в роклята й. „Снегурочка“ пази тайната, която я осъжда на смърт. Много хитро, никой не би се сетил.

— Аз — каза Аштън и се приближи до Кнопф.

Ножът го прободе в гърба малко над кръста. Аштън заби острието до гарда.

Болката прониза Кнопф и той се свлече с изкривено лице.

— И ще я пази до смъртта си — прошепна Аштън на ухото му. — Досието ще изчезне с нея.

— Защо? — изстена Кнопф и падна на земята.

С почти приятелски жест Аштън му помогна да се облегне на стената. Коленичи до него и въздъхна:

— Никога не ми е доставяло удоволствие да убивам. Всеки път, когато трябваше да го направя, за мен беше ужасно изпитание. Не е приятно да видиш как умира твой стар съюзник. Вашата мисия беше да пазите сенатора Уокър и внучката му, а моята — да пазя жена му. Вашият инат ни противопостави един на друг — нямах друг избор.

Кнопф се усмихна, лицето му се сгърчи. Аштън го хвана за ръката.

— Много ли ви боли?

— По-малко, отколкото си мислите.

— Ще остана с вас до края, поне това ви дължа.

— Не — прошепна Кнопф, — предпочитам да бъда сам.

Аштън го потупа по ръката. Стана и олюлявайки се, тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна още веднъж и погледна Кнопф. Тъгата в очите му не беше престорена.

— Съжалявам.

— Знам — отговори Кнопф. — Хайде, тръгвайте!

Аштън вдигна ръка към челото си и отдаде военен поздрав. Нещо като сбогом на стария си другар.

* * *

— Скоро ще пристигнем — каза пилотът, като показа дървените къщички на Берген, които се виждаха в далечината. — Морето е бурно, ще спра в началото на фарватера. Сложете си коланите, в хидроплана при кацане има риск — при кабриране положението става напечено.

— Какво е това Бергенхаус, където трябва да се обадим, като пристигнем? — обърна се Андрю към Сюзи.

— Нямам представа, ще видим на място, може да е ресторант, където сервират херинга.

— Ако е така, Кнопф ни е оставил съобщение в най-близката телефонна кабина.

— Бергенхаус не е ресторант — засмя се пилотът. — Той е старинна крепост. Намира се отдолу вдясно — уточни той и наклони хидроплана. — Най-старите запазени сгради са от 1240 г. През войната кораб с взривни вещества се разбил в крепостта! Експлозията и пожарът били толкова силни, че унищожили почти всичко. А сега стига приказки, кацаме!

* * *

Елиас Литълфийлд заключи вратата на офиса си, седна на креслото и взе телефона.

— Аз съм, господин вицепрезидент.

— Драги Елиас, вие сте единственият човек, който все още ме нарича „господин вицепрезидент“. Какво е положението?

— Изпревариха ни на пристанището в Осло, но знаем къде отиват и нашите хора ще ги настигнат.

— Мислех, че сте им заложили капан.

— Кнопф се усъмни и вероятно е намерил начин да ги предупреди. Те не отидоха на срещата.

— И къде са сега?

— В Бриген. Нашите екипи ги преследват с кола. Уокър и нейният журналист са ни изпреварили с четири часа, но не се тревожа, ще ги заловим.

— Имате ли представа какво ще правят там?

— Ще се срещнат с Кнопф, предполагам.

— А, значи и той ви се е изплъзнал.

— Той е противник, който познава много добре всички ходове на нашите служби. Плячка, която трудно се…

— Спестете ми оправданията си. Досието у него ли е, да или не?

— Надявам се да е у него: ако е така, той ще иска да го изтъргува срещу живота на протежето си. Затова ви се обаждам: какво желаете да направим?

Вицепрезидентът нареди на прислужника, който току-що бе влязъл в стаята и му носеше лекарствата, незабавно да напусне.

— Вземете документите и унищожете всички заедно с Кнопф. Кланът Уокър ми отрови живота. Нека тя да върви при дядо си в ада! О, знам какво мислите, Литълфийлд. Че и аз скоро ще отида при тях на същото място. Всеки със съдбата си. Досието „Снегурочка“ трябва да изчезне, става дума за националната сигурност.

— Знам, господин вицепрезидент, може да разчитате на мен.

Вицепрезидентът се наведе и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Погледна Библията и снимката, която му служеше за разделител на страниците. Снимка, която лично той беше направил в един хубав летен ден на остров Кларкс преди четирийсет години.

— Обадете ми се, когато всичко свърши. Оставям ви. Очаквам да ми се обадят.

Вицепрезидентът прекъсна разговора с Елиас Литълфийлд и натисна копчето за другата линия.

— Кнопф е мъртъв — каза гласът отсреща.

— Сигурен ли сте? Този тип е като котките, има девет живота.

Аштън не отговори.

— Какво става? Защо мълчите? — попита вицепрезидентът. — Досието у него ли беше?

— Никой няма да получи това досие. Уговорката ни остава непроменена.

— Тогава защо убихте Кнопф?

— Защото се приближаваше до него и искаше да го използва като разменна монета срещу живота на внучката на Лилиан.

— Аштън, размислете, ние сме вече стари, нашата уговорка няма да ни надживее. Ще има други като Кнопф и Сюзи Уокър, други разследващи журналисти. На всяка цена трябва да унищожим онова, което сме правили, преди да…

— Което ВИЕ сте правили — поправи го Аштън. — Убих Кнопф, защото вероятно щеше да ви даде досието, а аз никога не съм ви имал доверие. Оставете малката Уокър на мира, тя е безобидна.

— Тя — може би, но журналистът е друго нещо, а те са в един отбор. Донесете ми досието и аз ще наредя тя да бъде пощадена, ако това ви вълнува.

— Казах ви, че нашият договор остава непроменен. Ако нещо се случи с малката Уокър, вие ще платите за последиците.

— Не ме заплашвайте наново, Аштън, никой от онези, които са опитали тази игра с мене, не е успял.

— Аз успявам вече четирийсет години — каза Аштън и затвори.

Вбесен, вицепрезидентът отново се обади на Елиас Литълфийлд.

* * *

Сюзи и Андрю разглеждаха крепостта Бергенхаус заедно с неколцина английски туристи, на които екскурзоводът разказваше историята й.

— Не виждам вашия приятел — каза Андрю.

Сюзи попита екскурзовода дали наблизо има място, където сервират херинга.

Въпросът развесели младия човек. Отговори, че херинга има в града. Кухните на крепостта отдавна били затворени.

— А къде се намира някогашната столова? — попита Андрю.

— Войниците се хранели в залата на стражите, но тя е затворена за посетители.

После им намекна, че не са единствените му клиенти и че би искал да продължи беседата си.

— През Средновековието тази местност се наричала Холмен, което означава „островче“ или „скала“, защото била заобиколена с вода — продължи той, изкачвайки се по стълбата. — В крепостта имало няколко църкви, сред които и прочутата Кристкиркен, Христовата църква, където са гробниците на средновековните крале на Берген.

Сюзи хвана Андрю за ръката и му показа червения шнур, който забраняваше преминаването. Те забавиха крачка. Екскурзоводът поведе групата към върха на крепостта.

— Построена е в средата на XIII в. при управлението на Хакон IV…

Гласът му се отдалечи. Сюзи и Андрю изчакаха да се загубят от погледа му и се върнаха обратно. Прекрачиха червения шнур и се озоваха в тесен коридор, изкачиха няколко стъпала, завиха надясно и бутнаха вратата пред себе си.

 

 

Кнопф седеше, облегнат на стената. Пръстта около него беше напоена с черна кръв. Вдигна глава и се усмихна, лицето му беше мъртвешки бледо. Сюзи се втурна към него и извади телефона, за да повика помощ, но Кнопф постави длан на апарата.

— Това е последното нещо, което трябва да направите, мила — каза той с болезнена гримаса. — Вече мислех, че никога няма да дойдете.

— Не говорете и си пазете силите. Ще ви отведем в болница.

— Бих искал да избегна патетичния израз „последни думи“, но се боя, че е твърде късно.

— Кнопф, умолявам ви, не ме напускайте, само вие ми останахте.

— Е, сега и вие, моето момиче, говорите патетично. Не плачете, моля ви, не мога да го понеса, пък и не го заслужавам. Аз ви предадох.

— Замълчете — прошепна Сюзи, ридаейки, — говорите небивалици.

— Не, уверявам ви, исках на всяка цена да получа това досие и си послужих с вас. Исках да откупя сигурността ви в замяна, но каквото и да се беше случило, щях да го унищожа. Какво да се прави, на моята възраст човек не се променя… А сега ме изслушайте. Запазих малкото сили, които ми останаха, за да ви кажа онова, което знам.

— Кой ви стори това? — попита Сюзи и взе окървавената ръка на кръстника си.

— После, оставете ме да довърша. Мисля, че знам къде се намират доказателствата за операция „Снегурочка“. Те са вашето спасение, но искам да ми обещаете нещо и да удържите на обещанието си.

— Какво обещание? — попита Андрю.

— Именно към вас щях да се обърна. Не публикувайте нищо, признавам, че подобна афера ще ви сервира наградата „Пулицър“ на сребърен поднос, но последиците ще бъдат катастрофални. Разчитам на вашия патриотизъм.

— На моя патриотизъм ли? — ядоса се Андрю. — Знаете ли колко души умряха за няколко дни заради вашия шибан патриотизъм?

— Включително и аз — отговори саркастично Кнопф. — Умряха за родината си, печално шествие от придружаващи щети. Аз съм последната жертва. Ако разкриете това, което ще ви кажа, нашата страна ще носи отговорност в очите на целия свят. Гневът на хората ще бъде неконтролируем, ще горят посолствата ни, ще ни проклинат. Дори в самата Америка обществото ще се раздели. Нацията ще изпадне в състояние на параноя, ще се побърка на тема сигурност и ще се изолира от всички. Не се поддавайте на желанието за слава, помислете за последиците от разкритията ви, а сега ме изслушайте.

През 1950 година САЩ бяха най-големите производители на петрол и гарант за стабилността на неговата цена. Барелът струваше един долар. През 1956-а, когато доставките от Близкия изток прекъснаха поради кризата със Суецкия канал, успяхме да задоволим нуждите на Европа и да избегнем катастрофалната липса на гориво. Но през 1959-а президентът Айзенхауер, подтикнат от лобистите на американските петролни компании, опасяващи се, че евтиният близкоизточен петрол ще ги разори, въведе протекционистични мерки. Онези, които поддържаха тази политика, твърдяха, че тя ща увеличи производството на петрол, но противниците им предчувстваха, че тя ще доведе до изчерпването на залежите. И точно това се случи. След 1960 година количеството петрол, извлечено от американските находища, започна да намалява. Седемдесет процента от нашите залежи се изчерпаха за десет години. Много бързо разбрахме, че нашето енергийно превъзходство вече е само мечта и че ще трябва да проучим резервите на Крайния север. „Стандарт Ойл“, „Бритиш Петролиум“, ARCO^[2] бяха започнали проучвания в Аляска, но те не се оказаха убедителни. Ако в Мексиканския залив нашите платформи бяха застрашени от ураганите, то в Полярния кръг враг беше ледът. Освен ако не бъдеше унищожен. Баба ви беше намерила в бюрото на мъжа си нещо, което никога не е трябвало да види.

— Досието на операция „Снегурочка“.

— Да, мания за величие на хора, поставящи амбициите си над всички закони. Решиха да обстрелват с ядрени заряди подводните части на полярния лед. Потресаващо е раждането на тази безумна идея. Един от нашите магнати, голям любител и консуматор на уиски, установил, че при една и съща температура голямо парче лед се топи два пъти по-бавно от малките парченца. Процесът изглеждал изумително прост. Да се разбие подводният лед и да се чака океанските течения да довършат останалото. Най-големите оптимисти вярвали, че за петдесет години той ще бъде така раздробен, че повече никога няма да може да се възстанови. Вашата баба също се беше запознала с доклада за екологичните последици от този проект. Истинска катастрофа за планетата и за милиони хора. Беше убедена, че мъжът й ще се противопостави. Знаем какво стана с амазонската гора, след като хората решиха да използват нейните запаси от дървен материал. Представете си какви бяха апетитите, когато ставаше дума за петрол. Лилиан беше наивна като вас и не предполагаше, че Едуард е сред инициаторите на „Снегурочка“. Така започна отдалечаването им, те почти не си говореха. Месеци наред баба ви шпионираше мъжа си. С помощта на един приятел от охраната на сенатора тя научи шифъра на сейфа. През нощта тайно отиваше в кабинета му и копираше страниците от секретните доклади. Накрая, убедена, че трябва да сложи край на този проект, тя реши да се довери на противниковия лагер, дори и ако трябваше да се пожертва. Един млад и много амбициозен политик, протеже на най-влиятелния от членовете на правителството, не устоя на чара й по време на официален прием. Станаха любовници. Сенаторът узна, но предпочете да си затвори очите за изневярата на жена си. Не можеше да допусне скандал в момента, когато се готвеше да стане вицепрезидент. Намекна на Лилиан, че може да се отдаде на страстта си, при условие че го върши тайно. Тя притежаваше семейно имение на остров Кларкс и то стана нейно убежище. Именно там тя реши да разкаже всичко на любовника си, който отначало помисли, че е намерил начин да отслаби политическите си противници, и си въобрази, че неговият покровител вечно ще му бъде признателен. Стана точно обратното. Републиканците и демократите са много по-близки помежду си, отколкото е прието да се смята, особено когато става дума за милиарди долари. Покровителят му нареди не само да мълчи за всичко, което знае за операция „Снегурочка“, но и за заговора, който трябваше да попречи на баба ви да я издаде. По този начин убиваше с един куршум два заека: Лилиан щеше да замълчи завинаги, а кариерата на сенатора щеше да бъде провалена. Аферата беше толкова сериозна, че дори президентът Джонсън трябваше да се откаже от втори мандат. Знаете измислената история, заради която я обвиниха. Няколко дни преди да я арестуват, любовникът й, който вече беше получил повишение, бе обзет от угризения и през последната неделя, която прекараха на остров Кларкс, успя да я предупреди за предстоящия арест. Лилиан се довери на единствения човек, на когото можеше да разчита, за да организира бягството й. През няколкото свободни дни, които й оставаха, тя се постара да скрие следите си с надеждата, че дъщеря й Матилда един ден ще успее да разкаже истината за „Снегурочка“. Под претекст, че отива на остров Кларкс, Лилиан успя да кацне в Канада. Оттам потегли с параход за Норвегия заедно с мъжа, който й беше помогнал, и отнесе със себе си досието. Надяваше се да го предаде на норвежките власти, които нито бяха съюзници на руснаците, нито се подчиняваха на американците. Съдбата бе невиждано жестока с нея. Защото именно на този мъж от силите за сигурност, на когото тя се беше доверила, сенаторът нареди да я премахне. Като истински войник, той се подчини. Лилиан изчезна в деня след пристигането си в Осло. Изчезна и досието.

— Кой беше мъжът, убил баба ми?

— Същият, който ме прободе тази вечер, скъпа.

Кнопф се изкашля с кървави храчки. Едва дишаше и се задъхваше.

— И къде се намира това досие?

Очите на Кнопф блуждаеха, приличаше на човек, загубил разсъдъка си.

— В джобовете на бялата й мантия — изсмя се той.

— Каква мантия?

— Мантията на Снегурочка. Той пожела да я удави с нея. Това беше единственият начин да запази тайната.

— За какво говорите, Кнопф?

— Там е, по дяволите! — той се надигна и мъчително посочи бойницата. — Полярният кръг. Аштън знае точното място.

— Кой е Аштън?

— Искам да ви помоля само за още едно нещо. Не казвайте нищо на Стенли, пощадете го. Съобщете му, че съм получил инфаркт, и му предайте, че много го обичам. А сега ме оставете: не е приятно да гледаш как умира човек.

Кнопф затвори очи. Сюзи го хвана за ръка. Андрю стоеше до нея.

Кнопф издъхна след няколко минути. Сюзи стана, погали го по косата и излезе с Андрю.

* * *

Подслониха се в едно кафене в Бриген, пълно с туристи. Погледът на Сюзи беше изпълнен с гняв. Не говореше. Смъртта на Кнопф отмени решението й да се откаже от разследването.

Отвори чантата си, порови се в нещата и извади папката, където събираше документите по случая. Извади доста смачкан плик, който Андрю веднага разпозна.

— Това ли е писмото, което сте намерили у трупа на дипломата в планината?

— Вижте кой го е подписал.

Андрю разгъна писмото и го препрочете.

Скъпи Едуард,

Стана онова, което трябваше да се случи, и много ми е тъжно заради вас. Опасността вече е отстранена. Причината се намира на място, където никой не може да попадне, освен ако някой не си удържи на думата. Ще ви изпратя точните координати с две други отделни писма, които ще бъдат транспортирани по същия начин.

Представям си дълбокото отчаяние, което този драматичен изход ви е причинило, но ако това може да облекчи съвестта ви, заявявам ви, че при подобни обстоятелства и аз щях да действам по същия начин. Интересите на държавата са над всичко, а хора като нас нямат друг избор, освен да служат на Родината си, дори и ако трябва да пожертват най-скъпото.

Повече няма да се видим и съжалявам много за това. Никога няма да забравя нашите пребивавания в Берлин между 1956-а и 1959-а и особено онзи 29 юли, когато ми спасихте живота. Вече сме квит.

При крайна необходимост можете да ми пишете на адрес: 79, Юли 37 Гате, апартамент 71 в Осло. Ще остана там за известно време.

Унищожете това писмо, след като го прочетете, разчитам на дискретността ви, за да не остане нищо от тази последна кореспонденция.

С най-добри чувства:

Аштън

— Дядо ми не е стъпвал в Берлин през живота си. Това писмо е шифровано.

— И вие ще можете ли да го разшифровате?

— 1956, 1959,29, юли е седмият месец от годината, после 79, пак юли, 37 и 71: тези цифри вероятно означават нещо.

— Така да е, но в какъв ред и къде? Тоест искам да кажа: какво? Постоянно мисля за последните думи на Кнопф относно мястото, където би могло да се намира проклетото досие.

Сюзи скочи, постави ръце на бузите на Андрю и го разцелува пламенно.

— Вие сте моят добър гений! — извика тя възторжено.

— Невероятно! Нямам представа какво гениално съм извършил, но щом изглеждате толкова щастлива, значи, всичко е наред.

— Дни наред променях реда на цифрите, без да знам какво търся. Току-що ми го казахте.

— Какво ви казах?

— „Къде“.

— Казал съм „къде“?

— Тези цифри посочват географско положение. Аштън е съобщил на дядо ми координатите на мястото, където е досието.

— Защо ще го казва на сенатора?

— Защото този мръсник е работел за него и намеренията му са единственото нещо в това писмо, което не е кодирано. Дядо ми си е гарантирал застраховка живот на гърба на жена си. След като я е убил, Аштън е скрил досието, вместо да го унищожи, и дядо ми е имал с какво да изтъргува спокойствието си. Обаче не е получил писмото.

Сюзи преписа в бележника си цифрите от посланието на Аштън.

— 59 градуса, 56 минути, 29 секунди и 7 стотни западна дължина и 79 градуса, 7 минути, 37 секунди и 71 стотни северна ширина са възможно най-точните координати на мястото, където се намира досието „Снегурочка“. Колко долара ви останаха?

— Почти половината от онова, което взех от Саймън.

— Взели сте назаем тези пари?

— Постъпих както можах, трудно щях да получа аванс от главната си редакторка. Какво смятате да правите с пет хиляди долара?

— Да убедя нашия пилот да ни закара до полярния лед.

Сюзи му се обади по телефона и перспективата да получи четири хиляди долара в брой беше достатъчна, за да се съгласи да ги вземе от Бриген.