Морис Дрюон
Френската вълчица (14)

VII. „ВСЕКИ ВЛАДЕТЕЛ, КОЙТО УМИРА…“

Колко изменен се стори монсеньор дьо Валоа на всички, които не го бяха виждали последните седмици! Преди всичко бяха свикнали да носи винаги нещо на главата си, било голяма, искряща от скъпоценни камъни корона в дни на тържества, било извезана кадифена качулка, чийто огромен дантелен връх падаше върху рамото му, било някоя шапчица, закрепена на златен обръч, когато си беше у дома. За първи път виждаха косите му, прошарени руси коси, обезцветени от възрастта, разкъдрени поради боледуването и увиснали от двете страни на лицето му и по възглавниците. Този доскоро дебел и пълнокръвен мъж бе поразително отслабнал, но още по-силно впечатление им направи неподвижно сгърчената половина на лицето му, леко изкривената на една страна уста — един служител изтриваше час по час изтичащата слюнка — и най-вече угасналият втренчен поглед. Златотканите завивки, сините осеяни с лилии завеси на леглото, драпирани като балдахин над възглавието му, още повече подчертаваха физическия упадък на умиращия.

А и самият той, преди да приеме всички тези хора, стълпили се в спалнята му, поиска огледало и загледа известно време лицето си, което само два месеца преди това внушаваше такъв респект на народите и кралете. Какво значение кмаха сега за него престижът и властта? Къде бяха отлетели амбициите, които толкова дълго бе преследвал? Какво означаваше толкова живото някога задоволство да върви винаги с изправено чело между наведени глави, след като именно зад това чело бе сразен като от мълния и всичко бе рухнало? И ръката, към която се спускаха слуги, щитоносци и васали и я целуваха отгоре и отдолу, какво представляваше тази мъртва ръка до тялото му? Ами другата, над която все още имаше власт и с която щеше да си послужи след малко за последен път, за да подпише завещанието, което щеше да продиктува… ако изобщо лявата му ръка успее да очертае буквите на името му!… Дали тази ръка му принадлежеше повече от гравирания пръстен, с който подпечатваше нарежданията си? Щяха да го измъкнат от пръста му, когато умре. Притежавал ли е някога нещо?

Десният крак, напълно безжизнен, му беше сякаш вече отнет. От време на време в гърдите му зейваше бездна.

Човек е мислещо единство, което въздействува върху другите хора и преобразява света, И после внезапно това ецинство се разпада, разкъсва и какво е тогава светът, какво са другите хора? Важното в този час за монсеньор дьо Валоа не бяха титлите, владенията, короните, кралствата, властническите решения, превъзходството му над другите живи същества. Емблемите на неговото потекло, материалните му придобивки, дори потомците от неговата кръв, събрани наоколо, всичко това вече нямаше за него съществена стойност. Най-важното беше септемврийският въздух, зелените още листа, прошарени тук-там с червено, които забелязваше през отворените прозорци, но главно въздухът, въздухът, който вдишваше с такова усилие и който щеше да потъне в бездната, зинала в гърдите му. Докато усещаше въздуха в гърлото си, светът щеше да продължава да съществува и той щеше да бъде негов център, но тъй крехък център, подобен на пламъка на догаряща свещ. А после всичко щеше да секне или по-скоро всичко щеше да продължи, но в пълен мрак и страшно безмълвие, като катедрала, в която и последната свещ е угаснала.

Валоа си спомняше величествените агонии в семейството си. Чуваше отново думите на брат си Филип Хубави: „Погледнете колко малко струва светът! Вижте краля на Франция!“ Спомняше си и думите на племенника си Филип Дългия: „Вижте вашия сюзерен, Няма нито един измежду вас, колкото и да е беден, с когото да не съм готов да разменя участта си!“ Чул бе тези думи, без да ги разбере. Ето, значи, какво са изпитвали тези владетели, негови роднини, преди да слязат в гроба! Нямаше други думи, за да се изрази това, и хората, на които им оставаше да живеят още, бяха безсилни да го разберат. Всеки човек, който умира, е най-злочестият в света.

И какво щеше да открие от другата страна този най-злочест човек, когато всичко угасне, когато всичко се разпадне, когато катедралата се изпълни с тъма? Щеше ли да намери онова, на което го бе учила религията? Но какво бе то освен необятна, ужасяваща несигурност? Щяха ли да го изправят пред съд? Как щеше да изглежда лицето на съдника? На какви везни щяха да претеглят всички житейски дела? Какво наказание може да бъде наложено на нещо, което вече не съществува? Наказание… Какво наказание?… Може би да запази ясно съзнание в мига, когато прекоси черната стена.

И Ангьоран дьо Марини — Шарл дьо Валоа не можеше да не мисли за него — е бил с ясно съзнание, с още по-ясното съзнание на мъж в разцвета на здравето и силите си, изтръгнат от живота не защото се е счупило някое тайно колело на организма му, а по чужда воля. И не пламъчето на догаряща свещ, а всички буйни пламъци са били духнати наведнъж.

Маршалите, висшите сановници и служители, които бяха изпроводили Марини до бесилото, същите или наследилите техните функции, бяха събрани сега около него, изпълнили спалнята и съседното помещение, със същите погледи на хора, които изпровождат един свой ближен до последния удар на сърцето му, чужди на кончината, която очакват, и целите в бъдещето, от което обреченият е елиминиран.

Ах, с каква охота би дал всички корони на Византия, всички тронове на Германия, всички скиптри и цялото злато от обезщетенията за един поглед, само един, в който да не прочете, че е елиминиран. Скръб, състрадание, съжаление, ужас и чувства, предизвикани от спомена: само това се чете в кръга от разноцветни очи около леглото на умиращ владетел. Но всяко от тези чувства е само потвърждение на елиминирането.

Валоа наблюдаваше първородния си син Филип, този мъжага с голям нос, изправен до него под балдахина, който щеше да бъде, доста скоро, утре или някой друг съвсем близък ден, а може би и само след минута единственият, истинският граф дьо Валоа, живият Валоа. Беше тъжен, както подобаваше, едрият Филип, и стискаше ръката на жена си, Жана Бургундска Куцата. Но и загрижен за държането си поради бъдещето пред него. Той сякаш казваше на насъбралате се: „Вижте, баща ми умира!“ И в тези очи Валоа бе вече заличен.

Пък и другите синове… Шарл д’Алансон, който избягваше да срещне погледа на умиращия и леко се извръщаше, щом баща му го погледнеше. И малкият Луи, който се страхуваше, призляваше му от страх, защото за пръв път присъствуваше на агония… И дъщерите… Няколко от тях бяха тук: графиня дьо Ено, която от време на време смигаше на прислужника, натоварен да бърше устата му, и другата, по-малката, графиня дьо Блоа, а малко по-далеч графиня дьо Бомон до исполинския си съпруг Робер д’Артоа, и двамата застанали до кралица Изабел Английска, и малкият аквитанскк херцог, момчето с дълги мигли, послушно като в църква, което щеше да запази само този спомен от дядо си Шарл.

На Валоа му се струваше, че групичката им заговорничи. И там се подготвяше бъдеще, от което той бе елиминиран.

Обърнеше ли глава на другата страна, срещаше Мао дьо Шатийон-Сен-Пол, третата си съпруга, изправена властно, но вече вдовица. Гоше дьо Шатийон, старият конетабъл с глава на костенурка и седемдесет и седем години на гърба, печелеше в момента още една победа: отиваше си преди него един мъж, двадесет години по-млад!

Етиен дьо Морне и Жан дьо Шершьомон, и двамата бивши канцлери на Шарл дьо Валоа, преди да станат един след друг канцлери на Франция, Мил дьо Ноайе, легист и управител на Сметната палата, Робер Бертран, рицарят със зеления лъв, новият маршал, монахът-изповедник Тома дьо Бурж, лекарят Жан дьо Торно — всички бяха около него, за да му помогнат, всеки според длъжността си. Но кой може да помогне някому да умре? Юг дьо Бувил избърса една сълза. За какво плачеше дебелият Бувил, ако не за собствената си отлетяла младост, за близката си старост и собствения си отшумял живот?

Естествено, всеки владетел, който умира, е по-злочест от най-жалкия роб в кралството си. Защото бедният роб не е принуден да умре пред очите на чужди хора. Жена му и децата му могат да го заблудят, че краят му не е така близък. Няма да го обкръжат така тържествено, за да му покажат ясно, че си отива. Няма да изискват от него да състави смъртния си акт. Защото точно това искаха всички тези високопоставени лица, събрани в спалнята му. Какво представлява завещанието, ако не самолично удостоверяване на собствената смърт? Документ, предназначен за бъдещето на други… Личният му нотариус чакаше, закрепил мастилницата на ръба на дъсчицата за писане, приготвил тънката хартия и перото. Хайде, трябваше да започне… или по-скоро да свърши. Най-мъчително беше не толкова умственото насилие, колкото отказа от живота… Всяко завещание почва като молитва…

— В името на отца, сина и светия дух…

Шарл дьо Валоа проговори. А присъствуващите по мислиха, че се моли.

— Пишете, приятелю — каза той на секретаря, — нали чувате, че диктувам!… Аз, Щарл…

Той се спря, защото беше много мъчително, много страшно да чуе собственото си име за последен път. Името, та не е ли то самият символ на човешкото съществуване и на неговото единство? Валоа бе изкушен да свърши с него, защото нищо друго не го интересуваше. Но всички тези втренчени в него погледи… За последен път трябваше да изяви волята си и то заради другите, от които вече се чувствуваше така безвъзвратно отделен.

— Аз, Шарл, син на френския крал, граф дьо Валоа, д’Алансон, дьо Шартър и д’Анжу, уведомявам всички, че здрав духом, макар болен телом…

Ако изговорът беше отчасти затруднен, ако езикът се запъваше на някои думи, понякога най-прости, мозъчният механизъм като че ли продължаваше да функционира нормално. Но диктовката предизвикваше някакво раздвояване, като че ли той беше собственият си слушател. Струваше му се, че е застанал посред забулена в мъгла река. Гласът му бе отправен към брега, от който се отдалечаваше, а самият той се страхуваше от онова, което щеше да стане, когато докосне другия бряг. — …искайки милост от бога и страхувайки се от неговата присъда над душата, се разпореждам тук със себе си и имуществата си, и изказвам завещанието си и последната си воля, както следва: Първо, предавам душата си на господа бога Исуса Христа и на милосърдната му майка, както и на всички светци…

По знак на графиня дьо Ено прислужникът избърса слюнката, стекла се от ъгъла на устата му. Всички разговори бяха стихнали и хората не смееха дори да прошумолят с дрехите си. Всички изглеждаха смаяни, че в това сковано неподвижно тяло, смалено и деформирано от болестта, мисълта се бе запазила така бистра и едва ли не изискана.

Гоше дьо Шатийон прошепна на съседите си: — Няма да умре днес.

Жан дьо Торпо, един от лекарите, смръщи отрицателно лице. Според него монсеньор дьо Валоа нямаше да дочака зората. Но Гоше поде:

— Виждал съм, виждал съм умиращи… Повтарям ви, че в това тяло има още живот…

С пръст на устата, графиня дьо Ено помоли конетабъла да замълчи. Гоше беше глух и не си даваше сметка, че шепне високо.

Валоа продължаваше да диктува:

— Искам тялото ми да бъде погребано в църквата Фрер Миньор в Париж, при тленните останки на предишните ми съпруги.

Погледът му се спря върху лицето на третата му жена, живата, която скоро щеше да стане знатна вдовица. Три жени и цял изминал живот… Най-много бе обичал Катрин, втората… може би заради нейната призрачна константинополска корона. Хубавица беше Катрин дьо Куртьоне, напълно достойна да носи легендарната титла! Валоа се учудваше, че в жалката му плът, наполовина безжизнена и пред прага на унищожението, бе оцелял някакъв бегъл трепет от някогашни желания, предаващи живота. И така той щеше да почива до Катрин, до титулярната кралица на Византия. А от другата му страна щеше да бъде първата му съпруга, Маргьорит, дъщеря на неаполския крал, и двете отдавна превърнати в прах. Колко странно, че споменът за едно желание може да остане, когато обектът, който го е породил, не съществува вече! Дали при възкръсването… Но тук беше третата съпруга, която го гледаше в момента. И тя бе добра другарка в живота му. Трябваше и на нея да остави част от тялото си.

— Item^[1], искам сърцето ми да бъде поставено в града и мястото, където жена ми Мао дьо Сен-Пол избере своя гроб. А вътрешностите ми в абатството Шаали, тъй като правото да разделя тленните си останки ми бе дадено с вула от пресветия отец папата на…

Той се поколеба, мъчейки се да си спомни датата, която му се изплъзваше, и добави: — …По-рано^[2].

Как се бе гордял с това разрешение, давано само на крале, да разпредели на няколко места трупа си, както се прави с реликвите на светците. Щяха да се отнесат с него като с крал дори в гроба. Но сега той си мислеше за върховното възкръсване, единствената надежда, оставена на ония, които са стигнали до ръба на последното стъпало. Ако догмите на религията са верни, как ще протече за него това възкръсване? Вътрешностите му в Шаали, сърцето — там, където Мао-дьо Сен-Пол би избрала, а тялото — в парижка църква… Нима с изпразнени гърди и с корем, натъпкан със слама и зашит с канап, ще се изправи между Катрин и Маргьорит? О, колко мъчно можеш да се надяваш на нещо, което човешкият ум не е в състояние да си представи! И там ли ще имз гмеж от тела и погледи, както сега около леглото му? Каква страшна бъркотия ще настъпи, ако възкръснат едновременно всички предци и всички потомци, убийците лице с лице с жертвите си, всички държанки, всички измени… Дали Марини ще застане пред него?

— Item, оставям на абатството в Шаали шестдесет ливри, сечени в Тур, за да четат молитви на годишнината ми…

Отново избърсаха устата му с кърпата. Той изреди за почти четвърт час всички църкви, абатства, благочестиви фондации в своите имения, на които оставяше било сто, било петдесет или сто и двадесет ливри, или някоя лилия за украса на ковчеже с мощи. Еднообразно изброяване за всички, освен за умиращия: всяко произнесено име извикваше в паметта му камбанария, град, паланка, чийто владетел той щеше да бъде за още няколко часа или дни. Багрите на крепостна стена, силуетът на ажурен връх, екотът на калдъръма на някоя стръмна улица, миризмите на пазарен площад ставаха за последен път негова собственост чрез думите… Присъствуващите мислеха за друго, както по време на много дълга литургия. Единствена Жана Куцата, измъчена от дългото стоене права с нееднаквите си крака, слушаше внимателно. Събираше, пресмяташе наум. При всяка нова цифра обръщаше към Филип дьо Валоа лицето си, не лишено от миловидност, но загрозено от скъперническите й мисли. Всички тези завещания подяждаха наследството.

Изабел шушукаше в нишата на един прозорец с Робер д’Артоа. Тревожното й изражение не бе предизвикано от тъжния повод, който ги бе събрал тук.

— Не се доверявайте на Стейпълдън, Робер — прошепна му тя. — Този епископ е най-злобното дяволско изчадие и Едуард го е изпратил само за да навреди на мен или на привържениците ми. Няма никаква работа тук, но се натрапи, защото бил уж натоварен да придружава навсякъде сина ми. Той ме дебне… Последното писмо, което получих, е било отваряно и печатът е бил залепен отново.

Гласът на Шарл дьо Валоа продължаваше да изрежда:

— Item, завещавам на жена си, графинята, рубина, подарен от дъщеря ми, графиня дьо Блоа. Item, оставям й също везаната покривка, останала от майка ми, кралица Мари…

Всички разсеяни или равнодушни погледи по време на изреждането на благочестивите дарения отново бляснаха, щом стана дума за скъпоценности. Графиня дьо Блоа повдигна вежди, леко разочарована. Баща й можеше да й върне рубина, който му бе подарила.

— Item, ковчежето с реликви от свети Едуард…

Като чу името Едуард, младият английски престолонаследник повдигна дългите си мигли. Не, и ковчежето бе завещано на Мао дьо Шатийон.

— Item, оставям на Филип, първородния си син, един рубин и всичките си оръжия и конски амуниции с изключение на една дълга ризница, изработена в Акр, и шпагата, с която се е сражавал барон д’Аркур, които оставям на Шарл, втория си син. Item, на дъщеря си, съпругата на сина ми Филип, оставям най-красивия си изумруд.

Бузите на Куцата леко порозовяха и тя благодари, като кимна с глава, жест, който се стори неприличен. Можеха да бъдат сигурни, че ще поиска смарагдите да бъдат прегледани от някой експерт, за да се отдели най-красивият!

— Item, на Шарл, втория си син — всичките ми коне и коняри, златната си чаша, един сребърен леген и един молитвеник.

Шарл д’Алансон се разплака глупаво, като че ли осъзна агонията на баща си и скръбта, която тя му причиняваше, едва когато умиращият произнесе името му.

— Item, оставям на Луи, третия си син, всичките си сребърни съдове…

Детето се бе сгушило до полите на Мао дьо Шатийон. Тя нежно го погали по челото.

— Item, искам и нареждам всички предмети от параклиса ми да бъдат продадени, за да се отслужат молитви за успокоение на душата ми… Item, а всичките ми дрехи да бъдат раздадени на камериерите ми…

Застаналите близо до отворените прозорци безмълвно се раздвижиха, а някои се наведоха навън. Току-що три носилки бяха влезли в двора на замъка, застлан със слама, за да приглушат тропота на конските копита. От голяма носилка, украсена със позлатени скулптури и завеси, с извезани върху тях замъци от Артоа, слезе графиня Мао, тежка, монументална, съвсем посивяла под воала, заедно с дъщеря си, кралица Жана, вдовица на Филип Дългия. Графинята беше придружена и от канцлера си Тиери д’Ирсон и придворната си Беатрис, негова племенница. Мао идваше от замъка си Конфлав, близо до Венсен, откъдето почти не излизаше през този враждебен за нея период.

С втората носилка, съвсем бяла, пристигна кралица Клеманс, вдовицата на Луи Вироглавия.

От третата, скромна, с обикновени завеси от черни кожа, слезе доста трудно, подпомогнат само от двама прислужници, месер Спинело Толомей, капитан на парижките ломбардци.

Така че по коридорите на замъка тръгнаха две бивши френски кралици, две млади жени на същата възраст, тридесет и две години, облечени и двете изцяло в бяло, съгласно обичая, и красиви, особено кралица Клеманс, напомнящи малко две сестри близначки. Зад тях пристъпваше, по-висока с цяла глава, страшната графиня Мао, за която всеки знаеше, макар да не смееше да го заяви високо, че е убила съпруга на едната, за да възкачи на трона другата. И най-сетне, провлачил крак и изпъчил корем, с попадали върху яката бели коси и белязано от ноктите на възрастта лице — старият Толомей, който отблизо или отдалеч бе замесен във всички интриги. Тъй като възрастта облагородява всичко, тъй като парите са истинската сила в света, тъй като монсеньор дьо Валоа нямаше навремето да се ожени за императрицата на Константинопол, тъй като без Толомей френският двор нямаше да може да прати Бувил при кралица Клеманс в Неапол, нито Робер д’Артоа да води процесите си и да се ожени за дъщерята на граф дьо Валоа, тъй като без Толомей английската кралица нямаше да се срещне със сина си, всички оказаха на стария ломбардец, който бе свидетел на толкова неща, бе дал толкова пари назаем и толкова бе мълчал, дължимата само на владетели почит.

Присъствуващите се притиснаха към стените и се отдръпнаха, за да освободят вратата. Бувил цял се разтрепера, когато Мао го докосна.

Изабел и Робер д’Артоа се спогледаха въпросително, без да кажат нещо: Толомей бе влязъл ведно с Мао. Дали това означаваше, че старата лисица работи и за сметка на противника? Но с едва доловима усмивка Толомей успокои клиентите си. Трябваше да виждат в едновременното им идване само случайно съвпадение, Влизането на Мао предизвика известно смущение. Валоа прекъсна диктовката, когато видя старата си огромна противница, която тикаше пред себе си двете бели вдовици като две овчици, водени на паша. Но после Валоа забеляза Толомей. Той раздвижи пред лицето си здравата си ръка, на която блестеше рубинът, който щеше да премине на пръста на първородния му син, и каза:

— Марини, Марини…

Сметнаха, че се унася. Не. Видът на Толомей му припомни обшия им враг. Без помощта на ломбардците Валоа никога нямаше да срази съуправителя.

Тогава се чу гласът на грамадната Мао д’Артоа.

— Бог ще ви прости, Шарл, защото разкаянието ви е искрено.

— Каква мръсница! — изрече Робер д’Артоа доста високо, за да го чуят съседите му. — Осмелява се да говори за разкаяние!

Без да обърне внимание на графиня д’Артоа, Шарл дьо Валоа направи знак на ломбардеца да се приближи. Старият сиенец пристъпи към леглото, повдигна парализираната ръка и я целуна, но Валоа не усети целувката.

— Молим се за вашето оздравяване, монсеньор — промълви Толомей.

Оздравяване! Единствената ободрителна дума, която Валоа чу сред всички тези хора, никой от които не се съмняваше, че той ще умре: те очакваха последната му въздишка като необходима формалност! Оздравяване… Дали банкерът казваше това от любезност или наистина го мислеше? Погледите им се срещнаха и единственото отворено око на Тсломей — тъмно и хитро око — му смигна съучастнически. Най-сетне едно око, което не го елиминираше!

— Item, Item — поде Валоа, като насочи показалеца си към нотариуса, — искам и нареждам децата ми да изплатят всички мои дългове.

Ах, той оставяше чудесно завещание с тези думи на Толомей, по-тежко от всички рубини и ковчежета с мощи! И Филип дьо Валоа, и Шарл д’Алансон, и Жана Куцата, и графиня дьо Блоа помръкнаха. Дотрябвал им беше този ломбардец!

— Item, на Робер дьо Вилпион, мой шамбелан, сумата двеста ливри. На Жан дьо Шершьомон, който бе мой канцлер, преди да стане канцлер на Франция, същата сума. На Пиер дьо Монгийон, мой щитоносец…

Ето че монсеньор дьо Валоа отново бе обзет от склонността си към щедрост, която му бе струвала толкова скъпо през целия живот. Той искаше да възнагради кралски всички, които му бяха служили. Двеста, триста ливри, не огромни завещания наистина, но четиридесет, петдесет на брой, които при това се прибавяха към благочестивите му дарения… Порядъчно накърненото вече злато на папата нямаше да стигне, нито целогодишният доход от владението Валоа. Монсеньор щеше да си остане разсипник дори и след смъртта си!

Мао се бе приближила до английската групичка. Тя кимна на Изабел с очи, в които гореше стара омраза, усмихна се на младия принц Едуард, сякаш би желала да го ухапе и най-сетне спря поглед на Робер.

— Трябва да си много нажален, драги племеннико, той беше истински баща за теб… — прошепна му тя тихо.

— И за вас, драга лельо, това е тежък удар — отвърна й той в същия тон. — Годинките ви са почти колкото неговите: възрастта, когато се умира…

В дъното на залата влизаха и излизаха хора. Изабел внезапно забеляза, че епископ Стейпълдън бе изчезнал. Или по-точно в момента се измъкваше, защото видя, че се плъзга към вратата с подмолните, леки и уверени движения на духовник, пресичащ тълпа. И каноникът д’Ирсон, канцлер на Мао, се запровира след него. И исполинката следеше с поглед бягството им. Двете жени се уловиха взаимно, че ги наблюдават.

Тутакси тревожни въпроси връхлетяха Изабел. Какво имаха да си казват Стейпълдън, пратеникът на враговете й, и канцлерът на графинята? И как се бяха запознали, след като Стейпълдън бе пристигнал предния ден? Съвсем очевидно беше, че английските шпиони бяха във връзка с Мао. „Има всички основания да иска да ми отмъсти и навреди — помисли си Изабел. — Аз издадох някога дъщерите й… Ах, как бих искала Роджър да е тук. Защо не настоях да дойде!“

За двамата духовници наистина не беше трудно да установят контакт. Каноникът д’Ирсон просто помоли да му покажат английския пратеник.

— Reverendissimus sanctvissimusque Exeteris episcopus?^[3] — попита го той. — Ego canonicus et comitissae Artesientis cancellarius sum.^[4]

Възложено им бе да разговарят при пръв повод. Такъв повод бе възникнал. Сега, седнали един до друг в нишата на ецин прозорец в дъното на преддверието, с броеници в ръце, те разговаряха на латински, сякаш си препращаха ектении за умиращи.

 

Каноникът д’Ирсон притежаваше копие от едно много интересно писмо до кралица Изабел от някой си английски епископ, подписал се с буквата „О“. Бяха го откраднали от италиански търговец в една странноприемница в Артоа, докато спял. Този епископ „О“ съветваше получателката да не се връща в момента, а да си спечели колкото може повече привърженици във Франция, да събере хиляда рицари и да дебаркира с тях в Англия, за да изгони двамата Диспенсър и злобния епископ Стейпълдън. Тиери д’Ирсон го носеше със себе си. Иска ли монсеньор Стейпълдън да се запознае със съдържанието му? Една хартия се плъзна от наметката на каноника до ръцете на епископа, който я прочете набързо и разпозна обиграния и точен стил на Адам Орлитън. Ако лорд Мортимър поеме командуването на експедицията — се казваше още в писмото, — цялото английско благородничество ще се присъедини към него за няколко дни.

Епископ Стейпълдън гризеше нокътя на палеца си.

— Ille baro de Mortuo Mari concubinus Isabellae reginae aperte est^[5] — поясни Тиери д’Ирсон.

Не иска ли доказателства епископът на Ексетър? Ирсон би могъл да му достави, когато каже. Достатъчно би било да се разпитат прислужниците, да се проследи кой влиза и кой излиза от двореца в Сите, да се попитат просто приближените на двора.

Стейпълдън пъхна преписа от писмото под расото си, точно под кръста на гърдите си.

Монсеньор дьо Валоа през това време назова изпълнителите на завещанието си. Големият му печат с няколко лилии, обкръжен от надписа: „Caroli Regis Franciae filii, comitis Valesi et Andegaviae“^[6] се вряза във восъка, разтопен върху шнуровете, които висяха под документа.

— Мога ли да представя на ваше преосвещенство, монсеньор, моята племенница Беатрис, придворна дама на графинята? — каза Тиери д’Ирсон на Стейпълдън, като посочи красивата тъмнокоса девойка с потаен поглед и гъвкав ханш, която се приближи до тях.

Беатрис д’Ирсон целуна пръстена на епископа. Вуйчо й прошепна няколко думи на ухото й. Тогава тя отиде при графиня Мао и й каза едва чуто:

— Свършено е, госпожо.

А Мао, която все още стоеше близо до Изабел, протегна ръка, за да погали по челото младия принц Едуард.

После всеки си тръгна за Париж. Робер д’Артоа и канцлерът, защото трябваше да се занимават с управлението на кралството, Толомей, защото го зовяха сделките му. Мао, защото, пуснала в ход отмъщението си, нямаше вече какво да прави там. Изабел, защото копнееше час по-скоро да се види с Мортимър, а кралиците вдовици, защото нямаше къде да ги настанят. Дори Филип дьо Валоа трябваше да замине за Париж във връзка с управлението на огромното графство, което вече владееше фактически.

Край умиращия останаха само третата му съпруга, най-голямата му дъщеря, графиня дьо Ено, малките му деца и близките служители. Точно толкова хора, колкото край всеки незначителен провинциален рицар, макар че името и делата му бяха предизвиквали толкова вълнение в света от бреговете на океана чак до Босфора. И на другия, и на по-другия ден монсеньор дьо Валоа все още дишаше. Конетабъл Гоше бе преценил правилно. Борбата за живот във внезапно сразеното тяло продължаваше.

През тези дни целият двор се премести във Венсен за полагането на клетва от младия Едуард, аквитански херцог, пред вуйчо му Шарл IV Хубави.

После, в Париж, една греда от скеле се строполи току до главата на епископ Стейпълдън. Едно мостче на следния ден се събори под копитата на мулето на придружаващия го духовник. Една сутрин, когато бе излязъл от жилището си, в часа на утринната служба, Стейпълдън се сблъска в една тясна уличка с Жерар дьо Алспей, бившия заместник-комендант на Лондонската кула и бръснаря Оугьл. Двамата мъже привидно се разхождаха най-безгрижно. Но кой излиза толкова рано само за да чуе песента на птичките? В нишата под един вход се бяха спрели също няколко мълчаливи мъже, сред които Стейпълдън като че ли различи конското лице на барон Малтравърс. Върволицата зарзаватчийски каручки, която задръсти улицата, даде възможност на английския епископ бързо-бързо да стигне до дома си. Още същата вечер, без да се сбогува с когото и да било, той пое към Болоня, за да се качи тайно на някой кораб.

Освен копието на писмото на Орлитън той отнасяте със себе си множество доказателства, които уличаваха в заговор и измяна Изабел, Мортимър, граф Кент и всички придружаващи ги английски благородници.

А в един замък на Ил-дьо-Франс, изоставен почти от всички и погребан вече в тялото си като в гроб, Шарл дьо Валоа все още бе жив. Човекът, наричан вторият френски крал, се интересуваше вече само от въздуха, който проникваше неравномерно в дробовете му понякога с тревожни пресеквания. И щеше да продължава да вдишва този въздух, от който се храни всяко живо творение, още дълги седмици, чак до декември.