Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (42)

7

В своето наметало от ослепително бял сняг огромната Бастилия изглеждаше още по-мрачна и зловеща. Над плоските покриви на кулите към навъсеното небе се издигаха тънки струйки сив дим. Сигурно бяха запалили камините в жилището на коменданта на крепостта и в караулните помещения, но Анжелик лесно можеше да си представи колко вледеняваща бе влагата в килиите, където „забравените“ затворници се свиваха върху своите прогизнали сламеници.

Дегре я бе довел в предградието Сент–Антоан, където я бе оставил да го изчака в малка кръчма, чийто собственик, а най-вече дъщеря му, бяха изглежда негови приятели.

Застанала до прозореца, Анжелик можеше незабелязано да наблюдава всичко, което ставаше наоколо. Тя съвсем ясно виждаше как стражите от най-близкото ъглово укрепление духаха в ръцете си и потропваха с крака около оръдията, за да се посгреят. От време на време някой от постовите по бойниците подвикваше от високото на другарите си долу, гласовете на едните и на другите се сливаха и дълго звънтяха в леденостудения въздух.

* * *

Накрая младата жена забеляза Дегре, който, след като мина по подвижния мост, се отправи бавно към нея. Сърцето й тревожно заби в очакване на неясна беда: походката и изражението на адвоката бяха коренно променени.

Щом седна до Анжелик, той се опита да й се усмихне, после бързо заговори с тон, който й прозвуча престорено бодър. Каза й, че без особени усилия е успял да се види с граф дьо Пейрак и че комендантът дори ги оставил да разменят няколко думи насаме. Графът се съгласил Дегре да поеме защитата му. Отначало, разбира се, не искал адвокат, заявявайки, че като приема защитник, всъщност признава и валидността на решението да бъде съден от обикновен кралски съд, а не от парламентарен, както настоявал. Желаел да се защитава сам, но след кратък разговор приел помощта, която му предлагал Дегре.

— Струва ми се съвсем невероятно един крайно недоверчив човек като него да отстъпи така бързо — учуди се Анжелик. — Мислех, че ще ви се наложи да водите истинска битка. Защото знайте, че ако му трябват логични доводи, за да оправдае поведението си, винаги ще ги намери!

Адвокатът сбърчи чело като при силно главоболие и помоли дъщерята на кръчмаря да му донесе двойна халба бира.

— Съпругът ви отстъпи едва когато видя почерка ви — рече накрая Дегре.

— Той прочете ли писмото ми? Беше ли щастлив?

— Аз му го прочетох.

— Защо? Той… — Анжелик млъкна, после прошепна с беззвучен глас: — Да не искате да кажете, че не е бил в състояние да чете? Защо? Болен ли е? Говорете! Имам право да зная цялата истина.

Без да съзнава какво прави, тя бе стиснала силно ръката на младия мъж и ноктите й се забиваха в плътта му.

Той изчака дъщерята на кръчмаря да му сервира бирата, и когато тя се отдалечи, рече с искрено съчувствие:

— Бъдете храбра. Струва ми се, че е по-добре да знаете всичко. Комендантът на Бастилията не скри от мен, че граф дьо Пейрак е бил изтезаван при разпита.

Лицето на Анжелик стана мъртвешки бледо.

— Какво са му сторили? Дочупили ли са многострадалните му кости?

— Не. Но мъченията със стегите на краката и разпъването на колело са го изтощили толкова, че сега може само да лежи. Това обаче не е най-страшното. Възползвайки се от отсъствието на коменданта, графът успя да ми разкаже някои подробности за прословутия сеанс с прогонването на бесовете, проведен от Беше. Господин дьо Пейрак твърди, че шилото, с което монахът си е служил при едно от изпитанията, е било подправено и че на моменти вместо лек допир, в тялото му се забивала дълга игла. Болката била толкова силна, че не могъл да се сдържи да не изкрещи неистово няколко пъти, което било изтълкувано много зле от свидетелите. Що се отнася до монахинята, чиято душа твърдят, че бил обладал, той не я е разпознал, защото е дошла, когато е бил почти в безсъзнание.

— Страда ли? Отчаял ли се е?

— Не, духът му е бодър, макар че тялото е съвсем немощно след близо тридесетте разпита, на които е бил подложен.

Дегре млъкна, замисли се, после добави:

— Трябва да ви призная, че в първия момент видът му ме ужаси. Не можех да си представя, че сте съпруга на този човек. Но после, след първите разменени с него думи, когато бляскавите му очи се впиха в моите, разбрах… А, щях да забравя! Граф дьо Пейрак ме помоли да предам на сина му Флоримон, че когато излезе от затвора, ще му донесе две паячета, които бил научил да танцуват.

— Пфу! Надявам се, че Флоримон няма да ги докосне — рече Анжелик, напрегнала всички сили, за да не се разридае.

* * *

— Сега нещата ни се доизясниха — заяви преподобният отец дьо Сансе, след като изслуша разказа на адвоката за направеното през последните дни. — Значи според вас, господин Дегре, обвинението ще се ограничи само до така наречените магьосничества и ще се опре на протокола, съставен от монаха Беше?

— Убеден съм в това, защото няколкото твърдения за измяна на графа към краля бяха отхвърлени като необосновани. Поради липса на нещо по-съществено, са се върнали към първоначалното обвинение — той е магьосник, но ще бъде съден от граждански съд.

— Великолепно! Следователно, от една страна, трябва да се убедят съдиите, че няма нищо свръхестествено във всичко, което моят зет е вършил в рудника, а за това ще се наложи да съберете показанията на помагалите му там работници. От друга страна, е необходимо да се докаже пълната несъстоятелност на процедурата с прогонването на бесовете, върху която обвинението възнамерява да се опре.

— Ще спечелим играта само ако можем да убедим съдиите, които са до един много набожни хора, че при провеждането на процедурата изпълнителите й са си послужили с измама.

— Ще ви помогнем да го докажете!

При тези думи Реймон дьо Сансе удари с длан по масата в приемната и по особен начин обърна към адвоката издълженото си матово лице. Неповторимият жест и полупритворените очи напомниха на Анжелик за дядо й, старият барон Ридуе, който изведнъж сякаш оживя пред нея. Тази прилика и спомените от детството винаги я вълнуваха, а сега сърцето й се стопли и от мисълта, че родният Монтлу отново простира покровителствената си сянка над нея и застрашеното й семейно огнище.

— Защото има нещо, което не знаете, господин адвокат — бавно, отчетливо и с твърд глас заговори йезуитът. — За него не подозират и много представители на висшето френско духовенство, чието религиозно образование, за съжаление, често е на по-ниско ниво от това на някое бедно селско кюре. И така, знайте, че във Франция един-единствен човек, упълномощен от Папата, има правото да определя у кого се е вселил и се проявява сатаната. Този човек е член на ордена на йезуитите. Благодарение на своя праведен и аскетичен живот, отдаден изцяло на задълбочени и трудни проучвания, той получи от Негово Светейшество римския папа опасната привилегия да влиза в пряк контакт с Принца на мрака. Убеден съм, господин Дегре, че ще предизвикате голям смут сред съдиите, когато им съобщите, че Църквата признава за действителен само протокол за прогонване на злите духове, подписан от преподобния отец Кирше, великият заклинател на Франция.

— И още как! — възкликна силно възбуденият адвокат.

— Признавам, че подозирах съществуването на подобна инстанция, но този монах Беше е пипал дяволски ловко и е успял да спечели доверието на парижкия архиепископ, кардинал Гонди, който го е упълномощил да действа както намери за добре. Аз обаче ще разоблича порочната религиозна процедура — почти извика той, виждайки се вече застанал пред съда, — ще разоблича самозваните духовници, които със своите светотатствени похвати се опитват да направят Църквата за посмешище.

— Моля да ме почакате за малко — рече, ставайки от мястото си, отец дьо Сансе.

Той излезе и скоро се върна придружен от друг йезуит, когото представи като отец Кирше.

Анжелик бе силно впечатлена от факта, че пред нея стои великият заклинател на Франция. Сама не знаеше как би могъл да изглежда такъв човек, но при всички случаи не очакваше той да бъде с толкова скромна външност. Без черното си расо и проблясващия на гърдите меден кръст, високият и мълчалив йезуит по-скоро би минал за кротък селянин, отколкото за свикнал да разговаря с дявола духовник.

Анжелик почувства, че въпреки вродения си непоправим скептицизъм, Дегре също бе заинтригуван от личността на новодошлия.

Реймон каза, че вече е посветил отец Кирше в хода на нещата и сега само го уведоми за последния развой на събитията.

Великият заклинател слушаше с добра, вдъхваща доверие усмивка.

— Нещата ми изглеждат прости — рече накрая той. — Налага се да проведа на свой ред процедурата за изгонване на бесовете, но вече по всички установени правила. Протоколът, който ще прочетете в съда и който ще бъде подкрепен от личните ми свидетелски показания, ще подложи съвестта на господа съдиите на голямо изпитание.

— Не, не е толкова просто — възрази му Дегре, почесвайки се замислено. — Да успея да ви вкарам в Бастилията дори като изповедник, и то при затворник, поставен под непрекъснато наблюдение, ми се струва достойно за истински облог.

— Още повече че трябва да бъдем трима.

— Защо?

— Демонът е прекалено лукав, за да може сам човек, дори ако е защитен с молитви, да го предизвика, без да се изложи на опасност. За да се приближа до някого, който е сключил сделка с дявола, трябва да бъда придружен поне от двама от моите обичайни помощници.

— Но съпругът ми не е сключил сделка с дявола! — запротестира Анжелик и бързо закри лицето си с ръце, за да прикрие напушилия я изведнъж луд смях. Слушайки постоянно да се говорят подобни неща, тя в миг си представи как Жофре стои прав до тезгяха на някое дюкянче и си бъбри с рогат и усмихнат дявол. О, какъв безумен смях ще падне с всички тези глупости, когато се върнат у дома в Тулуза! Тя си представи себе си, седнала на коленете на Жофре, скрила лице в неговите гъсти, ухаещи на теменужки коси, а прекрасните му топли ръце се плъзгат нежно по тялото й, което той така обича. При тази мисъл неуместният й смях се превърна в хлип.

— Бъди смела, скъпа сестро — рече кротко Реймон. — Рождението на Христос ни носи надежда — мир за хората с добра воля.

 

 

Но тези непрекъснати преходи от надежда към отчаяние подкопаваха душевното равновесие на младата жена. Когато мислено се върнеше само дванадесет месеца назад и си спомнеше как бе прекарала коледните празници в Тулуза, тя чувстваше, че я обзема истински ужас от преживения обрат.

Можеше ли да си представи тя преди година, че на следващото Рождество, когато звънът на камбаните раздира сивото небе, ще се озове без друг подслон освен мизерната стаичка в мрачния дом на някоя си вдовица Кордо? Седнала близо до предящата с хурка старица и до сина й, чирак на палача, който си играеше невинно с малкия Флоримон, сега тя можеше само да протяга плахо ръце към бледия пламък в огнището. Приседнала на тясната дървена пейка до нея, вдовицата Скарон, също толкова млада и красива като Анжелик и не по-малко окаяна от нея, от време на време я прегръщаше нежно и се притискаше до своята другарка по съдба, изпитвайки инстинктивна нужда да усети близо до себе си топлината на друго човешко същество.

Още един човек бе потърсил убежище край единствения огън в тънещата в мрак къщурка — старият търговец на модни стоки сега дремеше в тапицирания фотьойл, който бе свалил от стаята си. Той си мърмореше нещо насън и правеше сметки, търсейки упорито причините за своя фалит. Щом някоя сурова цепеница започваше по-силно да пращи, старецът отваряше очи, усмихваше се и с усилие се провикваше:

— Да не забравяме, че скоро ще се роди Исус. Целият свят ликува. Защо и ние да не изпеем една песничка?

И за голяма радост на Флоримон подхващаше с треперещ глас:

„Три овчарки, три другарки

край потока си седели

и овците си пасели.

Хем си прели, хем си пели

тра, ла, ла, ла, тра, ла, ла, ли,

а овците си пасяли.“

Някой почука на вратата. Облечен в черно човек прошепна няколко думи на сина на вдовицата Кордо.

— Търсят госпожа Анжелик — рече момчето.

Анжелик излезе, очаквайки да види Дегре, но в антрето стоеше мъж с ботуши, широк плащ и с ниско нахлупена шапка, която почти скриваше лицето му.

— Скъпа сестро, дойдох да се сбогувам с теб.

Беше Реймон.

— Къде отиваш? — учуди се Анжелик.

— В Рим… Не мога да ти кажа повече подробности относно мисията, с която съм натоварен, но още утре всички ще узнаят, че отношенията между френското посолство и Ватикана са се влошили. Посланикът отказал да изпълни заповедите на Светия отец, изискващи от него да допуска на територията на посолството само дипломатическия персонал. А Луи XIV нареди да се предаде на Папата, че ще отговори със сила на всеки опит да му се налага чужда воля. На прага сме на разрив между френската църква и Светия престол. Трябва на всяка цена да се избегне тази катастрофа. Длъжен съм да препускам ден и нощ до Рим и да сторя всичко възможно, за да постигна някакво споразумение и да успокоя духовете.

— Заминаваш!? — Анжелик се почувства смазана от тази новина. — И ти ли ме изоставяш? А писмото за Жофре?

— Уви, бедна ми сестричке, опасявам се, че при сегашните условия каквато и да било молба от страна на Папата ще бъде зле приета от нашия монарх. Обаче разчитай на мен и бъди сигурна, че въпреки всичко, няма да престана да действам по твоя въпрос докато съм в Рим. Засега, ето ти малко пари. И чуй: преди около час се видях с Дегре, който ми каза, че съпругът ти е преместен в затвора на Съдебната палата.

— Какво означава това?

— Че скоро ще го съдят. Има и друго. Господин Дегре се опитва да вмъкне в Съдебната палата отец Кирше и помощниците му. Още тази нощ… възползвайки се от празничната суматоха, те ще отидат при затворника. Убеден съм, че изпитанието ще изиграе решаваща роля. Не губи вяра!

Тя чу как постепенно се отдалечи приглушеният от снега тропот на два коня, които щом минаха през тайния вход на Тампл, потънаха в улиците на Париж.

* * *

Дегре живееше на Птипон — малкият мост, съединяващ парижкото Сите с университетския квартал — в една от онези старинни, полуразрушени къщи с островърхи покриви, чиито основи гизнеха от векове в Сена без да се срутват въпреки постоянните наводнения.

Изгаряща от нетърпение да разговаря с адвоката си, Анжелик реши сама да отиде при него. Научи адреса му от съдържателя на „Трите чука“.

Когато обаче се озова на посоченото място, я обзе известно колебание. Къщата приличаше досущ на обитателя си — беше бедна, неугледна, но сякаш малко надменна.

Анжелик се изкачи по спираловидната стълба, чиито прогнили дървени перила бяха украсени със странно гримасничещи дялани фигури.

На последния етаж имаше само една врата. Младата жена чу как зад нея, явно усетил присъствието й, Сорбон започна да души, затова бързо почука.

Отвори й силно гримирана дебела девойка, чиято пищна гръд бе едва прикрита от небрежно завързан около врата шал.

Анжелик леко се отдръпна. Как не бе помислила, че адвокатът може и да не е сам?

— Какво искаш? — попита я дебеланата.

— Тук ли живее господин Дегре?

Някой се раздвижи във вътрешността на стаята и на прага застана адвокатът с паче перо в ръка.

— Влезте, госпожо! — рече младият мъж без никакво смущение, после изтика девойката навън и затвори вратата след нея. — Защо не се въоръжихте с малко търпение? — укори я той. — Трябваше ли да идвате да ме търсите чак в леговището ми, да излагате на риск живота си…

— Но аз нямах никаква вест от вас от…

— От шест дни.

— Какъв е резултатът от процедурата с прогонването на бесовете?

— Седнете тук — остави без отговор въпроса й Дегре — и ме оставете да довърша това, което съм започнал да пиша. После ще говорим.

Анжелик седна на посоченото й място — обикновен дървен сандък, където навярно адвокатът прибираше дрехите си. Тя огледа стаята и си помисли, че никога не е влизала в толкова бедно жилище. Светлината се процеждаше през малко прозорче със зеленикави стъкла и оловна рамка. Едва мъждукащият в огнището пламък не смогваше да прогони влагата, проникваща от реката, която шумно клокочеше някъде долу, между основите на къщата и подпорите на Пти-пон. В един ъгъл, направо на земята, бяха натрупани книги. Маса нямаше — Дегре пишеше на дъска, която бе сложил на коленете си, а мастилницата стоеше на пода до краката му.

Единственото нещо в тази стая, заслужаващо да бъде наречено мебел, бе креватът. Но и завивките, и сините завеси от серж, бяха целите в дупки. Чаршафите обаче, макар и вехти, бяха чисти. Анжелик неволно все поглеждаше към това разтурено легло, чийто вид недвусмислено говореше за разигралата се, навярно съвсем наскоро, сцена между адвоката и момичето, което той бе изпроводил така набързо. При тази мисъл страните на младата жена целите поруменяха.

Дългата раздяла с Жофре и резките преходи от надежда към отчаяние бяха опънали до крайност нервите й и сега тя възприе особено болезнено гледката на това, както й се стори, още съвсем топло ложе. Изведнъж й се прииска да се притисне до нечие здраво рамо и да забрави всичките си грижи в силната, макар и малко брутална прегръдка, на каквато сигурно бе способен този момък, чието перо проскърцваше в тишината.

Тя се загледа в него. Погълнат от работата си, той бърчеше чело и повдигаше черните си вежди.

Леко засрамена, а и за да прикрие смущението си, Анжелик машинално погали огромната глава на датския дог, която доверчиво лежеше върху коленете й.

— Уф! — възкликна накрая Дегре, стана от мястото си и се протегна. — Никога през живота си не съм говорил толкова много за Бога и за Църквата. Знаете ли какво представляват тези разпръснати по пода листове?

— Не.

— Защитната реч, която адвокатът Дегре ще произнесе на делото срещу граф дьо Пейрак, обвинен в магьосничество. Дело, което се открива на 20 януари 1661 година в Съдебната палата.

— Как, датата определена ли е вече? — Анжелик цялата пребледня. — О, искам непременно да присъствам. Преоблечете ме като чиновник в съда или като монах. Вярно, че съм бременна — рече тя като почти с досада погледна корема си.

— Но това почти не се забелязва. Госпожа Кордо твърди, че ще имам момиче, защото нося бебето много високо. В краен случай мога да мина и за писар, който обича да си похапва.

Дегре се разсмя.

— Боя се, че измамата може да бъде прекалено очевидна. Не, открих нещо по-добро. На съдебните заседания ще бъдат допуснати и няколко монахини и вие ще се преоблечете като една от тях — с традиционната бяла колосана шапка и подбрадник.

— Сега пък аз се боя, че с корема си може да опетня доброто име на монахините?

— Ами! Роклята и широкото наметало ще го скрият напълно. Но ще можете ли да запазите нужното хладнокръвие?

— Обещавам ви да бъда най-сдържаната от всички присъстващи в залата жени.

— Внимавайте, защото ще бъдете подложена на голямо изпитание — рече Дегре. — Не мога изобщо да предвидя какъв обрат ще вземат нещата. Хубавото на всеки съд е това, че може да му се въздейства със сензационно показание, направено по време на заседание. Затова и аз държа в резерв демонстрацията за получаване на злато с обикновени занаятчийски средства. Така ще отхвърля обвиненията в порочни занимания с алхимия. Най-много разчитам обаче на акта, съставен от единственото упълномощено от римската църква лице — отец Кирше, акт, който удостоверява, че при извършената от него процедура за прогонване на бесовете съпругът ви не е проявил никакви признаци да е обладан от злите сили.

— Слава Тебе, Господи! — въздъхна облекчено Анжелик.

Нима идваше краят на мъките й?

— Ще спечелим делото, нали? — попита развълнувано тя.

Дегре не й отговори, само разпери ръце, помълча известно време, после рече:

— Видях се с Фриц Хауер, когото пратихте да извикат. Изумителна личност е този дядка! Жалко за него, но какво да се прави? Крия го в един манастир в предградието Сен–Жак. Колкото до мавъра, с когото можах да разговарям, промъквайки се в Тюйлери предрешен като търговец на оцет, то знайте, че помощта му ни е осигурена. Само че не бива да казвате никому нито дума за моя план, защото ще поставите на карта живота на горките хора. А изходът на процеса много зависи от тях.

Предупреждението се стори излишно на нещастната Анжелик, тъй като и бездруго устата й бе пресъхнала и пареше от напиращите страх и надежда.

— Ще ви изпроводя — заключи адвокатът. — Париж е опасен за вас. До започването на процеса не бива да излизате повече от укрепения Тампл. На двадесети януари сутринта една монахиня ще дойде при вас, ще ви донесе дрехи и ще ви придружи до Съдебната палата. Още отсега ви предупреждавам, че тази почтена особа не е особено любезна. Тя е по-голямата ми сестра. Отгледа ме, но когато видя, че строгите й възпитателни методи не можаха да ме удържат в правия път, постъпи в манастир, където се моли за опрощението на греховете ми. Накратко, тя би сторила всичко за мен. Можете изцяло да й се доверите.

Когато излязоха на улицата, Дегре хвана Анжелик под ръка. Тя не се възпротиви, дори беше щастлива от тази подкрепа. Почти бяха стигнали до края на Птипон, когато предшестващият ги Сорбон изведнъж се спря и наостри уши.

На няколко крачки пред тях се бе изправил и дръзко ги гледаше един парцалив мъжага. Очевидно бе, че ги причаква. Овехтялата му, но украсена с перо шарка почти скриваше неговото отвратително лице, белязано с голяма морава буца и разделено на две от черна превръзка върху едното око. Мъжът злобно се усмихваше.

Сорбон се метна към него. Просякът кривна встрани и с ловкостта на акробат се шмугна във вратата на една от къщите по Пти-пон. Кучето пропълзя след него. След миг се разнесе шум от плясък във вода.

— Проклетият му Каламбрьоден! — изруга Дегре. — Скочи в Сена, въпреки че реката влачи ледени късове. Обзалагам се, че вече се е потулил някъде между подпорите. Като същински плъх, той си има скривалища под всички мостове в Париж. Каламбрьоден е един от най-дръзките разбойници в града.

Скоро се върна и Сорбон, провесил нос.

Анжелик се опита да превъзмогне страха си, но не можа да потисне обзелото я тревожно предчувствие. Струваше й се, че внезапно изпречилият се на пътя й нехранимайко е предвестник на ужасна съдба.