Кен Фолет
Прагът на вечността (18)

17.

Джордж никога не се беше чувствал по-близо до смъртта, отколкото в Кабинета в Белия дом в сряда, двадесет и четвърти октомври.

Сутрешната среща започна в десет, а Джордж мислеше, че войната ще избухне преди единадесет.

Технически, това беше Изпълнителният комитет на Съвета за национална сигурност, накратко ЕксКом. На практика президентът Кенеди викаше всеки, за когото смяташе, че може да помогне в кризата. Брат му Боби винаги присъстваше.

Съветниците седяха на тапицирани с кожа столове около дългата, прилична на ковчег, маса. Сътрудниците им седяха на подобни столове край стените. Напрежението беше задушаващо.

Статусът на Стратегическото въздушно командване беше променен на ОТПОЛ-2, нивото точно преди предстояща война. Всеки бомбардировач на ВВС беше в готовност. Много от самолетите се намираха непрестанно във въздуха, натоварени с ядрени оръжия — патрулираха над Канада, Гренландия и Турция, възможно най-близо до съветските граници. Всеки бомбардировач имаше предварително зададена цел в Съветския съюз.

Избухнеше ли война, американците щяха да отприщят ядрена буря, която да изравни със земята всеки голям съветски град. Милиони щяха да умрат. Русия нямаше да се възстанови и след сто години.

А Съветският съюз трябва да имаше подобни планове за Съединените щати.

В десет блокадата влезе в сила. По всеки съветски кораб на петстотин мили от Куба вече можеше да се стреля. Първото прихващане на съветски кораб с ракети от американския Есекс се очакваше между десет и половина и единадесет. А в единадесет може би всички вече щяха да са мъртви.

Началникът на ЦРУ Джон Маккоун започна с преглед на всички съветски съдове на път за Куба. Говореше монотонно и всички започнаха да губят търпение, затова напрежението се засили. Кои съветски кораби трябваше да бъдат прихванати първи от военноморския флот? Какво щеше да стане после? Щяха ли Съветите да позволят проверка на техните кораби? Щяха ли да открият огън по американските кораби? И какво трябваше да прави флотът тогава?

Докато групата се мъчеше да отгатне мислите на колегите си в Москва, един сътрудник донесе на Маккоун бележка. Маккоун беше елегантен шестдесетгодишен мъж. Беше бизнесмен и Джордж подозираше, че професионалистите в ЦРУ не му казват всичко, което правят.

Сега той надзърна през очилата си без рамки в бележката. Тя явно го озадачи. Най-сетне каза:

— Господин президент, току-що получихме сведения от военноморското разузнаване, че всичките шест съветски кораба, които сега се намират в кубински води, или са спрели, или са обърнали курса.

„Какво, по дяволите, означава това“, замисли се Джордж.

Държавният секретар Дийн Ръск, плешив и с месест нос, попита:

— Какво имате предвид под кубински води?

Маккоун не знаеше.

— Повечето от тези кораби са с курс от Куба към Съветския съюз… — каза Боб Макнамара, президентът на Форд, когото Кенеди назначи за министър на отбраната.

— А защо сами не разберем? — прекъсна го раздразнително президентът. — За кораби, които отплават от Куба ли говорим, или за кораби, които плават към Куба?

— Ще разбера — рече Маккоун и излезе.

Напрежението се покачи още малко.

Джордж винаги си беше представял извънредните срещи в Белия дом като свръхестествено заредени — всеки снабдява президента с точни сведения, за да може той да отсъди мъдро. А това сега беше най-голямата възможна криза и цареше объркване и неразбиране. Джордж се боеше още повече.

Когато Маккоун се върна, каза:

Всички кораби плават на запад, към Куба — той изброи имената на шестте съда.

После заговори Макнамара. Беше на четиридесет и шест и изразът „момче чудо“ беше измислен за него, когато изведе компанията Форд мотор от загуба към печалба. Президентът Кенеди му вярваше повече, отколкото на всеки друг тук, с изключение на Боби. Сега Макнамара посочи по памет разположението на шестте кораба. Повечето все още се намираха на стотици мили от Куба.

Президентът беше нетърпелив.

— Сега, Джон, какво казват, че правят с тях?

— Или са спрели, или са обърнали курса — отговори Маккоун.

— Това всички съветски кораби ли са, или само избрани?

— Избрани. Общо са двадесет и четири.

Макнамара отново се намеси с ключова информация:

— Явно това са корабите, които се намират най-близо до линията, очертана от карантината.

— Съветите явно се отдръпват от ръба — прошепна Джордж на седналия до него Скип Дикерсън.

— Искрено се надявам да си прав — тихо отговори Скип.

— Не планираме да заловим някой от тези съдове, нали? — попита президентът.

— Не планираме да залавяме нито един кораб, който не напредва към Куба — отговори Макнамара.

Генерал Максуел Тейлър, председател на Обединения комитет на началник-щабовете, вдигна един телефон и нареди:

— Свържете ме с Джордж Андерсън.

Адмирал Андерсън командваше военноморските операции и отговаряше за блокадата. След няколко секунди Тейлър заговори тихо.

Последва пауза. Всички се мъчеха да осъзнаят наученото и да разберат значението му. Отстъпваха ли Съветите?

— Трябва първо да проверим — каза президентът. — Как разбираме дали шест кораба обръщат едновременно? Генерале, какво казват от флота за този доклад?

Генерал Тейлър вдигна поглед и отговори:

— Три кораба определено се връщат.

— Поддържайте връзка с Есекс и им наредете да изчакат един час. Трябва да действаме бързо, защото прихващането ще е между десет и половина и единадесет.

Всички си погледнаха часовниците.

Десет и тридесет и две.

Джордж зърна лицето на Боби. Изглеждаше като човек, който се е отървал от смъртна присъда.

Непосредствената криза беше отминала, но през следващите няколко минути Джордж осъзна, че нищо не е решено. Докато Съветите очевидно действаха за избягването на сблъсък по море, ядрените им ракети си оставаха в Куба. Часовникът беше върнат с един час назад, но продължаваше да тиктака.

ЕксКом обсъди Германия. Президентът се боеше, че Хрушчов може да обяви блокада на Западен Берлин в отговор на американската блокада на Куба. И по този въпрос не можеха да направят нищо.

Срещата приключи. Не беше нужно Джордж да присъства на следващия ангажимент на Боби, затова си тръгна със Скип Дикерсън.

— Как е приятелката ти Мария? — попита той.

— Добре, струва ми се.

— Вчера бях в пресслужбата. Тя се беше обадила, че е болна.

Сърцето на Джордж прескочи. Изоставил беше всяка надежда за романтична връзка с нея, но новината, че е болна, го изпълни с паника. Той се свъси.

— Не знаех.

— Не е моя работа, Джордж, но Мария е свястно момиче и си мисля, че е добре някой да се отбие да види как е.

Джордж го стисна за ръката.

— Благодаря ти, че ми каза. Ти си добър приятел.

Служителите в Белия дом не казват, че са болни в разгара на Студената война, разсъди Джордж; не и ако не са сериозно болни. Тревогата му се задълбочи.

Изтича в пресслужбата. Столът на Мария беше празен. Нели Фордам, дружелюбната жена на съседното бюро, каза:

— Мария не е добре.

— Чух. Каза ли какъв е проблемът?

— Не.

Джордж се свъси.

— Питам се дали бих могъл да се измъкна за час и да я видя.

— Ще ми се да можете. И аз съм притеснена.

Джордж си погледна часовника. Сигурен беше, че Боби няма да има нужда от него до след обяд.

— Май ще успея. Тя живее в „Джорджтаун“, нали?

— Да, но се премести от старото си жилище.

— Защо?

— Каза, че съквартирантките й са прекалено шумни.

Това му се видя разумно. Другите момичета щяха отчаяно да се мъчат да узнаят кой е тайният любовник. Мария беше толкова решена да запази тайната, че се беше изнесла. Това показваше колко сериозно се отнася към този мъж.

Нели листеше ролодекса.

— Ще Ви запиша адреса.

— Благодаря.

Подаде му листа и попита:

— Вие сте Джорджи Джейкс, нали?

— Да — той се усмихна. — Но отдавна никой не ме е наричал Джорджи.

— Навремето познавах сенатор Пешков.

Това, че тя спомена Грег, означаваше почти сигурно, че знае, че той е баща на Джордж.

— Наистина ли? Откъде го познавахте?

— Излизахме заедно, ако искате да знаете истината. Но нищо не се получи. Как е той?

— Доста добре. Обядвам с него приблизително веднъж в месеца.

— Предполагам, че той така и не се ожени.

— Още не.

— А вече трябва да минава четиридесетте.

— Вярвам, че в живота му има дама.

— О, не се тревожете, не го преследвам. Взех това решение много отдавна. Все пак, пожелавам му всичко хубаво.

— Ще му предам. Сега скачам в такси и отивам да видя Мария.

— Благодаря Ви, Джорджи. Или би трябвало да кажа Джордж.

Джордж бързо излезе. Нели беше привлекателна жена и имаше добро сърце. Защо Грег не се беше оженил за нея? Може би му беше по-удобно да е ерген.

Таксиметровият шофьор попита Джордж:

— В Белия дом ли работите?

— Работя за Боби Кенеди. Юрист съм.

— Без майтап! — шофьорът не си направи труда да прикрие изненадата, че един негър може да е юрист на такава важна служба. — Кажете на Боби, че трябва да бомбардираме Куба, докато стане на прах. Това трябва да направим. Да ги затрием по дяволите.

— Знаете ли колко голяма е Куба от единия до другия край? — попита Джордж.

— Какво сега, това да не Ви е някаква викторина? — презрително отвърна шофьорът.

Джордж сви рамене и не каза нищо повече. Напоследък избягваше политически разговори с външни хора. Обикновено те имаха лесни отговори: да пратим всички мексиканци у дома, да вкараме Ангелите на ада в армията, да кастрираме обратните. Колкото по-невежи бяха, толкова по-твърди бяха убежденията им.

„Джорджтаун“ беше само на няколко минути, но пътуването му се стори дълго. Джордж си въобразяваше как Мария е паднала на пода или лежи в леглото на прага на смъртта, или е в кома.

Адресът, който Нели даде, се оказа елегантна стара къща, разделена на малки апартаменти. Мария не отговори на позвъняването отдолу, но едно чернокожо момиче, което изглеждаше като студентка, пусна Джордж в сградата и му показа стаята на Мария.

Тя дойде на вратата по халат. Определено изглеждаше болна. Лицето й беше безкръвно, а изразът — отнесен. Не каза „Влез“, но се отмести, оставяйки вратата отворена, и той влезе. „Поне може да се движи“, рече си Джордж с облекчение; опасявал се беше от по-лошо.

Жилището беше малко — една стая с кухничка. Той предположи, че ползва общата баня по-нататък по коридора.

Огледа я продължително. Болеше го да я вижда така, не само болна, но и нещастна. Копнееше да я прегърне, но знаеше, че тя няма да го приеме добре.

— Мария, какво става? Изглеждаш ужасно.

— Просто женски проблеми, това е всичко.

Обикновено този израз се отнасяше до менструацията, но Джордж беше съвсем сигурен, че е нещо друго.

— Нека ти направя кафе или чай — предложи той. Свали си палтото.

— Не, благодаря.

Реши все пак да направи, само за да й покаже, че го е грижа. Но после погледна стола, на който тя се канеше да седне, и видя, че е изцапан с кръв.

Мария го видя в същия миг, изчерви се и промълви:

— О, по дяволите.

Джордж знаеше малко за женското тяло. През ума му минаха няколко възможности.

— Мария, ти пометна ли?

— Не — отговори тя безизразно. После се поколеба.

Джордж чакаше търпеливо.

— Аборт — каза тя най-сетне.

— Горкичката — грабна една кърпа от кухнята, сгъна я и я сложи върху кървавото петно. — Седни тук засега. Почивай си.

Погледна етажерката над хладилника и видя пакет жасминов чай. Предположи, че го харесва и сложи да се грее вода. Не каза нищо повече, докато не приготви чая.

Законите за аборта бяха различни в отделните щати. Джордж знаеше, че в окръг Колумбия абортът е разрешен в интерес на здравето на майката. Много лекари тълкуваха това свободно и включваха здравето и общото състояние на жената. На практика всеки с пари можеше да намери лекар, който е готов да направи аборт.

Макар да беше казала, че не иска чай, Мария взе чашата.

Джордж седна срещу нея с чаша за себе си.

— Тайният ти любовник. Предполагам, че той е бащата.

Тя кимна.

— Благодаря за чая. Разбирам, че Третата световна война още не е започнала, иначе нямаше да си тук.

— Съветите обърнаха корабите си, затова опасността от сблъсък по море намаля. Но кубинците все още имат ядрени ракети, насочени срещу нас.

Мария изглеждаше твърде потисната, за да я е грижа.

— Той няма да се ожени за теб — каза Джордж.

— Не.

— Защото вече е женен?

Мария не отговори.

— Затова ти е намерил лекар и е платил сметката.

Тя кимна.

Джордж мислеше, че това е достойно за презрение, но реши, че ако го каже, Мария ще го изхвърли, задето е обидил мъжа, когото обича. Като се мъчеше да овладее гнева си, Джордж попита:

— Къде е той сега?

— Ще се обади — тя погледна часовника. — Сигурно скоро.

Джордж реши да не задава повече въпроси. Нелюбезно щеше да бъде да я разпитва. И тя нямаше нужда да й се казва колко глупаво е постъпила. От какво имаше нужда? Реши да попита.

— Трябва ли ти нещо? Мога ли да направя нещо за теб?

Мария заплака. Между хлипанията каза:

— Едва те познавам! Как така ти си единственият ми истински приятел в целия град?

Джордж знаеше отговора. Тя имаше тайна, която не искаше да сподели. Затова беше трудно други да станат близки с нея.

— Имам късмет, че си толкова мил — продължи тя.

Благодарността й го смути.

— Боли ли?

— Адски.

— Да повикам ли лекар?

— Не е толкова зле. Казаха ми да го очаквам.

— Имаш ли аспирин?

— Не.

— Защо да не изтичам да ти купя?

— Би ли го направил? Противно ми е да карам някого да изпълнява поръчки.

— Няма нищо. Случаят е извънреден.

— На ъгъла на улицата има дрогерия.

Джордж остави чашата и навлече палтото.

— Мога ли да те помоля за още по-голяма услуга?

— Разбира се.

— Трябват ми дамски превръзки. Мислиш ли, че можеш да ми купиш една кутия?

Той се подвоуми. Мъж да купува дамски превръзки?

— Не, не, искам твърде много. Забрави — каза тя.

— По дяволите, какво ще ми направят, ще ме арестуват ли?

— Марката е Котекс.

Джордж кимна.

— Веднага се връщам.

Смелостта му не продължи дълго. Когато стигна дрогерията, страшно се смути. Каза си да се стегне. Е, неудобно беше. Мъжете на неговата възраст рискуваха живота си във виетнамските джунгли. Колко лошо можеше да е това тук?

В дрогерията имаше три каси на самообслужване и един щанд. Аспирините не бяха на рафтовете, а се продаваха на щанда.

За изумление на Джордж, дамските санитарни продукти — също.

Взе картон с шест бутилки Кока-Кола. Мария кървеше, значи й трябваха течности. Но той не можеше да отлага ужаса повече.

Отиде на щанда.

Аптекарката беше бяла жена на средна възраст. „Да си имам късмета“, помисли Джордж.

Сложи Кока-Колата на щанда и рече:

— Трябва ми аспирин, моля.

— Каква опаковка? Имаме малки, средни и големи шишенца.

Джордж се сащиса. Ами ако го попиташе и за размера на дамските превръзки?

— Ъ, май голяма.

Аптекарката сложи на щанда голямо шише аспирин.

— Друго?

Зад него се нареди млада жена с метална кошница, пълна с козметика. Явно щеше да чуе всичко.

— Друго? — повтори аптекарката.

Хайде, Джордж, бъди мъж.

— Трябва ми кутия дамски превръзки — рече той. — Котекс.

Младата жена зад него сподави кикота си.

Аптекарката го погледна над очилата.

— Млади човече, да не сте се хванали на бас с някого?

— Не, госпожо! — възмути се той. — Трябват на една дама, която се чувства твърде зле, за да дойде до магазина.

Тя го огледа от глава до пети, оцени тъмносивия костюм, бялата риза, семплата вратовръзка и сгънатата бяла кърпичка в джобчето. Джордж се радваше, че не изглежда като студент, който си бие шега.

— Добре. Вярвам Ви — пресегна се под тезгяха и взе кутия.

Джордж зяпна в ужас. Думата Котекс беше отпечатана отстрани с грамадни букви. И ще носи това на улицата?

Аптекарката се досети какво мисли.

— Предполагам, че ще искате да ги опаковам.

— Да, моля.

С бързи и ловки движения тя опакова кутията в кафява хартия и я прибра в торбичка с аспирина.

Джордж плати.

Аптекарката го изгледа строго, после поомекна.

— Съжалявам, че се усъмних във Вас. Трябва да сте добър приятел на някое момиче.

— Благодаря — отговори Джордж и бързо излезе.

Потеше се, въпреки октомврийския хлад.

Върна се в жилището на Мария. Тя изпи три аспирина, после се отправи по коридора към банята, стиснала увитата кутия.

Джордж остави Кока-Колата в хладилника, после огледа наоколо. Забеляза етажерка с правна литература над малко писалище, върху което бяха наредени снимки в рамки. Една семейна група, според него, бяха родителите й заедно с възрастен свещеник, който трябва да беше изтъкнатият дядо. На друга снимка беше Мария в тогата от дипломирането. Имаше и снимка на президента Кенеди. Мария имаше телевизор, радио и грамофон. Разгледа плочите й. Видя, че харесва най-новата попмузика: Кристълс, Литъл Ива, Букър Ти и Ем Джийс. На масата до леглото беше нашумелият роман Корабът на глупците.

Докато Мария беше навън, телефонът иззвъня.

Джордж вдигна.

— Това е телефонът на Мария.

— Мога ли да говоря с Мария, извинете? — попита мъжки глас.

Гласът беше смътно познат, но Джордж не можа да определи чий е.

— Излезе за малко — каза той. — Кой е… Изчакайте, тъкмо влиза.

Мария грабна слушалката.

— Ало? О, здрасти… Един приятел, донесе ми аспирин… О, не твърде зле, ще се оправя…

— Ще изляза навън, за да говориш насаме — каза Джордж.

Той никак не одобряваше любовника на Мария. Даже и да беше женен, скапанякът трябваше да е тук. Тя беше забременяла от него, значи той трябваше да се погрижи за нея след аборта.

Този глас… Джордж го беше чувал и преди. Наистина ли познаваше любовника на Мария? Нямаше да е изненада, ако беше някой колега, както предположи майка му. Но гласът по телефона не беше на Пиер Селинджър.

Момичето, което му беше отворило, мина край него на излизане. Усмихна му се, като го видя да стои пред вратата като наказано момче.

— Да не сте се държали неприлично в клас?

— Нямах този късмет — отвърна Джордж.

Момичето се разсмя и отмина.

Мария отвори вратата и той влезе отново вътре.

— Наистина трябва да се връщам на работа — каза той.

— Знам. Дойде да ме видиш в разгара на Кубинската криза. Никога няма да го забравя.

Внезапно Джордж осъзна нещо.

— Гласът! По телефона.

— Позна ли го?

Той беше изумен.

— Имаш връзка с Дейв Пауърс?

Смая се, когато Мария се разсмя с глас.

— Моля те! — рече тя.

Веднага разбра колко невероятно беше. Дейв, личният асистент на президента, беше грозноват мъж на петдесетина години, който още носеше шапка. Беше немислимо той да покори сърцето на една красива и жизнена млада жена.

След миг Джордж разбра с кого Мария има връзка.

— О, Боже — продума той и зяпна. Беше изумен от това, което току-що разбра.

Мария нищо не каза.

— Ти спиш с президента Кенеди — удивено рече той.

— Моля те, не казвай! Ако го направиш, той ще ме изостави. Обещай ми, моля те!

— Обещавам — отговори Джордж.

* * *

За пръв път в живота си на зрял човек Димка беше направил нещо наистина, безспорно и срамно грешно.

Не беше женен за Нина, но тя очакваше той да й бъде верен и допускаше, че и тя му е вярна. Затова нямаше съмнение, че е предал доверието й, като е прекарал нощта с Наталия.

Мислил беше, че това е последната нощ в живота му, но се оказа, че не е така и оправданието му се струваше слабо.

Не беше имал сношение с Наталия, но и това беше противно извинение. Онова, което направиха, беше по-интимно и изпълнено с любов от обикновения секс. Димка се чувстваше жалък и виновен. Никога не се беше възприемал като лъжлив, нечестен и незаслужаващ доверие.

Приятелят му Валентин навярно бодро би продължил връзката и с двете жени, докато го спипат. Димка дори не се замисляше за тази възможност. Чувстваше се достатъчно зле и след една нощ изневяра: не беше възможно да го прави редовно. Накрая щеше да се хвърли в Москва река.

Трябваше или да каже на Нина, или да скъса с нея, или и двете. Не можеше да живее с такава чудовищна измама. Но установи, че го е страх. Беше абсурдно. Та той беше Дмитрий Илич Дворкин, изпълнител на неприятни задачи за Хрушчов — някои го мразеха, мнозина се бояха от него. Как можеше да се страхува от едно момиче? Но се страхуваше.

Ами Наталия?

Имаше да я пита сто неща. Искаше да знае какво изпитва към съпруга си. Димка не знаеше нищо за него, освен името му — Ник. Развеждаха ли се? И ако беше така, имаше ли разпадането на брака им нещо общо с Димка? Най-важното, виждаше ли Наталия някаква роля за Димка в бъдещето си?

Продължаваше да я вижда из Кремъл, но нямаха възможност да останат насаме. Президиумът заседава три пъти във вторник — сутринта, следобед и вечерта — а сътрудниците бяха още по-заети в почивките. Всеки път, когато Димка погледнеше Наталия, тя му се струваше все по-прекрасна. Той все още носеше костюма, с който пренощува, както и всички мъже, но Наталия се беше преоблякла в тъмносиня рокля с подходящо сако и изглеждаше едновременно авторитетна и съблазнителна. На Димка му беше трудно да се съсредоточи по време на заседанията, макар задачата да беше предотвратяването на Трета световна война. Гледаше я, припомняше си какво правеха един с друг и отклоняваше смутено очи; след минута обаче отново я зяпваше.

Но ходът на работата беше толкова наситен, че Димка не можеше да поговори с нея лично дори за няколко секунди.

Хрушчов се прибра да спи в собственото си легло късно през нощта във вторник, затова всички останали направиха същото. Първата работа на Димка в сряда беше да съобщи на Хрушчов добрата новина — току-що пратена от сестра му от Куба — че Александровск е пристанал невредим в Ла Исабела. Остатъкът от деня беше също толкова натоварен. Непрестанно се срещаше с Наталия, но и двамата не можеха да отделят минута.

През това време Димка си задаваше въпроси. Какво според него означаваше нощта на понеделника? Какво искаше той в бъдеще? Ако оцелееха до края на седмицата, искаше ли той да прекара остатъка от дните си с Наталия или с Нина, или с нито една от тях?

В четвъртък вече отчаяно се нуждаеше от някои отговори. Ирационално настояваше, че не иска да загине в ядрената война, без да е решил това.

Имаше среща с Нина тази вечер — щяха да ходят на кино с Валентин и Анна. Ако можеше да се измъкне от Кремъл и да иде на срещата, какво щеше да каже на Нина?

Сутрешното заседание на Президиума обикновено започваше в десет, затова сътрудниците се събираха неофициално в осем в зала „Нина Онилова“. В четвъртък сутринта Димка имаше да представи на останалите ново предложение от Хрушчов. Освен това се надяваше на личен разговор с Наталия. Тъкмо щеше да я заговори, когато се появи Евгений Филипов с ранните издания на европейските вестници.

— Всички първи страници са еднакво лоши — обяви той. Преструваше се на съкрушен, ала Димка знаеше, че изпитва тъкмо обратното. — Завръщането на нашите кораби се описва като унизително отстъпление от страна на Съветския съюз!

Като прегледа вестниците, разтворени на евтините модерни маси, Димка разбра, че Филипов никак не преувеличава.

Наталия скочи в защита на Хрушчов.

— Разбира се, че ще напишат това — контрира тя. — Всички тези вестници са собственост на капиталисти. Нима очаквате да хвалят мъдростта и сдържаността на нашия вожд? Толкова ли сте наивни?

— А Вие толкова ли сте наивна? Лондонският Таймс, италианският Кориере делла Сера и парижкият Монд — това са вестниците, които четат и на които вярват ръководителите на страните от Третия свят, а ние се надяваме да ги спечелим на наша страна.

Вярно беше. Колкото и да беше несправедливо, хората по света вярваха на капиталистическия печат повече, отколкото на комунистическия.

— Не можем да определяме външната си политика на основата на възможните реакции на западните вестници — отвърна Наталия.

— Предполагаше се, че тази операция е свръхсекретна — каза Филипов. — Но американците разбраха за нея. Всички знаем кой отговаряше за сигурността. — Имаше предвид Димка. — Защо този човек седи тук? Не трябва ли да бъде разследван?

— А може да е виновна сигурността на армията — каза Димка. Филипов работеше за министъра на отбраната. — Когато узнаем как се е разкрила тайната, тогава и ще можем да решим кой трябва да се разследва.

Знаеше, че това е слаб отговор, но все още нямаше представа какво се е объркало.

Филипов смени тактиката.

— На тазсутрешния Президиум КГБ ще съобщи, че американците силно са ускорили мобилизацията във Флорида. Железопътните линии са задръстени с влакове с танкове и артилерия. Хиподрумът в Халандейл е зает от Първа бронирана дивизия и хиляди войници спят на трибуните. Фабриките за боеприпаси работят денонощно и произвеждат патрони, за да могат техните самолети да покосяват съветските и кубинските войски. Бомби с напалм…

— Това също се очакваше — прекъсна го Наталия.

— Но какво ще правим ние, когато те нахлуят в Куба? — продължи Филипов. — Ако отговорим само с конвенционални оръжия, не можем да победим: американците са твърде силни. Ще отговорим ли с ядрени оръжия? Президентът Кенеди заяви, че ако от Куба бъде изстреляна и една ядрена ракета, той ще бомбардира Съветския съюз.

— Не може да го е казал сериозно — възрази Наталия.

— Четете докладите на разузнаването на Червената армия. И в момента американските бомбардировачи обикалят около нас! — Филипов посочи тавана, все едно, ако погледнеха нагоре, можеха да видят самолетите. — Имаме само два възможни изхода: международно унижение, ако имаме късмет, и ядрена смърт, ако нямаме.

Наталия млъкна. Никой около масата нямаше отговор на това.

Освен Димка.

— Другарят Хрушчов има решение — обяви той.

Всички го погледнаха изненадано.

— На днешното заседание — продължи той — другарят Хрушчов смята да направи предложение на Съединените щати. — Настана мъртва тишина. — Ние ще демонтираме нашите ракети в Куба…

Беше прекъснат от реакциите на всички около масата — от шумно поемане на въздух, от изненада до възгласи на негодувание. Той вдигна ръка за тишина.

— Ние ще демонтираме нашите ракети в замяна на гаранция за онова, което сме искали през цялото време. Американците трябва да обещаят да не нападат Куба.

Трябваше им малко време да смелят това.

Наталия разбра най-бързо.

— Това е блестящо — каза тя. — Как може Кенеди да откаже? Така би признал намеренията си да нахлуе в една бедна страна от Третия свят. Цял свят ще го заклейми като колониалист. И той ще докаже правотата на нашето мнение, че Куба има нужда от ядрени ракети, за да се защитава. — Тя беше най-умна от всички тук, а също и най-хубава.

— Но ако Кенеди приеме, ще трябва да си приберем ракетите — каза Филипов.

— Това няма вече да е необходимо! — отвърна Наталия. — Кубинската революция ще е в безопасност.

Димка виждаше, че Филипов иска да спори, но не може. Хрушчов беше вкарал Съветския съюз в затруднение, но беше измислил и как да се измъкнат с чест.

Когато срещата свърши, Димка най-сетне успя да хване Наталия.

— Трябва ни минута да обсъдим точната формулировка на предложението на Хрушчов до Кенеди — каза той.

Оттеглиха се в един ъгъл и седнаха. Димка зяпаше предницата на роклята й и си припомняше малките й гърди с щръкналите зърна.

— Трябва да престанеш да ме зяпаш — каза тя.

Димка се почувства глупаво.

— Не те зяпах — отвърна той, макар очевидно да не беше вярно.

Наталия не обърна внимание на думите му.

— Ако продължаваш, даже мъжете ще забележат.

— Съжалявам. Не мога да се въздържа — Димка беше съсипан. Това не беше интимният радостен разговор, който той си представяше.

— Никой не бива да разбира какво сме направили — тя изглеждаше уплашена.

Димка имаше чувството, че говори с друг човек, а не с ведрото сексапилно момиче, което го беше съблазнило онзи ден.

— Е, не ми влиза в плановете да обикалям и да разправям на хората, но не знаех, че е държавна тайна.

— Аз съм омъжена!

— Имаш ли намерение да останеш с Ник?

— Що за въпрос е това?

— Имате ли деца?

— Не.

— Хората се развеждат.

— Съпругът ми никога няма да се съгласи.

Димка я зяпна. Очевидно това не беше краят на историята: една жена можеше да получи развод против волята на съпруга си. Разговорът всъщност не беше за правната страна на нещата. Нещо хвърляше Наталия в паника.

— Все пак, защо го направи? — попита Димка.

— Мислех, че всички ще умрем!

— И сега съжаляваш?

— Аз съм омъжена! — повтори тя.

Това не отговаряше на въпроса му, но Димка предполагаше, че няма да получи нещо повече от нея.

Борис Козлов, друг от сътрудниците на Хрушчов, се провикна през лавката:

— Димка! Хайде!

Димка стана.

— Можем ли скоро пак да поговорим? — прошепна той.

Наталия сведе поглед и нищо не каза.

— Димка, да вървим! — настоя Козлов.

Той тръгна.

Президиумът обсъждаше предложението на Хрушчов през по-голямата част от деня. Имаше усложнения. Щяха ли американците да настояват на инспекции на ракетните площадки, за да се уверят, че не са действащи? Щеше ли Кастро да приеме инспекция? Щеше ли Кастро да обещае, че няма да приема ядрено оръжие от никоя друга страна, например от Китай? Все пак Димка беше на мнение, че това засега е най-добрата надежда за мир.

Междувременно си мислеше за Нина и Наталия. Преди разговора сутринта смяташе, че от него зависи да избере една от двете жени. Сега осъзна, че се е заблуждавал, че изборът е негов.

Наталия нямаше да напусне съпруга си.

Разбра, че е луд по нея така, както никога не е бил по Нина. Всеки път, щом на вратата на кабинета му се почукаше, той се надяваше, че е Наталия. В спомените си отново и отново повтаряше времето, което прекараха заедно, и като обсебен чуваше пак всичко казано от нея, чак до незабравимото „О, Димка, обожавам те“.

Не беше обичам те, но беше близо.

Тя обаче нямаше да се разведе.

Все пак, Наталия беше тази, която той искаше.

Значи трябваше да каже на Нина, че връзката им е приключила. Не можеше да продължава с момиче, което харесваше на второ място. Нямаше да е честно. Във въображението си чуваше как Валентин се присмива на скрупулите му, но не можеше иначе.

Но Наталия имаше намерение да остане със съпруга си. Така Димка нямаше да има никоя.

Щеше да каже на Нина довечера. Четиримата щяха да се срещнат в апартамента на момичетата. Той щеше да отведе Нина настрани и да й каже… какво? Стори му се по-трудно, когато помисли за истинските думи. „Хайде“, каза си той, „писал си речи за Хрушчов, можеш да напишеш една и за себе си.“

Връзката ни приключи… Не искам да се виждаме повече… Мислех, че съм влюбен в теб, но осъзнах, че не съм… Беше забавно…

Всичко, за което помисли, звучеше жестоко. Нямаше ли мил начин да се каже? Може би не. Ами голата истина? Срещнах друга и наистина я обичам…

Това звучеше най-зле.

Към края на следобеда Хрушчов реши, че Президиумът трябва да направи публична демонстрация на добра воля в международните отношения, като иде en masse в Болшой театр, където американецът Джеръм Хайнс пееше в „Борис Годунов“, най-популярната руска опера. Сътрудниците също бяха поканени. Димка помисли, че идеята е глупава. Кой щеше да се заблуди? От друга страна, установи, че изпитва облекчение, задето можеше да отложи срещата си с Нина, от която вече се ужасяваше.

Обади се на работното й място и я хвана тъкмо на излизане.

— Няма да успея тази вечер — каза той. — Трябва да ида в Болшой с началството.

— Не можеш ли да се измъкнеш? — попита тя.

— Шегуваш ли се? — човек, който работи за генералния секретар, по-скоро би пропуснал погребението на майка си, отколкото да не се подчини.

— Искам да те видя.

— Дума да не става.

— Ела след операта.

— Късно ще е.

— Няма значение колко е късно, ела у нас. Ще съм будна, дори ако се наложи да чакам цяла нощ.

Той се озадачи. Нина обикновено не беше толкова настоятелна. Звучеше почти отчаяна, което не й беше присъщо.

— Нещо не е наред ли?

— Трябва да обсъдим нещо.

— Какво?

— Ще ти кажа довечера.

— Кажи ми сега.

Нина затвори.

Димка си облече палтото и отиде в театъра, който беше само на няколко крачки от Кремъл.

Джеръм Хайнс беше висок над метър и деветдесет и носеше корона с кръст: присъствието му беше внушително. Удивително могъщият му бас изпълни театъра и отекващото пространство стана някак малко. Ала Димка седя през цялата опера на Мусоргски, без да чува много. Не обръщаше внимание на спектакъла на сцената. Цяла вечер се тревожеше ту за реакцията на американците на мирното предложение на Хрушчов, ту за реакцията на Нина на края на връзката им.

Когато Хрушчов най-сетне пожела лека нощ, Димка се отправи пеш към жилището на момичетата, което беше на около километър и половина от театъра. По пътя се мъчеше да отгатне за какво искаше да разговаря Нина. Може би искаше да сложи край на връзката им: това щеше да е облекчение. Може да й бяха предложили повишение, което изискваше тя да се премести в Ленинград. Може даже да беше срещнала друг и да беше решила, че той е подходящият за нея. Или пък можеше да е болна от смъртоносна болест, навярно свързана с причините, поради които тя не можеше да забременее. Всички тези възможности предлагаха на Димка лесен изход и той осъзна, че ще се зарадва на всяка, дори — за негов срам — на смъртоносната болест.

„Не“, рече си той, „всъщност не искам тя да умре.“

Както беше обещала, Нина го очакваше.

Облечена беше в зелен копринен халат, все едно се канеше да си ляга, но косата й беше безупречна и тя имаше лек грим. Целуна го по устните и той отвърна на целувката й със срам в сърцето. Като се наслаждаваше на целувката, предаваше Наталия, а като мислеше за Наталия, предаваше Нина. От двойната вина стомахът го заболя.

Нина наля чаша бира и той бързо изгълта половината с надеждата това да го окуражи.

Седна до него на дивана. Димка беше напълно сигурен, че под халата е гола. В него се надигна желание и образът на Наталия в ума му поизбледня.

— Още не сме във война — каза той. — Това е моята новина. Каква е твоята?

Нина му взе бирата и я остави на масичката, после го хвана за ръката.

— Бременна съм.

Димка имаше чувството, че са го ударили. Зяпаше я потресен и неразбиращ.

— Бременна — глупаво промълви той.

— Два месеца и малко.

— Сигурна ли си?

— Два месеца поред нямам цикъл.

— Дори и така да е…

— Виж — тя разтвори халата и показа гърдите си. — По-големи са.

Така беше, Димка видя и изпита смесица от желание и объркване.

— И болят — тя затвори халата, но не съвсем. — А от пушенето ми призлява на стомаха. По дяволите, чувствам се бременна.

Това не можеше да е вярно.

— Но ти каза…

— Че не мога да имам деца — тя извърна поглед. — Така ми каза докторът.

— Беше ли на преглед?

— Да. Потвърдено е.

— И какво казва докторът ти сега? — попита Димка невярващо.

— Че това е чудо.

— Лекарите не вярват в чудеса.

— И аз така си помислих.

Димка се мъчеше да спре стаята да се върти около него. Преглътна с труд и опита да превъзмогне шока. Трябваше да е практичен.

— Ти не искаш да се омъжваш, а е адски сигурно, че и аз не искам. Какво ще правиш?

— Трябва да ми дадеш пари за аборт.

Димка преглътна.

— Добре.

Абортите бяха достъпни в Москва, но не бяха безплатни. Димка се замисли как да се сдобие с пари. Планираше да продаде мотоциклета и да купи употребявана кола. Ако го отложеше, можеше и да успее. Можеше да вземе назаем от баба си и дядо си.

— Мога да се справя — каза той.

Тя незабавно омекна.

— Всеки от нас може да плати половината. Направихме бебето заедно.

Внезапно Димка се почувства някак по-различно. Може би защото тя използва думата бебе. Откри, че се разкъсва. Представи си как държи едно бебе, как гледа дете, което прави първите си стъпки, учи го да чете, води го на училище.

— Сигурна ли си, че искаш аборт?

— Ти как се чувстваш?

— Неудобно — запита се защо се чувства така. — Не мисля, че е грях или нещо такова. Просто започнах да си представям едно малко бебе, нали така. — Не беше сигурен откъде идват тези чувства. — Можем ли да дадем детето за осиновяване?

— Да родиш дете и после да го дадеш на непознати?

— Знам, и на мен не ми харесва. Но е трудно да гледаш дете сама. Аз обаче ще ти помагам.

— Защо?

— Защото то ще е и мое дете.

Нина го хвана за ръката.

— Благодаря ти, че го казваш — изведнъж тя му се видя много крехка и сърцето му се сви. — Обичаме се, нали?

— Да — и в момента той я обичаше. Мислеше за Наталия, но някак представата за нея беше смътна и далечна, а Нина беше тук — от плът и кръв, рече си той и изразът му се стори по-жив от обичайното.

И двамата ще обичаме детето, нали?

— Да.

— Е, тогава…

— Но ти не искаш да се омъжваш.

— Не исках.

— Минало време.

— Чувствах се така, докато не забременях.

— Промени ли си мнението?

— Сега всичко ми се струва различно.

Димка беше замаян. Наистина ли говореха за брак? Отчаяно търсеше какво да каже и опита да се пошегува:

— Ако ми предлагаш, къде са хлябът и солта?

Традиционната церемония на годежа изискваше размяната на хляб и сол.

За негово изумление, Нина избухна в сълзи.

Сърцето му се стопи. Прегърна я. Първо тя се противеше, но след миг позволи да я прегръща. Сълзите й измокриха ризата му. Той я погали по косите.

Тя вдигна глава, за да получи целувка. След малко се отдели.

— Ще ме любиш ли преди да стана твърде дебела и грозна?

Халатът й се отвори и Димка видя меката й гърда, обсипана с очарователни лунички.

— Да — безразсъдно каза той и изтика образа на Наталия още по-назад в ума си.

Нина отново го целуна. Той улови гърдата й — стори му се още по-тежка от преди.

Тя пак се отдръпна.

— Не мислеше това, което каза в началото, нали?

— Какво казах?

— Че си адски сигурен, че не искаш да се жениш.

Димка се усмихна, все още с ръка на гърдата й.

— Не, не го мислех.

* * *

В четвъртък следобед Джордж Джейкс изпита лек оптимизъм. Тенджерата вреше, но капакът още беше отгоре. Карантината беше в сила, съветските кораби с ядрени оръжия бяха обърнали курса и нямаше сблъсък по море. Съединените щати не бяха нахлули в Куба и никой не беше изстрелял никакви ядрени ракети. Навярно все пак Третата световна война можеше да бъде предотвратена.

Това усещане трая още съвсем малко.

Сътрудниците на Боби Кенеди имаха телевизор в кабинета си в Министерството на правосъдието и в пет гледаха предаването от главната квартира на ООН в Ню Йорк. Съветът по сигурност беше в сесия — двадесет стола край маса във формата на подкова. В извитата част седяха преводачите със слушалки на ушите. Помещението беше претъпкано с помощници и други наблюдатели, които следяха прекия сблъсък между двете свръхсили.

Американският посланик в ООН беше Адлай Стивънсън, плешив интелектуалец, който се бори за президентската номинация на демократите през 1960 и беше победен от по-добре изглеждащия на телевизионния екран Джак Кенеди.

Съветският представител, Валериан Зорин, говореше с типичния си монотонен глас и отричаше в Куба да има ядрени оръжия.

Докато гледаше по телевизията във Вашингтон, Джордж ядно възкликна:

— Проклет лъжец! Стивънсън трябва просто да покаже снимките.

— Президентът му каза да направи точно това.

— Защо тогава не ги показва?

Уилсън сви рамене.

— Хората като Стивънсън все си мислят, че знаят по-добре.

На екрана Стивънсън се изправи.

— Нека Ви задам един прост въпрос — поде той. — Вие, посланик Зорин, отричате ли, че СССР е разположил и разполага ракети със среден и малък обсег на действие в Куба? Да или не?

Джордж каза:

— Браво, Адлай!

От хората в кабинета, които гледаха телевизия с него, се разнесе одобрителен шепот.

В Ню Йорк Стивънсън гледаше Зорин, който седеше само на няколко места от него на масата. Зорин продължаваше да дращи в бележника си.

Стивънсън нетърпеливо рече:

— Недейте чака превода — да или не?

Сътрудниците във Вашингтон се разсмяха.

Най-сетне Зорин отговори на руски и преводачът каза:

— Господин Стивънсън, продължете изказването си, моля, ще получите отговора, когато трябва, не се тревожете.

— Готов съм да чакам отговора, докато адът замръзне — рече Стивънсън.

Хората на Боби Кенеди нададоха радостни възгласи. Най-сетне Америка им даваше каквото си търсеха!

После Стивънсън додаде:

— И съм готов да представя доказателства в тази зала.

— Да! — възкликна Джордж и удари с юмрук във въздуха.

— Ако благоволите за момент — продължи Стивънсън. — Ще разположим статив в дъното на залата, където се надявам всички да го виждат.

Камерата фокусира пет-шест души в костюми, които чевръсто излагаха големи фотографии.

— Пипнахме копелетата! — каза Джордж.

Гласът на Стивънсън продължи да се носи отмерено и сухо, но някак зареден с нападателност.

— Първото доказателство показва района северно от селото Канделария, близо до Сан Кристобал, на югозапад от Хавана. На първата снимка виждате селото в края на август 1962 — тогава то представляваше само кротка провинция.

Делегатите и всички останали се тълпяха край стативите и опитваха да видят това, за което говореше Стивънсън.

— Втората снимка показва същия район в един ден от миналата седмица. Появили са се няколко палатки и превозни средства, появили са се нови странични пътища, а главният път е поправен.

Стивънсън замълча и залата утихна.

— Третата снимка, направена само двадесет и четири часа по-късно, показва условия за настаняването на батальон за ракети със среден обсег — каза той.

Възклицанията на делегатите се сляха в изненадано жужене.

Стивънсън продължи. Показани бяха още снимки. До този момент някои държавни ръководители бяха вярвали на твърденията на Съветския съюз. Сега всички знаеха истината.

Зорин седеше с каменно лице и не казваше нищо.

Джордж вдигна поглед от телевизора и видя да влиза Лари Мохини. Погледна го накриво — при последния им разговор Лари му се беше ядосал. Сега обаче изглеждаше дружелюбен.

— Здрасти, Джордж — рече той, все едно никога не бяха разменяли остри думи.

— Какви са новините от Пентагона? — попита неутрално Джордж.

— Дойдох да ви предупредя, че ще се качим на един съветски кораб — каза Лари. — Президентът взе решението преди няколко минути.

Сърцето на Джордж забърза.

— По дяволите. Тъкмо си мислех, че нещата може да се успокоят.

Мохини продължи:

— Явно той мисли, че карантината нищо не значи, ако не прихванем и проверим поне един подозрителен кораб. Вече го критикуват, защото пуснахме един петролен танкер.

— Какъв род кораб ще задържим?

— Марукла, ливански товарен кораб с гръцки екипаж, нает от съветското правителство. Отплавал е от Рига и се твърди, че кара хартия, сярна киселина и резервни части за съветски камиони.

— Не мога да си представя Съветите да поверят ракетите си на гръцки екипаж.

— Ако си прав, няма да има проблем.

Джордж си погледна часовника.

— Кога ще стане това?

— В Атлантическия океан вече е тъмно. Ще трябва да почакат до сутринта.

Лари си тръгна, а Джордж се запита доколко опасно е това. Трудно беше да разбере. Ако Марукла беше невинен кораб както твърдяха, навярно прихващането щеше да мине без насилие. Но какво щеше да стане, ако носеше ядрено оръжие? Президентът Кенеди беше взел поредното рисковано решение.

И беше прелъстил Мария Самърс.

Джордж не беше много изненадан, че Кенеди има връзка с черно момиче. Ако половината от клюките бяха верни, президентът не беше много придирчив към жените. Тъкмо обратното: харесваше зрели жени и девойки, блондинки и брюнетки, равни нему светски дами и празноглави машинописки.

За миг Джордж се запита има ли Мария представа, че е само една от многото.

Президентът Кенеди нямаше силни предразсъдъци по отношение на расата и винаги я беше смятал за чисто политически въпрос. Макар да не пожела да се снима с Пърси Марканд и Бейб Лий от страх, че може да загуби гласове, Джордж го беше виждал бодро да се здрависва с чернокожи мъже и жени, да бъбри и да се смее, спокоен и отпуснат. Чувал беше също, че Кенеди е присъствал на партита с проститутки от всякакви раси, но не знаеше верни ли са тези слухове.

Но коравосърдечието му беше потресло Джордж. Не процедурата, през която Мария беше преминала — но и тя беше достатъчно неприятна — а фактът, че беше сама. Мъжът, от когото Мария беше забременяла, трябваше да я вземе след операцията, да я заведе у дома и да стои с нея, докато се увери, че е добре. Телефонното обаждане не беше достатъчно. Това, че е президент, не беше извинение. Джак Кенеди беше паднал много в очите на Джордж.

Тъкмо когато мислеше за мъжете, заради чиято безотговорност момичетата забременяваха, влезе родният му баща.

Джордж се удиви. Грег никога досега не беше посещавал този кабинет.

— Здравей, Джордж — каза той и двамата си стиснаха ръцете, все едно не са баща и син. Грег носеше омачкан костюм от някакъв мек син раиран плат, който май съдържаше и кашмир. „Ако мога да си позволя такъв костюм“, рече си Джордж, „ще гледам да е изгладен“. Често си мислеше това, когато виждаше Грег.

— Не очаквах това — рече той. — Как си?

— Просто минавах край вашата врата. Искаш ли да си вземем по кафе?

Слязоха в кафетерията. Грег поръча чай, а Джордж взе бутилка Кока-Кола и сламка.

— Един човек ме пита за теб онзи ден. Една дама в пресслужбата — каза Джордж, когато седнаха.

— Как се казва?

— Нел някоя си. Мъча се да си спомня. Нели Форд?

— Нели Фордам — Грег се взря в далечината, а по лицето му се изписа носталгия по полузабравени удоволствия.

На Джордж му стана забавно.

— Явно приятелка.

— Нещо повече. Бяхме сгодени.

— Но не сте се оженили.

— Тя развали годежа.

Джордж се подвоуми.

— Май не е моя работа… но защо?

— Е… ако искаш да знаеш истината, тя разбра за теб и каза, че не иска да се омъжва за човек, който вече си има семейство.

Джордж беше очарован. Баща му рядко проговаряше за онези времена.

Грег изглеждаше умислен.

— Нели навярно беше права. Ти и майка ти бяхте моето семейство. Но не можех да се оженя за майка ти — не можех едновременно да правя политическа кариера и да имам чернокожа съпруга. И така, избрах кариерата. Не мога да кажа, че това ме е направило щастлив.

— Никога не си ми говорил за това.

— Знам. Нужна беше опасността от Трета световна война, за да ти кажа истината. Впрочем, как мислиш, че вървят нещата?

— Чакай малко. Някога имало ли е вероятност да се ожениш за мама?

— Когато бях на петнадесет, исках да се оженя за нея повече от всичко на света. Но баща ми адски добре се постара това да не стане. Имах друга възможност, десет години по-късно, но в този момент бях достатъчно голям, за да разбера колко откачена идея е това. Слушай, смесените двойки имат достатъчно трудности сега, през шестдесетте. Представи си какво щеше да е през четиридесетте. И тримата навярно щяхме да сме нещастни. — Грег се натъжи. — Освен това, не ми стискаше. Това е истината. А сега ми кажи за кризата.

Джордж с усилие насочи мислите си към кубинските ракети.

— Преди час започнах да мисля, че можем да минем през това, но сега президентът е наредил на флота да прихване един съветски кораб утре сутринта — той разказа на Грег за Марукла.

— Ако корабът е такъв, за какъвто се представя, няма да има проблеми.

— Точно така. Нашите хора ще се качат на борда и ще видят товара. После ще раздадат сладкиши и ще си идат.

— Сладкиши?

— Всеки прихващач получи по двеста долара за „материали за общуване“ — ще рече бонбони, списания и евтини запалки.

— Бог да благослови Америка. Но…

— Но ако екипажът се окаже от съветски военни и товарът е ядрени бойни глави, корабът може би няма да спре, когато му наредят. И тогава започва стрелбата.

— По-добре да те оставя да се върнеш към спасяването на света.

Станаха и излязоха от кафетерията. Във фоайето отново си стиснаха ръцете.

— Причината да се отбия… — поде Грег.

Джордж чакаше.

— Може всички да умрем в края на тази седмица и преди това да стане, има нещо, което искам да знаеш.

— Добре — Джордж се чудеше какво, по дяволите, се задава.

— Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Олеле — тихо продума Джордж.

— Не ме бива много като баща, а и с майка ти не бях добър и… всичко това ти е известно. Но се гордея с теб, Джордж. Нямам никаква заслуга, но се гордея, Бога ми.

Грег се беше просълзил.

Джордж нямаше представа, че чувствата на Грег са толкова силни. Беше изумен. Не знаеше какво да отговори на това неочаквано излияние. Накрая просто каза:

— Благодаря ти.

— Довиждане, Джордж.

— Довиждане.

— Бог да те благослови и да те пази — каза Грег и си тръгна.

* * *

Всеки петък сутрин Джордж отиваше в Кризисната зала в Белия дом.

Президентът беше устроил това помещение в мазето на Западното крило, където преди имаше пътека за боулинг. Явната цел беше да се ускорят комуникациите по време на криза. Истината беше, че според Кенеди военните му бяха спестявали информация при кризата в Залива на свинете, и искаше да е сигурен, че те никога няма да имат възможността да го повторят.

Тази сутрин стените бяха покрити с едромащабни карти на Куба и морските подстъпи към острова. Телетипите шумоляха като цикади в топла нощ. Тук се копираха телеграмите на Пентагона. Президентът можеше да чува военните комуникации. Операцията по карантината се водеше от едно помещение в Пентагона, известно като „Мостика“, но разговорите между него и корабите можеха да се чуят и тук.

Военните ненавиждаха Кризисната зала.

Джордж седеше на неудобен модерен стол пред евтина маса за хранене и слушаше. Още размишляваше върху снощния разговор с Грег. Дали Грег очакваше Джордж да се хвърли в прегръдките му и да проплаче: „Татко!“. Вероятно не. Явно му беше удобно в ролята на чичо. Джордж нямаше желание да променя това. На двадесет и шест години не можеше изведнъж да започне да се държи с Грег като с истински баща. Все пак беше някак щастлив от думите на Грег. „Баща ми ме обича“, каза си той, „това не може да е лошо.“

Корабът Джоузеф П. Кенеди сигнализира на Марукла по изгрев.

Кенеди беше 2 400-тонен разрушител, въоръжен с осем ракети, противоподводна ракетна установка, шест торпеда и двойка 127-милиметрови оръдия. Имаше и възможност да изстрелва ядрени подводни бомби.

Марукла веднага спря двигателите и Джордж задиша по-леко.

Кенеди свали лодка и шестима души отидоха на Марукла. Морето беше неспокойно, но екипажът на Марукла надлежно спусна въжена стълба. Въпреки това вълнението затрудняваше качването на борда. Офицерът не искаше да изглежда смешен, падайки във водата, но най-сетне рискува, скочи към стълбата и се качи на кораба. Хората му го последваха.

Гръцкият екипаж им предложи кафе.

С удоволствие отвориха люковете, та американците да инспектират товара им, който отговаряше на обявеното. Имаше миг на напрежение, когато американците настояха да бъде отворен сандък с надпис „Изследователска апаратура“, но се оказа, че вътре има лабораторни инструменти, не по-сложни от тези, които човек може да намери в някоя гимназия.

Американците си тръгнаха и Марукла продължи по пътя си към Хавана.

Джордж съобщи добрите новини на Боби Кенеди и скочи в едно такси.

Каза на шофьора да го откара до ъгъла на „Пета“ и „К“ улици, в един от най-лошите квартали на града. Тук, над автомобилен салон, се помещаваше Националният център по интерпретиране на фотографии на ЦРУ. Джордж искаше да разбере това изкуство и беше помолил за специален инструктаж. Понеже работеше за Боби, желанието му беше изпълнено. Мина по осеяния с бирени бутилки тротоар, влезе в сградата и мина охраняваната въртяща се преграда. После го придружиха до четвъртия етаж.

Наоколо го разведе сивокос интерпретатор на снимки на име Клод Хенри, който беше научил занаята по време на Втората световна война, анализирайки въздушни снимки на нанесените от бомбите щети в Германия.

Клод каза на Джордж:

— Вчера от флота пратиха над Куба самолети Крусейдър, затова сега имаме фотоси от малка височина, които са по-лесни за тълкуване.

На Джордж не му се стори лесно. Снимките, накачени в стаята на Клод, му приличаха на абстрактно изкуство, безсмислени форми без ред.

— Това е съветска военна база — обяви Клод и посочи една снимка.

— Как разбрахте?

— Това е футболно игрище. Кубинските войници не играят футбол. Ако това беше кубинска база, щеше да има ромбовидно бейзболно игрище.

Джордж кимна. „Умно“, рече си той.

— Ето колона танкове Т-54.

На Джордж му изглеждаха като тъмни квадрати.

— Тези палатки са заслони за ракети — продължи Клод. — Според нашите специалисти по палатките.

— Специалисти по палатките?

— Да. Аз самият всъщност съм специалист по сандъците. Написах наръчника на ЦРУ по сандъците.

— Не се шегувате, нали — засмя се Джордж.

— Когато Съветите превозват много големи товари, например бойни самолети, трябва да ги държат на палубата. Прикриват ги, като ги слагат в сандъците. Но ние обикновено разбираме размерите. А един МиГ-15 е с различни размери от МиГ-21.

— Кажете ми нещо. Съветите разполагат ли с такива специалисти?

— Не мислим така. Преценете сам. Свалиха един Ю-2, затова знаят, че разполагаме със самолети с камери, които летят на голяма височина. Въпреки това си въобразяваха, че могат да пратят ракети в Куба, без ние да разберем. Продължаваха да отричат съществуването на ракетите до вчера, когато им показахме снимките. И така, знаят за шпионските самолети и за камерите, но досега не знаеха, че можем да видим ракетите им от стратосферата. Това ме кара да мисля, че изостават от нас във фотоинтерпретацията.

— Звучи ми правилно.

— Но ето го и голямото откритие от снощи — Клод посочи някакъв обект с вертикални стабилизатори на една от снимките. — До час шефът ми ще осведоми президента за това. Дълго е десет метра и половина. Наричаме го ФРОГ — ракета с малък обсег, тактическа.

— Значи ще бъде използвана срещу американските войски, ако нападнем Куба.

— Да. И може да носи ядрена бойна глава.

— Мамицата му.

— Вероятно същото ще каже и президентът Кенеди — прецени Клод.