Морис Дрюон
Френската вълчица (16)

II. ЗАВРЪЩАНЕ В НОФЛ

Толкова ли малка бе банковата кантора в Нофл? Толкова ли ниска бе църквата от другата страна на малкия панаирен площад и толкова тесен ли бе стръмният път, който завиваше към Кресе, Тоари, Септьой? Споменът и носталгията странно уголемяват действителните неща!

Минали бяха девет години! Фасадата, дърветата, камбанарията подмладяваха Гучо с девет години! Или по-скоро не, състаряваха го с цялото това време.

Гучо инстинктивно се бе навел както някога, за да мине през ниската вратичка между двете помещения на кантората в партера, предназначени за търговия. Ръката му сама напипа въжето покрай дъбовата греда, която служеше за ос на витата стълба, за да се качи в някогашната си стая. И така, ето къде беше толкова обичал, както никога преди, какжо никога по-късно!

Мъничката стая, сгушена под гредите на стряхата, миришеше на поле и спомени. Как едно толкова тясно помещение бе побрало толкова голяма любов? През прозореца — можеше ли да се нарече прозорец? — по-скоро през таванското прозорче се виждаше все същият пейзаж. В тези първи майски дни дърветата бяха нацъфтели, както когато си замина оттук преди девет години. Защо цъфналите дървета предизвикват винаги толкова силно вълнение? Между клоните на прасковите, розови и заоблени като ръце, се виждаше покривът на конюшнята, същата конюшня, където Гучо бе избягал, когато пристигнаха двамата братя Кресе! Ах, какъв страх бе брал през онази нощ!

Той се обърна към калаеното огледало, все на същото място върху дъбовия скрин. Когато си спомня моментите на малодушие, всеки мъж се успокоява, като се огледа, забравяйки, че единствен вижда енергичното изражение върху лицето си, а пред другите хора се е показал слаб! Лъскавият метал със синкави отблясъци препращаше на Гучо образа на тридесетгодишен тъмнокос младеж с доста дълбоко врязана между веждите бръчка и черни очи, от които не беше недоволен, защото бяха видели вече много гледки — снега на планините, вълните на две морета и бяха разпалили желание в женските сърца, като бяха издържали също погледа на принцове и крале.

…Гучо Балиони, приятелю мой, защо не продължи той бляскаво започналата си кариера? Беше ходил от Сиена в Париж, от Париж в Лондон, от Лондон в Неапол, Лион, Авиньон. Носеше послания за кралици, цели съкровища за прелати. Пълни две години снова така между най-могъщите благородници на земята, натоварен да защищаваш интересите или да пазиш тайните им. А беше едва двадесетгодишен! Всичко ти се удаваше. Достатъчно е да видиш с какво внимание те обграждат сега, след деветгодишно отсъствие, за да си дадеш сметка какви спомени си оставил. Самият свети отец ти доказва това. Щом узна, че си дошъл в Авиньон за най-обикновено осребряване на кредитно писмо, той, върховният духовен глава, от висотата на престола на свети Петър, потънал до гуша в какви ли не задължения, пожела да те види, заинтересува се от съдбата ти, от материалното ти състояние, можа да си спомни, че някога си имал дете, разтревожи се, че си го изгубил, отдели от тъй ценните си минути, за да те посъветва. „…Всеки син трябва да бъде възпитаван от баща си“ — ти каза той и накара да ти издадат пропуск на папски пратеник, възможно най-ефикасният!

…Ами Бувил? Отиваш при него с благословията на папа Йоан, а той се отнася с теб като с дългоочакван приятел, просълзява се, като те вижда и ти дава един собствен сержант за придружител, като ти връчва писмо, подпечатано със собствения му печат, за братята Кресе, за да те оставят да видиш детето си!…

И така — мислеше си Гучо, — най-високопоставени личности се занимаваха с него без никакви користни съображения само заради приятелските чувства, които им бе вдъхнал, заради пъргавия му ум и навярно заради умението му да се държи със силните на този свят, което му бе дарено от природата.

Ах, защо не бе продължил по този път! Можеше да стане един от влиятелните ломбардци, еднакво могъщи в кралствата със самите крале, като например Мачи деи Мачи, сегашния пазител на кралското съкровище във Франция или като Фрескобалди в Англия, който влизаше без предупреждение при канцлера на финансите.

Но дали наистина беше много късно вече? Дълбоко в себе си Гучо смяташе, че превъзхожда вуйчо си и че е способен за по-блестяща кариера. Защото, ако мисли трезво, добрият вуйчо Спинело развиваше най-обикновена търговия. Беше станал едва на стари години капитан на ломбардците в Париж. Той, разбира се, притежаваше здрав смисъл и ловкост, но не и изключителен талант. Гучо преценяваше това съвсем безпристрастно, сега, когато, минал възрастта на илюзиите, се считаше уравновесен и благоразумен. Да, сбъркал бе преди години. Нямаше място за заблуждение, злаполучната история с Мари дьо Кресе го бе накарала да се откаже от всичко.

Защото дълги месеци мисълта му бе заета само с това плачевно събитие, всичките му постъпки бяха ръководени от желанието да прикрие неуспеха си. Озлобление, разочарование, униние, неудобство да види приятелите и покровителите си след толкова безславната развръзка, мечти за разплата… Колко време бе похабил така, докато същевременно си устрои нов живот в Сиена, където можеше да представи любовното си приключение във Франция, както на него му е угодно. Ах, тази неблагодарна Мари няма представа каква блестяща кариера бе разбила, когато отказа тогава да избяга с него! Колко пъти в Италия бе мислил с горчивина за това! Но сега той щеше да си отмъсти…

Ами ако Мари неочаквано му каже, че винаги го е обичала, че го е чакала най-предано и че някакво ужасно недоразумение е било единствената причина за раздялата им? Ами ако това се окаже вярно? Гучо знаеше, че в такъв случай той няма да може да устои, че ще забрави укорите си, едва що изказал ги, и ще отведе навярно Мари със себе си в Сиена, в разкошния семеен дом, за да представи съпругата си на своите съграждани. И за да покаже на Мари този нов град, ех, не толкова голям колкото Париж или Лондон, но с по пищна архитектура, с градския си дом, изграден наскоро, чиито вътрешни фрески довършваше вече Симоне Мартини, с катедралата на черни и бели ивици, която щеше да бъде най-хубавата в цяла Тоскана, само да завършат фасадата й. Ах, какво удоволствие да споделиш онова, което обичаш, с любимата жена! И защо ли се е размечтал пред това калаено огледало, вместо да изтича в Кресе и да се възползва от вълнението, породено от изненадата?

Но после той размисли. Оскърбленията, предъвкани цели девет години, не можеха да се заличат веднага, нито пък страхът, който го бе подгонил от същата тази градина. Яростните крясъци на двамата братя Кресе, които искаха да го пребият… Ако не беше бързият му кон, той бе загубен. По-добре е все пак да изпрати сержанта с писмото на граф дьо Бувил. Така ще си придаде повече тежест.

Но дали след девет години Мари беше все още толкова хубава? Щеше ли да бъде пак така горд да го видят подръка с нея?

Гучо си въобразяваше, че е стигнал възрастта, когато човек се ръководи от разума. Обаче макар една бръчка да се врязваше между веждите му, той си беше все същият, все същата смесица от хитрост и наивност, от гордост и мечтателност. Защото всъщност годините малко променят природата ни и няма възраст, която да ни освободи от заблужденията ни. Косите побеляват по-бързо от слабостите ни.

Девет години мечтаеш за нещо. Копнееш и тръпнеш, всяка нощ молиш Богородица да го ускори, всеки ден заклинащ бог да го осуети. Вечер след вечер си се подготвял какво да кажеш, ако се сбъдне. Шепнел си всички възможни отговори на всички въображаеми въпроси. Предвидил си стотиците, хилядите начини, по които това събитие би могло да протече… То настъпва и те заварва неподготвен.

Така се чувствува Мари дьо Кресе тази сутрин, защото прислужницата й, някога довереница на щастието и трагедията й, й прошепна малко преди това, че Гучо Балиони се е върнал. Видели го в селото Нофл. Изглеждал като благородник. Ескортирали го кралски сержанти. Трябва да е пратеник на папата… Момченцата на площада гледали, раззинали уста, хамутите от жълта кожа с ключовете на свети Петър, извезани върху тях. Заради тази конска амуниция, подарък от папата на племенника на банкерите му, всички мозъци в селото бяха заработили.

И прислужницата е тук, запъхтяна, с блеснали от вълнение очи и зачервени страни, а Мари дьо Кресе не знае какво трябва да прави и какво ще направи.

— Роклята ми! — казва тя.

Думите дойдоха от само себе си, без да разсъждава, и прислужницата мигом я разбра, защото Мари има малко рокли и не може да иска друга освен онази, ушита навремето от хубавата копринена тъкан, подарена й от Гучо, роклята, която вадят всяка седмица от сандъка, изчеткват я грижливо, изглаждат гънките, проветряват я… Роклята, пред която Мари плаче понякога и която никога не облича.

Гучо може да се появи всеки миг. Дали прислужницата й го е зърнала? Не. Тя повтаря само слуховете, които се носят от врата на врата… Може би вече е тръгнал насам! Ако Мари разполагаше поне с един пял ден, за да се подготви за идването му! Тя бе чакала девет години, а сега няма дори един миг!

Има ли значение, че е ледена водата, с която облива гърдите, корема, ръцете си пред прислужницата, която се извръща, учудена от внезапната липса на свян у господарката си, а после плъзга поглед към красивото тяло, за което наистина е жалко, че е лишено от мъж толкова дълго време. Прислужницата завижда малко, че то е останало сочно и твърдо, подобно на хубаво растение под слънчевите лъчи. Все пак гърдите са по-тежки от някога и леко увиснали. Бедрата не са вече така гладки, коремът е белязан от няколко тънки бразди след раждането. Няма как! И тялото на благородните девойки се поврежда, е, не колкото телата на прислужниците, разбира се, но все пак повяхва, и бог е справедлив, като е създал всички създания еднакви.

Мари с мъка се напъхва в роклята си. Дали платът се е свил, след като толкова дълго не е била използвана или Мари е напълняла? Човек би казал по-скоро, че тялото й се е променило, като че ли очертанията, заоблените части не са на местата си. Тя се е изменила. Много добре знае, че русият мъх над устната й е по-гъст, че луничките от полския вятър изпъстрят повече лицето й. Косите й, този сноп златисти коси, които сплита набързо отново, са загубили някогашната си гъвкавост и блясък.

Ето я Мари в празничната си рокля, която я стяга при свивките. А зачервените й от домашна работа ръце се подават от ръкавите от зелена коприна.

Какво бе сторила тя с всички тези години, които сега й се струват само една въздишка на времето?

Бе живяла от спомените си. Хранила се бе всекидневно от няколкото си месеца любов и щастие като от реколта, прибрана много набързо в хамбара. Смазвала бе всеки миг частица от това минало в мелницата на паметта си. Хиляди пъти бе виждала как младият ломбардец идва да иска парите си и изгонва злия прево. Хиляди пъти бе възкресявала първия му поглед, първата им разходка. Хиляди пъти бе повтаряла обета си пред непознатия монах в тишината и мрака на параклиса. Хиляди пъти бе откривала бременността си. Хиляди пъти бе изтръгвана от девическия манастир в предградието Сен-Марсел и отвеждана в затворена носилка, притиснала кърмачето си до гърдите, във Венсен, в кралския замък. Хиляди пъти бяха повивали пред нея детето й в кралски пелени и й го бяха връщали мъртво и сърцето й още кърви. И все още ненавижда покойната графиня дьо Бувил и се надява, че е подложена на адски мъки. Хиляди пъти се е заклевала върху евангелието, че ще пази малкия френски крал и че няма да разкрие нищо от жестоките дворцови тайни, дори не и в изповед, и че никога вече няма да види Гучо. И хиляди пъти се бе питала: „Защо именно с мен се случи това?“

Питала бе високото синьо небе през август, зимните нощи, през които бе зъзнала сама под коравите завивки, безнадеждните утрини. Защо?

Питала бе също чаршафите, които броеше за пералнята, сосовете, които бъркаше над кухненското огнище, месото, което прсоляваше за зимнина, потока край замъка, по чиито брегове беряха тръстика и перуники в дните на религиозни процесии.

В отделни мигове лудо бе ненавиждала Гучо само задето съществува, задето бе прекосил живота й, както бурният вятър се втурва в къща с отворени врати. Но тутакси се бе упреквала за тази мисъл, като за богохулство.

Едно след-друго се бе смятала за голяма грешница, на която всевишният бе наложил това вечно изкупление, или за мъченица, едва ли не светица, специално предопределена от божествената воля да спаси френската корона, потомството на Луи Свети, цялото кралство в лицето на малкото, поверено й дете… Така човек бавно може да полудее, без другите около него да забележат.

Само от време на време, от онова, което банковият служител казваше на прислужницата й, чуваше нещичко за единствения мъж, когото бе обичала, за съпруга, когото никой не признаваше за такъв. Гучо бе жив. Знаеше само това. Колко бе страдала, когато си го представяше, когато не можеше да си го представи по-скоро, в далечната страна, в чуждия град, сред непознати за нея роднини, навярно край други жени, може би с друга съпруга… А ето че Гучо е на четвърт левга от нея! Но дали заради нея се е върнал? Или просто за да уреди някоя сделка в кантората? Няма ли да бъде най-страшно да бъде така близо и да не е дошъл за нея? Пък и би ли могла да го упрекне, след като сама отказа да го види преди девет години, сама така сурово му нареди да не се приближи никога до нея, без при това да може да му разкрие причината за тази жестокост!

Внезапно тя извика:

— Детето!

Защото Гучо ще иска да види момчето, което смята свое! Може би затова е дошъл?

Жано е там, в ливадата, която се вижда от прозореца, на брега на Модр, потока с жълти перуники по края, много плитък, за да се удави някой в него. Той си играе с най малкия син на коняра, с двете момчета на коларя и с дъщерята на мелничаря, кръгла като топка. Цял е изкалян — коленете, лицето, дори непокорният рус кичур над челото му. Той крещи. Момчето, считано за незаконнородено, за дете на греха и третирано така, има яки и розови крачета.

Но как е възможно всички — братята на Мари, селяните от имението, хората от Нофл — да не забележат, че Жано няма нищо общо със златистите, почти червеникави коси на майка си, а още по-малко с тъмните, едва ли не катранени коси на Гучо? Как не виждат, че с широкото си лице, бледосините доста раздалечени очи, брадичката, която ще стане голяма, сламенорусите си коси той е истински малък Капет? Крал Филип Хубави е негов дядо. Чудно е колко хората са слепи и виждат в нещата и хората само собствените си предварителни представи!

Когато Мари поиска от братята си да пратят Жано при монасите августинци от съседния манастир, за да се научи да чете и пише, те повдигнаха рамене.

— Като знаем да четем криво ляво, за какво ни е? Не можем да пишем, пък и не ни трябва — отвърна Жан дьо Кресе. — Защо искаш Жано да учи повече от нас? Това е добре за духовниците, а ти все пак не можеш да го направиш духовно лице, защото е копеле!

В ливадата с перуники детето неохотно тръгва с прислужницата, дошла да го вземе. Играеше на рицар с тояга в ръка и точно в този миг извършваше пробив в укрепленията в навеса, където зли хора бяха затворили дъщерята на мелничаря.

Но ето че братята на Мари се връщат от обиколката си из нивите. Прашни са, миришат на конска пот и ноктите им са черни. По-възрастният Жан вече е заприличал на баща им: стомахът му се е издул над колана, брадата му е рошава, а зъбите — развалени, като двата кучешки липсват. Чака война, за да прояви способностите си, и всеки път, когато заговорят пред него за Англия, крещи, че кралят трябва да свика войнството и рицари те ще покажат за какво са годни. Впрочем още не е рицар, но би могъл да стане при някой поход. Участвувал е само в затъналата в кал армия на Луи Вироглавия и не го извикаха за експедицията в Аквитания. Надяваше се известно време, докато монсеньор Шарл дьо Валоа кроеше планове за кръстоносен поход. Но монсеньор Шарл умря. Ах, този барон, виж, щеше да бъде славен крал!

По-малкият, Пиер дьо Кресе, остана по-слаб и по-блед, но също много небрежен към външността си. Животът му е смесица от безразличие и навик. Нито Жан, нито Пиер не се ожениха. Сестра им се грижи за домакинството, откакто майка им, госпожа Елиабел, почина. По този начин има кой да им сготви и да закърпи грубото им бельо, а и могат да нахокат при случай Мари, много по-лесно, отколкото биха си позволили със съпругата си. Ако панталоните им се скъсат, винаги могат да държат Мари отговорна, че не са си намерили подходяща жена поради позора, който навлече на семейството.

Иначе живеят доста сносно благодарение на пенсията, която граф дьо Бувцл редовно изплаща на младата жена уж защото била дойка на краля, както и благодарение на подаръците в натура, които банкерът Толомей продължава да изпраща на детето, което смята за свое внуче. Така че двамата братя имаха известна изгода от прегрешението на Мари.

Пиер познава в Монфор-Амори една вдовица, при която ходи от време на време и в тези дни се облича по-грижливо с гузно изражение. Жан предпочита да ловува само в собствените си земи и се чувствува господар, без да си дава труд, защото няколко момченца вече в съседните селца имат неговите черти. Но това, което прави чест на един благороден младеж, е безчестие за благородната девойка. Така си е, няма място за спор.

И Жан, и Пиер страшно се изненадаха, че сестра им се е наконтила с копринената си рокля, а Жано тропа с крака, защото го мият. Да не би да е празник, а те да са забравили?

— Гучо е в Нофл — казва Мари.

И отстъпва назад, защото Жан е в състояние да я зашлеви. Но не, Жан мълчи. Гледа я. И Пиер също, отпуснал ръце. Мозъкът им не е способен да реагира на неочакваното. Гучо се е върнал. Новината си я бива. И им са нужни няколко минути, за да я осъзнаят. Какви ли проблеми ще възникнат?… Те обичаха Гучо, не могат да отрекат, когато ходеха на лов заедно или им носеше соколи от Милано. Не забелязваха, че хубостникът прави любов със сестра им почти под носа им. После бяха готови да го убият, когато госпожа Елиабел откри прегрешението на сестра им. А малко по-късно съжалиха за буйствата си — след като отидоха в дома на банкера Толомей в Париж и разбраха, но с голямо закъснение, че щяха да запазят много по-добре честта си, ако оставеха сестра си да си отиде, омъжена за един ломбардец, отколкото да я държат при себе си като майка на дете без баща.

Нямаха много време да си задават въпроси, защото сержантът с ливрея на служител на граф дьо Бувил, яхнал червеникав едър кон и облечен с надризница от синьо сукно, назъбена покрая, влезе в двора на замъка, който тутакси се изпълни със смаяни лица. Селяните свалят капи. Детски глави се подават през открехнатите врати. Жените бършат ръце в престилките си.

Сержантът предава две писма на месир Жан — едното от Гучо, другото лично от граф дьо Бувил. Жан дьо Кресе приема важното и високомерно изражение на човек, който получава писмо. Смръщва вежди, издава напред устни и заповядва с висок глас да дадат на пратеника да яде и пие, сякаш е изминал петнадесет левги. После отива при брат си, за да чете. Двамата не стигат. Трябва да извикат и Мари, която по-добре се оправя с буквите.

И Мари започва да трепери, да трепери, да трепери.

— Нищо не разбираме, месир. Сестра ни внезапно се разтрепера, сякаш самият сатана се е явил пред нея, и направо отказа дори да ви зърне. А после веднага избухна в сълзи.

Двамата братя Кресе бяха доста объркани. Те бяха изчеткали ботушите си, а Пиер бе облякъл надризницата, която слагаше обикновено, когато отиваше при вдовицата от Монфор. Във вътрешното помещение на кантората в Нофл, пред един Гучо с навъсено лице, който дори не им предложи да седнат, те се чувствуваха гузни и разкъсвани от противоречиви чувства.

Два часа преди това, когато получиха писмата, си бяха въобразили, че ще могат да сключат чудесна сделка със заминаването на сестра си и признаването на брака й. Хиляда ливри в брой, толкова щяха да поискат. Един ломбардец е в състояние да им ги брои. Но Мари осуети надеждите им със странното си държане и с упоритото си нежелание да види Гучо.

— Опитахме се да я вразумим, макар да не е изгодно за нас, защото ако ни напусне, много ще ни липсва: тя води цялото ни домакинство. Но така или иначе, ние разбираме, че щом след толкова години идвате да я видите, значи тя наистина е ваша съпруга, дори ако сте се венчали тайно. Пък и мина толкова време…

Брадатият говореше и леко се оплиташе. По-младият само кимаше в знак на потвърждение.

— Казваме ви съвсем искрено — поде Жан дьо Кресе, — сбъркахме, като не ви дадохме сестра си. Но това не беше толкова по наше желание, колкото заради майка ни… Бог да я прости!… Тя не даваше да се издума… Всеки рицар трябва да признава грешките си и ако Мари пристъпи волята ни и ние носим известна отговорност. Трябва да заличим всичко това. Времето е господар на всички ни. Но сега ето че тя отказва. А бог ми е свидетел, че няма друг мъж в главата си, не! Затова не проумявам. Мозъкът на сестра ни е странно устроен, нали Пиер?

Пиер дьо Кресе кимна.

За Гучо беше прекрасно отмъщение да гледа разкаяни и заекващи тези двама младежи, които бяха довтасали преди години посред нощ с колове в ръце, за да го убият и го бяха принудили да избяга от Франция. Сега те желаеха само едно: да му дадат сестра си. Току виж, че почнат да го молят да приложи насилие, да отиде в Кресе, да наложи волята си и да предяви правата си на съпруг.

Само че зле познаваха Гучо и мнителната му гордост. Той пет пари не даваше за двамата наивници.

Единствена Мари имаше значение за него. А Мари го отблъскваше сега, когато той бе съвсем близо до нея, така готов да забрави всички предишни оскърбления.

— Монсеньор дьо Бувил трябва да е предполагал, че тя ще постъпи така — каза брадатият, — понеже ми пише в писмото си: „Ако госпожа Мари, както можем да се опасяваме, откаже да види месир Гучо…“ Знаете ли защо е писал това?

— Не, наистина не зная — отвърна Гучо, — но може да се допусне, че е говорила надълго и доста категорично по мой адрес с месир дьо Бувил, за да бъде толкова прозорлив!

— И все пак тя няма друг мъж в главата си! — повтори брадатият.

Гучо почувствува, че го обзема ярост. Черните му вежди се събраха в бръчката, врязана в челото му. Този път наистина всичко му даваше право да действува без никакви задръжки. Мари щеше да бъде наказана за жестокостта си с още по-голяма жестокост.

— Ами синът ми?

— Той е тук. Доведохме го.

В съседната стая детето наблюдаваше служителя, който пресмяташе, и се забавляваше с едно гъше перо. Жан дьо Кресе отвори вратата.

— Ела, Жано — повика го той.

Анализиращ собственото си състояние, Гучо се насилваше да изпита някакво вълнение. „Моят син, ще видя сина си!“ — казваше си той, но всъщност не чувстваше нищо. А колко пъти бе мечтал за този миг! Само че не бе предвидил тежките стъпки на селянче, които се доближаваха.

Детето влезе. Носеше къси панталони и блуза от домашно платно. Непокорният рус кичур се виеше над бялото му чело. Истинско малко селянче!

За миг и тримата мъже се смутиха и детето долови това. Пиер го побутна към Гучо.

— Жано, ето…

Трябваше да каже нещо, да каже на Жано кой е Гучо, а не можеше да каже освен истината.

— …ето баща ти.

Съвсем нелогично Гучо очакваше някакъв порив, отворени обятия, сълзи. Малкият Жано вдигна към него учудените си сини очи.

— Но на мен ми бяха казали, че е умрял! — промълви той.

Гучо изпита истински шок. Заля го вълна от гняв.

— Не, не — побърза да се намеси Жан дьо Кресе, — той пътуваше и нямаше как да пише. Нали така, приятелю Гучо?

„С какви ли не лъжи са го натъпкали! — помисли си Гучо. — Търпение, търпение… Да му кажат, че баща му е умрял, ах! Какви лоши хора! Но търпение…“

Той каза, колкото да не мълчи:

— Колко е рус!

— Да, също като чичо ни Пиер, брат на покойния ни баща — обади се Жан дьо Кресе.

— Ела при мен, Жано, ела — каза Гучо.

Детето се подчини, но грапавата му ръчичка остана безжизнена в ръката на Гучо и то избърса бузата си, когато баща му го целуна.

— Бих искал да остане няколко дни с мене — поде Гучо, — за да го заведа при вуйчо си Толомей, който иска да го види.

При тези думи Гучо несъзнателно притвори лявото си око също както Толомей.

Жано, полуотворил уста, го гледаше. Колко вуйчовци! Около него се чуваше само тази дума.

— И аз имам вуйчо в Париж, който ми изпраща подаръци — каза той с ясен глас.

— Точно при него ще отидем, ако вуйчовците ти нямат нещо против? Нали не възразявате? — попита Гучо.

— Разбира се, че не — отвърна Жан дьо Кресе. — Монсеньор дьо Бувил ни предупреждава в писмото си и настоява да не се противопоставяме на желанието ви…

Решително двамата Кресе не можеха да мръднат пръста си без съгласието на Бувил!

Брадатият си мислеше вече за подаръците, които банкерът непремено щеше да направи на внук си. Можеха да очакват някоя кесия със злато, която щеше да дойде съвсем навреме, защото тъкмо тази година болест мореше добитъка. Пък и кой знае? Банкерът беше стар. Може би възнамеряваше да впише детето в завещанието си…

Гучо вече се наслаждаваше на отмъщението си. Но може ли отмъщението да ни утеши за една изгубена любов?

Най-напред детето изпадна в захлас пред коня и папските амуниции. Никога не беше виждало по-красив кон и много се изненада, когато се видя кацнало върху него върху предната част на седлото. После се загледа в падналия от небето баща или по-скоро в онова, което можеше да види, като навеждаше или извиваше шия. То наблюдаваше прилепналите панталони, съвсем изопнати на коленете, меките ботуши от тъмна кожа и странната дреха за път с цвят на почервенели листа, с тесни ръкави, затворена до брадичката с цял ред малки копчета.

Сержантът беше облечен още по-блестящо и по-ярко в синята ливрея, лъснала на слънцето, с фестони по ръкавите и отдолу и с герб, извезан на гърдите. Но детето доста бързо си даде сметка, че Гучо даваше заповеди на сержанта, и се изпълни с голямо уважение към този баща, който говореше като господар на тъй блестящо облечена особа.

Бяха изминали вече почти четири левги. В странноприемницата Сен-Ном-ла-Бретеш, където спряха, Гучо поръча с непринудено властен тон омлет с подправки, печен на шиш петел и кисело мляко. Също и вино. Усърдното прислужване още повече засили почтителното отношение на Жано.

— Защо говорите различно от нас, месир? — попита го той. — Не казвате думите по същия начин.

Гучо се засегаа от тази забележка за тосканския му акцент, направена при това от собствения му син.

— Защото съм от Сиена, Италия, където съм роден — отвърна гордо гой. — И ти ще станеш сиенец, свободен гражданин на този град, където ние имаме голямо влияние. Но не ми викай вече месир, а падре.

— Падре — повтори послушно детето.

Гучо, сержантът и детето седнаха на масата. И докато чакаха омлета, Гучо започна да учи детето на своя език, като му посочваше предметите наоколо.

— Tavola — каза той, като улови ръба на масата, — bottiglia — като повдигна бутилката, — vino…^[1]

Чувствуваше се притеснен пред детето, принуден. Парализираше го страхът, че то няма да го обикне, а също и страхът, че самият той няма да го обикне. Защото колкото и да си повтаряше: „Това е моят син“, все още не изпитваше нищо друго освен дълбока неприязън към хората, които го бяха възпитали.

Жано никога не бе пил вино. В Кресе се задоволяваха с ябълково вино или дори с настойка от букови листа, като селяните. Той отпи няколко глътки. Свикнал беше с омлет и кисело мляко, но печеният петел имаше празничен вид, а и този обед край пътя посред следобеда много му харесваше. Той не се страхуваше и приятното приключение го караше да забрави майка си. Казали му бяха, че ще я види след няколко дни… Париж, Сиена, тези имена не извикваха у него ясна представа за разстоянието. Другата събота щеше да се върне на брега на Модр и щеше да каже на дъщерята на мелничаря и на синовете на коларя: „Аз съм сиенец“, без да има нужда да им обяснява каквото и да е, защото те знаеха по-малко и от него.

Едва погълнали последната хапка, изтрили камите с малко среда от хляб и пъхнали ги в коланите си, пак яхнаха конете. Гучо вдигна детето и го сложи пред себе си, напреко на седлото.

То се чувствуваше натежало от обилното ядене и главно от виното, което бе вкусило за първи път. Преди да изминат половин левга, заспа, несмущавано от тръскането.

Едва ли има нещо по-вълнуващо от заспало дете, особено посред ден, когато възрастните са будни и дейни. Гучо прикрепяше доверчиво отпуснатото, друсащо се и полюшващо се малко същество. Несъзнателно погали с брадичка русите коси, притиснати до него, и прегърна по-плътно детето, сякаш за да принуди кръглата главичка, потънала в дълбок сън, да се сгуши до гърдите му. От заспалото телце се надигаше мирис на детска плът. И Гучо внезапно се почувствува баща, при това много горд с бащинството си и сълзи премрежиха очите му.

— Жано, мили Жано, Джанино мой — прошепна той и долепи устни до копринените топли коси.

Подкара коня си в равен ход и направи знак на сержанта да забави и своя, за да не събуди детето и да продължи собственото си блаженство. Имаше ли значение кога ще пристигнат? Утре Джанино щеше да се събуди в дома на улицата на ломбардците, който щеше да му се стори същински дворец. Прислужничките щяха да го обградят с грижи, щяха да го измият, да го облекат като благородник и за него щеше да започне приказен живот!

 

Мари дьо Кресе сгъва ненужната си рокля пред безмълвната разочарована прислужница. И тя си мечтае за друго съществуване покрай господарката си и държането й изразява известен упрек.

Но Мари вече не трепери и очите й са сухи. Решението й е взето. Само още няколко дни ще чака, най-много седмица. Тази сутрин изненадата я накара да отговори абсурдно, предизвика безумния й отказ!

Съвсем неподготвена, тя си спомни само някогашната клетва, която госпожа дьо Бувил, тази зла жена, бе изтръгнала насила от нея… Спомни си и заплахите й.

„Видите ли още веднъж този млад ломбардец, това ще му струва животът…“

Но двама крале се бяха изредили и никой не бе казал нищо! А госпожа дьо Бувил е мъртва. А съобразна ли бе с божия закон ужасната клетва? Не е ли грях да забраниш на едно човешко същество да признае на изповедника си душевния си смут? Та дори монахините могат да бъдат освободени от обета си. Освен това никой няма право да раздели съпругата от съпруга! И това не е християнско. Граф дьо Бувил не е епископ, а и не е толкова страшен, колкото жена му.

Мари трябваше да се сети за всички тези неща сутринта и да си даде също сметка, че не може да живее без Гучо, че мястото й е при него, че щом Гучо е дошъл да я вземе, нищо на света, нито някогашните клетви, нито тайните на короната, нито страхът от хората, нито божието наказание, ако трябва да бъде наказана, не бива да й попречат да го последва.

Тя няма да излъже Гучо. Мъж, който след девет години още ви обича, който не е взел друга жена и се връща при вас, е честен и лоялен, подобен на рицар, който преодолява всички изпитания. Такъв мъж може да сподели една тайна и да я опази. И човек няма право да го заблуди, да го остави да вярва, че синът му е жив, че го притиска в обятията си, след като това не е вярно.

Мари ще съумее да обясни на Гучо, че детето им, първото им дете… защото мъртвото дете е вече в мисълта й само тяхното първо дете… по трагично стечение на обстоятелствата бе дадено, разменено, за да бъде спасен животът на истинския френски крал и ще помоли Гучо да положи и той клетва и заедно ще отгледат малкия Жан Посмъртния, който царува през първите пет дни от живота си, докато бароните го потърсят, за да му върнат короната! А другите деца, които ще имат, ще бъдат някой ден все едно братя на френския крал. Щом всичко лошо може да се случи поради невероятните приумици на съдбата, защо да не се случи и всичко хубаво? Ето какво ще обясни на Гучо Мари след няколко дни, идната седмица, когато върне Жано, както се е договорил с братята й.

Тогава толкова дълго отлаганото щастие ще я осени. И ако всяко щастливо изживяване на земята трябва да бъде заплатено с равно нему страдание, те и двамата ще са изкупили предварително всички свои бъдещи радости! Дали Гучо ще пожелае да живеят в Кресе? Едва ли. Париж? Би било много опасно за малкия Жан и все пак не би трябвало да предизвикат граф дьо Бувил! Ще отидат в Италия. Гучо ще я отведе в страната, която тя познава само по хубавите платове и по изкусно изработените златарски изделия. Колко обича тя тази Италия, понеже оттам дойде мъжът, предопределен й от бога! Мари вече пътува до възвърнатия си съпруг. След една седмица. Трябва да почака една седмица…

Уви! В любовта не е достатъчно да изпитваш едни и същи желания. Трябва да съумееш да ги изкажеш в подходящия момент!