Джефри Дивър
Колекционерът на кости (19)

18.

Събота, 22:15 — неделя, 5:30

— Сипи още едно, Лон.

Райм пиеше със сламка, Селито — направо от чашата. И двамата без разредител. Детективът отново седна на скърцащия сгъваем стол и на Райм му заприлича на Питър Лор в „Казабланка“.

Тед Добинс си беше тръгнал. След като направи няколко остри психологически забележки за нарцисизма на някои федерални агенти, Джери Банкс също си отиде. Мел Купър продължаваше мъчително да разглобява и опакова апаратурата си.

— Хубаво питие, Линкълн — отбеляза Селито след поредната глътка уиски. — По дяволите, аз не мога да си позволя да си го купя. Колко е отлежало?

— Мисля, че това е на двадесет години.

Детективът впи очи в бутилката.

— По дяволите, ако беше жена, вече щеше да става.

— Кажи ми нещо, Лон. Защо Полинг избухна така?

— Малкият Джими ли? — Селито се изсмя. — Чакат го главоболия. Използва връзките си, за да отстрани Перети от случая и да държи федералните настрана. Наистина го е загазил. Също и с това, че те привлече по случая. Имаше доста недоволни. Не срещу теб лично. Просто заради въвличането на цивилен в разследването.

— Полинг ли е искал да ме привлече по случая? Мислех, че е началникът.

— Да, но Полинг му пусна мухата. Обади му се веднага щом разбра, че има подхвърлени улики на местопрестъплението.

„Защо съм му притрябвал точно аз?“ — замисли се Райм. Беше странно. Не се бе срещал с Полинг през последните години — след случая с убиеца на полицаи, в който пострада. Капитанът бе довършил разследването и беше заловил Дан Шефърд.

— Май си изненадан — отбеляза Селито.

— За това, че е искал да участвам ли? Да. Не сме първи дружки. Още от едно време.

— Защо?

— Пускал съм 14–43 за него.

Номерът, с който се означават жалбите в нюйоркската полиция.

— Преди пет-шест години, когато бях още лейтенант. Разпитваше един заподозрян насред местопрестъплението. Замърси сцената. Това ме изкара от нерви. Докладвах го и случаят беше записан в професионалното му досие. Заедно със стрелбата по невъоръжен заподозрян.

— Е, предполагам, че ти е простил, защото искаше да участваш на всяка цена.

— Лон, би ли телефонирал вместо мен?

— Разбира се.

— Не — възрази Том и като издърпа телефона от ръцете на детектива. — Нека сам се обади.

— Нямах достатъчно време да науча как работи устройството за набиране — оплака се Райм.

— Пропиля си времето. Има голяма разлика. На кого искаш да звъниш?

— На Бъргър.

— Няма да звъниш — каза Том. — Късно е.

— Познавам часовника — отвърна хладно Райм. — Обади му се. Отседнал е в „Плаза“.

— Не.

— Казах ти да му се обадиш.

— Ето ти инструкциите.

Том остави един лист хартия на далечния край на масата, но Райм успя да го прочете и там. Господ може да бе отнел много неща на Линкълн Райм, но го бе надарил с остро зрение. Започна да набира с джойстика до бузата му. Беше по-лесно, отколкото си мислеше, въпреки че се престори, че се мъчи, мърморейки недоволно. Том не му обърна внимание и излезе.

Бъргър не беше в стаята си. Райм се вбеси, че не може да затръшне слушалката.

— Проблеми ли имаш? — попита Селито.

— Не.

„Къде е?“ — замисли се ядосано Райм. Беше късно. Бъргър трябваше вече да се е прибрал. Райм започна да ревнува — лекарят помага на други да се самоубият.

Селито неочаквано се засмя тихо. Райм вдигна очи. Полицаят ядеше някакво шоколадче. Райм бе забравил, че сладкарските изделия бяха основната част от диетата на пълния детектив, когато работеха заедно.

— Знаеш ли какво се сетих? Помниш ли Бени Понзо?

— Специалният отряд за борба с организираната престъпност преди десет-дванадесет години ли?

— Да.

Райм обичаше работата срещу организираната престъпност. Престъпниците бяха професионалисти. Сцените на престъпленията — предизвикателство за криминолога. И жертвите рядко бяха невинни граждани.

— Кой е този? — попита Мел Купър.

— Наемен убиец от Бей Ридж — обясни Селито. — Помниш ли как го регистрирахме в участъка? Сандвича с шоколад?

Райм се засмя.

— Какъв е този случай? — заинтересува се Купър.

— Ами — започна Селито — седим си в участъка. Линкълн, аз и двама други. И Бени, помниш ли го оня здравеняк, дето все седеше прегърбен и се гладеше по корема? И той изведнъж скача. „Ей, гладен съм, искам сандвич с шоколад.“ Всички се споглеждаме и аз питам: „Какъв сандвич?“ А той ме гледа, сякаш съм паднал от Марс. „Как какъв? Взимаш едно шоколадче «Хърши», пъхаш го между две филии и ядеш. Така се прави сандвич с шоколад.“

Тримата се засмяха. Селито предложи от шоколадчето на Купър, но той отказа. Поднесе го към Райм и той почувства внезапно желание да си отхапе. От години не беше ял шоколад… Избягваше такива храни — захар, шоколад… Можеха да му създадат проблеми. Лишаването от малките неща в живота е най-тежко. Добре, няма да се гмуркаш с водолазен костюм и да се катериш в Алпите. Много хора живеят без това. Всеки обаче си мие зъбите. И ходи на зъболекар, слагат му пломба и се връща с трамвая вкъщи. Всеки може да си изчисти зъба от парченце заседнал фъстък, когато никой не го гледа.

Всеки, освен Линкълн Райм.

Поклати глава в знак на отказ и отпи голяма глътка уиски. Погледна монитора и си спомни прощалното писмо до Блейн, което съчиняваше, когато Селито и Банкс го прекъснаха сутринта. Искаше да напише и няколко други писма.

Едно от тях беше до Пит Тейлър, специалиста по гръбначни травми. През повечето време двамата не бяха говорили толкова за положението на Райм, колкото за смъртта. Лекарят бе пламенен противник на евтаназията. Райм чувстваше, че му дължи обяснение за самоубийството, което смяташе да извърши.

Ами Амелия Сакс?

Дъщерята на стражаря също щеше да получи бележка за сбогом.

Паралитиците са щедри, паралитиците са добри, паралитиците са железни…

Какво са паралитиците, ако не прощават обидите?

* * *

„Скъпа Амелия! Скъпа моя Амелия! Амелия! Скъпа г-жо полицай Сакс!“

„Заради времето, в което се радвах на компанията ти, бих искал да ти кажа, че въпреки че те смятам за Юда неверни, съм ти простил. Освен това искам да ти пожелая успехи в бъдещата кариера, когато ще целуваш задника на журналистите…“

— Каква е в живота, Лон? Тази Сакс.

— Освен че има лош нрав, за който не бях подозирал ли?

— Омъжена ли е?

— Не. Като види такава кобилка, човек си мисли, че някой снажен жребец вече я е забърсал, но тя дори не си урежда срещи. Казват, че ходела с някакъв преди няколко години, но тя никога не споменава за това. — Той понижи глас. — Носят се слухове, че е лесбийка.

„Трябва да се научиш да не обръщаш внимание на смъртта. Забрави мъртвите.“

Райм си спомни изражението на лицето й, когато й го каза. За какво е всичко това? Ядоса се, че си губи времето, като мисли за нея. Отпи една яка глътка уиски.

Позвъни се. По стълбите отекнаха стъпки. Райм и Селито погледнаха към вратата. Новодошлият бе висок мъж с ботуши, тесни униформени панталони и синя каска. От елитната част на нюйоркската полиция. Той връчи един издут пощенски плик на Селито и излезе.

Детективът отвори плика:

— Я да видим какво има тук.

Изсипа съдържанието на масата. Райм погледна раздразнено — тридесет-четиридесет найлонови пликчета за улики, всичките надписани. Във всяко имаше парче целофан от опаковките на телешките кокали, които хората от СБР бяха закупили.

— Има и бележка от Хауман: „До Л. Райм и Л. Селито. От Б. Хауман, ТОРС“.

— Какво е пък това? — полюбопитства Купър.

Полицията гъмжи от инициали и съкращения. ДПС — движещо се патрулно средство или патрулна кола. ИСВ — импровизирано средство за взривяване, бомба. ТОРС бе нещо ново. Райм вдигна рамене.

Селито продължи да чете с усмивка:

— „Тактически отряд за разследване на супермаркети. Задача «Телешки кокали». В рамките на града бяха открити четиридесет и шест обекта. Всичките бяха разобличени и обезвредени с минимални жертви. Прочетохме правата на същите и ги транспортирахме до мястото за задържане под стража в кухнята на полицая Т. П. Джанкарло. До завършване на разследването шест заподозрени ще бъдат прехвърлени под ваше наблюдение. Загрейте на 120 градуса за тридесет минути.“

Райм се разсмя. Отпи още уиски. Това щеше да му липсва, ароматът на питието. (Въпреки че как може нещо да му липсва в прегръдките на безсетивността? Както при уликите — ако нямаш база за сравнение, няма как да разбереш, че нещо не достига.)

Купър огледа няколко проби.

— Четиридесет образеца целофан. По един от всяка верига магазини.

Райм ги погледна. Парчетата ставаха за идентифициране. Да се конкретизират, разбира се, бе невъзможно — парченцето, което бе отделено от кокала от котелното, нямаше да съвпадне точно с нито един от тях. Но тъй като фирмите използват един и същи тип целофан във всичките си магазини, можеха да разберат от коя търговска верига Извършител 823 е закупил кокала. Така щяха да ограничат броя на кварталите, в които най-вероятно живее. Дали да не се обадят на екипа за изследване на улики към Бюрото и да…?

„Не, не. Не забравяй, случаят вече е техен.“

Райм се обърна към Купър:

— Прибери ги и ги прати на федералните ни приятели.

Опита се да изключи компютъра, но не направи точното движение с безименния си пръст. Микрофонът изпращя пронизително.

— По дяволите! — промърмори мрачно Райм. — Проклети машини!

Изненадан от реакцията му, Селито погледна чашата си и се пошегува:

— Е, Линк, май уискито те хвана.

— Ха — възкликна Том, — той и без това си е непохватен.

* * *

Колекционера на кости паркира до голямата водосточна шахта.

Слезе от таксито. Наоколо се носеше лепкавата миризма на гнила вода. Намираха се в една сляпа уличка. Тя водеше към канала, който събира дъждовната вода от Уестсайдската магистрала и я отвежда в река Хъдсън. Тук никой нямаше да ги види.

Колекционера на кости мина зад таксито. Наслаждаваше се на вида на възрастния си пленник. Също както се бе наслаждавал на момичето, завързано пред парния клапан. Или на гърчещата се ръка при железопътната линия.

Ужасът в очите му. Човекът се оказа по-слаб, отколкото го мислеше. По-безличен. Разрошен.

„Месото му е старо, но костите му са млади…“

Човекът се дърпаше на противоположната страна, свил ръце пред хилавите си гърди, сякаш за да се защити.

Колекционера на кости отвори вратата и опря пистолета в гърдите на пленника.

— Моля ви — прошепна с треперещ глас човечецът. — Нямам много пари, но ще ви ги дам всичките. Ако отидем до банков автомат, ще…

— Излизай.

— Моля ви, не ме убивайте!

Колекционера на кости му даде знак с глава. Слабоватият човек се огледа отчаяно и се подчини. Застана до колата свит, с ръце все още пред гърдите, трепереше въпреки безжалостната жега.

— Защо правите това?

Колекционера на кости отстъпи назад и измъкна белезниците от джоба си. Заради ръкавиците не успя веднага да ги отключи. Като вдигна очи, забеляза едно четиримачтово корабче по реката. Обратното течение тук не бе толкова силно, както в Ийст Ривър, в която ветроходните съдове едва-едва отплуваха от пристаните на Ийстсайд, Монтгомъри и Аутуорд на север. Колекционера присви очи. Не, чакай — не беше платноходка, а увеселителен катер. По дългата палуба се мотаеха баровци.

Колекционера протегна ръката, в която държеше белезниците. Човечецът го хвана за ризата:

— Моля ви! Бях тръгнал за болницата. Затова бързах. Болят ме гърдите.

— Млък!

Човекът неочаквано посегна към главата на Колекционера на кости, хвана го с бледите си ръце и стисна здраво. Жълтите нокти се забиха във врата и раменете; проряза го силна болка. Колекционера се ядоса, хвана ръцете на жертвата и щракна грубо белезниците.

Залепи парче тиксо върху устата на човека и го повлече по чакъла към отвора на тръбата. Тя бе метър и двадесет в диаметър. Спря, огледа стареца.

„Костите ти ще се оглозгат много лесно.“

„Костите… Искам да ги пипна. Да ги чуя.“

Колекционера на кости вдигна ръката на човека. Старецът го погледна с ужасени очи, устните му трепереха. Колекционера погали пръстите, стисна фалангите между своите — искаше му се да си свали ръкавиците, но не посмя. После вдигна дланта на човека и я допря до ухото си.

— Какво…?

Стисна с лявата си ръка малкия пръст на озадачения пленник, докато чу глухото изпукване на строшена кост. Прекрасна музика! Старецът изпищя — викът му бе заглушен от тиксото — и се свлече на земята.

Колекционера на кости го вдигна на крака и го повлече към тръбата. Набута го вътре.

Двамата излязоха под стар ръждясал кей. Отвратително място, земята бе застлана с полуразложените трупове на животни и риби, боклуци и сивкавозелени гнили водорасли. Стрък морска трева се поклащаше на повърхността на водата. Въпреки жегата в останалата част на града тук долу бе студено като през март.

„Сеньор Ортега…“

Напъха пленника наполовина във водата, завърза го с белезниците за един стълб. Воднистите очи на жертвата бяха на около метър над повърхността. Колекционера на кости внимателно се отдалечи по хлъзгавите камъни към тръбата. Обърна се и спря за момент. Не можеше да се нагледа. Не го интересуваше много дали полицаите ще намерят предишните жертви. Хана, жената от летището. Но този… Колекционера се надяваше да не го открият навреме. Всъщност, надяваше се изобщо да не го открият. Така че да дойде след месец-два, когато мъдрата река ще е почистила идеално скелета.

Върна се на покрития с чакъл паркинг, свали си маската и остави уликите за следващата жертва. Беше ядосан на полицаите, затова този път ги скри. И остави специална изненада за ченгетата. Нещо, което им бе пазил досега. След това се върна в таксито.

Бризът подухваше леко, носеше миризмата на мръсната река. Шумолене на трева и — както винаги в града — звук от преминаващи коли.

Като стърженето на шкурка по кост.

Колекционера на кости спря и се заслуша. Погледна милиардите светлини на сградите, които се простираха на север като продълговата галактика. На пътеката за пешеходци изникна жена, която бягаше бързо и едва не се блъсна в него.

Облечената в червени шорти и горнище дребна брюнетка отскочи настрани. Спря задъхана. По лицето й течеше пот. В добра форма — добре оформени мускули, но не особено красива. Крив нос, дебели устни, кожа на петна.

„Но отдолу…“

— Не може… Забранено е да се паркира тук… Това е алея за пешеходци…

Тя млъкна. Възмущението й премина в страх. Очите й зашариха от лицето му към таксито, към маската за ски в ръцете му.

Тя го позна. Той се усмихна. Оцени забележително изпъкналата й ключица.

Тя леко прехвърли тежестта си на левия крак, готова да побегне, но Колекционера на кости я изпревари. Приведе се, за да се хвърли върху нея, и когато тя изпищя и протегна ръце, за да се защити, той рязко се изправи и я удари с лакът в слепоочието. Черепът й изпука.

Жената падна върху чакъла и замря. Ужасен, Колекционера на кости коленичи и взе главата й в ръце.

— Не, не, не… — застена той.

Хвана го яд, че я удари толкова силно, че може да е счупил безупречния череп под фъндъците проскубана коса и незабележителното лице.

* * *

Амелия Сакс завърши поредния формуляр и спря за почивка. Излезе, намери в коридора автомат за напитки и си взе разредено кафе в пластмасова чашка. Върна се в кабинета без прозорци и загледа уликите, които бе събрала.

Чувстваше странна привързаност към мрачната колекция. Може би заради това, на което се бе подложила, за да я събере — слабите й стави я боляха и тя още потреперваше от съвсем пресните спомени. Погребаната жертва, ръката, която стърчеше като кървав клон от пръстта, сварените меса на Ти Джей Колфакс. До този ден уликите нямаха никаква стойност за нея. Веществените доказателства й припомняха само скучните лекции в полицейската академия. Бяха само сметки, таблици и графики — наука. Нищо не й говореха.

Не, Амелия Сакс искаше да работи с живи хора. Да патрулира в района си, да задържа хулигани, да гони наркомани. Да всява респект към закона — като баща си. Или да преследва нарушители. Като красавеца Ник Карели, най-добрия в „Улична престъпност“, който гледаше света с предизвикателната си усмивка.

Точно такава щеше да стане и тя.

Погледна крехкия сух лист, който бе намерила в тунела на бившия обор. Едната от подхвърлените улики на Извършител 823. И бельото, федералните бяха взели уликите, преди Купър да успее да довърши анализа на… как се казваше онзи апарат? Хроматограф ли? От какво ли са мокри дрехите?

Тези мисли обаче й напомняха за Линкълн Райм, а точно за него сега не искаше да си спомня.

Започна да попълва разписките за останалите улики. Всеки формуляр съдържаше няколко празни реда, в които трябваше да се впишат всички длъжностни лица, през които е преминало съответното веществено доказателство от момента на намирането му до представянето му в съда. Сакс бе пренасяла няколко пъти улики, като куриер, но сега за пръв път името й се вписваше на първо място в картончето: „А. Сакс, НЙПД 5885“.

Тя отново вдигна пликчето с листото.

Той го беше докосвал. Самият той. Убиецът на Ти Джей Колфакс. Онзи, който бе държал дебеличката ръка на Монеле Гегнер и беше забил дълбоко ножа си в нея. Който в момента търси следващата си жертва. Ако не я е отвлякъл вече.

Онзи, който бе заровил сутринта жив нещастния човек. За да маха отчаяно за помощ в последните си мигове.

Сакс се замисли за принципа за обмена на Локар. Хора, които се намират в непосредствена близост, неминуемо си обменят нещо. Нещо голямо или малко. В повечето случаи дори не подозират какво.

Дали нещо от Извършител 823 не бе попаднало върху листа? Капчица пот може би. Мисълта я възбуждаше, плашеше, като че убиецът беше при нея, в малката, задушна стаичка.

Върна се отново към формулярите. Попълни ги за десет минути и тъкмо завършваше последния, когато вратата неочаквано се отвори и я стресна. Сакс подскочи и се обърна.

На вратата стоеше Фред Делрей. Зеленото му сако вече не бе толкова безупречно, колосаната му риза бе намачкана. Агентът стискаше нервно незапалената си цигара.

— Елате, полицай. Време е за наградата. Реших, че трябва да присъствате на този момент.

Сакс го последва по късия коридор.

— След малко ще получим резултатите от САИО — каза Делрей.

Оперативната зала бе още по-пълна отпреди. Агенти по ризи се суетяха край бюрата. Бяха въоръжени със служебните си пистолети: 10-милиметрови „Зиг-Зауер“ и „Смит и Уесън“ калибър 0.45. Петима-шестима се пулеха пред компютъра, към който бе свързан скенерът.

На Сакс не й харесваше начинът, по който Делрей им бе отнел случая, но нямаше как да не признае, че зад арогантния мръсник се крие дяволски способно ченге. Агентите — млади и стари — го обсипваха с въпроси и той търпеливо им отговаряше. Беше готов да вдигне телефона и в зависимост от това, с кого говори, с ругатни или с подмазване, да си издейства, каквото си е наумил. От време на време вдигаше поглед към жужащата зала и изреваваше: „Ще пипнем ли този мръсник? Да, обзалагам се, че ще го направим.“ И агентите го поглеждаха объркано, но с ясното убеждение, че ако някой хване престъпника, това ще бъде Делрей.

— Ето, излизат — провикна се един агент.

— Искам няколко души да се подготвят за връзка с телефонните компании в Ню Йорк, Джърси и Кънектикът. Също и с Отдела за наблюдение на осъдени престъпници и Имигрантската служба. Да са готови за установяване на самоличността и адреса на престъпника. Прекратете всички други дейности.

Агентите се разпръснаха и започнаха да набират телефони.

На монитора излязоха някакви данни.

Делрей преплете пръсти. Сакс не можеше да повярва, че агентът е суеверен.

В залата настъпи гробна тишина.

— Хванахме го! — изкрещя агентът, който работеше на компютъра.

— Вече не е Неизвестен извършител — пропя мелодично Делрей и се наведе над монитора. — Слушайте. Ето името му: Виктор Питърс. Роден е тук през 1948 година. Родителите му са от Белград. Значи имаме сръбска връзка. Осъждан е за наркотици, насилие, единия път със смъртоносни последици. Две присъди — излежани. Я слушайте това. Психиатричен профил. Три пъти постъпвал в психиатрията. В Белвю и Манхатън. Последния път бил изписан преди три години от Вашингтон Хайтс.

Делрей погледна агентите.

— Кой ще звъни в телефонните компании?

Неколцина вдигнаха ръце.

— Обаждайте се!

Напрегнати пет минути изчакване.

— Не е тук. Няма го в указателя за Ню Йорк.

— Не е в Джърси.

— Няма го и в Кънектикът.

— По дяволите — промърмори Делрей. — Разменете имената. Пробвайте варианти. Вижте в закритите абонати за неплатени сметки през последната година.

През следващите няколко минути агентите се надвикваха по телефоните.

Делрей започна да се разхожда нервно и Сакс разбра защо е толкова хилав.

Изведнъж един агент изкрещя:

— Намерих го!

Всички се обърнаха към него.

— Говоря с главната централа на Нюйоркската телефонна компания — извика друг. — Намериха го. Сега ще кажат… Шофьор на такси, фалшиво разрешително.

— Нищо чудно — промърмори Делрей. — Трябваше да се сетя. Къде е регистриран?

— Морнингсайд Хайтс. На една пряка от реката. — Агентът записа адреса и го подаде на Делрей. — Познавам квартала. Доста е пуст. Има много наркомани.

Друг агент въведе адреса в компютъра си.

— Добре, я да видим… Стара къща. Банкова собственост. Сигурно живее под наем.

— Искате ли да говорите с отряда за обезвреждане на терористи? — обади се един агент от другия край на залата. — Свързах се с Куонтико.

— Няма време — каза Делрей. — Ще използваме дежурния отряд за бързо реагиране. Вдигнете ги по тревога.

— А какво ще стане със следващата жертва? — попита Сакс.

— Каква следваща жертва?

— Той вече е отвлякъл някого. Знае, че сме взели уликите преди час-два. Сигурно вече е заложил жертвата.

— Нямаме сигнали за изчезнали хора. И ако е отвлякъл някого, вероятно го държи в къщата си.

— Не, няма логика да го държи там.

— Защо не?

— Защото жертвата може да вземе някаква улика от къщата му. Линкълн Райм смята, че има тайна квартира.

— Ами тогава ще го накараме да признае къде е жертвата.

— Имаме доста добри методи за убеждаване — додаде друг агент.

— Да действаме — каза Делрей. — Хайде, момчета, да благодарим на полицай Амелия Сакс. Тя откри отпечатъка.

Сакс се изчерви. Беше ужасно. Но не успя да се сдържи. Сведе очи и забеляза странни ивици върху обувките си. Даде си сметка, че още носи гумените ленти.

Когато вдигна поглед, видя зала, пълна със сериозни федерални агенти, които проверяваха оръжията си и един по един се измъкваха през вратата. Преди да излязат, й хвърляха по някой поглед — както дърварят поглежда цепеницата, преди да я удари с брадвата.