Кен Фолет
Прагът на вечността (44)

43.

В деня на потвърждаването на развода на Димка се проведе среща на високопоставени сътрудници на Кремъл за обсъждане на кризата в Чехословакия.

Димка беше във възторг. Жадуваше да се ожени за Наталия и ето че едно голямо препятствие вече го нямаше. Не можеше да дочака да й съобщи новините, но когато пристигна в залата „Нина Онилова“, там вече имаше неколцина референти и той трябваше да чака.

Когато тя дойде с пусната около лицето къдрава коса — той я намираше много очарователна — Димка й се усмихна сияйно. Тя не знаеше за какво, но му отвърна щастливо.

Димка бе почти толкова щастлив за Чехословакия. Новият партиен ръководител в Прага, Александър Дубчек, се оказа реформатор в духа на Димка. За пръв път, откак работеше в Кремъл, един съветски сателит бе обявил, че неговата версия на комунизма може да не бъде съвсем като съветския модел. На пети април Дубчек обяви План за действие с включени свобода на словото, право на пътуване на Запад, край на произволните арести и по-голяма самостоятелност на промишлените предприятия.

Ако това проработеше в Чехословакия, то можеше да проработи и в СССР.

Димка винаги бе поддържал мнението, че социализмът може да бъде реформиран — за разлика от сестра си и от дисидентите, които смятаха, че той трябва да бъде премахнат.

Заседанието започна и Евгений Филипов представи доклад на КГБ, според който буржоазните елементи опитвали да подкопаят чешката революция.

Димка въздъхна тежко. Това беше типично за Кремъл при Брежнев. Когато хората се противяха на властите, тук не се питаха дали няма и легитимни причини, но винаги търсеха — и намираха — злонамерени мотиви.

Отговорът на Димка бе презрителен:

— Съмнявам се да има останали много буржоазни елементи в Чехословакия след двадесет години социализъм.

Като доказателства Филипов представи два листа хартия. Единият представляваше писмо, в което Симон Визентал, директор на Центъра за еврейска документация във Виена, хвалеше работата на ционистките си колеги в Прага. Другият — отпечатана в Чехословакия листовка, призоваваща за отделяне на Украйна от СССР.

От другата страна на масата Наталия Смотрова се държеше иронично.

— Тези документи са такива очевидни фалшификати, че е направо смехотворно! Няма дори бегла правдоподобност в това Симон Визентал да организира контрареволюция в Прага. КГБ само толкова ли може?

— Дубчек се оказа змия в пазвата ни! — ядосано натърти Филипов.

В това имаше зрънце истина. Когато предишният чехословашки ръководител стана непопулярен, Дубчек бе одобрен от Брежнев да го замени, защото изглеждаше безцветен и надежден. Радикализмът му се оказа неприятна изненада за консерваторите в Кремъл.

Филипов продължи.

— Дубчек е позволил на вестниците да отправят нападки срещу партийното ръководство! — негодуващо отбеляза той.

Тук Филипов стъпи на хлъзгав терен. Новотни, предшественикът на Дубчек, бе мошеник. Димка започна:

— Вестниците са разкрили, че Новотни е използвал държавни разрешителни за внос, за да купи автомобили Ягуар, които после е продавал на партийни членове с голяма печалба.

Той се направи на наивен.

— Нима наистина искате да защитавате такива хора, другарю Филипов?

— Аз желая социалистическите страни да бъдат ръководени дисциплинирано и справедливо — отвърна Филипов. — Скоро подривните вестници ще започнат да искат така наречената западна демокрация, в която политическите партии на съперничещите си буржоазни групи ще създадат илюзията на избор, но ще се обединят, за да потискат работническата класа.

— Никой не желае това — възрази Наталия. — Ние искаме Чехословакия да бъде културно напреднала страна, привлекателна за западните туристи. Ако се намесим и туризмът западне, СССР ще бъде принуден да плаща още повече, за да подкрепя чехословашката икономика.

— Това ли е мнението на Министерството на външните работи? — изсумтя Филипов.

— Министерството иска да преговаря с Дубчек, за да се осигури страната да остане социалистическа, а не една груба намеса, която да отчужди и капиталистическите, и социалистическите страни.

Най-накрая мнозинството от хората около масата бяха убедени от икономическите аргументи. Изготвената от референтите препоръка за Политбюро беше Дубчек да бъде запитан от останалите членове на Варшавския договор при следващата им среща в Дрезден, Източна Германия. Димка се радваше — заплахата от провеждане на чистка от твърдолинейните бе предотвратена, поне за момента. Вълнуващият чехословашки експеримент за реформиране на социализма щеше да продължи.

Вън от залата Димка обясни на Наталия.

— Разводът ми е оформен. Повече не съм женен за Нина и това е официално.

Отговорът й беше приглушен.

— Хубаво — каза тя, но изглеждаше притеснено.

Димка бе живял отделно от Нина и малкия Григорий една година. Имаше свое местенце, където той и Наталия си открадваха няколко часа заедно веднъж или два пъти седмично. И за двамата това бе недостатъчно.

— Искам да се оженя за теб — изрече той.

— Аз искам същото.

— Ще говориш ли е Ник?

— Да.

— Тази вечер?

— Скоро.

— Какво те плаши?

— Не ме е страх за мен — отвърна тя. — Не ми пука какво прави той с мен.

Димка потрепера при спомена за сцепената й устна.

— Притеснявам се за теб — продължи тя. — Спомни си за човека с магнетофона.

Димка си спомни. Търговецът на черно, който измами Наталия, бе тъй лошо бит, че свърши в болницата. Наталия намекваше, че същото може да стане и с Димка, ако тя помоли Ник за развод.

Димка не вярваше.

— Аз не съм някакъв обикновен престъпник, а дясната ръка на премиера. Ник не може и с пръст да ме пипне.

Беше деветдесет и девет на сто сигурен в това.

— Не знам — тъжно произнесе Наталия. — Ник също има връзки нависоко.

Димка заговори по-тихо.

— Ти любиш ли се още е него?

— Не е често. Той си има други момичета.

— Харесва ли ти?

— Не!

— А на него?

— Не твърде много.

— Какъв е проблемът тогава?

— Гордостта му. Ще бъде разгневен, че бих могла да предпочета друг мъж.

— Не се боя от гнева му.

— Аз се боя. Но ще говоря с него. Обещавам ти.

— Благодаря ти.

Гласът на Димка се сниши до шепот.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Той се върна в кабинета си и резюмира заседанието на сътрудниците за своя началник Алексей Косигин.

— И аз не вярвам на КГБ — заяви Косигин. — Андропов иска да спре реформите на Дубчек и фабрикува доказателства, за да го постигне.

Юрий Андропов, новият председател на КГБ, беше фанатично праволинеен. Косигин продължи:

— Но аз имам нужда от надеждни сведения от Чехословакия. Ако КГБ не заслужават да им се вярва, към кого да се обърна?

— Изпратете сестра ми там — предложи Димка. — Тя е репортер на ТАСС. По време на карибската криза изпращаше на Хрушчов чудесни разузнавателни сведения от Хавана по системата за свръзка на Червената армия. Може да направи същото за Вас от Прага.

— Добра идея — изкоментира Косигин. — Ще го организирате, нали?

* * *

Димка не видя Наталия на следващия ден, но вдругиден тя му звънна точно когато той напускаше кабинета си в седем.

— Говори ли с Ник? — попита я той.

— Още не.

Преди Димка да успее да изрази разочарованието си, тя продължи:

— Нещо друго стана обаче. Филипов дойде и се срещна с него.

— Филипов?

Димка беше смаян.

— Какво търси един служител на Министерството на отбраната при съпруга ти?

— Белята си. Мисля, че е казал на Ник за теб и за мен.

— Че защо ще го прави? Знам, че все се караме по събранията, но все пак…

— Има нещо, което не съм ти казвала. Филипов ми направи предложение.

— Глупакът му с глупак. Кога?

— Преди два месеца, в бара на Крайбрежната улица. Ти беше някъде с Косигин.

— Невероятно. Мислел си е, че може и да легнеш с него само защото съм бил извън града?

— Нещо такова. Беше конфузно. Казах му, че няма да спя с него дори и да е последният останал мъж в Москва. Може би трябваше да бъда по-внимателна.

— Мислиш, че е говорил с Ник за отмъщение?

— Сигурна съм в това.

— Ник какво ти каза?

— Нищо. Това ме тревожи. Щеше ми се отново да ми бе сцепил устната.

— Не говори така.

— Боя се за теб.

— Ще бъда наред, не се тревожи.

— Внимавай.

— Ще внимавам.

— Недей да ходиш пеша вкъщи, а шофирай.

— Винаги шофирам.

Сбогуваха се и затвориха телефоните. Димка облече дебелото палто и кожената шапка и излезе. Неговият Москвич 408 беше в паркинга на Кремъл, тъй че там беше в безопасност. Караше към дома и се питаше дали Ник ще има смелостта да удари колата му, но нищо не стана.

Той стигна до жилището си и паркира на улицата през една пряка. В този миг беше най-уязвим. Трябваше да върви от вратата на колата до вратите на сградата под уличното осветление. Ако щяха да го бият, можеха да го извършат тук.

Никой не се виждаше, но можеха да се крият.

Димка предполагаше, че Ник няма да го нападне. Щеше да изпрати някои от главорезите си. Димка се питаше колко. Да отвръща ли? Срещу двама имаше шанс — не беше мекушав. Ако бяха трима или повече, можеше със същия успех да легне и да се остави.

Излезе от колата и я заключи.

Тръгна по паважа. Щяха ли да изскочат от задната врата на паркирания микробус? Или да излязат иззад ъгъла на съседната сграда? Или да се крият в този вход?

Той достигна кооперацията си и влезе в нея. Може би щяха да са във фоайето.

Трябваше дълго да чака асансьора.

Когато дойде и вратата му се затвори, той се запита дали пък няма да са в апартамента му.

Отключи входната врата. Мястото беше тихо и спокойно. Той огледа спалнята, всекидневната, кухнята и банята.

Беше празно.

Тогава затръшна вратата.

* * *

В продължение на две седмици Димка живееше със страха, че може да бъде нападнат всяка минута. Най-накрая реши, че няма да стане. Може би на Ник му беше все едно че жена му има връзка; или пък беше твърде разумен да прави свой неприятел работещ в Кремъл човек. Както и да е, Димка започна да се чувства повече в безопасност.

Все още се чудеше на Евгений Филипов. Как може той дори да се е изненадал, че Наталия го е отхвърлила? Беше безличен, старомоден, грозноват, зле облечен — какво си е представял, че притежава, та да изкуши привлекателна жена, която вече има както съпруг, така и любовник? Очевидно чувствата му са били дълбоко наранени. Отмъщението му обаче явно не проработи.

Най-важното нещо за Димка обаче си оставаше чешкото движение за реформи, наричано „Пражка пролет“. То предизвика най-острото разделение в Кремъл след Карибската криза. Началството на Димка, съветският премиер Алексей Косигин, оглавяваше оптимистите — те се надяваха чехите някак си да намерят изход от неефективността и прахосничеството на социалистическата икономика. Те приглушаваха ентусиазма си по тактически причини и предлагаха Дубчек да бъде наблюдаван внимателно, но конфронтацията да бъде избягвана по възможност. Както и да е, консерватори като началството на Филипов — министъра на отбраната Андрей Гречко — и председателят на КГБ Андропов бяха уплашени от Прага. Бояха се, че радикалните идеи ще подкопаят авторитета им, ще навлязат в други страни и ще разрушат военния съюз на Варшавския договор. Искаха да изпратят танковете, да свалят Дубчек от власт и да поставят строг комунистически режим, робски предан на Москва.

Истинският авторитет Леонид Брежнев не вземаше страна — както често правеше — а чакаше оформянето на някакъв консенсус.

Въпреки че бяха едни от най-могъщите хора в света, партийните началства в Кремъл се страхуваха да излязат от строя. Марксизъм-ленинизмът даваше отговори на всички въпроси, следователно крайното решение щеше неизменно да бъде правилно. Така всеки, който твърдеше, че ще има различен резултат, се оказваше отклонил се от партийната линия. Димка понякога се питаше дали във Ватикана е толкова зле.

Понеже никой не искаше да изрази мнение в писмен вид, те трябваше да накарат референтите си да обсъждат работите неофициално преди всяко заседание на Политбюро.

— Не става дума само за ревизионистките идеи на Дубчек за свободата на печата — обясняваше Евгений Филипов на Димка един следобед в широкия коридор пред залата на Президиума. — Той е словак, който иска да даде повече права на потиснатото малцинство, от което произхожда. Представи си това да достигне до Украйна или Белорусия.

Филипов както винаги изглеждаше с десет години назад. Днес почти всички носеха по-дълга коса, но той все още беше подстриган по военному. За момент Димка опита да забрави, че това е злонамерен човек, причинител на неприятности.

— Тези опасности са далечни — заяви той. — Не съществува непосредствена заплаха за Съветския съюз, и определено не и нещо, което да оправдава военна намеса.

— Дубчек действа срещу КГБ. Отстранил е от Прага няколко представители и е наредил разследване на смъртта на стария външен министър Ян Масарик.

— Има ли КГБ правото да убива министри на приятелски правителства? — попита Димка. — Това ли е съобщението, което искате да изпратим в Унгария или в Източна Германия? Та това ще превърне КГБ в нещо по-лошо от ЦРУ. Американците поне убиват хора само в неприятелски страни като Куба.

Филипов стана заядлив.

— Какво печелим, като позволяваме такива глупости в Прага?

— Нахлуем ли в Чехословакия, ще има дипломатическо затягане — знаеш го.

— Че какво от това?

— Това ще навреди на отношенията ни със Запада. Опитваме се да намалим напрежението със Съединените щати, за да харчим по-малко за армията. Цялата работа може да бъде осуетена. Навлизането с войски може дори да помогне за избирането на Ричард Никсън за президент — а той може да увеличи американските военни разходи. Помисли си само какво ще ни струва това!

Филипов опита да го прекъсне, но Димка го спря.

— Навлизането с войски ще раздразни и Третия свят. Опитваме да засилим контактите си с необвързаните страни при съперничеството с Китай, който иска да ни измести като водач на социалистическите държави. Ето защо през ноември се организира световна конференция на комунистическите партии. Тя може да се превърне в унизителен провал, ако ние нахлуем с войски в Чехословакия.

— Значи ти просто би оставил Дубчек да прави каквото си поиска? — процеди Филипов.

— Напротив.

Димка разкри предпочитаното от началството му предложение.

— Косигин ще отиде в Прага, за да договори компромис — решение без военна сила.

Филипов на свой ред свали картите.

— Министерството на отбраната ще подкрепи този план в Политбюро — при условие незабавно да започнем подготовка за въвеждане на войски при провал на преговорите.

— Дадено — рече Димка, който бе уверен, че военните така и така ще се подготвят.

След като се взе решение и двамата се насочиха в противоположни посоки, Димка се върна в кабинета си точно когато секретарката му Вера Плетнер вдигаше телефона. Той видя как лицето й придобива цвета на хартията в пишещата машина.

— Да не е станало нещо? — попита той.

Тя му подаде слушалката.

— Бившата Ви жена.

Димка сподави едно простенване, взе слушалката и заговори в нея.

— Какво има, Нина?

— Ела веднага! — изпищя тя. — Гриша го няма!

Сърцето на Димка сякаш спря. Григорий, когото наричаха Гриша, още нямаше пет години и не ходеше на училище.

— Какво искаш да кажеш с това „няма го?“

— Не мога да го намеря, изчезнал е, търсих го навсякъде!

В гърдите на Димка имаше болка. Той се мъчеше да остане спокоен.

— Кога и къде го видя за последен път?

— Качи се по стълбите, за да отиде при майка ти. Оставих го да отиде сам — винаги го оставям, та това са само три етажа с асансьора.

— Кога?

— Преди по-малко от час — трябва да дойдеш!

— Идвам. Обади се в милицията.

— Идвай бързо!

— Обади се в милицията, разбра ли?

— Сега.

Димка пусна слушалката и излезе от кабинета. Изтърча от сградата. Не се спря, за да навлече палтото, но не обърна внимание на студения московски въздух. Скочи в своя Москвич, премести лоста на първа и се изстреля от паркинга. Дори и с газ до ламарината малката кола не се движеше бързо.

Нина все още държеше апартамента им в Правителствения дом, по-малко от километър и половина от Кремъл. Димка паркира и влетя.

Във фоайето имаше човек от КГБ.

— Добър ден, Дмитрий Илич — учтиво го поздрави той.

— Да сте виждал Гриша, моя малчуган? — попита го Димка.

— Не и днес.

— Изчезнал е — дали не е излязъл?

— Не и откак съм се върнал от обедната почивка в един.

— Да са влизали непознати лица в сградата днес?

— Неколцина, както винаги. Имам списък…

— Ще го прегледам по-късно. Видите ли Гриша, обадете се веднага в Апартамента.

— Да, разбира се.

— Милицията ще дойде всеки момент.

— Ще ги изпратя нагоре.

Димка чакаше асансьора. Плувнал беше в пот. Толкова изнервен беше, че натисна грешното копче и трябваше да чака, докато машината спре на един междинен етаж. Когато стигна етажа на Нина, я завари в коридора с майка си Аня.

Тя неспирно бършеше ръце в шарената си престилка.

— Той не е идвал при мен. Не разбирам какво е станало!

— Може ли да се е загубил? — попита Димка.

— Идвал е тук двадесет пъти и знае как да стигне, но — да, може и да е бил разсеян от нещо и да е объркал мястото, все пак е петгодишен.

— Човекът на входа е уверен, че той не е напускал сградата. Значи просто трябва да търсим. Ще почукаме на всички врати. Не, чакайте — повечето от хората имат телефони. Ще сляза и ще се обадя от телефона на портиера.

— Може да не е в апартамент — възрази Аня.

— Вие двете претърсете всички коридори, стълбища и шкафове за метли.

— Добре — рече Аня. — Отиваме с асансьора на най-горния етаж и продължаваме надолу.

Влязоха в асансьора, а Димка се затича надолу. Във фоайето той каза на портиера какво става и започна да звъни по апартаментите. Не беше сигурен колко има в сградата — може би сто?

— Загубило се е момченце, виждали ли сте го? — питаше той всеки път, когато вдигнеха слушалката. Чуеше ли „не“, прекъсваше и набираше следващия апартамент. Състави си списък с апартаментите, където не му вдигнаха или нямаше телефон.

Проверил беше четири етажа без искрица надежда, когато дойде милицията — дебел старшина и млад милиционер. Бяха влудяващо спокойни.

— Ще се огледаме — обясни старшината. — Тази сграда ни е позната.

— Повече от двама души ще бъдат необходими, за да претърсят както трябва! — каза Димка.

— Ще поискаме подкрепления при необходимост, другарю — отвърна старшината.

Димка не искаше да губи време в разправии с тях. Отново се зае да телефонира, но смяташе, че Нина и Аня имат най-добрата възможност да намерят Гриша. Ако момчето е влязло не в който апартамент трябва, досега обитателят му да се е обадил на портиера. Гриша можеше да се е загубил и да броди нагоре-надолу по стълбите. На Димка му се доплака, когато си помисли колко ли уплашено ще е момчето.

След още десет минути звънене по телефона, двамата милиционери се появиха по стълбите откъм мазето. Между тях вървеше Гриша, хванал старшината за ръката.

Димка захвърли слушалката и изтича при него.

— Не можах да си отворя вратата и се разплаках! — обясни детето.

Димка го сграбчи и го прегърна, като се опитваше да не заплаче от облекчение.

— Какво стана, Гриша? — попита го той минута по-късно.

— Милиционерите ме намериха — отвърна момчето.

По стълбите слязоха Аня и Нина и дотърчаха, извън себе си от облекчение. Нина грабна малкия и го притисна до гърдите си.

Димка се обърна към старшината.

— Къде го намерихте?

Човекът доби самодоволен вид.

— В мазето, в едно складово помещение. Вратата не беше заключена, но той не можеше да достигне дръжката. Беше се уплашил, но явно не му се е случило нищо.

Димка се обърна към сина си.

— Кажи ми, Гриша, защо слезе в мазето?

— Човекът ми каза, че има кученце — но аз не можах да го намеря!

— Човекът ли?

— Да.

— Ти познаваш ли го?

Гришка поклати глава.

Сержантът намести фуражката си и се приготви да си върви.

— Всичко е добре, когато свършва добре.

— Минутка — продължи Димка. — Чухте момчето. Някакъв човек го е подмамил долу с приказки за кученце.

— Да, другарю, той ми го каза. Но, доколкото аз мога да преценя, не е било извършено престъпление.

— Детето е било отвлечено!

— Трудно е да се установи точно какво е станало, особено когато сведенията идват от толкова малко дете.

— Въобще не е трудно. Някакъв човек е довлякъл детето до мазето, а после го е изоставил там.

— Какъв би могъл да бъде смисълът от това?

— Вижте, благодарен съм Ви, задето го намерихте, но не Ви ли се струва, че приемате цялата работа твърде леко?

— Всеки ден се губят деца.

Димка започна да става подозрителен.

— Как знаехте къде да погледнете?

— Късмет. Както казах, сградата ни е позната.

Димка реши да не изразява подозренията си, докато все още е под въздействие на силни емоции. Извърна се от милиционера и попита Гриша:

— Човекът каза ли ти името си?

— Да — отвърна детето. — Казва се Ник.

* * *

На следващата сутрин Димка поиска досието на Ник Смотров от КГБ.

Беше побеснял. Искаше да хване оръжие и да убие Ник. Трябваше да си повтаря да остане спокоен.

За Ник не е било трудно да мине покрай портиера вчера. Може да е носил фалшива доставка, да е минал близо до обитатели, тъй че да изглежда като част от групата им, или просто да е размахал партийната си книжка. На Димка му беше малко по-трудно да се досети как Ник би могъл да знае, че Гриша самичък ще се движи от една част на сградата до друга, но размисли, че вероятно е проучил сградата няколко дни предварително. Може да е побъбрил с някои съседи, да е изчислил какво е дневното разписание на детето и да се е възползвал от най-добрата възможност. Вероятно е платил и на местните милиционери. Целта му е била да уплаши Димка почти до смърт.

И успя.

Но щеше да съжалява за това.

На теория Алексей Косигин, в качеството си на премиер, можеше да прегледа което си иска досие. На практика председателят на КГБ Юрий Андропов щеше да реши какво може и какво не може да види Косигин. Както и да е, Димка бе убеден, че дейностите на Ник, макар и престъпни, нямат политически измерения, тъй че нямаше причина досието да не бъде предоставено. И то наистина се оказа на бюрото му същия следобед.

Беше дебело.

Както и подозираше Димка, Ник търгуваше на черно. Като повечето такива хора беше опортюнист. Купуваше и продаваше всичко — цветни ризи, скъпи парфюми, електрически китари, бельо, шотландско уиски; всякакви незаконно внесени луксозни стоки, трудни за намиране в Съветския съюз. Димка внимателно прегледа съобщенията и търсеше нещо, което да използва, за да унищожи Ник.

КГБ се занимаваше със слухове, а на Димка му трябваше нещо определено. Можеше да отиде в милицията, да съобщи нещата от досието в КГБ и да поиска разследване. Ник обаче несъмнено подкупваше милицията — иначе не би могъл толкова време да се измъква с престъпленията си. А и покровителите му естествено щяха да искат подкупите да продължат. Следователно щяха да направят така, че следствието да не стигне доникъде.

Досието съдържаше много материал за личния живот на Ник. Имаше любовница и няколко приятелки, включително една, с която пушеше марихуана. Димка се питаше доколко Наталия знае за приятелките на Ник. Той се срещаше с деловите си партньори предимно следобедно време в бар Мадрид близо до Централния пазар. Имаше красива жена, която…

Димка с изненада прочете, че съпругата на Ник имала дългогодишна връзка с Дмитрий Илич „Димка“ Дворкин, сътрудник на председателя на министерския съвет Косигин.

Да видиш собственото си име беше ужасно. Явно нищо не беше лично.

Поне нямаше снимки или магнетофонни записи.

Имаше обаче снимка на Ник, когото Димка не бе срещал. Мъж с хубава външност и очарователна усмивка. На снимката носеше сако с еполети — дреха по модата. Според бележките бил почти метър и осемдесет, с атлетично телосложение.

Димка искаше да го смели от бой.

Прогони фантазиите за отмъщение от ума си и продължи да чете.

Скоро попадна на злато.

Ник купуваше телевизори от Червената армия.

Съветските военни имаха колосален бюджет, който никой не смееше да оспори от страх да не бъде взет за непатриотично настроен. Част от парите отиваха за закупуване на високотехнологично оборудване от Запада. В частност, всяка година Съветската армия купуваше стотици скъпи телевизори. Предпочитаната от тях марка беше Франк, от Западен Берлин — машините имаха по-добра картина и великолепен звук. Според досието армията нямала нужда от повечето приемници. Поръчвала ги малка група висши офицери, споменати поименно в досието. После те обявявали телевизорите за остарели и ги продавали евтино на Ник, който пък ги препродавал скъпо на черния пазар и делял с тях печалбата.

Повечето от сделките на Ник бяха дребни, но тази измама му бе докарвала сериозни пари в продължение на години.

Нямаше доказателство, че историята е истинска, но за Димка всичко беше съвсем вероятно. КГБ бе съобщило на военните, но тяхното разследване не открило доказателства. Димка си каза, че най-вероятно следователят е бил привлечен в сделката.

Той звънна в кабинета на Наталия.

— Бърз въпрос — започна той. — Какъв телевизор имате у дома?

— Франк — веднага му отвърна тя. — Чудесен е. Мога да ти уредя един, ако искаш.

— Не, благодаря.

— Защо питаш?

— По-късно ще ти обясня.

И Димка затвори телефона.

Погледна часовника си. Беше пет. Излезе от Кремъл и тръгна към улица „Садовая Самотечная“.

Трябваше да уплаши Ник. Нямаше да бъде лесно, но трябваше да го направи. Ник трябваше да проумее, че никога не бива да заплашва семейното на Димка.

Паркира Москвича си, но не излезе веднага. Спомни си умонастроението си по време на кубинския ракетен проект, когато трябваше да пази задачата секретна на всяка цена. Беше разрушавал кариерите на хора и бе съсипал живота им без колебание, понеже работата трябваше да бъде свършена. Сега щеше да съсипе Ник.

Заключи колата си и отиде в бар Мадрид.

Отвори вратата и влезе. Спря се и се огледа. Безлично съвременно място, студено и пластмасово, недостатъчно затоплено от електричеството и от снимките на танцьорки на фламенко по стените. Малкото посетители го загледаха с интерес. Приличаха на дребни мошеници. Никой не напомняше на снимката на Ник от досието.

В далечния край на салона имаше барче, а до него врата с надпис „Забранено за външни лица“.

Димка тръгна през салона, все едно беше негова собственост. Без да спира, той се обърна към бармана.

— Ник отзад ли е?

Оня го изгледа така, сякаш щеше да му каже да спре и да почака, но после отново го погледна в лицето и си промени мнението.

— Да.

Димка отвори вратата.

В малката стаичка четирима души играеха карти. На масата имаше много пари. От едната страна на някаква кушетка две тежко гримирани жени в коктейлни рокли пушеха дълги американски цигари и изглеждаха отегчени.

Димка веднага разпозна Ник. Лицето беше хубаво като на снимката, но апаратът не бе успял да долови студеното изражение. Ник вдигна поглед и произнесе:

— Тук е забранено за външни лица. Разкарай се.

— Имам съобщение за теб — каза Димка.

Ник остави картите си на масата и се облегна:

— Ти пък кой си?

— Нещо лошо ще се случи.

Двама от картоиграчите станаха и се изправиха срещу Димка. Единият бръкна в сакото си. Димка си рече, че може и да извади оръжие. Ник обаче вдигна ръка и мъжът спря.

Ник продължи да гледа Димка.

— За какво приказваш?

— Когато неприятностите се случат, ти ще попиташ кой ги е причинил.

— И ти ще ми кажеш?

— Казвам ти го сега. Дмитрий Илич Дворкин. Той е причината за неприятностите ти.

— Никакви неприятности нямам, глупако.

— До вчера не. Тогава допусна грешка, глупако.

Мъжете около Ник се напрегнаха, но той остана спокоен.

— Вчера?

Очите му се присвиха.

— Ти да не си оня, с когото тя спи?

— Когато загазиш толкова, че не знаеш какво да правиш, спомни си името ми.

— Ти си Димка!

— Ще ме видиш отново! — приключи Димка, бавно се обърна и излезе от стаята.

Докато вървеше през бара, всички очи го следяха. Той гледаше право напред и очакваше всеки момент в гърба му да се забие куршум.

Стигна до вратата и излезе.

Ухили се сам на себе си. Измъкнах се, помисли си той.

Сега трябваше да осъществи заплахата си.

Кара около девет километра от центъра на града до летището на „Ходинка“ и паркира пред щаба на военното разузнаване. Старата постройка представляваше странно произведение на архитектурата от ерата на Сталин — девететажна кула, заобиколена от двуетажен външен пръстен. Разузнавателното управление се беше прехвърлило в по-нова, петнадесететажна постройка наблизо — разузнавателните служби никога не се свиваха.

Стиснал досието на Ник от КГБ, Димка влезе в старото здание и попита за генерал Владимир Пешков.

— Имате ли уговорена среща? — попита го охраната.

Димка повиши глас:

— Не се помайвай, синко. Просто се обади на секретаря на генерала и му кажи, че аз съм тук.

След пристъп на бурна дейност — малцина хора идваха насам, без да са повикани — го прекараха през детектор за метал и го отведоха с асансьор до кабинет на най-горния етаж.

Това беше най-високата постройка наоколо и от нея се откриваше чудесна гледка към покривите на Москва. Володя приветства Димка и му предложи чай. Димка винаги бе харесвал вуйчо си. В средата на петдесетте си години, Володя имаше сребристосива коса. Въпреки твърдия поглед на сините очи той беше реформатор — необичайно сред военните, които бяха като цяло консервативни. Беше ходил до Америка.

— Какво става с теб? — попита го Володя. — Изглеждаш готов да убиеш някого.

— Имам неприятности — обясни му Димка. — Създадох си неприятел.

— Не е необичайно в средите, в които работиш.

— Няма нищо общо с политиката. Ник Смотров е бандит.

— Как се е стигнало дотам да се спречкаш с такъв човек?

— Спя с жена му.

Володя го изгледа неодобрително.

— И той те заплашва.

Володя вероятно никога не бе изневерявал на Зоя, своята жена учен, точно толкова красива, колкото и умна. Това означаваше обаче и слабо съчувствие към Димка. Вуйчо му можеше да разсъждава различно, ако е бил толкова глупав, че да се ожени за някоя като Нина.

— Ник отвлече Гриша — продължи Димка.

— Какво? Кога? — и Володя се изправи в стола си.

— Вчера. Намерихме го. Само го беше затворил в мазето на Правителствения дом. Това бе предупреждение.

— Трябва да зарежеш тази жена!

Димка пусна това покрай ушите си.

— Има друга причина, заради която съм дошъл при теб, вуйчо. Ти можеш да ми помогнеш и едновременно с това да направиш нещо добро за армията.

— Давай.

— Ник стои зад измама, която струва на армията милиони всяка година.

Димка обясни за телевизорите. Когато свърши, постави папката на бюрото на Володя.

— Всичко е тук — включително имената на офицерите, организирали цялото нещо.

Володя не докосна папката.

— Аз не съм милиционер. Не мога да задържа този Ник. А ако подкупва милицията, аз не мога да направя много по въпроса.

— Но можеш да задържиш замесените армейски офицери.

— О, да. В рамките на двадесет и четири часа ще бъдат във военен затвор.

— И ти можеш да прекратиш цялата работа.

— Много бързо.

„А тогава с Ник е свършено“, рече си Димка.

— Благодаря ти, вуйчо — каза той. — Това много ми помага.

* * *

Димка беше в апартамента си и си събираше багажа за Чехословакия, когато Ник го посети.

Политбюро одобри плана на Косигин. Димка щеше да лети с него до Прага, за да уговарят невоенно разрешение на кризата. Щяха да намерят начин да се позволи експериментът с либерализацията да продължи и едновременно с това да уверят твърдолинейните, че няма сериозна заплаха за съветската система. Димка се надяваше, че с течение на времето съветската система ще се измени.

През май в Прага щеше да има меко и влажно време. Димка сгъваше шлифера си, когато на вратата се звънна.

В сградата му нямаше портиер и система за вътрешна свръзка. Вратата към улицата бе постоянно отключена и посетителите се качваха до апартаментите, без да се представят. Не беше луксозно като в Правителствения дом, където бившата му жена живееше в стария им апартамент. От време на време Димка се гневеше, но се радваше, че Гриша е близо до баба си.

Той отвори вратата и с изненада видя съпруга на любовницата си.

Ник бе с няколко сантиметра по-висок от Димка и бе по-едър, но пък Димка беше готов да се бие. Той отстъпи крачка назад и хвана най-близкия тежък предмет, стъклен пепелник, за да го използва като оръжие.

— Няма нужда — започна Ник, но влезе в антрето и затвори вратата след себе си.

— Разкарай се — каза му Димка. — Тръгвай си сега, преди да си се забъркал в още по-големи неприятности.

Успя да прозвучи по-уверено, отколкото се усещаше.

Ник го изгледа с омраза в очите.

— Постигна своето — изрече той. — Не се боиш от мен. Достатъчно силен си, за да ми опропастиш живота. Трябва да се боя от теб. Добре, разбрах. Уплашен съм.

Не звучеше уплашен.

— За какво си дошъл? — попита го Димка.

— Пет пари не давам за оная мръсница. Ожених се за нея само за да доставя удоволствие на майка си, която е мъртва. Но гордостта на един мъж е наранена, ако някой друг ръчка в огъня му. Знаеш какво казвам.

— Давай на въпроса.

— Търговията ми пропадна. Никой от военните не ще да говори с мен, да не говорим да ми продава телевизори. Хора, които са вдигнали дачи с по четири спални с пари, които съм изработил за тях, сега ме подминават на улицата, без да ми говорят. Тия от тях, дето не са в затвора.

— Не биваше да заплашваш сина ми.

— Вече го разбрах. Мислех, че жена ми вдига краката за някой дребен апаратчик. Не знаех, че е някакъв проклет генерал. Подцених те.

— Ами разкарай се и си лижи раните.

— Трябва да живея.

— Опитай да работиш.

— Не се шегувай де. Намерих друг източник на западни телевизори — нищо общо с армията.

— Това пък какво засяга мен?

— Мога да възстановя търговията, която ти разруши.

— И?

— Мога ли да седна?

— Не бъди толкова глупав.

В очите на Ник отново проблесна гняв и Димка се уплаши, че е прекалил, но пламъкът угасна и Ник примирено каза:

— Добре, ето каква е работата. Давам ти десет процента от печалбата.

— Искаш да се замеся с тебе? В престъпно начинание? Сигурно си побъркан.

— Добре, двадесет процента. И не бива да правиш нищо друго, освен да ме оставиш на мира.

— Не ми трябват парите ти, глупако. Това е Съветският съюз. Тук не можеш да си купуваш каквото си поискаш като в Америка. Връзките ми струват много повече, отколкото ти би могъл да ми платиш.

— Трябва да има нещо, което искаш.

До този момент Димка се разправяше с Ник само за да го държи изваден от равновесие, но сега видя възможността.

— Да — каза той. — Има нещо, което искам.

— Какво е то.

— Разведи се с жена си.

— Какво?

— Искам да се разведеш.

— Да се разведа с Наталия?

— Разведи се с жена си — повтори Димка. — Коя от тези думи не можеш да разбереш?

— Майната му, това ли е всичко?

— Да.

— Можеш да се омъжиш за нея. Аз и така няма да я докосна.

— Разведеш ли се с нея, ще те оставя на мира. Не съм милиционер и не водя борба срещу подкупничеството в СССР. Имам по-важна работа.

— Става.

Ник отвори вратата.

— Ще я пратя тук.

Това изненада Димка.

— Тя тук ли е?

— Чака в колата. Ще й опаковам нещата и ще ги пратя утре. Не искам да я виждам отново при себе си.

Димка повиши глас:

— Да не си посмял да я нараниш. Има ли синина, сделката отпада.

Ник се обърна и посочи заплашително с пръст.

— А ти да не се отметнеш. Опиташ ли да ме изиграеш, ще й отрежа зърната на гърдите с кухненската ножица.

Димка беше уверен, че ще го направи, и потисна потреперването си.

— Разкарай се от апартамента ми.

Ник си излезе, без да затваря вратата.

Димка дишаше тежко, все едно беше тичал. Стоеше неподвижен в малкото антре на апартамента. Чу как Ник тропа по стълбите. Пусна пепелника на масичката. Пръстите му бяха хлъзгави от потта и за малко да го изпусне.

Станалото приличаше на сън. Ник наистина ли бе стоял тук и се бе съгласил да се разведе? Димка наистина ли го уплаши?

Минута по-късно чу различни стъпки по стълбището — по-леки, по-бързи, те се качваха нагоре. Той не излезе от апартамента — усещаше се прикован на мястото си.

На вратата се появи Наталия и широката й усмивка освети помещението. Тя се хвърли в ръцете му. Той зарови лице в къдриците й.

— Тук си — изрече той.

— Да — каза тя. — И няма да си тръгна.