Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (2)

2

Змията се стрелна към мен. Затворих очи, очаквайки ухапването.

— Ох. — Един слаб, дрезгав вик се изтръгна от устните ми.

Когато отворих отново очи, Къртни държеше змията.

— Къртни… аз… аз…

— Еди, да не искаш да кажеш, че това нещо те е уплашило? — попита тя, повдигайки змията към лицето ми. Черните й очички се впиха в моите. Езичето й се показваше.

— Еди, това е напълно безвреден смок — продължаваше Къртни. — Не може да те е страх от смокове!

Чух Денис да се киска зад мен.

Къртни погали змията и я остави да се увие около ръката й.

— Уф… не ме беше страх — промърморих, но гласът ми трепереше. И сам виждах, че Къртни не ми вярва.

— Напълно безвредно смоче — повтори тя. След това се наведе и остави змията на пътеката.

Отскочих назад. Помислих си, че пак ще ме нападне.

Но тя се скри безшумно сред тръстиките.

Капата се разсмя. Креслив, нервен смях.

Денис клатеше презрително глава.

— Добави я в списъка — посъветва я Къртни. — Смок. Стават седем на брой в колонката.

— Можем да добавим и пиленце с тупкащо сърчице — подхвърли Денис, като ме гледаше подигравателно. — Тогава ще станат осем.

— Брей, брей — поклатих огорчено глава. Дадох знак на моите приятели да се отдалечим. Докато вървяхме, чувах смеха на двете момичета.

— Не се ядосвай — рече ми Капата и ме потупа по рамото. — Какво толкоз, че пак те направи на глупак.

Моли се разсмя, но не и Чарлейн.

— Къртни пак се изфука — рече ми тя.

— Жалко, че змията не я ухапа по носа — добави Моли. — Щяха да й отиват две малки дупки.

— Ама наистина не ме беше страх — настоявах на своето. — Знаех, че е безвредна.

— Да бе, добре — ококори ми се Капата.

Опитах се да му завъртя отново шапката, но не успях.

— Пази се, минаваме! — извика Къртни. Двете с Денис изтичаха покрай нас, като размахваха делово тетрадките си. Денис се обърна и ми изсъска като змия. Къртни се засмя.

— Сега ще ми се подиграват за смока поне неколкостотин години — оплаках се с въздишка.

— Ние всички ще ти се подиграваме толкова — успокои ме Моли.

Продължих натъжен по пътеката. Златистите слънчеви лъчи все така се процеждаха между клоните, но сега не ми оправяха настроението. Хич не ме интересуваше какво става наоколо.

Денят ми беше опропастен.

Опропастен от Къртни и един тъп смок.

Чувах как децата обсъждат весело случката. Всеки път, когато поглеждах към Капата, той се засмиваше и ми заявяваше:

— Еди, днеска страшно се издъни.

Какво пък, голяма работа, повтарях си аз. Изплашил съм се от змия и е трябвало да бъда спасен от Къртни. Какво толкова?

— Еди, внимавай. Там има гъсеница. Да не те ухапе! — извика някакво хлапе от редичката пред нас.

— Я се разкарай! — сопнах се гневно.

Докато крачех по пътеката, гората се превърна в зеленикава пелена. Другите хлапета бяха твърде заети да нанасят разни открития в списъците си.

Но аз не виждах нищо. Въздухът ми се струваше влажен и горещ. Тениската лепнеше на гърба ми. Малки бели мушички се стрелкаха около лицето ми.

Наистина се зарадвах, когато пътеката свърши и излязохме близо до паркинга. Бяхме направили пълен кръг. Училищният автобус беше спрял на края на паркинга и вратата му зееше подканящо.

Но никой не се качваше в автобуса.

За моя изненада видях голяма група деца, подредени в кръг, недалеч от рейса. Стояха мълчаливо, загледани напред.

— Ей, какво става? — викнах на Чарлейн, която бързаше към кръга.

— Къртни… — отвърна тя.

Затичах се.

Децата стояха смълчани. Никой не помръдваше.

Да не би на Къртни да й се бе случило нещо лошо?