Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (2)

* * *

Защо аз?

… Преди две години, след една убийствена обиколка с приятелите по всички пиано барове в столицата, попаднахме в джаз клуба на „Раковски“. Тогава светът все още бе наред. Бях в отпуск. От някакъв грък в Кройцберг бях купил едно раздрънкано „Ауди“ трета ръка, което ме дотъркаля до София и ние кръстосвахме нощните улици натъпкани в него като червеи в рибарска кутия.

В клуба свиреше Хари Милинката.

С Милинката не се бяхме виждали повече от десет години, от времето, когато духна в Дания с Патрата и Коло Бемката. Тримата бяха изкарали половин година в някаква кръчма в Копенхаген и когато срокът на договора изтекъл и дошло време да се връщат в България, Хари свил мръсния номер. Сума ти време след това Патрата и Коло не видяха бял свят и свиреха само по Черноморието, но бързо му простиха. С музикантите е така.

Сега Милинката се бе върнал от желирания си Копенхаген за няколко седмици и свиреше в това клубче за свой кеф и за кеф на приятелите. Всички бяха тук — „папа“ Стефан и Ваньо Хармониката, Еди, Кристиан, Светльо Бокса, Светла и Тони, а също и куп нахакани младоци, чиито физиономии не познавах.

Милинката правеше чудеса на „Хамънда“ и изтръгваше от него невероятни ефекти. За тези десетина години се бе развил и навил като пружина на матрак. С една дума — музикант от класа.

Някой ми тикна в ръцете сакс. Май че папа Стефан. Май че беше неговият собствен.

Застанах до Хари, той се обърна, ухили се и вдигна за миг палец.

Бе надебелял поне с двайсет кила и имаше гуша на пеликан, но очите му бяха все тъй кръгли и лукави, а пръстите — дълги, тънки и бързи.

Знаех, че ще засвири вариация по „Хонки тонк“, а ла Колтрейн. Навремето, още в консерваторията, се забавлявахме да свирим часове наред това парче, пълно с подводни камъни и хармонии, преплитащи се като паяци в любовен клинч.

— Всичко е въпрос на екстаз, кюрд! — изкрещя между две безумни модулации Хари. Лафът също бе от времето, когато светът беше наред. Трябваше да отговоря, че екстазът е в самата фраза, а всичко друго е метастаза.

Такива ги ръсехме в палеолита, когато морето ни бе до колене, джазът влизаше в кръвта ни като отрова на кротал и ни всмукваше в черната си дупка, а ние бяхме щастливи като онези маймуни, как се казваха, с червените задници.

В началото си подхвърляхме темите леко и небрежно, като двама профитенисисти, които загряват. Постепенно Милинката захапа и започна да ме пързаля нагоре-надолу по гами и хармонии, а аз се мъчех да отгатна с такт по-напред в кой джендем на импровизациите ще ме вкара в следващия миг и отгатвах; пързалях го и аз, надувах свирката и разлагах мелодията хроматично на съставните й части, събирахме се и се разделяхме, пускахме си музикални шеги и капани, които всички фиркани до козирката и наблъскани по сепаретата стари муцуни разбираха и оценяваха, а младоците гледаха озадачено, защото си имаха свои собствени номера и закачки. Той бе възприел маниера на Джими Смит, бе загърбил акордовото свирене и прокарваше бързи и задъхани бибоп линии, подсилени от бляскав и режещ саунд, какъвто отдавна не бях чувал от жив органист. Накрая Хари удари рязко един увеличен септакорд за финал и ми остави каденцата, която аз въртях близо три минути, модулирайки и вдигайки се с половин тон все по-нагоре и по-нагоре, и когато изчерпах модулациите, скъсах мелодията по средата като лист хартия, с прощален писък в четвърта октава, който минава през душата, като свръхзвуков изтребител в облак.

— Хайл Хитлер, кюрд! Свириш като Гьобелс. Извади ми душата — изпъшка Хари, триейки врат и чело с пешкир.

— Лявата ти ръка все още не знае какво прави дясната — отвърнах в същия стил. — Стига с тази Библия. Чети Андерсен. Написал е страхотен учебник за акордеон.

В този миг, както си разменяхме с Милинката дребни реплики, я видях. Седеше на високото столче до бара със Светльо Бокса и отпиваше от питието си.

Светльо й шепнеше нещо на ухо — ясно какво може да шепне един музикант на едно дългокрако неземно, с огненочервени, вълнисти коси до кръста, устни на тромбонистка и зелени очи като два сатъра. Не бих казал, че ме удари индианската светкавица, но сатърите ми разцепиха мозъка като тиква.

… Ужасната й, огромна липса. Невероятно самотен съм. Страхувам се от смъртта. Когато ходя по улиците, гледам да съм в близост до сградите: ако получа внезапен инфаркт, тялото ми да се опре до стената и да се смъква постепенно на земята, а не да пльосна като чувал и да си разбия физиономията.

Депресия, стрес, алкохол и по три кутии цигари дневно. Нямам желание за нищо. Нямам цел, нямам стремежи, нямам смисъл. Ужасявам се от бъдещето, от старостта, от безперспективността. Равносметките са жестоки и разбиващи. Този свят и този живот са сън под наркоза. Аз съм зомби.