Морис Дрюон
Френската вълчица (26)

VIII. „BONUM EST“^[1]

 

Кралица Изабел си беше вече легнала, разпуснала двете си златни плитки върху гърдите си. Роджър Мортимър влезе, без да предупреди, това бе негова привилегия. По израза на лицето му кралицата разбра за какво ще й говори или по-скоро да й натяква повторно.

— Получих известия от Бъркли — каза той привидно спокойно и незаинтересовано.

Изабел не отговори.

Прозорецът бе открехнат в септемврийската нощ. Мортимър го отвори широко и се загледа за миг в град Линкън, проснат под замъка. Линкън беше четвърти по големина град в кралството след Лондон, Уинчестър и Йорк. Един къс от тялото на Хю Диспенсър Младия бе пратен тук десет месеца преди това. На връщане от Йоркшир дворецът се бе установил тук от една седмица.

Изабел наблюдаваше високите рамене на Мортимър и обраслия му с букли тил, изрязани върху фона на нощното небе в рамката на прозореца. Точно в този момент тя не го обичаше.

— Вашият съпруг все още не иска да умре — поде Мортимър, като се обърна към нея, — и животът му излага на опасности мира в кралството. Продължават да съзаклятничат за освобождението му в уелските владения. Доминиканците имат наглостта да проповядват в негова полза дори в самия Лондон, където обезпокоителните юлски смутове могат да възникнат отново. Едуард сам по себе си не е опасен, съгласен съм с вас, но враговете ни го използват, за да се бунтуват. Благоволете най-сетне, моля ви се, да дадете заповедта, която ви препоръчвам, без която няма да има сигурност нито за вас, нито за сина ви.

Изабел въздъхна, безкрайно уморена. Защо сам той не даде тази заповед? Защо той не вземе това решение, след като се разпорежда пълновластно в кралството?

— Мили Мортимър — каза тя спокойно, — отговорих ви вече, че няма да получите подобна заповед от мен.

Роджър Мортимър затвори прозореца. Страхуваше се да не избухне.

— о защо в края на краищата понесохте толкова изпитания и се изложихте на такива опасности, щом сега ставате враг на собствената си безопасност?

Тя поклати глава и отговори:

— Не мога. Предпочитам да се изложа на всички опасности, вместо да прибегна до този изход. Моля ти се, Роджър, да не замърсяваме ръцете си с неговата кръв.

Мортимър се изсмя нервно.

— Откъде се взе у теб това внезапно уважение към кръвта на враговете ти? Кръвта на граф ъв Аръндел, кръвта на двамата Диспенсър, кръвта на Болдок, всичката тази кръв течеше по площадите на градовете, без да извърнеш очи. Дори в някои нощи ми се стори, че кръвта доста ти се нрави. Ами той, милият сир, нима ръцете му не са по-червени, отколкото изобщо могат да бъдат нашите? Нима той не би пролял охотно и моята, и твоята кръв, ако му бяхме дали възможност? Човек не трябва да бъде крал, Изабел, ако се страхува от кръвта, не трябва да бъде и кралица. Трябва да се оттегли в някой манастир, под воала на монахиня, и да няма нито любов, нито власт!

Те се измериха за миг с поглед един друг. Зениците с цвят на кремък блестяха много силно под гъстите вежди на светлината на свещите. Белият белег придаваше нещо жестоко на устната. Изабел първа сведе очи.

— Припомни си, Мортимър, че някога той те помилва — каза тя. — Сега навярно си мисли, че ако не бе отстъпил на молбите на бароните и епископите, както и на моите молби, и те бе обезглавил, както заповяда да сторят с Томъс Ланкастърски…

— Спомням си, спомням си и точно затова не бих искал някой ден да изпитвам съжаление като него. Много странно и упорито ми се вижда състраданието, което проявяваш към него.

Той помълча малко.

— Да не би все още да го обичаш? Не виждам друга причина.

Тя повдигна рамене.

— За това ли настояваш — възкликна тя. — за да ти доставя още едно доказателство? Значи тази бясна ревност никога няма да угасне в теб? Не ти ли показах достатъчно пред цялото френско и цялото английско кралство, дори пред сина си, че в сърцето ми няма друга любов освен към теб? Какво още трябва да направя?

— Само това, което ти искам и нищо друго. Но виждам, че не желаеш да се решиш. Виждам, че кръстът, който направи върху сърцето си пред мен и който трябваше да ни свърже във всичко и да ни даде само една воля, е бил за теб само преструвка. Виждам, че съдбата ме накара да се обвържа с клетва с едно слабо същество!

Да, ревнивец, това бе той! Всесилен регент, назначаващ сановници, управляващ младия крал, живеещ като съпруг с кралицата и то пред очите на всички барони, и все пак най-обикновен ревнивец!

„Но дали наистина няма никакво основание да ревнува?“ — внезапно си помисли Изабел. Опасността от всяка ревност е, че принуджава своя обект да се запита дали упреците, които му се отправят, не са основателни. Така излизат наяве някои чувства, на които той не е обръщал внимание… Колко беше странно!… Изабел бе сигурна, че ненавижда Едуард, колкото една жена може да ненавижда, тя мислеше за него само с презрение, отвращение и озлобление. И все пак… И все пак споменът за разменените брачни халки, за коронацията, за майчинствата, спомените, които бе запазила не за него, а за самата себе си, просто споменът, че си въобразяваше, че го обича, всичко това я задържаше сега. Струваше й се невъзможно да заповяда да убият бащата на децата, които бе родила… „А ме наричат Френската вълчица!“ Светецът не е никога толкова свят, нито жестокият така неумолимо жесток, колкото си въобразяват другите.

Освен това, макар свален от трона, Едуард бе крал. Лишен от власт и имущества, хвърлен в затвора, той си оставаше кралска особа. И Изабел бе кралица, възпитана да бъде кралица. През цялото си детство тя бе имала примера на истинското кралско величие, въплътено в човек, който чрез кръвта и помазването имаше съзнанието, че превишава всички други хора и караше да го смятат такъв. Да се посегне на живота на един поданик, дори най-високопоставения феодал в кралството, беше само престъпление. Но отнемането на живота на един крал бе светотатство и отричане на жреческия, божествения характер на кралската власт.

— Но ти, Мортимър, не можеш да разбереш това, защото не си крал, не си роден от крал.

Тя много късно осъзна, че изказа гласно мисълта си. Баронът от граничните владения, потомъкът на съратника на Вилхелм Завоевател, върховният съдия на Уелс понесе тежко този удар. Той направи две крачки назад и се поклони.

— Не мисля, че човекът, който ви върна вашия трон, е крал, госпожо. Но явно губя времето си, ако очаквам да признаете това. Както и да ви напомням, че произхождам от датските крале, които не са счели за недостойно да дадат една от дъщерите си на моя прадядо, първия Роджър Мортимър. Усилията ми да ви служа са ми спечелили малка заслуга. Оставете тогава враговете си да освободят кралския ви съпруг или дори идете собственоръчно да му върнете свободата. Тогава вашият могъщ брат, френският крал, непременно ще ви окаже закрила, както стори, когато бяхте принудена да избягате, поддържана на седлото от мене, в Ено. Тъй като Мортимър не е крал и животът му не е защитен от някоя превратност на съдбата, той ще отиде, госпожо, да потърси убежище другаде, преди да стане много късно, извън кралство, чиято кралица го обича толкова малко, че той няма вече какво да прави в него.

С тези думи той се отправи към вратата. Владееше се в гнева си. Не загръшна дъбовата врата, но я прихлопна леко и стъпките му се отдалечиха.

Кралицата познаваше достатъчно гордия Мортимър и знаеше, че той няма да се върне. Скочи от леглото, изтича по риза през коридорите на замъка, настигна го, сграбчи го за дрехата и увисна на ръката му.

— Остани, остани, мили Мортимър, моля ти се! — извика тя, без да се грижи, че я чуват. — Аз съм само жена, имам нужда от съвета и от опората ти! Остани, остани, за бога и постъпи, както намериш за добре.

Тя бе заляна в сълзи и се опираше, сгушваше се до гърдите и сърцето, без които не можеше да живее.

— Искам каквото искаш ти — каза му тя още.

Прислужниците, привлечени от шума, се появиха и тутакси се скриха, смутени, че присъствуват на скарването на двамата любовници.

— Наистина ли искаш това, което искам аз?… — попита я той, като взе лицето й в ръце. — Добре тогава! Охрана! Потърсете веднага монсеньор Орлитън!

От няколко месеца Мортимър и Орлитън бяха в студена война. Причина за глупавото им скарване бе епископията Уустър, която папата бе дал на Орлитън, а Мортимър бе обещал на друг кандидат. Защо не бе уведомен навреме, че приятелят му го желае? Сега, след като бе дал дума, държеше на нея. Допитаха се до парламента в Йорк, който реши да се конфискуват доходите от Уустър… Орлитън, който вече не беше епископ на Херифорд, а не заемаше поста и в Уустър, смяташе, че човекът, когото бе измъкнал от Тауър, е голям неблагодарник. Въпросът все още не бе окончателно решен и Орлитън продължаваше да се придвижва ведно с двора.

„Все някой ден пак ще дотрябвам на Мортимър и тогава той ще отстъпи“ — казваше си той.

Този ден, или по-скоро тази нощ бе дошла. Щом влезе в спалнята на кралица Изабел, Орлитън разбра, това. Изабел си бе легнала отново и явно бе плакала. Мортимър се разхождаше с широки крачки около леглото й. Навярно се касаеше за нещо много важно, щом толкова малко се стесняваха пред прелата!

— Госпожа кралицата смята напълно основателно с оглед на някои действия, за които сте в течение, че животът на съпруга й поставя в опасност мира в кралството и се тревожи, че бог съвсем не бърза да го прибере при себе си — заяви Мортимър.

Адам Орлитън погледна Изабел, тя на свой ред погледна Мортимър, после обърна очи към епископа и кимна в знак на съгласие. Орлитън се усмихна бегло, не жестоко, не дори иронично: лицето му изразяваше по скоро дискретно съчувствие.

— Госпожа кралицата е изправена пред тежък проблем, който винаги възниква пред владетелите — отговори той. — Трябва ли, за да не се отнеме един-единствен живот, да се допусне възможността да загинат много други?

Мортимър се обърна към Изабел и каза:

— Чухте, нали?

Той бе много доволен от подкрепата, която му оказа епископът, и съжаляваше само, че самият той не се бе сетил за този довод.

— Става дума за опазването на цял народ и именно към нас, епископите, се обръщат, за да разясним божествената воля. Разбира се, църковните повели ни забраняват да ускоряваме чийто и да е край. Но кралете не са обикновени хора и самите те се изключват от тези повели, когато осъждат на смърт своите поданици… Аз мислех, все пак, милорд, че пазачите, които назначихте при сваления крал, ще ви спестят необходимостта да се измъчвате с подобни въпроси.

— Изглежда, че пазачите са изчерпили всички възможни средства — отвърна Мортимър. — И няма да направят нищо повече, ако не получат писмени инструкции.

Орлитън поклати глава, но не каза нищо.

— А една писмена заповед може да попадне не точно в ръцете, за които е предназначена. Може също да достави оръжие на хората, които трябва да я изпълнят, срещу ония, които са я издали. Нали ме разбирате?

Орлитън пак се усмихна. Нима го смятаха за глупак?

— С други думи, милорд, бихте искали да изпратите тази заповед и същевременно да не я изпратите.

— Бих искал по-скоро да изпратя такава заповед, която да бъде ясна за хората, които трябва да я разберат, и да остане неясна за ония, които не трябва да знаят. По този именно въпрос искам да се посъветвам с вас, защото сте изобретателен човек, стига да се съгласите да ми помогнете.

— И вие искате това, милорд, от един беден епископ, който не разполага с местоназначение, нито епархия, където да забие жезъла си?

Този път Мортимър се усмихна.

— Хайде, хайде, милорд Орлитън, да не говорим за тези неща. Знаете, че много ме ядосахте. Ако ме бяхте предупредили само, за желанието си! Но щом държите толкова, няма повече да се противопоставям. Ще имате Уустър, давам ви думата си… Аз се нагърбвам с парламента… А вие знаете също добре, че винаги сте си мой приятел.

Епископът кимна с глава. Да, знаеше тона. Самият той изпитваше все същите приятелски чувства към Мортимър и неотдавнашното им скарване не беше ги променило. Достатъчно беше да застанат един срещу друг, та да си дадат сметка. Свързваха ги премного спомени, съучастничество и взаимно възхищение. Дори тази вечер, в затрудненото положение, в което Мортимър бе изпаднал, след като най-сетне бе изтръгнал от кралицата дългоочакваното съгласие, кого бе извикал? Епископа със смъкнати рамене и патешка походка, с уморени от умствени занимания очи. Бяха дори толкова добри приятели, че бяха забравили кралицата, която ги наблюдаваше с широко отворени очи и не се чувствуваше добре.

— Та нали вашата прекрасна проповед „Doleo caput meum“ даде възможност да свалим недостойния крал? Всички още я помним. И пак вие успяхте да го накарате да абдикира.

Ето че идваше признателността! Орлитън се поклони пред тези ласкави думи.

— Значи, искате да завърша докрай задачата — каза той.

В спалнята имаше писалище, пера и хартия. Орлитън поиска нож, защото можеше да пише само с перо, подострено от него самия. Това му помагаше да се съсредоточи. Мортимър не наруши размислите му.

— Не е необходимо заповедта да е дълга — каза Орлитън след кратко мълчание.

Той гледаше разсеяно във въздуха с развеселено изражение. Явно бе забравил, че се касае за смъртта на един човек. Изпитваше чувство на гордост, задоволство на книжовник, разрешил трудната задача за редактирането на даден текст. Свел очи до масата, той написа само едно изречение с красивия си почерк, посипа го с прах за изсушаване и подаде листа на Мортимър с думите:

— Съгласен съм и да подпечатам писмото със собствения си печат, ако вие или госпожа кралицата смятате, че не трябва да слагате вашите печати.

Наистина той изглеждаше доволен от себе си. Мортимър се приближи до една свещ. Писмото беше на латински. Той прочете доста бавно:

— Eduardum occidere nolite timere bonum est.

Замисли се за миг, после се обърна към епископа:

— Eduardum occidere, това ми е съвсем ясно: nolite, недейте… да се страхувате… добре е…

Орлитън се усмихваше.

— Трябва ли да се разбере: „Не убивайте Едуард, добре е да се страхувате… да извършите това.“ — поде Мортимър, — или пък „Не се страхувайте да убиете Едуард, това е добре“? Къде е запетаята?

— Няма я — отвърна Орлитън. — Божията воля ще се прояви в начина, по който ще разбере писмото оня, който го получи. Но може ли някой да упрекне някого за самото писмо?

Мортимър изглеждаше озадачен.

— Не зная само дали Малтравърс и Гърней разбират добре латински.

— Монахът Гийом, когото аташирахте към тях, го знае много добре. Пък и пратеникът ще може да предаде устно, но само устно, че трябва да заличат следите на всяко действие, свързано с тази заповед.

— И вие наистина сте готов да поставите вашия печат? — попита Мортимър.

— Напълно.

Той бе наистина добър другар. Мортимър го изпрати чак до долу по стълбата, после се качи в спалнята на кралицата.

— Мортимър — му каза Изабел, — не ме оставяйте да спя сама тази нощ.

Септемврийската нощ не беше много студена, за да я накара да зъзне така.