Вероника Рот
Предани (35)

35.
Тобиас

Тръгвам към няколкото стола най-близо до прозорците в контролната зала и започвам да преглеждам мониторите в търсене на родителите си. Намирам Евелин във фоайето на централата на Ерудитите — говори тихо с Тереза и с още един безкастов. Тримата са застанали много близо един до друг. Това са помощниците и сега, след като я изоставих. Увеличавам звука, но не успявам да чуя какво си говорят.

През прозорците на контролната зала виждам същото черно и пусто нощно небе като в града. Само че тук има малки сини и червени светлинки, които маркират пистите на летището. Странно е да се замислям колко общи неща имаме и колко различни са в същото време световете ни.

Хората в контролната зала вече знаят, че аз съм човекът, който е изключил алармената система на сградата по време на атаката, макар че всъщност Нита инжектира на единия дежурен пазач серума на Миротворците. Повечето хора се правят, че ме няма и ми позволяват да гледам, стига да не им преча и да стоя далеч от бюрата им.

Преглеждам различни камери на един от екраните и търся дали улавят баща ми и Йохана, или пък нещо друго, което да ми подскаже какво става с Преданите. Виждам всяка част от града — Жестоката борса, Виенското колело, централната улица в сектора на Аскетите, полетата на Миротворците, които сега се обработват от всички касти. Но нито една от камерите не ми показва това, което търся.

— Често идваш тук — чувам гласа на Кара и я виждам да се приближава. — От останалата част от Бюрото ли се страхуваш? Или от нещо друго?

Права е. Идвам в контролната зала, за да убия времето, докато чакам присъдата си от Трис, докато чакам плана ни за нападението над Бюрото, докато чакам нещо, каквото и да е.

— Не, само държа под око родителите си.

— Родителите, които мразиш? — Тя застава права до мен със скръстени ръце. — Да, напълно разбирам защо искаш да прекарваш всяка свободна секунда от събуждането си до времето за сън в гледане на хора, с които не искаш да имаш нищо общо. Желязна логика.

— Те са много опасни — казвам. — Изключително опасни, защото никой, освен мен, не знае какво представляват.

— И какво ще направиш, ако видиш, че вършат нещо ужасно? Ще изпратиш димен сигнал?

Поглеждам я ядно.

— Добре, добре — вдига ръце, за да ми покаже, че се отказва да спори. — Само се опитвам да ти припомня, че ти не си в техния свят вече, а тук. Това е.

— Разбирам и си права.

Никога не бях предполагал, че един Ерудит може да е толкова наблюдателен и проницателен по отношение на емоции и чувства, но умните и прозорливи очи на Кара виждат всичко. Страха ми. Опитите ми да се разсейвам с миналото, за да не мисля за настоящето. Почти плашещо е.

Продължавам да преглеждам камерите и спирам на една от тях. Тъмно е, но в мрака се виждат хора, които се приближават към някаква сграда като ято птици. Действат в пълен синхрон.

— Правят го! — казва Кара развълнувано. — Преданите нападат!

— Хей! — извиквам към една от жените в залата, възрастната, която винаги ме гледа лошо. — Камера двайсет и четири, бързо!

Тя докосва екрана и всички в залата се събират около нея. Хората, които минават по коридора, спират, за да видят какво става. Обръщам се към Кара:

— Ще извикаш ли другите? Мисля, че трябва да видят това.

Тя кимва с изпълнени с вълнение очи и хуква по коридора.

Хората около сградата, която не мога да разпозная, не носят цветовете на кастите, но нямат и ленти със знака на безкастовите. Всички са с пистолети. Опитвам се да видя някое познато лице, но картината е прекалено неясна. Гледам как ръкомахат, за да синхронизират действията си в тъмната нощ.

Хапя си палеца в очакване нещо да се случи. След няколко минути Кара се връща с другите. Когато стигат до насъбралата се тълпа около мониторите, чувам високия, ясен глас на Питър, който кара хората да се обърнат:

— Извинете!

Когато виждат кой е, веднага му правят път. Останалите вървят след него.

— Какво става? — пита Питър, докато крачи към мен.

— Преданите са направили армия — казвам и посочвам екрана вляво. — Има хора от всички касти, дори от Миротворците и Ерудитите. Гледам доста тези дни, затова знам.

— От Ерудитите? — изненадва се Кейлъб.

— Преданите са врагове на новите ни врагове — обяснява му Кара. — Ерудитите и Преданите имат обща цел — да свалят Евелин от власт.

— Правилно ли те чух, че има Миротворци в армията? — пита ме Кристина.

— Те не участват в самите военни действия, но помагат по други начини — отговарям.

— Преди няколко дни Преданите нападнаха първия склад за оръжия на Евелин — обажда се младата жена, която седи зад най-близкото бюро. — Това е вторият склад. Ето защо имат оръжия — взеха ги при първия си набег. Евелин успя да премести повечето си запаси, но този склад е все още пълен.

Баща ми знае същото, което знае и Евелин — че за да управляваш хората, ти е необходимо единствено да се страхуват от теб. Оръжията ще му помогнат да постигне това.

— И каква е крайната цел? — пита Кейлъб.

— Преданите имаме една-единствена цел — да се върнем към първоначалния замисъл на града — обяснява Кара. — Включително и да изпратим група хора отвъд оградата, както ни беше казано от Едит Прайър. За жалост, после се оказа, че нейните инструкции нямат никаква стойност. Както и възстановяването на кастите със сила. Преданите се подготвят да атакуват безкастовите. Това беше планът, който направихме с Йохана, преди да тръгна. Не бяхме обсъждали да се свързваме с баща ти, Тобиас, но тя има право на собствени решения.

Почти бях забравил, че преди да заминем, Кара беше лидер на Преданите. Не съм сигурен дали продължава да я е грижа дали кастите ще оцелеят, но определено я е грижа за хората. Разбирам го по начина, по който гледа в монитора — с вълнение, но и със страх.

Макар че в залата е много шумно и всички обсъждат разпалено случващото се, веднага чувам стрелбата. Куршумите звучат странно през микрофоните на камерите. Сякаш някой чупи сухи пръчки. Докосвам стъклото на екрана, за да променя гледната точка, и попадам на камерата в сградата. Преданите са влезли. На една маса в склада има няколко пистолета и купчина кутии с патрони. В сравнение с оръжията, които имат хората в Бюрото, това е нищо, но по стандартите на града са ценни запаси.

Няколкото безкастови, които охраняват масата, бързо падат като посечени. Преданите са много повече. Най-после разпознавам някого — Зийк се приближава до единия безкастов и го удря с пистолета си по челюстта. Под напора на куршумите в рамките на две минути безкастовите губят битката, като се свличат един върху друг. Преданите се пръсват из склада, стъпват по телата, сякаш не са на хора, а са някакви отломки. Събират всичко, а Зийк трупа пистолетите на масата с решително изражение, което съм виждал само два-три пъти.

Той не знае за Юрая.

Младата жена зад бюрото прокарва пръст по екрана, превърта записа назад, натиска паузата, увеличава образа и тогава виждам много късо подстриган мъж и жена с дълга тъмна коса, паднала върху едната половина от лицето й.

Маркъс, разбира се. И Йохана — с пистолет!

— Двамата успяха да привлекат на своя страна повечето от предишните членове на кастите. Но колкото и да е странно, Преданите са по-малко от безкастовите — казва младата жена и клати глава. — Оказа се, че има много повече безкастови, отколкото предполагахме. Трудно е да се следи популацията на част от населението, която до неотдавна е била пръсната къде ли не из града.

— Йохана? Води въстание? С пистолет? — Не, в това няма никаква логика — обажда се Кейлъб.

Веднъж Йохана ми беше казала, че ако зависело от нея, би подкрепила действията срещу Ерудитите, а не пасивността на собствената и каста. Но тогава все още продължаваше да бъде вярна на вижданията на кастата си и не докосна оръжие. Сега, когато вече касти няма, се е променила и е доста различна от говорителката на Миротворците, която си спомням. Станала е войник.

— Има логика, ако се замислиш — казвам, а Кара кимва в съгласие.

Гледам как опразват склада, движат се бързо и ловко и се пръсват като семена, понесени от вятъра. Тялото ми натежава, като че ли някой е сложил върху плещите ми нов товар. Не знам дали Кара, Кристина, Питър и Кейлъб се чувстват по същия начин. Градът, нашият град е много по-близо до пълно унищожение, отколкото някога досега е бил.

Можем да се преструваме, че не сме част от онзи свят, докато живеем сред относителното спокойствие на едно чуждо място, но това е самозаблуда. Ние принадлежим на града. И винаги ще е така.