Вероника Рот
Предани (46)

46.
Тобиас

Обувките ми се плъзгат по заснежения тротоар.

— Не се ваксинира вчера — казвам на Питър.

— Не.

— Защо?

— Защо да ти казвам?

Пръстът ми неволно опипва ампулата със серума в джоба ми.

— Дойде с мен, само защото знаеш, че имам серума на паметта, нали? Ако искаш да ти го дам, няма да е зле да ми дадеш причина.

Той отново поглежда към джоба ми. Вече съм сигурен, че е видял, когато Кристина ми го даде.

— Предпочитам просто да го взема от теб — казва.

— Моля ти се. — Поглеждам нагоре, за да видя как снегът се трупа по сградите. Тъмно е, но луната осветява пътя ни. — Вероятно си вярваш, че умееш да се биеш добре, но сам знаеш, че не можеш да победиш мен.

Без никакво предупреждение той ме удря силно, аз се подхлъзвам и падам. Изпускам пистолета си и снегът почти го покрива. „Ето ти един добър урок да не се перчиш толкова много“ — си казвам и скачам на крака. Питър ме хваща за яката и ме удря отново. Пак се подхлъзвам, но този път запазвам равновесие и стоварвам лакътя си с все сила в стомаха му. Той ме изритва в крака толкова силно, че целият изтръпвам. После се вкопчва в якето ми и ме придърпва към себе си.

Ръката му опипва джоба и търси серума. Опитвам се да го избутам, но е стъпил здраво и уверено, а кракът ми продължава да е безчувствен. Изревавам гневно, замахвам със свободната си ръка и забивам лакът в устата му. Ръката зверски ме заболява — не е лесно да удариш някого в зъбите, — но пък си струва. Питър изкрещява и пада в средата на улицата, притиснал лице с ръцете си.

— Знаеш ли защо печелеше битките по време на инициацията? — питам. Не чакам да ми отговори. — Защото си жесток. Защото обичаш да нараняваш хората. Защото си мислиш, че си специален и че всички около теб са мижитурки, които не могат да вземат трудни решения, за разлика от теб.

Започва да се изправя, ритвам го и той пак се свлича на земята. Стъпвам върху гърдите му, точно под гърлото, и натискам с все сила. Погледът ми среща неговия и виждам две големи невинни очи. Нямат нищо общо с това, което е отвътре.

— Не си специален — продължавам. — И аз обичам да наранявам хора. И аз мога да вземам най-жестоки решения. Разликата между мен и теб е, че аз го правя само понякога, а ти — винаги. И затова си зъл.

Прекрачвам го и тръгвам надолу по Мичиган Авеню. Не съм минал и няколко метра, когато го чувам:

— Ето защо искам серума. — Гласът му трепери.

Спирам, но не се обръщам. Не искам да виждам лицето му точно в този момент.

— Искам серума, защото ми се гади от мен самия. Писна ми да върша зло, да се наслаждавам на това и да се чудя какво не ми е наред. Искам това да приключи. Искам да започна отначало.

— И не мислиш, че само един страхливец би направил такъв избор? — питам през рамо.

— Мисля, че не ме интересува дали съм страхливец, или не.

Усещам как гневът ми спада като спукан балон и въртя ампулата между пръстите си в джоба си. Чувам го как се изправя и изтупва снега от себе си.

— Не се опитвай да си играеш повече с мен — казвам — и обещавам, че ще ти позволя да започнеш отначало, когато всичко това свърши. Нямам причина да не го направя.

Той кимва и продължаваме да крачим през девствения сняг към сградата, в която видях майка си за последен път.