Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (6)

* * *

Към привечер не издържам на тихата истерия, която ме разяжда като пирон в кока-кола. Тръгвам пеша към „Александърплац“. Оттам хващам трамвая в посока „Вайсензее“, който ме люлее петнайсетина спирки. Слизам на „Бизещрасе“ и тръгвам към бърлогата на Кристоф.

Влизам в запустелия берлински заден двор, ограден от сивите стени на четири сгради, по които унило виси изгнил червеникав бръшлян. Мирише на гнило. Бръшлянът, разбира се, веднага извиква в болното ми съзнание асоциация за косите й.

Изкачвам пеша изтърканите дървени стълби до петия етаж, защото в тази забравена от Бог, собственици и министерство на сградоустройството разнебитена къща няма асансьор.

Спирам пред вратата на Кристоф, на която е окачен един грамаден, нагъл, анархистичен плакат: „FINE AND THE FIVE“.

На него е изрисувана голата балерина Файн в белезници и вериги като Лакоон, който се бори със змиите. Петимата пък са някогашният квинтет на Кристоф, с който преди време обикаляха Европа, скандализирайки я срещу куп пари, с дясно радикална хореография и авангарден джаз.

(Remember good time!)

 

 

Пъхтя известно време и се мъча да дишам с диафрагма, опирайки се с дясната длан върху момчешкото тяло на Файн. Отвътре дъни с грохот на самосвал старомодният грамофон на Кристоф, пуснат до последната чертичка на скалата.

Хърби Хенкок.

Не съществува опасност съседите да извикат полиция, защото всичките апартаменти в сградата са празни, с изключение на първия етаж, където живее един впиянчен и нечленоразделен художник-конструктивист, мразещ и в червата полиция, общество, държава и цялото земно кълбо.

За миг изпитвам порив да се пренеса още утре в тази смрадлива цитадела на отхвърлените и да се лющя тихо в някой ъгъл, слой по слой, люспа по люспа, докато от мен остане само суха и спечена сърцевина, която някой милостив да дойде някой ден и да я измете с лопатка и метличка.

После се сещам за липсата на асансьор и отхвърлям хрумването.

Блъскам с юмруци по вратата. Ритам я известно време.

Накрая Кристоф отваря със замах. Дългите му руси коси са посипани в безпорядък по раменете и челото. Сините му изцъклени очи блестят под тях като майсенски порцелан. Старомодни тиранти, опънати на голо върху дебелия му корем на саксонска бирена крава, му пречат да се излее върху мръсния под.

— Помощ — монотонно произнася той. — Българите идват.

Отмествам го с ръка. Влизам през дългия коридор, отрупан с купчини ноти, стари плочи, прашни плакати и охлузени обувки от трийсетте години.

Кристоф се тътри след мен и мърмори по адрес на нецивилизованите хлебарки от Южна Европа, наводнили немския райх и изяждащи хляба на работливия арийски музикант, които не си държат на думата и не знаят как да си служат и с най-елементарните открития на прогреса, каквото е телефонът впрочем.

Влизам в хола с трещящия грамофон и сядам на дървения стол до библиотеката. Всъщност това са груби рафтове, крепящи се на средновековни пирони, върху които педантично са подредени около две хиляди книги, отразяващи по години духовното развитие на Кристоф: най-отдолу — Фенимор Купер и Карл Май. Над тях — кримки и екшъни от Конан Дойл до Форсайт. По-нагоре — немска литература от епохата на романтиката. Предимно поезия и много Гьоте. Следват Фихте, Кант, Хегел. Шопенхауер, Ницше. Хайдегер, Ясперс, Франкфуртска школа, двамата Ман, Хесе, целият Бьол, целият Грас, кой ли не, Бекет, Жьоне, Сартр, Милър, Буковски, куп откачени американци и върху последните два рафта — дневниците на Кристоф, които той си води от десет години насам.

 

 

От деня, в който Зиглинде взриви душата му и духна с най-добрия му приятел Ким.

 

 

Кристоф вади под масата една полуизпита бутилка „Джим Бим“, тропва я пред мен и отива в кухнята да въведе още по-голям безпорядък, внасяйки ред.

 

 

… Напрежението ме напуска постепенно. Тялото ми олеква и аз се чувствам приютен в тази мрачна и хаотична стая, в която нищо не се е променило, откакто Кристоф се нанесе тук преди години, след историята със Зиглинде.

Стените са все така зацапани и олющени, с големи жълти петна от влагата по тавана. Диванът — едно допотопно, плюшено и изтърбушено чудовище — е облегнат по старчески на срещуположната стена. Пред него клечи старомодна масичка с лъвски крака и два вехтошарски фотьойла със скъсани пружини на опърпаните седалки. Килимът — задигнат от някой таван, е изтънял до конци и цветът му не може да се идентифицира. Контрабасът на Кристоф обляга червеникавото си туловище в ъгъла и това е единствената ценна вещ в тази миришеща на пот, кръв и сълзи стая. Пред него — нотният пулт с етюди и упражнения. Грамофон, уредба, куп плочи и телефон. Малко балконче зад гърба ми, през което провира клони печална берлинска бреза. Дузина празни бирени бутилки се въргалят в десетилетната прах до дивана.

 

 

Бърлогата на моя гениален приятел Кристоф.

 

 

… Имаше години, когато лицето му не слизаше от кориците на най-реномираните списания за джаз в Европа и Америка. Не помня колко пъти оглавяваше класациите на „Даун бийт“. С месеци не можех да го видя по време на безкрайните му турнета по планетата. Свиреше с най-големите музиканти на света — Мангелсдорф, Колтрейн, Чарли Мариано, Мингъс, Майлз…

Преди много, много години, по време на един сешън — мисля, че беше в Амстердам, — се срещнахме на сцената и веднага си допаднахме. Аз се възхитих на маниера му да откъсва побеснели акорди и шеметни пасажи с грубите си, къси пръсти на касапин от потресения инструмент — отметнал глава назад, с дълги коси, от които на струи се излива пот, със затворени очи и екзалтирано лице. Не бях виждал и слушал досега басист с такова сатанинско хармонично мислене. Кристоф се провираше между хармониите и намираше правилния изход с бързината и точността на сляп смок, който се стрелка между гъсти трънаци в безумния си бяг от преследвачите. Пръстите му препускаха по целия дебел и огромен гриф като параноидни стоножки и за да мога да поддържам темпото и находките му, трябваше да имам дъх на параходна сирена и нейната мощ на звука.

 

 

След свирнята попаднахме в бара на някакъв хотел, от който си тръгнахме налети с водка, насмъркани с кокс и с две курви. По пътя загубихме курвите, слава богу. Объркахме се и висяхме до сутринта над моста на някакъв канал, плюейки в мътната вода.

— Булгаре! — валяше думите Кристоф с удебелен език. — Трябва да направим дуо. Да идем да свирим немски коледни песни в гробището на сибирските шамани. Къде е гробището на сибирските шамани?

— Направо и после надясно — отвръщах. — Зад онази крастава къща с пъпчивите колони.

Зад краставата къща обаче нямаше гробище на сибирски шамани. Имаше нов мост и нов канал.

— Шаманите са отзвучали — констатира Кристоф. — Отзвънели са. Сибир не съществува. Fuck in.

— Сибир не е географско понятие — съгласих се, клатейки се до него. — Сибир е състояние на духа.

— Точно така! Духът ми зъзне. Трябва да му намерим иглу. Иглу с горещи сибирски жени, сибирски бърбън и сибирски куул джаз. Нали в Сибир джазът е студен?

— По-студен от задника на херувим. Ще свирим ли отново заедно?

Кристоф спря, сложи дланите си на раменете ми, впери острия си син поглед в очите ми и заяви тържествено:

— Цял живот ще свирим заедно, булгаре. Докато отсвирим завинаги. Като сибирските шамани.

 

 

Кристоф спази обещанието си.

След онази далечна амстердамска нощ ние свирихме безброй пъти заедно. Джаз мазета, пиано барове, в клубове, матинета и на големи сцени — винаги, когато нямах представления и репетиции в театъра и когато имаше някакъв ангажимент за мен. Пасвахме идеално. Много бързо свикнах с музикалното му мислене или по-скоро — с наличието на фантастичен музикален инстинкт и отсъствието на каквато и да е мисъл.

Бяха щастливи времена… Ангажиментите валяха и всички музиканти бяха братя. Имаше турнета в Европа, Щатите и Япония. Берлинската стена току-що бе паднала и в артистичния квартал на Източен Берлин — Пренцлауер Берг, кипеше буен нощен живот по всички кръчми и всички ъгли. Нашествието на артисти от Запада и Америка все още не бе започнало. Пари се намираха. Джазът триумфираше във всички сектори на огромния град.

 

 

Тогава се появи Зиглинде, като расов кон от персийската митология.

Зиглинде бе висока, с права и дълга до кръста кестенява коса, сиви балтийски очи, славянски скули и млечнобяла кожа. Носът й бе класически прав, устните — пълни, чувствени и фино очертани, а брадичката — нежно заострена, като на фея от илюстрация на приказка. От кръглия й, стегнат като малко барабанче задник се изливаха двата стройни потока на великолепните й бедра, чиято прелъстителност не можеха да скрият и широките, мръсно бели панталони на бояджия, които бе нахлузила. Имаше тънко кръстче на богомолка и щедри, обли като лампиони от деветнайсети век гърди, които свободно се люшкаха под размъкнатата й моряшка блузка, непознаващи и незадържани от сутиен.

 

 

Зиглинде бе луда за цяло стадо пощръклели кози. Луда за връзване. Онази вечер тя седеше на съседната маса в „Едноокия“ с една тъничка статуетка, руса и къдрава, като негър албинос, с разкопчана до пъпа мъжка риза на карета, от която свободно надничаха две малки, кръгли като коледни топки цици.

Двете се наливаха с бира и допелкорн, пускаха си езици в уши, ноздри и усти и се натискаха, та стените се клатеха. Бяха съвършено пияни.

 

 

„Едноокия“ бе фрашкан до тавана с истински и самозвани музиканти, художници, литератори, режисьори и бивши ченгета, които идваха по навик, или защото просто нямаше къде да отидат. Под двете голи зеленикави лампи, висящи от тавана, се стелеше пелена гъст тютюнев дим. Всеки се мъчеше да надкрещи съседа си. От уредбата дънеше примитивно диско. Никой не обръщаше внимание на Зиглинде и статуетката. Подобни гледки в тази част на Берлин не бяха новост. Публиката бе прекалено егоцентрична и заета със себе си и собствената си лудост. Само дебелата келнерка с бицепси на сумо борец пристигаше от време на време да прибере празните чаши от масата, тръсваше новите халби с отвращение и си тръгваше с достойнство. Двете правеха зад гърба й неприлични жестове, плезеха се и се кикотеха като вещици.

Седяхме с Кристоф на съседната маса, зяпахме кучките и лигите ни течаха.

— Хей, вие педерасти ли сте? — викна към нас миньончето.

— Аз съм педераст. Този тук не е — побърза да отговори Кристоф.

— Защо да не съм? — възмутих се аз. — Дълбоко в себе си съм педераст!

— Не, не си! Ти си булгаре и си прекалено примитивен.

— Зяпате ни цяла нощ и се дървите — обади се Зиглинде. Гласът й бе дълбок и леко дрезгав. — Това да не ви е пийпшоу? Кой ще плати сметката?

— Този тук ще я плати, защото е перверзен. Аз съм нормален педал — заяви Кристоф.

— Добре, ще я платя. Може ли да седнем при вас?

— Ако черпиш шампанско!

 

 

Шампанското е коварно питие. След втората чаша внезапно се оказваш пред третата бутилка. В мозъка ти пукат мехурчета, фантазията ти работи като прахосмукачка. Всмуква целия околен боклук, а ти имаш чувството, че ядеш орхидеи.

На сутринта се озовахме четиримата голи и мръзнещи върху матрака на Кристоф в катастрофното му жилище на „Бородин щрасе“. Само на една пресечка от сегашната му бърлога. В този квартал всички улици носеха имена на композитори.

В стаята бе проснат само този огромен матрак. Маса, стол и контрабасът с пулта в ъгъла.

От нея започваше малко коридорче, завършващо с кухненско помещение два на два. Следваше миниатюрен клозет със счупена и ръждясала чиния, на чиято врата Кристоф бе забол с кабарче любимата си картина: плешиво и ухилено човече с еректиран, огромен член, върху който то свири с лък на контрабас.

В долния край на матрака бе опряна каса шампанско с две пълни и десет празни бутилки в нея.

 

 

Главата ме цепеше жестоко. Нямах спомени. Пресегнах се, отворих едната бутилка и отпих здрава глътка. В нашите среди това се нарича „закуска с шампанско“. Постепенно започна да ми просветва. Нещата се наместваха. Гледах двете момичета, вкопчени като деца едно в друго. Разсъждавах.

Тази Гола Маха, с бедрата и ушите, е Зиглинде. Скулпторка. Къдравата до нея, с тяло на момченце, е Файн. Балерина.

Хъркащият, дебел, бароков ангел до тях е Кристоф.

Мой приятел и гений.

Файн и Зиглинде бяха мъж и жена. Не мога обаче да си спомня кой бе мъжът и кой — жената. Каква е нашата роля с Кристоф в тази бъркотия? Чукахме ли ги? Чукаха ли се? Да не би Кристоф и аз… о, не! Не! Не! Не!

… Май че обещавах на Файн щатно място в театъра, ако… ах, по дяволите, с Файн!

Нахлузих набързо джинси, пуловер и еспадрили и се смъкнах с възможно най-голяма скорост по разнебитените стълби от четвъртия етаж към входната врата.

 

 

Три дни по-късно сутрешната репетиция отпадна и аз се запътих към Кристоф, да видя дали не се очертава някое съвместно свирене. От случката нямаше и помен в съзнанието ми. Или поне не й отдавах значение.

Изкачих четирите етажа. Бутнах вратата, която Кристоф никога не заключваше. И как да я заключи, като бравата липсваше?

В коридорчето нямаше никой. От стаята се чуваше тананикане. Надникнах и видях Зиглинде, която лежеше гола на матрака, с ръце под лебедовата шия, тананикайки детска песничка.

— Къде е Кристоф?

— Долу, в банята.

Банята бе инсталирана в мазето и Кристоф редовно слизаше там гол, наметнат с пешкир. В това нямаше нищо лошо. Къщата се обитаваше само от артисти, не по-малко луди от него.

— Какво правиш тук?

— Изпълнявам женските си задължения. Сгодих се с Кристоф. Аз го обичам.

— А Файн? Нали сте мъж и жена?

— Файн толерира нашата връзка. Тя уважава личността ми. Аз обичам и нея.

— Не може да си мъж на Файн и жена на Кристоф! — ядосах се аз. — Това е бигамия!

— Къде е проблемът? Между другото, гледаш ме похотливо.

Обърках се. Естествено, че я гледах похотливо. Кой мъж няма да гледа Голата Маха похотливо?

— Ако ти се прави любов, съблечи се и легни до мен.

— Нали обичаш Кристоф?

— Ти идваш от Южна Европа и си примитивен. Щом си приятел на Кристоф, защо да не ти направя услуга? Къде е проблемът?

Кристоф влезе гол, пръхтящ и пръскащ водни капки.

— Тя ми предлага да се съблека и да легна до нея. Приятелска услуга. Нещо да кажеш?

— Е, и? Да не би моята годеница да не ти харесва? — настръхна той. — Нима това тяло не е съвършено?

— Духът и душата ми са още по-съвършени — заяви Зиглинде.

— Те са над всичко земно. Сега говорим за опаковката. Е, какво — красива ли е или не?

— Само помътнелият полов инстинкт на мъжа е могъл да нарече нискоръстия, широкобедрения и тесноплещия пол красив! — избъбрих аз, търсейки помощ при Шопенхауер.

— Боже мой, той наистина е педал! — изпищя Зиглинде и разтвори широко бедра. — Какво ми е на бедрата? — Тя разтресе плещи и гърдите й затанцуваха като конкубите на Брокен през Валпургиевата нощ. — Какво ми е на плещите?

— Зиглинде е права, булгаре. — Кристоф ме гледаше от упор с порцелановия си поглед. — В Париж не беше педал. В Берн, с онази негърка, още по-малко. Сега внезапно си педал. Защо? Или лягай с нас, или се пръждосай!

Той се хвърли на матрака върху Зиглинде и двамата започнаха да правят любов.

… Така стартира тази дива, убийствена и разяждаща история между Кристоф и Зиглинде, която продължи цели пет години и му докара неврастенията, взривовете на депресии, които го нападаха като бомбардировки на ято изтребители над беззащитна местност, разкъсващото унижение и девалвацията на огромния му талант.

Кристоф слезе от класациите. От първа шпага на европейския джаз се превърна в организатор на концерти и втора класа изпълнител. Зиглинде обикаляше с него навсякъде, където Кристоф имаше турнета, и му вдигаше жестоки скандали за всеки поглед и всеки автограф, който даваше на жена. Той от своя страна страдаше като куче и я пребиваше за всяка малка услуга, която тя правеше на приятелите му.

От широтата на възгледите им не остана помен. Те се обичаха, мразейки се, и се ревнуваха като щъркели. Превръщаха хотелските стаи в бойни полета.

В Отел дьо Берж в Женева бяха изпотрошили ренесансовите мебели, които струваха цяло състояние.

Биеха се в Палма де Майорка.

В Тайланд.

В „Жорж V“ в Париж.

Зиглинде беше толкова скулпторка, колкото червеят е змей.

Тя портретираше горката Кристофова глава от глина години наред и тази глава ставаше все по-гадна, все по-абсурдна и нелепа, докато накрая не се редуцира в шепа кал, изстискана между пръстите и наподобяваща говно, изсрано от уморена крава след залез-слънце, в селски обор.

Тогава на сцената се появи Ким.

Ким беше астрофизик алкохолик, с интелект на Далай Лама, познания на египетски жрец, емоции на скумрия и владеещ седем или осем езика, между които японски и китайски.

Ким бе роден в Нова Зеландия от немски родители и израснал в Австралия. Бе работил в най-секретните отдели на американската НАСА и бе разработвал проекти за разбиване на комети. Ето го сега при нас — несъвършените палячовци от Пренцлауер Берг — самотен, тънък като глист, фотосинтезиращ и болен от рак на белите дробове в крайната фаза.

Кристоф обожаваше Ким и му посвещаваше композиции.

Ким пък доказваше по математически път, че музиката на Кристоф не струва пет пари и няма никаква проекция в универсума, времето, пространството и в точката, в която те се изкривяват и която простакът нарича „бъдеще“. Ким го мачкаше без милост.

Внезапно Зиглинде реши, че е влюбена в Ким и че той е мъжът на живота й.

Тя си стегна вързопа с работнически дрехи и се премести в смрадливата дупка на отиващия си Ким с всичките си глини, стативи, шпакли и гумени ръкавици, само на две преки от „Бородин щрасе“.

 

 

В този ден Кристоф обезумя. Премести се в бърлогата на „Бизещрасе“, закова прозореца с парче шперплат и прекара близо две седмици в безпаметно пиянство, гризейки понякога сухи спагети направо от опаковката. Търкалял се по изронения килим, хапел краката на масата, биел челото си — дум! дум! дум! — в прогнилите дъски и виел от болка и недоумение.

Месеци наред Кристоф изкара в някакъв транс, ужасен и изтръпнал, без никаква възможност и желание да се докосне до контрабаса.

Тогава започна да пише дневници, в които изливаше цялата отрова, злъч, страхове, унизена любов и катастрофни формули за живота и смъртта.

Първото му излизане от бърлогата бе, за да посети смъртно болния Ким по негово желание. Той не можеше вече да излиза, нито да се храни, нито да диша без кислородна бутилка.

Какво са си говорили тогава, не знам. Кристоф бе потресен от вида на умиращия и аз не чух от него нито дума на омраза. Ким се бил смалил като гном, нямал и четирийсет кила и бил невъобразимо сив. Облекчавал нечовешките си болки с морфинови таблетки, но те отнемали кислорода от тялото му и затруднявали дишането още повече.

Кристоф посещаваше Ким три пъти седмично и според негласна уговорка Зиглинде не присъстваше на тези срещи.

След няколко седмици Ким угасна в страшна агония в ръцете на Кристоф.

Когато санитарите изнесли трупа, двамата със Зиглинде се хвърлили върху смъртното ложе и се чукали диво и бясно. До припадък.

Зиглинде изчезна. След година и нещо се чу, че влязла в лудницата, където впрочем й беше мястото.

 

 

Така се роди синеокият свръхчовек Кристоф, който сега седи срещу мен и се налива с бира.

Той добре познава Ина, даже по-добре, отколкото това ми е мило. Опитва се да анализира с мен ситуацията, чете ми откъси от дневниците си, иска да ми помогне. Изказва и някои забележителни мисли, като тази, че аз в качеството си на булгаре и южноевропеец имам склонност да преувеличавам разликата между живота и смъртта.

Но Кристоф не може да ми помогне. Моето страдание не е неговото отпреди десет години. Кристоф страдаше тогава като бук, като дъб, като баобаб. Моето страдание е извратено, унищожително, унизително. Но — питам се сега — нима една попова лъжичка страда по-малко от един бук?

 

 

По-късно се разхождаме по брега на Вайсензее, пиеме бира в някаква кръчма, вечеряме спагети в друга. Аз съм труп. За неудоволствие на Кристоф не се връщам при него, а взимам едно такси и се прибирам вкъщи. Припадам в леглото и заспивам мъртвешки няколко часа.

Будя се на сутринта към пет с мисълта лешояд: Ина. Лежа докъм девет. Питам се защо съм жив, как ще изкарам днешния съботен ден. Краят на седмицата винаги е по-убийствен от делниците.

Отивам на пазар.

Педантично си приготвям пържоли с грах и салата. Педантично измивам съдовете, обирам трохите, педантично чистя и лъскам всеки ъгъл на проклетия апартамент. Пускам новините. Героични успехи на американската авиация в Ирак. Двеста-триста разкъсани, разпарчетосани, размазани и изгорени от умните бомби деца, жени, старци и цивилни лица.

Джордж Буш-младши прави изявление на моравата пред Белия дом.

Тони Блеър прави изявление на „Даунинг стрийт“.

Сменям на сателитната програма. Българският външен министър обявява, че правителството подкрепя Америка в справедливата й борба срещу тероризма и че българската армия тръгва за Кербала, да скъса задниците на всички терористи.

През цялото време Ина не ми излиза от главата.

Отивам в еротичния музей на Беате Узе. Купувам си „Хепи Уикенд“, магазин за сексуални контакти. Страстно. Но тези текстове и тези снимки ми напомнят за нея. След един час всички възможности за сексуални контакти отпадат от само себе си.

Поне времето е хубаво, навън са двайсет и пет градуса. Решавам да се разходя. Но къде да ида? Отново в театъра?

Въртя телефони в София и говоря с жената на Светльо Бокса, сдържайки се да засегна темата Ина. Тя се изказва оптимистично за положението в България. Сипе ласкави думи за правителството на Симеон Сакскобургготски, сякаш веднага след разговора ще му се обадя да му съобщя какво мисли за него жената на Светльо.

Стоп!

Аха!

Значи на Ина й е добре там, тя въобще не си спомня, че някъде в Средна Европа вегетира един идиот, комуто е опустошила живота?

Научавам още, че днес Бени флейтистът има предаване по телевизията. „Ах, тези муцуни“.

Аха!

Значи Ина ще гледа бившия си тъпкач и ще се къпе в цялата му изкуствена, напомпана, измислена, провинциална прекрасност!

И къде съм аз в тази дандания и бурен светски живот? Някаква точица в друга галактика, невидима с просто око? Едно самоизяждащо се, алкохолизиращо се, дегенериращо нищо, от което никой вече не се интересува?

Там, в София, е светският бал.

Там е животът, там са кръчмите и кръчмарските лакърдии, там е музиката, ритъмът и сексът, които Ина толкова обича и които са основата на целия й живот.

Очевидно полудявам.

Знам как изглежда във всичките черни и червени колани с жартиери, мрежести чорапи и секспарцали. Знам как прекарва пръст по вагината си, всичките й професионални движения, стенания, духания, стриптийз шоута — целият й курвенски регистър.

Как не избягах презглава от нея след първите й самопризнания за групов секс с по трима и четирима, лесбийските й истории, как не видях, че имам насреща си сакат, неодушевен и опустошен човешки монстер, който безмилостно ме е експлоатирал?

И защо страдам толкова сега, когато нещата са ясни и видими и не подлежат на корекции и уточнения?

За не знам кой път си казвам, че трябва да зарежа всичко и да работя. Да се върна към музиката. Да пръсна инструмента от свирене. Само в това е спасението. Само чрез музиката мога да я уязвя, да й докажа колко ниско ниво е, какво нищожество.

Но не мога.

Нямам сили, желание, потребност, а по всяка вероятност — и възможности.

Как ще живея от тук на там? Та аз наближавам петдесетте. Какво ново може да ми се случи?

Господи, как ще отговориш на всички тези въпроси?

 

 

… През отворения прозорец на улица „Екзарх Йосиф“ влетяват тополови пухчета и с бавно, въртеливо движение се приземяват по маса и под.

Девет сутринта е, а навън са вече почти трийсет градуса. Току-що съм се събудил от двучасов сън. Разбит съм като плодов шейк в центрофуга. Раздробен съм като каменоломна на лунна светлина. Въпреки това бих могъл да изкоренявам дървета и да пренасям рояли.

Обръщам глава и я наблюдавам през полуспуснати ресници как спи до мен, подложила длан под главата си, между чиито пръсти се стичат гъстите, медночервени ручеи на косите й.

Ина е толкова хубава в черното си еротично бельо. Наблюдавам сластните тръпки, които минават през овалните мускули на дългите й изящни ръце, облите й, стегнати задни полукълба като на статуя от морска пяна, стройните й бели крака, обути в черни мрежести чорапи, и нежната извивка на виоловия й ханш, пристегнат в колан с жартиери, закопчани за чорапите.

Един прашен слънчев лъч каца върху полуотворените й устни и тя бавно го облизва с розовия връх на езика си. Ревнувам я от този лъч. В корема ми пърхат пеперуди. Усещам, че отново се възбуждам.

Мисля си, че за тези сто и двайсет часа, които прекарахме заедно в леглото на това малко, уютно жилище, знам за нея почти толкова, колкото и преди.

 

 

Това, което ми разказа на пресекулки и с нежелание, е, че се е родила преди трийсет и две години на брега на Дунав в аристократичния град Русе. Баща й бил колега — кларинетист в местната филхармония. За разлика от мен, който владея само алт саксофон, той можел да свири всички негови разновидности — тенор, сопран и баритон. Бил само на четирийсет, когато пародонтозата — ужас за всеки духач, му съсипала предните зъби. Той отворил ателие за поправка на дървени и медни духови. Клиентела имал в изобилие, но музиката му липсвала страшно. Не можел вече да свири, а още по-малко да направи от дъщеря си музикант от формат. Кларинет и особено саксофон не са инструменти за жени. Опитали с пиано, после с китара, но Ина не чувствала никаква връзка с тези инструменти.

В замяна на това и предал цялата си любов към занаята и всичко, което знаел за различните стилове в класиката и джаза. Доколкото успях да преценя — знаел е много.

Накрая — без музикално училище и консерватория, Ина се превърнала в стопроцентов музикант, който не музицира.

Би могла да бъде компетентен критик, ако не смяташе (и тук съм на нейното мнение!), че критиците са като безплодните жени, които знаят как се раждат деца, но не могат сами да родят. За майка й научих само, че била учителка по английски и напуснала семейството и малката Ина, когато баща й изгубил работата си във филхармонията. Живеела с някакъв професор в София и Ина не я била виждала близо двайсет и пет години.

Останалата информация можех да си я допълня донякъде от книгите на етажерката — предимно музикална теория, енциклопедии на джаза и биографии на велики музиканти, и от великолепната й колекция плочи, дискове и записи. Успях да ги прехвърля наполовина, в редките паузи между креватните ни спектакли, които по грандиозност и продължителност мога да сравня само с „Пръстенът на Нибелунгите“ от Рихард Вагнер.

 

 

Самолетът ми за Берлин излиташе утре, събота, в шест и половина вечерта. Аудито щях да го оставя на съхранение при Стефан, който имаше гараж извън града. Багажът ми — среден по големина куфар — още не бе стегнат, но сега не ми се мислеше за това.

Извърнах глава и отново се загледах през прозореца.

Ина.

Тази жена ме привличаше и всмукваше като черна дупка, но за разлика от черните дупки нейната вътрешност бе сияйна и опиянителна. Утре си тръгвах за Берлин, а до този момент — нито дума кога ще се срещнем пак, как и къде ще се срещнем пак и дали въобще ще продължава тази странна история или ще си остане само епизод от края на едно лято.

Ина се протегна и шумно се прозя.

— Гладна съм — измърмори тя. — Имаме ли нещо за ядене? Има ли кафе?

Станах и отворих хладилника. Бе останало само сухо парче кашкавал, едно яйце и половин домат. За пет дни и нощи унищожихме всичките й запаси. Виж, кафе имаше. Почти половин пакетче „Якове“.

— Ще трябва да ме изведеш някъде и да ме нахраниш, господарю — измърка Ина. — Всички хора се грижат за домашните си животни!

Затръшнах хладилника и се хвърлих върху нея. Тя се кикотеше и се търкаляше от единия край на леглото до другия. Сграбчих я под себе си и я зацелувах по брадичка, шия и по голите, топли гърди. Тя се смееше, сипейки от гърлото си игриви, кристални арпеджи, като ксилофон.

Телефонът върху шкафчето иззвъня.

Не му обърнахме внимание.

Той продължи да звъни. И пак, и пак. Накрая тя ме отмести, вдигна слушалката и седна на кревата.

— Да? Здравей. Какво?… Как?… Боже господи… Да, разбира се… ето ти го…

— За теб — прошепна тя. — Светльо… — Очите й бяха потъмнели до виолетово, а зениците въобще не се виждаха.

Не знам защо, но докато протягах ръка да взема слушалката, устата ми изсъхна, а езикът ми се наду и стана грапав като кочан.

— Здрасти — гласът му бе пресипнал. — Съжалявам, че толкова рано… вчера те търсихме навсякъде, но ти бе неоткриваем. После се сетих, че може да си при Ина и…

— Какво се е случило? — прекъснах го. — Има ли проблем?

— Не… всъщност… да. Хари Милинката умря.

— Какво?! — изкрещях и стиснах слушалката. — Какво приказваш? Кой?

— Хари. Милинката. Вчера по обяд. На Витиня. Катастрофа с ягуара. На място.

— Сигурно ли е? Боже господи… Няма ли някаква грешка?

— Сигурно. Бени и аз трябваше да го идентифицираме. Не можеш да си представиш, каква гледка… — гласът му затрепери. — Погребението е утре следобед — продължи той, като се овладя. — Тази вечер се събираме с колегите в пиано бара. Да го почетем. Ще ти намеря свирка. — Той затвори.

 

 

… Към десет вечерта всички стари колеги, жените им, гаджетата и най-тесният кръг приятели се събрахме в пиано бара на „Раковски“.

Бенката бе намерил снимка на Хари, бяха я увеличили и поставили в рамка с траурна лента в левия ъгъл. Сега Хари ни гледаше от стола до пианото, където само преди пет вечери сипеше такива жизнерадостни опуси и брилянтни пасажи.

На снимката той бе около тридесетгодишен, ухилен, с кръглите си, закачливи очи и без гушата на пеликан. Какъвто щях да го помня винаги.

Нещастието се случило в един на обяд.

(Точно по това време Ина и аз обядвахме сред чаршафите спагети болонез, разточвахме ги с пръсти върху голите си кореми и ги изсмуквахме оттам, отпивайки дълги глътки от бутилката „Мерло“.)

Хари свистял със сто и шейсет километра в час с любимия си „Ягуар“ по шосето Витиня — София.

Ягуарът бе цялата му гордост. Модел седемдесет и първа, осем цилиндъра, сив като котка, с елегантни кожени седалки и табло от махагон. Милинката трябваше да блъска пианото години наред по дванайсет часа на ден из баровете на Дания, за да си го разреши.

Бил зверски пиян. В съдебната медицина установили, че в кръвта му има три цяло и пет промила. На първия завой след тунела срещу него излязъл ТИР. В показанията на шофьора пише, че се е движел с разрешените петдесет километра. Полицията установила същото. Отначало той видял как Хари криволичи на зигзаг по шосето към него с огромна скорост и когато нещастният човек набил спирачките на тира и се опитал да спре, Хари насочил великолепната си антика право срещу грамадната машина и се врязал фронтално в нея. „Сякаш нарочно“ — повтарял шофьорът, който още лежеше в „Пирогов“ с две счупени ребра и сътресение на мозъка.

 

 

Сякаш нарочно.

Какво знаехме всички ние за Милинката през тези дълги години на скитане от град на град и от бар на бар през Дания и цяла Европа.

Понякога изпращаше картички на приятелите си с неизменно един и същ изглед — Кралския палат в Копенхаген — и неизменно един и същ текст: „Добре съм. Тук е страхотно, но много рано се стъмва. Имам нов ангажимент с добри мангизи. Кога ще ми дойдеш на гости?“

Аз също изпращах на приятелите си подобни картички, с подобни текстове. Аз също ги канех на гости. Така и не посетих Милинката в Копенхаген, защото и моят ангажимент носеше добри мангизи. Гадните мангизи, които нямаш капка време да изхарчиш в Германия и Дания — защото сутрин започва петчасовата репетиция, следобед си на саунд чек, от пет до седем аранжираш и просвирваш нови парчета, до десет си на представление и от единайсет до пет сутринта свириш в бара заради скапаните мангизи. И защото, ако не го правиш — сто черни, жълти и бели хищни музикантски муцуни са готови да те изместят, да ти седнат на стола в оркестъра, да те избутат от мястото ти на подиума, да ти отхапят от ръката договора с фирмата за компактдискове — а на теб ти остава подлезът на метрото или ако си особено добър — входът на Дойче банк.

Сякаш нарочно…

 

 

Как при това положение ще се намери достатъчно побъркана жена, която да сподели това адско темпо с теб? Да създадете деца? Да се впишете в престижния списък на средната класа?

Милинката нямаше класа, нямаше жена, нямаше дете. Имаше този ягуар, който го уби, плюс куп уредби, микрофони, синтезатори и всякаква техника в Дания, с която бог знае какво щеше да се случи сега.

Може би трябваше да тегли една майна на всичко, да се върне в София и да кара такси, като Бени флейтиста?

Или да стегне звукозаписно студио и да произвежда чалга като Бенката?

Или да продаде ягуара и уредбите, да си купи пикап, да отвори квартална кръчма и да обикаля селата за месо, яйца и зеленчуци, като Серги Скелета, този феноменален флигорнист?

Може би трябваше да се върне и да стане рекламен агент на някоя фирма за тенджери и тигани, като Ина?

Или — най-вероятното — да се налива по кръчмите с бира и мастика и да чака някой дебеловрат изрод да го покани да свири на рождения ден на метресата му, като Йоси?

Какво е това свинско време, дявол да го вземе, което обрича страхотните таланти на разкапване, унижения и в крайна сметка — на смърт, а разни долнокачествени типове — царе, принцове, външни министри, мошеници, крадци, убийци, самодоволни негодници и затлъстели аналфабети, крякащи пред затъпелия от умора народ лозунги за някаква несъществуваща тяхна Европа — са каймакът на обществото?

Сякаш нарочно?

 

 

Нека дойде нощта. Нека си вземе този свят.

 

 

Ина седеше в ъгъла на сепарето до мен, пушеше нервно и отпиваше чести малки глътки от чашата уиски, което поне тази вечер не бе менте, защото питиетата си ги носехме отвън.

Бе облечена в строг тъмночервен костюм, черна копринена блуза със семпла якичка и черни копринени чорапи. Всички чакахме доайена Стефан да стане и да каже няколко думи за Хари. Той седеше до жена си, отпиваше мрачно от питието и адамовата му ябълка мъчително се движеше нагоре-надолу. По едно време посегна към цигарите на Данчо тромбониста, но жена му — една прошарена светица, която стоически бе издържала четири десетилетия екстремен живот с музикант — тактично сложи длан върху кутията. Стефан бе преживял тежък инфаркт преди две години и лекарите му бяха спрели пиенето, пушенето и свиренето, което той приемаше с върховно презрение и нула внимание.

Той въздъхна, стана и почука с лъжичката по чашата. Шушукането и разговорите спряха.

— Момчета, всички вие сте ми деца — започна уморено той. — На всеки тип съм присъствал на първия му концерт, защото знаех, че един ден от вас ще се излюпят музиканти, ще станем колеги и ще се качим заедно на онова място — той кимна към подиума и се замисли. Настъпи пауза. — … На онова шибано място там — продължи Стефан, тръсна глава и върху челото му падна бяла къдрица, — което за добро или зло е определено само за нас. И понеже ми викате „папа“, искам да ви кажа, че за всеки баща най-страшното е… най-страшното, мамка му, е, когато детето му си тръгне от този свят преди него. Хари беше добър. Когато помпата ме предаде, ми изпращаше лекарства от Дания. Не съм му благодарил, защото щеше да ми тегли една майна. Сега му казвам — той се обърна към портрета на Милинката — благодаря ти за лекарствата, Хари. Благодаря ти за всеки миг, когато сме свирили заедно по разни дупки. Но не трябваше да ме пререждаш. Вироглав си като козел. Най-много ти благодаря, че носеше в себе си абсолютния тон и го чуваше по всяко време и на всяко място. Ние тук знаем какво е да носиш абсолютния тон. Той може да избухне някой ден и да те прати при ангелите, но това отделя музиканта от глухия глупак, който не чува никакъв тон и никога не е видял ангели… Ако Хари сега е при тях, аз се хващам на бас с всеки, че им е спретнал вече банда… Квинтет, секстет, а може би и бигбенд, ако там горе има достатъчно талантливи ангели. Те свирят, а светците маршируват. Бог да те прости, Хари! Сега ние — твоите приятели, ще ти бъдем подгряващата група. Ти слушай и ако ти хареса — слез да посвириш с нас. — Стефан изля на пода част от чашата си, обърна я на екс и каза:

— Хайде, момчета.

 

 

Стефан, Данчо, Серги, Жоро басистът и Насо Тъпана се качиха на подиума. След известно колебание към тях се присъедини Боян, вдигна внимателно портрета на Хари от стола, целуна го, постави го на масичката до сцената и седна зад хамънда.

Насо отброи четири удара с палките. Серги вдигна флигорната, изсвири във форте първите три тона и останалите се включиха вкупом на четвъртия: „Oh, when the Saint’s“.

 

 

Гръмнаха като шестима бесни от музика, жега и царевична ракия нюорлеански негри и от сцената потече горещата лава от жизненост, черна мъка, възторг, протест, екзалтация, триумф, оргиастична тъга, обсебеност, безумие… светците маршируваха, маршируваха, маршируваха! — в стройни редици пред очите ми, ореолите им се клатеха от барабанния огън на Насо, а Хари ни гледаше с веселите си очи от портрета, които сякаш крещяха: „Let’s go, monkey’s! Можете много повече!“

 

 

Един по един всички се качваха на сцената и всеки се изреди да отправи по едно прощално соло към Хари. Атмосферата се нажежаваше, очите на жените заблестяха, музикантите вилнееха и ставаха все по-неудържими.

Киро барманът запали свещите на плота и по масите и угаси светлините. Дългите сенки на свирещите на сцената и танцуващите върху дансинга гротескно се преплитаха по стените. Миришеше на пот, парфюм, тютюнев дим, мастика, джин, смазка за инструменти и вино.

По едно време Бени и Жоро контрабасът ми кимнаха да се кача при тях.

Освободих се от прегръдката на Ина, взех сакса от Стефан, продухах два-три тона, колкото да изпробвам платъка, и се качих.

— Следващото парче — обяви Бени по микрофона — е покана да се включат всички, които обичаха Милинката и които могат да свирят на нещо. На гребен, на уста, с пръсти. Кой с каквото може. Давай, Насо.

Дансингът се опразни.

Настъпи тишина.

В знойния полумрак Насо започна да отброява на малкото барабанче стегнат, отсечен шест осми.

На третия такт глухо и тайнствено се включи Жоро контрабасът: осмина… пауза… осмина… пауза, две осмини… пауза…

„Болеро“ от Равел.

Бени се приведе към микрофона, допря флейтата до устните си и от тях потече онази безкрайна мелодия, която идва от нищото — загадъчна, сластна, топла като испанска нощ и пълна с непознаваема опасност и тъмна страст, с магьосническо заклинание и предчувствие за нещо, което се промъква, дебне и е неотменимо… с печално предупреждение, мрачна тържественост, нож, нощ и лоша кръв! — една и съща горда мелодия, без модулация, която се поема и повтаря тържествено от всеки следващ инструмент, извисява се все по-силно и все по-мрачно, ритъмът на барабанчето става все по-отсечен и все по-остър, докато накрая инструментите не се съберат във форте, в раздутата до огромни размери сфера на мелодията: екзалтирани, настръхнали и обречени… тогава всички гръмват на финала, в единствената зловеща модулация на това страховито парче, в което мелодия, ритъм и танц се продънват едновременно в черната паст на безкрайното нищо.

 

 

Бени изсвири темата и ми отстъпи място. Направих крачка напред, захапах мундщука, изчаках Жоро да ми отброи двата такта осмини на баса и поех моята тема в средния регистър: топъл и закръглен тон, спокоен и дълъг дъх, все още мека реплика на флейтата в мецофорте.

 

 

В този момент Ина стана от мястото си в дъното на сепарето и тръгна към дансинга като под наркоза или като че ли някой я управляваше дистанционно.

Застана в средата на кръга, постави длани на хълбоците си, наведе глава и я тръсна.

Косите й се посипаха по лицето и го скриха.

На мястото, където стигах до триолите, изсвирвайки ги в едва доловимо по-забавено темпо, тя започна да се върти около себе си като насън и да смъква жакета с почти невидими потръпвания на раменете, точно в стилистиката на триолите.

Когато свърших темата, червеният й жакет тупна меко в краката й.

На сцената се качи Серги.

В залата бе настъпила такава тишина, че човек можеше я меси с ръце като тесто.

Серги вдигна флигорната и отново засвири солото на флейтата: със затворени очи и с тон, като топка искряща черна смола, осветена от лунни лъчи.

След първите два такта, все така бавно въртейки се около себе си, Ина разкопча черната си блуза до долу и отметна глава назад. Плътната вълна на марсовите й коси се посипа върху голите й рамене, а гърдите, скрити до половина в черните чашки на сутиена, грейнаха с мека, жълтеникава светлина, отразена от двете дузини свещи.

Серги свърши своята партия и мястото му Зае Данчо тромбонистът.

Докато той движеше меко цуга на тромбона, повтаряйки моята тема с болна страст, блузата на Ина падна от раменете й и тя се зае с ципа на полата.

Бедрата й се движеха в такт с осмините и паузите на контрабаса и ако това бе стриптийз, то случая бе най-странния стриптийз, който съм гледал през живота си… по-скоро пред очите ни се разиграваше някаква литургийна пантомима, трагично-еротичен танц, напълно в духа на „Болерото“.

Останала по черния сутиен, колан с жартиери, черните чорапи и черните обувки с високи токове, Ина започна да гали отначало плахо, а после все по-нервно и конвулсивно бедрата си, гърдите и долната част на корема.

Обувките й отхвръкнаха настрани.

Бени и аз се включихме заедно в темата, която ставаше все по-агресивна като звук и динамика, все по-смазваща като идея. Сутиенът й падна и гърдите й се разлюляха свободно и алчно над тънкия кръст.

Диафрагмата ме сви.

Искаше ми се тя да не прави това.

Същевременно бях целият обзет от трагиката на нейния сексапил, осъзнавайки, че еротичното изпълнение е нейното соло, нейният последен поздрав към Милинката, нейната част от общото музициране, а това страхотно тяло наистина е нейният инструмент, на който тя свири по-добре от всички ни, взети заедно.

 

 

Когато се включихме „тути“ с пълна сила, разгръщайки последните тактове на цепещата ни мелодия, тя бе останала само по мрежестия слип и се въртеше с разперени ръце около себе си все по-бързо… все по-бързо… и в момента, в който модулацията избухна неочаквана, жестока, триумфираща — а ние отсякохме финалния акорд, — Ина падна като мъртва птица пред портрета на Хари, разперила ръце, с длани обърнати нагоре и тяло покрито само от косите й…

 

 

… Към три през нощта хлопнахме вратата на апартамента й и аз се стоварих на леглото изтощен, фрустриран и насмукан с всякакви отрови.

— Искаш ли един последен дринк? — попита тя сухо, смъквайки жакет, блуза и пола.

— Не. Да. Все ми е едно.

— Какво да бъде?

— Все ми е едно.

Направи си облак, наля за мен чаша мастика и седна на леглото. Подаде ми питието и кутия цигари.

Запалихме. Отпихме. Потръпнах от неразреденото, сладникаво питие и част от чашата се разля по леглото.

— Не ти е уютно — констатира Ина без всякакво съчувствие.

— След подобна вечер?

— Беше на ниво.

— И ти.

— О, това е нищо. — Ина се усмихна жестоко. — Имам в запас и по-добри изпълнения.

— По-добри? Любопитно.

— Интересува ли те? Изпий си питието.

Отпих огромна глътка от питието и тя се раздвои пред очите ми.

После отново се събра.

— Надявах се да науча нещо за виртуозните ти изпълнения. Това бе на квартално ниво. Владееш ли нещо концертно?

Ина отвори шкафчето до леглото, порови се вътре и извади албум с кожена подвързия.

— Помниш ли, че ти обещах някой път да видиш какво има в това шкафче? Е, моментът дойде.

 

 

Главата ми се въртеше. Опрях възглавницата на таблата на леглото, повдигнах с известни усилия горната половина на тялото си и разтворих албума.

 

 

На първа страница — Ина в еротично бельо, седнала в широко кресло, с разтворени бедра.

На втората — Ина чисто гола върху легло със сини, блестящи чаршафи. Очите й — затворени, тя смуче показалеца на дясната си ръка. Пръстите на лявата са обгърнали вибратор, който тя допира до клитора си.

Сърцето ми направи скок и пауза. Тези снимки все някой трябва да ги е правил. Кой?

На третата — лицето на Ина, покрито със сперма.

Тя се усмихва на дебелия и дълъг пенис (истински!), който се допира до устните й.

Следваха сцени с двама и трима партньори, коя от коя по разюздана, коя от коя по-дива и екстремна.

Ина в сексуален транс, Ина смучеща два пениса наведнъж, Ина, снимана отзад, с разтворени полукълба, върху които се е изпразнил сигурно цял отбор. Ще полудея.

Ина с широко отворени очи и разтворена за крясък уста; между краката й гола негърка изблизва спермата от вагината й.

На следващата — Ина върши същото с негърката, в която разпознавам английската джазова изпълнителка Мей Джоунз.

На последната снимка Ина бе полулегнала на диван с четирима партньори наведнъж. Един отзад, друг отпред, тя масажираше пениса на третия, който в момента изригваше струята си върху гърдите й, а тя смучеше този на четвъртия.

Албумът падна до мен.

Станах, влязох в тоалетната и повърнах, без да ме е грижа ще се чуе ли в стаята или не.

Членът ми стърчеше болезнено.

Върнах се и й го вкарах.

Прие го покорно и положи всички усилия, но аз не можех да се изпразня.

Бях изтръпнал.

— Чакай… — каза тя, извади от шкафчето флакон с някаква гъста кафеникава течност и я размаза от главичката до основата. Отначало ми припари, после сякаш хиляди иглички ме боцкаха, от което ерекцията ми се увеличи, ако това въобще бе възможно.

Ина си намаза дланите със същата течност, после гърдите. Започна да го меси и да шепне:

— Измъчваш ли се от това, което видя?

— Да…

— Но същевременно то те възбужда?

— Да…

— Не разбираш ли, че това е просто един джем сешън? Музициране с партньори? Раздаване и приемане? Импровизация?

— Да… Не…

— Защо? Къде е разликата? Когато ти побъркваш партньорите на сцената със саксофона, а аз го правя с тялото си — къде е разликата? Моето тяло е моят инструмент! Не го ли разбираш? Ревнуваш ли?

— Да…

— Но ти си правил същото… Не казвай, че не си го правил!

— Да…

Тя го вкара между гърдите си, обви ги с длани и започна да го разтърква с тях.

— Спомняш ли си, когато ти казах… че само аз мога да ти дам най-точни сведения… с кого и как съм спала? Че удоволствието е в детайла… и е изцяло мое?… Представи си, че сега сме с още двама или трима… алт-сакс… баритон-сакс… тенор… те нямат лица, само инструменти… представи си, че наближава финалният акорд…

Финалният акорд бе колосален.

Изкрещях, извих се и се излях върху гърдите и лицето й. Тя хълцаше, целуваше члена ми и го изсмукваше, докато не паднах по очи в пълен кататонен ступор.

 

 

Рано сутринта станах обезсилен, облякох се, хвърлих поглед върху дълбоко спящата Ина, със сребристи следи от засъхналата ми сила по бузата и гърдите.

Излязох.

Утрото бе свежо и ведро.

Пееха птички. Чувствах се празен и разбит.

Не отидох на погребението на Милинката.

В шест и половина излетях за Берлин, без да се обадя никому.