Джефри Дивър
Колекционерът на кости (30)

29.

След четиридесет минути, намазана с мехлеми против изгаряне, превързана и зашита, Сакс седеше до Карол Ганц и смучеше толкова чист кислород, че започна да й се вие свят. Гледаха църквата, от която всъщност не бе останало почти нищо. Само две стени продължаваха да стърчат. Парче от пода на третия етаж се крепеше на тях над странния лунен пейзаж от пепел и купища овъглени дъски.

— Пами, Пами… — проплака Карол. Повърна. Постави си кислородната маска и се отпусна болезнено по гръб.

Сакс разгледа напоеното със спирт парче плат, с което бършеше кръвта от лицето си. Парцалите отначало бяха почти кафяви; този вече бе розов. Раните не бяха тежки — порязване на челото, ожулвания и изгаряния от втора степен по ръката. Устните й вече не бяха толкова изящни, както преди: долната бе цепната дълбоко от падането и се наложи да й поставят три шева.

Карол имаше леко газово отравяне. Счупената й китка бе стегната в импровизирана превръзка. Жената тревожно процеждаше през стиснатите си зъби:

— Този мръсник! Защо… Пами? Защо, за Бога? Тригодишно дете!

Закашля се, изтри сълзите си с длан.

— Може би няма намерение да й направи нищо лошо. Затова е довел само вас в църквата.

— Не! — отвърна ядосано жената. — Не му пука. Той е откачен! Видях как я гледаше. Ще го убия. Само да й направи нещо, ще го убия.

Думите й изчезнаха в дрезгава кашлица.

Сакс потрепери от болка. Неволно бе разчоплила един мехур на пръста си. Извади бележника си:

— Бихте ли разказали какво точно се случи?

С многобройни стенания и гърлена кашлица Карол разказа случилото се след отвличането.

— Искате ли да се обадим на някого? — попита я Сакс. — На съпруга ви?

Карол не отговори. Вдигна колене и ги сви под брадичката си.

Сакс я стисна леко за ръката и повтори въпроса си.

— Съпругът ми… — Карол се втренчи с ледени очи в Сакс. — Съпругът ми е мъртъв.

— О, съжалявам.

Карол ставаше сънлива от успокоителните и една медицинска сестра й помогна да легне в линейката.

Лон Селито и Джери Банкс изскочиха от останките на църквата и се затичаха към Сакс.

Селито огледа бъркотията по улицата:

— Господи, Сакс! Какво става с момиченцето?

— Още е при него.

— Добре ли си? — попита Банкс.

— Нищо сериозно. Жертвата, Карол, няма никакви пари, няма къде да остане. Дошла е заради ООН-то. Не можем ли да й уредим нещо, детективе?

— Разбира се — отвърна Селито.

— А подхвърлените улики? — попита Банкс. Докосна лепенката над дясната си вежда и се намръщи.

— Няма ги вече. Видях ги в мазето, но не успях да ги взема навреме. Изгоряха.

— О, Боже! Какво ще стане сега с момиченцето?

„Какво си мисли, че може да стане с нея?“

Сакс отиде при потрошената кола за спешни операции. Вмъкна се и посегна към радиостанцията, за да се обади на Райм. Спря. Какво щеше да й каже? Погледна църквата. Как да направи оглед на местопрестъплението, когато няма местопрестъпление?

Сакс стоеше, вперила поглед в овъглената развалина, когато чу странен звук. Механическо стържене. Не му обърна внимание, докато Лон Селито не възкликна:

— Не мога да повярвам!

Сакс погледна към улицата.

На една пряка от тях бе спрял голям черен микробус. Отзад стърчеше хидравлична платформа, която бавно се спускаше. Върху металната плоскост имаше нещо. Сакс присви очи. Приличаше на един от онези роботи, които се използват от екипа за обезвреждане на взривни устройства. Платформата се изравни с тротоара и роботът слезе.

Сакс се изсмя високо.

Странното приспособление се обърна към тях и тръгна. Инвалидната количка й заприлича на понтиак „Файърбърд“, с цвят на захаросана червена ябълка. Беше един от онези модели с малки задни колела, голям акумулатор и мотор под седалката.

Том вървеше отстрани, но Линкълн Райм сам караше с помощта на сламка, която държеше между зъбите си. Движенията му бяха странно грациозни. Райм спря до Сакс.

— Добре де, излъгах те.

Тя въздъхна:

— За гръбнака ли? Когато каза, че не можеш да ползваш инвалидна количка?

— Признавам, излъгах. Ако ще се сърдиш, Амелия, изкарай си яда и да се залавяме с работа.

— Забелязал ли си, че когато си в добро настроение ме наричаш Сакс, а като си в лошо — Амелия?

— Не съм в лошо настроение.

— Вярно е — потвърди Том. — Просто не обича, когато го хванат да лъже.

Болногледачът кимна към впечатляващата инвалидна количка. Беше произведена от „Акшън къмпани“, модел „Сторм ароу“:

— Беше скрита в килера на долния етаж, когато Райм ти разказваше малката си патетична историйка колко бил безпомощен. О, ще си получи наказанието.

— Стига поучения, Том. Нали се извиних? Съжалявам, няма вече да правя така.

— От години я има — продължи Том. — Как само я управлява! Много е добър със сламката. Между другото, на мен винаги ми вика „Том“. Не съм имал честта да се обръща към мен по фамилно име.

— Писна ми да ме гледат по улиците — обясни Райм. — Затова спрях с разходките. — Погледна пукнатата й устна. — Добре ли си?

Сакс докосна раната, усмихна се схванато:

— Адски боли.

Райм отмести поглед от нея.

— А на теб какво ти има, Банкс? Да не си почнал да си бръснеш челото?

— Ударих се в една пожарна кола. — Младият детектив се усмихна и отново докосна лепенката на челото си.

— Райм — каза Сакс, усмивката й изчезна, — тук няма нищо. Момиченцето е при него, а аз не успях да намеря подхвърлените улики навреме.

— О, Сакс, винаги остава нещо. Имай вяра на мосю Локар.

— Видях ги как изгарят. И ако има нещо останало, сега е под тонове боклук.

— Тогава ще потърсим уликите, които не е имал намерение да оставя. Ще направим обхода на тази сцена заедно. Аз и ти. Хайде.

Той духна два пъти в сламката и тръгна. Бяха на три метра от църквата, когато Сакс внезапно извика:

— Спри!

Той спря.

— Много невнимателен си станал, Райм. Сложи някоя и друга гумена лента на тези колела. Да не ги сбъркаме със следите на престъпника.

* * *

— Откъде ще започнем?

— Вземи проба от пепелта. В задницата на комбито има няколко празни кутии от боя. Вземи някоя.

Сакс взе една кутия от катастрофата.

— Знаеш ли откъде е започнал огънят? — попита Райм.

— Почти.

— Вземи проба от пепелта, половин-един литър, колкото се може по-близо до мястото на избухване на пожара.

— Добре.

Тя се покачи на двуметровия тухлен зид — всичко, което бе останало от северната стена на църквата. Погледна надолу, към задимената яма под краката си.

Един пожарникар изкрещя:

— Хей, полицай, районът още не е обезопасен. Опасно е.

— Не по-опасно от последния път, когато влизах — отвърна тя и с дръжката на кутията за боя между зъбите се спусна от зида.

Линкълн Райм я гледаше, но всъщност виждаше себе си преди три и половина години: как сваля сакото си и слиза в шахтата на метрото близо до кметството.

— Сакс! — Тя се обърна. — Внимавай. Видях какво си направила с колата. Не искам да рискуваш два пъти живота си в един и същи ден.

Тя кимна и се скри зад ръба на зида.

След няколко минути Райм извика на Банкс:

— Къде е тя?

— Не знам.

— Искам да ти намекна да идеш да я потърсиш.

— А, разбира се.

Банкс погледна зад зида.

— Е? — попита Райм.

— Голяма бъркотия.

— Разбира се, че ще е бъркотия. Виждаш ли я?

— Не.

— Сакс? — изкрещя Райм.

Отвътре се чу пукане, после чупене на греди. Вдигна се облак прах.

— Сакс? Амелия?

Никакъв отговор.

Точно когато смяташе вече да праща да я търсят, тя се обади:

— Идвам.

— Джери? — извика Райм.

— Готов съм.

Кутията от боя изхвърча от мазето. Банкс я хвана с една ръка. Сакс излезе, избърза ръцете си в панталоните.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Сега да се заемем със страничната уличка — нареди Райм. — Тук през цялото денонощие минават коли, затова сигурно е паркирал някъде встрани. Ето къде е спрял. Използвал е онази врата.

— Откъде си толкова сигурен?

— Има два начина да отвориш заключена врата без експлозив — като разглобиш бравата или като я откачиш от пантите. Тази врата е била заключена с резе отвътре, затова престъпникът я е откачил от пантите. Виж: не си е дал труда да ги намести много добре, след като е излязъл.

Двамата се насочиха към вратата. Вървяха между овъглената църква и високите сгради от другата страна на уличката. Стъпка по стъпка. Сакс държеше „Полилайт“-а насочен към паважа.

— Искам да намерим следите от гумите му — каза Райм. — Да видя къде е била задната част на колата.

— Ето — каза Сакс. — Следи от гуми. Но не мога да разбера дали са от предните, или от задните. Може да е влязъл на заден ход.

— Грайферите ясни ли са, или замазани?

— Малко замазани.

— Значи са от предните гуми. — Райм се изсмя на недоумението й. — Нали си специалистка по автомобилите, Сакс. Следващия път, като тръгваш с колата, обърни внимание как завърташ малко кормилото, преди да запалиш. За да се увериш, че предните колела сочат направо. Следите от предните гуми са винаги по-размазани от задните. Така, откраднатата кола е „Форд Таурус“, модел 1997. Дълъг е 494 сантиметра, разстояние между осите — 271 сантиметра. Приблизително 112 сантиметра от задната ос до края на багажника. Измери разстоянието и изсмучи прахта.

— Хайде де… Откъде знаеш?

— Тази сутрин го проверих. Прибра ли дрехите на жертвата?

— Да. Прегледах също под ноктите и в косата. И чуй това, Райм: момиченцето се казва Пам, но той го наричал Маги. Както с немкинята.

— Другото му аз ги е наричало така. Чудя се каква роля изпълняват тези герои в пиесата му.

— Ще изсмуча прахта и около вратата.

Райм я загледа — с издраскано лице, разрошена коса, опърлена на места, Сакс изсмука прахта в основата на вратата. И тъкмо когато Райм смяташе да й напомни, че сцените на престъплението са триизмерни, вдигна прахосмукачката и я прокара по подпорите.

— Вероятно е погледнал в помещението, преди да я вкара — отбеляза Сакс и насочи прахосмукачката към рамката на прозореца.

Точно това смяташе да я накара и Райм.

Унесен от монотонното бръмчене на машината, детективът се върна към събития отпреди няколко часа…

— Ще… — започна Сакс.

— Шшшшт!

Като се отдаде на въображението си, Райм изведнъж се видя сам на местопрестъплението. Представи си нисък мъж с ръкавици, тъмни дрехи и маска за ски. Непознатият слезе от сребрист „Форд Таурус“, който миришеше на чисто. Жената — Карол Ганц — бе в багажника; момиченцето й — в старата къща от розов мрамор и скъпи тухли.

Като че наистина го виждаше…

Отви пантите, отвори вратата, завлече жената вътре, върза я. Понечи да си тръгне, но спря. Потърси място, откъдето да наблюдава необезпокояван Карол. Също както бе наблюдавал мъжа, заровен до железопътната линия.

Както бе наблюдавал Тами Джийн Колфакс, завързана за тръбата в средата на котелното помещение.

„Но защо? — запита се Линкълн Райм. — Защо ги гледа? За да се увери, че няма да избягат ли? Да се увери, че не е оставил нищо след себе си? Или…“

Райм внезапно отвори очи. Образът на Извършител 823 изчезна.

— Амелия! Спомняш ли си сцената с Колфакс? Когато намери отпечатъка от ръкавица.

— Да.

— Каза, че я е наблюдавал, че затова я е завързал в средата на помещението. Но нямаше представа защо. Аз се сетих. Гледа жертвите, защото така трябва.

„Защото такъв му е нравът.“

— Какво имаш предвид?

— Да вървим!

Райм смукна два пъти през сламката за управление на инвалидната количка и возилото се извъртя на сто и осемдесет градуса; после духна силно и тръгна напред.

Излезе на тротоара и всмукна силно, за да спре. Присви очи и се огледа.

— Той наблюдава жертвите си. Убеден съм, че е наблюдавал и богомолците. От място, което е смятал за сигурно. Където не е имало нужда да мете.

Единственото уединено място от другата страна на улицата бе външната тераса на едно ресторантче.

— Там! Огледай го, Сакс.

Тя кимна, провери в пистолета си, грабна пликчета, моливите и прахосмукачката. Изтича през улицата и заоглежда внимателно стълбите.

— Бил е тук — извика. — Има отпечатък от ръкавица. И от обувка — износена по същия начин.

„Това е“ — помисли си Райм. Как само се чувстваше! Топлото слънце, въздухът, зрителите. Възбудата от търсенето.

„Като се движиш, не могат да те хванат.“

„Ако се движим по-бързо, може би ще го хванем.“

Райм обърна очи към тълпата и забеляза, че някои от хората го гледат, но повечето бяха по-заинтригувани от действията на Сакс.

След петнадесет минути тя свърши и се върна с малко пликче в ръце.

— Какво намери, Сакс? Шофьорската му книжка? Свидетелството му за раждане?

— Злато — каза тя с усмивка. — Открих злато.