Кен Фолет
Прагът на вечността (14)

13.

На сутринта, докато още беше тъмно, Ребека и Бернд отново се любиха.

Живееха заедно от три месеца в старата къща в берлинския квартал „Митте“. За щастие, къщата беше голяма и те я споделяха с родителите на Ребека — Вернер и Карла, — плюс брат й Вали, сестра й Лили и баба Мод.

За известно време любовта ги утешаваше за всички загуби. И двамата бяха без работа, а тайната полиция им пречеше да си намерят нова — въпреки отчаяния недостиг на учители в Източна Германия.

И двамата обаче бяха разследвани като обществени паразити — престъплението да си безработен в комунистическа страна. Рано или късно щяха да ги осъдят и да ги хвърлят в затвора. Бернд щеше да иде в затворнически трудов лагер, където навярно щеше да умре.

Затова те щяха да избягат.

Днес беше последният им ден в Източен Берлин.

Когато Бернд нежно плъзна ръка под нощницата на Ребека, тя каза:

— Твърде нервна съм.

— Може да нямаме много други възможности — отговори той.

Тя го прегърна и се притисна към него. Знаеше, че е прав. И двамата можеха да умрат при опита за бягство.

А по-лоша беше възможността единият да умре, а другият да оцелее. Бернд се пресегна да вземе презерватив. Бяха се разбрали да се оженят, когато се доберат до свободния свят, а дотогава да се предпазват от забременяване. Ребека не искаше да отглежда дете в Източна Германия, ако плановете им пропаднеха.

Въпреки всички страхове, които я измъчваха, Ребека бе завладяна от желание и откликна енергично на докосването на Бернд. За нея страстта беше ново откритие. В повечето случаи се беше наслаждавала умерено на секса с Ханс и с двамата си предишни любовници, но никога досега желанието не я беше заливало, не я беше поглъщало до степен да забрави всичко останало за известно време. Сега мисълта, че това може да е за последен път, правеше желанието й още по-силно.

Когато свършиха, той каза:

— Ти си тигрица.

— Преди да те срещна, не бях. Заради теб е — отвърна тя през смях.

— Заради нас е. Ние сме прави.

— Хората бягат всеки ден — отговори тя, когато успя да си поеме дъх.

— Никой не знае колко са.

Бегълците преплуваха канали и реки, покатерваха се през оградата от бодлива тел, укриваха се в коли и камиони. Западногерманци, които биваха допускани в Източен Берлин, носеха подправени западногермански паспорти за роднините си. Съюзническите войски можеха да се придвижват навсякъде, затова един мъж от Източна Германия си купи американска военна униформа от магазин за театрални костюми и мина през контролния пункт, без някой да го спре.

— И мнозина умират — додаде Ребека.

Граничарите нямаха нито милост, нито срам. Стреляха на месо. Понякога оставяха ранените да умрат от кръвозагуба в ничията земя като урок за останалите. Наказанието за опит да напуснеш комунистическия рай беше смърт.

Ребека и Бернд планираха да избягат през „Бернауерщрасе“.

Една от мрачните иронии на Стената беше, че на някои улици сградите бяха в Източен Берлин, а тротоарите — в Западен. Жителите на източната страна на „Бернауерщрасе“ бяха отворили вратите си в неделя, тринадесети август 1961, и бяха открили оградата от бодлива тел, която не им позволяваше да излязат навън. В началото мнозина скачаха от прозорците, за да се озоват на свобода — някои се нараняваха, други падаха върху одеялата, разгънати от западноберлинските пожарникари. Сега всички тези сгради бяха опразнени, а вратите и прозорците им бяха заковани.

Планът на Ребека и Бернд беше друг.

Облякоха се и слязоха да закусват със семейството — навярно последната им закуска за дълго време. Беше напрегнато повторение на закуската от тринадесети август миналата година. Тогава семейството беше тъжно и притеснено: Ребека планираше да избяга, но не с риск за живота си. Сега бяха уплашени.

Ребека се помъчи да се държи бодро.

— Може един ден всички да ни последвате през границата.

— Знаеш, че няма да го направим — отговори Карла. — Вие трябва да тръгнете, нямате живот тук. Ние обаче оставаме.

— А работата на татко?

— Засега продължавам — рече Вернер. Той вече не можеше да ходи в собствената си фабрика, понеже тя се намираше в Западен Берлин. Между двете половини на града нямаше телефонна връзка, затова Вернер трябваше да прави всичко по пощата, а тя винаги можеше да бъде забавена от цензорите.

За Ребека това беше мъчение. Семейството беше най-важното нещо в света за нея, но тя беше принудена да ги напусне.

— Е, нито една стена не стои вечно — каза тя. — Един ден Берлин ще се обедини отново и ние пак ще можем да бъдем заедно.

На вратата се позвъни и Лили скочи от масата.

— Надявам се да е пощальонът с отчетите от фабриката — каза Вернер.

— Ще премина стената при първия сгоден случай — обади се Вали. — Няма да прекарам живота си на изток, където някой стар комунист ще ми казва каква музика да свиря.

— Можеш сам да вземаш решения, когато пораснеш — отговори Карла.

Лили се върна в кухнята. Изглеждаше уплашена.

— Не е пощальонът. Ханс е.

Ребека тихичко изписка. Със сигурност отчужденият й съпруг не би могъл да знае плана й за бягство?

— Сам ли е? — попита Вернер.

— Така мисля.

Баба Мод се обърна към Карла.

— Помниш ли как се справихме с Йоахим Кох?

Карла погледна децата. Очевидно не се предполагаше те да знаят какво е станало с Йоахим Кох.

Вернер приближи кухненския бюфет и отвори най-долното чекмедже. Там държаха тежките тигани. Той издърпа чекмеджето докрай и го остави на пода. После се пресегна дълбоко в отвора и извади черен пистолет с кафява ръкохватка и малка кутия патрони.

— Иисусе — продума Бернд.

Ребека не разбираше много от оръжия, но знаеше, че това е Валтер Р38. Вернер явно го беше задържал след войната.

„Какво ли е станало с Йоахим Кох“, питаше се Ребека. „Убит ли беше?“

От мама? И баба?

— Ако Ханс Хофман те изведе от този дом, никога повече няма да те видим — каза й Вернер. После започна да зарежда пистолета.

— Може да не е дошъл да арестува Ребека — каза Карла.

— Вярно — съгласи се Вернер. Обърна се към Ребека: — Говори с него. Разбери какво иска. Ако стане нужда, викай.

Ребека стана. Бернд също.

— Не ти — каза му Вернер. — Ако те види, може да се разгневи.

— Но…

— Татко е прав — намеси се Ребека. — Просто бъди готов да дойдеш, ако извикам.

— Добре.

Ребека пое дълбоко дъх, успокои се и отиде в салона.

Ханс стоеше там в новия си сиво-син костюм и носеше вратовръзката, която Ребека му беше подарила за последния рожден ден.

— Получих документите за развода — каза той.

Ребека кимна.

— Очаквал си ги, разбира се.

— Може ли да поговорим за това?

— Има ли нещо за казване?

— Може би.

Тя отвори вратата на трапезарията, която ползваха за официални вечери, иначе децата си пишеха домашните там. Влязоха и седнаха. Ребека не затвори вратата.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Ханс.

Ребека се уплаши. За бягството ли говореше? Знаеше ли?

— Какво да направя? — успя да продума тя.

— Да се разведеш.

— Защо не? — обърка се Ребека. — И ти го искаш.

— Така ли?

— Ханс, какво се опитваш да ми кажеш?

— Че не се налага да се развеждаме. Можем да опитаме отново. Този път без лъжи. Щом вече знаеш, че съм офицер от ЩАЗИ, няма да са нужни лъжи.

Това й се стори като някакъв глупав сън, в който се случват невъзможни неща.

— Но защо? — настоя тя.

Ханс се приведе над масата.

— Не знаеш ли? Не можеш ли поне да предположиш?

— Не, не мога! — каза тя, макар в ума й да проблесна едно противно предположение.

— Обичам те — каза Ханс.

— За Бога! — викна Ребека. — Как можа да кажеш такова нещо? След всичко, което си сторил!

— Искрен съм. В началото се преструвах. Но след време осъзнах каква прекрасна жена си. Исках да се оженя за теб, не беше само работа. Ти си красива, умна и отдадена на учителството — аз се възхищавам на отдадеността. Никога не съм срещал жена като тебе. Върни се при мен, Ребека. Моля те.

— Не! — изкрещя тя.

— Помисли си. Помисли един ден. Една седмица.

— Не!

Крещеше отказа си с цяло гърло, а той се държеше все едно боязливо се прави на неохотна.

— Пак ще си поговорим! — рече той с усмивка.

— Не! Никога! Никога! Никога! — викна Ребека и избяга от стаята.

Всички стояха на отворената врата на кухнята и изглеждаха уплашени.

— Какво? Какво стана? — попита Бернд.

— Не иска развод — изплака Ребека. — Казва, че ме обича. Иска да почнем отначало, да си дадем още един шанс!

— По дяволите, ще го удуша — отвърна Бернд.

Но не стана нужда да го удържат. В същия миг чуха входната врата да се затръшва.

— Отиде си — рече Ребека. — Слава Богу.

Бернд я прегърна и тя зарови лице в рамото му.

— Е — с треперещ глас подзе Карла. — Не очаквах това.

Вернер извади патроните от пистолета.

— Не е свършило — каза баба Мод. — Ханс ще се върне. Офицерите от ЩАЗИ не вярват, че обикновените хора могат да им казват не.

— И са прави — додаде Вернер. — Ребека, трябва да тръгнете днес.

Тя се откъсна от прегръдката на Бернд.

— О, не. Днес?

— Веднага — настоя баща й. — Намирате се в страшна опасност.

— Прав е — каза Бернд. — Ханс може да се върне с подкрепления. Сега трябва да направим онова, което планирахме за утре сутрин.

— Добре — съгласи се Ребека.

Ребека и Бернд изтичаха нагоре към стаята си. Бернд си сложи черния кадифен костюм с бяла риза и черна вратовръзка, все едно отива на погребение. Ребека също се облече изцяло в черно. И двамата обуха черни гуменки. Изпод леглото Бернд измъкна навитото въже за пране, което беше купил миналата седмица. Преметна го през тялото си като патрондаш, после облече кафяво кожено яке, за да го прикрие. Ребека наметна тъмно късо палто над черното си поло и панталони.

Готови бяха само за няколко кратки минути.

Семейството ги очакваше в салона. Ребека прегърна и целуна всички. Лили плачеше.

— И да не ви убият — изхлипа тя.

Бернд и Ребека нахлузиха черни кожени ръкавици и се отправиха към вратата.

Помахаха още веднъж на семейството и излязоха.

* * *

Вали ги следваше от разстояние.

Искаше да види как ще го направят. Не бяха разкрили плана си пред никого, дори пред семейството. Мама казваше, че единственият начин да се опази тайна е да не се казва на никого. Двамата с татко бяха много твърди по този въпрос и Вали мислеше, че това се дължи на загадъчните преживявания през войната, които те никога не обясняваха.

Вали беше казал на всички, че ще свири на китара в стаята си. Вече имаше електрическа китара. Ако не чуваха шум, домашните щяха да решат, че се упражнява на изключен инструмент.

Измъкна се през задната врата.

Ребека и Бернд вървяха хванати за ръка. Крачеха отривисто, но не толкова бързо, че да привличат внимание. Беше осем и половина и утринната мъгла започна да се вдига. Вали можеше лесно да следи двете фигури. Въжето за пране издуваше рамото на Бернд. Двамата не поглеждаха назад, а Вали вървеше безшумно с гуменките. Забеляза, че те също са обути с гуменки и се запита защо.

Вали беше развълнуван и уплашен. Каква удивителна сутрин. За малко да падне, когато татко измъкна онова чекмедже и извади отвътре пистолет, по дяволите. Старецът беше готов да застреля Ханс Хофман! Май в крайна сметка не беше чак такъв изветрял глупак.

Вали се страхуваше за любимата си сестра. Можеха да я убият през следващите няколко минути. Но и се вълнуваше. Ако тя успее да избяга, значи може и той.

Вали не се отказваше от решението да избяга. След като не послуша баща си и отиде в клуб Минезенгер въпреки заповедта му, изобщо нямаше неприятности: татко каза, че унищожаването на китарата е достатъчно наказание. Ала Вали все пак страдаше под властта на двама тирани, Вернер Франк и генералния секретар Валтер Улбрихт, и възнамеряваше да се отърве и от двамата при първа възможност.

Ребека и Бернд стигнаха до една улица, която водеше право до Стената. В далечния край се виждаха двама граничари, които потропваха с ботуши заради утринния хлад. На раменете им бяха преметнати съветски автомати с кръгли пълнители ППШ-41. Вали не виждаше възможност някой да се прехвърли през Стената пред погледите на тези двамата.

Но Ребека и Бернд свърнаха от улицата и влязоха в едно гробище.

Вали не можеше да ги последва по алеите между гробовете: щеше да е прекалено забележим на толкова открито. Забърза косо и се озова зад параклиса в средата на гробището. Надзърна иззад ъгъла. Явно не го бяха забелязали.

Наблюдаваше как стигат до северозападния ъгъл на гробището.

Там беше опъната ограда от телена мрежа, а зад нея се намираше задният двор на някаква къща.

„Това обяснява гуменките“, рече си Вали. Ами въжето за пране?

* * *

Постройките на „Бернауерщрасе“ се рушаха, но страничните улици се обитаваха нормално. Ребека и Бернд, напрегнати и изпълнени със страх се прокрадваха през задния двор на една от къщите на такава уличка, на пет врати от края на улицата, където Стената я затваряше. Покатериха се през още една ограда, после през трета и с всяко минаване се доближаваха все повече до Стената. Ребека беше на тридесет години и пъргава. Бернд беше по-възрастен, на четиридесет, но в добра форма: беше треньор на училищния футболен отбор. Стигнаха до гърба на третата къща от края.

Веднъж вече бяха идвали в гробището, пак облечени в черно, за да изглеждат като опечалени, а истинската им цел беше да огледат тези къщи. Нямаха съвсем добър изглед, а не можеха да си позволят риска да ползват бинокъл, но бяха почти сигурни, че третата къща предлага възможен достъп до покрива.

Един покрив водеше до друг и накрая — до празните постройки на „Бернауерщрасе“.

Сега, когато вече беше близо, Ребека се разтревожи още повече.

Планирали бяха да се изкачат по една ниска пристройка за въглища, после по сайвант с плосък покрив и накрая по една стена с фронтон с доста издаден перваз на прозореца. Но откъм гробището всички височини им се бяха видели по-малки. А отблизо изкачването изглеждаше трудно.

Не можеха да влязат в къщата. Обитателите можеха да вдигнат тревога — не го ли стореха, по-късно щяха да бъдат сурово наказани.

Покривите бяха влажни от мъглата и щяха да са хлъзгави, но поне не валеше дъжд.

— Готова ли си? — попита Бернд.

Не беше готова. Беше ужасена.

— Да, по дяволите — отговори Ребека.

— Ти си тигрица.

Складът за въглища беше висок до гърдите. Качиха се отгоре. Меките им обувки почти не вдигаха шум.

Оттам Бернд се опря на лакти на плоския покрив на сайванта и се покатери. Легна по корем и изтегли Ребека. Двамата се изправиха на покрива. На Ребека й се въртеше главата от усещането, че ги виждат, но когато се огледа, не забеляза никого, с изключение на една самотна далечна фигура в гробището.

Следващата част беше страшна. Бернд качи едно коляно на перваза на прозореца, но той се оказа тесен. За щастие, завесите бяха спуснати, така че и да имаше хора в стаята, нямаше да видят нищо — стига да не чуеха шум и да не дойдеха да проверят. С известна трудност, той качи и другото коляно. Опря се на рамото на Ребека и успя да застане прав. Щом стъпи здраво на крака, макар и на тясно, Бернд помогна на Ребека да се качи.

Тя приклекна на ръба и опита да не гледа надолу.

Бернд се протегна към ръба на островърхия покрив, следващата им стъпка нагоре. Не можеше да се покатери от мястото, на което стоеше: можеше да улови само ръба на една плоча. Вече бяха обсъдили този проблем. Все още на колене, Ребека се стегна. Бернд положи стъпало на дясното й рамо. Като се придържаше за покрива за равновесие, той отпусна цялата си тежест върху нея. Болеше, но Ребека понесе напрежението. След миг лявото стъпало на Бернд се озова върху лявото й рамо. С равномерно разпределената тежест, тя можеше да го удържи — за няколко мига.

След секунда Бернд качи крака си през ръба на плочите и се търкулна горе на покрива.

Просна се, разперил ръце и крака за по-добро сцепление, и се протегна надолу. С едната си облечена в ръкавица ръка стисна яката на дрехата на Ребека, а тя го улови за мишницата.

Завесите внезапно се отвориха и едно женско лице се втренчи в Ребека от няколко сантиметра.

Жената изпищя.

Бернд с усилие вдигна Ребека, докато тя успее да прехвърли крак през наклонения ръб на покрива, после я изтегли в безопасност до себе си.

Но и двамата загубиха контрол и започнаха да се плъзгат надолу.

Ребека разтвори ръце и притисна облечените си в ръкавици длани към плочите в опит да спре плъзгането. Бернд направи същото. Ала продължиха да се пързалят, бавно и неумолимо. После гуменките на Ребека опряха в железен улук. Не беше много здрав, но удържа и двамата спряха.

— Какъв беше този писък? — попита тревожно Бернд.

— Една жена в спалнята ме видя. Не мисля, че може да са я чули на улицата обаче.

— Но тя може да вдигне тревога.

— Нищо не можем да направим. Да продължаваме.

Запълзяха като раци по наклонения покрив. Къщите бяха стари и някои плочи бяха строшени. Ребека се стараеше да не отпуска тежестта си върху улука, до който се докосваха стъпалата й. Напредваха болезнено бавно.

Представи си как жената на прозореца разговаря със съпруга си: „Ако не направим нищо, ще ни обвинят в помагачество. Можем да кажем, че сме спали дълбоко и не сме чули нищо, но навярно и без това ще ни арестуват. А даже и да позвъним на полицията, ще ни арестуват по подозрение. Когато нещата се объркат, те арестуват всички наоколо. Най-добре да си траем. Пак ще спусна завесите“.

Обикновените хора избягваха всякакви контакти с полицията, но жената на прозореца можеше и да не е обикновена. Ако тя или съпругът й бяха партийци с хубава служба и привилегии, имаха известен имунитет срещу полицейския тормоз и при тези обстоятелства несъмнено щяха да вдигнат тревога.

Но секундите минаваха и Ребека не чу никакво раздвижване. Може би на двамата с Бернд им се беше разминало.

Стигнаха до един ъгъл на покрива. Бернд опря стъпала от двете страни и успя да изпълзи нагоре, докато прехвърли ръце през билото на покрива. Сега имаше по-безопасен захват, макар да рискуваше върховете на пръстите му в тъмните ръкавици да бъдат забелязани от полицаите на улицата.

Преодоля ъгъла и продължи да пълзи, като с всяка секунда се доближаваше до „Бернауерщрасе“ и свободата.

Ребека го последва. Погледна през рамо, като се питаше дали някой може да ги забележи. Тъмните им дрехи не се открояваха върху сивите плочи, но не бяха и невидими. Гледаше ли някой? Тя виждаше задните дворове и гробището. Тъмната фигура, която беше забелязала преди малко, сега тичаше от параклиса към портата на гробището. Студен оловен страх се спусна в стомаха й. Дали ги беше видял и сега бързаше да предупреди полицията?

За миг изпита паника, после осъзна, че фигурата й е позната.

— Вали? — промълви тя.

Какво си беше наумил, по дяволите? Явно ги беше проследил. Но с каква цел? И къде беше тръгнал с такава скорост?

Тя не можеше да стори нищо друго, освен да се тревожи.

Стигнаха до задната стена на жилищната сграда на „Бернауерщрасе“.

Прозорците бяха заковани. Бернд и Ребека бяха обсъдили дали да не разбият дъските и да влязат вътре, после да разбият дъските от другата страна и да излязат, но бяха решили, че ще е прекалено шумно, ще отнеме време и ще е трудно. По-лесно ще е, предполагаха те, да се прехвърлят отгоре.

Билото на покрива, по който се движеха, беше на нивото на улуците на съседната висока сграда, затова можеха да преминат лесно.

Отсега нататък щяха да са ясно видими за войниците с автоматите на страничната улица долу.

В този момент бяха най-уязвими.

Бернд изпълзя по покрива на къщата до билото, прекрачи го, после се покатери на по-високия покрив на жилищната сграда и се отправи нагоре.

Ребека го последва. Вече дишаше тежко. Коленете й бяха натъртени и раменете, където Бернд беше стъпил, я боляха.

Докато се прехвърляше през билото на по-ниския покрив, тя погледна надолу. Беше тревожно близко до полицаите на улицата. Те тъкмо си палеха цигарите: един да погледнеше нагоре, всичко беше загубено. И тя, и Бернд бяха лесни мишени за автоматите.

Но бяха едва на няколко стъпки от свободата.

Ребека се подготви да изпълзи по покрива отпред. Под лявото й стъпало нещо помръдна. Гуменката й се плъзна и тя падна. Все още беше обкрачила билото на покрива и ударът попадна в слабините й. Тя извика приглушено и за един ужасяващ миг се наклони настрани, от което й призля. После възстанови равновесието си.

За нещастие хлабавата плоча, която причини подхлъзването, изтрополи през улука и падна на улицата, където се разби с трясък.

Полицаите чуха и погледнаха парчетата на тротоара.

Ребека застина.

Полицаите се заозъртаха. Всеки миг щеше да им хрумне, че плочата трябва да е паднала от покрива, и щяха да погледнат нагоре. Но преди да го сторят единият беше улучен от хвърлен камък. След миг Ребека чу гласа на брат си, който крещеше:

— Всички ченгета са путьовци!

* * *

Вали взе друг камък и го хвърли по полицаите. Този път не улучи.

Знаеше, че да се подиграваш на източногерманските полицаи е самоубийствена глупост. Вероятно щяха да го арестуват, да го пребият и да го хвърлят в затвора. Но трябваше да го направи.

Виждаше, че Бернд и Ребека са безнадеждно уязвими. Полицаите щяха да ги забележат всеки момент. Те никога не се колебаеха да застрелят бегълците. Намираха се наблизо, на петдесетина стъпки. И двамата бегълци щяха да бъдат надупчени с куршумите на автоматите за секунди.

Освен ако нещо не разсееше полицаите.

Не бяха много по-големи от Вали. Той беше на шестнадесет, те изглеждаха двадесетинагодишни. Озъртаха се объркано, току-що запалените цигари висяха между устните им. Не можеха да разберат защо една плоча се е разбила и два камъка са били хвърлени.

— Свине! — викна Вали. — Лайнари! Майките ви са пачаври!

Тогава те го видяха. Беше на стотина метра от тях и се виждаше, въпреки мъглата. Щом го съгледаха, те тръгнаха към него.

Той заотстъпва.

Те хукнаха.

Вали се обърна и побягна.

На вратата на гробището погледна назад. Единият беше спрял, несъмнено давайки си сметка, че не бива да напускат поста си при Стената, за да гонят някой, който само е хвърлял камъни. Още не бяха стигнали дотам да се чудят защо му е на някой да прави нещо толкова смахнато. Вторият полицай приклекна и насочи автомата си.

Вали се плъзна в гробището.

* * *

Бернд преметна въжето за пране около един тухлен комин, затегна го и върза здрав възел.

Ребека лежеше върху билото на покрива, гледаше надолу и дишаше тежко. Видя как единият полицай търчи през улицата след Вали, а Вали бяга през гробището. Вторият се връщаше на поста, но за щастие продължи да гледа назад към колегата си. Ребека не знаеше дали да изпитва облекчение, или ужас, задето брат й рискува живота си, за да отклони вниманието на полицаите през следващите няколко съдбоносни секунди.

Погледна от другата страна, в свободния свят. На отсрещния тротоар на „Бернауерщрасе“ мъж и жена я наблюдаваха и разговаряха развълнувано.

Хванал въжето, Бернд седна и се плъзна по задник по западния склон на покрива към ръба. После преметна въжето два пъти около гърдите си под мишниците и остави дълга опашка от петдесетина стъпки. Вече можеше да се наведе през ръба, придържан от въжето, завързано за комина.

Върна се при Ребека и обкрачи билото на покрива.

— Седни изправена — каза той. Омота свободния край на въжето около нея и завърза възел. Стисна го здраво в облечените си е кожени ръкавици длани.

Ребека погледна Източен Берлин за последен път. Видя как Вали чевръсто се прехвърля през оградата в далечния край на гробището. Фигурата му прекоси улицата и изчезна в някаква алея. Полицаят се отказа и се върна.

После случайно погледна нагоре към покрива на жилищната сграда и зина от изумление.

Несъмнено беше видял Ребека. Двамата с Бернд бяха кацнали на върха на покрива и се виждаха ясно на фона на небето.

Полицаят извика и посочи, после побягна.

Ребека се претърколи през билото и бавно се плъзна по покрива, докато гуменките й докоснаха улука отпред.

Тя чу автоматичен откос.

Бернд стоеше прав до нея, омотан в завързаното за комина въже.

Ребека усети как той поема тежестта й.

„Започна се“, рече си тя.

Търкулна се през улука, плъзна се и увисна във въздуха.

Въжето обтягаше болезнено гръдния й кош над гърдите. Тя увисна за миг, после Бернд отпусна въжето и тя започна да се спуска на резки тласъци.

Упражнявали се бяха в къщата на родителите й. Бернд я беше спуснал от най-високия прозорец чак до долу в задния двор. Каза, че ръцете го заболяват, но може да се справи, ако има хубави ръкавици. Все пак, Ребека беше инструктирана да спира за кратко всеки път, когато може да се опре на някоя прозоречна рамка, за да му даде миг почивка.

Чу насърчителни викове и предположи, че от западната страна на Стената, на „Бернауерщрасе“, вече се е събрала тълпа.

Виждаше тротоара долу и бодливата тел, която вървеше по фасадата на сградата. В Западен Берлин ли беше вече? Граничарите биха застреляли всеки от източната страна, но имаха строги указания да не стрелят на запад, понеже Съветите не искаха дипломатически инциденти. Но Ребека висеше точно над бодливата тел, нито в едната страна, нито в другата.

Чу нов откос от автомата. Къде бяха полицаите и по кого стреляха? Предполагаше, че ще опитат да се покатерят на покрива и да застрелят двама им с Бернд, преди да е станало твърде късно. Ако следваха същия труден път като плячката си, нямаше да стигнат навреме. Но навярно можеха да спестят време като влязат в сградата и просто отърчат нагоре по стълбите.

Ребека почти стигна. Стъпалата й докоснаха бодливата тел. Тя се отблъсна от сградата, но бедрата й не се отдръпнаха съвсем от телта. Усети как шиповете раздират панталоните й и болезнено разкъсват кожата й. После наоколо се събра тълпа и й помогна, пое тежестта й, отдели я от бодливата тел, отмота въжето от гърдите й и я изправи да стъпи на земята.

Когато стъпи стабилно, Ребека вдигна поглед. Бернд беше на ръба на покрива и разхлабваше въжето около гърдите си. Тя пресече улицата, за да вижда по-добре. Полицаите още не се бяха добрали до покрива.

Бернд стисна здраво въжето с две ръце и пристъпи заднешком от покрива. Заспуска се бавно край стената, като плъзгаше въжето в ръцете си. Беше извънредно трудно, понеже висеше с цялата си тежест на ръце. Беше се упражнявал у дома — спускаше се по задната стена на къщата нощем, когато никой не можеше да го забележи. Но тази сграда беше по-висока.

Тълпата на улицата го насърчаваше с викове.

После на покрива се появи полицай.

Бернд се заспуска по-бързо, като рискува да изтърве въжето, за да спечели скорост.

— Дайте одеяло! — извика някой.

Ребека знаеше, че няма време за това.

Полицаят насочи автомата към Бернд, но се поколеба. Не можеше да Стреля в Западна Германия. Можеше да улучи и други хора, освен бегълците. Тъкмо такъв инцидент можеше да доведе до война.

Обърна се и огледа вързаното около комина въже. Можеше да го отвърже, но дотогава Бернд вече щеше да е стигнал до земята.

Имаше ли нож?

Явно не.

После получи вдъхновение. Опря дулото на автомата във въжето и стреля само веднъж.

Ребека изкрещя.

Въжето се скъса и краят му полетя във въздуха над „Бернауерщрасе“.

Бернд падна като камък.

Тълпата се пръсна.

Бернд удари тротоара с болезнен звук.

После остана да лежи неподвижно.

* * *

Три дни по-късно Бернд отвори очи, погледна Ребека и каза:

— Здравей.

— О, слава Богу — рече Ребека.

Беше обезумяла от тревога. Лекарите бяха казали, че Бернд ще дойде в съзнание, но тя не можеше да повярва, докато не го видя. Претърпя няколко операции, а през останалото време беше тежко упоен. Сега за пръв път тя видя проблясък на разум по лицето му.

Като се мъчеше да не плаче, Ребека се приведе над болничното легло и го целуна по устните.

— Ти се върна. Толкова се радвам.

— Какво стана? — попита той.

— Падна.

Той кимна.

— Покрива. Помня. Но…

— Полицаят сряза въжето ти.

Бернд погледна тялото си.

— Гипсиран ли съм?

Ребека копнееше той да дойде на себе си, но и се ужасяваше от този момент.

— От кръста надолу — отговори тя.

— Не… не мога да помръдна краката си. Не ги чувствам — той се огледа панически. — Ампутирани ли са?

— Не — Ребека пое дълбоко дъх. — Счупил си повечето кости в краката си, но не можеш да ги почувстваш, защото гръбначният ти стълб е частично прекъснат.

Бернд размисли продължително.

— Ще се оправи ли? — попита той.

— Докторите казват, че нервите може и да заздравеят, макар и бавно.

— И…

— И в крайна сметка можеш да възстановиш някои функции от кръста надолу. Но ще бъдеш в инвалидна количка, когато излезеш от болницата.

— Казват ли за колко време?

— Казват… — тя трябваше да положи усилия да не се разплаче. — Трябва да си готов за възможността да е завинаги.

Бернд извърна поглед.

— Аз съм сакат.

— Но сме свободни. Ти си в Западен Берлин. Избягахме.

— Избягах, за да се озова в инвалидна количка.

— Не го мисли така.

— Какво ще правя, по дяволите?

— Измислила съм го — Ребека говореше много по-твърдо и уверено, отколкото се чувстваше. — Ще се ожениш за мен и ще се върнеш към учителството.

— Няма такава вероятност.

— Вече телефонирах на Анселм Вебер. Нали помниш, че сега той е директор на училище в Хамбург. Има места и за двама ни от септември.

— Учител в инвалидна количка?

— Какво значение има? Пак ще можеш да обясняваш физиката така, че и най-глупавото дете в класа да разбере. За това не ти трябват крака.

— Ти не искаш да се омъжиш за сакат човек.

— Не искам. Но искам да се омъжа за теб. И ще го направя.

Бернд заговори с горчивина.

— Не можеш да се омъжиш за някой, който не функционира от кръста надолу.

— Слушай ме — отвърна тя страстно. — Допреди три месеца аз не знаех какво е любов. Току-що те намерих и няма да те губя. Избягахме, оцеляхме и ще живеем. Ще се оженим, ще преподаваме в училище и ще се обичаме.

— Не знам.

— От теб искам само едно. Не трябва да губиш надежда. Ще се изправяме срещу всички трудности заедно и ще решаваме всички проблеми заедно. Аз мога да се справя с всяко затруднение, стига да съм с теб. А сега ми обещай, Бернд Хелд, че никога няма да се предадеш. Никога.

Последва дълго мълчание.

— Обещай — каза тя.

Той се усмихна.

— Ти си тигрица.