Вероника Рот
Предани (48)

48.
Тобиас

Централата на безкастовите за мен винаги ще си остане централата на Ерудитите, независимо какво се случи тази вечер. Сградата е притихнала сред снега и само няколкото светещи прозореца показват, че вътре има живи хора. Спирам пред вратите и изръмжавам недоволно.

— Какво? — пита Питър.

— Мразя това място! — казвам.

Той отметва мократа коса от очите си.

— Какво ще правим, ще чупим прозорци? Или ще търсим задна врата?

— Не, просто ще вляза. Аз съм й син.

— Но също така я предаде и напусна града, след като тя забрани на всички да излизат. Тя изпрати хора след теб. Хора с пистолети.

— Можеш да останеш тук, ако искаш — казвам.

— Не, където е серумът, там съм и аз. Ако те застрелят, вземам го и бягам.

— Не съм и очаквал да постъпиш другояче.

Странен човек!

Влизам във фоайето, където някой е поправил портрета на Джанийн Матюс само с една цел — да нарисува с червена боя хиксове върху очите й и да напише „кастов боклук“ върху лицето й.

Няколко души се приближават към нас с насочени пистолети. Някои лица са ми познати от времето, когато преговаряхме край лагерните им огньове, а и от по-късно, когато бях дясната ръка на Евелин. Сещам се, че безкастовите са много повече, отколкото бяхме предполагали.

Вдигам ръце и ги заговарям:

— Тук съм, за да се видя с Евелин.

— Сигурно. Ние затова седим тук, за да пускаме всеки, който поиска да я види.

— Имам съобщение за нея от хората отвъд оградата. И съм сигурен, че ще иска да го чуе.

— Тобиас? — ахва една от жените. Разпознавам я, но не е от безкастовите. Беше Аскет, наша съседка… Грейс. Точно така, казва се Грейс.

— Здравей, Грейс. Искам да говоря с майка си.

Тя започва да хапе бузата си от вътрешната страна и да мисли. Пръстът и се маха от спусъка.

— Не ни е позволено да пускаме никого — казва тя.

— За Бога, иди й кажи, че сме тук и нека тя прецени! Ще изчакаме.

Грейс минава през насъбралата се тълпа, снижава пистолета и хуква по един от коридорите.

Оставаме там да чакаме дълго и раменете ме заболяват от стоенето с вдигнати ръце. В един момент я виждам как тича към нас и ни маха. Свалям ръцете си, а безкастовите прибират оръжията. Тълпата ни прави тясна пътечка, по която да минем — като конец през иглено ухо. Грейс ни повежда към единия от асансьорите.

— Как така си се захванала с тези неща, Грейс? И то с оръжие! — питам. — Никога не бях виждал Аскет да държи оръжие.

— Обичаите на кастите вече не съществуват — заявява тя. — Сега трябва да се пазя. Да имам чувство за самосъхранение.

— Добре — казвам и наистина го мисля. Аскетите бяха точно толкова сбъркани, колкото и останалите касти, просто злото при тях, прикрито зад булото на себеотрицанието, не беше толкова видимо. Да изискваш от човека да изчезне, да се заличи сред тълпата, е не по-малко престъпление от това да го насърчаваш да се бие с ближния си.

Спираме на етажа, където беше кабинетът на Джанийн, но Грейс ни повежда в друга посока. Тръгваме към голяма заседателна зала с маси, дивани и кресла, подредени в перфектни квадрати. Огромни прозорци пропускат лунната светлина. Евелин седи на масата вдясно и гледа навън, към нощта.

— Свободна си, Грейс — казва тя. — Имал си съобщение за мен, Тобиас?

Не ме поглежда. Гъстата й коса е прибрана в стегнат кок. Облякла е сива риза с лента със знака на безкастовите. Изглежда крайно изтощена.

— Искаш ли да изчакаш отпред? — питам Питър и за моя голяма изненада той не възразява. Просто излиза и затваря вратата след себе си.

Майка ми и аз сме сами.

— Хората навън нямат съобщение за нас — казвам. — Те просто ще изтрият паметта на всички в този град. Считат, че това е единственият начин да се справят. Че няма смисъл да преговарят и да търсят доброто в нас. Решиха, че е по-добре да ни заличат.

— Може би са прави — казва тя и най-сетне се обръща към мен. Обляга глава на ръцете си и виждам татуировката на пръста й — празно кръгче. Като годежен пръстен. — Защо си дошъл тогава?

Поколебавам се, пръстите ми опипват ампулата. Поглеждам я и виждам как я е опърпало времето — като избеляло парче стар плат с оголени нишки. Виждам и жената, която познавах като дете — устните, които понякога се усмихваха, а очите грейваха от щастие. Но колкото повече я гледам, толкова повече се убеждавам, че онази щастлива и усмихната жена никога не е съществувала. Тази тук е едно бледо копие на моята истинска майка, онази, която съм виждал през детските си очи.

Сядам срещу нея и поставям ампулата на масата между нас.

— Дойдох да те накарам да изпиеш това — казвам.

Тя поглежда ампулата. Струва ми се, че виждам сълзи в очите й, но може би са просто проблясъци от светлината.

— Мислех, че това е единственият начин да предотвратя тоталното унищожение в този град — казвам. — Знам, че Маркъс, Йохана и хората им ще нападнат и ти ще направиш всичко възможно, за да ги спреш. Ще използваш серума на смъртта, който за жалост притежаваш, и това ти дава голяма преднина. Прав ли съм?

— Да — отвръща тя. — Кастите са зло. Не бива да бъдат възстановявани. По-добре да видя как всички загиваме, отколкото да позволя да се върнат.

Ръката й стиска ръба на масата, кокалчетата й побеляват.

— Причината да са зло беше, защото нямаше изход от тях, нали? — казвам. — Даваха ни илюзията, че правим избор, а такъв нямаше. Но ти правиш абсолютно същото, като ги забраняваш. Казваш на хората: „Избирайте, но ако изберете кастите, ще ви смеля в месомелачката“.

— Ако си мислел така, защо не ми каза? — пита тя. Гласът й е висок, а очите и отбягват моите. — Защо не ми каза, вместо да ме предадеш?

— Защото се страхувам от теб. — Думите излизат, преди да успея да ги спра, но така е по-добре, защото искам да съм честен с нея, преди да я помоля да изпие серума. — Ти… ти си като него.

— Не смей да говориш така! — Ръцете й се свиват в юмруци и тя едва не ме наплюва. — Как смееш!

— Не ме интересува дали искаш да го чуеш, или не — казвам и се изправям. — Той беше тиранин в дома ни, а сега ти си тиранин в града ни. И дори не осъзнаваш, че е същото!

— Ето защо си донесъл това — казва, взема ампулата и започва да я разглежда. — Мислиш, че е единственият начин да се поправят нещата.

— Аз… — Искам да й кажа, че това е най-лесният, най-добрият начин. Може би единственият начин да мога да й вярвам отново.

Ако изтрия паметта й, мога да си направя нова майка, но…

Но тя е повече от моя майка. Тя е човек със свое собствено право на избор и не ми принадлежи.

Не мога просто така да реша каква да бъде, просто защото съм неспособен да я приема такава, каквото е.

— Не, не съм го донесъл за това. Донесох го, за да ти дам избор.

Изведнъж ме обзема истински ужас, ръцете ми изтръпват, сърцето ми ускорява ритъма си.

— Мислех да отида да се видя с Маркъс, но не го направих — едва преглъщам. — Дойдох при теб, избрах теб, защото мисля… че има надежда да оправим нещата помежду си. Не сега, не скоро, но някой ден. А с Маркъс няма никаква надежда, няма възможност за никакво помирение.

Тя ме поглежда. Очите й са гневни и от тях потичат сълзи.

— Не е честно да те поставям пред подобен избор, но се налага — продължавам. — Можеш да ръководиш безкастовите, можеш да воюваш с Преданите, но ще го правиш без мен, завинаги. Или можеш да изоставиш всичко това и… да си върнеш сина.

Наясно съм, че е слаба оферта, и затова се страхувам. Страхувам се, че ще откаже да избира по този начин и ще предпочете властта над мен, ще ме нарече „глупаво дете“ и ще е права. Аз съм висок два метра и я питам колко ме обича.

Очите на Евелин, черни като мокра пръст, гледат дълго в моите.

И тогава тя се пресяга, издърпва ме към себе си и ме хваща в изненадващо силна прегръдка.

— Да вземат града, да вземат всичко — казва тя с лице в косата ми.

Не мога да мръдна, не мога да проговоря. Тя избра мен. Тя избра мен.