Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (19)

* * *

Когато самолетът кацна на летище София, бях вече толкова изнервен и пиян, че едва успях да стигна в тоалетната на аерогарата. Там повърнах цялата бутилка „Балантайнз“, която бях изсмукал горе, в бездънния мрак на нощното небе. Не знаех друг начин да издържа този полет. Не знаех със сигурност дали въобще трябваше да го предприема. Несигурността обаче ме влудяваше и аз бях обсебен от мисълта да открия Ина на всяка цена и да я убедя да се върне при мен. Да я убедя с всички средства, ако ще да се наложи да я нося на гръб през граници и държави. В помътненото ми от болка, ужас и алкохол съзнание непрекъснато изникваше образът на онзи стар дърводелец от Рощок. Той бе успял на два пъти да върне своята Хелга от Драшвиц и щеше да изкара старините си с нея в къщичката с градинката и градинското джудже. Бях си внушил силово, с упорита и инатчийска убеденост, че е достатъчно само да я открия и да седнем някъде да поговорим, за да й докажа, че друг вариант за нас не съществува. Ние сме предопределени да живеем един с друг и един при друг до края. До кой край? До моя, разбира се.

След като успях да преодолея инстинктивния си ужас от разговор с Ина, седнах пред телефона. Цяла една трескава, влудяваща вечер набирах софийския й номер. Накрая се случи това, от което през цялото време се опасявах. Обади ми се груб, мъжки глас. Той сърдито заяви, че на този телефон няма никаква Ина. Да съм се пръждосал по дяволите.

Следващия път от слушалката потекоха псувни, от чиято жар можеше да се изпари цялото Панчаревско езеро. Вместо да ме разгневят, ме успокоиха. Не можех да си представя, че Ина ще съжителства с такова животно. На третото обаждане животното изключи телефона. Колкото пъти след това успях да избера номера, той или псуваше, та стените се клатеха, или изключваше.

Тогава реших, че трябва да замина за София. Дори и да я бях открил, разговорът не беше за телефон. Тя трябваше да гледа очите ми, да следи жестовете на ръцете ми. Ако се налагаше — щях да изплюя сърцето си пред нея, но трябваше да я убедя. Ах, да я убедя.

Ако Ина не искаше да се върне в Берлин, бях готов да остана с нея в София. В Судан, Владивосток, Буркина Фасо — където пожелае. Само и само да сме двамата под един и същ покрив.

Затова бях пристигнал тук и сега се превивах в тоалетната да изхвърля от тялото си и последната капка уиски, примесено със стомашен сок.

 

 

В един след полунощ таксито ме докара до стария апартамент в квартал „Хаджи Димитър“ през циганската махала. За първи път не обърнах внимание на позорната грозотия и бедност, ширеща се наоколо.

Позорът, грозотата и бедността, разяждайки душата ми, бяха по-отвратителни и от тази срамна и средновековна картина на житейска резигнация и безнадеждност.

Апартаментът, в който не бях влизал повече от година, ме посрещна с познатата ми от почти две десетилетия атмосфера на самотност и примирение.

И отново ме жегна чувството на вина, че като отворя вратата на хола, ще видя превитата си и изпита от болестта майка да седи в креслото срещу телевизора, вперила опустелите си от безмълвие очи в тъмния екран.

Но нея, разбира се, отдавна я нямаше. Креслото бе празно и клечеше в ъгъла като глухо и сляпо куче. Само в стаите се носеше тънката, нагарчаща миризма на старост и печал.

Отворих прозорците. Оправих спалнята и легнах в същите чаршафи, в които се бях събудил в онова мое последно софийско утро, преди да отлетя за Берлин.

Заспах веднага. Заспах като бюст на слепец от потъналата Атлантида. Без сънища и без усещане за време и пространство.

 

 

Събуждане — в пет.

Смяната на държава и меридиан с нищо не промени отчайващия рефлекс да се будя всяка сутрин в пет. Този път обаче бях доволен, защото исках да сваря Ина, преди да е излязла за работа. Разбира се, при положение че си бе намерила работа.

Обръснах се, взех душ и тръгнах към автобусната спирка. В ранния час нямаше таксита в квартала. На спирката чаках дълго да дойде автобус. Когато накрая пристигна тракащ и дрънкащ, бях целият мокър, а дрехите ми — подгизнали. Ръмеше ситен, противен дъжд.

Слязох на спирката пред Художествената академия. Тръгнах пеш към „Екзарх Йосиф“. Градът бе сив, грозен и олющен. Старите сгради по булевард „Левски“ приличаха на надгробни плочи под ниското, навъсено небе. От една подранила будка на ъгъла си взех сандвич с някакъв почернял салам. След две хапки го хвърлих.

Свих по „Раковски“. След малко бях пред църквата „Света Параскева“. Преди колко години родителите ми са ме кръстили тук? Какво име ми бяха дали? Без значение. То отдавна вече не бе мойто име. Както и това лице не бе моето. Тази жена обаче, спяща горе на четвъртия етаж в къщата срещу църквата, бе моя. Тя ми принадлежеше. Аз, Чарли, нейният Чарли, щях да си я върна. Това бе толкова сигурно, колкото, че седях тук, под свода на църквата, и чаках да стане поне осем, за да се кача горе и да звънна на вратата й.

След един час висене на сутрешния хлад и дъжд, бутнах входната врата. Заизкачвах стълбите към четвъртия етаж. Миришеше на мухъл и урина. Ръцете ми лепнеха по парапета. Краката ми бяха омекнали. При представата, че след минута ще стоим един пред друг, лице в лице, очи в очи, сърцето ми се качваше в гърлото и блъскаше да излезе навън.

Спрях пред вратата. Избърсах потта от челото си. Посегнах към звънеца.

Втрещих се.

Ръката ми сама спря по средата на движението.

Нейното име го нямаше на табелката. Вместо него бе изписано някакво мъжко: Май че „Дамянов“ или „Диманов“.

Преглъщах сухата си слюнка и трескаво мислех. Възможно ли е да се е преместила? Да се е омъжила и това на вратата да е фамилията на съпруга й?

Едното и другото бе малко вероятно. Нямаше никакво основание да се мести. Жилището бе в центъра. Идеално за нея. Наемът бе повече от приличен.

Да се е омъжила? Но тогава на табелката щеше да има общо име, не само на мъжа й. И после — тя едва ли щеше да живее в това малко жилище със съпруг. Не, не. Не бе възможно. Не и Ина.

Позвъних.

След цяла вечност чух отвътре недоволно мърморене и влачене на чехли по циментовия под. Вратата се отвори.

Мъжът, който мрачно ме разглеждаше под бухналите си, посивели вежди, бе към петдесетте, як, набит, с врат като керемида и набола, тридневна четина.

— Кво има? Платил съм всички сметки! За кво звъниш по нощите? — изръмжа той. Този глас ми бе познат. Такава бленда се постига само с три кутии цигари дневно и поне по бутилка гроздова.

— Прощавайте. Търся Ина.

Очите му изведнъж станаха на цепки.

— Абе ти ли си тоя, дето ме тормози по цели нощи? Твойто маменце да… Абе, ще ти разкатая фамилията бе, пуек с пуеците! Колко пъти да ти казвам, че тук не живее никаква Ина? Марш! Ще те въргалям по стълбите, докато се насереш! — мъжът направи крачка напред. Но и аз я направих. Почти си опряхме носовете. Бях побеснял. Бях готов на всичко. Какъвто и да бе, едва ли толкова лесно ще му се удаде търкалянето по стълбите. Най-много да се търкаляме двамата, а в този момент нямах нищо против.

— Слушай, боклук — изсъсках. — Попитах те възпитано за една жена. Отлично знам, че живее тук или поне живееше преди година. Ти ми се репчиш и ме псуваш на майка, за което ще ти натикам ей сега езика в задника. Като те шибат, да можеш и да ближеш. Отговаряй каквото те питам. Живее ли тук Ина?

Животното отстъпи крачка назад. От бойката му стойка не остана нищо. Ставаше само да плаши ливадите в кръчмата.

— Ама чакай бе, мой човек! Нали това ти разправям! Тук няма Ина! От една година съм в тоя апартамент и никаква Ина не се е появявала… те, гледай! — отвори широко вратата и кимна към стаята. Влез да видиш, ако не вярваш… От една година… Плащам си най-редовно наема…

Отместих го и влязох вътре.

Същата стая. Същите мебели. Същото легло и шкафче до леглото. Само че неописуемо мръсно и занемарено. Стая на стар ерген. Като извадена от лексикон. Навсякъде, дори и по масата се валяше мръсно бельо. По столовете бяха натрупани неизмити чинии. Смърдеше на крака.

Не, наистина нямаше никаква Ина. И не можеше да има.

— Не знаеш ли кой е живял тук преди теб?

— Че кво ме интересува бе, авер? Прочетох обявата във вестника и наех стаята. Това е. Плащам си наема най-редовно… — замънка песента си пак.

— Млъквай. Имаш ли номера на хазяите?

— Имам го. Как да го нямам… — Той затършува по чекмеджетата, накрая все пак го намери и го продиктува. Записах го на парче от вестник, който вдигнах от пода и тръгнах да излизам.

— Ей, пич! — чух зад гърба си. — Преди мен май наистина е живяла някаква жена тук. Седалката на кенефа не беше опикана, хе-хе-хе…

Влязох в кафене „Опера“. Поръчах кафе. Докато го пиех, пушейки цигара след цигара, разсъждавах трескаво. Ако животното не бе излъгало (а за какво му бе да лъже?), се оказваше, че Ина е тръгнала преди година оттук с ясното намерение да не се връща. Бе натъпкала в куфара дрехи и най-необходимото и бе напуснала апартамента завинаги. Какво ми каза тогава, на летището? — Никой не знае, че е в Берлин. Така е по-практично.

Ако това бе вярно, означава, че тя още тогава е взела решение да остане завинаги при мен! Бе направила своя избор и аз бях провалил всичко с идиотските си реакции и алкохолни изстъпления…

Значи не всичко е загубено!

Щом е решила веднъж да напусне този град и го бе направила, не е възможно да не го извърши още веднъж. Само трябва да я намеря!

Къде е Ина?

 

 

Обадих се на бившите й хазяи от един уличен телефон. Потвърдиха, че нещата са се развили точно така. Преди година Ина най-внезапно е прекратила договора и е напуснала. Предплатила за месец напред, както било предвидено в него.

 

 

Към обяд се обадих на Светльо Бокса. Току-що ставаше. Бил свирил цяла нощ в някакъв клуб и с парите можел да си купи тенекия сирене. Разбрахме се да се видим следобед в „Радисън“.

Когато Светльо дойде, главата ми вече пушеше от пресмятания, хипотези и най-диви теории къде може да е Ина. Никакъв резултат.

— Изглеждаш кофти — констатира Светльо без увертюри, сядайки на нашата маса в ъгъла. — Смъркаш ли?

— Смърках. Сега само пия.

— Виждам. — Бях пресушил уискито на две глътки и поръчвах ново. — Трябва да направиш пауза месец-два. Иначе ще се килнеш. Папа Стефан си отиде.

Замълчахме. Отляхме по капка в пепелника за папа Стефан, големия музикант, който чуваше абсолютния тон. Още един от нас в небесния бигбенд на Милинката. Разказах му, какво се е случило с мен. За театъра и как гадно са ме преметнали. Сбетльо слушаше, клатеше глава, цъкаше и псуваше. Не разказах за Ина. Ако подозираше нещо, щеше сам да попита. Тя не искаше никой да знае за нашата връзка. Щях да се съобразя с желанието й.

Свърших и той ме изгледа с поглед, пълен със съчувствие. Изиграно или не, все едно. Имах нужда от съчувствие.

— Кофти, брат. В много шибана гама си се набутал. Защо не се върнеш? Вкъщи и стените помагат. С мангизите, дето си взел, ще живееш тук като граф фон Люксембург. В Германия ще се стопят, докато си изсвириш каденцата.

— Мисля го — отвърнах уклончиво. — В крайна сметка може би точно това ще направя. Какво стана с червенокосата от клуба? Нали помниш?

Той ме изгледа разсеяно.

— Ина? Не знам. Като ме питаш, се сещам, че не съм я виждал сума ти време. Май година. Сигурно не е в България. Ако беше тук, нямаше начин да не се появи по клубовете. Много си пада по джаз.

— Може да е в провинцията.

— Какво ще прави в провинцията? — вдигна учудено вежди. — Не, не, пич. Не е такъв човекът. Ако е в България, щеше да е в София. А ако беше в София, да съм я видял поне сто пъти. Ти какво си заразпитвал? Да не си решил да подновиш румбата? Още тогава ти казах: стой по-далече от нея. Помниш ли Йоси?

— Помня — казах уморено. — Знам историята. Просто се сетих.

— Не мога да ти помогна — вдигна рамене Светльо. — Щом аз не знам, значи и другите не знаят.

Поговорихме малко. Изпихме по още едно питие. Разделихме се с обещанието, че ще се видим на другия ден.

Повече не видях Светльо Бокса.

 

 

Същата вечер взех нощния влак и заминах за Русе. Ако Ина бе в България, можеше да е само при баща си. Друг вариант нямаше. Къде да иде една обидена и разочарована жена, чиито проекти са станали на пух и прах, защото човекът, към когото е изпитвала любов и доверие, се е оказал въздух? — при единствения останал, който никога не я е предавал и разочаровал.

Ако се окажеше, че не е при него, значи не е напускала Берлин. Трябваше да я търся там.

Влакът пристигна на гара Русе в ранното утро. Не бях мигнал цяла нощ. Платих и другите две легла в спалния вагон, за да не се налага да разговарям с непознати и да мога да поспя необезпокояван от чуждо присъствие. Въпреки това не можах да мигна. Колкото повече си блъсках главата, толкова ситуацията ставаше все по-заплетена и все по-отчайваща. Усещах, че започвам да полудявам от тревога и вина.

Боже.

Направи така, че да е отишла при баща си! — молех се, докато релсите тракаха и аз се люшках от едната страна на леглото до другата. — Ще говоря и с двамата. Ще обясня всичко. Той е добър човек. Ще разбере. Все пак е колега. Знае що за гадна професия е нашата. Пък нали и на него му се е наложило да напусне оркестъра на четирийсет? Нали и неговата жена го е напуснала? Как е постъпил? Дал я за издирване в полицията. Да не направя същото?

Спомних си как й бях подхвърлил на шега, че ако изчезне, ще я върна с полиция. Тя се разстрои. Прие го сериозно и ми забрани да го правя, ако такова нещо се случи.

Предполагала ли е, че някой ден ще се озова в тази отвратителна ситуация? Знаела ли е?

Главата ми щеше се пръсне.

 

 

Таксито ме закара до хотел „Дунав“.

Бях отсядал вече тук преди много години, по време на някакъв джаз фестивал. Хотелът бе същият. Нищо не се бе променило. Имах чувството, че и момичето на рецепцията е същото. Наех стая на петия етаж. Точно като онази, останала в спомените ми. Хвърлих сака на стола, проснах се с дрехи на леглото и заспах на секундата.

Събудих се по обед. Взех душ и влязох в ресторанта. Поръчах водка и зелена салата, за да имам все пак нещо в стомаха. Обадих се по телефона на Рашо Оръдието. Рашо бе най-прочутият русенски алт саксофонист и един от първите в страната, който започна да свири фрий. Великолепен джазмен. Също като мен свиреше кларинет в Русенската филхармония. Рашо бе известен извън границите на България. Прякора си дължеше на легендата за грамадното си и неизтощимо оръдие. След един гастрол с квартета в Москва, то така впечатлило рускините, че цяла нощ се редили на опашка пред хотелската му стая.

Пристигна едър и як, енергичен и шумен както винаги, въпреки че бе излязъл в пенсия преди две години. Разцелува всички келнерки. Направи реклама на оръдието си. Разцелува и мен, въртейки ме с яките си ръчища от всички страни, за да ме разгледа по-добре. Това, което видя, не му хареса.

— Знаеш, че ми е ясно как си го подкарал — заяви Рашо. — Спирай веднага или ще дойда в Берлин да ти скъсам задника от бой! Разказвай.

Разказах и на него историята. Вършех го съвсем механично. Можех да я рецитирам и насън, от което тя започна да се обезценява. Сякаш се бе случило с друг. Най-важното бе Ина. Всичко друго нямаше значение.

— Е, и? — впери той детските си, наивни очи в мен. — За това ли се тръшкаш и тровиш? Закрили театъра — много важно. Вземаш сакса, отиваш на моста и свириш. Музикант като теб няма да умре от глад. Гледай мен: пенсионираха ме, направих квартет със синовете и обикалям цяла Европа.

Рашо имаше трима сина. Бяха отлични музиканти от малки. Познавах квартета. Съвсем заслужено обикаляха Европа. Той бе щастлив човек.

— Свирим значи в Прага — заниза музикантските истории. — Вечерта след концерта в хотела едни холандки…

— Знам, знам — прекъснах го. — Побъркали са се по оръдието ти. Дошъл съм да питам друго…

— Казвай — намуси се той. Много мразеше да го прекъсват, като разправяше сексуалните си подвизи.

— Търся един човек. Бил ти е колега във филхармонията. Кларинетист. Свирили сте заедно…

— Как му е името?

Казах фамилията на Ина. Той сбърчи вежди и се замисли.

— Кога трябва да е било?

— Края на шейсетте, началото на седемдесетте. После дошла пародонтозата. Открил ателие за поправка на духови инструменти. Няма начин да не си му носил свирките.

— Как каза, че е името?

Повторих го.

— Такъв няма в Русе. Объркал си се. Нито пък е свирил във филхармонията или операта.

— Помисли! — настоявах изтръпнал. — Знам със сигурност, че е от Русе. Имал е една дъщеря. Червенокоса, със зелени очи… — описах подробно Ина.

— Така кажи! — доволно ме потупа Рашо. Отдъхнах. В следващия миг отново ме поля със студен душ. — Подобна красавица няма и никога не е имало в града. Можеш ли да си представиш, че ще се появи отнякъде туй бейби и бате ти Рашо няма да го познава? Обиждаш ме!

— Помисли! Няма начин да е грешка. Човекът е свирил с теб. Сега има ателие…

— Ама защо не разбираш? — нервира — се той. — Никога не е имало нито подобен човек, нито подобно момиче при нас! Аз ли не знам с кого съм свирил? Цял живот задникът ми търка стола във филхармонията, операта и на джазовата сцена! Много добре знаеш. А инструментите за твое сведение поправяме от четирийсет години при Начо Арменеца. Друг майстор в Русе няма.

Седях попарен.

Мозъкът ми не можеше да дешифрира информацията. Тук ставаше нещо, което надхвърляше способността ми да възприемам и преработвам най-елементарни сведения и думи на чист български.

— Гадже ли ти е? — съчувствено попита Рашо. — Е, не се тръшкай. Това е по-лошо от театъра, но стават и такива работи. Пийни едно да ти мине.

Пих няколко пъти по едно. Не ми мина. Гледах тъпо, чувах, че нещо ми говори. Не схващах какво. Накрая разбра, че не може да ми помогне. Разцелува ме и си тръгна. Разделихме се с вечната уговорка да се видим в най-скоро време. Така и не се срещнахме повече.

— Не забравяй какво ти казах! — закани се от вратата на ресторанта. — Ще дойда в Берлин и… — направи свирепа физиономия, разсмя се и изчезна.

 

 

Случило се бе най-страшното.

Живял съм цяла година с фантом. Сега страдах и търсех несъществуващ призрак. Оказваше се, че не знаех нищо, абсолютно нищичко за нея — най-скъпата и най-близката от всички на земята.

„Нещата са временни, Чарли — звъннаха думите й в ушите ми. — Аз съм временна. И ти.“

Ако не бях държал в ръце паспорта й в службата за чужденци, сега щях да се усъмня, че името й е Ина. Да се замисля дали въобще я е имало някога. Не съм ли я измислил и заедно с нея — всичко, случило ми се през тази година.

Значи цялата история — баща музикант, отгледал я от малка, от когото наследила любовта към музиката, майка, напуснала семейството и забягнала с професора в София, самата тя, завършила гимназия в аристократичния град Русе и учила се да плува във водите на хубавия син Дунав — е лъжа? Измама? Легенда? Мистификация?

Коя беше Ина? Кого съм държал в ръцете си? С кого съм спал в едно легло?

Защо бе нужно да ме заблуждава през цялото време?

Какво е трябвало да крие от мен и от другите? В каква тайна е забулен животът й?

Съществува ли на света човек, който да знае коя е, откъде е, къде е израсла, кои са родителите й?

Ако съществува — кой е той и как да го открия?

 

 

Във всички случаи едно бе ясно. Не и в София. Не в Русе и не в България. Щом трябваше да търся фантом, най-добре би било да започна оттам, откъдето изчезна.

Берлин.

Единственият, който можеше да ми даде сведения, бе Райнер. Нейният паж, верен роб и неин гладиатор.

Тя го поощряваше да я гледа с влюбени очи. Завърташе му глупавата, музикантска глава, както завъртя и мойта. Разрешаваше му да я придружава по клубовете и на покупки по магазините, да въздиша и да се надява. Ако се е доверила някому, то ще е само на него. Възможността бе минимална.

Знаеше ли Райнер нещо, сега бе времето да ми го каже. В противен случай ще навра тръбата му в задника и ще я надувам, докато го пръсна.