Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (4)

* * *

В отчаяните ми опити да преодолея самотата и абсолютната си безжизненост се навивам, че харесвам Сара. Търся заместител. Държа се глупаво.

 

 

Но Сара не може да я замести.

Сара е една глупачка на двайсет и три години, т.е. двойно по-млада от мен. Това би трябвало да ме ласкае, ако не ми бе напълно безразлично.

Сара е дъщеря на бившия търговски представител на България към посолството, който я оставил след мандата си да следва тук право. Това се е случило преди шест години. До този момент баща й плаща всеки месец някаква лепта от не знам коя държава, май че Индонезия, където излежава поредния си мандат.

Това я кара да си мисли, че е привилегирована. Сара е агресивна и амбициозна като сперматозоид. Успяла е да завърши правото за три години. Сега следва политология. След като завърши и това, по стара семейна традиция ще следва дипломация.

И така — докато баща й не каталяса и не ритне камбаната. Или пък докато Сара не чукне петдесетака и не констатира, че докато се е мъчила да изконсумира до кора цялата Александрийска библиотека, нейните връстници са превзели отдавна властта и са превърнали Европейския съюз в още по-грандиозен курник.

 

 

Забележителното при Сара, е, че е с около две глави по-висока от мен. А аз не съм от най-ниските. Мощните й, дорийски бедра започват някъде на нивото на раменете ми. Главичката й е малка като на праисторически гущер. Косата — права, черна и дълга — стига до монументалния й, изхвръкнал като на птицата щраус задник. Сара има къс гръден кош, на който се люлеят две бели, грамадни, кръгли вимета, мечтата на всеки дояч. Черните й очи с дълги клепки изглеждат като динени семки върху дребното й като юмрук лице.

Със Сара се запознах наскоро в българската кръчма на Янко от Ванзее, където се събират безработни като мен, сутеньори, нелегални шерпи от Кърджалийско, български студенти, зъболекари, преквалифицирали се на козметични хирурзи, и всякаква отчаяна сган. Имаме дори и няколко художници и един скулптор, който от десетилетие насам лее от бронз една й съща Пиета с асиметрични цици и шитка уродливия метеорит на закърнели богати бабички от Целендорф като бонус към чукането.

Отначало Сара се заяждаше с мен (нали не съм безизвестна фигура в кръчмата) на всякакви теми, а аз, опустошен и разбит като вехта скоростна кутия, я черпех с гроздова и мънках. Като видя, че не може да ме изкара от летаргията, тя изведнъж смени металната бленда на гласа си и попита с ангелско гласче:

— А къде, апропо, е червенокосата бяла акула, с която си пиете кафето сутрин в „Айнщайн“?

(Ина ме бе напуснала само преди месец и аз все още се чувствах като ембрион във формалин.)

Наведох се над масата и дадох знак, че искам да й кажа нещо на ухото.

— Сега, Моби Дик — зашепнах заговорнически, — искам да идеш в тоалетната — в мъжката, разбира се! — и да си свалиш гащите. След това ще ги пъхнеш в дамската си чантичка. После ще вземеш ей това — подадох й жълтото си „Зипо“, — ще го вкараш в кайсията си, ще се върнеш тук и ще ми запалиш цигарата. Хайде!

Тя ме пронизваше с двата си черни шиша, сякаш се мъчеше да ме накара да избухна в пламъци, като в „Шайнинг“ на Стивън Кинг. Аз обаче не се подпалих. Изминаха две дълги минути.

Сара стана от мястото си и се отправи към тоалетната с олюляваща се походка. Не беше от гроздовата.

Нямаше я цели пет минути. Извадих цигара. Тя се появи на вратата със същия изцъклен поглед и все така нестабилна в краката.

Седна, поднесе зипото под носа ми и го щракна. Запалих. Взех го и го помирисах.

Да.

Опипах коляното й под масата. Боже мой, колко плът. Запълзях с пръсти нагоре. Напипах дълги косми. Проврях показалеца и средния си пръст през гъсталака и нахлух в мокрия отвор. Тя не мърдаше. Погледнах я. Лицето й бе порцеланово. Погледът — втренчен и немигащ, като на анаконда. Около нас се носеха смехове, псувни, гърлени звуци.

— Искаш ли да ми зададеш още някой въпрос, Моби Дик? — попитах, продължавайки да масажирам клитора й под масата.

Тя кимна бавно в знак на отрицание.

— Да тръгваме тогава.

 

 

Докато пристигнем в пустия и излъскан по аптекарски апартамент, Сара отново набра самочувствие и бе склонна към дискусии. Нямах нищо против. От толкова време между тези стени не бе звучала човешка реч. Тя седна на дивана в хола и тъй като там нямаше място за безкрайните й крака, ги вирна на масичката като истински американски политик. Аз донесох бутилката уиски, вода и лед, поднесох й чашата и седнах на креслото срещу нея. Гледката на Булонския й лес не ме смущаваше, но знаех, че по някое време щях да й предложа да се обръсне. Попитах я иска ли музика. Тя искаше Стравински. Да слушаш в един през нощта Стравински на приглушена светлина и като фон на неангажиращ разговор е храбро и тъпо. Пуснах й „Похожденията на безпътния“ и както предполагах, тя нямаше капка представа от материята.

— Ти си първият музикант в живота ми — откри партията тя. Винаги съм се чудела що за хора сте вие, музикантите. Ходите смешно облечени, изолирате се от света и нямате понятие от нищо, освен от вашата музика.

— Какво ни е смешното на облеклото?

— Ами… обличате се като негри. В крещящи цветове. Носите шапки. Ето, ти например си обул бели обувки. Кой нормален човек ще обуе бели обувки? Това го правят само хора, които искат да привлекат вниманието на обществото. На които им куца самочувствието. Моят контакт-партньор никога не би обул бели обувки.

— Как се облича твоят льольо?

— Носи дискретни костюми и дискретни вратовръзки. Той завърши международни търговски отношения в Лондон и сега кара стаж на Уолстрийт. А е само на двайсет и осем години. Представяш ли си какво бъдеще го очаква след две-три години?

— Той вкарвал ли ти е зипо в сливата?

— Не, той не ми е вкарвал никакви предмети във вагината. Такива дивотии могат да хрумнат само на един музикант. Но мога да ти кажа, че е изключителен любовник. Все пак е в разцвета на силите си, нали?

— Защо не се ожените и не му народиш половин дузина малки юпита? Ти също си в разцвета на силите си.

— Ти луд ли си? — ужаси се Сара. — Чуваш ли се какво говориш? Бракът е абсолютно компрометирана институция в съвременния свят! На коя планета живееш? Женили са се по ваше време. За нас е важно развитието на обществото, персоналното усъвършенстване, кариерата. Но не в републикански мащаб, както е случаят с вашето поколение, което е свикнало да вегетира между четирите страни на една държава, а в европейски и световен. Ето — моят контакт-партньор винаги може да стане поне заместник-министър в България, но за него е много по-важно да проучи механизмите на Уолстрийт и как функционира световната банка. Чувал ли си нещо за световната банка?

— Не. Можеш ли да ми уредиш кредит?

— Ама ти… наистина си съвсем бос! Световната банка не дава персонални кредити! Ако например държавният резерв на Германия…

— Зарежи в такъв случай световната банка. Не си заслужава да говорим за нея.

— Целият свят крепи финансовите си взаимоотношения на…

— Зарежи я, казвам ти! — повиших тон аз. — Кое й е световното на тази банка, щом не може да ми бутне един малък кредит? И не пий на екс, това е уиски, не е чай от лайка.

— Моят контакт-партньор не слага капка алкохол в устата си. Неговите приятели също. Самата аз много рядко употребявам твърди напитки, защото нямам нужда от стимулатори. Вашето поколение е свикнало да се налива неконтролируемо, за да притъпи проблемите си, но както знаем, това не е никакво решение.

 

 

(Виж, тука беше права. Моето поколение наистина е изпоркало поне един Атлантически океан, без да предизвика никакви сътресения в екологично отношение, освен едно — че в резултат на пияната му тиква се пръкнаха тези мискини.)

— Виж какво, Сара. Писна ми да говорим за твоя льольо и мойто поколение. Нямаш ли друга тема?

— Можем да обсъдим римското право или английската конституция.

Станах, отидох до банята, взех ножица, бръсначка, пяна, кърпа и одеколон, върнах се в хола и ги тропнах на масата.

— Какво сега? — зяпна Сара. — Да не е време за сутрешния ти тоалет?

— На теб ти е време. Сега ще се обръснеш.

— Да се бръсна? Аз? — тя инстинктивно опипа брадата си.

— Не там, Моби Дик. Тук. — Аз посочих междукрачието й.

Лицето й придоби порцелановия вид, а погледът й отново се изцъкли. Настъпи мълчание. Смених диска на Стравински със Стен Гец.

— Хайде де!

— Няма да ми викаш Моби Дик.

— Няма.

— Това… ще те възбуди ли?

— Нека да се оставим да бъдем изненадани.

— Моят контакт-партньор никога не е…

— Това е разликата в поколенията. Ще видиш как ще те освежи.

— Не мога. Никога не съм го правила.

Отместих масичката и клекнах в краката й. Разкопчах полата й и след известни трудности успях да я изуя. Повдигнах мощния задник и сложих кърпата под него. Разтворих огромните бедра и набрах в шепата си кичур. Звукът на ножицата бе като глисандо на цимбал. Втори кичур. Трети. Все едно че стрижех главата на поп идол от мойто поколение.

— Ще ти преча ли… ако си налея още? — тя дишаше на пресекулки.

— Не мисли за мен. Мисли за английската конституция.

Напръсках я обилно с пяна и я размазах с длан по цепката и свивките на бедрата. Накарах я да си качи стъпалата на леглото и да се разкрачи. Изглеждаше така, сякаш в нея се бе изпразнил кон. Започнах внимателно да я бръсна със самобръсначката, като гледах да не докосвам клитора й, който бе подал червеното си езиче от цепката. Когато свърших, тя наистина изглеждаше като кайсия — обла, издута и розова, със съвсем нежен мъх. Обрах остатъците пяна с кърпата, сложих в шепата си две капки афтършейв и я намазах. Сокът й бликна от дупката и се смеси с афтършейва. Разнесе се миризма на мускус. Наведох се, разтеглих леко с пръсти зачервените й долни устни и прекарах езика си по продължение на цялата разтворена цепка. Имаше тръпчив вкус. Засмуках клитора й, масажирайки го същевременно с език. Сара извика и си запуши устата с длан. Издаваше жални, приглушени звуци, като че ли оплакваше нещо или някой.

— Правят ли такива неща на Уолстрийт? — попитах я.

— Стига с този Уолстрийт…

— Хайде да спрем дотук — предложих делово, изправяйки се. — Нека не загърбваме развитието на обществото, персоналното усъвършенстване и кариерата в международен мащаб.

Сара отвори очи. От тях потекоха сълзи. Домъчня ми за миг. Но бързо ми мина.

Тя стана, извади слипа от чантата си и го обу. Нахлузи полата и тръгна към вратата, олюлявайки се. Отвори я, погледна ме през рамо и каза равно:

— Ти си идиот. Абсолютен психопат. Аб-со-лю-тен.

Блъсна я зад гърба си и изчезна. Бе загубила този рунд. Нещо ми говореше, че пак ще се появи.

Взех прахосмукачката и изсмуках космите й от под и диван. Извадих кесията, излязох на балкона и я изтърсих. Вятърът пое космите от пещерата на Сара и ги отнесе в посока „Джонсън хауз“.

 

 

Дали да не й се обадя в София?

Ами ако е с някой в леглото? Това е почти сигурно.

Какво като е с някой в леглото? Ще стане.

И ще те унижи. Ще те разбие. Ще се наливаш цяла нощ.

Така и така ще се наливам цяла нощ.

Това решава ли проблема?

Ах, върви по дяволите. Да, решава го! Поне до утре…

Какво е това „утре“?