Морис Дрюон
Френската вълчица (18)

IV. СЪВЕТЪТ В ШААЛИ

Бурята разчисти юнското небе. В кралските покои на абатството Шаали, основано по времето на Капетите от ордена на трапистите и където почиваха от няколко месеца тленните останки на Шарл дьо Валоа, горят свещи и миризмата на восък се смесва с наситения с ухания въздух след дъжд, както и с мириса на тамян, изпълваш всяка монашеска обител. Избягалите от бурята насекоми, промъкнали се през готическите прозорци, танцуват около пламъка на свещите^[1].

Тъжна вечер. Лицата са замислени, мрачни, отегчени в сводестата зала с остарели вече гоблени, осеяни с лилии, серийно производство за кралските резиденции. Десетина души са събрани около крал Шарл IV: Робер д’Артоа, наричан още граф дьо Бомон-льо-Роже, новият граф дьо Валоа, Филип, епископ Жан дьо Марини, канцлер Жан дьо Шершьомон, първият камерхер, куцият граф Луи Бурбонски, конетабъл Гоше дьо Шатийон, който загуби предишната година първородния си син и това внезапно го състари (неговите седемдесет и шест години вече си личат). Още повече недочува и обвинява оръдейните изстрели при обсадата на Ла Реол.

Допуснати са и няколко жени, защото тази вечер на истина ще обсъждат един семеен въпрос. Присъствуват трите Жаии: кралицата Жана д’Еврьо, Жана дьо Валоа, графиня дьо Бомон и съпруга на Робер, и иай-сетне Жана Бургундска, зла скъперница и внучка на Луи Свети, куца като братовчед си Луи Бурбонски и омъжена за Филип дьо Валоа.

Тук е и Мао, Мао със съвсем посивели коси и черно-виолетови дрехи, с пищните си гърди, ханш, рамене, мишци — истински колос! Възрастта, която обикновено смалява хората, не е оказала такова въздействие върху Мао д’Артоа. Превърнала се е в стара исполинка, още по-внушителна отколкото на младини. За пръв път от доста дълго време графиня д’Артоа се явява в двора не с корона на глава, както я задължава рангът й по време на тържествени церемонии. Всъщност за пръв път след смъртта на зет си Филип Дългия.

Тя пристигна в Шаали в дълбок траур, напомняща ходеща катафалка, драпирана като църква през Страстната седмица. Наскоро бе починала дъщеря й Бланш в абатство Мобюисон, където най-сетне я бяха приели, след като първоначално я бяха преместили от замъка Гаяр в един не толкова суров затвор, близо до Кутанс. Но почти не се бе възползувала от подобрението на участта си, получено а замяна на анулирането на брака й. Няколко месеца след постъпването си в манастира, тя умря, изтощена от дългите години затвор, от ужасните зимни нощи в крепостта Андьолис, умря от слабост, кашлица, злочестини, почти обезумяла, като монахиня, на трийсет години. И всичко това за няколко месеца любов, ако изобщо приключението й с Готие д’Оне можеше да се нарече любов. По-скоро опит да подражава на насладите на етърва си Маргьорит Бургундска, като самата бе едва осемнадесетгодишна, възраст, когато човек не знае какво прави! Така жената, която би могла да бъде в този миг френска кралица, единствената жена, която Шарл Хубави истински бе обичал, угасна точно когато можеше да се радва на относително спокойствие. А крал Шарл Хубави, у когото смъртта й раздвижва тежките вълни на спомена, е тъжен до третата си съпруга, която отлично знае за какво мисли той и се преструва, че е в неведение.

Мао се възползува от траура си. Дойде по своя воля, без да предизвести, сякаш водена единствено от сърдечния си порив, за да изкаже — тя, страдащата майка, — съболезнованията си на бившия нещастен съпруг, и двамата се хвърлиха в прегръдките си. Мустакатата Мао целуна бившия си зет по страните. Шарл с момчешки порив отпусна чело и проля няколко сълзи върху монументалното рамо на драпираната като катафалка исполинка. Така отношенията между човешките същества се видоизменят, когато смъртта мине помежду им и заличи подбудите за недоволство.

Наумила си е нещо Мао, за да побърза да дойде в Шаали, а племенникът й Робер едва се сдържа. Усмихва й се, тя му се усмихва, наричат се „добра лельо“, „хубав племеннико“ и си засвидетелствуват роднинска обич, както са обещали в договора от 1318 година. Ненавиждат се, биха се убили, ако се срещнат насаме в една стая. Всъщност Мао дойде… тя не казва, но Робер отгатва… заради писмото, което получи. Всички присъствуващи тук получиха впрочем същото писмо с малки изменения: Филип дьо Валоа, епископ Марини, конетабълът и кралят… главно кралят.

Звезди обсипват нощното небе, което прозира през прозорците. Тук са десет единадесет най-високопоставени лица, насядали в кръг под сводовете между колоните със скулптирани капители и са толкова малко, самите те не се виждат достатъчно силни.

Кралят — слабохарактерен и ограничен умствено, — е при това без преки роднини, без лични служители. Кои са принцовете и сановниците, сбрани около него тази вечер? Братовчеди или съветници, наследени от баща му или чичо му. Нито един истински негов, създаден от него, свързан с него. Баща му имаше в съвета си трима синове и двама братя. И дори когато се скарваха, дори когато покойният монсеньор дьо Валоа предизвикваше бури, това бяха семейни бури. Луи Вироглавия имаше двама братя и двама чичовци. Филип Дългия — същите двама чичовци, които го подкрепяха по различен начин, и един брат, самия Шарл. Единственият оцелял от семейството, няма вече почти никого. Кралският му съвет навежда неизбежно на мисълта, че династията им угасва. Последната надежда за продължаване на рода, за пряко наследяване, спи в утробата на мълчаливата жена, нито хубава, нито грозна, застанала до Шарл със скръстени ръце, със съзнанието, че е дошла на мястото на друга.

Писмото, знаменитото писмо, с което се занимават, е от 19 юни и е изпратено от Уестминстър. Канцлерът го държи в ръка, зеленият восък на счупения печат се рони върху пергамента.

— Изглежда, че крал Едуард е разгневен най-много, задето монсеньор Мортимър е придържал мантията на аквитанския херцог при коронацията на френската кралица. Едуард не е могъл да не се почувствува лично оскърбен, че личният му враг изпълнява край сина му толкова почетно задължение.

Монсеньор дьо Марини произнася тези думи, като от време на време разтваря пръстите си, на които блести епископският аметист. Трите му, облечени една върху друга роби са от лека материя, както подхожда за сезона, а горната, по-къса, пада на хармонични дипли. От време на време у монсеньор дьо Марини се прокрадва нещичко от авторитета на великия Ангьоран: единствен той е останал жив от братята.

Лицето на прелата изглежда чуждо на всяко малодушие, пресечено от хоризонтални вежди от двете страни на прав нос. Ако скулпторът спази чертите му, монсеньор дьо Марини би бил красива надгробна статуя, но много по-късно, защото е още млад. Той рано успя да се възползува от благополучието на Ангьоран, докато беше в апогея си, и се раздели с него точно когато Ангьоран се сгромоляса. Винаги лесно преминаваше превратностите, съпровождащи всяка смяна на краля. Неотдавна бе облагодетелствуван от закъснелите угризения на Шарл дьо Валоа. Ползува се с голямо влияние в кралския съвет.

— Шершьомон — обърна се кралят към канцлера си, — прочетете ни повторно мястото, където брат ми Едуард се оплаква от месир Мортимър.

Жан дьо Шершьомон разгъва пергамента, доближава го до една свещ, мърмори малко на себе си, докато намери въпросните редове и чете:

„…привързаността на съпругата и сина ни към предателите и всеизвестни наши смъртни врагове, като гореспоменатия предател Мортимър, който носел в Париж шлейфа на сина ни публично на тържествената коронация на твърде скъпата ни сестра, ваша съпруга и кралица на Франция, точно на Възнесение, за голям наш срам и огорчение…“

Епископ Марини се навежда към конетабъл Гоше и му прошепва:

— И това ако не е лошо написано писмо!

Конетабълът не е чул добре и само промърморва:

— Извратен тип, содомит!

— Щершьомон — подема кралят, — имаме ли право да се противопоставим на искането на брат ми, английския крал, щом настоява да сложим край на престоя на жена му във Франция?

Фактът, че Шарл Хубави се обръща към канцлера си вместо, както обикновено, към Робер д’Артоа, негов братовчед, чичо на жена му и пръв негов съветник, доказва, че поне този път твърдо е решил нещо.

Тъй като не е съвсем сигурен в намеренията на краля и, от друга страна, се бои да не ядоса монсеньор Робер, Жан дьо Щгршьомон се скрива, преди да отговори, зад последните редове на писмото, като че ли му е необходимо да размисли още над тях, за да изкаже мнение.

— „…Ето защо, прескъпи братко — чете той, — още веднъж: ви молим, възможно най-топло и сърдечно, за това нещо, което желаем в качеството ни на суверен, благоволете да изслушате гореспоменатите ни искания и благосклонно да ги изпълните, и бързо за наша взаимна чест и угода. И за да не бъдем опозорени…“

Епископ Марини поклаща глава и въздъхва. Слухът му страда от този толкова грапав и нескопосан език. Но колкото и лошо да е написано писмото, смисълът е ясен.

Графиня Мао д’Артоа мълчи. Благоразумно се въздържа да тържествува прекалено рано. И сивите й очи блестят под светлината на свещите. Ето че плодовете на доноса й миналата есен и на машинациите й с епископа на Ексетър узряват в началото на лятото и са тъкмо за бране.

Тъй като никой не му оказва услугата да го прекъсне, канцлерът се вижда принуден да изкаже мнението си.

— Безспорно, сир, съгласно законите на църквата и кралствата трябва по някакъв начин да удовлетворим искането на крал Едуард. Той изисква съпругата си…

Жан дьо Шершьомон е духовник, задължително условие за поста канцлер. Той се обръща към епископ Марини и с поглед го моли за подкрепа.

— И светият отец папата ни изпрати послание в този дух по епископ Тибо дьо Шатийон — казва Шарл Хубави.

Едуард бе стигнал дотам, че се бе обърнал и към папа Йоан XXII, изпращайки му препис от цялата кореспонденция, в която се разкриваха съпружеските му неудачи. Какво можеше да стори папа Йоан, освен да отговори, че съпругата трябва да живее до съпруга си?

— Следователно сестра ми трябва да си замине за страната, където е омъжена — добавя Шарл Хубави.

Казва това, без да погледне когото и да било, навел очи към бродираните си обувки. Един свещник над стола осветява челото му, което внезапно издава известна прилика с упоритото изражение на брат му, Луи Вироглавия.

— Сир Шарл — заявява Робер д’Артоа, — ако принудите госпожа Изабел да се върне там, това означава да я предадете с вързани ръце на двамата Диспенсър! Та нали тя дойде да търси убежище при вас, защото още тогава се боеше да не я убият? Какво ще стане сега?

— Разбира се, сир братовчеде, вие не можете… — каза високият Филип дьо Валоа, винаги готов да сподели мнението на Робер.

Ала жена му Жана Бургундска го дръпна за ръкава и той мигом млъкна. Ако не беше тъмно, щеше да се види, че се изчервява.

Робер д’Артоа забеляза жеста на жена му, внезапното онемяване на Филип и разменените погледи между Мао и младата графиня дьо Валоа. Ако можеше, би извил шията на късокраката!

— Може би сестра ми е преувеличила опасността — подхваща кралят. — Диспенсър не изглеждат толкова лоши, колкото тя ми ги описа, получих няколко много мили писма от тях, които показват, че държат на приятелството ми.

— А също и подаръци, изящни златарски изделия — извиква Робер, ставайки от мястото си, и пламъкът на всички свещи трепва, а сенките по лицата се раздвижват. — Сир Шарл, обични ми братовчеде, нима за трите позлатени сосиери, които липсваха в трапезарията ви, променихте отношението си към тези хора, които воюваха с вас, и са като козел с коза със зет ви? Всички получихме подаръци от тях. Не е ли така, монсеньор дьо Бове? Нали и вие получихте, Шершьомон, както и ти, Филип? Един посредник, мога да кажа и името му, метр Арнол, получи миналия месец пет бурета сребро на стойност пет хиляди марки стерлинги, с поръчение да ги изразходва, за да спечели приятели на граф Глостър във френския кралски съвет. Тези подаръци не струват нищо на двамата Диспенсър, лесно ще бъдат приспаднати от доходите на графство Корнуъл, отнето на сестра ви. Ето какво трябва да знаете и да помните, сир. А и каква лоялност можете да очаквате от мъже, които се преобличат като жени, за да угаждат на пороците на господаря си? Не забравяйте какво представляват те и къде се крие мощта им.

Робер не би могъл да устои, дори и в съвета, на изкушението да каже нещо нецензурно. Той набляга: — …Къде се крие: това е точната дума! Но никой освен конетабълът не откликва на смеха му. Конетабълът не обичаше Робер д’Артоа по-рано и достатъчно бе доказал това, като помогна на Филип Дългия по време на регентството му да сломят исполина и да го пратят в затвора. Но от известно време Гоше вижда някои качества у Робер, може би заради гласа му, единствения, който чува без усилие.

Тази вечер привържениците на кралица Изабел се броят на пръсти. Канцлерът е безразличен или по-скоро гледа да запази длъжността си, която зависи от кралското благоволение. Мнението му ще засили по-силното течение. Безразлична е и кралица Жана, която не мисли много. Тя иска главно да не се вълнува, за да не навреди на бременността си. Тя е племенница на Робер д’Артоа и все още е чувствителна към неговия авторитет, ръст и самонадеяност, но държи да покаже, че е добра съпруга и следователно е склонна да осъди по принцип съпруги, предизвикващи скандал.

Конетабълът би бил по-скоро благоразположен към Изабел. Най-напред защото мрази Едуард Английски заради нравите му и заради отказа му да положи клетва за вярност. Изобщо той не обича нищо английско. Изключва от ненавистта си лорд Мортимър, който е оказал много услуги. Подло би бяло да го изостави сега. Старият Гоше не се бои да каже това и заявява също, че Изабел може да бъде напълно извинена.

— Та тя е жена, дявол взел го, а мъжът й не е мъж! Той пръв е виновен.

Монсеньор дьо Марини, повишавайки леко глас, му отговаря, че поведението на Изабел е напълно извинимо и лично той би й дал опрощение, но грешката, голямата грешка на Изабел е, че е направила прегрешението си публично достояние. Една кралица не трябва да дава пример за прелюбодейство.

— Това, виж, е вярно — съгласи се Гоше. — Не беше нужно да ходят уловени за ръка на всяка церемония и да спят заедно, както се разправя.

По тази точка той даде право на епископа. Така че конетабълът и прелатът са на страната на кралица Изабел, но с известни задръжки. Пък и загрижеността на конетабъла по този въпрос стига дотук. Той си мисли за колежа по романски език, който е основал край замъка си в Шатийон-сюр-Сен и където би могъл да бъде сега, ако не го бяха задържали, за да разискват по писмото. Ще се утеши, като отиде след малко да чуе пеенето на монасите по време иа нощната служба, удоволствие, което може да се стори странно за човек, който оглушава. Но ето, Гоше чува по-ясно сред шума. Пък и този воин има вкус към изкуството. И това се случва.

Графиня дьо Бомон, красива, млада жена, която се усмихва само с устата, но никога не и с очите, се забавлява безкрайно много. Как този исполин, даден й за съпруг, доставящ й постоянно зрелище, ще се измъкне в този случай? Ще спечели, знае, че той ще спечели. И ще му помогне да спечели, ако може, но не с публични изказвания.

Филип дьо Валоа е изцяло благосклонен към английската кралица, но ще й измени, защото жена му, която мрази Изабел, му даде съответни наставления и ако той постъпи не както тя е решила, през нощта, след викове и скандали, ще откаже да бъде негова. И юначагата с голям нос се смущава, колебае се, заеква.

Луи Бурбонски няма капка смелост. Не го пращат да се бие, защото бяга. А и няма никаква връзка с кралица Изабел.

Кралят е слаб, но способен да се заинатява, както онзи път — не са забравили още, — когато цял месец отказваше да назначи чичо си Шарл дьо Валоа кралски наместник в Аквитания. Той е по-скоро зле разположен към сестра си, защото нееднократните писма на Едуард накрая му въздействуваха. А и главно, защото Бланш умря, а той си спомня ролята, която Изабел изигра дванадесет години преди това за разкриването на скандалната връзка. Без нея той никога нямаше да узнае. А дори и да узнаеше, би простил, ако не беше тя, за да запази Бланш. Нима вината й заслужаваше целия този ужас, безчестие, дните на страдание и накрая подобна смърт? Кликата на враговете на Изабел включваше само двама души: Жана Куцата и Мао д’Артоа, но свързани здраво от общата си омраза.

Така че Робер д’Артоа, най-могъщият човек след краля и дори по-влиятелен от суверена в много отношения, той, чието мнение надделява винаги, който решава всички административни проблеми, който диктува заповедите до заповедниците, байитата и сенешалите, внезапно е сам и единствен поддържа каузата на братовчедка си.

Така е с влиянието в дворовете. То представлява странен и променлив сбор от душевни състояния, при който положението се изменя неусетно с хода на събитията и в зависимост от засегнатите интереси. А кралската милост носи в себе си зародиша на кралската немилост. Не че някаква немилост застрашава Робер, но над Изабел наистина надвисна опасност. Нея, която само до преди няколко месеца оплакваха, закриляха, възхищаваха й се и я оправдаваха за всичко, чиято любов одобряваха, считайки я за красива разплата, ето че тя вече има само един привърженик в кралския съвет. А да я принудят да се върне в Англия е равносилно да поставят главата й върху дръвника в Лондонската кула. И всеки знае това. Само че внезапно са престанали да я обичат. Прекалено явно бе тържествувала. Никой вече не желае да се компрометира заради нея освен Робер, а и за него това е начин да се бори срещу Мао.

Ала ето че и тя се размърдва и пуска в ход отдавна подготвяната си атака.

— Сир, скъпи синко, зная колко обичате сестра си и това ви прави чест, но трябва да се признае, че Изабел е лоша жена, от която всички страдаме или сме страдали. Вижте какъв пример дава на двора ви, откакто е тук, и си помислете, че това е същата жена, която разпространи какви ли не лъжи срещу дъщерите ми и срещу сестрата на тук присъствуващата Жана. Когато казвах тогава на баща ви… бог да го прости!… че се оставя да бъде заблуден от дъщеря си, нямах ли право? Тя ни омърси всички на воля с лошите помисли, които виждаше в сърцата на другите и които са само в нея, както достатъчно го доказа! Бланш, която беше чиста и ви обичаше до последните си дни, както сам знаете, Бланш умря тази седмица! Тя бе невинна, дъщерите ми бяха невинни!

Дебелият пръст на Мао, показалец, твърд като пръчка, взема небето за свидетел. И за да направи удоволствие на временната си съюзница, тя добавя, като се обръща към Жана Куцата:

— И сестра ти сигурно бе невинна, бедна ми Жана, и всички ние понесохме това нещастие заради клеветите на Изабел, а майчината ми гръд кървеше.

Ако продължава така, ще разплаче цялото събрание, но Робер й подхвърля:

— Невинна ли била вашата Бланш? Нямам нищо против, лельо, само че съвсем не от светия дух забременя в затвора!

Крал Шарл Хубави трепва нервно. Наистина не беше нужно Робер да припомня това.

— Ами че отчаянието е тласнало момиченцето ми! — извиква Мао цялата наежена. — Какво щеше да загуби тази гълъбица, омърсена от клевети, затворена в крепост и полуобезумяла? При такъв режим бих искала да видя кой би устоял.

— И аз бях в затвора, лельо, когато Филип Дългия ме бутна там, за да ви угоди. Но не напълних корема на жената на тъмничаря, нито използвах от отчаяние ключаря за съпруга, както, изглежда, се прави при английските ни роднини!

Ах, спорът започва да става интересен за конетабъла.

— А кой впрочем ви казва, племеннико, който с такава охота мърсите паметта на една покойница, че моята Бланш не е била взета насила? Удушиха братовчедка й в същия затвор — каза Мао, гледайки Робер в очите, — може да са изнасилили другата! Не, сир, синко мой — продължи тя, като отново се обърна към краля, — понеже ме извикахте на вашия съвет…

— Никой не ви е извикал — обади се Робер, — дойдохте по своя воля.

Само че не се отнема лесно думата на старата исполинка.

— …затова ви съветвам с майчинско чувство, което винаги съм изпитвала към вас въпреки всичко, което би могло да ни отчужди. Казвам ви, сир Шарл, изгонете сестра си от Франция, защото всеки път, когато се е връщала, с короната се е случвало нещастие! В годината, когато ви посветиха в рицарство заедно с братята ви — племенникът ми Робер навярно си спомня, — в Мобюисон избухна пожар, докато Изабел бе там, и насмалко всички не се опекохме живи! На другата година тя ни навлече онзи скандал, който ни покри с кал и безчестие. Всяка добра дъщеря, всяка добра сестра би се сметнала длъжна да премълчи, дори ако имаше сянка от истина, а не да разнася мълвата, зная с чия помощ! А и по времето на брат ви Филип, когато дойде в Амиен с Едуард, какво стана? Пастирчетата опустошиха кралството! И сега треперя, откакто се е върнала! Защото чакате дете, надяваме се да бъде момче, тъй като Франция се нуждае от крал. Затова ви повтарям, сир, синко мой, дръжте тази злокобна личност по-далеч от утробата на съпругата ви!

Ах, тя добре насочи стрелата си! Но Робер вече отвръща:

— Ами когато се помина братовчед ми Вироглавия, предобра лельо, къде беше Изабел? Не във Франция, до колкото зная. Ами когато синът му, малкият Жан Посмъртни, угасна внезапно в ръцете ви, както го държехте, предобра лельо, къде беше Изабел? В спалнята на Луи? Всред събраните барони? Може би паметта ме лъже, но не си спомням да е била там. Освен… освен ако тези две кралски кончини не могат според вас да се смятат нещастия за кралството.

Мошеничката има работа с още по-голям мошеник. Разменят ли още две думи, направо ще се обвинят в убийство!

Конетабълът добре познава това семейство, от кажи-речи шестдесет години. Присвива клепачите си на костенурка.

— Да не се отклоняваме — казва той — и да се върнем, монсеньори, на въпроса, който чака решение.

И някаква нотка в гласа му внезапно припомня тона на съветите на Железния крал.

Шарл Хубави прокарва ръка по гладкото си чело и казва:

— Ами ако за да задоволим Едуард, изгоним месир Мортимър от кралството?

Жана Куцата взима думата. Гласът й е ясен, не много висок, но все пак се чува след мощните ревове на двата бика от Артоа.

— Усилия и време, хвърлени на вятъра — заявява тя.

— Нима мислите, че братовчедка ни ще се раздели от този мъж, който сега е неин повелител? Премного му е предана и телом, и духом. Диша вече само чрез него. Или няма да се съгласи той да замине, или ще замине с него.

Жана Куцата ненавижда английската кралица не само заради Мартъорит, сестра си, а и заради прекалено красивата любов, която Изабел излага на показ във Франция. Макар че Жана Бургундска не може да се оплаче. Нейният едър Филип истински я обича и всякак, макар краката й да не са еднакво дълги. Но внучката на Луи Свети би желала да бъде единствената обичана жена в света. Не може да понася любовта на другите.

— Трябва да вземем решение — повтаря конетабълът.

Казва това, защото времето напредва, а и на това събрание жените наистина говорят прекалено много. Крал Шарл му кимва в знак на одобрение и заявява:

— Утре сутринта сестра ми ще бъде отведена до Булонското пристанище и върната под ескорт с кораб на законния си съпруг. Това е волята ми.

Той казва „това е волята ми“ и присъствуващите се споглеждат, защото рядко са чували това от устата на Шарл Мекушавия.

— Шершьомон — добавя кралят, — ще изготвите заповедта за ескорта, а аз ще я подпечатам с малкия си печат.

Няма място за възражения. Шарл Хубави е упорит: крал е и понякога си спомня за това.

Единствено графиня Мао си позволява да каже:

— Разумно решихте, сир, сине мой.

После се разделят без шумни пожелания за спокойна нощ, с чувството, че са участвували в грозно дело. Отместват столовете, всички стават, за да се сбогуват почтително с краля и кралицата.

Графиня дьо Бомон е разочарована. Въобразяваше си, че Робер, съпругът й, ще излезе победител. Поглежда го, той й кимва да се оттегли в спалнята си. Иска да каже две думи на монсеньор дьо Марини. Конетабълът с тежка крачка, Жана Бургундска и Луи Бурбонски — с неравна стъпка напускат залата. Големият Филип дьо Валоа тръгва след жена си с израз на ловджийско куче, подушило дивеча.

Робер д’Артоа прошепва нещо на ухото на епископа на Бове, който сключва дългите си пръсти.

Миг по-късно Робер се отправя към покоите си през галерията с колони на вътрешния двор на странноприемницата при абатството. Една сянка между две колони, една жена, загледана в нощта.

— Приятни сънища, монсеньор Робер.

Ироничният и провлачен глас е на придворната госпожица на графиня Мао, Беатрис д’Ирсон: тя стои там, като че ли унесена в мисли и чака. Какво? Да мине Робер. Той знае отлично това. Тя става, протяга се, фигурата й се изрязва под готическия свод, тя пристъпва крачка-две с гъвкави движения, а роклята й се плъзга по плочите.

— Какво правите тук, мила блуднице? — подхвърля й Робер.

Тя не отвръща, а повдига лице към звездното небе и казва:

— Нощта е хубава и жалко е да отида да си легна сама. Сънят идва мъчно в топлия сезон…

Робер д’Артоа се приближава до самата нея, въпросително свежда поглед към бадемовите очи, които го гледат предизвикателно и проблясват в полумрака, слага голямата си лапа върху задника на придворната, после рязко се отдръпва, като отърсва пръсти, сякаш се е изгорил.

— Охо, хубава Беатрис! — извиква той през смях. — Бързо си потопете дупето в езерото, иначе цялата ще пламнете!

Грубият жест и непристойните думи извикват трепет у госпожица Беатрис. Тя отдавна дебне случай да съблазни исполина: този ден монсеньор Робер е в ръцете на Мао и тя, Беатрис, ще задоволи най-сетне желанието си. Но това няма да стане и тази вечер. Робер има по-важна работа. Отива в покоите си, влиза в спалнята на жена си. Тя се изправя в леглото, гола е, така спи цялото лято. Робер несъзнателно погалва гърдите й, негова собственост с брака, колкото за добър вечер. Графиня дьо Бсмон не изпитва нищо от ласката му, но й е забавно. Винаги и е забавен мъжът й, както и да си представя какво крои в главата си. Робер д’Артоа се отпуска тежко на един стол, просва охромните си крака, повдига ги от време на време и тропва с двата тока едновременно.

— Няма ли да си легнете, Робер?

— Не, скъпа, не. Дори ще ви оставя и след малко ще препусна за Париж, след като монасите свършат службата си в църквата.

Графинята се усмихва.

— Не мислите ли, приятелю, че сестра ми, графиня дьо Ено, би могла да приеме за известно време Изабел, докато тя организира войските си?

— Мислех за това, хубава графиньо, и аз мислех тъкмо за това.

Чудесно! Графиня дьо Бомон е спокойна. Мъжът й ще спечели.

Не толкова желанието да услужи на Изабел накара Робер д’Артоа да яхне тази нощ коня, колкото омразата му към Мао. Мръсницата искаше да му се противопостави, да навреди на хората, които той покровителствуваше, и да си възвърне влиянието на краля? Ще видим кой ще каже последната дума!

Той разтърси слугата си Лорме.

— Нареди да оседлаят три коня. Извикай щитоносеца ми и един сержант…

— Ами аз? — пита Лорме.

— Не, ти не. Върни се и си легни след това.

Това е мило от страна на Робер. Годините вече тежат на стария другар в престъпленията му, едновременно телохранител, удушвач и бавачка. Сега Лорме лесно се задъхва и зле понася сутрешните мъгли. Проклина. Щом нямат нужда от него, защо го будят? Но би се сърдил още повече, ако трябваше да тръгне на път.

Конете са оседлани. Щитоносецът се прозява, сержантът се стяга набързо.

— На коне! — заповядва Робер, — Ще се поразходим.

Седнал удобно върху седлото, подкарва ходом, докато излязат от абатството през фермата и работилницата. После, щом стигат Пясъчното море, което се простира необичайно светло и седефенобяло между брезите, истински пейзаж за сборище на феи, заповядва да препуснат в галоп. Дарамтен, Митри, Оне, Сент-Уен — четиричасова езда със забавен ход за кратко време, колкото конете да си поемат дъх, и само една почивка в отворената нощем кръчма, където сервираха на зарзаватчиите, откарващи стоката си в Парнж.

Още не се бе разсъмнало, когато пристигнаха в двореца в Сите. Стражата пусна първия съветник на краля. Робер се изкачи право в покоите на кралица Изабел, прекрачи заспалите по коридора слуги, мина през спалнята на жените, които записукаха като уплашени кокошки, и се развикаха:

— Госпожо, госпожо, влизат при вас!

Над леглото, в което Мортимър спеше с кралицата, гореше кандило. „Значи аз препусках цяла нощ до смазване на задника си, за да могат тези двамата да спят в прегръдките си!“ — помисли си Робер.

След като мина първата изненада и запалиха свещите, всеки свян бе забравен, защото трябваше да се действува бързо.

Робер осведоми с няколко думи двамата любовници за взетото в Шаали решение и за мерките срещу тях. Докато го слушаше и разпитваше, Мортимър съвсем естествено се обличаше пред Робер д’Артоа, както това се прави между воини. Присъствието на любимата му като че ли никак не го смущаваше. Те решително живееха като съпрузи.

— Трябва начаса да заминете, драги приятели, това е съветът ми — каза Робер, — и да поемете към земите на Германската империя, за да бъдете в безопасност. Вие двамата с младия Едуард и може би Кромуел, Алспей и Малтравърс, но не с много хора, за да не ви забавят. Ще отидете в Ено, където ще пратя куриер преди вас. Добрият граф Гийом и брат му Жан са двама много лоялни благородници, тачени от враговете си и обичани от приятелите си. Жена ми ще ви препоръча пред сестра си. Това е най-доброто убежище за вас засега. Приятелят ни Кент, когото ще предупредя, ще се присъедини към вас, като мине през Понтийо, за да събере рицарите ви от този край. А после с божията милост!… Ще следя Толомей да ви изпраща средства. Впрочем той не може да стори нищо друго, премного се е обвързал с вас. Увеличете войските си, направете всичко възможно, сражавайте се. Ах, ако френското кралство не беше толкова тлъсто парче, в което не искам да оставя свободно поле за злодеянията на леля си, с какво удоволствие бих дошъл с вас!

— Обърнете се, братовчеде, за да се облека — каза Изабел.

— Е, хубава работа, братовчедке, няма ли да бъда възнаграден? Нима този обесник Роджър иска да запази всичко за себе си? — възкликна Робер, като се подчини.

— Не се отегчава юначагата!

Този път непристойните му намеци не ги дразнеха. Успокоително беше дори, че се шегува в най-драматичен момент. Този мъж, който минаваше за толкова зъл, беше способен на сърдечни жестове и безсрамните му приказки прикриваха известен свян в чувствата.

— Дължа ви живота си, Робер — каза му Изабел.

— Някой ден ще ми се отплатите, братовчедке, ще ми се отплатите. Човек никога не знае — извика й той през рамо.

Забеляза на масата фруктиера, приготвена за любовната нощ. Взе една праскова, захапа я лакомо и златистият сок потече по брадичката му.

Суматоха по коридорите, оръженосци тичат към конюшните, вестоносци препускат към английските благородници, настанени в града, жени бързат да заключат леките ковчежета, нахвърлили в тях най-важното. В тази част от двореца цари трескава възбуда.

— Не минавайте през Санлис — съветва ги Робер с дванадесетата праскова в уста. — Добрият ни сир Шарл е много близо и би могъл да тръгне по дирите ви. Минете през Бове и Амиен.

Сбогуването е кратко. Зората едва-що е осветила стрелата на Сент-Шапел, а вече ескортът в двора е готов.

Изабел се приближи до прозореца. За миг се спря развълнувана пред гледката на градината и реката, край леглото, където бе изживяла най-щастливите мигове в живота си. Изминали бяха година и три месеца от първата сутрин, когато на същото място бе вдъхнала чудното за влюбената жена ухание на пролетта. Ръката на Роджър Мортимър докосна рамото й и устните на кралицата се плъзнаха към нея… Скоро копитата на конете зачаткаха по улиците на Сите. После по Понт-о-Шанж към Северна Франция.

Монсеньор Робер д’Артоа се прибра в двореца си. Когато кралят бъде предупреден за бягството на сестра си, тя отдавна ще бъде вън от опасност, а на Мао ще трябва да сложат пиявици, за да не се задуши от прилив на кръв… „Ах, мръсницата!…“ Робер можеше да спи тежко като бик чак докато избият обедните камбани.