Вероника Рот
Предани (52)

52.
Тобиас

Когато тялото й падна в мрежата, видях само някакво сиво петно пред очите си. Издърпах я. Ръката й беше мъничка, но много топла. И после застана пред мен, дребничка, слаба, обикновена. Напълно незабележителна във всяко едно отношение, освен че скочи първа. Момичето от Дървените, което скочи първо.

Дори аз не се осмелих да го направя.

Очите й бяха толкова сериозни, толкова решителни.

Красиви.

Но това не беше първия път, когато я видях. Бях я срещал в коридорите в училище, на фалшивото погребение на майка ми, по улиците на сектора на Аскетите. Виждах я, но не я забелязвах. Забелязах я чак когато скочи.

Може би огън, който гори така ярко, не може да гори безкрай.

Отивам да видя тялото й. Не знам колко време е минало, откакто Кара ни каза какво се е случило. Вървя рамо до рамо с Кристина, а Кара е пред нас. Не помня как съм стигнал от входа до моргата, може и да съм видял и чул нещо, но бариерата в мозъка ми не пропуска нищо.

Тя лежи на масата и за момент си мисля, че спи. Ако я пипна, ще отвори очи, ще се усмихне и ще притисне устни към моите. Но когато я докосвам, е леденостудена. Тялото й е вдървено.

Кристина проплаква. Стискам ръката на Трис и се моля така да върна живота в нея, бузите й да поруменеят и да се събуди.

Не знам колко време ми е необходимо да разбера, че това няма да се случи. Че я няма. Но когато го осъзнавам, усещам как цялата сила ме напуска, падам на колене до масата и си мисля, че крещя, или поне ми се иска да го направя. Всичко в мен крещи за още поне една целувка, една дума, за един поглед.

Един.

Поне един.