Джефри Дивър
Колекционерът на кости (14)

13.

— Няма обори в Манхатън!

— Миналото, Лон — напомни му Райм. — Този тип си пада по старите неща. Направо го възбуждат. Трябва да мислим за стари обори. Колкото по-стари, толкова по-добре.

В материалите, които бе събрал за книгата си, Райм бе чел за едно убийство, приписвано на мафиота Оуни Мадън — застрелял един конкурент контрабандист пред дома му в Хелс Кичън. Не успели да го осъдят (поне не за това убийство). Мафиотът се изправил в залата и с мелодичния си британски акцент изнесъл на съда лекция по морал: „Целият този случай е скалъпен от противниците ми, които разпространяват наляво и надясно лъжи по мой адрес. Знаете ли, ваше благородие, за какво ми напомня всичко това? В моя квартал водят агнетата вкупом от оборите към кланицата на Четиридесет и втора улица. И знаете ли кой ги води? Не куче, нито човек. А едно от тях. Едно агне — Юда със звънче на врата. Повежда цялото стадо по рампата, но там спира, да си почине, а останалите продължават. Аз съм невинният агнец, а тези свидетели, които се изправят срещу мен, са Юди.“

— Обади се в библиотеката, Банкс — продължи Райм. — Потърси някой историк.

Младият детектив отвори мобилния си телефон. Заговори тихо. След като обясни какво им е необходимо, замълча и се вторачи в картата на града.

— Е? — попита Райм.

— Сега го търсят. Ще ме свържат с… — наведе глава, защото някой отговори от другата страна на линията.

Младият детектив повтори въпроса си. Кимна и обяви на присъстващите:

— Ще ми съобщят за две… не, три места.

— Кой е? — излая Райм. — С кого разговаряш?

— С началника на градския архив… Казва, че имало три основни места, където се е държал жив добитък в Манхатън. Едното е в Уестсайд, около Шестдесета улица… Другото било в Харлем, през тридесетте-четиридесетте години. И в долен Ийстсайд, по време на борбата за независимост.

— Адресите, Банкс. Адресите!

Банкс се заслуша на телефона:

— Не знае със сигурност.

— Е, не може ли да провери? Кажи му да провери!

— Той ви чу, сър… — отвърна Банкс. — Пита къде. Къде да провери? По онова време не е имало „Жълти страници“. Сега търси в старите…

— … демографски карти на промишлените райони без имена на улиците — довърши Райм. — Естествено. Да се опита да налучка адресите.

— Това прави. Опитва се да ги налучка.

— Ами да налучква по-бързо тогава.

Банкс отново се заслуша, започна да кима.

— Какво, какво, какво, какво казва?

— Около пресечката на Шестдесета и Десета улица — отвърна след малко младият полицай. — „Лексингтън стрийт“, близо до река Харлем… И накрая… на мястото на бившата ферма „Деланси“. Някъде около „Деланси стрийт“ ли?…

— Разбира се, че е там. От Италианския квартал, та чак до Ийст Ривър. Ама че точност. Това са километри разстояние. Не може ли да каже по-определено?

— Около „Кейтрин стрийт“. Или „Лафайет скуеър“… Или „Уокър стрийт“. Не е сигурен.

— Близо до съда — каза Селито. — Банкс, обади се на хората на Хауман. Да се разделят на три групи и да претърсят и трите района.

Младият детектив изпълни нареждането. После вдигна поглед и попита:

— И сега какво?

— Ще чакаме — отвърна Райм.

— Мразя да чакам — промърмори Селито.

— Ще мога ли да ползвам телефона? — помоли Сакс.

Райм кимна към апарата на масата.

Сакс се поколеба:

— Имаш друг в коридора.

Райм кимна.

Сакс прекоси с изящна походка стаята. Райм продължи да наблюдава отражението й в огледалото в коридора, докато провеждаше поверителния си телефонен разговор. С кого? Приятел, съпруг? Защо толкова неохотно бе споменала думата „приятел“, когато разказваше за колито? Сигурно зад тази история се криеше някоя лична драма.

На когото и да се обаждаше, не успя да го открие. Очите й потъмняха, след като никой не й отговори от другата страна. Сакс вдигна поглед и забеляза, че Райм я наблюдава в огледалото. Обърна се с гръб. Затвори телефона и се върна в стаята.

В продължение на пет минути никой не проговори. Райм не притежаваше способността, която имат повечето хора, да се освобождава от психическото напрежение. Преди да се парализира, в нервни ситуации започваше да крачи напред-назад, което докарваше хората му до лудост. Сега очите му трескаво кръстосваха картата на Манхатън. Сакс нервно се чешеше под фуражката. Мел Купър спокойно записваше данните за веществените доказателства.

Мобифонът на Селито иззвъня, всички в стаята подскочиха. Детективът вдигна слушалката, по лицето му се изписа усмивка.

— Намерили са я! Един от отрядите на Хауман се намира на пресечката на Единадесето авеню и Шестдесета улица. Чуват женски писъци отнякъде. Не могат да определят откъде. В момента проверяват всяка постройка в района.

— Тичай! — нареди Райм на Сакс.

Лицето й посърна. Хвърли отчаян поглед към телефона на Райм, като че очакваше лично президентът да се обади всеки момент, за да я освободи от задачата. После погледна Селито, който се бе навел над тактическия план на Уестсайд.

— Амелия, вече загубихме една жертва — каза — Райм. — Това е прекалено много. Нямаме право да жертваме повече.

— Ако я беше видял — промълви тя. — Само да беше видял какво й беше причинил…

— О, но аз я видях, Амелия — отвърна спокойно той. — Видях какво е станало с Ти Джей. Виждал съм трупове, престояли един месец на топло. Виждал съм какво прави половин килограм C–4 с ръцете, краката и лицата. Работих при разследването на пожара в клуб „Хепи ланд“. Повече от осемдесет души изгоряха живи. Снимахме лицата им (или по-скоро това, което бе останало от тях), за да ги покажем на близките им за идентификация. Защото никое човешко същество не може да мине покрай тези трупове, без да загуби разсъдъка си. Освен нас. Ние нямаме друг избор. — Райм си пое дълбоко въздух в опит да обуздае надигащата се във врата му болка. — Виж, ако искаш да оцелееш в тази професия, Амелия… Ако искаш да оцелееш в живота, научи се да не обръщаш внимание на смъртта. Забрави мъртвите.

Всички в стаята бяха прекратили със заниманията си и наблюдаваха Райм и Сакс.

Никаква ирония. Никакви учтиви усмивки от нейна страна. Опита се да скрие чувствата си. Очите й станаха прозрачни като от стъкло. Гневът й към него (неизмерим, както си го представяше Райм) я разтърси, лицето й се изкриви от натрупаната отрицателна енергия. Сакс отметна червената си коса и грабна предавателя и слушалките от масата. Преди да заслиза по стълбите, го погледна със смразяващи очи, като му напомни, че няма нищо по-ледено на света от студената усмивка на красива жена.

И по някаква необяснима причина Райм си помисли: „Добре дошла сред нас, Амелия.“

* * *

— Имаш ли нещо за нас? Нещо интересно, нещо да ни разкажеш, снимки?

Мазния седеше в един задимен бар в източен Манхатън, на Трето авеню, който скоро щеше да се изпълни с безделници, дошли да гледат стриптийз. Засега обаче заведението подслоняваше само неколцина дрипльовци от квартала, които вечеряха рибни ястия със съмнителен произход със салати от увехнали зеленчуци.

Слабият мъж с кожа, бяла като слонова кост, облечен в ослепително бяла риза и ослепително зелено сако, се наведе до ухото на Мазния:

— Научи ли нещо ново, някоя парола, някакви писма? Нищо не правиш, за да ни помогнеш.

— Стига бе, човече.

— Май не ти е много весело — каза Фред Делрей.

Всъщност името му беше Д’Елре, но се бе загубило някъде в предишните поколения. Беше почти два метра висок, рядко се смееше, въпреки характерния му веселяшки тон, и беше един от най-добрите специални агенти в манхатънското управление на ФБР.

— Не, човече. Хич не ми е весело.

Делрей стисна цигарата, затъкната на лявото му ухо:

— Казвай тогава какво ново си научил.

Дребният негодник се почеса нервно по мазната глава.

— Дай ми време, човече.

— Няма време. Времето е скъпо, времето лети. Нямаш време, разбери.

Делрей пъхна ръка под масата, върху която бяха поставени две кафета, и стисна бедрото на Мазния. Дребният мъж изскимтя.

Преди шест месеца хилавият дребосък бе заловен да продава автомати М–16 на двама десни екстремисти, които (екстремисти или не) се оказаха в същото време и тайни агенти на ФБР.

Федералните, разбира се, не се интересуваха от Мазния, от това лигаво, страхливо нищожество, а от онези, които са му продали оръжията. Не успяха да изкопчат много от него, затова го предадоха в ръцете на Делрей, специалист номер едно по разпитите на информатори. Искаха да видят дали той няма да постигне по-добър успех. Засега обаче негодникът като че не знаеше абсолютно нищо, което можеше да бъде полезно за федералните.

— Единственият начин да си смекчиш присъдата е да ни предоставиш нещо наистина интересно. Съгласен ли си по този пункт?

— Засега нямам нищо полезно за вас, момчета, колко пъти ще ви го повтарям? Засега.

— Лъжеш, лъжеш. Знаеш нещо. Познавам по лицето ти. Криеш нещо, негоднико.

Пред заведението шумно спря автобус, отвътре се изсипа тълпа пакистанци.

— Човече, к’ва е тая шибана конференция? — възкликна Мазния. — За к’во, по дяволите, идват всички тия хора? Градът и без тях е претъпкан. Скапани чужденци.

— „Шибана конференция“ ли? Ах ти, дребен негоднико, лигаво нищожество! — избухна Делрей. — Да нямаш нещо против световния мир?

— Не, нищо.

— Кажи ми сега нещо интересно.

— Не знам нищо интересно.

— Ама ти с кого си мислиш, че приказваш? — Делрей се усмихна зловещо. — Виж какво, аз съм Хамелеона. Мога да се усмихвам и да говоря приятелски, но ако се намръщя, доста ще те заболи.

— Хей, човече, почакай — изстена Мазния. — По дяволите, боли! Спри.

Барманът подаде любопитно глава, но един бърз поглед от страна на Делрей го върна бързо към заниманието му да лъска и без туй безупречно чистите чаши.

— Добре, може и да знам нещичко. Но трябва да ми помогнете, трябва…

— Я да стиснем още малко.

— Стига, човече. Стига!

— Е, това вече е интересен разговор. Напомня ми онези филми, нали се сещаш, когато добрият и лошият герой най-после се срещнат. Например Сталоун срещу някой друг. И всички негодници молят по един и същи начин: „Стига, човече! Стига! Стига!“ Сега ще ми разкажеш ли най-сетне нещо интересно? Дойде ли ти акълът в главата?

Делрей хвърли нов заплашителен поглед на Мазния, негодникът омекна:

— Добре, ето какво научих. Имам ти доверие, човече. Имам…

— Да, да, да. Казвай без много увъртане.

— Говорих с Джаки, познаваш ли Джаки?

— Да, знам го.

— И той ми каза…

— Какво ти каза?

— Каза ми, че чул, че някой ще получи или ще изпрати нещо, но няма да използва летищата.

— И какво ще получи или изпрати? Още автомати ли?

— Нали ти казвам, човече, аз нямам нищо общо. Казвам ти само каквото ми каза Джаки…

— Джаки ти е казал…

— Точно така, човече. Само общи неща, нали се сещаш? — Мазния погледна умолително Делрей с големите си кафяви очи. — Нима ще посмея да те лъжа?

— Дръж на достойнството си. — Агентът тържествено насочи пръст към гърдите на Мазния. — И какво ще стане на летището? На кое летище? „Кенеди“, „Лагуардиа“?

— Не знам. Знам само, че се говори, че някой ще бъде на някое летище. Някой много опасен.

— Кажи ми име.

— Не му знам името.

— Къде е Джаки?

— Не знам. В Южна Африка. Или в Либерия.

— Какво значи това?

Делрей отново стисна цигарата си.

— Предполагам, че може нещо да се провали, така че никой да не получи пратката.

— Предполагаш ли?

Мазния потрепери, но Делрей нямаше повече намерение да изтезава дребосъка. В главата му зазвъняха предупредителни звънци. Джаки, трафикант на оръжие, познат на ФБР от години, вероятно бе дочул от някой свой клиент от Африка, Централна Европа или Америка, че на някое летище се планира терористичен удар. При нормални обстоятелства на Делрей би му минало всичко друго през главата, освен за отвличането от „Кенеди“ предишната нощ. Не беше обърнал много внимание на случая — нюйоркската полиция се занимаваше с него. Сега обаче се сети за неуспешния атентат на срещата на ЮНЕСКО в Лондон.

— Твоят човек не ти ли каза нещо по-подробно?

— Не, човече. Нищо повече. Хей, гладен съм. Не може ли да похапнем нещо?

— Помниш ли какво ти казах за достойнството? Стига скимтя. — Делрей се изправи. — Сега имам по-важна работа.

* * *

Колата със специално предназначение спря на Шестдесета улица.

Сакс измъкна куфара с инструментите, „Полилайт“-а и големия дванадесетволтов прожектор.

— Открихте ли я навреме? — извика тя на един полицай от СБР. — Добре ли е?

Отначало никой не й отговори. После Сакс чу писъци.

— Какво става? — промърмори тя и се затича с всички сили към голямата порта, разбита от полицаите от Силите за бързо реагиране. Отпред зееше широк тунел, който водеше в подземието на изоставена тухлена постройка. — Нима жертвата е още долу?

— Да.

— Защо?

— Казаха ни да не влизаме.

— Да не влизате? Та тя пищи! Да не сте глухи?

— Наредиха ни да ви изчакаме — оправда се един полицай.

„Наредили. Не, той им е наредил, Линкълн Райм. Този мръсник!“

— Трябваше само да я открием — продължи полицаят. — А вие — да влезете първа.

Сакс включи предавателя:

— Райм! — изрева. — Чуваш ли?

Никакъв отговор… Страхливец!

„Да не обръщаш внимание на смъртта“… Мръсник! Колкото и да беше ядосана, когато излизаше от къщата му преди няколко минути, сега гневът й бе двоен.

Сакс се огледа и забеляза един лекар, застанал до някаква линейка.

— Вие, идвайте с мен.

Той пристъпи, но щом забеляза, че Сакс вади пистолета си, спря.

— Хей, рано е. Няма да вляза, докато не обезопасите района.

— Мърдай! Веднага!

Тя насочи цевта към носа му. Лекарят се намръщи и се подчини.

— Ооох! Hilfe! — долиташе от подземието. После — плач.

„Господи!“ — Сакс пристъпи през зейналия четириметров вход в тъмния, мъглив коридор.

„Постави се на негово място, Амелия. Какво усещаш?“

„Махай се от главата ми!“

Но Линкълн Райм не изчезна от мислите й:

„Ти си убиецът, Амелия. Откъде минаваш, какво докосваш?“

„Стига! Искам само да я спася. Да вървят по дяволите уликите…“

— Mein Gott! Моля ви! Помощ!

„Тичай! — заповяда вътрешният глас на Сакс. — Той не е тук. Няма опасност. Спаси я…“

Ускори крачка, коланът й задрънча. Изтича пет метра, после изведнъж спря. Душата й се разкъсваше от противоречия. Кой щеше да спечели?

— По дяволите!

Сакс постави куфара на земята и го отвори. Обърна се към лекаря:

— Вие, как се казвате?

— Тад Уолш — отвърна смутено младият мъж. — Какво става тук?

Той погледна към тъмното подземие.

— Ох… Bitte helfen Sie mir!

— Прикривайте ме — прошепна Сакс.

— Да ви прикривам ли? Чакайте, това не е моя работа.

— Само вземете пистолета, става ли?

— И от какво да ви прикривам?

Сакс му бутна пистолета, коленичи:

— Предпазителят е вдигнат. Внимателно.

Извади две гумени ленти и ги завърза около обувките си. Взе отново пистолета от ръцете на лекаря и го накара да направи същото.

С треперещи ръце лекарят си сложи лентите.

— Не е ли по-добре…

— Тихо. Може още да е тук.

— Ама чакайте малко, госпожо. Това не ми влиза в задълженията.

— Нито в моите. Дръжте фенера.

— Но ако е още тук, той ще стреля най-напред в светлината. Поне аз така бих направил.

— Тогава вдигнете високо фенера. Над главата ми. Аз ще вървя напред. Ако стреля, ще уцели мен.

— А аз тогава какво да правя? — Лекарят звучеше като изплашено дете.

— Аз на ваше място бих си плюла на петите. Да тръгваме. Дръжте здраво фенера.

Тръгнаха бавно в тъмнината. Стиснала куфара в лявата ръка, с насочен напред пистолет, Сакс внимателно се взираше в пода — познатите следи от метла.

— Bitte nicht, bitte nicht, bitte^[1]…

— Какво по дяволите става там? — прошепна лекарят.

— Шшшт! — изсъска Сакс.

Продължиха бавно напред. Сакс духна в пръстите си, стиснали пистолета, за да ги изсуши от потта, и внимателно заоглежда дървените колове, сенките и ръждясалите машини, които танцуващата светлина на прожектора осветяваше.

Никакви следи от обувки.

„Разбира се. Твърде е хитър.“

„Но ние също сме хитри“ — прозвучаха думите на Линкълн Райм в ушите й. Тя му заповяда да мълчи.

По-бавно.

Още два метра. Спря. Пак тръгна бавно. Опитваше се да не обръща внимание на писъците на момичето. Отново го почувства — сякаш някой я наблюдава, като че някой я държи на прицел. Бронираната жилетка нямаше да я спаси от куршуми с изместен център на тежестта. Много престъпници ги използват — рана в крака е също толкова смъртоносна, колкото попадение в сърцето. И много по-болезнена. Ник й беше разказвал как тези куршуми рикошират из тялото като топче за пинг-понг и разкъсват органите. Един от партньорите му бе издъхнал така в ръцете му.

„Отгоре и отзад…“

Като се сети за Ник, спомни си как една нощ, когато лежеше върху мощните му гърди и наблюдаваше изящния профил на лицето му, той й разказа за една операция по освобождаване на заложници: „Ако някой ти е направил клопка, почти винаги те дебне отгоре и отзад…“

— Мамка му! — Сакс се приведе, извъртя се внезапно и насочи пистолета към тавана, готова да изстреля целия пълнител.

— Какво? — прошепна лекарят. — Какво има?

Отзад нямаше никого.

— Нищо. — Сакс си пое дълбоко въздух и се изправи.

— Не правете повече така.

Над тях нещо изтропа.

— Боже! — изпищя отново лекарят. — Страх ме е.

„Ама че женчо — помисли си Сакс. — Личи му, понеже изказва моите мисли“.

Сакс спря:

— Насочете фенера натам. Напред.

— О, свети Боже…

Сакс най-сетне разбра какво означават космите, намерени на мястото на предишното убийство. Спомни си какви погледи си бяха разменили Селито и Райм. Ясно им беше какво е замислил убиецът. Райм знаеше на какво е подложена жертвата — и въпреки това бе забранил на полицаите да влязат. Омразата й към него стана още по-голяма.

Пред тях, на пода, в локва кръв се гърчеше пълничка девойка. Погледна светлината с мътни очи и изгуби съзнание. Точно когато един огромен черен плъх — с големина на котка — полази по корема й, привлечен от дебелата й шия. Оголи мръсните си зъби, за да отхапе парче от брадичката на жертвата.

Сакс внимателно вдигна черния пистолет, с две ръце. Прицели се внимателно.

„Стрелянето е като дишането.“

„Издишай. Натисни спусъка.“

Тя стреля за пръв път по време на акция. Четири пъти. Огромният черен плъх се пръсна. Сакс застреля още един, спрял на пода, и един, който в паниката се втурна към нея и лекаря. Останалите изчезнаха като привидения, бързо като вода в пясък.

— Господи! — възкликна лекарят. — Можехте да улучите момичето.

— От един метър? Едва ли.

Радиостанцията изпращя. Хауман се опасяваше, че са попаднали в засада.

— Не — отвърна Сакс. — Застрелях само няколко плъха.

— Добре, край.

Тя взе фенера от лекаря, наведе го надолу и мина напред.

— Всичко свърши, госпожице. Ще се оправите.

Момичето отвори очи, започна да мята глава.

— Bitte, bitte…

Беше много бледа. Сините й очи се впиха в Сакс, сякаш я беше страх, че ако погледне настрани, спасителката й ще изчезне.

— Bitte, bitte… Моооля…

Гласът й премина в писък и когато лекарят се зае да превързва раните й, немкинята застена от ужас.

Сакс взе окървавената й руса глава в скута си и зашепна:

— Ще се оправиш, миличка, ще се оправиш, всичко свърши.