Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (5)

5

— Брат ми има една отвратителна гумена змия — зашепна Моли. Усмивката й ставаше все по-широка.

Четиримата се скупчихме в средата на седалката. Всеки път, когато автобусът подскачаше, едва не падахме на пода.

— Къртни не се бои от змии — прекъсна я Капата. — Обича даже да ги гали. Забрави ли?

— Това беше само някакъв тъп смок — прошепна Моли. — Гумената змия на брат ми е голяма и черна. Устата й е отворена. Има големи бели зъби. Лицето й е злобно и…

— Изглежда ли като истинска, или си личи, че е фалшива? — попитах аз.

— Прилича на истинска — отвърна Моли. — Освен това е топла и лепкава.

— Уха! — възкликна доволно Чарлейн.

— Доста пъти ме е плашил с нея — призна си Моли. — Съвсем като истинска е и аз все го забравям. Веднъж посред нощ пъхнах ръка под възглавницата и я напипах. Изкрещях така, че събудих цялата къща. Дълго време не можаха да ме успокоят.

— Страхотно! — обяви Капата.

Аз обаче все още се съмнявах.

— Наистина ли смяташ, че Къртни ще закрещи?

Моли кимна.

— Не можеш да си представиш какво нещо е. Толкоз добре са я направили, че може да изплаши дори истинска змия.

Всички се разсмяхме гръмогласно. Някои от децата пред нас се извърнаха да видят кое е толкоз смешно. Забелязах, че Къртни и Денис пишат в тетрадките. Сигурно вече си подготвяха домашните. И двете, разбира се, бяха отлични ученички.

— Нямам търпение да изплашим Къртни — рекох, когато автобусът спря пред училището. — Моли, ще успееш ли да измъкнеш змията от брат си?

Моли ми се ухили.

— Зная в кое чекмедже я държи. Ще я взема назаем.

— Но какво ще направим с нея? — настоя Чарлейн. — Как ще изплашим Къртни? Къде ще я скрием?

— В торбичката с обяда й — отвърна Моли.

Четиримата слязохме от автобуса с цъфнали на лицата усмивки.

* * *

Торбичките с обяда бяха подредени на долния рафт в дъното на класната стая. Нашият клас обядва в класната стая. Училището ни е твърде малко и не разполага със собствен стол. Не беше никак трудно да разберем коя е торбичката на Къртни. Естествено, беше най-голямата на рафта.

Майка й винаги й приготвяше два сандвича и две кутии със сок. Плюс плик картофен чипс, ябълка, парче сирене и някое плодово руло.

Понятие нямам защо майката на Къртни й приготвя толкова голям обяд. Невъзможно е Къртни да изяде всичко. Затова пък печели популярност, като черпи останалите.

На следващата сутрин отидох малко по-късно на училище. Торбичките вече бяха подредени на задния рафт. Голямата торба на Къртни се виждаше отдалече.

Огледах я внимателно, докато поставях моята до нейната. Дали Моли бе успяла с нашия замисъл? Дали бе пъхнала гумената змия в торбичката?

На пръв поглед не си личеше по нищо. Разбрах обаче веднага щом погледнах към Моли. Лицето й беше яркочервено и тя все ме стрелкаше нервно с поглед.

Да.

Моли бе успяла.

Сега оставаше да изчакаме три и половина часа до обяд.

Как можех да се концентрирам върху каквото и да било? Непрестанно се въртях на чина и поглеждах към торбичката на Къртни.

Опитвах се да си представя какво ще стане. Рисувах отново и отново картината в главата си. Както винаги Къртни сяда на масата срещу Денис. Двете си говорят безгрижно. Тя посяга към хартиения плик…

На лицето й се изписва ужас. Тя започва да крещи. Змията изскача от торбата със зейнала челюст и ококорени, злобни очички.

Къртни пищи неистово и всички й се смеят, подиграват й се. След това аз се приближавам и хващам змията.

— Ей, Къртни, това е най-обикновена гумена змия — казвам и я повдигам така, че да я видят всички. — Не бива да се боиш от гумени змии. Те са безвредни. Напълно безвредни!

Каква победа!

През цялата сутрин Капата, Моли, Чарлейн и аз се споглеждахме и си разменяхме тайни усмивки. Не чухме и една думичка от урока на г-н Мелвин.

Не мога да ви кажа кои нови думи бяха изписани на дъската. Не мога да ви кажа какви задачи ни дадоха по математика. Всичко беше само бъркотия от цифри и букви.

Четиримата прекарахме времето втренчили погледи в часовника. Най-сетне дойде време за обяд.

Останахме при чиновете, но поглеждахме към Къртни и Денис. Двете се приближиха към задния рафт. Къртни се наведе първа, подаде на Денис нейната торбичка, сетне се пресегна за своята.

Двете се върнаха при чина и седнаха. Обърнаха столовете така, че да са една срещу друга.

Това е моментът, рекох си и затаих дъх.

Това е великият момент.