Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (10)

10

Изстенах уплашено. Изведнъж следобедната светлина ми се стори заслепяваща. Имах чувството, че подът се люшка.

Усещах паниката като непосилна тежест, притискаща тялото ми. Сякаш тежах хиляда тона.

Чух г-н Долинджър да разговаря с друг учител пред вратата на лабораторията. Само след минутка щеше да влезе вътре…

— Бързо… пъхни се под масата! — прошепна Капата с разширени от ужас очи.

Наведох се да се скрия до него. Изведнъж осъзнах, че мястото не е никак добро. Г-н Долинджър щеше да ни забележи веднага щом отиде при катедрата.

— Не, не става! — изстенах. — Ще ни видят. Уф…

Оглеждах трескаво стаята. Къде да се скрием? Къде?

— Металният шкаф! — извиках. Сграбчих Капата за ръката и го дръпнах с мен.

Високият метален шкаф бе достатъчно голям, за да скрие и двама ни.

Дали ще се скрием навреме?

Пъхнахме се вътре и се притиснахме един към друг.

Дръпнах вратата. Бравата щракна тъкмо когато г-н Долинджър влизаше в стаята.

Двамата с Капата се спотайвахме разтреперани в шкафа, заслушани в стъпките отвън. Стисках с ръка кутията с паяка.

Господин Долинджър си тананикаше тихичко. Чух, че спря точно пред шкафа.

Сърцето ми удряше толкова силно, че се уплаших да не го чуе и учителят.

Преместих тежестта си на другия крак и се блъснах в Капата. Нямаше и сантиметър свободно място. Чувах задъханото дишане на Капата. Знаех, че и той като мен примира от страх.

Ами ако г-н Долинджър реши да отвори вратата?

„Моля те, моля те, изгаси светлината и си върви у дома“ — повтарях си аз.

Чувах как прелиства някакви листа на катедрата. После чекмеджето се отвори и затвори. Някаква книга хлопна. Отново стъпки. Шуртяща вода в умивалника.

Той спря чешмата. Продължаваше да си тананика. Пак стъпки. Щракване на електрическия ключ.

После тишина.

Наострих слух да надмогна ударите на сърцето си. Тишина. Никакво тананикане. Никакви стъпки.

Двамата с Капата продължавахме да стоим неподвижно.

— Той… той си отиде — заговорих пръв. — Отиде си, Капа.

— Пфуууй! — въздъхна Капата.

— Да изчезваме оттук! — извиках и посегнах към дръжката.

Заопипвах с пръсти в тъмнината. Открих някаква тънка метална тръба и я дръпнах. Вратата не помръдна.

— Ей… — извиках. Опрях длан на вратата и започнах да търся резе или ключ.

— Хайде, по-бързо! — подканяше ме Капата. — Отвори вратата. Тук е ужасно задушно.

— Зная — отвърнах. — Не мога да намеря… дръжката.

— Дай на мен — рече нетърпеливо той. Протегна ръка и заопипва вратата.

— Все трябва да има някакво резенце — мърморех аз.

— Страшно ми помагаш — изръмжа Капата. Изведнъж започна да блъска по вратата.

Сграбчих го за ръката.

— Почакай. Така няма да я отвориш. А и някой ще ни чуе.

— Ами ти я отвори тогаз — нареди ми той. Гласът му беше изтънял от страх.

Преглътнах мъчително. На гърлото ми беше заседнала буца. Продължих да тършувам из шкафчето. Не открих нищо, с което да отворя вратата.

— Отказвам се. Капа, заключени сме тук.

— Не мога да повярвам — рече той. Кутията се изплъзна от ръката ми. Посегнах да я сграбча и направих ужасяващо откритие. Капакът беше паднал.

— О, не — простенах.

— Какво има сега? — попита Капата.

Поех си въздух и разклатих кутията. Беше празна. Тарантулата я нямаше.

Опитах се да обясня на Капата, че тарантулата е избягала, но думите засядаха в гърлото ми. Вместо тях излезе някакъв нечленоразделен звук.

И тогава усетих гъделичкане по левия си крак — над чорапа.

Още едно и после още едно — все по-нагоре.

— Капа… тарантулата… — простенах аз. — Тя… ми пълзи по крака.