Кен Фолет
Прагът на вечността (31)

30.

Мария Самърс гледаше по телевизията в пресслужбата на Белия дом как президентският самолет каца в ярката слънчева светлина на далаското летище, наречено Лав фийлд.

Докараха стълбичката до задната врата. Вицепрезидентът Линдън Джонсън и съпругата му, лейди Бърд Джонсън, заеха местата си в началото на стълбичката, готови да поздравят президента.

Ограда от бодлива тел държеше настрани тълпа от две хиляди души.

Вратата на самолета се отвори. След един изпълнен с напрежение миг се появи Джаки Кенеди, облечена в костюм на Шанел и с подходяща шапчица. Зад нея беше нейният съпруг, любовникът на Мария Самърс, президентът Джон Ф. Кенеди. В мислите си Мария тайно го наричаше Джони — името, което братята му ползваха от време на време. Телевизионният коментатор, местен човек, каза:

— Чак оттук виждам слънчевия му загар!

Новак е, прецени Мария: макар телевизионната картина да беше черно-бяла, той не съобщаваше цветовете на вещите. Всяка зрителка щеше с интерес да узнае, че костюмът на Джаки е розов.

Мария си зададе въпроса дали би искала да е на мястото на Джаки, ако има такава възможност. В сърцето си тя копнееше да го има, да казва на хората, че го обича, да го посочва и да обявява: „Това е моят съпруг“. Но в брака щеше да има и тъга, не само наслада. Президентът Кенеди непрестанно изневеряваше на съпругата си, при това не само с Мария. Макар той никога да не го бе признавал, Мария постепенно си даде сметка, че е само една от многото приятелки, може би десетки. Достатъчно тежко беше да е любовница и да го дели с други — колко по-болезнено щеше да е съпруга и да знае, че той е близък с други жени, че ги целува, че докосва интимните им части и слага члена си в устите им при всеки сгоден случай. Мария трябваше да е доволна — тя получаваше онова, което се полага на една любовница. Но Джаки нямаше онова, което се полага на съпругата. Мария не знаеше кое от двете е по-лошо.

Президентското семейство слезе по стълбичката и двамата започнаха да се ръкуват с очакващите ги тексаски големци. Мария се питаше колко от хората, които днес са толкова доволни да се появят редом до Кенеди ще го подкрепят на изборите догодина — и колко, зад усмивките си, планират да го предадат.

Тексаската преса беше враждебно настроена. В Далас Морнинг Нюз собственост на краен консерватор, през изминалите две години наричаха Кенеди мошеник, симпатизант на комунистите, крадец и „петдесет пъти глупак“. Тази сутрин се мъчеха да намерят нещо отрицателно за триумфалната обиколка на Джак и Джаки. Спрели се бяха на слабоватото БУРЯ ОТ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОТИВОРЕЧИЯ СЕ ВИХРИ ОКОЛО ПОСЕЩЕНИЕТО НА КЕНЕДИ. Вътре обаче имаше цяла заядлива страница, платена от „Американския комитет за установяване на факти“ и пълна със заядливи въпроси към президента: „Защо Гас Хол, председател на Комунистическата партия в САЩ, оценява високо почти всяка Ваша политика?“ Политическите идеи са възможно най-глупавите, рече си Мария. По нейно мнение всеки, който смяташе президента Кенеди за таен комунист, трябваше да бъде освидетелстван. Но тонът беше дълбоко противен и тя потрепери.

Един служител от пресслужбата прекъсна размишленията й.

— Мария, ако не си заета…

Явно не беше заета, щом гледаше телевизия.

— Какво мога да направя за теб?

— Трябва да изтичаш до Архива. — Сградата на Националния архив беше на около километър от Белия дом. — Ето от какво имам нужда — каза той и подаде лист хартия.

Мария често пишеше съобщения за пресата или най-малкото ги подготвяше, но не беше повишена в пресслужител — нито една жена не беше заемала такъв пост. След повече от две години беше само проучвател. Би се преместила отдавна, ако не беше любовната й афера. Погледна списъка и отговори:

— Веднага се заемам.

— Благодаря.

Хвърли последен поглед към телевизора. Президентът се отдели от официалните лица и се отправи към множеството — пресягаше се над оградата, за да стиска ръце, а Джаки беше зад него с шапчицата. Хората ревяха от вълнение заради възможността наистина да докоснат златната двойка. Мария виждаше добре познатите й мъже от Сикрет сървис, които опитваха да стоят близо до президента, а очите им обхождаха тълпата и бдяха за неприятности.

— Моля ви, грижете се добре за моя Джони — рече си Мария.

После излезе.

* * *

Тази сутрин Джордж Джейкс отпътува със своя Мерцедес кабрио за Маклийн, Вирджиния, на около дванадесет километра от Белия дом. Тук в боядисана в бяло тухлена къща с тринадесет спални, наречена Хикъри Хил, живееше Боби Кенеди с многолюдното си семейство. Главният прокурор беше устроил в дома си среща за обсъждане на организираната престъпност. Тази тема беше извън специалността на Джордж, но колкото по-близък до Боби ставаше той, на толкова по-широк кръг от срещи го канеха.

Джордж стоеше в дневната със съперника си Денис Уилсън и двамата гледаха телевизионното предаване от Далас. Президентът и Джаки правеха това, което Джордж и всички останали в администрацията искаха от тях — очароваха тексасците, бъбреха с тях и ги затрогваха. Джаки ги даряваше с прочутата си неустоима усмивка и подаваше облечената си в ръкавица ръка.

В далечината Джордж съгледа приятеля си Скип Дикерсън, застанал близо до вицепрезидента Джонсън.

Най-сетне семейство Кенеди се отправи към лимузината. Колата беше дълъг Линкълн Континентал кабриолет с четири врати, а гюрукът беше свален. Хората щяха да виждат своя президент от плът и кръв, без между тях да стои дори един прозорец. Губернаторът на Тексас Джон Конали, с бяла широкопола шапка, стоеше до вратата. Президентът и Джаки се настаниха на задната седалка. Кенеди опря десния си лакът на вратата. Изглеждаше спокоен и щастлив. Колата потегли бавно, а конвоят я последва. Най-отзад се движеха три автобуса с репортери.

Конвоят излезе от летището, стъпи на шосето и предаването свърши. Джордж изключи телевизора.

И във Вашингтон денят беше хубав, затова Боби реши срещата да се проведе навън. Всички излязоха през задната врата и минаха през морава към патиото с басейна. Там ги очакваха подредени столове и маси. Джордж обърна поглед към къщата и забеляза, че се строи ново крило. Още не беше готово — неколцина работници боядисваха, а транзисторът свиреше. Отдалеч се чуваше като шумолене.

Джордж се възхищаваше на постигнатото от Боби срещу организираната престъпност. Накарал беше различни правителствени агенции да работят заедно, за да установят главите на престъпните фамилии. Подкарал беше Федералното бюро по наркотиците. Включи и Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Нареди на Службата по вътрешните приходи да разследва данъците на мафиотите. Накара Службата по имиграция и натурализация да депортира онези, които не са американски граждани. Всичко това се превърна в най-ефективната досега атака срещу американската престъпност.

Само ФБР го предаваше. Човекът, който трябваше да е най-силен съюзник на главния прокурор в тази борба, Дж. Едгар Хувър, се държеше настрани и твърдеше, че Мафията не съществува. Джордж вече знаеше, че вероятната причина за това е, че те го изнудват заради неговата хомосексуалност.

Кръстоносният поход на Боби, също като толкова много от свършеното от администрацията на Кенеди, беше презиран в Тексас. Незаконният хазарт, проституцията и наркотиците бяха популярни сред мнозина видни граждани. Далас Морнинг Нюз нападаше Боби, задето е направил федералното правителство прекалено силно, и твърдеше, че престъпността трябва да остане отговорност на местните правоприлагащи власти — а както всеки знаеше, те бяха предимно некомпетентни или корумпирани.

Срещата беше прекъсната, когато съпругата на Боби, Етел, донесе обяд — сандвичи с риба тон и задушена риба с подправки. Джордж я погледна с възхита. Етел беше стройна привлекателна жена на тридесет и пет и беше трудно за вярване, че само преди четири месеца е родила осмото си дете. Облечена беше с дискретен шик, който Джордж вече разпознаваше като запазена марка на жените в семейство Кенеди.

Телефонът до басейна звънна и Етел вдигна.

— Да — рече тя и понесе телефона на дългия му кабел към Боби. — Дж. Едгар Хувър се обажда.

Джордж се удиви. Възможно ли бе Хувър да знае, че обсъждат организираната престъпност без него, и сега да се обажда да ги укори? Да не беше сложил бръмбари в патиото на Боби?

Боби взе телефона от Етел.

— Ало?

От другата страна на моравата Джордж забеляза, че един от бояджиите се държи странно. Човекът грабна радиото, обърна се и хукна към Боби и групата в патиото.

Джордж отмести поглед отново към главния прокурор. По лицето на Боби се изписа ужас и изведнъж се уплаши. Боби се извърна от хората и притисна устата си с длан. Какво му говори копелето Хувър, питаше се Джордж.

После Боби пак се обърна към обядващите и викна:

— Джак е прострелян! Може да е фатално!

Мислите на Джордж течаха бавно, като под вода. Джак. Значи президентът. Прострелян. Прострелян в Далас, така трябва да е. Може да е фатално. Може да е мъртъв.

Президентът може би е мъртъв.

Етел изтича при Боби. Всички скочиха на крака. Бояджията дотърча до басейна и вдигна радиото, неспособен да продума.

После всички заговориха едновременно.

Джордж все още се чувстваше потопен под вода. Замисли се за важните хора в живота си. Верина беше в Атланта и щеше да чуе новините по радиото. Майка му беше на работа, в Университетския дамски клуб, и щеше да узнае до минути. Конгресът заседаваше и Грег щеше да е там. Мария…

Мария Самърс. Нейният таен любовник беше застрелян. Тя щеше да е съсипана от мъка, а нямаше кой да я утеши.

Джордж трябваше да иде при нея.

Изтича по моравата и през къщата до паркинга отпред, скочи в открития Мерцедес и подкара с пълна скорост.

* * *

Беше малко преди два следобед във Вашингтон, един в Далас и единадесет сутринта в Сан Франциско, където Кам Дюър седеше в часа по математика, разучаваше диференциалните уравнения и отсъждаше, че са трудни за разбиране — ново преживяване за него, понеже досега всичко в училище му беше било лесно.

Годината в лондонското училище не му беше навредила. Всъщност английските деца вървяха малко по-напред, понеже започваха училище година по-рано. Само егото му пострада, когато Иви Уилямс го отхвърли с презрение.

Камерън не хранеше особено уважение към готиния млад учител по математика, Марк „Фабиан“ Феншор с неговата къса подстрижка и плетени вратовръзки. Той искаше да е приятел с учениците. Камерън смяташе, че учителят трябва да е авторитетен.

Директорът, доктор Дъглас, влезе в стаята. Камерън го харесваше повече. Беше сух, дистанциран учен, когото не го беше грижа дали хората го харесват, стига да правеха каквото им каже.

Фабиан изненадано вдигна поглед — доктор Дъглас рядко се появяваше в класните стаи. Дъглас му каза нещо с тих глас. Трябва да беше шокиращо, защото хубавото лице на Фабиан пребледня под слънчевия загар. Поговориха минута, после Фабиан кимна и Дъглас излезе.

Удари звънецът за междучасието, но Фабиан твърдо нареди:

— Останете по местата си, моля, и ме слушайте, без да говорите, нали така? — имаше странния навик да добавя „нали така“ и „окей“ ненужно често. — Имам лоши новини за вас. Всъщност, ужасно лоши, окей? Случило се е нещо страшно в Далас, Тексас.

— Днес президентът е в Далас — обади се Камерън.

— Точно така, но не ме прекъсвай, окей? Потресаващата новина е, че нашият президент е бил прострелян. Още не знаем дали е мъртъв, нали така?

— Мама му стара — високо произнесе някой, но странното беше, че Фабиан не обърна внимание.

— Сега искам да запазите спокойствие. Някои от момичетата в училище може би ще са много разстроени. — В неговия клас по математика нямаше момичета. — По-малките деца ще имат нужда от успокояване. Очаквам да се държите като млади мъже, каквито сте, и да помогнете на другите, които може да са по-уязвими, окей? Сега излезте в междучасие, както обикновено, и следете за изменения в учебната програма. Тръгвайте.

Камерън си събра учебниците и излезе в коридора, където всяка надежда за тишина и ред се изпари за секунди. Гласовете на децата и юношите, които се изсипваха от стаите, преминаха в рев. Някои ученици бягаха, други стояха вцепенени, трети плачеха, а повечето крещяха.

Всички питаха мъртъв ли е президентът.

Кам не харесваше либералната политика на Джак Кенеди, но внезапно това загуби значение. Ако беше достатъчно голям, Кам щеше да гласува за Никсън, но все пак се чувстваше възмутен. Кенеди беше американски президент, избран от американския народ, и атаката срещу него беше атака срещу всички.

Кой стреля по моя президент, питаше се Кам. Руснаците? Фидел Кастро? Мафията? Ку-клукс-клан?

Видя малката си сестра, Бийп.

— Мъртъв ли е президентът? — провикна се тя.

— Никой не знае — отвърна Кам. — Кой има радио?

Тя помисли за миг.

— Доктор Дъги.

Вярно, в кабинета на директора имаше старомодно махагоново радио.

— Отивам да говоря с него.

Проправи си път през коридорите към кабинета на директора и почука на вратата.

— Влез! — викна доктор Дъглас. Камерън влезе. Директорът беше вътре с още трима учители и слушаше радиото. С типичния си гневлив глас Дъглас попита: — Какво искаш, Дюър?

— Сър, всички в училище биха искали да слушат радио.

— Е, не можем да съберем всички тук, момче.

— Помислих, че бихте могли да сложите радиото в салона и да увеличите звука.

— А, така ли помисли? — Дъглас явно се канеше да го изгони надменно.

Но заместничката му, госпожа Елкът, продума:

— Не е лоша идея.

Дъглас се подвоуми, после кимна.

— Добре, Дюър. Умно. Вървете в залата, а аз ще донеса радиото.

— Благодаря, сър — отвърна Камерън.

* * *

Джаспър Мъри беше поканен на премиерата на Изпитанията на една жена в Кралския театър в Уест Енд. Студентите журналисти обикновено не се сдобиваха с такива покани, но Иви Уилямс участваше в представлението и се погрижи той да бъде в списъка.

Вестникът на Джаспър — Истинският вестник — вървеше добре, толкова добре, че той се отказа от учението, за да го ръководи в продължение на година. Първият брой се разпродаде, след като лорд Джейн, по време на първата седмица, го нападна в един нетипичен за него изблик на невъздържаност, задето очернял членове на управителното тяло. На Джаспър му беше приятно, че е успял да ядоса лорд Джейн, стълб на британския порядък, който ощетяваше хора като самия него и баща му. Вторият брой, със следващи разкрития за големите клечки в колежа и за техните съмнителни инвестиции, успя дори да покрие разходите, а третият донесе печалба. Джаспър се чувстваше длъжен да прикрие степента на успеха от Дейзи Уилямс, та да не би тя да си поиска парите.

Четвъртият брой щеше да се отпечата на другия ден. Джаспър не го харесваше твърде — нямаше нищо много спорно.

Отпъди тези мисли от ума си и се намести. Кариерата на Иви беше надвила образованието — какъв смисъл да ходи в театралното училище, след като вече получаваше роли в киното и в Уест Енд. Момичето, което някога беше влюбено в Джаспър, сега беше уверена млада жена, все още откриваше на какво е способна, ала не се съмняваше накъде се е запътила.

Видният й приятел седна до Джаспър. Ханк Ремингтън беше на неговите години. Макар да беше милионер и прочут по цял свят, той не гледаше отвисоко на един обикновен студент. Всъщност Ханк беше напуснал училище на петнадесет и беше склонен да тачи хората, които намираше образовани. Това доставяше удоволствие на Джаспър и той не казваше онова, което знаеше — че природният гений на Ханк струва много повече от училищните изпити.

Родителите на Иви и баба й, Ет Лекуит, бяха на същия ред. Най-важният отсъстващ беше брат й Дейв, чиято група имаше ангажимент.

Завесата се вдигна. Пиесата беше съдебна драма. Джаспър беше слушал Иви, докато тя учеше репликите, и знаеше, че третото действие е съдебната зала. Пиесата обаче започна в жилището на обвинителя.

Иви, която играеше дъщеря му, излезе на сцената в средата на първото действие и подхвана спор с баща си.

Джаспър беше поразен от уверената и авторитетна игра на Иви. Налагаше се да си напомня, че това е момичето, с което живее в една къща. Усети как се ядосва на надменната снизходителност на бащата и споделя възмущението и безсилния гняв на дъщерята. Иви се гневеше все поведе и с приближаването на края на действието подхвана страстно да моли за милост. Публиката мълчеше омагьосана.

После се случи нещо.

Хората зашепнаха.

Първо актьорите на сцената не забелязаха. Джаспър се озърна дали някой не е припаднал или повърнал, но не видя нищо, което да обяснява приказките. В другия край на залата двама станаха от местата си и последваха трети, който явно ги беше повикал. Ханк просъска:

— Защо не млъкнат тия копелета?

След минута майсторското изпълнение на Иви засече и Джаспър разбра, че е усетила, че нещо става. Опита отново да спечели публиката с по-пресилена игра: заговори по-високо, гласът й се пропукваше от чувства, тя крачеше по сцената и жестикулираше. Усилието й беше храбро и тя спечели още повече възхитата на Джаспър, но това не помогна. Приглушените разговори се засилиха до жужене, а след това до рев.

Ханк се изправи и каза на хората отзад:

— Бихте ли млъкнали, мътните да ви вземат?

На сцената Иви заекваше:

— Помисли какво… помисли как е живяла тази жена… изстрадала… през какво е минала… — и млъкна.

Старият актьор, който играеше бащата адвокат, се надигна иззад бюрото и каза: „Нищо, нищо, миличка“. Репликата може да беше, а може и да не беше част от пиесата. Излезе при Иви и преметна ръка през рамото й. После се обърна, зажумя малко от прожекторите и заговори направо на публиката.

— Ако обичате, дами и господа — рече той със сочния баритон, с който беше прочут — ще бъде ли някой така любезен да ни каже какво, за Бога, става?

* * *

Ребека Хелд бързаше. Върна се от работа с Бернд, направи вечеря за двамата и се подготви да отиде на среща, докато Бернд разтребваше. Наскоро беше избрана в парламента на Свободния град Хамбург — една от все повечето жени там.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да изляза толкова набързо? — попита тя мъжа си.

Той завъртя количката, за да е с лице към нея.

— Никога не се отказвай от нищо заради мен. Никога не жертвай нищо. Никога не казвай, че не можеш да идеш някъде, защото трябва да се грижиш за сакатия си съпруг. Искам да живееш пълноценен живот, който ти дава всичко, на което някога си се надявала. Така ще бъдеш щастлива, ще останеш с мен и ще продължаваш да ме обичаш.

Въпросът на Ребека беше по-скоро от любезност, ала явно Бернд мислеше върху тези неща. Думите му я развълнуваха.

— Толкова си добър. Ти си като Вернер, втория ми баща. Ти си силен. А и сигурно си прав, защото сега те обичам повече от всякога.

— Като заговорихме за Вернер, как разбираш писмото на Карла?

Цялата поща в Източна Германия можеше да се чете от тайната полиция. Подателят можеше да се озове в затвора, задето казва неправилните неща, особено в изпратени на запад писма. Всяко споменаване на трудности, недоимък, безработица или тайна полиция означаваше неприятности. Затова Карла пишеше с недомлъвки.

— Пише, че сега Каролин живее с нея и Вернер — каза Ребека. — Затова мисля, че ние трябва да подразбираме, че бедното момиче е било изхвърлено от родителите си. Вероятно под натиска на ЩАЗИ, може би на самия Ханс.

— Няма ли край отмъстителността на този човек?

— Както и да е, Каролин се е сприятелила с Лили, която е почти на петнадесет. Тъкмо възрастта да се очарова от една бременност. А бъдещата майка ще получи много ценни съвети от баба Мод. Този дом ще бъде безопасно убежище за Каролин, също както беше за мен, когато родителите ми бяха убити.

Бернд кимна.

— Не се ли изкушаваш да влезеш във връзка с корените си? Никога не говориш за това, че си еврейка.

Ребека поклати глава.

— Родителите ми не бяха религиозни. Знам, че Валтер и Мод са се черкували, но Карла е загубила навика, а за мен религията никога не е била от значение. Расата е най-добре да се забрави. Искам да почета паметта на родителите си като работя за демокрацията и свободата в цяла Германия, на изток и на запад. — Тя се усмихна криво. — Съжалявам за речта. Трябваше да си я запазя за парламента.

Тя взе куфарчето с книжата за срещата.

Бернд си погледна часовника.

— Погледни новините, преди да тръгнеш. Може да има нещо, което трябва да знаеш.

Ребека включи телевизора. Бюлетинът тъкмо започваше. Говорителят Каза:

— Американският президент Джон Ф. Кенеди беше прострелян и убит днес в Далас, Тексас.

— Не! — възклицанието на Ребека прозвуча почти като писък.

— Младият президент и съпругата му Джаки са минавали през града в открита кола, когато са били произведени няколко изстрела. Те улучили президента, който бил обявен за мъртъв няколко минути по-късно в местната болница.

— Горката му жена! — каза Ребека. — И децата!

— Смята се, че вицепрезидентът, който е бил в следваща кола, пътува за Вашингтон, за да встъпи в длъжност като президент.

— Кенеди бранеше Западен Берлин — продължи изтерзано Ребека — Той каза: „Аз съм берлинчанин“. Той беше нашият защитник.

— Така беше — съгласи се Бернд.

— Какво ще стане с нас сега?

* * *

— Направих ужасна грешка — каза Каролин на Лили. Двете седяха в кухнята в къщата в Берлин-Митте. — Трябваше да тръгна с Вали. Ще ми напълниш ли грейката? Пак имам болки в гърба.

Лили извади гумената бутилка от шкафа и я напълни с гореща вода от чешмата. Чувстваше, че Каролин е твърде сурова към себе си.

— Направила си онова, което си смятала, че е най-доброто за твоето бебе.

— Бях страхлива.

Лили нагласи грейката зад гърба на Каролин.

— Искаш ли топло мляко? — попита тя.

— Да, ако обичаш.

Лили наля мляко в съдинка и го сложи да се топли.

— Направих го от страх — продължи Каролин. — Мислех, че Вали е твърде млад и не е надежден. Мислех, че мога да разчитам на родителите си. Истината беше тъкмо обратната.

Бащата на Каролин я беше изгонил, след като ЩАЗИ го заплаши с уволнение от работата му като началник на автогара. Лили беше потресена. Тя не знаеше, че съществуват родители, които могат да направят нещо подобно.

— Не мога да си представя моите родители да се обърнат срещу мен — каза тя.

— Те никога не биха го сторили. И когато се появих на вратата им, бездомна, без пари и бременна в шестия месец, те ме приеха и без миг колебание.

Каролин се сви от нов пристъп на болка.

Лили наля топлото мляко в чаша и я подаде на Каролин.

Каролин отпи и каза:

— Толкова съм признателна на теб и на семейството ти. Но истината е, че никога повече няма да се доверя на никого. Единственият човек, на когото можеш да имаш вяра в този живот, си ти самата. Това научих — тя се смръщи и каза: — Боже мой!

— Какво?

— Подмокрила съм се.

По предницата на полата й растеше мокро петно.

— Водите ти са изтекли — установи Лили. — Значи бебето е на път.

— Трябва да се почистя — Каролин стана и изстена. — Не мисля, че мога да стигна до банята.

Лили чу предната врата да се отваря и затваря.

— Мама си дойде — каза тя. — Слава Богу!

След миг Карла влезе в кухнята. В миг разбра какво става и попита:

— Колко често са болките?

— На минута или две — отговори Каролин.

Божичко, нямаме много време. Дори няма да опитвам да те кача горе. — Карла бързо започна да постила кърпи на пода. — Легни тук. Аз родих Вали на този под — додаде тя ведро — затова очаквам и на теб да свърши работа.

Каролин легна и Карла смъкна мокрото й бельо.

Лили беше уплашена, макар компетентната й майка да беше вече тук. Не можеше да си представи как цяло бебе може да излезе от такъв тесен отвор. И страховете й съвсем не намаляха, когато след няколко минути забеляза как отворът се увеличава.

— Хубаво и бързо — спокойно каза Карла. — Късметлийка си.

Болезнените стенания на Каролин бяха някак сдържани. Лили смяташе, че тя самата би крещяла с цяло гърло.

Карла й каза:

— Сложи си ръката тук и задръж главата, когато излезе.

Лили се поколеба и Карла й каза:

— Хайде, направи го, всичко ще бъде наред.

Вратата на кухнята се отвори и се появи бащата на Лили.

— Чухте ли новината? — попита той.

— Това не е място за мъже — отвърна Карла, без да се обръща. — Върви в спалнята, отвори най-долното чекмедже на скрина и ми донеси светлосиния кашмирен шал.

— Добре — каза Вернер. — Но някой е застрелял президента Кенеди. Той е мъртъв.

— После ще ми кажеш. Донеси шала.

Вернер изчезна.

— Какво каза баща ти за Кенеди? — попита Карла след минута.

— Май бебето излиза — боязливо рече Лили.

Каролин нададе мощен вопъл от болка и усилие и главата на бебето излезе. Лили я подхвана с една ръка. Беше влажна, хлъзгава и топла. — Живо е! — възкликна тя. Усети как я залива обич и желание да закриля този малък нов живот.

И вече не се боеше.

* * *

Вестникът на Джаспър се правеше в малко кабинетче в сградата на студентския съюз. Помещението съдържаше едно бюро, два телефона и три стола. Джаспър се срещна тук с Пийт Донеган половин час след като излезе от театъра.

— В този колеж има пет хиляди студенти и още около двадесет хиляди или повече в другите лондонски колежи. Много от тях са американци — заговори Джаспър още щом Пийт влезе. — Трябва да се обадим на всички наши автори и да ги накараме веднага да започнат да работят. Трябва да говорят с всеки американски студент, за когото се сетят, за предпочитане още тази вечер или най-късно утре сутрин. Ако го направим като хората, може да имаме огромна печалба.

— Какво е водещото заглавие?

— Вероятно УДАР ЗА АМЕРИКАНСКИТЕ СТУДЕНТИ. Направи снимка на всеки, който каже нещо свястно. Аз се заемам с преподавателите американци: Хеслъп по английски, Ролингс по инженерство… Купър по философия ще каже нещо нечувано, винаги така прави.

— Трябва да сложим отстрани биография на Кенеди — додаде Донеган. — И може би страница с картини от живота му — Харвард, флота, сватбата с Джаки…

— Чакай малко — обади се Джаспър. — Не е ли учил в Лондон в някакъв момент? Баща му е бил американски посланик тук — явно някакво дясно копеле, което подкрепяло Хитлер — но май си спомням, че синът е учил в Лондонската школа по икономика.

— Точно така. Сега се сещам. Но учението му било прекратено само след няколко седмици.

— Няма значение — развълнувано каза Джаспър. — Някой тук трябва да го е виждал. Нищо, че може да е говорил с него по-малко от пет минути. Трябва ни само един цитат. Не ми пука, ако ще да е само „Беше доста висок“. Заглавието ни ще е СТУДЕНТЪТ ДЖЕЙ ЕФ КЕЙ, КОГОТО ПОЗНАВАХ от професора в Лондонската школа по икономика…

— Веднага се заемам — каза Донеган.

* * *

Когато Джордж Джейкс беше на около километър и половина от Белия дом без видима причина трафикът се забави и спря. Той заблъска безсилно по волана. Представяше си как Мария плаче сама някъде там. Хората започнаха да надуват клаксоните. Няколко коли по-напред шофьорът излезе да приказва с някого на тротоара. Джордж видя, че на ъгъла пет-шест души са се събрали около спряла кола с отворени прозорци и явно слушат радиото. Видя добре облечена дама да затуля ужасено устата си с длан.

Пред неговия Мерцедес имаше един нов бял Шевролет Импала. Вратата се отвори и шофьорът излезе. Носеше костюм и шапка, навярно беше търговски пътник. Озърна се, забеляза Джордж в неговата открита кола и попита:

— Вярно ли е?

— Да. Президентът беше прострелян.

— Мъртъв ли е?

— Не знам — в колата на Джордж нямаше радио.

Търговецът приближи отворения прозорец на един Буик.

— Президентът мъртъв ли е?

Джордж не чу отговора.

Колите не помръдваха.

Джордж угаси двигателя, изскочи от колата и хукна.

С учудване установи, че е загубил форма. Все беше твърде зает за упражнения. Опита да си спомни кога за последен път е правил нещо по-енергично и не успя. Установи, че се поти и диша тежко. Въпреки нетърпението, трябваше да редува тичането с бърз ход.

Ризата му прогизна от пот, докато стигне до Белия дом. Мария не беше в пресслужбата.

— Отиде да направи някакво проучване в Националния архив — обясни Нели Фордам с обляно в сълзи лице. — Може би още не е чула новините.

— Знаем ли дали президентът е мъртъв?

— Да, мъртъв е — отвърна Нели и захлипа отново.

— Не искам Мария да научава това от непознат — каза Джордж, излезе и побягна по Пенсилвания авеню към Националния архив.

* * *

Димка беше женен за Нина от около година, а синът им Григорий беше на шест месеца, когато най-сетне призна пред себе си, че е влюбен в Наталия.

Наталия и приятелите й често отиваха да пийнат след работа в бара на Крайбрежната улица и Димка разви навика да се присъединява към тях, когато Хрушчов не го задържаше до късно. Понякога питиетата бяха повече от едно и често Димка и Наталия оставаха последни.

Той откри, че успява да я разсмее. Хората не го смятаха забавен, но той се наслаждаваше на многобройните иронии в съветския живот също като Наталия.

— Някакъв работник показал как фабриката за велосипеди може да произвежда калници по-бързо, като отлее една дълга ивица тенекия и после я нареже, вместо първо да я реже и после да огъва парчетата едно по едно. Порицали го и го наказали, защото застрашил петилетния план.

Наталия се разсмя, отвори широката си уста и показа зъбите си. Смехът й подсказваше, че е способна на безумна забрава и от това сърцето на Димка започваше да бие по-бързо. Представяше си я как отмята така глава, докато се любят. После си представяше как я вижда да се смее така всеки ден през следващите петдесет години и осъзнаваше, че това е животът, който той иска.

Но не й го казваше. Тя имаше съпруг и явно беше щастлива с него; поне не казваше нищо лошо, макар никога да не бързаше да се прибира. А по-важното беше, че Димка имаше жена и дете и им дължеше вярност.

Искаше му се да каже: „Обичам те. Ще напусна семейството си. Ти ще напуснеш ли мъжа си, за да живееш с мен и да бъдеш моя приятелка и любима, докато сме живи?“

А вместо това каза:

— Късно е. По-добре да тръгвам.

— Нека те закарам. Прекалено студено е за мотоциклета.

Наталия спря на ъгъла близо до Правителствения дом. Димка се приведе да я целуне за лека нощ. Тя му позволи да целуне устните й за миг, после се дръпна. Димка излезе от колата и влезе в сградата.

Докато се качваше с асансьора, мислеше за някакво извинение пред Нина за закъснението. В Кремъл имаше истинска криза: тазгодишната реколта жито беше катастрофална и съветското правителство отчаяно се мъчеше да купи от чужбина пшеница, за да изхрани народа си.

Когато Димка влезе в жилището, Григорий спеше, а Нина гледаше телевизия. Той я целуна по челото и каза:

— Задържаха ме в службата, съжалявам. Трябваше да довършим доклад за слабата реколта.

— Мръсен лъжец — отвърна Нина. — От службата ти звъняха през десет минути, за да ти кажат, че президентът Кенеди е убит.

* * *

Стомахът на Мария изкурка. Тя погледна часовника си и осъзна, че е забравила да обядва. Работата я беше погълнала, а от два или три часа никой не беше минал да я обезпокои. Но беше почти готова, затова реши да свърши и да си вземе сандвич.

Наведе глава над старомодния тефтер, който четеше, после пак я вдигна, защото чу някакъв шум. С изумление видя да влиза Джордж Джейкс, запъхтян, с потно сако и малко див поглед.

— Джордж! Какво, по дяволите… — възкликна тя и стана.

— Мария, толкова съжалявам — той заобиколи масата и положи длани на раменете й. Жестът беше малко прекалено интимен за тяхното строго платонично приятелство.

— Защо съжаляваш? Какво си направил?

— Нищо — Мария опита да се дръпне, но Джордж стисна раменете й. — Застреляха го.

Мария видя, че той е на път да се разплаче. Спря да му се противи и приближи.

— Кого са застреляли?

— В Далас.

Тя започна да разбира и в нея се надигна ужасен страх.

— Не.

Джордж кимна и тихо каза:

— Президентът е мъртъв. Толкова съжалявам.

— Мъртъв — отрони Мария. — Не може да е мъртъв. — Краката й отслабнаха и тя се отпусна на колене. Джордж коленичи до нея и я прегърна. — Не и моят Джони — каза тя и от гърдите й се изтръгна ридание. — Джони, моят Джони. Не ме оставяй, моля те. Моля те, Джони. Моля те, не си отивай.

Светът наоколо посивя, Мария се свлече безпомощно, после очите й се затвориха и тя загуби съзнание.

* * *

На сцената на лондонския клуб Джъмп групата Плъм Нели изпълни страхотна версия на „Дизи Мис Лизи“ и се оттегли под викове:

— Още!

Зад кулисите Лени обяви:

— Беше страхотно, момчета, по-хубаво никога не сме свирили!

Дейв и Вали се спогледаха и се ухилиха. Групата бързо подобряваше изпълненията си и всяко беше „най-доброто досега“.

Дейв с изненада откри сестра си в гримьорната.

— Как мина пиесата? Съжалявам, че не можах да дойда.

— Спря по време на първото действие — отговори Иви. — Президентът Кенеди е убит.

— Президентът! — възкликна Дейв. — Кога е станало?

— Преди няколко часа.

Дейв се замисли за майка им, която беше американка.

— Мама разстроена ли е?

— Ужасно.

— Кой го е убил?

— Никой не знае. Бил е в Тексас, в някакъв град, Далас.

Басистът Бъз попита:

— Какво ще свирим на бис?

— Не можем да свирим на бис, не е почтително — отговори Лени. — Президентът Кенеди е убит. Трябва да обявим минута мълчание или нещо подобно.

— Или тъжна песен — обади се Вали.

— Дейв, знаеш какво да направим — каза Иви.

— Така ли? — той се замисли за миг, после каза — О, да.

— Хайде.

Дейв излезе на сцената с Иви и включи китарата си. Двамата застанаха заедно пред микрофона. Останалите членове на групата гледаха отстрани.

Дейв заговори:

— Сестра ми и аз сме наполовина британци, наполовина американци, но тази вечер се чувстваме американци в по-голяма степен — Той замълча. — Повечето от вас навярно знаят, че президентът Кенеди беше убит.

Чу няколко души шумно да си поемат въздух, което му показа, че не знаят. После помещението притихна.

— Сега искаме да изпълним една специална песен, песен за всички нас и особено за американците.

Той изсвири един акорд в сол.

Иви запя:

О, кажи виждаш ли в първите лъчи на утрото

онова, което тъй гордо приветстваме в последния отблясък на здрача.

Помещението потъна в мъртва тишина.

Чиито широки ивици и ярки звезди в страшния бой

над бастионите гледахме, така храбро се веят.

Гласът на Иви си извиси вълнуващо.

И аленият блясък на ракетите, свистящите бомби

доказваха в нощта, че флагът ни още е там.

Дейв видя как няколко души сред публиката плачат открито.

О, кажи дали обсипаният със звезди флаг още се вее

над страната на свободните и дома на храбрите?

— Благодаря, че ни слушахте — каза Дейв. — И Бог да благослови Америка.