Джефри Дивър
Колекционерът на кости (33)

32.

Сакс и петимата полицаи от Отряд две се втурнаха по задушната уличка, блокирана от двата микробуса. Между паветата и в цепнатините на тротоара цъфтяха бурени; гледката напомняше на Сакс за гроба край железопътната линия.

„Надявал се жертвата да е мъртва. За нейно добро…“

Хауман бе разставил хора по покривите на околните сгради и дулата на черните им колтове стърчаха като антени.

Отрядът спря пред задния вход. Полицаите изгледаха странно Амелия, докато връзваше гумените ленти около обувките си. Някой пошепна на другаря си, че сигурно е суеверие.

Радиостанцията изпращя:

— Отряд едно, на главния вход сме, в пълна бойна готовност. Всичко е чисто. Край.

— Прието, Отряд едно. Отряд две, докладвай.

— Отряд две, на позиция, край.

— Прието, Отряд две. Двата отряда — готови за влизане. На „три“.

Сакс провери за последен път пистолета си.

— Едно…

Облиза потта от подутата си устна.

— Две.

„Добре, Райм, часът настъпи…“

— Три!

От другата страна се чу слаба експлозия; двата отряда влязоха. Светкавично. Сакс се затича след полицаите; те се разпръснаха; светлината от фенерите им заигра покрай ярките петна от слънчевите лъчи, които струяха през прозорците. Тя остана сама. Останалите трескаво претърсваха шкафове и килери, зад гротескните статуи, които изпълваха къщата.

Сакс зави зад един ъгъл. Пред очите й изникна бледо лице, нож…

Сърцето й подскочи. Тя зае позиция за стрелба, прицели се. Тъкмо да натисне спусъка, и си даде сметка, че се е уплашила от някаква си рисунка на стената. Призрачен блед месар с нож в едната ръка и пържола в другата.

„Божичко!… Страхотно жилище си е избрал.“

Полицаите се втурнаха нагоре, за да претърсят първия и втория етаж.

Сакс обаче имаше друга цел.

Намери вратата към мазето. Полуотворена. „Добре. Загаси фенера. Първо погледни зад вратата.“ Спомни си какво й казваше Ник: „Никога не се показвай иззад ъгъл или врата в цял ръст — престъпникът очаква точно това“. Тя коленичи. Пое си дълбоко въздух. „Напред!“

Нищо. Тъмнина.

„Назад зад прикритието. Ослушай се…“

Отначало не чу нищо. После долови дращене. Тропане. Звук от усилено дишане и ръмжене.

„Той е там и се опитва да се измъкне.“

— Засякох движение в мазето. Трябва ми подкрепление.

— Прието.

Изгаряше от нетърпение. Помисли си за момиченцето долу, при убиеца. И тръгна към мазето. Спря и отново се заслуша. Изведнъж си даде сметка, че тялото й от кръста надолу е идеална мишена. Скочи и се сви в тъмнината.

„Дишай дълбоко. Сега!“

Халогенният фенер в лявата й ръка изпрати ярък лъч в мрака. Дулото на пистолета неотклонно следеше центъра на светлия кръг, който затанцува из стаята. „Дръж фенера надолу. Той сигурно също е залегнал.“ Спомни си какво й беше казал Ник: „Престъпниците не летят.“

Нищо. Нито следа от него.

— Полицай Сакс! — извика една барета от горния етаж.

— О, не! — извика Сакс: фенерът й освети Пами Ганц, застинала в ъгъла на мазето. — Не мърдай! — викна Сакс на полицая.

На сантиметри от момиченцето се облизваха няколко бездомни кучета, душеха лицето й, ръчичките, крачетата. Детето ужасено местеше поглед ту към едно, ту към друго. Гърдичките й се вдигаха и отпускаха учестено, по бузките й се стичаха сълзи. Устата й бе отворена и езикът изглеждаше залепнал за горната устна.

— Стойте горе — каза Сакс на полицая. — Да не ги раздразните.

Сакс се прицели, но не посмя да стреля. Щеше да убие две или три от животните, но останалите можеха в уплахата си да нахапят детето. Едното куче бе достатъчно голямо, за да прегризе с едно стисване вратлето й.

— Той долу ли е? — попита полицаят.

— Не знам. Повикайте лекар. И той да остане горе. Никой да не слиза.

— Добре.

Като насочваше пистолета ту към едно, ту към друго животно, Сакс тръгна внимателно напред. Кучетата едно по едно я усетиха и обърнаха гърбове на Пами. Момиченцето бе просто плячка за тях, Сакс — опасност. Започнаха да ръмжат и да скимтят, приклекнаха на задните си лапи, готови за скок.

— Страх ме е — проплака Пами и отново привлече вниманието им.

— Шшшт, слънчице. Недей да говориш. Тихичко.

— Мама. Искам при мама!

Пискливият й плач раздразни кучетата. Те започнаха да обикалят, като душеха и ръмжаха.

— Спокойно, спокойно…

Сакс заобиколи. Кучетата я следяха с поглед, очите й, протегнатите ръце, пистолета. Разделиха се на две групи. Едните останаха при Пами, другите се опитаха да заобиколят Сакс.

Тя се промъкна между Пами и най-близките три кучета.

Местеше пистолета наляво-надясно като махало. Черните очи на животните неотлъчно следяха черното дуло на оръжието.

Едно от кучетата, с проскубана жълта козина, изръмжа и пристъпи напред.

— Мамо!… — проплака момиченцето.

Сакс бавно се приближи. Приклекна, хвана детето за блузката и издърпа Пами зад гърба си. Жълтото куче се приближи още.

— Чиба! — извика Сакс.

Кучето пристъпи напред.

— Марш!

Жълтото куче оголи кафявите си зъби, събратята му наостриха уши.

— Махай се, по дяволите! — изкрещя Сакс и го удари с цевта по муцуната. Кучето отскочи, изскимтя и побягна нагоре по стълбите.

Пами изпищя; останалите кучета се разлаяха. Започнаха да се боричкат помежду си. Един покрит с белези ротвайлер отпусна дебелата си муцуна на пода пред Сакс. Тя тропна с крак пред носа му, кучето подскочи уплашено и се втурна към стълбите. Останалите го последваха като хрътки заек.

Пами започна да хленчи. Сакс се сви, готова за стрелба, и отново зашари с фенера из мазето. Никаква следа от убиеца.

— Няма нищо, слънчице. Отиваме си вкъщи. Всичко ще се оправи. Онзи човек, помниш ли го?

Детето кимна.

— Тръгна ли си?

— Не знам. Искам при мама.

Гласовете на останалите полицаи се чуха отгоре. Първият и вторият етаж бяха обезопасени.

— Колата и таксито, намерихте ли ги? — попита Сакс.

— Няма ги. Сигурно е избягал.

„Не е там, Амелия. Няма логика да е там.“

— Обезопасено ли е мазето? — извика един полицай.

— Сега ще проверя. Изчакайте.

— Слизаме.

— Не. Сцената на престъплението е доста чиста, искам да я запазим такава. Извикайте само лекаря, за да види детето.

Младият лекар слезе и се наведе над Пами.

Тогава Сакс забеляза една следа в меката пръст. Тя водеше към ниска, боядисана в черно метална врата. Приближи се, като внимаваше да не стъпи върху следите, които вероятно бе оставил, и се наведе. Вратата бе полуотворена и, изглежда, водеше към тунел, тъмен, но не непрогледен, свързан със съседната сграда.

„Ето откъде е избягал. Мръсник!“

Тя бутна леко вратата. Отвори се без скърцане. От другата страна на тунела, десетина метра дълъг, се виждаше бледа светлина. Никакво движение.

Ако нещо й се привиждаше, то сигурно беше сгърченото тяло на Ти Джей, завързано за тръбата, или облите форми на Монеле Гегнер, полазена от дебелия черен плъх.

— Патрул 5885 до командния център.

— Казвай — обади се Хауман.

— Открих тунел, който води към постройка южно от къщата. Някой да я хване на прицел.

— Прието.

— Влизам.

— В тунела ли? Изчакай подкрепления, Сакс.

— Отхвърлено. Не искам да се замърси сцената на престъплението. Нека само някой да се погрижи за момичето.

— Повтори.

— Без подкрепления.

Сакс изключи фенера и запълзя напред.

Разбира се, в академията не бяха изучавали промъкване през миша дупка. Но Сакс си спомни какво й бе казал Ник за обезопасяване на тесни помещения: „Оръжието — близо до тялото, за да не ти го изритат от ръката. Три стъпки (е, припълзявания), спри. Ослушай се. Още две. Спри. Пак се ослушай. Следващия път — четири стъпки. За да не може да предвиди действията ти.“

„По дяволите, каква тъмница! И каква е тази миризма?“

Сакс сбърчи нос с отвращение от блудкавата воня на гнило.

Клаустрофобията я накара да спре, за да преодолее чувството, че стените ще я смачкат. Страхът й отмина, но вонята се усили. Започна да й се повдига.

„Тихо, момиче. Тихо!“

Овладя се и продължи.

„Какъв е пък този звук? Като от електроуред. Бръмчене. Усилва се и отслабва.“

Три метра от края на тунела. През дупката се виждаше другото мазе. Мрачно, не толкова непрогледно като предишното. В снопа дневна светлина, която се процеждаше през някакъв мръсен прозорец, плуваха прашинки.

„Не, не, момиче. Много напред държиш пистолета. Един ритник и край. По-близо до лицето. Премести тежестта си назад! Използвай ръцете за стрелба, а не за опора.“

Стигна до изхода.

Коремът й отново се сви, опита се да заглуши звука.

„Дали ме дебне?“

Показваш глава и бързо се оглеждаш. Имаш каска, тя ще те защити от всичко, освен от метален или тефлонов предмет. И помни: той има пистолет.

„Добре. Помисли. Накъде да погледнеш най-напред?“

„Наръчникът на полицая“ не казваше нищо по този въпрос, а и Ник не й бе дал никакъв съвет.

„Избери случайно. Ляво.“

Сакс показа бързо глава, погледна наляво. Върна се в тунела.

Нищо не видя. Само гладка стена и сенки.

„Ако е от другата страна, вече ме е видял и е заел позиция. Добре, да върви по дяволите. Хайде пак. Напред!“

„Когато се движиш…“

Сакс скочи напред.

„… не могат да те хванат.“

Приземи се тежко, претърколи се. Извъртя се.

Силуетът се криеше в сенките до стената, под прозореца. Тя се прицели, понечи да стреля. Изведнъж застина.

Амелия Сакс едва не повърна.

„О, Боже!…“

Втренчи се ужасено в тялото.

От кръста нагоре жената бе слаба, с тъмнокестенява коса, измъчено лице, малки гърди, жилави ръце. Кожата й гъмжеше от червеи и мухи — бръмченето, което Сакс бе чула.

От кръста надолу беше… нищо. Кървав таз, бедрена кост, опашната кост, крака… Плътта се бе разтворила в отвратителната баня, в която киснеше — ужасна супа, тъмнокафява, с плуващи парчета месо. Сода каустик или някаква киселина. От изпаренията очите на Сакс се насълзиха. Сърцето й задумка от ужас и погнуса.

„О, горката…“

Сакс разгони мухите, които започнаха да кацат и по нея.

Ръцете на жената бяха отпуснати, с обърнати нагоре длани, като че медитираше. Със затворени очи. Отстрани лежеше пурпурен спортен екип.

Тя не беше единствената жертва.

До нея, в подобна вана, лежеше друг скелет, по-стар, вече изчистен, със съвсем малко засъхнала кръв и разложено месо. Ръката му липсваше. А зад него лежеше трети — костите му бяха напълно изчистени, бели, изгладени, внимателно подредени върху пода. До черепа имаше купчина парчета от шкурка.

Изведнъж Сакс чу звук зад гърба си.

Дишане. Слабо, но ясно. Въздух, който преминава през нечие гърло.

Сакс се извърна рязко, разгневена от собственото си лекомислие.

Мазето бе празно. Тя зашари с фенера по пода, който бе каменен и не показваше толкова ясно следите, както пръстта оттатък.

Още едно вдишване.

„Къде е? Къде!?“

Сакс се запромъква приведена, протегна ръката с фенера настрани… Нищо.

„Къде е, по дяволите? Друг тунел ли има? Или изход към улицата?“

Сакс се вгледа в пода. Забеляза нещо като следи. Водеха към тъмния край на мазето. Тя тръгна натам.

„Спри. Ослушай се. Дишане ли е това? Да. Не.“

Почувства се като глупачка. Сакс се обърна и се вгледа в мъртвата жена.

„Хайде!“

Обърна се отново.

Тръгна бавно напред.

„Нищо. Как го чувам, а не го виждам?“

Стената отпред бе гола. Без прозорци или врати. Сакс отстъпи към скелетите.

Думите на Линкълн Райм изникнаха в съзнанието й: „Сцената на престъплението е триизмерна.“

Сакс вдигна поглед и освети нагоре. Зъбите на огромния доберман проблеснаха. Между тях висяха парченца сивкаво месо. Чакаше я като дива котка, на по-малко от метър, върху един висок перваз.

За миг и двамата останаха неподвижно. Като замръзнали.

Сакс инстинктивно наведе глава и преди да успее да вдигне пистолета, кучето се хвърли към гърлото й. Зъбите му изтракаха по каската. Захапа връзката и започна да мята яростно глава, опитвайки се да й строши врата. Стовариха се назад, до ръба на ваната с киселина. Пистолетът изхвръкна от ръката й.

Кучето не пускаше каската, започна да я драска с крака — гърдите, корема, слабините. Тя започна да го удря с юмруци, но все едно биеше пън: доберманът не чувстваше никаква болка.

Кучето пусна каската, отдръпна се и се хвърли отново към лицето й. Тя закри очи с ръка и песът захапа предмишницата й, зъбите му се забиха в кожата. Сакс извади ножа си и го наръга в ребрата. Кучето изскимтя, пусна я и търти да бяга към тунела.

Сакс грабна пистолета и се хвърли след добермана. Наведе се, погледна през тунела, за да види как кучето скача към Пами и лекаря, който стоеше смразен от ужас.

Тя се опря на коляно и стреля два пъти. Единият куршум уцели кучето в тила, другият рикошира в стената. Кучето се свлече в краката на лекаря.

— Престрелка — чу Сакс по радиостанцията и шестима полицаи се втурнаха в мазето, изритаха мъртвото куче настрани и заобиколиха момиченцето.

— Няма нищо! — извика Сакс. — Аз стрелях!

Полицаите свалиха оръжие.

— Кученцето умря… — заплака Пами. — Тя уби кученцето!

Сакс прибра пистолета и се провря обратно по тунела.

Прегърна момиченцето.

— Мама!

— Скоро ще видиш майка си. Веднага ще й се обадим.

Като се качиха на горния етаж, тя остави детето и се обърна към един млад полицай:

— Загубих си ключа от белезниците. Бихте ли дали вашия да й ги свалим? Отворете ги над чист вестник, завийте ги и ги поставете в найлонов плик.

Той извъртя очи:

— Слушай, маце, намери си някой новобранец да го командваш.

Тръгна да излиза.

— Сержант — излая Бо Хауман. — Изпълнете заповедта!

— Но, сър — запротестира младежът. — Аз съм барета.

— Вече не — промърмори Сакс, — назначен сте в Криминологическия отдел.

* * *

Карол Ганц лежеше по гръб в една стая със стени в много наситено бежово. Гледаше в тавана. Мислеше си за преди няколко седмици, когато двете с Пами и цял куп приятели седяха около огъня в двора на Кейт и Еди в Уискънсин. Разговаряха, разказваха си преживелици и пееха песни.

Гласът на Кейт не беше достатъчно плътен, но Еди имаше дарба за професионален певец. Дори умееше да прави баре на китарата. Изпълни „Тапестри“ на Каръл Кинг специално за Карол и тя с насълзени очи започна да му припява. Мислеше си, че може би — само „може би“ — е успяла да се отърси от тъгата по Рон и ще може да започне нов живот.

Спомни си какво й каза Кейт тогава: „Когато си ядосана, единственият начин да се отървеш от гнева е да го опаковаш и да го изхвърлиш от душата си. Дай го на някой друг. Разбираш ли? Не го дръж в себе си. Изхвърли го.“

Е, сега беше ядосана. Бясна.

Някакъв сополанко — безмозъчно нищожество — й бе отнел съпруга, беше го застрелял в гърба. А сега някакъв ненормалник й отнемаше дъщерята. Струваше й се, че ще се пръсне. Наложи й се да мобилизира цялата си воля, за да не започне да хвърля предмети по стената и да не завие като койот.

Остана да лежи по гръб на леглото и вяло постави ръка на корема си. Беше глътнала един демерол, който облекчи болката, но не можа да заспи. Цял ден не прави нищо, освен да лежи, да се опитва да намери Кейт и Еди по телефона и да чака новини за Пами.

Продължи да мисли за Рон, за гнева си, представи си как прибира яда в кутия, внимателно я опакова в цветна хартия, залепва я с тиксо…

Телефонът иззвъня. Карол се стресна, след това се хвърли към слушалката:

— Ало?

Полицайката й съобщи, че са намерили Пами, че е в болница, но нищо й няма. След малко се обади и самата Пами и майка и дъщеря започнаха да плачат и да се смеят едновременно.

След десет минути Карол вече пътуваше към Манхатънската болница на задната седалка на черна полицейска кола.

Буквално спринтира по коридора към стаята на Пами и остана изненадана, когато едва не се сблъска с един полицай, застанал на пост пред вратата. Значи не бяха хванали още мръсника. Но щом видя дъщеря си, Карол веднага го забрави, забрави ужаса в таксито и зловещото подземие. Обгърна нежно малкото си момиченце:

— О, слънчице, липсваше ми! Добре ли си?

— Тази госпожица уби едно кученце…

Карол се обърна и погледна високата червенокоса жена, която я беше измъкнала от мазето на църквата.

— … но така трябваше, защото искаше да ме изяде.

Майката прегърна Сакс:

— Не знам какво да кажа… Просто… Благодаря, много ви благодаря.

— Пами е добре — увери я Сакс. — Няколко драскотини — нищо сериозно — и малко кашля.

Един млад полицай внесе куфара и жълтата й раница:

— Госпожо Ганц, аз съм детектив Банкс. Ето нещата ви.

— О, слава Богу.

— Липсва ли нещо?

Карол провери внимателно съдържанието на раницата. Всичко беше вътре: парите, Мечо Пух, пластилина, „Чичко Косичко“, компактдисковете, радиото будилник… Не беше взел нищо. Само…

— Знаете ли, струва ми се, че липсва една снимка. Не съм сигурна. Мисля, че бяха повече. Но всичко важно си е тук.

Детективът й даде да подпише разписка.

Влезе един лекар стажант. Започна да се шегува с Пами за куклата Мечо Пух. Измери й кръвното.

— Кога ще я изпишете? — попита го Карол.

— Ами добре ще е да я оставите за няколко дни. Просто да се уверим…

— Няколко дни? Та на нея нищо й няма.

— Има лек бронхит и… — стажантът понижи глас — иска ме да я прегледа и психиатър. За да се уверим, че всичко е наред.

— Ама тя щеше да дойде с мен утре, на церемонията по откриването на конференцията.

— По-лесно ще я пазим тук — каза полицайката. — Не знаем къде е извършителят… похитителят. Вас също ще ви придружи един полицай.

— Е, сигурно сте прави. Мога ли да остана с нея за малко?

— Разбира се — отвърна лекарят. — Останете, ако искате, цяла нощ. Ще ви донесем легло.

Оставиха Карол сама с дъщеричката й. Тя седна на леглото и прегърна детето. За момент с отвращение си спомни как той, откаченият, бе опипвал Пами. Как я бе погледнал с безумните си очи и я беше помолил да му позволи да й одере крака… Карол потрепери и заплака.

Гласът на Пами я върна към действителността:

— Мамо, разкажи ми приказка… Не, не, изпей ми нещо. Изпей ми песничката за приятелите. Моля те, моля те.

Карол се успокои.

— Онази ли песничка искаш да ти изпея?

— Да!

Тя прегърна момиченцето в скута си и с треперещ глас запя „Щом имаш приятел“. Пами припяваше на някои куплети.

Тази песен бе от любимите на Рон и през последните години Карол избухваше в сълзи още щом чуеше първите акорди.

Сега двете с Пами успяха да изкарат песента със съвсем малко фалшиви ноти, със сухи очи и с усмивки на лицата.