Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (33)

8

— Как мислите, господин Дегре, с каква цел един неизвестен благородник ми предлага замък и рента от сто хиляди ливри?

— Бога ми! — възкликна адвокатът. — Мисля, че и самият аз бих имал същата цел, ако ви предложех рента от сто хиляди ливри.

Анжелик го погледна с неразбиращи очи, но когато срещна дръзкия поглед на младия човек, леко се изчерви. Дотогава изобщо не й бе хрумвало да види адвоката си в тази съвсем различна светлина. С известно смущение тя едва сега отбеляза, че под износените му дрехи навярно се крие силно и добре сложено тяло. С дългия си нос и неравните си зъби, младият мъж несъмнено не беше красавец, но имаше много изразителни черти. Господин Фало казваше за него, че освен таланта и ерудицията си, Дегре не притежава нищо друго, което би му позволило да стане уважаван магистрат. Рядко се срещаше с колегите си и както през студентските си години, не преставаше да посещава долнопробните кръчми. Ето защо му възлагаха някои дела, чието разследване изискваше да се ходи на места, където достопочтените господа от улица Сен–Ландри биха се поколебали да стъпят, от страх да не погубят там душите си.

— Не — каза Анжелик, — съвсем не е това, което си мислите. Ще ви поставя въпроса другояче: защо на два пъти се опитаха да ме убият, което е още по-сигурен начин да ме накарат да мълча?

Лицето на адвоката отведнъж помръкна.

— О, точно това очаквах да чуя — рече той и като изостави подчертано небрежната поза, с която дотогава седеше на края на масата в тесния кабинет на прокурора Фало, се настани точно срещу Анжелик, но вече с много сериозен вид.

— Госпожо — подзе той, — аз може би не ви вдъхвам голямо доверие като юрист. В дадения случай обаче смятам, че вашият уважаем зет никак не е сбъркал, насочвайки ви към мен, тъй като случаят със съпруга ви изисква по-скоро частен полицай, в какъвто съм се превърнал по силата на обстоятелствата, отколкото вещ познавач на правото и съдопроизводството. Но, честно казано, аз не бих могъл да изясня това заплетено положение, ако не ми кажете всичко, което ви е известно по него, за да се ориентирам правилно в обстановката. Накратко, ето въпроса, който изгарям от желание да ви задам…

Той стана отново, отвори рязко вратата и погледна зад нея, сетне повдигна завесата, която закриваше множество полици с папки, и като се върна при Анжелик, я запита полугласно:

— Има ли нещо, което да знаете само вие и съпругът ви и което може да вдъхва страх на един от най-могъщите хора в кралството? Имам предвид господин Фуке.

Анжелик побеля цялата, дори устните й станаха безцветни, а в очите й, втренчени в адвоката, се четеше объркване.

— Ясно, виждам, че има нещо — продължи все така да шепне Дегре. — Засега чакам донесението на един писар, когото съм настанил при Мазарини, за да го шпионира. Но друг мой човек ме наведе вече на следата на някакъв слуга, на име Клеман Тонел, който някога е бил момче за всичко на принц Конде…

— И домоуправител у нас, в Тулуза.

— Точно така. Този лакей е тясно свързан и с господин Фуке. Всъщност той работи само за него, което не му пречи от време на време да измъква тлъсти сумички от господин принца, бившия си господар, и то най-вероятно с шантаж. А сега, позволете да ви задам друг въпрос: чрез кого получихте предложението да заживеете в охолство и разкош?

— Чрез госпожа дьо Бове.

— А, Като̀ Еднооката… Вече е ясно. Така може да действа само Фуке. Той доста скъпо плаща на тази стара проклетница, за да научава от нея всички тайни на двора. По-рано тя беше на заплата при господин Мазарини, но кардиналът не се показа толкова щедър като главния интендант. Ще добавя, че открих следата и на друго високопоставено лице, което се е зарекло да погуби съпруга ви и вас самата.

— И кое е то?

— Братът на краля.

— Вие сте луд! — почти му изкрещя в отговор Анжелик.

Младият мъж се смръщи и лицето му прие злобно изражение:

— Може би си мислите, че просто съм си сложил в джоба вашите хиляда и петстотин ливри? Аз наистина правя впечатление на несериозен човек, госпожо, но ако сведенията ми струват скъпо, то е защото са винаги точни. Братът на краля е този, който ви устрои капан в Лувъра и нареди да бъдете убита. Научих за този несполучлив опит от самия нехранимайко, който пробол с кама вашата прислужница Марго, а за да му изтръгна това признание, ми се наложи да платя не по-малко от десет пинта вино в „Червения петел“.

Анжелик прокара ръка по челото си. Сетне с глух глас, на пресекулки разказа на Дегре цялата прелюбопитна история, на която бе станала свидетел преди години в замъка Плеси–Белиер.

— Знаете ли какво е станало с вашия роднина, маркиз дьо Плеси?

— Не зная нищо за него. Може да е някъде в Париж или пък в армията.

— Фрондата е вече далечно минало — прошепна мечтателно адвокатът, — но и най-слабият повей би бил достатъчен, за да разпали тлеещия все още въглен. Очевидно има много хора, които се опасяват да не би подобно доказателство за измяната им да види бял свят.

С един замах той избута в единия край на масата натрупаните по нея книжа и пачи пера.

— И така, да обобщим нещата: у някои хора се заражда подозрението, че госпожица Анжелик дьо Сансе, тоест вие — сте научила опасна за тях тайна. Принц дьо Конде или Фуке натоварват лакея Клеман да ви шпионира. И той го прави в продължение на години. Докато накрая се убеждава, че подозренията са били основателни: взели сте сандъчето и само вие и вашият съпруг знаете къде е скрито то. Тогава нашият слуга отива при Фуке и му продава сведението си за много злато. От този момент нататък съдбата ви е предрешена — вие трябва да умрете. Всички, които живеят на гърба на господин главния интендант, всички, страхуващи се да не загубят пенсиите си или благоволението на двора, се съюзяват срещу тулузкия благородник, който някой божи ден може да се яви при краля и да му каже: „Ето какво знам!“. Ако се намирахме в Италия, враговете ви биха прибягнали до камата или отровата. Знае се обаче, че граф дьо Пейрак не се страхува от отровата, пък и високопоставените особи във Франция държат да обличат долните си деяния във външно законна форма. Нелепата интрига, скроена от архиепископ дьо Фонтеняк, идва точно навреме: опасният свидетел ще бъде арестуван за магьосничество. Кралят е бързо и ловко заблуден. В същото време е разпалена и завистта му към този прекалено богат сеньор. И вратите на Бастилията се захлопват зад граф дьо Пейрак. Всички въздъхват с облекчение и вече могат да спят спокойно.

— Не! — възропта яростно Анжелик. — Аз няма да ги оставя да си спят спокойно. Земята ще преобърна наопаки, но ще ги накарам да бъдат справедливи към нас. Ако трябва, ще отида при краля и сама ще му кажа защо имаме толкова врагове.

— Шшт! — прекъсна я рязко Дегре. — Не се горещете много. В ръцете си държите барут, но се пазете да не го възпламените и така да хвръкнете първа във въздуха. Кой може да ви гарантира, че кралят или самият Мазарини не са в течение на тази история?

— Но как така! — възрази Анжелик. — Нали самите те бяха набелязаните жертви на заговора: изменниците трябваше да убият кардинала и по възможност краля и по-малкия му брат.

— Знам, хубавице, всичко знам — рече адвокатът.

И с жест, просещ сякаш извинение за непочтителното си обръщение, продължи:

— Съгласен съм, че доводите ви са съвсем логични, госпожо. Но виждате ли, интригите и чувствата на големците представляват същинско кълбо от пепелянки. Този, който се опита да го размотае, рискува да загуби живота си. Напълно е възможно кардинал Мазарини да е бил уведомен за всичко от своите шпиони, които той така ловко постоянно размества. Но какво значение има сега миналото за кардинала, ако се е измъкнал победоносно от него? Започнал е да води преговори с испанците за завръщането на принц Конде. В такъв случай, сега ли е най-подходящият момент да се добавя още едно престъпление към черния списък от злодеяния, които се налага да бъдат покрити със забрава? Ето защо господин кардиналът е предпочел да си направи оглушки. Някои хора искат да арестуват сеньора от Тулуза? Е, добре, нека го арестуват. Впрочем, идеята е повече от сполучлива. Кралят охотно се вслушва във всичко, което му говори господин кардиналът, а и бездруго богатството на съпруга ви е събудило подозренията и завистта на монарха. Същинска детска игра ще бъде да го накарат да подпише заповедта за затварянето на графа в Бастилията…

— А братът на краля?

— Братът на краля ли? И той отдавна е престанал да се тормози от мисълта, че когато е бил дете, господин Фуке е искал да го убие. Единствено настоящето е от значение за него, а това настояще му е осигурено именно от господин Фуке, който го обсипва със злато, търси му фаворити. Точно на него, който никога не е бил глезен от майка си, нито от брат си. Затова сега трепери да не би някой да злепостави покровителя му. Въобще, нещата са щели да си вървят по мед и масло, ако не сте се били намесили вие. Всички са се надявали, че веднъж лишена от поддръжката на мъжа си, ще изчезнете… без шум… без следа. А къде ще се денете — това изобщо не ги интересува. Никой не знае какво точно става с жените, чиито мъже изпадат в немилост. Като съпруги на благородници те проявяват, длъжни са да проявяват необходимата в случая тактичност и се изпаряват яко дим. Може би отиват в манастир. Може би променят името си. Само вие не следвате общото правило. Заявявате открито, че искате правосъдие!… А това е нечувана дързост, нали така? Ето защо на два пъти се опитват да ви убият. После, като не намира друг изход, Фуке започва да играе ролята на демона–изкусител…

Анжелик въздъхна дълбоко.

— Чувствам се смазана — промълви тя. — Накъдето й да се обърна, виждам само врагове, погледи, изпълнени с ненавист, със завист, с подозрителност, със заплахи…

— Чуйте, може би още не всичко е загубено — рече Дегре. — Фуке ви предлага почтен изход от положението. Наистина, не ви връщат състоянието на съпруга ви, но все пак ви обезпечават добре. Какво повече ви е нужно?

— Нужен ми е мъжът ми! — изкрещя яростно Анжелик и скочи от стола си.

Адвокатът я погледна с насмешка.

— Вие действително сте много странна личност.

— А вие, вие сте… един пъзльо! Който умира от страх като всички останали.

— Да, наистина, животът на един беден писар няма кой знае каква стойност в очите на високопоставените особи.

— Пазете си го тогава този ваш мизерен живот! Пазете го, за да можете да защитавате бакалите от крадящите ги чираци и да помирявате алчните наследници. Аз нямам нужда от вас.

Без да отвърне нищо, адвокатът на свой ред стана от стола си и започна бавно да разгъва някакъв лист хартия.

— Ето пълния отчет за разходите ми. От него ще се убедите, че не съм си присвоил нито су.

— Все ми е едно дали сте честен човек или крадец.

— Още един съвет…

— Не се нуждая повече от вашите съвети. От сега нататък ще се допитвам до зет си.

— Вашият зет държи да не бъде замесван в това дело. Приютил ви е и прехвърли случая ви на мен, понеже, ако нещата тръгнат на добре, той ще обере лаврите от успеха. Ако ли пък не, ще си измие ръцете с оправданието, че е на служба при краля. Ето защо ви съветвам отново: опитайте да се срещнете с краля.

Като се поклони ниско на Анжелик, Дегре сложи вехтата си шапка, отправи се към вратата, но само след миг се върна.

— Ако все пак ви потрябвам, можете да изпратите някого да ме потърси в „Трите дървени чука“, където се отбивам всяка вечер.

* * *

Щом адвокатът излезе, Анжелик изведнъж почувства неудържимо желание да заплаче. Вече беше останала съвсем сама. Усещаше, че над главата й са надвиснали черни буреносни облаци, стекли се от всички страни на хоризонта: амбицията на архиепископ дьо Фонтеняк, страхът от Фуке и Конде, мекушавостта на кардинала и съвсем наблизо — подозрителното изчакване на зет й и на сестра й, готови да я изхвърлят на улицата в мига, в който почувстват и най-малката опасност…

В коридора тя срещна Ортанс, препасала бяла престилка около мършавата си талия. Цялата къща ухаеше на ягоди и портокали. През септември добрите домакини правят своите сладка и конфитюри. Деликатна и сложна работа бе да се въртиш по цял ден край големите медни тави, раздробените буци захар и сълзите на Барб. От три дни в къщата цареше пълен безпорядък.

Ортанс бе съсредоточила цялото си внимание в носенето на една скъпоценна буца захар, когато в краката й се замота изскочилият от кухнята Флоримон, който на всичко отгоре оживено размахваше сребърната си дрънкалка с три звънчета и две кристални висулки.

А това бе напълно достатъчен повод, за да се разрази бурята.

— Ние не само трябваше да се стесним и да се злепоставим пред хората заради вас — разкрещя се Ортанс, — но аз вече не мога да изпълнявам и домакинските си задължения, без някой да ме блъска и да ми проглушава ушите в собствения ми дом. Мигрената не ми дава нито миг покой. И докато аз се претрепвам от работа, госпожата приема адвоката си или търчи по улиците под предлог, че иска да освободи съпруга си, а всъщност жали само за богатството му.

— Не викай толкова силно — рече й кротко Анжелик. — С удоволствие ще ти помогна да свариш конфитюрите си. Зная много хубави рецепти от Южна Франция.

Като продължаваше да стиска драгоценната буца захар, Ортанс се изпъчи като някоя трагедийна актриса.

— Никога! — гневно отсече тя. — Никога няма да ти позволя да се докоснеш до храната, която приготвям за съпруга си и за децата си! Аз не забравям, че мъжът ти е приятел на дявола и като истински магьосник бърка какви ли не отрови. Напълно е възможно прокълнатата му душа да се е вселила у теб. Гастон стана неузнаваем, откакто си дошла при нас.

— Кой, мъжът ти ли? Та аз дори не го поглеждам.

— Но затова пък той те гледа… и то много повече, отколкото е редно. Би трябвало да разбереш, че престоят ти у дома се проточи прекалено. Нали каза, че ще останеш само една нощ…

— Уверявам те, че се боря с всички сили, за да изясня положението.

— С постъпките си само ще привлечеш вниманието върху себе си и накрая ще вземат да арестуват и теб.

— Стигнала съм вече дотам, че се питам дали в затвора няма да ми бъде по-добре. Там поне жилището ми ще бъде безплатно и никой няма да ми вдига скандали за щяло и нещяло.

— Ти просто не знаеш какво говориш, миличка — присмя й се язвително Ортанс. — Дори и там се плаща по десет су на ден, а тъй като тук аз съм единствената ти роднина, ще дойдат да ги искат пак от мен.

— Сумата не е чак толкова голяма. И е по-малка от тази, която ти давам. Без да се смятат тоалетите и бижутата, които ти подарих…

— Но когато родиш още едно дете, ще се наложи да плащам по тридесет су на ден за вас…

Анжелик въздъхна, уморена от безсмисления спор.

— Ела, Флоримон — рече тя на момченцето. — Виждаш, че досаждаш на леля си Ортанс. Сигурно изпаренията от сладката са я ударили в главата, та говори врели–некипели.

Детето се втурна към майка си, като отново размаха красивата си блестяща дрънкалка. И така разяри до крайност Ортанс.

— Врели–некипели ли? А какво ще кажеш за тази дрънкалка! — разкрещя се още по-силно тя. — Никога децата ми не са имали нещо подобно. Оплакваш се, че нямаш пари, а купуваш една толкова скъпа играчка на сина си.

— Той просто умираше за такава дрънкалка. Пък и не е чак толкова скъпа. Дори кърпачът на обувки, който живее на ъгъла, е купил съвсем същата на сина си.

— Всички знаят, че хората от простолюдието не умеят да ценят парите. Глезят децата си, но не им дават никакво образование. Преди да купуваш разни ненужни неща, по-добре си помисли, че си напълно разорена и че аз нямам никакво желание да те издържам.

— Да съм искала подобно нещо от теб? — отвърна Анжелик, силно засегната от думите на сестра си. — Щом се върне д’Андихос, ще отида да живея в някоя странноприемница.

Ортанс вдигна рамене и със смях, в който прозираше презрително съжаление, й рече:

— Ти действително си била по-глупава, отколкото си мислех. Нямаш никаква представа нито от законите, нито от начина, по който се прилагат. Бас държа, че твоят маркиз д’Андихос няма да ти донесе нищо!

* * *

Мрачното предсказание на Ортанс се потвърди напълно. Когато маркиз д’Андихос се появи, съпроводен от предания Куаси–Ба, той съобщи на Анжелик, че е наложен запор на цялото движимо и недвижимо имущество на граф дьо Пейрак в Тулуза. Маркизът успял да донесе само дадените му в заем от двама богати арендатори на графа хиляда ливри, и то, при условие че ще го запази в пълна тайна.

Повечето от бижутата на Анжелик, златните и сребърни съдове, както и почти всички скъпи предмети, намиращи се в двореца Ге Савоар, включително и кюлчетата злато и сребро, са били секвестирани и пренесени, една част в кралското наместничество в Тулуза, а друга част — в Монпелие.

Д’Андихос изглеждаше извънредно притеснен. Обичайно словоохотлив и безгрижен, сега той постоянно се озърташе боязливо. И все пак разказа на Анжелик, че арестуването на граф дьо Пейрак предизвикало силни вълнения в цяла Тулуза. След разнеслия се слух, че за това е виновен архиепископът, около двореца му се събрала многолюдна тълпа, която едва не вдигнала истински бунт. Делегация на тулузките магистрати посетила д’Андихос с молба — ни повече, ни по-малко — да ги оглави при подготовката и въстанието им против кралската власт. Маркизът едва успял да се измъкне незабелязано от града и да се добере до Париж.

— И какво смятате да правите сега? — попита го Анжелик.

— Ще остана известно време в Париж. За съжаление, моите средства, както и вашите, са съвсем ограничени. Продадох една стара ферма с гълъбарник. С тези пари може би ще успея да получа някаква длъжност в двора…

Изпълнени винаги с искряща жизнерадост и самоувереност, сега думите излизаха от устата на маркиза някак жални, дори скръбни, сякаш бяха знамена, сведени в знак на траур.

„Ох, тези южняци с техните гръмки слова, клетви, кънтящи смехове! Споходи ли ги обаче нещастието, фойерверкът изведнъж угасва“, помисли си Анжелик, а на глас рече:

— Не искам да ви злепоставям. Благодаря ви за всички ваши услуги, господин д’Андихос. Желая ви сполука в кралския двор.

Той мълчаливо й целуна ръка и гузно напусна къщата.

Застанала в коридора, Анжелик гледаше боядисаната дървена врата на прокурорския дом. Колко много слуги се бяха измъкнали вече през тази врата, наистина със сведени очи, но бягащи с облекчение от своята изпаднала в немилост господарка!

Сякаш за да я опровергае, Куаси–Ба бе седнал покорно в краката й. Тя го погали по бухналите къдрави коси и великанът й отвърна с щастлива усмивка, чисто по детски.

Получените от маркиз д’Андихос хиляда ливри вдъхнаха все пак малко увереност на Анжелик и през нощта тя реши да напусне дома на сестра си, където атмосферата бе започнала да става непоносима. Щеше да отведе със себе си малката прислужница и Куаси–Ба. В Париж не можеше да няма скромни странноприемници. Останали й бяха още няколко накита и роклята от златно ламе. Но как да разбере каква сума би могла да вземе за тях?

Бебето, което носеше в утробата си, вече даваше първите признаци на живот, но тя почти не мислеше за него и не изпитваше онзи трепет, с който очакваше Флоримон. Обхваналата я първоначално радост, когато разбра, че е бременна, бързо се смени с тревога, защото си даваше ясна сметка, че появата на второ дете щеше само да умножи струпалите се на главата й беди. Безсилна да промени нещата, тя реши, че вместо да мисли за предстоящото, в момента е по-добре да бъде колкото е възможно по-смела и решителна.

Следващият ден й вдъхна известна надежда в лицето на един паж на херцогиня дьо Монпансие, който, облечен във великолепна светложълта ливрея, обшита със златни галони и черно кадифе, дойде при Анжелик и й предаде писъмце от своята господарка.

Дори Ортанс бе силно впечатлена от това посещение.

Херцогинята канеше Анжелик още същия следобед в Лувъра. Пажът специално подчерта, че господарката му не живее вече в Тюйлери, а в Лувъра.

Изгаряща от нетърпение да научи причината за тази покана, Анжелик премина в уречения час моста Нотр–Дам и така силно разочарова Куаси–Ба, който не откъсваше поглед от Пон–Ньоф. Но Анжелик не изпитваше никакво желание да се озове сред скупчената на това място тълпа от търговци и просяци, от които нямаше лесно отърваване.

Помислила си бе да поиска от Ортанс нейната ръчна двуколка, която, теглена от Куаси–Ба, щеше да й позволи да позапази последните си що–годе представителни дрехи, но щом зърна намусената физиономия на сестра си, се отказа да я моли за каквото и да било.

Роклята на Анжелик, ушита от платове в два цвята — маслиново и светлозелено, бе вече доста тънка за сезона и тя се бе загърнала плътно в коприненото си тъмновиолетово наметало, тъй като влажният вятър от кейовете нахлуваше безпрепятствено и в тесните улички.

Накрая тя се добра до масивния дворец, чиито покриви и куполи, осеяни с високи комини с гербове, се извисяваха величествено в оловносивото небе.

Като прекоси вътрешния двор и изкачи голямото мраморно стълбище, Анжелик стигна до апартамента, в който според указанията живееше понастоящем херцогиня дьо Монпансие. Младата жена не можа да се сдържи да не се разтрепери цялата, щом се озова отново сред тези дълги коридори, които й се струваха зловещи въпреки позлатените си тавани, цветните пана и скъпите тапети по стените. Но много, прекалено много мрак се таеше в безбройните потайни кътчета, създадени сякаш специално за засади и покушения. Спомен за някоя кървава, ужасна драма буквално изскачаше от всяко ъгълче на този стар кралски дворец, където свитата на още съвсем младия монарх се опитваше да внесе мъничко радост и веселие.

Някой си господин дьо Префонтен посрещна Анжелик и я уведоми, че херцогинята се намира при художника си в голямата галерия.

Предложил сам на младата жена да я заведе дотам, той вървеше съвсем близо до нея, сериозен, странно замислен. Херцогинята толкова много държеше на съветите на този мъж на средна възраст, винаги предпазлив и разсъдлив, че за да я притесни, кралицата майка на два пъти бе поискала бедният човек да бъде изпратен в изгнание.

Въпреки всичките си грижи и тревоги, Анжелик все пак се помъчи да проведе някакъв разговор с него, докато вървяха заедно. Попита го какви са плановете на херцогинята и дали намеренията й да се настани в Люксембургския дворец скоро щяха да се осъществят.

Господин дьо Префонтен въздъхна. Принцесата си била наумила да обнови изцяло апартаментите си в този дворец, макар те да били много красиви и в прекрасно състояние. А до довършването на ремонта щяла да пребивава в Лувъра, тъй като не можела да понася съжителството в Тюйлери с херцог Филип д’Орлеан, братът на краля. От друга страна, ако упоритите слухове за предстоящата женитба на херцога с младата Анриет Английска и за настаняването на съпружеската двойка в Пале Роаял се потвърдели, то херцогинята се надявала, че ще може пак да се върне в Тюйлери.

И като се доближи съвсем до Анжелик, той й прошепна поверително:

— Трябва да ви призная, че моят дядо и баща ми бяха калвинисти. Самият аз до десетгодишна възраст бях възпитаван в протестантската вяра. А няма на земята хугенот, който би се чувствал добре, когато върви по коридорите на Лувъра. Наистина, почти цял век е изминал от ужасната Вартоломеева нощ, но понякога ми се струва, че и сега виждам локви от кръв по каменния под. Моят дядо многократно ми е описвал трагедията с най-големи подробности. Тогава той е бил двадесет и четири годишен младеж и само по чудо се е измъкнал жив от организираното масово клане на протестантите. Ето вижте… от този прозорец крал Шарл IX е стрелял с аркебуз по сеньорите хугеноти, които се мятали в Сена, опитвайки се да се спасят като я преплуват и се доберат някак до Пре–о–Клер. Дядо ми често описваше Шарл IX. В спомените си той го виждаше огромен, брадясал, оскотял, да крещи неистово: „Убивай! Убивай! Не щади никого!“. Кървавата сеч в Лувъра продължила през цялата нощ. Кинжали застигали нещастните жертви във всяка ниша, зад всяка завеса в двореца, от всичките му прозорци хвърчали тела на полуживи или издъхнали благородници. Вие хугенотка ли сте?

— Не, господине.

— В такъв случай не зная защо ви разказвам всичко това — рече замислено господин дьо Префонтен. — Аз самият съм католик, но човек трудно се отърсва от полученото в ранното си детство възпитание. Откакто живея в Лувъра, почти не мога да спя. Едва–що задрямал, изведнъж се събуждам и ми се струва, че чувам как по коридорите се вика: „Убивай! Убивай!“ и как сеньорите протестанти тичат с все сили, преследвани по петите от убийците си… Честно казано, госпожо, аз дори често се питам дали в Лувъра не бродят призраци… Кървави призраци.

— Тогава за вас би било добре да изпивате преди лягане по чаша отвара от някакви сънотворни треви, господин дьо Префонтен — посъветва спътника си Анжелик, която и бездруго започваше да се чувства все по-зле. Споменът от неуспешното покушение срещу самата нея, което бе струвало живота на Марго, бе още твърде пресен в паметта й, за да сметне злокобните възпоменания на господин дьо Префонтен за плод на болното му въображение.

Убийството, насилието и предателството, всички най-мръсни престъпления, бяха намерили благодатна почва във вътрешностите на огромния дворец и се бяха установили трайно там.

Скоро Анжелик се озова в някакъв подземен етаж, разположен точно под голямата галерия. Още от времето на Анри IV тукашните помещения бяха отредени за художниците и за някои занаятчии. В тях на разноски на краля живееха със семействата си скулптори, живописци, часовникари, парфюмери, гравьори на скъпоценни камъни, ковачи на стоманени саби, най-изкусните позлатители, майстори на обкови или инкрустации, на струнни музикални инструменти, на различни прибори за научни изследвания, килимари, печатари, книгописци и книжари. Иззад дебелите лакирани дървени врати достигаше грохотът на големите чукове и на ковашките мехове, тракането на становете и на нищелките в специализираното ателие за изработка на тъкани гоблени и на турски килими, както и глухите удари на печатарските преси.

Художникът, който рисуваше портрета на херцогиня дьо Монпансие, бе един холандец с руса брада, ясни сини очи и розово като варен свински бут лице. Скромен, но безспорно талантлив, Ван Осел устояваше на капризите на придворните дами благодарение на своята невъзмутимост и на слабото познаване на френския език. Макар повечето от знатните му клиенти да му говореха на „ти“, както бе прието по отношение на слугите или на простите занаятчии, той винаги съумяваше да върши работата си според собствените си разбирания.

Така например, той бе настоял да изрисува херцогиня дьо Монпансие с една разголена гърда, и то с основание, тъй като гърдите бяха действително най-красивата част от тялото на тази яка девица. При предположение, че портретът е предназначен за някой нов претендент за ръката й, трябваше да се признае, че точно тази закръглена и толкова съблазнителна белоснежна преспа би била най-сполучливото допълнение към голямата й зестра и благородническите й титли.

Загърната в тъмносиньо плътно кадифе с начупени гънки, покрита с перли и други скъпоценности и с роза в ръка, херцогинята се усмихна на Анжелик.

— Още само миг и съм на ваше разположение, миличка. Ван Осел, кога най-сетне ще решиш да сложиш край на мъките ми?

Художникът измърмори нещо под носа си и, по-скоро проформа, положи още няколко светли щриха върху гърдата — единственият обект, над който се трудеше с особено старание.

Докато една камериерка помагаше на херцогиня дьо Монпансие да се облече, художникът предаде четките си на някакъв малчуган, който очевидно бе негов син и негов чирак. Ван Осел огледа внимателно Анжелик и съпровождащия я Куаси–Ба, сетне свали шапката си и като се поклони дълбоко, рече:

— Госпожо, искате ли да ви направя един портрет? О, ще стане чудно хубаво! Лъчезарната жена и съвсем черния мавър. Слънцето и нощта…

Анжелик с усмивка отклони предложението му. Моментът не бе подходящ. Но може би някой ден…

И тя си представи голямо платно, което щеше да окачи в просторния салон в разкошната къща в квартал Сен–Пол, когато се настанеше там като победителка, с Жофре дьо Пейрак. Тази мисъл й вдъхна известна смелост и вяра в бъдещето.

В коридора, докато се изкачваха към апартаментите й, херцогинята хвана Анжелик под ръка и със свойствената си непринуденост й заговори направо:

— Надявах се, миличката ми, че след някои проверки ще мога да ви съобщя добрата новина, като потвърдя, че арестуването на съпруга ви е било обикновено недоразумение, предизвикано нарочно от някой озлобен придворен, търсещ начин да се докара пред краля, или пък че става дума за клевети на просител, комуто граф дьо Пейрак е отказал помощ и с това е предизвикал желание за отмъщение… Но вече започнах да се опасявам, че работата е доста сложна и може да се проточи дълго.

— Имайте милост, Ваше Височество, кажете ми какво сте научили?

— Да влезем първо в покоите ми, тъй като тук и стените имат уши.

Когато седнаха една до друга на удобния диван, херцогинята веднага поде разговора:

— Всъщност, научих съвсем малко неща и ако оставим настрана обичайните придворни сплетни, трябва да ви призная, че точно тази почти пълна липса на сведения ме безпокои най-много. Хората или нищо не знаят, или предпочитат да не знаят нищо.

И след известно видимо колебание добави, като снижи глас:

— Съпругът ви е обвинен в магьосничество.

За да не огорчи добрата херцогиня, Анжелик се въздържа да й отвърне, че това й е вече известно.

— Няма нищо страшно в подобно твърдение — продължи херцогиня дьо Монпансие — и нещата биха могли да се уредят без особени затруднения, ако делото на мъжа ви бе предадено на църковен съд, както го изисква предявеното към него обвинение. Няма да скрия от вас, че намирам понякога духовниците за твърде досадни и властолюбиви, но трябва да се признае, че тяхното правосъдие, отнасящо се до собствените им, чисто църковни работи, е най-често разумно и честно. Но важното в случая е това, че макар делото на съпруга ви да има пряко отношение към Църквата, то е било предадено за разглеждане на светското правосъдие. Ето кое ме кара да не храня особени илюзии. Ако има процес, което никак не е сигурно, изходът от делото ще зависи само и единствено от личността на съдиите и заседателите.

— Искате да кажете, Ваше Височество, че светските съдии могат да проявят пристрастие?

— Зависи от подбора им.

— А кой трябва да направи този подбор?

— Кралят.

Щом забеляза страха, изписал се по лицето на младата жена, принцесата стана, сложи ръка на рамото й и започна да я успокоява. Всичко щяло да свърши добре, сигурна била в това. Но трябвало въпросът да се изясни докрай. Не можело току-тъй, без основателна причина, да се затваря човек с положението и ранга на граф дьо Пейрак. Тя била разпитала най-подробно парижкия архиепископ, кардинал дьо Конти, който сам бил бивш фрондист и имал доста лошо отношение към Негово Високопреосвещенство тулузкия архиепископ дьо Фонтеняк.

Та чрез този кардинал, който в никакъв случай не можел да бъде подозиран в снизходителност към действията на своя толкова могъщ съперник в Лангдок, тя била научила, че ако архиепископът на Тулуза действително е стоял в дъното на първоначалното обвинение в магьосничество, то впоследствие отказът му случаят с граф дьо Пейрак да бъде разглеждан от църковен съд и прехвърлянето в кралското правосъдие несъмнено са му били наложени.

— Тулузкият архиепископ в действителност нямал намерение да тласне нещата толкова далече, и тъй като не вярвал в магьосничеството, поне що се отнася до съпруга ви, би се задоволил с обикновено порицание, произнесено било от църковния съд, било от парламента на Тулуза. Но „неговият“ обвиняем направо му е бил отмъкнат със специална заповед за задържане, подготвена и подписана много преди архиепископът да направи оплакването си.

После херцогинята обясни, че разпитвайки други свои високопоставени приятели, тя все повече и повече се убеждавала, че Жофре дьо Пейрак е бил насилствено отвлечен, за да не бъде допуснато евентуално разглеждане на случая му от тулузкия парламентарен съд.

— Научих това от самия господин Масно, уважаван лангдокски магистрат, когото съвсем наскоро са повикали в Париж, без да му съобщават точната причина, но той предполага, че тя е свързана с делото на съпруга ви.

— Масно ли? — замислено попита Анжелик.

В паметта й мигновено изплува образът на дребния червендалест и окичен с панделки мъж, който се гневеше по прашния път в Салсин, размахвайки бастуна си и заплашвайки гръмко дръзкия граф дьо Пейрак: „Ще пиша на губернатора на Лангдок… на Кралския съвет…“.

— О, боже — промълви тя, — та той е неприятел на мъжа ми.

— Аз сама разговарях с този магистрат — каза херцогиня дьо Монпансие. — Макар да произхожда от простолюдието, той ми се видя доста искрен и достоен мъж. Всъщност, самият той се опасява да не би да го назначат за съдия по делото на граф дьо Пейрак точно защото се знае, че се е спречкал с него. Този човек казва, че изречените под палещото слънце обиди и заплахи нямат никакво отношение към правосъдието и че ще му бъде извънредно неприятно, ако го заставят да участва в някакъв предварително скалъпен процес.

От всичко, изречено от херцогинята, Анжелик запомни една-единствена дума: процес.

— Значи все пак възнамеряват да организират процес? Един адвокат, с когото се посъветвах, ме увери, че и това би било известно постижение, най-вече ако можем да издействаме и сформирането на съдебен състав измежду членовете на Парижкия парламент. Тогава присъствието на този Масно, който също е съветник в парламента на Тулуза, би било обосновано.

Херцогиня дьо Монпансие направи силна гримаса, която още повече загрози не особено красивото й лице.

— Знайте, детето ми, че съм твърде добре запозната с разните им номера и че знам и зъбите на съдийското съсловие. Така че, повярвайте ми, парламентарният съд с нищо няма да помогне на съпруга ви, защото почти всички съветници в парламента дължат по нещо на Фуке, настоящият главен интендант по финансите, и че те ще изпълнят безпрекословно неговите заповеди, още повече че той е и бивш председател на Парижкия парламент.

Анжелик потрепери. Фуке! Значи опасната белка пак показваше островърхото си ухо.

— Защо ми говорите за господин Фуке? — попита с неуверен глас Анжелик. — Кълна ви се, че съпругът ми не е сторил нищо, с което да си навлече ненавистта му. Впрочем, той никога не го е виждал!

Херцогинята отново поклати глава.

— Аз лично нямам хора, които да шпионират Фуке. Пък и за разлика от него, този начин на действие не ми е присъщ, макар покойният ми баща да твърдеше, че в това кралство не може да се постъпва другояче. Така че дълбоко съжалявам, най-вече заради съпруга ви, че нямам свой доверен човек, мъж или жена, в обкръжението на господин главния интендант. Но подразбрах от брата на краля, който, както подозирам, също зависи финансово от господин Фуке, че съпругът ви и вие самата знаете някаква тайна, свързана с главния интендант.

Анжелик почувства, че сърцето й престава да бие. Трябваше ли да се изповяда напълно на своята знатна покровителка? Изкуши се да го стори, но съвсем навреме си спомни, че херцогинята не се отличава с особена тактичност и не умее да държи езика зад зъбите си. Затова си помисли, че би било по-добре да изчака и да се посъветва с Дегре.

Младата жена въздъхна и като отвърна очи от херцогинята, рече:

— Какво бих могла да зная аз за този толкова могъщ сеньор, когото изобщо не познавам? Спомням си, естествено, че когато бях дете, в Поату се говореше за някакъв заговор на благородници, в който били замесени господин Фуке, принц дьо Конде и други знатни особи. А скоро след това започна и Фрондата.

Даже и подобни неща бе опасно да се казват на херцогиня дьо Монпансие… Но принцесата не прозря в тях никакво лукавство и дори потвърди, че баща й също се е занимавал през целия си живот със заговори.

— Това бе и основният му порок. Впрочем, той бе прекалено добър и мекушав човек, за да се нагърби с управлението на кралството. Но бе станал ненадминат майстор в заговорниченето. Напълно е възможно и той да се е озовал в лагера на Фуке, който по онова време не е бил така известен. Баща ми обаче бе богат, а Фуке е правел тогава първите крачки в кариерата си. И никой не би могъл да каже, че баща ми е заговорничел, за да забогатее.

— Докато мъжът ми е забогатял без да участва в каквито и да било заговори — отвърна с плаха усмивка Анжелик. — Може би точно това обстоятелство буди подозрения.

Херцогинята се съгласи с нея. И добави, че точно липсата на най-елементарното доброжелателно отношение към себеподобните е може би един от най-големите недостатъци на придворните. Но че завистта и неприязънта в никакъв случай не биха могли да обяснят подписаната от краля заповед за затварянето на графа в единична килия.

— Съпругът ви навярно знае още нещо — заяви твърдо херцогинята. — Но каквото и да е то, единствено кралят би могъл да помогне. А той не е човек, когото можеш лесно да придумаш! Мазарини добре го е обучил на флорентинската дипломация. Може да го видите усмихнат и дори просълзен, защото е чувствителна натура… А в същото време да готви кинжала, с който да бъде прободен негов приятел.

Щом видя, че Анжелик цялата пребледня, нейната покровителка обгърна с ръка раменете й и весело рече:

— Шегувам се, мила моя, шегувам се както обикновено. Не бива да приемате думите ми толкова сериозно. В кралството ни вече никой не го прави. Затова спирам да разсъждавам и ви питам направо: искате ли да разговаряте с краля?

Като не можа повече да издържи на толкова резките преходи от отчаяние към надежда, в които ежеминутно я хвърляше херцогинята, Анжелик просто рухна в краката й и се разрида така силно, че разплака и нея.

Щом се поовладя, херцогиня дьо Монпансие я предупреди, че опасната среща е вече насрочена и че кралят ще приеме госпожа дьо Пейрак след два часа.

Анжелик не само не се разтревожи, а точно обратното — обзе я странно спокойствие. Значи съдбовният ден бе дошъл.

Тъй като нямаше време да се връща до Сен–Ландри, тя помоли херцогинята да й разреши да използва нейните пудри и червила, за да може да изглежда колкото е възможно по-добре, а тя, освен че й предостави всичките си атрибути за разкрасяване, й изпрати и една своя камериерка.

Когато застана пред огледалото на тоалетката, Анжелик се запита дали е все още достатъчно красива, за да спечели благоразположението на краля.

Наистина талията й доста се беше поразширила, но затова пък лицето, по детски закръглено и пухкаво по-рано, сега се бе издължило и побледняло, а под очите се бяха появили тъмни кръгове. След като прецени внимателно, тя си каза, че в края на краищата издължените черти на лицето и уголемените й от моравите сенки очи не изглеждат чак толкова зле и че патетичното, вълнуващо изражение, което й придават, не е лишено от известно очарование.

Тя се начерви леко, постави бенка от черно кадифе близо до слепоочието си и остави на камериерката грижата да я среши и оформи прическата й.

Когато не след дълго се погледна в огледалото и видя зелените си очи да присветват като очи на котка в тъмна нощ, тя промълви:

— Това не съм аз! И все пак е една много красива жена. О, кралят не може да остане равнодушен. Но за съжаление не съм достатъчно смирена за него. Милостиви боже, вдъхни ми смиреността, която ми е така нужна сега!