Дионис е господар на илюзиите, кой друг ще накара лоза да поникне от дъска или най-общо ще позволи на последователите си да видят света, такъв, какъвто не е.

„Гърците и ирационалното“

Е. Р. Додс

Глава шеста

Искам да подчертая, че не се смятам за лош човек. А тъкмо това ме кара да звуча като изпечен убиец! Когато чета за убийства в новините, се изумявам от твърдоглавата и почти затрогваща увереност, с която междущатските удушвачи, прекалено склонните към евтаназията педиатри и всякакви други оскърбени и угнетени виновници не признават злото в себе си. Дори се чувстват предизвикани да поддържат някакво фалшиво благоприличие.

„По същество съм много добър човек“, твърди последният сериен убиец, за когото казват, че го очаква електрическия стол и който наскоро транжирал с окървавената си брадва шест медицински сестри в Тексас. С интерес следях случая във вестниците.

Да, никога не съм се смятал за много добър човек, но така и не мога да повярвам, че съм и невероятно зъл. Може би човек не може да мисли за себе си по този начин, пример за това е нашият тексаски приятел. Стореното от нас бе ужасно, но не мисля, че някой от нас бе лош. При мен го отдайте на слабост, при Хенри на високомерие и прекалено много писане на съчинения по старогръцки, на каквото ви се иска.

Не зная. Предполагам, че би трябвало да имам по-добра представа в какво се забърквам. От друга страна първото убийство — фермерът — изглеждаше толкова просто, като камък, изпуснат в езеро, което едва размърдва водата на повърхността. Второто също бе лесно, поне в началото, нямах никаква идея колко трудно щеше да стане. Онова, което взехме за обикновено и леко бреме — леко бутване, безпроблемно достигане до дъното и черните води безследно се затварят над него — на практика се оказа дълбочинна бомба, която избухна без предупреждение под спокойната повърхност и чийто отзвук не е отшумял дори и днес.

В края на шестнадесети век италианският физик Галилео Галилей направил различни опити, свързани с природата на падащите тела — казват, че пускал предмети от кулата в Пиза, за да измери ускорението, с което падат. Откритията му са следните: телата придобиват скорост, докато падат. Колкото по-дълго пада едно тяло, толкова по-бързо се движи. Скоростта на падащото тяло е равна на ускорението, което се дължи на гравитацията умножена по времето на падане в секунди. С две думи, нашето тяло конкретно се движеше със скорост по-голяма от 9,75 метра в секунда, когато се удари в скалите долу.

Разбирате ли колко бързо се случи? Не е възможно да се забави филма и да разгледате внимателно отделните кадри. Сега, както и тогава, виждам един проблясък, доближаващ се до лекотата и измамността на нещастния случай — порой от камъни, размахващи се ръце, пръсти, които се опитват да сграбчат клон и не успяват. От храсталаците, като порой излитат подплашени гарвани. Смяна на кадъра — Хенри, който се отдръпва от ръба. После филмът се къса в апарата и екранът почернява. Consummatum est.

През нощта, когато лежа в леглото, се оказвам неволен зрител на този противен документален филм (изчезва, когато отворя очи, но веднага щом ги затворя, неуморно се завърта от самото начало). Удивлявам се колко дистанциран е филмът в своята гледна точка, колко ексцентрични подробности е съхранил и до каква степен е лишен от емоционална сила. По този начин той отразява запечатаното преживяване много по-точно, отколкото можем да предположим. Времето и непрекъснатите прожекции придадоха на спомена заплашителна окраска, каквато оригиналът не притежаваше. Много спокойно наблюдавах всичко, което се случваше: нямаше сълзи, нямаше жалост, имаше само някакво смайващо любопитство, така че отпечатъкът на събитието е жигосан завинаги в очите ми, но странно, в сърцето ми го няма.

Изминаха много часове, преди да осъзная какво сме сторили и дни (месеци? години?) преди да разбера значението му. Май прекалено много бяхме мислили, прекалено много говорили, та накрая планът престана да бъде част от въображението ни и заживя свой собствен, ужасяващ живот… Никога, нито веднъж, във всякакъв пряк смисъл, не ми хрумна, че това е нещо повече от игра. Облак нереалност се бе разстлал и над най-прозаичните подробности, сякаш не бяхме планирали смъртта на приятел, а подробности от някакво легендарно пътешествие, което поне аз така и не повярвах напълно, че някога ще предприемем.

Немислимото е неосъществимо. Джулиан го повтаряше в часовете по гръцки и макар че според мен го казваше, за да ни насърчи да бъдем по-непреклонни в мисленето си, изречението има определена извратена връзка с настоящата история. Идеята за убийството на Бъни бе потресаваща, невъзможна и въпреки всичко ние не спирахме да размишляваме над нея, убедихме се, че няма друга възможност, съставихме план, който изглеждаше леко неправдоподобен и абсурден, но който на практика се осъществи много добре, когато го приведохме в действие… Не знам. Месец или два по-рано щях да съм отвратен от мисълта за всякакво убийство. Но през онзи неделен следобед, когато всъщност стоях и го наблюдавах, то ми се струваше най-лесното нещо на света. Колко бързо падна, колко бързо свърши всичко!

По някакви причини ми е особено трудно да напиша тази част, може би, най-общо казано, защото темата е неразривно свързана с много нощи като тази — разстроен стомах, разбити нерви и часовникът, чиито стрелки се влачат безкрайно бавно от четири до пет. Обезсърчително е, защото смятам, че опитите за анализ са напълно безполезни. Не знам защо го направихме. Не съм напълно сигурен, че не бихме го направили отново, ако обстоятелствата го наложеха. И ако в известен смисъл изпитвам съжаление, това вероятно няма никакво значение.

Съжалявам, че давам толкова бегло и разочароващо обяснение на най-важната част от моята история. Забелязал съм, че дори най-словоохотливите и безсрамни убийци с неохота разказват за престъпленията си. Преди няколко месеца, в книжарница на летището, открих автобиографията на печално известен и сензационен убиец, но се обезсърчих, когато открих, че тя е напълно лишена от зловещи подробности. Дъждовна нощ, пуста улица и пръсти, сключващи се около изящната шия на Жертва номер четири — все мигове на най-голямо напрежение — но именно там, при това не без известна свенливост, текстът внезапно преминаваше към някакви напълно несвързани със събитията теми. (Дали читателят знае, че в затвора му давали да прави тестове за интелигентност? Че резултатът му бил близък до този на Джонас Сълк^[1]?) Най-общо казано, основната част от книгата бе посветена на момински беседи за затворническия живот: лоша храна, перчене по време на разходките и досадни, жалки хобита на затворниците. Чиста загуба на пет долара.

В известен смисъл знам как се чувства колегата ми. Не че всичко е „изчезнало“, няма такова нещо, просто самото събитие е замъглено поради някакъв първичен, притъпяващ ефект, който го затъмнява още в мига на извършването му. Предполагам, че това е същият ефект, които кара изплашени до смърт майки да преплуват ледени реки или да се втурват в горящи сгради за децата си, или който понякога позволява на напълно съкрушения човек да преживее погребението на свой близък, без да пролее нито една сълза. Някои неща са прекалено кошмарни, за да бъдат осъзнати отведнъж. Други — голи, цвъртящи и неизлечими в своя ужас — са прекалено кошмарни, за да бъдат осъзнати изобщо. Едва по-късно, в самотата, в спомените, започваш да разбираш. Тогава въглените са студени, тогава опечалените са си тръгнали, тогава се оглеждаш и за своя голяма изненада откриваш, че си се озовал в един напълно различен свят.

Все още не бе започнало да вали сняг, когато стигнахме обратно до колата, но небето бе надвиснало над смълчаната в очакване гора, която сякаш предусещаше бремето на леда, който щеше да я покрие преди падането на нощта.

— Боже, колко много кал — каза Франсис, когато се натресохме в поредната дупка на пътя и кафяви пръски забарабаниха по стъклото.

Хенри превключи на първа.

Още една дупка, която накара зъбите в устата ми да изтракат. Когато се опитахме да излезем от нея, гумите изквичаха и изхвърлиха нови пръски кал, а откатът ни хвърли назад. Хенри изруга и превключи на задна.

Франсис свали стъклото и подаде глава, за да огледа.

— О, Боже — чух го да казва. — Спри колата. Няма как да минем през…

— Не сме заседнали.

— Напротив. Само влошаваш нещата. За Бога, Хенри. Спри про…

— Млъкни — каза Хенри.

Задните гуми изсвириха. Близнаците, седящи от двете ми страни, се обърнаха, за да гледат през задния прозорец калния порой. Хенри рязко мина на първа и с внезапен подскок, изпълнил сърцето ми с радост, колата излезе от дупката.

Франсис се свлече на седалката. Той бе внимателен шофьор и се изнервяше дори и при най-благоприятни обстоятелства, когато се возеше при Хенри.

* * *

Стигнахме града и се отправихме към апартамента на Франсис. Трябваше да се разделим с близнаците и да се приберем пеш до вкъщи — аз в студентското градче, а те в жилището си. Хенри и Франсис щяха да се погрижат за автомобила. Хенри изгаси двигателя. Тишината бе зловеща и разтърсваща.

Погледна към мен в огледалото за обратно виждане:

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— Кога излезе от стаята си?

— Около три без четвърт.

— Някой видя ли те?

— Не мисля. Поне не съм забелязал.

Автомобилът се охлаждаше от дългото пътуване, тракаше, съскаше и със задоволство се отпускаше. Хенри замълча за няколко секунди и точно се канеше да проговори, когато изведнъж Франсис посочи през прозореца:

— Вижте. Това сняг ли е?

Близнаците се наведоха, за да видят. Хенри хапеше долната си устна и не обърна внимание на думите му.

— Четиримата — каза той накрая, — сме били на матине в „Орфеум“ в града — прожекция на два филма, започнала е в един и е свършила в пет без пет. След това сме отишли да се разходим с колата и сме се върнали — погледна часовника си, — в пет и петнадесет. Това сме правили ние четиримата. Не съм сигурен какво си правил ти.

— Защо да не мога да кажа, че съм бил с вас?

— Защото не си бил.

— Кой знае?

— Момичето, което продава билети в „Орфеум“. Отидохме и си купихме билети за следобедната прожекция, платихме със стодоларова банкнота. Бъди сигурен, че ни е запомнила. Седнахме на балкона и се измъкнахме през аварийния изход петнадесет минути след началото на първия филм.

— А защо да не съм ви срещнал там?

— Може, но нямаш кола. Не можеш да кажеш, че си дошъл с такси, защото това лесно ще се провери. Освен това си се разхождал насам-натам. Каза, че преди да ни срещнеш, си бил в столовата?

— Да.

— Значи няма какво друго да кажеш, освен че си се прибрал право вкъщи. Не е съвършеното алиби, но засега нямаме друга алтернатива. Ще трябва да измислим, че си ни срещнал по някое време след филма, защото все някой те е видял. Да приемем, че сме ти се обадили в пет и сме те срещнали на паркинга. Качил си се в колата, отишли сме у Франсис. Не е много добре измислено, но ще свърши работа. После си се прибрал вкъщи пеша.

— Добре.

— Когато се прибереш, провери дали няма оставени по телефона съобщения за теб. Ако между три и пет има такива, ще трябва да измислим защо не си могъл да отговориш на обажданията.

— Момчета, вижте — каза Чарлс. — Наистина вали сняг.

Дребни снежинки, които едва се виждаха над върховете на боровете.

— Последно — продължи Хенри. — Не трябва да се държим така, сякаш чакаме да чуем някаква много важна новина. Приберете се вкъщи. Прочетете някоя книга. Не мисля, че тази вечер трябва да се опитваме да се свържем едни с други, освен ако разбира се не е абсолютно необходимо.

— Никога не съм виждал да вали сняг по това време на годината — каза Франсис, гледайки през прозореца. — Вчера беше почти двадесет градуса.

— Предсказаха ли го? — попита Чарлс.

— Не съм чул.

— За Бога! Вижте! Почти Великден е.

— Не виждам за какво толкова сте се въодушевили — сърдито коментира Хенри. Имаше прагматични, почти земеделски познания за влиянието на времето върху растежа, поникването, цъфтежа и т.н. — Само ще замръзнат всички цветя.

Вървях към къщи бързо, защото ми беше студено. Ноемврийски мраз се разстилаше като смъртоносен оксиморон над априлския пейзаж. Снегът се сипеше не на шега — големи, неми венчелистчета, носещи се между раззеленилите се дървета, бели букети, разпадащи се в снежния мрак: кошмарна, обърната с главата надолу земя, излязла от книгите. Пътят ми ме поведе край редица сияйни, напълно разцъфтели ябълкови дръвчета, които тръпнеха в здрача като алея, оградена с бледи чадъри. Големите бели парцали, призрачни и ефирни, се носеха през тях. Не се спрях да ги погледам, напротив, когато стигнах под тях, ускорих крачка. Зимата, прекарана в Хампдън, ми бе вдъхнала ужас към снега.

Долу нямаше съобщения за мен. Качих се в стаята си, преоблякох се, не можех да реша какво да правя със съблечените дрехи, замислих се дали да не ги изпера, чудех си дали няма да изглежда подозрително и накрая ги натъпках на дъното на торбата ми с дрехи за пране. После седнах на леглото и погледнах часовника.

Беше време за вечеря. Цял ден не бях ял нищо, но и не бях гладен. Приближих се до прозореца и се загледах в снежинките, които се въртяха над високите арки от светлина над тенис кортовете, върнах се обратно и седнах отново на леглото.

Минутите се нижеха. Упойката, която ме бе превела през цялата случка, започна да ме пуска и с всяка изминала секунда мисълта да прекарам цялата нощ сам-самичък ми се струваше все по-непоносима. Пуснах радиото, изключих го, опитах се да чета. Бяха изминали едва десет минути. Грабнах първата изпречила ми се книга и отново я оставих. Тогава, противно на здравия разум, слязох долу до монетния телефон и се обадих на Франсис.

Вдигна след първото иззвъняване.

— Здрасти — отговори, когато му казах кой съм. — Какво има?

— Нищо.

— Сигурен ли си?

Чух Хенри да мърмори в далечината. Франсис отдалечи слушалката и каза нещо, което не можах да разбера.

— Какво правите, момчета? — попитах.

— Нищо. Пийваме. Ще изчакаш ли секунда? — рече Франсис в отговор на поредното мърморене.

Известна пауза, неразбираема размяна на реплики, а после чух резкия глас на Хенри в слушалката.

— Какво има? Къде си?

— Вкъщи.

— Какво не е наред?

— Чудех се дали ще може да дойда за по питие?

— Не е добра идея. Точно си тръгвах, когато се обади.

— Какво ще правиш?

— Ами ако искаш да знаеш истината, ще се изкъпя и ще си легна.

За кратко настъпи мълчание.

— Там ли си още? — попита.

— Хенри, ще полудея. Не знам какво да правя.

— Прави каквото искаш — каза той любезно. — Стига да не се отдалечаваш много от дома си.

— Не виждам какво толкова ще стане, ако…

— Опитвал ли си да мислиш на друг език — попита внезапно, — когато си разтревожен?

— Какво?

— Той забавя мислите ти. Държи ги под контрол. Във всички случаи това е добра дисциплина. Или пък можеш да опиташ онова, което правят будистите.

— Какво?

— В дзенбудизма има упражнение, наречено дзадзен, подобно е на едно теравадинско упражнение — випасана. Сядаш срещу празна гола стена. Независимо от чувствата, които изпитваш, и независимо от тяхната сила и ярост, трябва да останеш напълно неподвижен. С лице към стената. Разбира се, трябва да стоиш така колкото е възможно по-дълго.

Настъпи тишина, по време на която се борех да намеря точните думи, за да изразя най-добре какво мисля за идиотския му съвет.

— Слушай сега — продължи той, преди да успея да кажа нещо. — Изтощен съм. Ще се видим утре преди часовете, нали?

— Хенри — казах, но той затвори.

Сякаш бях изпаднал в транс, когато се качих горе. Имах ужасна нужда от едно питие, но нямах нищо за пиене. Седнах на леглото и погледнах през прозореца.

Бяха ми свършили приспивателните. Знаех, че са свършили, но отидох до бюрото и проверих за всеки случай. Беше празно, като изключим няколко хапчета витамин С, които бях взел от амбулаторията. Малки бели хапчета, които изсипах на бюрото и подредих в различни форми, после взех едно и го глътнах с надеждата, че рефлексът на поглъщането ще ме накара да се почувствам по-добре, но не се получи.

Седях напълно неподвижен и се опитвах да не мисля. Струваше ми се, че чакам нещо, не бях сигурен какво, въпреки че не можех да си представя друго събитие от миналото, настоящето или бъдещето, което би имало същия ефект. Сякаш бе изминала цяла вечност. Внезапно ме застигна ужасяваща мисъл: „Така ли ще бъде? Така ли ще бъде оттук нататък?“

Погледнах часовника. Бе изминала едва минута. Станах, не си направих труда да заключа вратата след себе си и тръгнах по коридора към стаята на Джуди.

Като по чудо тя си беше в стаята — пияна, слагаше си червило.

— Здравей — каза, без да отмества поглед от огледалото. — Искаш ли да дойдеш на един купон?

Не знам какво точно й отговорих, май нещо в смисъл, че не се чувствам добре.

— Изпуши един джойнт — каза тя и завъртя глава наляво и надясно, изучавайки профила си.

— Бих предпочел приспивателно, ако имаш.

Прибра червилото, остави го отгоре и отвори чекмеджето на тоалетната си масичка. Не беше истинска тоалетна масичка, а бюро, типично колежанско бюро, като онова в стаята ми, но Джуди като някакъв дивак отказваше да разбере истинското му предназначение и се опитваше да го превърне в оръжеен шкаф или покрит с цветя идол. Бе положила неимоверни усилия да го направи на тоалетна масичка — със стъклен плот, с надиплен сатенен волан и тройно огледало с лампички. Започна опипом да се рови из цяла купчина пудриери и моливи, накрая издърпа някакво шише с хапчета, вдигна го към светлината, хвърли го обратно сред неразборията и взе друго.

— Това ще свърши работа — и ми го подаде.

Разгледах шишето. На дъното имаше две невзрачни таблетки. На етикета пишеше единствено „ПРИ БОЛКИ“

— Какво е то? Ацетаминофен или нещо друго?

— Глътни една. Спокойно. Времето нещо се е побъркало, а?

— Аха — отговорих, глътнах едно хапче и й върнах шишето.

— Не се притеснявай, задръж го — каза ми тя и отново се зае с тоалета си. — Човече, тук през цялото време вали сняг. Изобщо не знам защо дойдох. Искаш ли бира?

В гардероба си имаше хладилник. Трябваше да си проправя път между цяла лиана от колани, гнезда от шапки и дантелени корсажи, за да стигна до него.

— Не, аз не искам — каза тя, когато видя, че й подавам една бира. — Много съм зле. Не отиде на купона, нали?

— Не — казах и се спрях, бирената бутилка бе до устните ми. Имаше нещо във вкуса й, в миризмата, тогава си спомних: Бъни, миризмата на бира в дъха му, разлятата пяна по земята и бирената бутилка, подрънкваща след него надолу по ската.

— Добре си направил — каза Джуди. — Беше студено, групата не ставаше. Видях твоя приятел, как му беше името. Полковникът.

— Какво?

Тя се разсмя.

— Лаура Стора го нарича така. Живяла е в съседната стая до неговата и той я вбесявал до небесата като пускал записи на Джон Филип Суса през цялото време.

Имаше предвид Бъни. Оставих бутилката.

Но, слава Богу, Джуди бе заета с молива за вежди.

— Знаеш ли — каза тя, — мисля, че Лаура има проблем с храненето, не е анорексия, а онова, от което страдаше Карен Карпентър^[2], когато умишлено повръщаш. Говоря напълно сериозно, с нея и Трейси ходихме да хапнем в „Брасери“ и Лаура не спря да се тъпче, а после отиде в тоалетната, за да повърне. С Трейси се питахме дали това е нормално? Тогава Трейси ми разказа — нали помниш, когато Лаура бе в болница уж за някакви изследвания? Историята всъщност е…

Продължи да дрънка. Зяпах я, напълно изгубен в собствените си ужасяващи мисли.

Изведнъж усетих, че е спряла да говори. Гледаше ме изпитателно и очакваше отговор.

— Какво? — казах.

— Попитах нали това е най-откаченото нещо, което си чувал?

— Аха.

— На родителите й сигурно изобщо не им пука — тя затвори чекмеджето с гримове и се обърна с лице към мен. — Както и да е. Искаш ли да дойдеш на този купон?

— Чий купон?

— На Джак Тайтелбаум, глупчо. Мазето на Дърбинстол. Групата на Сид трябва да свири, а Мофат се е върнал на барабаните. Споменаха и нещо за стриптийзьорка в клетка. Хайде.

Поради някаква причина не можех да й отговоря. Безусловният отказ на поканите на Джуди бе толкова дълбоко заложен рефлекс, че не можах да се насиля да й отговоря положително. Тогава се замислих за стаята си. Легло, скрин, бюро. Книгите, лежащи отворени там, където съм ги оставил.

— Хайде — каза кокетно тя. — Никога не излизаш.

— Добре — проговорих накрая. — Само да си взема палтото.

Едва много по-късно разбрах какво ми беше дала Джуди — демерол. Когато стигнахме до купона, беше започнал да ме хваща. Ъгли, цветове, бунтът на снежинките, грохотът на групата на Сид — всичко бе някак меко, мило и безкрайно опрощаващо. Забелязах странна красота в лицата на хора, които преди това ме отблъскваха. Усмихвах се на всички и те ми отвръщаха.

Джуди (Джуди! Бог да я благослови!) ме остави с приятеля си Джак Тайтелбаум и някакъв друг на име Ларс, и отиде да ни вземе нещо за пиене. Всичко бе окъпано в прекрасна светлина. Слушах Джак и Ларс, които приказваха за флипери, мотоциклети, женски кикбокс и бях трогнат от опитите им да ме включат в разговора. За мен жестът бе невероятно мил и изведнъж осъзнах, че съм грешал по отношение на тези хора. Бяха добри, обикновени, солта на земята. Трябваше да се считам за късметлия, че ги познавам.

Търсех начин да изразя гласно това прозрение, когато Джуди се върна с питиетата. Изпих моето и се отдалечих, за да си взема друго, бродех в някаква непостоянна и приятна замаяност. Някой ми даде цигара. Джъд с картонена корона от „Бъргър Кинг“ на главата и Франк бяха там. Короната красеше Джъд по странен начин. Главата му бе отметната назад, той се тресеше от смях и размахваше огромна халба с бира, приличаше на Кухулин^[3], Брайън Бору^[4] или на друг легендарен ирландски крал. Клоук Рейбърн играеше билярд в задната стая. Не можеше да ме види, но аз го наблюдавах, докато съсредоточено натриваше с тебешир върха на щеката си, а после се наведе над масата и косата му падна над очите. Трак. Цветни топки се разбягаха във всички посоки. Светли точки плуваха в очите ми. Мислех си за атоми, молекули, толкова малки неща, че дори не можеш да ги видиш.

Помня, че се почувствах замаян и започнах да си пробивам път през тълпата, за да глътна малко въздух. Виждах вратата, примамващо подпряна с гранитно блокче и усетих студения полъх по лицето си. После — не помня, сигурно съм изключил, защото в следващия миг се озовах, опрял гръб на стената, на съвсем друго място и някакво непознато момиче ми говореше.

Постепенно разбрах, че съм прекарал известно време с нея. Примигнах и смело се опитах да докарам на фокус образа й. Много хубава, чипоноса и добродушна, тъмна коса, лунички, светлосини очи. Бях я видял по-рано, някъде, на опашка пред бара може би. Бях я видял, но не й обърнах кой знае какво внимание. И ето я пак, като привидение, отпива червено вино от пластмасова чаша и ме нарича по име.

Не можех да разбера какво казва, въпреки че тембърът на гласа й ясно се отличаваше от шума: радостен, дрезгав и странно приятен. Наведох се напред, тя бе ниска, едва метър и петдесет, сложих ръка зад ухото си и попитах:

— Какво?

Разсмя се, изправи се на пръсти и приближи лицето си до моето. Парфюм. Гореща вълна от шепот заля бузата ми.

Хванах я за китката.

— Тук е прекалено шумно — казах в ухото й, устните ми докоснаха косата й. — Да излезем навън.

Засмя се отново.

— Но ние току-що дойдохме. Каза, че замръзваш.

„Хммм“ помислих си. Очите й бяха бледи, отегчени и на фона на измъченото осветление ме гледаха с приятелска веселост.

— Някъде, където е по-тихо.

Тя допи чашата си и ме погледна през дъното.

— Твоята стая или моята?

— Твоята — отговорих, без да се поколебая нито за миг.

Беше добро и мило момиче. Кикотеше се сладко в тъмнината, косата й падаше върху лицето ми, задъхваше се като момичетата в училище. Почти бях забравил топлото усещане за тяло в обятията ми. Колко отдавна не бях целувал някого по този начин? Месеци и още месеци.

Само като си помисля колко прости могат да бъдат нещата! Купон, няколко питиета, красива непозната. Такъв бе начинът, по който живееха повечето от съучениците ми, а после, на закуска, разказваха с известно стеснение за авантюрите от предишната нощ, сякаш този безобиден, дребен, невинен порок, който в списъка с греховете се намираше под алкохолизма и над чревоугодничеството, бе някаква бездна от поквара и разгул.

Плакати, изсушени цветя в халба за бира и светлините от стерео уредбата й в тъмнината. Всичко ми бе прекалено познато от живота в предградията, но сега ми се струваше невероятно далечно и невинно, като спомен от отдавна забравен абитуриентски бал. Гланцът й за устни имаше вкус на дъвка. Зарових лице в нежната, излъчваща лек остър мирис свивка на врата й, започнах да я люлея напред-назад — бъбрех, мънках и усещах, че пропадам все по-надолу и по-надолу в някакъв полузабравен и тъмен живот.

Събудих се в два и тридесет, поне това показваше присветващото, демонично червено лице на електронния часовник. Бях напълно паникьосан. Сънувах — не беше нещо страшно — че с Чарлс бяхме във влак и се опитвахме да се изплъзнем от някакъв загадъчен пътник. Вагоните бяха пълни с хора от купона: Джуди, Джак Тайтелбаум, Джъд с картонената си корона, а ние се криехме между седалките. През цялото време, докато сънувах, напълно съзнавах, че в съня няма нищо важно, и че всъщност имах далеч по-належащ проблем, но не можех да си спомня какъв. Накрая си спомних и шокът ме събуди.

Все едно се събуждаш от един кошмар, за да попаднеш в още по-лош. Седнах, сърцето ми бумтеше, опипом затърсих ключа за лампата, но с ужас осъзнах, че не съм си в стаята. Странни форми и непознати сенки се тълпяха край мен, нищо не ми подсказваше къде се намирам. Няколко мига съвсем не бях на себе си и се чудех дали не съм мъртъв. Тогава усетих тяло на спящ човек до мен. Отдръпнах се инстинктивно, а после внимателно го боднах с лакът. То не помръдна. Минута-две лежах в леглото и се опитвах да си събера мислите, а след това станах, намерих дрехите си, облякох се надве — натри в тъмното и си тръгнах.

Когато излязох навън, се подхлъзнах на заледено стъпало и забих глава в тридесетсантиметровия сняг. За кратко лежах, без да помръдвам, после застанах на колене и се огледах, защото не можех да повярвам на очите си. Няколко снежинки бяха едно, но никога не съм предполагал, че времето може да се помени толкова внезапно и толкова много. Цветята и поляната бяха погребани, всичко бе изчезнало. Докъдето ми стигаше погледът, виждах само ширналия се девствен сняг, синкав и блестящ.

Ръцете ми бяха ожулени, а лакътят — насинен. С известни усилия се изправих на крака. Обърнах се, за да видя откъде съм дошъл, и с потрес установих, че съм излязъл от сградата, където живееше Бъни. Неговият прозорец на партера ме гледаше — черен и безмълвен. Сетих се за резервния му чифт очила, празното легло и усмихващите се семейни снимки в тъмното.

Стигнах до стаята си по объркан и заобиколен път и без да свалям палтото или обувките си, се проснах на леглото. Лампите бяха запалени, чувствах се необяснимо разголен и уязвим, но не исках да ги изгасям. Леглото леко се поклащаше, като сал, опрях единия си крак на пода, за да го спра.

Заспал съм и няколко часа спах непробудно, събудих се от удар по вратата. Паниката ме сграбчи отново, докато се опитвах да се изправя, а палтото ми някак се бе увило около коленете ми и сякаш ме нападаше с устрема на живо същество.

Вратата изскърца и се отвори. После настана мълчание.

— Какво, по дяволите, ти става? — попита някой троснато.

Франсис стоеше на прага. Едната му ръка с надяната на нея черна ръкавица, бе върху дръжката на вратата. Гледаше ме, сякаш се бях побъркал.

Спрях да се боря и се проснах на възглавницата. Бях толкова радостен да го видя, че ми се щеше да се разхиля, а бях толкова дрогиран, че най-вероятно съм го направил.

— Франсоа — казах идиотски.

Затвори вратата и тръгна към леглото, спря се до него и ме загледа отгоре. Наистина беше той — сняг в косите и сняг по раменете на дългото му черно палто.

— Добре ли си? — попита след дълга и присмехулна пауза.

Разтрих очи и отново опитах.

— Здравей. Извинявай. Добре съм. Наистина.

Стоеше и ме гледаше, а лицето му бе напълно безизразно. Не ми отговори. Свали палтото си, остави го на облегалката на един стол и попита:

— Искаш ли чай?

— Не.

— Добре, но ако нямаш нищо против, аз ще си направя.

Бях успял донякъде да се съвзема, когато се върна. Сложи чайника на радиатора и взе няколко пакетчета чай от шкафа на бюрото ми.

— Ето, изпий една чаша силен чай. В кухнята няма мляко.

Беше истинско облекчение да е до мен. Изправих се и си изпих чая, докато той си сваляше обувките и чорапите. Сложи ги на радиатора да се сушат. Стъпалата му бяха дълги и тесни, прекалено дълги за слабите му и кокалести глезени. Сви пръстите на краката си и ме погледна.

— Отвратителна нощ. Излизал ли си?

Разказах му малко за вечерта, като пропуснах частта с момичето.

— Боже мой — каза той и вдигна ръка, за да отпусне яката си. — Просто си седях в апартамента, изтръпнал от отвращение.

— Чувал ли си се с някого?

— Не. Майка ми се обади към девет, не можех да говоря с нея. Казах й, че пиша курсова работа.

По някаква причина очите ми се отклониха към ръцете му, които несъзнателно не спираха да играят по плота на бюрото. Той видя, че съм забелязал и ги постави с дланите надолу.

— Нерви.

Известно време седяхме, без да си продумаме. Оставих чашата си на перваза на прозореца и се облегнах назад. Демеролът бе задействал някакъв странен, Доплеров ефект в главата ми, като свистенето на автомобилни гуми, когато колата ускорява и изчезва в далечината. Оглеждах стаята като през мъгла — колко дълго, не знам, но постепенно осъзнах, че Франсис ме гледа съсредоточено и сериозно. Измърморих нещо, станах и отидох до бюрото, за да взема алка зелцер.

Внезапното движение ме накара да се почувствам замаян. Седях тъпо и се чудех къде съм сложил кутията, когато изведнъж усетих, че Франсис е точно зад мен. Обърнах се.

Лицето му бе близо до моето. За моя изненада той постави ръце на раменете ми, наведе се напред и ме целуна право в устата.

Беше истинска целувка — дълга, бавна, обмислена. Залитнах и го сграбчих за ръката, за да не падна. Той си пое остро дъх, прокара ръцете си по гърба ми и преди да се усетя, инстинктивно също го целунах. Езикът му бе остър. Устата му имаше горчив, мъжки вкус, на чай и цигари.

Отдръпна се, дишаше тежко, наведе се да ме целуне по шията. Погледът ми като обезумял обиколи стаята. „Господи, какво правя!“

— Франсис, стига!

Разкопчаваше най-горното копче на яката ми.

— Глупчо — изкиска се той, — знаеш ли, че си облякъл ризата си наопаки?

Бях толкова уморен и упоен, че започнах да се смея.

— Хайде, Франсис. Стига.

— Приятно е — каза той. — Повярвай ми.

Нещата се задълбочиха. Изтощените ми нерви се размърдаха. Очите му изглеждаха уголемени и порочни през пенснето. След малко го свали и го пусна на бюрото, звукът от тупването му бе някак далечен.

Тогава, съвсем неочаквано, на вратата се почука. Отскочихме един от друг. Очите му бяха разширени. Спогледахме се, отново се почука.

Франсис изруга под нос и прехапа устни. Паниката ме бе завладяла, закопчавах ризата си толкова бързо, колкото ми позволяваха изтръпналите пръсти, канех се да кажа нещо, когато той бързо ми нареди с жест да мълча.

— Ами ако е… — прошепнах.

Щях да кажа „Ами ако е Хенри?“ Но всъщност си мислех „Ами ако са ченгетата?“ Знаех, че и Франсис си мислеше същото.

Пак се почука, този път по-настоятелно.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Съвсем объркан от страх, отидох до леглото и седнах.

Франсис прокара ръка през косата си.

— Влез — каза той.

Бях толкова разстроен, че ми трябваше малко време, за да разбера, че това бе Чарлс. Беше опрял единия си лакът на рамката на вратата, червеният му шал бе усукан неравномерно около врата му. Щом прекрачи прага на стаята, видях, че е пиян.

— Здравей — поздрави той Франсис. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Изплаши ни до смърт.

— Не знаех, че ще идваш. Хенри се обади и ме изкара от леглото.

Двамата го погледнахме в очакване да поясни. Захвърли си палтото и ми хвърли мътен и напрегнат поглед.

— Сънувах те — каза Чарлс.

— Какво?

Той примигна срещу мен.

— Сега си спомних. Снощи сънувах и ти бе в съня ми.

Зяпнах го. Франсис нетърпеливо ни прекъсна, преди да успея да му кажа, че аз също съм го сънувал.

— Казвай, Чарлс. Какво има?

Чарлс прокара ръка през разрошената си от вятъра коса.

— Нищо — отвърна. Бръкна в джоба на палтото си и извади сноп листа, сгънати по дължина. — Написа ли си домашното по гръцки за днес?

Погледнах го с недоумение. Гръцкият бе последното нещо в главата ми.

— Хенри мисли, че може да си забравил. Обади се и ме помоли да ти донеса моето, за да го препишеш за всеки случай.

Беше много пиян. Не заваляше думите, но миришеше на уиски и не можеше да се държи на краката си. Лицето му бе румено и ангелски светло.

— Говорил си с Хенри. Чул ли е нещо?

— Много е ядосан заради времето. Доколкото му е известно, нищо не се е разчуло. Боже, ама че е горещо тук — продължи Чарлс и свали сакото си.

Франсис седеше в стола до прозореца, беше качил глезен върху коляното на другия си крак, а чашата с чая бе сложил върху голия си глезен. Гледаше Чарлс втренчено.

Леко залитайки, Чарлс се обърна.

— Какво си ме зяпнал?

— Имаш ли бутилка в джоба си?

— Не.

— Глупости, Чарлс. Чувам я как бълбука.

— Какво значение има?

— Искам да пийна.

— А, добре — каза раздразнено Чарлс. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плоска бутилка от половин литър. — Ето. Не я изпивай.

Франсис допи остатъка от чая си и посегна към бутилката.

— Благодаря — той изля съдържанието й в чашата си. Погледнах го — в тъмен костюм, седеше изправен, кръстосал крака. Истински образец на благоприличие, само краката му бяха боси. Изведнъж успях да го зърна такъв, какъвто изглеждаше за останалия свят и какъвто го видях първия път, когато го срещнах — студен, благовъзпитан, богат, абсолютно безукорен. Илюзията бе толкова убедителна, че аз, макар да съзнавах фалша на фасадата, се почувствах странно успокоен.

Изпи уискито на един дъх.

— Трябва да изтрезнееш, Чарлс. След няколко часа имаме урок.

Чарлс въздъхна и седна в крайчеца на леглото ми. Изглеждаше много уморен, което не се проявяваше в тъмни кръгове или бледност, а в светла и мечтателна тъга.

— Знам — каза той. — Надявах се, че разходката ще свърши работа.

— Трябва ти кафе.

Чарлс избърса мокрото си чело с длан.

— Трябва ми нещо повече от кафе.

Пригладих листата, седнах зад бюрото и започнах да преписвам домашното.

Франсис седна на леглото до Чарлс.

— Къде е Камила?

— Спи.

— Какво правихте снощи? Напихте ли се?

— Не — отговори троснато Чарлс. — Чистихме къщата.

— Хайде бе. Наистина ли?

— Не се шегувам.

Все още бях толкова упоен, че не разбирах нищо от откъса, който преписвах. Само тук-там по някое изречение. „Уморените от прехода войници спрели да принесат жертвоприношение в храма. Върнах се от онази страна и казах, че съм видял Горгоната, но не се съм се превърнал в камък.“

— Искаш ли лалета, къщата ни е пълна с тях? — попита Чарлс неочаквано.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че преди снегът да натрупа, излязохме и ги набрахме. Навсякъде е пълно с тях. Дори и чашите за вода.

„Лалета“ си помислих, докато гледах плетеницата от букви пред себе си. Дали са били познати под друго име на древните гърци, ако изобщо са имали лалета? Буквата „пси“ на гръцки е оформена като лале. Изведнъж сред гъстата азбучна гора върху страницата започнаха бързо да никнат малки черни лалета, появяваха се произволно, като падащи капки дъжд.

Погледът ми се размъти. Затворих очи. Седях така, полузадрямал, дълго време, в един миг чух, че Чарлс ме вика по име.

Обърнах се. Тръгваха си. Франсис бе седнал на леглото и си връзваше обувките.

— Какво правиш? — попитах.

— Прибирам се, за да се преоблека. Става късно.

Не исках да оставам сам, точно обратното, но усещах силно и неконтролируемо желание да се отърва от двамата. Франсис се пресегна и изключи осветлението. Светлината на утрото бе спокойна и слаба, от нея стаята ми изглеждаше ужасно тиха.

— Ще се видим след малко — каза той и чух как стъпките им заглъхват по стълбите. От зората всичко изглеждаше посърнало и тихо — мръсните чаени чаши, неоправеното легло и снежинките, които влитаха през прозореца с лекомислено и опасно спокойствие. Ушите ми бучаха. Върнах се към работата си, ръцете ми трепереха и бяха зацапани с мастило, а скърцането на химикалката по хартията отекваше в тишината. Замислих се за тъмната стая на Бъни и за намиращата се на километри разстояние клисура, за всичките онези пластове от мълчание.

— А къде е тази сутрин Едмънд? — попита Джулиан, докато отваряхме учебниците.

— Вкъщи, предполагам — отвърна Хенри. Дойде късно и нямахме възможност да говорим. Изглеждаше спокоен, добре отпочинал, повече, отколкото имаше право да бъде.

Другите също бяха изненадващо спокойни. Дори Франсис и Чарлс се бяха облекли добре, избръснали гладко и изглеждаха като предишните невъзмутими момчета. Камила седеше между двамата, небрежно подпряла лакът на масата и положила брадичка върху дланта си, изглеждаше безметежна като орхидея.

Джулиан учудено погледна Хенри.

— Болен ли е?

— Не зная.

— Може времето да го е забавило. Да го почакаме няколко минути.

— Добра идея — каза Хенри и се върна към книгата си.

Часовете свършиха, излязохме от Лицея и се приближихме към брезовата горичка, Хенри се огледа, за да се увери, че наблизо няма никого. Наведохме се един към друг, за да чуем какво ще ни каже и точно в този миг, когато се бяхме скупчили и дъхът ни излизаше на малки облачета, чух, че някой ме вика от далеч. Беше доктор Роланд, който се клатушкаше през снега като зомби.

Отделих се и се запътих да го посрещна. Дишаше тежко, започна да ми говори за нещо, което искал да погледна в неговия кабинет, но думите му бяха придружени от доста покашлялия и хъмкания.

Не ми оставаше нищо друго освен да го последвам, като пригодя крачката си към неговото сковано тътрене. Няколко пъти се спира по стълбите, след като влязохме, за да отбележи разни боклуци, пропуснати от чистача, подритваше ги немощно с крак. Брезовата горичка бе пуста, когато най-накрая се измъкнах с писнали уши и цял наръч от съчинения, които се опитваха да литнат с вятъра.

Не знам какво съм очаквал, но светът определено не бе спрял да се върти заради случилото се предишната вечер. Хората бързаха насам-натам на път за училище, всичко течеше в нормалното си русло. Небето бе сиво и ледено, от връх Катаракт духаше вятър.

Купих си млечен шейк от заведението за бързи закуски и се прибрах вкъщи. Вървях по коридора към стаята си, когато се сблъсках с Джуди Пуви.

Погледна ме свирепо. Явно имаше кошмарен махмурлук, а под очите й имаше черни кръгове.

— А, здравей — поздравих, провирайки се край нея. — Извинявай.

— Хей — каза тя настоятелно.

Обърнах се.

— Снощи си се прибрал с Мона Бийл, а?

За секунда не разбрах какво искаше да каже.

— Какво?

— Как беше? — злобно попита. — Беше ли добра?

Бях изненадан, затова само свих рамене и продължих по коридора.

Ядосах се, когато ме последва и ме хвана за ръката.

— Тя си има приятел, знаеше ли? Ще имаш късмет, ако никой не му каже.

— Не ми пука.

— Миналия семестър преби Брам Джързи, защото си мислеше, че Брам я сваля.

— Тя беше тази, която сваляше мен.

Погледна ме злобно с периферното си зрение.

— Ами пада си малко уличница.

Точно преди да се събудя, имах ужасен кошмар.

Намирах се в огромна и старомодна баня, като онези от филмите със За За Габор^[5], със злато, огледала и розови плочки по стените и пода. На въртяща се поставка в ъгъла имаше сферичен аквариум със златни рибки. Приближих се, за да ги разгледам, стъпките ми отекваха по плочките, тогава чух ритмичните капки, които падаха от чучура във ваната.

Ваната също беше розова и пълна с вода, а напълно облеченият и неподвижен Бъни лежеше на дъното й. Очите му бяха отворени, очилата накриво, зениците му — различни по големина: едната голяма и черна, а другата като връхчето на топлийка. Водата бе чиста и абсолютно неподвижна. Краят на вратовръзката му се полюляваше на повърхността.

Кап, кап, кап. Не можех да помръдна. Тогава, изведнъж, дочух приближаващи се стъпки и гласове. Ужасът ме заля и осъзнах, че трябва някъде да скрия тялото, само че не знаех къде. Потопих ръцете си в ледената вода, хванах го под раменете и се опитах да го издърпам, но нищо не се получаваше, нищо не ставаше. Главата му увисна назад и отворената му уста започна да се пълни с вода…

Борех се с тежестта на тялото му, залитнах назад, бутнах пиедестала и съборих аквариума, който с трясък се разби на пода. Навсякъде около мен, сред парчетата стъкла подскачаха златни рибки.

Някой заблъска по вратата. Изпуснах тялото от ужас, то падна обратно във ваната с противен плясък, вдигнаха се пръски вода и се събудих.

Почти се бе мръкнало. В гърдите си усещах ужасяващо и променливо тупкане, сякаш под ребрата ми имаше голяма птица, която самоубийствено се блъскаше в кокалената си клетка. Опитвах се да си поема дъх и полегнах отново.

Изправих се, когато най-лошото отмина. Целият се тресях и бях облян в пот. Издължени сенки, вампирска светлина. Вън виждах няколко деца, които си играеха в снега, обрамчени в черно на фона на чудовищното, розово-оранжево небе. От това разстояние виковете и смехът им придобиваха някакъв налудничав образ. Силно притиснах очите си с краищата на дланите си. Мътно бели петна и дребни точици светлина. „О, Боже“.

Допрях бузата си до студените плочки. Ревът и грохотът в тоалетната чиния бе толкова силен, та си помислих, че ще ме погълне. Не се различаваше от всички гадения и всички пиянски повръщания, които ми се бяха случвали из тоалетните на бензиностанциите и баровете. Все старата гледка от птичи поглед: познатите странни малки грапавини в основата на тоалетната чиния, които иначе никога не се забелязват, запотеният порцелан, жуженето на тръбите и това дълго гъргорене на водата, когато бива засмукана от вихъра.

Докато си миех лицето, се разплаках. Сълзите се смесваха лесно със студената вода в блесналите ми, зачервени до алено шепи, та в първия момент не разбрах, че плача. Риданията бяха постоянни и безстрастни, също тъй механични, колкото и гаденето преди малко. Нямаше никаква причина за тях, нямаха нищо общо с мен. Вдигнах глава и се загледах в плачещото си отражение в огледалото сякаш бях страничен наблюдател. „Какво означава това?“ Изглеждах ужасно. Никой друг не се побъркваше, а ето ме мен, тресящ се и виждащ демони като Рей Миланд в „Пропуснатия уикенд“^[6].

От прозореца нахлуваше студ. Чувствах се разнебитен, но и странно освежен. Напълних си гореща вана, в която хвърлих доста от солите за баня на Джуди. Когато излязох и се облякох, усетих, че съм се посъвзел.

Казах си „Nihil sub sole novum“^[7] и тръгнах обратно по коридора към стаята си. С времето всяко действие се превръща в баналност.

* * *

Всички бяха там, когато пристигнах у близнаците за вечерята. Бяха се събрали около радиото и слушаха прогнозата за времето, сякаш беше бюлетин от фронта по време на война.

— Дългосрочната ни прогноза е, че във вторник — каза енергичният глас на диктора — времето ще бъде студено, облачно, има и вероятност за проливни дъждове, които обаче носят със себе си по-топло време…

Хенри изгаси радиото.

— Снегът ще се е стопил до утре вечер — продума Хенри, — ако имаме късмет. Ричард, къде беше днес следобед?

— Вкъщи.

— Радвам се, че си тук. Ако нямаш нищо против, ще ми свършиш ли една малка услуга?

— Каква?

— Искам след вечеря да те откарам до града, за да гледаш филмите в „Орфеума“ и да ни разкажеш за какво става дума. Имаш ли нещо против?

— Не.

— Съзнавам, че това ти идва в повече, особено след като утре сме на училище, но не мисля, че ще бъде разумно, ако някой от нас се появи отново там. Чарлс предложи, ако искаш, да напише домашното ти по гръцки.

— Ако го напиша на жълтата хартия, която използваш — каза Чарлс, — и с твоята писалка, Джулиан никога няма да направи разлика.

— Благодаря — отговорих. Чарлс имаше доста впечатляваща дарба да фалшифицира, която според Камила датирала от ранното им детство, минала през подправянето на оценките в четвърти клас и се доусъвършенствала с извинителните бележки в шести. Винаги той подписваше доктор Роланд на картончето за изработените часове.

— Честно — каза Хенри, — никак не ми е приятно да те моля. Мисля, че филмите са ужасни.

Бяха доста слаби. Действието на първия, който бе от началото на седемдесетте, се развиваше по пътищата — мъж изоставя съпругата си, за да пътува с кола из страната. По пътя се отклонява към Канада, където се забърква с няколко момчета, опитващи да се измъкнат от военна служба. Накрая се връща при жена си, с която подновяват брачните си клетви в някаква хипи церемония. Най-ужасното беше музиката към филма. Само песни, изпълнявани под съпровод на акустична китара и пълни с думата „свобода“.

Вторият бе по-нов. Беше за войната във Виетнам и се наричаше „Полетата на срама“ — високо бюджетен филм с много звезди. Мисля, че леко бяха прекалили със специалните ефекти. Откъснати крака и т.н.

Колата на Хенри бе паркирана надолу по улицата, когато излязох, а фаровете бяха изгасени. У Чарлс и Камила всички бяха насядали около кухненската маса, запретнали ръкави и потънали в дебрите на гръцкия. Когато се качихме, се размърдаха, а Чарлс стана и направи кана кафе, докато аз четях записките си. Двата филма не се отличаваха с кой знае какъв сюжет и ми бе доста трудно да предам съдържанието им.

— Но те са кошмарни — каза Франсис. — Срамувам се, защото хората ще си мислят, че сме ходили да гледаме толкова лоши филми.

— Почакай де — вметна Камила.

— Аз също не схващам — допълни Чарлс. — Защо сержантът ще бомбардира селото, където живеят добрите?

— Да — каза Камила, — защо? И кое беше това хлапе с кутрето, което се появи посред бомбардировката? Откъде познаваше Чарли Шийн?

Чарлс беше свършил много добра работа с домашното ми по гръцки, прегледах го преди началото на часа, малко преди да влезе Джулиан, който се спря на прага, погледна към празния стол и се засмя:

— За Бога, не отново.

— Така изглежда — каза Франсис.

— Надявам се, че часовете ми не са станали чак толкова досадни. Моля ви, предайте на Едмънд, че ако утре реши да присъства, ще сторя всичко възможно, за да бъда изключително интересен.

До обед стана ясно, че прогнозата за времето не бе вярна. Температурата падна с десет градуса, а следобед наваля още сняг.

Петимата щяхме да излизаме на вечеря през онази нощ, но когато с близнаците се появихме в апартамента на Хенри, той изглеждаше много мрачен.

— Познайте кой ми се обади току-що.

— Кой?

— Марион.

Чарлс седна.

— Какво искаше?

— Искаше да разбере дали съм виждал Бъни.

— Какво й каза?

— Разбира се, казах й, че не съм — раздразнено отвърна Хенри. — Трябвало да се срещнат в неделя вечерта, а не го е виждала от събота.

— Разтревожена ли е?

— Не особено.

— Тогава какъв е проблемът?

— Никакъв — въздъхна Хенри. — Просто се надявам утре времето да се промени.

Но то не се промени. Сряда сутринта се оказа ясна и студена, а през нощта беше натрупало още пет сантиметра сняг.

— Разбира се — поде Джулиан, — нямам нищо против Едмънд да пропусне някой и друг час. Но три един след друг! Знаете колко трудно наваксва.

* * *

— Не може вечно да продължава така — каза същата вечер Хенри в апартамента на близнаците. Пушехме, а пред нас имаше остатъци от недоядения бекон с яйца.

— Какво можем да направим?

— Не зная. Само че вече го няма от седемдесет и два часа, ще изглежда странно, ако скоро не се разтревожим.

— Никой друг не се е разтревожил — каза Чарлс.

— Никой друг не се вижда с него толкова често. Чудя се дали Марион си е у дома — и той погледна часовника.

— Защо?

— Защото може би трябва да й се обадя.

— За Бога — каза Франсис, — не въвличай и нея.

— В нищо нямам намерение да я въвличам. Просто искам да й стане ясно, че три дни никой от нас не е виждал Бъни.

— Какво очакваш да направи?

— Надявам се, че ще се обади в полицията.

— Да не си се побъркал?

— Ами ако тя не се обади, ще трябва да го направим ние — нетърпеливо каза Хенри. — Колкото по-дълго го няма, толкова по-съмнително ще изглежда. Не искам да се вдига много шум и хората да задават въпроси.

— Тогава защо да се обаждаме в полицията?

— Защото се съмнявам, че ще се вдигне някакъв шум, ако им съобщим навреме. Вероятно ще пратят един или двама, които да се поразровят, като си мислят, че е фалшива тревога…

— Ако никой не го е намерил досега — намесих се аз, — какво те кара да си мислиш, че няколко пътни полицаи от Хампдън ще успеят?

— Никой не го е открил, защото никой не го е търсил. А той е на не повече от километър оттук.

На онзи, който вдигна телефона, му трябваше доста време, за да доведе Марион. Хенри чакаше търпеливо, загледан в пода, постепенно очите му започнаха да шарят, след пет минути изсумтя раздразнено и ни погледна:

— Господи, колко време ще им трябва? Франсис, ще ми подадеш ли една цигара, моля?

Сложи я в устата си, Франсис тъкмо му подаваше огънче, когато се разнесе гласът на Марион.

— Здравей, Марион — Хенри издиша облак дим и се обърна с гръб към нас. — Радвам се, че те открих. Бъни там ли е?

Малка пауза.

— Добре — каза Хенри и се пресегна за пепелника, — тогава знаеш ли къде е?

— Честно казано — продължи той, — щях да ти задам същия въпрос. От два-три дни не се появява в часовете.

Друга дълга пауза. Хенри слушаше, по лицето му не бе изписано нищо. Изведнъж очите му се разшириха.

— Какво? — попита малко по-остро.

Всички се сепнахме. Погледът на Хенри не бе насочен към никого от нас, а бе забит в стената над главите ни, сините му очи се бяха изцъклили.

— Разбирам — каза накрая.

Още бърборене от другата страна.

— Ще ти бъда признателен, ако го помолиш да ми се обади, когато се отбие. Ще ти оставя номера си.

Странно изражение бе изписано на лицето му, когато затвори. Всички го бяхме зяпнали.

— Хенри? — каза Чарлс. — Какво става?

— Тя е ядосана. Изобщо не се притеснява. Очаква го всеки момент да се появи през вратата. Не зная — обясни той, загледан в пода. — Това е много странно, но каза, че някаква нейна приятелка, момиче на име Рика Талхайм, видяла Бъни днес следобед пред Първа Върмонтска банка.

Бяхме прекалено втрещени, за да можем да кажем нещо. Франсис се изхили кратко и невярващо.

— Боже — каза Чарлс. — Това не е възможно.

— Разбира се, че не е — отвърна сухо Хенри.

— Защо някой ще си измисля?

— Нямам представа. Хората си въобразяват, че виждат какво ли не. Разбира се, че не го е видяла — сопна се Хенри на Чарлс, който изглеждаше доста обезпокоен. — Не знам обаче какво да правим сега.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами някак си не става да се обадим и да кажем, че е изчезнал, след като някой го е видял преди шест часа.

— Добре, тогава какво ще правим? Ще чакаме?

— Не — отговори Хенри, като хапеше долната си устна. — Ще трябва да измисля нещо друго.

— Къде, по дяволите, е Едмънд? — попита Джулиан във вторник сутринта. — Не знам колко дълго възнамерява да отсъства, но е много глупаво от негова страна да не ми се обади.

Никой не му отговори. Изненадан от мълчанието ни, Джулиан вдигна поглед от книгата.

— Какво не е наред? — попита той шеговито. — Какви са тези гузни физиономии? Може би — продължи по-хладно, — някои от вас са се засрамили, защото не бяхте добре подготвени за вчерашните уроци.

Видях Чарлс и Камила да се споглеждат. По неизвестна причина точно тази седмица Джулиан ни бе затрупал с работа. По един или друг начин всички успяхме да предадем писмените си работи, но никой не бе успял да навакса с текстовете за четене и вчера часовете бяха белязани от доста мъчителни мълчания, които дори Хенри не можа да наруши.

Джулиан погледна към книгата си.

— Преди да продължим, един от вас би трябвало да се обади на Едмънд и да го помоли да се присъедини към нас, ако, разбира се, му е възможно. Нищо, че не е подготвен, часът днес е важен и не бива да го пропуска.

Хенри се изправи и тогава съвсем неочаквано Камила проговори:

— Не мисля, че си е вкъщи.

— Къде е тогава? Извън града?

— Не съм сигурна.

Джулиан свали очилата си за четене и я погледна над рамките.

— Какво искаш да кажеш?

— Не сме го виждали от няколко дни.

Очите на Джулиан се разшириха от детинска, малко театрална изненада — не за първи път се замислях колко си приличаха с Хенри, притежаваха същата странна смесица от студенина и топлота.

— Да, много озадачаващо. Нямате ли някаква представа къде може да е?

Дяволитият и открит намек в забележката му ме изнерви. Загледах се във воднистите и накъдрени кръгове, които кристалната ваза хвърляше върху покривката.

— Не — отговори Хенри. — Доста сме озадачени.

— Така си и мислех — той изгледа странно и продължително Хенри в очите.

Паниката ме връхлетя. „Знае. Знае, че лъжем. Само не знае за какво го лъжем.“

Обядвах и след часа по френски се настаних на най-горния етаж в библиотеката и разпилях книгите пред себе си. Денят бе особен, светъл и приказен. Покритата със сняг поляна с приличните на играчки далечни фигури на хората, изпъстрили я като зърна чер пипер, бе гладка като захарна глазура върху сватбена торта. Малко куче тичаше подир една топка и лаеше. Истински дим се виеше от комините на кукленските къщи.

„Миналата година по това време.“ Какво съм правил? Вземах автомобила на един приятел, отивах до Сан Франсиско, мотаех се край щандовете с поезия в книжарниците и се тревожех за кандидатурата си за Хампдън. А сега седя в студена стая, облечен в странни дрехи и се чудя дали няма да отида в затвора.

Nihil sub sole novum. Някъде една острилка за моливи стенеше шумно. Положих глава върху празните книги — шепоти, тихи стъпки, миризмата на стара хартия в ноздрите ми. Преди няколко седмици Хенри се бе ядосал на близнаците, които изреждаха морални съображения срещу убийството на Бъни.

— Не ставайте абсурдни — сопна им се той.

— Но как — каза почти разплакало Чарлс, — как е възможно да оправдаеш едно хладнокръвно убийство?

Хенри запали цигара.

— Предпочитам да мисля за това като за преразпределяне на материята.

Сепнах се от унеса и видях Хенри и Франсис, които стояха над мен.

— Какво има? — попитах, разтърках очи и ги погледнах.

— Нищо — отговори Хенри. — Ще дойдеш ли до колата с нас?

Все още сънен, ги последвах надолу по стълбите към колата, която бе спряна пред книжарницата.

— Какво става? — казах, след като седнахме в нея.

— Знаеш ли къде е Камила?

— Не си ли е вкъщи?

— Не. Джулиан също не я виждал.

— За какво ви е?

Хенри въздъхна. В колата бе студено и от устата му излезе бяло облаче.

— Става нещо. С Франсис видяхме Марион при охранителите, беше с Клоук Рейбърн. Говореха с няколко души от охраната.

— Кога?

— Преди около час.

— Как мислиш, дали са сгафили нещо?

— Нека не прибързваме със заключенията — отвърна Хенри. Гледаше навън, към покрива на книжарницата, който бе покрит с лед и блестеше на слънцето. — Искаме Камила да се отбие при Клоук и ако може, да разбере какво става. Самият аз бих отишъл, но едва го познавам.

— Мен пък ме мрази — каза Франсис.

— С него се познаваме.

— Но не достатъчно. С Чарлс са в относително добри отношения, но и него не можем да го открием.

Извадих една таблетка против стомашни киселини от блистера в джоба си и я сдъвках.

— Какво дъвчеш? — каза Франсис.

— Хапче срещу стомашни киселини.

— Дай и на мен, моля — каза Хенри. — Май трябва отново да отидем до близнаците.

Този път Камила дойде до входната врата, отвори я съвсем малко и предпазливо погледна навън. Хенри се канеше да каже нещо, но тя му хвърли бърз предупредителен поглед.

— Здравейте. Влизайте.

Влязохме без да продумаме и я последвахме по тъмния коридор към всекидневната. Там заедно с Чарлс беше Клоук Рейбърн.

Чарлс нервно се изправи, Клоук не помръдна от мястото си, но ни гледаше с прижумели, загадъчни очи. Беше изгорял от слънцето и не се бе бръснал. Чарлс ни погледна с вдигнати вежди и произнесе беззвучно „надрусан“.

— Здравей — след известно време каза Хенри. — Как си?

От устата на Клоук се разнесе дълбок, рязък хрип и той изтръска една цигара от кутията „Марлборо“ на масата пред себе си.

— Горе-долу. А ти?

— Добре съм.

Мушна цигарата в ъгъла на устата си, запали я и отново се изкашля.

— Здрасти — обърна се към мен. — Как я караш?

— Бива.

— В неделя беше на купона в Дърбинстол.

— Да.

— Виждал ли си Мона? — попита той без заобикалки.

— Не — рязко отвърнах и изведнъж усетих, че всички ме гледат.

— Мона? — каза Чарлс след озадаченото мълчание.

— Едно момиче — каза Клоук. — Второкурсничка. Живее в сградата на Бъни.

— Като стана дума за него — вметна Хенри.

Клоук се облегна на стола и впери в него кръвясалите си, с натежали клепачи, очи.

— Точно говорихме за Бън. Не сте го виждали през изминалите няколко дни, нали?

— Не. А ти?

За миг Клоук не отговори нищо. После поклати глава.

— Не — каза дрезгаво и се пресегна за пепелник. — Изобщо не се сещам къде, по дяволите, може да е. За последен път го видях в събота вечерта, но до днес не се бях сещал за това.

— Снощи говорих с Марион — продължи Хенри.

— Знам — каза Клоук. — Разтревожена е. Тази сутрин я видях в столовата и ми спомена, че Бъни не си е бил в стаята от пет дни. Мислила, че се е прибрал вкъщи и се обадила на брат му Патрик. Той й казал, че Бъни не е в Кънектикът. Говорила и с Хю, но не е и в Ню Йорк.

— Говорила ли е с родителите му?

— Ами не искала да му създава проблеми.

Известно време Хенри не каза нищо, а после попита:

— Къде е според теб?

Клоук погледна встрани и смутено сви рамене.

— В сравнение с теб, аз го познавам по-отскоро. Има брат в Йейл, нали?

— Да, Брейди. Посещава някакъв бизнес колеж. Но Патрик казал, че току-що е говорил с Брейди.

— Патрик живее при родителите им, нали?

— Ъхъ. Занимава се с някаква търговия, магазин за спортни стоки или нещо подобно, опитва се да го вдигне на крака.

— А Хю не беше ли адвокат?

— Да. Той е най-големият. Работи за „Милбанк, Туийд и съдружници“ в Ню Йорк.

— Ами третият брат, жененият?

— Хю е жененият.

— А, Теди. Знам, че не е там.

— Защо?

— Живее при родителите на жена си. Май не се разбират много добре.

Последва дълго мълчание.

— Можеш ли да предположиш къде би могъл да е Бъни? — попита Хенри.

Клоук се наведе и изтръска пепелта от цигарата си, дългата му черна коса бе паднала над лицето му. На него бе изписано безпокойство и потайност, след известно време погледна нагоре.

— Забелязал ли си, че през последните две-три седмици Бъни разполага с ужасно много пари в брой?

— Какво искаш да кажеш? — каза малко по-остро Хенри.

— Познаваш го. Винаги е на червено, а напоследък все има. Доста. Може би баба му ги е изпратила или нещо такова, но със сигурност не ги е получил от родителите си.

Настъпи поредното дълго мълчание. Хенри хапеше устни.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Значи си забелязал.

— Сега, като го спомена, така е.

Клоук смутено се размърда на стола.

— Между нас да си остане.

Прималя ми от страх и седнах.

— Какво има? — каза Хенри.

— Не съм сигурен, че изобщо трябва да го споменавам.

— Ако смяташ, че е важно, трябва да го направиш — рязко отвърна Хенри.

Клоук си дръпна за последен път от цигарата и с отсечено и въртеливо движения я загаси.

— Знаеш, че от време на време продавам по малко кока, нали? Не много — побърза да добави той, — по няколко грама тук и там. Само за мен и приятелите ми. Но е фасулска работа, та така си докарвам и малко пари.

Всички се спогледахме. Това не беше нищо ново. Клоук бе един от най-големите дилъри в студентското градче.

— И? — каза Хенри.

Клоук изглеждаше изненадан. После сви рамене.

— Познавам един китаец от Мот стрийт в Ню Йорк, доста е страшничък, но ме харесва и ми дава толкова за колкото мога да събера кинти. Най-често кока, понякога трева, но тя създава проблеми. Познавам го от години. Дори въртяхме малка търговийка, когато с Бъни бяхме в „Сейнт Джеръм“. Знаете, че Бъни все няма пари.

— Да.

— Ами, той винаги се е интересувал от всичко това. Бързи пари, нали се сещаш. Ако имаше парите в брой, щях да го включа във финансовата част, разбира се, но той така и не разполагаше с тях — запали още една цигара. — Както и да е. Ето защо се притеснявам.

Хенри се намръщи.

— Не схващам.

— Май беше голяма грешка, но преди няколко седмици му позволих да дойде с мен.

Вече бяхме чули за това пътешествие до Ню Йорк. Бъни не спря да се хвали.

— И? — каза Хенри.

— Не зная. Просто се притеснявам. Знае къде живее оня, нали? Има и доста пари, та когато говорих с Марион, просто ми хрумна…

— Нали не мислиш, че е отишъл там сам-самичък? — попита Чарлс.

— Не зная. Надявам се, че не е. На практика никога не се е срещал с китаеца.

— Бъни би ли направил нещо такова? — каза Камила.

— Често казано — подхвана Хенри, свали очилата си и здраво се зае да ги трие с носната си кърпичка, — прилича ми на глупост, каквато именно Бъни би сътворил.

За един кратък миг никой от нас не продума. Хенри вдигна поглед. Без очилата очите му бяха слепи, непроницаеми и чужди.

— Марион знае ли за това? — каза той.

— Не — отговори Клоук. — Бих предпочел нищо да не й казвате, разбрано?

— Има ли някаква причина, за да си го мислиш?

— Не. Само че къде другаде може да бъде? Марион ви е казала, че Рика Талхайм го видяла в сряда пред банката, нали?

— Да.

— Странно е, но не чак толкова, не и след като се замислиш. Да кажем, че е тръгнал към Ню Йорк с няколкостотин долара, така ли? А и казваше, че там, откъдето идват тези, има още много. Онези хора ще те накълцат и ще те бутнат в чувал за боклук за двайсет кинта. Не знам. Може би са му казали да си отиде у дома, да закрие сметката си и да се върне с всичко, което има.

— Бъни дори няма банкова сметка.

— Такава, за която да знаеш ти — изтъкна Клоук.

— Имаш право — съгласи се Хенри.

— Не можеш ли просто да се обадиш по телефона? — каза Чарлс.

— На кого да се обадя? Номерът на китаеца не е в указателя, а и не раздава визитни картички, нали разбираш?

— Тогава как се свързваш с него?

— Обаждам се на трети.

— Ами обади му се — спокойно каза Хенри, постави кърпичката обратно в джоба и си сложи очилата.

— Нищо няма да ми кажат.

— Мислех, че сте си дружки.

— Ти какво си мислиш? — попита Клоук. — Да не смяташ, че онези са някакви скаути? Майтапиш ли се? Това са истински престъпници. Вършат истински гадости.

За няколко кошмарни секунди си помислих, че Франсис ще се изхили шумно, но някак си успя да прикрие всичко зад една изкуствена канонада от покашляния и покри лицето си с ръце. Хенри почти не го погледна, но го удари силно по гърба.

— Какво предлагаш да направим тогава? — каза Камила.

— Не зная. Иска ми се да вляза в стаята му, за да видя дали е взел куфар или нещо такова.

— Тя не е ли заключена? — попита Хенри.

— Да. Марион се опита да накара хората от охраната да й отворят, но отказаха.

Хенри захапа долната си устна.

— Добре — бавно каза той, — но въпреки това няма да е трудно да влезем, нали?

Клоук изгаси цигарата си и погледна Хенри с нов интерес.

— Не, няма да е трудно.

— Стаята е на партера. А капаците са свалени.

— Мога да махна мрежата.

Двамата се спогледаха.

— Май сега трябва да отида и да опитам — каза Клоук.

— Ще дойдем с теб.

— Човече, не можем да отидем всички.

Хенри погледна към Чарлс, който зад гърба на Клоук му кимна.

— Аз ще дойда — изведнъж каза той доста по-силно от обикновено и глътна остатъка от питието си.

— Клоук, как по дяволите си се забъркал в това? — попита Камила.

Той се изсмя снизходително.

— Не е нищо особено. Човек трябва да ги срещне ония на тяхна територия. Не ги оставям да ме сплашат.

Хенри незабелязано се промъкна зад стола на Клоук, където стоеше Чарлс, наведе се и му прошепна нещо. Видях, че Чарлс кимна отсечено.

— Не че не се опитват да те сплашат — продължи Клоук. — Но познавам начина им на мислене. Колкото до Бъни, той си няма никаква представа, мисли си, че това е някаква игра със стодоларови банкноти, които си лежат по земята и чакат някое тъпо хлапе да мине и да ги вдигне…

Чарлс и Хенри бяха приключили, когато той спря да говори. Чарлс се запъти към гардероба, за да вземе палтото си. Клоук взе слънчевите си очила и се изправи. Около него витаеше лекия аромат на изсушени билки, далечно ехо от миризмата на трева, която се носеше постоянно из коридорите на Дърбинстол, пачули и цигари, ароматизирани с карамфил и тамян.

Чарлс уви шала около врата си. Изражението му бе едновременно нехайно и развълнувано, очите му изглеждаха отнесени, устата му не трепваше, но ноздрите му леко потръпваха с всяко дихание.

— Пази се — каза Камила.

Говореше на Чарлс, но Клоук се обърна и се усмихна:

— Фасулска работа.

Тя ги изпрати до вратата. Обърна се в мига, в който я затвори.

Хенри приближи пръст до устните си.

Слушахме стъпките им надолу по стълбите, не помръднахме и когато чухме, че колата на Клоук забоботи. Хенри се приближи до прозореца и повдигна изтърканото перде.

— Тръгнаха — каза той.

— Сигурен ли си, че идеята е добра, Хенри? — попита Камила.

Все още загледан в улицата долу, Хенри сви рамене:

— Не знам, наложи се да решавам на момента.

— Искаше ми се да бе отишъл ти. Защо не отиде с него?

— Щях, но така е по-добре.

— Какво му каза?

— Ами дори и на Клоук му е ясно, че Бъни не е извън града. Всичко, което притежава, е в онази стая. Пари, резервни очила, зимно палто. Има голяма вероятност Клоук да поиска да си тръгнат и да не кажат на никого, аз пък казах на Чарлс да настоява да повикат поне Марион. Ако тя види — добре. Не знае нищо за проблемите на Клоук, а дори и да знаеше, пак нямаше да й пука. Ако не греша, ще се обади в полицията или поне на родителите на Бъни. Съмнявам се, че Клоук ще може да я спре.

— Днес няма да го открият — каза Франсис. — След няколко часа ще се стъмни.

— Да, но ако имаме късмет, първото нещо, което ще направят утре сутринта, ще бъде да започнат да го търсят.

— Дали някой ще иска да говори за това с нас?

— Не знам — замислено отвърна Хенри. — Не знам как процедират в такива случаи.

Тънък слънчев лъч се удари в кристалните призми на свещника върху полицата над камината, ярките и трептящи парченца светлина, които се отразиха в тях, бяха изкривени от наклона на скосените стени. Изведнъж в съзнанието ми започнаха да изникват образи от всички криминални филми, които бях гледал — стая без прозорци, силни светлини и тесни коридори. Образите не изглеждаха изкуствени или чужди, тъй като притежаваха неизличимия характер на спомени, на преживяно. „Не мисли, не мисли“ казах си и съсредоточих погледа си върху ярката и студена локвичка светлина, която се просмукваше в килима до краката ми.

Камила се опита да си запали цигара, но и двете клечки изгаснаха. Хенри взе кутията от ръцете й и драсна една клечка, тя пламна силно и високо, Камила се наведе към нея, с едната си ръка бе заслонила пламъка, а другата бе поставила върху китката на Хенри.

Минутите се влачеха мъчително бавно. Камила донесе бутилка уиски в кухнята и седнахме да играем юка, Франсис и Хенри срещу Камила и мен. Тя играеше добре, това бе любимата й игра, но аз не бях добър партньор и губехме ръка след ръка.

Апартаментът бе много тих: подрънкване на чаши, шумолене на карти, ръкавите на Хенри, навити до лактите и металните отблясъци на слънцето от пенснето на Франсис. Направих всичко възможно, за да се съсредоточа върху играта, но все по-често и по-често поглеждах през отворената врата в другата стая към часовника върху полицата на камината. Той бе един от онези викториански предмети, които близнаците толкова обичаха — бял порцеланов слон, часовникът бе поставен върху седлото, а един малък черен водач с позлатен тюрбан и шалвари отмерваше часовете. Във водача на слона имаше нещо диаболично, защото всеки път щом погледнех, установявах, че ми се хили злобно.

Изгубих представа за резултата, за броя на игрите. Стаята стана по-мрачна.

Хенри свали картите си:

— Валат — обяви той.

— Писна ми — каза Франсис. — Къде е той?

Часовникът шумно тиктакаше, звукът му бе подрънкващ и неритмичен. Седяхме сред чезнещата светлина, напълно забравили за картите. Камила си взе една ябълка от купата върху плота и седна на перваза на прозореца. Дъвчеше мрачно и гледаше надолу към улицата. Заревото на здрача обгръщаше силуета й в огнено, разгаряше косата й в златисточервено и се разсейваше върху мъхнатата повърхност на вълнената й пола, небрежно придърпана около коленете й.

— Може би нещо се е объркало — каза Франсис.

— Не ставай смешен. Какво може да се обърка?

— Хиляди неща. Може би Чарлс е загубил ума и дума, или нещо такова.

Хенри го погледна безизразно.

— Успокой се. Не знам откъде ти хрумват тези достойни за Достоевски идеи.

Франсис се канеше да му отвърне, когато Камила подскочи:

— Връща се.

— Къде? Сам ли е? — изправи се Хенри.

— Да — каза Камила и се втурна към вратата.

Слезе да го посрещне на площадката и след малко двамата се върнаха.

Погледът на Чарлс бе налудничав, а косата му разрошена. Свали палтото си, захвърли го на един стол и се тръшна на дивана.

— Някой да ми налее едно питие.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Какво се случи?

— Къде ми е питието?

Хенри нетърпеливо наля уиски в една мръсна чаша и му я тикна в ръцете.

— Добре ли мина? Полицията дойде ли?

Чарлс отпи дълга глътка, потръпна и кимна.

— Къде е Клоук? Вкъщи?

— Предполагам.

— Разкажи ни всичко от самото начало.

Чарлс изпразни чашата и я остави. Лицето му бе потно и червено, сякаш гореше.

— Беше прав за стаята.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше зловещо. Ужасно. Неоправено легло, навсякъде прах, полазена от мравки половинка от шоколадов десерт на бюрото му. Клоук се изплаши и поиска да си тръгваме, но преди това аз се обадих на Марион. Тя дойде за няколко минути. Огледа се, стори ми се някак зашеметена, но нищо не каза. Клоук бе доста неспокоен.

— Разказа ли й за историята с наркотиците?

— Не. Намекна няколко пъти, но тя не му обърна кой знае какво внимание — продължи Чарлс и вдигна очи. — Знаеш ли, Хенри — каза той изведнъж, — мисля, че направихме груба грешка, като не отидохме там първи. Трябваше да претърсим стаята, преди някой от тях да я е видял.

— Какво имаш предвид?

— Виж какво намерих — извади парче вестник от джоба си.

Хенри го грабна и го прегледа.

— Как го намери?

Чарлс сви рамене.

— Късмет. Беше отгоре на бюрото му. При първият сгоден случай го свих.

Погледнах над рамото на Хенри. Беше копие на страница от Хампдънския „Икзаминър“. Между една колонка, посветена на съвети за селското стопанство и половин реклама за градински мотики се мъдреше малко, но набиващо се на очи заглавие.

„Загадъчна смърт в окръг Батънкил“

„Шерифското управление на окръг Батънкил и полицията в Хампдън все още разследват жестокото убийство на Хари Рей Макрий, станало на 12 ноември. Обезобразеното тяло на господин Макрий, собственик на птицеферма и бивш член на Сдружението на производители на яйца във Върмонт, бе открито във фермата му в Меканиксвил. Грабежът е изключен като евентуален мотив, а макар господин Макрий да е имал врагове и сред конкурентите си в търговията с птици и яйца, както и сред жителите на окръг Батънкил, те не са заподозрени в убийството.“

Ужасѐн, се наведох още по-близо, думата „обезобразено“ ме наелектризира, тя бе единственото, което виждах на страницата, но Хенри я обърна и започна да разглежда гърба.

— Добре, че това не е копие от изрезка. Обзалагам се, че го е изрязал в библиотеката, от екземпляра на колежа.

— Надявам се да си прав, но това не означава, че е единственият екземпляр наоколо.

Хенри остави листа в пепелника и драсна клечка кибрит. По единия край плъзна червен поток, който я докосна по ръба, а после облиза цялата страница. За един кратък миг думите блеснаха, а после се сгърчиха и потъмняха.

— Късно е вече, но поне си намерил това. Какво се случи после?

— Марион излезе. Отиде в съседство, до „Пътнам хаус“ и се върна с една приятелка.

— Коя?

— Не я познавам. Юта или Урсула някоя си. Едно от онези момичета, които приличат на шведки и винаги носят рибарски пуловери. Както и да е, тя също огледа стаята, през това време Клоук седеше на леглото, пушеше цигара и изглеждаше така, сякаш го болеше корема. Накрая тази Юта или каквато е там предложи да се качим и да кажем на управителя на дома, в който живее Бъни.

Франсис се разхили. В Хампдън тези управители бяха хората, на които се оплакваш, ако капаците на прозорците не се затварят или някой пуска прекалено силно уредбата си.

— Добре, че го предложи, иначе можеше все още да си седим там — каза Чарлс. — Управител се оказа онова шумно, червенокосо момиче, което все ходи с туристически обувки, как й беше името? Бриъни Дилърд?

— Да — потвърдих. Освен, че бе председател на дома и деен член на студентския съвет, тя бе и председател на някаква левичарска групировка и постоянно се опитваше да мобилизира младежите в Хампдън срещу съкрушителното безразличие.

— Ами тя моментално запретна ръкави и задвижи цялата работа — каза Чарлс. — Записа ни имената. Зададе ни една камара въпроси. Изкара съседите на Бъни в коридора и разпита и тях. Обади се на Студентската служба, а после на охраната. Последните казаха, че ще изпратят някого — той запали цигара, — но изчезването на студент не влизало в правомощията им и трябвало да се обадим в полицията. Ще ми донесеш ли още едно питие? — обърна се рязко към Камила.

— И те дойдоха?

Чарлс държеше цигарата между показалеца и средния си пръст, докато забърса с длан потта от челото си.

— Да — отговори. — Дойдоха двама. Както и няколко души от охраната.

— Какво направиха?

— Охранителите не направиха нищо. Но полицаите се оказаха доста експедитивни. Единият огледа стаята, а другият изкара всички в коридора и започна да ги разпитва.

— Какво ги пита?

— Кой го е виждал последен, къде, от колко време го няма, къде може да е. Може да изглежда доста очевадно, но за първи път някой задава този въпрос.

— Клоук каза ли нещо?

— Не много. Беше много объркващо, наоколо имаше много хора, повечето горяха от желание да разкажат какво знаят, тоест нищо. Никой не ми обърна никакво внимание. Жената от Студентската служба не спря да се бърка и да казва, че това не е работа на полицията, че училището ще се справи с проблема. Накрая един от полицаите се вбеси и каза: „Какво ви става бе, хора? Момчето отсъства цяла седмица и до днес никой нищо не е казал! Работата е сериозна, ако ме питате, мисля, че колежът носи вина, задето не сме уведомени досега.“ Това ядоса жената, но тогава другият полицай се появи от стаята с портмонето на Бъни.

Всички млъкнаха. Вътре имаше двеста долара и всички документи на Бъни. Полицаят, който го намери, каза, че е по-добре да се свържат със семейството на момчето. Всички започнаха да шушукат. Жената от Студентската служба пребледня и каза, че отива до кабинета си, за да извади веднага досието на Бъни. Полицаят тръгна с нея.

По това време коридорът беше претъпкан. Прииждаха отвън и се тълпяха, за да разберат какво става. Първият полицай им каза да си вървят и да си гледат своята работа, в суматохата Клоук се изниза. Но преди да си тръгне, ме дръпна настрани и отново ми каза да не споменавам историята с наркотиците.

— Надявам се, че си изчакал да ти разрешат да си тръгнеш.

— Да. Не ме задържаха много. Полицаят искаше да говори с Марион и след като записа имената и адресите ни, моите и на Юта, ни каза да си вървим. Това беше преди около час.

— Тогава защо се връщаш чак сега?

— Ще стигна и до това. На път за вкъщи не исках да се натъкна на някого, затова минах зад студентското градче и зад административната сграда. Голяма грешка. Не бях стигнал и до брезовата горичка, когато онази сплетница от Студентската служба, жената, дето започна спора, ме видя от прозореца на кабинета на декана и ме извика да се кача.

— Какво е правила в кабинета му?

— Използвала е линията за извънщатски разговори. Говореха с бащата на Бъни, който крещеше на всички, заплашваше да ги съди. Деканът се опитваше да го успокои, но господин Коркоран не спираше да настоява да говори с някого, когото познава. Опитали са да се свържат с теб по другата линия, но не си бил вкъщи.

— Той ли е поискал да говори с мен?

— Явно. Щели да изпратят някого в Лицея, за да извика Джулиан, но точно тогава жената ме видяла през прозореца. В кабинета се бяха насъбрали куп хора — полицаят, секретарката на декана, четирима-петима съседи на Бъни, онази, побърканата, която работи в архива. В съседната стая някой се опитваше да се свърже с ректора. Навъртаха се и няколко преподаватели. Предполагам, че деканът е бил в съвещание, когато жената от Студентската служба е влетяла с полицая. Твоят приятел доктор Роланд беше там, Ричард.

Както и да е. Тълпата се раздели, когато влязох и деканът ми подаде телефона. Господин Коркоран се успокои, когато разбра кой съм. Започна да ми говори поверително и ме попита дали това не е номер на някое братство.

— О, Боже — каза Франсис.

Чарлс го погледна с крайчеца на окото си.

— Пита за теб. „Къде е Морковената глава?“

— Какво друго каза?

— Беше много мил. Пита за всички вас, наистина. Каза да ви поздравя.

Последва дълго и мъчително мълчание.

Хенри прехапа долната си устна и се запъти към барчето, за да си сипе нещо, и попита:

— Разчу ли се историята с банката?

— Да, Марион им каза името на момичето. Между другото — когато Чарлс вдигна глава, очите му гледаха разсеяно и празно, — забравих да ти кажа преди малко, но Марион съобщи името ти на полицаите. Твоето също, Франсис.

— Защо? — попита стреснато Франсис. — За какво?

— Искаха да знаят кои са приятелите му.

— Но защо мен?

— Франсис, успокой се.

Светлината в стаята бе изчезнала. Лилавото небе и заснежените улици имаха неестествен, лунен блясък. Хенри включи осветлението.

— Мислиш ли, че ще започнат издирването още тази вечер?

— Със сигурност ще го търсят. Друг е въпросът дали ще търсят на правилното място.

За един кратък миг никой не каза нищо. Чарлс замислено подрънкваше леда в чашата си.

— Знаете ли — каза той, — извършихме нещо ужасно.

— Налагаше се, Чарлс. Всички го решихме.

— Зная, но не мога да спра да мисля за господин Коркоран. Ваканциите, които прекарвахме в дома му. Беше толкова мил по телефона.

— Сега се чувстваме много по-добре.

— Някои от нас, искаш да кажеш.

Хенри кисело се усмихна:

— А, не знам. „Πελλαίν βούς μέάς έιν Άίδη“

Грубият превод гласеше, че в Подземния свят голям вол струва само дребни монети, знаех какво има предвид и се разсмях против волята си. Древните вярвали, че всичко в Ада е по-евтино.

На тръгване Хенри ми предложи да ме откара до колежа. Беше късно, та когато спряхме зад общежитието, го попитах дали не иска да дойде с мен до столовата, за да вечеряме.

Минахме през пощата, за да си провери кутията. Проверяваше я едва на всеки три седмици и имаше цяла купчина писма. Застана до кошчето за боклук и с безразличие започна да я преглежда, половината пликове изхвърли, без да ги отваря. Изведнъж спря.

— Какво има?

Разсмя се.

— Провери си кутията. Въпросник от администрацията. Пак проверяват Джулиан.

Вече затваряха столовата, когато пристигнахме, а чистачите бършеха пода. Кухнята също бе затворила, така че отидох да поискам малко фъстъчено масло и хляб, докато Хенри си правеше чай. Залата бе пуста. Седнахме на една маса в ъгъла, отраженията ни играеха по черната повърхност на дебелите стъкла на прозорците. Хенри извади химикалка и започна да попълва въпросите за работата на Джулиан.

Разглеждах своето копие, докато ядях сандвича си. Въпросите бяха с отговори по петобалната система: едно — слаб до пет — отличен. „Стимулира ли Ви този член на преподавателското тяло? Добре ли е подготвен? Проявява ли готовност да ви помага извън часовете?“ Без да се поколебае, Хенри бе преминал през целия списък и навсякъде бе оградил само „петици“. Видях го как написа „19“ в празното поле.

— За какво е това?

— Броят на часовете, които съм имал с Джулиан — отвърна той, без да вдигне поглед.

— Имал си деветнадесет часа с Джулиан?

— Ами с консултациите и всичко останало — каза той раздразнено.

Известно време се чуваше само скърцането на химикалката му и далечният трясък на стойката за съдове в кухнята.

— Всички ли получават такива въпросници, или само ние? — попитах.

— Само ние.

— Чудя се защо си правят труда.

— Предполагам, заради архива — той обърна на последната страница, която бе почти изцяло празна. „Моля, избройте допълнителни похвали или препоръки към споменатия преподавател. Можете да прикрепите и допълнителни страници, ако се налага.“

Химикалката му се поколеба над листа. После го сгъна и го остави встрани.

— Ама нищо ли няма да напишеш?

Хенри отпи от чая.

— Как мога да накарам декана по учебната част да разбере, че сред нас има бог?

След вечеря се прибрах в стаята си. Мисълта за предстоящата нощ ме изпълваше с ужас, но причините не бяха онези, които бихте очаквали — че се страхувах от полицията, или че съвестта ме гризеше, или нещо от този род. Точно обратното. Дотогава, на чисто подсъзнателно ниво, бях успял да изтласкам мислите за убийството и всичко, свързано с него. За случилото се говорех в определена компания, но рядко се сещах за него, когато бях сам.

Онова, което изпитвах, когато бях сам, бе един общ невротичен ужас, общ пристъп на нерви и десеторно усилена омраза към себе си. Всяко жестоко и глупаво нещо, изречено от мен, се връщаше с още по-голяма яснота, независимо от това какво си казвах вътрешно или как разтръсквах глава, за да се отърся от мислите: избликваха стари обиди, вини и неудобни ситуации още от детството ми, като сакатото момче, на което се подигравах или пиленцето, подарено ми за Великден, което премазах почти до смърт. Всички те преминаваха пред мен, едно след друго, озарени от мъчително ярка светлина.

Опитах се да уча по гръцки, но това не ми помогна кой знае колко. Поглеждах думата в речника и я забравях в мига, когато се обърнех, за да я напиша. Напълно бях забравил всички падежи и спрежения. Около полунощ слязох долу и се обадих на близнаците. Камила вдигна телефона. Беше сънена и леко пияна. Канеше се да си ляга.

— Разкажи ми някоя забавна история — казах.

— Не мога да се сетя за нито една.

— Каквато и да е история.

— Пепеляшка? Трите мечки?

— Разкажи ми за нещо, което ти се е случило, когато си била малка.

Разказа ми за единствения път, когато си спомня, че е видяла баща си, точно преди двамата с майка й да загинат. Валяло сняг, Чарлс спял, а тя седяла в детското си креватче и гледала през прозореца. Баща й бил на двора, облечен със стар сив пуловер и хвърлял снежни топки по оградата.

— Сигурно е било в ранния следобед. Не знам какво правеше там. Помня само, че го видях и толкова много исках да отида при него, че се опитах да изляза от креватчето. Тогава влезе баба, вдигна пречките, за да не изляза, а аз заплаках. Братът на баба, който живееше с нас, чичо Хилари, влезе в стаята и ме видя да плача. Каза: „Горкото момиченце“, прерови джобовете си, накрая откри една рулетка и ми я даде да си играя.

— Рулетка?

— Да. Знаеш ги, от онези, които се прибират с плясък, когато натиснеш едно копче. С Чарлс вечно се карахме за нея. Все още е някъде у дома.

Събудих се късно на другата сутрин, стреснат неприятно от почукването по вратата.

Отворих и видях Камила. Изглеждаше така, сякаш се бе облякла набързо. Влезе и заключи вратата след себе си, а аз мигах сънливо, навлякъл халата.

— Излизал ли си днес?

Паякът на тревогата пропълзя по тила ми. Седнах на леглото.

— Не, защо?

— Не знам какво става. Полицаите разговаряха с Чарлс и Хенри, дори не знам къде е Франсис.

— Какво?

— В седем сутринта дойде един полицай, за да говори с Чарлс. Не каза какво иска. Чарлс се облече и излезе с него, а по-късно, в осем, ми се обади Хенри. Попита ме дали ще имам нещо против, ако тази сутрин закъснее? Попитах го какво има предвид, защото не се бяхме разбирали да се виждаме сутринта. „Благодаря — каза той. — Знаех, че ще разбереш, от полицията са тук, искат да ми зададат няколко въпроса за Бъни.“

— Уверен съм, че всичко ще бъде наред.

Прокара ръка през косата си — жест, който бе признак на раздразнение и напомняше за брат й.

— Това не е всичко — продължи тя. — Навсякъде е пълно с хора. Репортери. Полицаи. Истинска лудница е.

— Търсят ли го?

— Нямам представа какво правят. Явно са тръгнали към връх Катаракт.

— Може би трябва да излезем за малко от студентското градче.

Яркият й, блеснал поглед се щураше неспокойно из стаята.

— Може би. Обличай се и ще решим какво да правим.

Бях в банята и се бръснех набързо, когато Джуди Пуви влетя толкова бързо в стаята, че се порязах по врата.

— Ричард — каза тя и сложи ръка на рамото ми, — чу ли?

Докоснах лицето си и се загледах в кръвта по върха на пръстите, после я погледнах ядосано:

— Какво да съм чул?

— За Бъни — отговори тя тихо, а очите й бяха широко отворени.

Зяпнах я, защото не знаех какво щеше да каже.

— Джак Тайтелбаум ми каза. Снощи Клоук му разказал. Никога не съм чувала за човек, който просто да изчезне. Всичко е толкова необикновено. Джак казва, че след като не са го открили досега… Сигурна съм, че е жив и здрав — добави тя, когато видя как я погледнах.

Не можах да измисля какво да й отговоря.

— Вкъщи съм си, ако се нуждаеш от нещо.

— Добре.

— Исках да кажа, ако имаш нужда да поговориш или нещо подобно. Винаги съм на разположение. Просто мини.

— Благодаря — казах малко по-рязко.

Тя ме погледна, очите й бяха изпълнение със състрадание, с разбиране за самотата и грубостта на мъката.

— Всичко ще бъде наред — тя стисна ръката ми и си тръгна, но на вратата се спря и отново ме погледна натъжено.

Въпреки думите на Камила, се оказах неподготвен за шумотевицата навън. Паркингът бе пълен, навсякъде имаше хора от Хампдън — предимно работници от фабриките, поне така изглеждаха, защото някои бяха понесли кутиите с обеда си, а други децата си. Удряха по земята с пръчки и вървяха към връх Катаракт в широки, накъсани редици. Студентите прииждаха отвсякъде и ги зяпаха с любопитство. Имаше полицаи, заместник-шерифи и един-двама от щатския патрул. На поляната, до няколко служебни коли, бе паркиран автомобил на една радиостанция, каравана за напитки и микробусът на „Екшън Нюз 12“.

— Какво правят тук всички тези хора?

— Виж — каза Камила, — това не е ли Франсис?

Далеч сред настръхналото множество мярнах червена коса, ярък шал около врата и черен балтон. Камила сви ръце като фуния пред устата си и го повика.

Той си проби път между няколко работници от стола, наизлезли да видят какво става. Под мишницата му имаше вестник.

— Здравейте — поздрави той. — Можете ли да повярвате?

— Какво става?

— Същинско търсене на съкровище.

— Какво?

— През нощта семейство Коркоран са обявили голяма награда. Всички фабрики в Хампдън са затворени. Някой да иска кафе? Имам един долар.

Тръгнахме към караваната и минахме през рядката и мрачна групичка на чистачите и хората от поддръжката.

— Три кафета, двете с мляко, моля — каза Франсис на дебелата жена зад тезгяха.

— Няма мляко, само суха сметана.

— Тогава без нищо — той отново се обърна към нас. — Видяхте ли сутрешния вестник?

Беше късното издание на Хампдънския „Икзаминър“. В една колона на първа страница бе поместена неясна снимка на Бъни, а под нея имаше голямо заглавие: „ПОЛИЦИЯ И РОДНИНИ ТЪРСЯТ ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИГОДИШЕН МЛАДЕЖ, ИЗЧЕЗНАЛ ОТ ХАМПДЪН“.

— Двадесет и четири? — зяпнах аз. С близнаците бяхме на по двадесет години, а Хенри и Франсис — на двадесет и една.

— В началното училище е повторил една-две години — каза Камила.

— Ааа.

„В неделния следобед Едмънд Коркоран, студент в колежа Хампдън, наричан от приятелите и семейството си «Бъни», бил на купон в студентското градче, откъдето си тръгва рано, за да се срещне с приятелката си Марион Барнбридж от Рай, Ню Йорк, също студентка в Хампдън. Тогава Бъни Коркоран е видян за последен път.

Вчера загрижената госпожица Барнбридж и приятели на Коркоран сигнализират в местната и щатската полиция, които разпространяват информация в бюлетина за изчезнали лица. Днес започва претърсване в околностите на Хампдън. По описание липсващият младеж (продължава на стр. 5)“

— Прочете ли го? — попитах Камила.

— Да. Обърни страницата.

„… е висок метър осемдесет и шест, тежи 86 килограма, има светлоруса коса и сини очи. Носи очила, за последно е бил видян облечен със сиво спортно сако от туид, панталони в цвят каки и жълт дъждобран.“

— Ричард, ето ти кафето — каза Франсис, докато внимателно се обръщаше с по чаша във всяка ръка.

„В подготвителното училище «Сейнт Джеръм», Колидж Фолс, Масачусетс, Коркоран е бил деен член на отборите по хокей и лакрос. През последната си година е капитан на отбора по футбол и участва с «Върколаците» в щатското първенство. В Хампдън е началник на доброволческата пожарна команда. Учи литература и езици, основните му предмети са свързани с класическата филология. Състудентите му го описват като «истински учен».“

— Ха — каза Камила.

„Клоук Рейбърн, приятелят на Коркоран, един от първите, обадили се в полицията, каза, че Коркоран е «праволинеен човек и определено не е замесен в никакви истории с наркотици.»

Опасенията принуждават Рейбърн да проникне вчера в стаята на Коркоран и впоследствие да уведоми полицията.“

— Не е вярно — каза Камила. — Не се е обадил той.

— Не пише нито дума за Чарлс.

— Слава Богу — отвърна тя на гръцки.

„Родителите на Коркоран, Макдонълд и Катрин Коркоран от Шейди Брук, Кънектикът пристигат днес в Хампдън, за да помогнат в издирването на най-малкия от петте си сина (виж «Едно семейство се моли» стр. 10). В интервю по телефона господин Коркоран, който е председател на Бингъм Банк и член на управителния съвет на Първа Национална Банка на Кънектикът, заяви «Не можем да направим кой знае какво, ако останем у дома. Искаме да помогнем, доколкото можем.» Сподели още, че е говорил със сина си по телефона седмица преди да изчезне, и че не е забелязал нищо необикновено. Катрин Коркоран каза за сина си: «Едмънд много обича семейството си. Сигурна съм, че ако нещо се бе случило, щеше да каже на Мак или мен.» Предложена е награда от петдесет хиляди долара за информация, която би довела до откриването на Едмънд Коркоран. Парите са събрани от семейство Коркоран, Бингъм Банк и ложата «Хайланд Хайтс», принадлежаща към Ордена на лоса.“

Вятърът духаше. С помощта на Камила сгънах вестника и го подадох на Франсис.

— Петдесет хиляди долара — казах. — Това са много пари.

— И се чудиш защо виждаш толкова много хора от Хампдън тази сутрин? — отпи от кафето си Франсис. — Божичко, ама че е студено тук!

Обърнахме се и тръгнахме към столовата. Камила попита Франсис:

— Знаеш за Чарлс и Хенри, нали?

— Да, казали са на Чарлс, че може да поискат да разговарят с него, нали?

— Но Хенри?

— Струва ми се излишно да се притесняваш за него. Столовата бе много топла и за наша изненада напълно пуста. Тримата седнахме на един лепкав, облицован с черна изкуствена материя диван. Пиехме кафето си. Хора влизаха и излизаха, някои дойдоха да ни питат дали имаме някакви новини. Джъд „Парти Пиг“ Макена пристигна с празна кутия от боя и ни попита дали искаме да дарим пари за извънредния фонд за издирването. Тримата дадохме общо един долар в дребни монети.

Говорихме с Жорж Лафорг, който въодушевено и много подробно ни разказваше за подобно изчезване в Брандайс, когато изведнъж, отникъде, иззад гърба му се появи Хенри.

Лафорг се обърна.

— А — хладно каза, когато видя кой е.

Хенри леко наклони глава.

— Bonjour, Monsieur Laforgue. Quel plaisir de vous revoir.^[8]

С претенциозен жест Лафорг извади носна кърпа от джоба и започна да си духа носа, действието сякаш продължи цели пет минути. После сгъна кърпичката си на превзети малки квадратчета, обърна се с гръб към Хенри и продължи да разказва. Историята завърши с това, че тогава студентът се качил на автобуса за Ню Йорк, без да предупреди никого.

— А това момче — Бърди беше, нали?

— Бъни.

— Да. Това момче е отсъствало много по-малко. Ще се появи, когато си поиска и всички ще се чувстват много глупаво — той заговори по-тихо. — Мисля, че от колежа се боят да не бъдат забъркани в процес, може би затова са изгубили чувството си за мярка, а? Моля ви да не ме цитирате.

— Разбира се, че няма.

— Разбирате ли, положението ми пред декана е доста деликатно.

* * *

— Малко съм уморен — каза по-късно в колата Хенри, — но няма за какво да се притесняваме.

— Какво те питаха?

— Нищо особено. От колко време го познавам, дали се е държал странно напоследък, дали знам за някакви причини, които биха го накарали да напусне колежа. Разбира се, че се държеше странно през последните няколко месеца — аз го потвърдих — поклати глава. — Два часа. Честно казано, не знам дали щях да се захвана с всичко това, ако знаех в какви глупости ще се забъркаме.

Отбихме се в апартамента на близнаците и намерихме Чарлс заспал на дивана, беше се проснал по корем, така както си беше с обувките и палтото, едната му ръка висеше надолу, виждаха се китката и част от ръкава на ризата.

Сепна се, когато влязохме. Лицето му бе подпухнало, а шарките от възглавниците на дивана се бяха отпечатали като дълбоки бразди на едната му буза.

— Как мина? — попита Хенри.

Чарлс се поизправи и разтърка очи.

— Струва ми се, добре. Искаха да подпиша нещо, в което се описваше вчерашната история.

— Идваха и при мен.

— Така ли? Какво те питаха?

— Задаваха ми същите въпроси.

— Добре ли се държаха?

— Не особено.

— Божичко, в полицията бяха толкова мили с мен. Дори ми дадоха закуска. Кафе и понички с мармалад.

Беше петък, което означаваше, че нямаме часове и Джулиан не бе в Хампдън, а си беше у дома. Домът му не бе далеч от мястото, където се намирахме — на половин път до Олбъни, където бяхме отишли, за да хапнем палачинки в някакво крайпътно заведение. След обяда Хенри изведнъж предложи да отидем и да проверим дали си е у дома.

Никога не бях стъпвал в дома на Джулиан, дори не го бях виждал, но предполагах, че останалите са били там стотици пъти. Всъщност Джулиан не приемаше почти никого, с изключение, разбира се, на Хенри. Това не бе толкова изненадващо, колкото може да изглежда, тъй като Джулиан винаги пазеше една лека, но ясно очертана граница между студентите и себе си. Макар че, в сравнение с другите преподаватели, изпитваше силна привързаност към нас, взаимоотношенията ни никога не бяха като между равни, дори и когато се отнасяше до Хенри. Часовете ни с него се провеждаха повече в духа на човеколюбивата диктатура, отколкото в духа на демокрацията. Веднъж каза:

— Аз съм ваш учител, защото зная повече от вас.

На психологическо ниво поведението му бе почти болезнено интимно, но на повърхността бе делово и хладно. Виждаше само най-привлекателните ни качества, които развиваше и шлифоваше, за сметка на всички други досадни и не тъй приятни наши способности. Изпитвах удоволствие да се нагаждам към този привлекателен, макар и неточен образ. В крайна сметка открих, че повече или по-малко съм се превърнал в образа, който толкова дълго време съм играл. Нямаше обаче никакво съмнение, че Джулиан не искаше да ни види в нашата цялост, или да ни вижда на практика като нещо по-различно от прекрасните роли, които ни бе създал: genis gratus, corpore glabellus, arte multiscius, et fortuna opulentus^[9] — с гладки бузи, нежна кожа, добре образовани и богати. Именно тази негова особена слепота към всички проблеми от лично естество на края му позволи да превърне дори изключително реалните тегоби на Бъни в духовни.

Тогава, както и сега, не знаех нищо за живота на Джулиан извън класната стая. Именно това придаваше толкова изкусителен ореол на загадъчност на всичко, което правеше или казваше. Няма никакво съмнение, че неговият личен живот бе също толкова несъвършен, колкото и на всички останали хора, но единствената страна от характера му, която ни позволяваше да видим, бе полирана до такова съвършенство, та ми се струваше, че и когато бе далеч от нас, води невъобразимо префинен живот.

Така че бе естествено да изпитвам огромно любопитство и желание да видя къде живееше. Домът му бе голяма каменна къща на един хълм, на километри от главния път, а наоколо, докъдето поглед стигаше, имаше само дървета и сняг. Къщата бе доста внушителна, но не и наполовина толкова готическа и грамадна, колкото тази на Франсис. Бях слушал прекрасни истории не само за градината, но и за вътрешността на дома — атически вази, майсенски порцелан, картини от Алма-Тадема^[10] и Фрит^[11]. Но градината бе покрита със сняг, а Джулиан явно не си бе у дома, или поне не отвори вратата.

Хенри погледна надолу по хълма към мястото, където чакахме в колата. Бръкна в джоба си, извади лист хартия и написа бележка, която сгъна и пъхна в процепа на вратата.

— Има ли студенти в екипите? — попита Хенри на връщане към Хампдън. — Не искам да се включим, ако ще изглеждаме подозрителни. Но съгласете се, че от друга страна ще изглежда доста коравосърдечно, ако просто се приберем вкъщи?

Замълча, размишляваше.

— Може би трябва да проверим. Чарлс, на теб ти се събра доста за един ден. По-добре е да се прибереш.

Оставихме близнаците, а ние тримата се върнахме в студентското градче. Очаквах, че търсачите ще са се уморили и разотишли, но с изненада установих, че са по-дейни от всякога. Имаше полицаи, служители на колежа, скаути, работници от поддръжката, охранители, около тридесет студенти (някои в официалната група, която явно се състоеше от представители на Студентския съвет, а останалите просто така), както и тълпи от града. Множеството бе голямо, но когато от върха на хълма тримата погледнахме надолу, хората ни се сториха странно притихнали и дребни на фона на ширналия се сняг.

Спуснахме се по хълма, Франсис бе кисел, защото не искаше да идва и вървеше на няколко крачки зад нас. Смесихме се с тълпата. Не ни обърнаха никакво внимание. Зад себе си чух неясното и насечено гъргорене на радиостанция. Стреснах се, защото, вървейки заднешком, се бях натъкнал на началника на охраната.

— Внимавай — извика той. Беше нисък и дебел мъж, с вид на булдог и с жълтокафяви петна по носа и долната част на лицето.

— Извинявайте — побързах да кажа. — Бихте ли ми казали какво…

— Колежанчета — измърмори той и извърна глава, сякаш за да се изплюе. — Препъват се, пречкат се, не знаят какво по дяволите да правят.

— Точно това се опитваме да разберем — сопна му се Хенри.

Охранителят се обърна рязко, но погледът му някак си пропусна Хенри и се спря на Франсис, който бе спрял на едно място и гледаше в пространството.

— Ето те и теб, а? — каза злобно охранителят. — Господинчото, който живее извън студентското градче, но си мисли, че може да спира на служебния паркинг.

Франсис се стресна, в очите му се появи ярост.

— Да, ти. Знаеш ли колко неплатени глоби имаш? Девет. Точно миналата седмица съобщих номера на колата ти в кабинета на декана. Могат да ти наложат изпитателен срок, да ти го отразят в досието, могат да ти направят какво ли не. Да ти забранят да ползваш библиотеката. Ако питаха мен, щях да те тикна в затвора.

Франсис зяпна срещу него. Хенри го хвана за ръкава и го издърпа встрани.

Дългата и разкъсана редица на хората от града вървеше бавно през снега, някои от тях апатично удряха по земята с пръчки. Застанахме в края и влязохме в крачка.

Съзнанието, че тялото на Бъни всъщност се намира на около три километра на югозапад, не придаваше особен интерес или настойчивост на търсенето ми, мъкнех се като в мъгла, а очите ми бяха забити в земята. Начело на редицата няколко щатски патрули и полицаи вървяха с наведени глави и говореха тихо, а край тях подтичваше и лаеше една немска овчарка. Въздухът бе душен, небето над планините — тъмно и предвещаваше буря. Палтото на Франсис плющеше и се издуваше театрално от вятъра. Той не спираше да се оглежда крадешком, за да види дали инквизиторът му не е наблизо, а от време на време се покашляше леко и самосъжалително.

— Защо, по дяволите, не си платил тези глоби? — му прошепна Хенри.

— Остави ме на мира.

Стори ми се, че часове наред пъплехме през снега, докато накрая силните бодежи в краката ми не се превърнаха в неприятно изтръпване. Тежките обувки на полицаите хрущяха зловещо в снега, а палките им се полюляваха тежко на големите им колани. Един хеликоптер се спусна с рев над дърветата, за миг се задържа над нас, а после се отправи в посоката, от която бе дошъл. Смрачаваше се и хората тръгнаха обратно по изпотъпкания склон, за да се приберат вкъщи.

— Хайде да си ходим — каза за четвърти или пети път Франсис.

Най-после тръгнахме обратно, когато пред нас на пътеката се изпречи един бродещ полицай.

— Стига ли ви? — усмихна се той, едър мъж със зачервено лице и рижи мустаци.

— Май да.

— Познавате ли момчето?

— Да, в интерес на истината го познаваме.

— И нямате никаква представа накъде може да е отпрашил?

„Ако това беше филм,“ помислих си, загледан учтиво в симпатичното, пълно лице на полицая, „ако това беше филм, нямаше да можем да си намерим място и щяхме да се държим наистина подозрително.“

— Колко струва един телевизор? — попита Хенри на път за вкъщи.

— Защо?

— Защото тази вечер бих искал да гледам новините.

— Мисля, че са доста скъпи — каза Франсис.

— На тавана на „Монмът“ има телевизор — намесих се аз.

— Дали е нечия собственост?

— Със сигурност.

— Добре — каза Хенри, — ще го върнем, когато си свършим работата.

Франсис пазеше, докато с Хенри се качихме на тавана и започнахме да търсим сред изпочупени лампи, картонени кутии и грозни картини с маслени бои от първокурсниците, които учеха изобразително изкуство. Накрая намерихме телевизора зад стара клетка за зайци и го свалихме по стълбите до колата на Хенри. Отбихме се у близнаците на път за Франсис.

— Семейство Коркоран се опитваха да се свържат с теб цял следобед — обърна се Камила към Хенри.

— Господин Коркоран се обажда шест пъти.

— Джулиан също звъня. Много е разстроен.

— И Клоук — каза Чарлс.

Хенри спря.

— Какво искаше?

— Искаше да се увери, че тази сутрин с теб нищо не сме казали на полицията за наркотиците.

— Какво му каза?

— Казах му, че не съм, но за теб не зная.

— Хайде — каза Франсис, поглеждайки часовника си, — ако не побързаш, ще ги изпуснем.

Сложихме телевизора на масата в трапезарията на Франсис. Въртяхме се около него, докато не нагласихме що-годе добра картина. Финалните надписи на „Петикоут джънкшън“^[12] се нижеха на фона на водонапорната кула в Хутървил и експреса „Канънбол“.

Следваха новините. Музикалният фон постепенно заглъхваше, а в левия ъгъл до бюрото на водещата се появи малък кръг, в него бе изобразен полицай, който светеше с фенерче и държеше на каишка теглещо се куче, отдолу бе изписано „ПОЛИЦЕЙСКА ХАЙКА“.

Водещата погледна в камерата.

— Стотици претърсват, а хиляди се молеха, когато започваше издирването на студента от колежа Хампдън Едмънд Коркоран.

Картината се смени с гъсто залесена котловина, редицата на търсещите, снимани отзад и удрящи шубраците с пръчки, а немската овчарка, която бяхме видели по-рано, ни се смееше и лаеше от екрана.

— Къде сте вие, момчета? — попита Камила. — Някъде там ли сте?

— Вижте — каза Франсис, — ето го онзи ужасен човек.

— Сто доброволеца — съобщи глас зад кадър, — пристигнаха тази сутрин, за да помогнат на студентите от колежа Хампдън в издирването на техния състудент, който е изчезнал от неделя следобед. До този момент издирването на двадесет и четиригодишния Едмънд Коркоран от Шейди Брук, Кънектикът, не е дало никакви резултати, но днес се обадиха в нашата телевизия с важна информация, за която властите смятат, че ще придаде ново измерение на разследването.

— Какво? — каза Чарлс на телевизора.

— Сега включваме Рик Добсън, който е на мястото на събитието.

Картината се прехвърли на мъж в тренчкот, който държеше микрофон и бе застанал пред нещо подобно на бензиностанция.

— Познавам това място — каза Франсис и се наведе напред. — Това е „Ридиймд Рипеър“ на шосе номер 6.

— Шт — каза някой.

Вятърът духаше силно. Микрофонът изпищя, а после замлъкна, пращейки.

— Днес следобед — започна репортерът, като говореше с наведена глава, — в един и петдесет и шест минути нашата телевизия получи важна информация, която може да доведе до пробив в разследването, водено от полицията във връзка с изчезването на студент от колежа Хампдън.

Камерата се отдръпна, за да покаже възрастен мъж, облечен в работен комбинезон, вълнена шапка и мазен, тъмен анорак. Погледът му бе втренчен някъде встрани, главата му бе кръгла, лицето му приветливо и спокойно като на бебе.

— До мен е Уилям Хънди — продължи репортерът, — съсобственик на „Ридиймд Рипеър“ в Хампдън, член на спасителния отряд на окръг Хампдън, който току-що ни съобщи важна новина.

— Хенри — каза Франсис. Изплаших се, когато видях колко бледо бе станало изведнъж лицето му.

Хенри бръкна в джоба си за цигара.

— Да — каза той троснато. — Виждам.

— Какво става? — попитах.

Хенри почука цигарата си в кутията. Не откъсваше очи от екрана.

— Този човек ми поправя колата — каза той.

— Господин Хънди — продължи важно репортерът, — ще ни кажете ли какво сте видели в неделя следобед?

— О, Боже — възкликна Чарлс.

— Тихо — каза Хенри.

Автомонтьорът погледна срамежливо към камерата, а после встрани.

— Неделя следобед — поде с носовия върмонтски изговор, — един кремав понтиак „ЛьоМан“, на няколко години, спря до онази колонка — тромаво, сякаш се бе сетил със закъснение, той вдигна ръка и посочи някъде встрани. — Имаше трима мъже, двама отпред и един отзад. Не бяха от града. Изглежда, че бързаха. Нямаше да се сетя за тях, но онова момче бе с тях. Разпознах го, когато видях снимката му във вестника.

Сърцето ми почти спря — трима мъже, бял автомобил — но после осмислих подробностите. Бяхме четирима, с нас обаче беше и Камила, а и в неделя следобед Бъни не се бе приближавал до колата. Хенри караше БМВ, което нямаше нищо общо с понтиака.

Хенри бе спрял да почуква пакета с цигарата, която сега висеше свободно между пръстите му.

— Семейство Коркоран не са получили писмо с искане за откуп, но властите все още не са отхвърлили възможността за отвличане. С вас беше Рик Добсън, на живо за „Екшън Нюз 12“.

— Благодаря ти, Рик. Ако някой от нашите зрители има допълнителна информация във връзка с тази или друга история, умоляваме ги да се обадят на горещата ни линия, всеки ден между девет и пет…

— Днес настоятелството на общинското училище в Хампдън гласува едно от най-противоречивите…

Приблизително няколко минути зяпахме телевизора и седяхме без да продумаме, напълно изумени. Накрая близнаците се спогледаха и се разсмяха.

Хенри поклати глава, все още невярващо загледан в екрана.

— Върмонтци — каза той.

— Познаваш ли този човек? — попита Чарлс.

— През последните две години карам колата си на ремонт при него.

— Луд ли е?

Отново поклати глава.

— Или е луд, или лъже заради наградата. Не знам какво да кажа. Винаги ми се е струвал горе-долу нормален, въпреки че веднъж ме издърпа в ъгъла и започна да ми говори за царството Божие на земята.

— Добре де — каза Франсис, — независимо от причините, той ни направи невероятна услуга.

— Не съм сигурен — продължи Хенри. — Отвличането е сериозно престъпление. Ако това се превърне в криминално разследване, може да се натъкнат на нещо, до което не бихме искали да се доберат.

— Как ще го направят? Какво общо има това с нас?

— Нямам предвид нещо голямо. Но има толкова много дребни неща, които могат да се окажат също толкова пагубни, ако някой си направи труда да ги събере на едно място. Например, бях достатъчно глупав да купя онези самолетни билети с кредитната си карта. Ще видим зор, докато дадем задоволително обяснение за това. Ами твоят попечителски фонд, Франсис? Ами банковите ни сметки? Големи тегления през последните шест месеца и нищо, което да покажем насреща. Бъни има ужасно много нови дрехи в гардероба си, за които не би могъл да плати сам.

— Някой ще трябва да се порови доста дълбоко, за да открие тези неща.

— Някой просто ще трябва да се обади на подходящите места.

Точно тогава звънна телефонът.

— О, Боже — изстена Франсис.

— Не го вдигай — каза Хенри.

Но Франсис въпреки всичко вдигна слушалката, както знаех, че ще направи.

— Да — каза той предпазливо. Пауза. — Здравейте, господин Коркоран — поздрави и се отпусна, като с палеца и показалеца ни показа, че всичко е наред. — Научихте ли нещо?

Много дълга пауза. Няколко минути Франсис слушаше внимателно, гледаше в пода и кимаше, след известно време започна да поклаща нетърпеливо крака си нагоре-надолу.

— Какво става? — прошепна Чарлс.

Франсис отдалечи телефона от ухото си и направи знак с уста, че от другата страна не спират да дърдорят.

— Знам какво иска — мрачно каза Чарлс. — Иска да отидем в хотела му и да вечеряме с тях.

— Всъщност, господине, вече вечеряхме — казваше в този миг Франсис. — … Не, разбира се, че не… Да. О, да, господине, опитвах да се свържа с вас, но нали знаете колко са объркани нещата… Разбира се…

Накрая затвори. Всички го загледахме въпросително.

Той сви рамене.

— Ами, опитах. Очаква ни в хотела след двадесет минути.

— Нас?

— Няма да отида сам.

— Той сам ли е?

— Не — отговори Франсис от кухнята, където го чувахме да отваря и затваря шкафовете. — С изключение на Теди, всички са там, всеки момент го очакват да пристигне.

Настъпи кратко мълчание.

— Какво правиш там? — попита Хенри.

— Наливам си нещо за пиене.

— Налей и на мен — каза Чарлс.

— Скоч става ли?

— Бих предпочел бърбън, ако имаш.

— Нека бъдат два — каза Камила.

— Защо просто не донесеш цялата бутилка — вметна Хенри.

След като тръгнаха, се излегнах на дивана на Франсис, пуших от цигарите му, пих от скоча му и гледах „Риск“. Единият от участниците бе от Сан Гилберто, което е много близо до моето родно място, само на около десетина километра. Всички тези предградия в Калифорния започват да се сливат едно с друго, та става трудно да определиш къде свършва едното и започва другото.

След играта следваше телевизионен филм. Беше свързан със заплахата от сблъсъка на земята с друга планета и как учени от цял свят се обединяват, за да предотвратят катастрофата. Един астроном, който постоянно се появява в разни предавания и за чието име вероятно ще се сетите, играеше сам себе си във филма.

По някаква причина не се чувствах спокоен, когато дойде време за новините в единадесет, затова превключих на друг канал и гледах нещо, което се наричаше „История на металургията“. Оказа се доста интересно всъщност, но бях изморен и леко пийнал, та съм заспал, преди да свърши.

* * *

Видях, че са ме завили с одеяло, когато се събудих, а стаята бе посиняла от студената утринна светлина. С гръб към мен, на перваза на прозореца седеше Франсис, облечен с дрехите от миналата нощ и похапваше череши в мараскино^[13] от един буркан, поставен на коляното му.

Изправих се.

— Колко е часът?

— Шест — отговори той с пълна уста, без да се обръща.

— Защо не ме събуди?

— Прибрах се едва в четири и половина. Бях прекалено пиян, за да те откарам вкъщи. Искаш ли черешка?

Все още беше пиян. Яката му бе разкопчана, дрехите му — в безпорядък, гласът му звучеше уморено и безизразно.

— Къде си бил цяла нощ?

— Със семейство Коркоран.

— Не ми казвай, че сте пили.

— Напротив.

— До четири?

— Те продължаваха, когато си тръгвах. Във ваната имаше пет или шест каси с бира.

— Не знаех, че ще бъде толкова весело събиране.

— Беше подарък от „Фуд Кинг“ — каза Франсис. — Бирата, имам предвид. Господин Коркоран и Брейди взели част от нея и я домъкнали в хотела.

— Къде са отседнали?

— Не знам — отегчено отвърна Франсис. — Ужасно място. Един от онези големи, едноетажни мотели с неонови надписи и без обслужване по стаите. Всички стаи са свързани. Децата на Хю крещяха и хвърляха чипс, във всяка стая бе пуснат телевизор. Беше ад… Наистина — допълни без капка хумор, когато се разсмях. — Мисля, че след тази нощ мога да преживея всичко, включително и ядрена война, или да се кача на самолет. Някой, предполагам, че беше някое от онези проклети хлапета, свали любимия ми шал от леглото и уви в него една пилешка кълка. Онзи от хубавата коприна с щампованите часовници. За нищо не става вече.

— Бяха ли разстроени?

— Кой, семейство Коркоран ли? Разбира се, че не. Дори не мисля, че забелязаха.

— Нямах предвид шала.

— А — той извади поредната черешка от буркана, — предполагам, в известен смисъл всички бяха разстроени. Не говореха почти за нищо друго, но не изглеждаха като да не са на себе си или нещо подобно. В един миг господин Коркоран беше тъжен и тревожен, а в следващия си играеше с бебето и наливаше на всекиго бира.

— Марион беше ли там?

— Да. Клоук също. Излезе да се разходи с Брейди и Патрик, а когато се върна, вонеше на трева. С Хенри прекарахме вечерта на радиатора, разговаряйки с господин Коркоран. Камила май отиде да поздрави Хю и жена му, и там я впримчиха. Нямам представа какво се случи с Чарлс.

След няколко секунди Франсис просто тръсна глава.

— Не зная, но не ти ли се струва, че по един ужасяващ начин всичко това е толкова смешно?

— Ами всъщност далеч не е толкова смешно.

— Май не е — и си запали цигара, а ръцете му трепереха. — Господин Коркоран спомена, че днес идва и Националната гвардия. Каква бъркотия.

От известно време гледах съсредоточено буркана с черешите и не осъзнавах напълно какви бяха плодовете.

— Защо ги ядеш?

— Не знам — и се загледа в буркана. — На вкус са наистина отвратителни.

— Изхвърли ги.

Той повдигна с мъка рамката на прозореца, която най-накрая се предаде със стържещ звук.

Един порив на леден въздух ме удари в лицето.

— Ей.

Изхвърли буркана през прозореца и се отпусна върху рамката с цялата си тежест. Отидох да му помогна. Накрая тя с трясък се затвори и завесите меко се отпуснаха край прозореца. Черешовият сок бе оставил разпръсната червена линия по снега.

— С лек привкус на Жан Кокто, нали? — каза Франсис. — Изтощен съм. Извини ме, но сега отивам да си взема един душ.

Беше пуснал душа, а аз тъкмо си тръгвах, когато телефонът иззвъня.

Беше Хенри.

— А, извинявай. Мислех, че се обаждам на Франсис.

— Така е. Почакай — оставих слушалката и го извиках.

Франсис се появи по панталон и долна риза, лицето му бе наполовина сапунисано, а в ръката си държеше бръснач.

— Кой е?

— Хенри.

— Кажи му, че съм в банята.

— В банята е.

— Не е в банята — каза Хенри. — В стаята при теб е. Чувам го.

Подадох на Франсис слушалката. Държеше я встрани от лицето си, за да не я изцапа с пяна.

Дочувах неразбираемите думи от устата на Хенри. Само след миг сънливите очи на Франсис се разшириха.

— О, не. Не аз.

Отново гласът на Хенри, рязък и делови.

— Не. Наистина, Хенри. Уморен съм, лягам да спя и няма начин…

Изведнъж лицето му се измени. За моя най-голяма изненада Франсис силно изруга и така трясна слушалката, че тя издрънча.

— Какво има?

Гледаше телефона.

— Мътните го взели. Затвори ми.

— Какво става?

— Иска отново да се включим в проклетата хайка. Сега. Не съм като него. Просто не мога да стоя буден пет или шест дни в…

— Сега? Толкова е рано.

— Той казва, че са почнали преди час. Мътните го взели. Никога ли не спи?

Не бяхме говорили за случката в стаята ми отпреди няколко дни, но сънливата тишина в автомобила ми се стори подходяща, за да изясним нещата.

— Знаеш ли, Франсис…

— Какво?

Стори ми се, че бе най-добре да подхвана направо.

— Знаеш ли, наистина не ме привличаш. Не исках да кажа, че…

— Интересно — каза студено той. — Ти също не ме привличаш.

— Но…

— Беше на разположение.

Останалата част от пътя до училище пропътувахме в не толкова приятно мълчание.

Невероятно наистина, но напрежението бе ескалирало в сравнение с изминалата нощ. Сега имаше стотици хора в униформи, с кучета, мегафони и камери, купуваха си бутер банички от караваната и се опитваха да надникнат през тъмните прозорци на новопристигналите микробуси — три на брой, единият на телевизионен канал от Бостън — паркирани на поляната пред столовата, заедно с остатъка от автомобилите, които паркингът не можеше да побере.

Намерихме Хенри на предната веранда на столовата. Четеше и бе изцяло погълнат от книгата — малко томче, подвързано с телешка кожа и написано на някакъв близкоизточен език. Близнаците, сънени, със зачервени носове и разчорлени, се бяха проснали на една пейка като гимназисти и си подаваха чаша с кафе.

Франсис смушка Хенри с лакът и го срита по крака.

Хенри се стресна.

— А, добро утро.

— Как можеш да го изречеш дори. Не съм мигнал. От три дни нищо не съм хапнал.

Хенри отбеляза с лентичка докъде е стигнал и пъхна книгата в джоба на сакото си.

— Тогава — дружелюбно каза той, — вземи си поничка.

— Нямам пари.

— Ще ти дам пари.

— Не искам проклетата поничка.

Отидох и седнах при близнаците.

— Снощи изпусна доста интересни неща — ми каза Чарлс.

— Така чух.

— Съпругата на Хю ни показва час и половина бебешки снимки.

— Най-малко — намеси се Камила. — А Хенри пи бира от кутия.

Мълчание.

— А ти какво прави — попита Чарлс.

— Нищо. Гледах филм по телевизията.

И двамата се оживиха.

— Наистина ли? Онзи за сблъсъка на планетите ли?

— Господин Коркоран го беше пуснал, но преди да свърши, някой смени канала — каза Камила.

— Какъв беше краят?

— Докъде го гледахте?

— Всички бяха в онази лаборатория в планината. Младите, ентусиазирани учени се бяха съюзили срещу онзи циничен стар учен, който не искаше да им помогне.

Разказвах им denouement^[14], когато Клоук Рейбърн рязко си запробива път сред тълпата. Спрях, защото си помислех, че е тръгнал към нас с близнаците, но той само ни кимна и се приближи към Хенри, който стоеше на края на верандата.

— Слушай — чух го да казва, — снощи нямах възможност да говоря с теб. Свързах се с онези от Ню Йорк, Бъни не е бил там.

Известно време Хенри не му отговори нищо, но после продума:

— Нали каза, че не можеш да се свържеш с тях.

— Не, не е невъзможно, но е голям въртел. Така или иначе, не са го виждали.

— Откъде си толкова сигурен?

— Какво?

— Нали каза, че не може да се вярва на нито една тяхна дума?

Клоук изглеждаше изненадан.

— Така ли?

— Да.

— Виж сега — каза той и свали слънчевите си очила, очите му бяха кръвясали и подпухнали. — Ония казват истината. Не се бях замислял преди, но не е минало чак толкова време, а и нюйоркските вестници са гръмнали с тази история. Ако наистина са му направили нещо, няма да си седят в жилището и да ми отговарят на позвъняванията… Какво има, човече? — нервно попита, когато Хенри не му отговори.

— Не си казал нищо на никого, нали?

Хенри едва дочуто се изкашля — знак, който можеше да значи всичко.

— Какво?

— Никой не е питал — каза Хенри.

Лицето му нищо не изразяваше. Клоук, чието стъписване бе очевидно, го изчакваше да продължи. Накрая си сложи обратно слънчевите очила, като лека защитна мярка.

— Добре. Ъъъ. Добре тогава. Доскоро.

След като си тръгна, Франсис изгледа озадачено Хенри.

— Какво целиш, по дяволите?

Хенри не отговори.

Денят мина като насън. Гласове, кучешки лай, бумтенето на хеликоптер над главите ни. Вятърът бе силен и бушуваше като океан в дърветата. Хеликоптерът бе изпратен от централата на щатската полиция на Ню Йорк в Олбъни. Казаха ни, че бил оборудван със специален инфрачервен сензор. Някой доброволно бе изпратил нещо, което наричаха „ултра-лек“ самолет, който пикираше над главите ни и едва се разминаваше с върховете на дърветата. Сега вече ни бяха строили в истински редици, всяка си имаше водач с мегафон, прииждахме по заснежения хълм вълна след вълна.

Ниви, пасбища и гъсто залесени била. Теренът се спускаше надолу в подножието на планината. Ширналата се пред нас долина бе покрита с гъста мъгла — казан, от чието гърло се издига бяла пара и над който се подават единствено вледенените върхове на дърветата, като нокти на харпии. Постепенно се спускахме надолу, докато светът изчезна от погледа ни. Чарлс се виждаше ясно зад мен, хиперреалистичен образ, с тези румени бузи, задъхани крачки, а малко по-надолу Хенри приличаше на привидение — странна безплътна маса и светлина сред мъглата.

След няколко часа теренът започна да се издига, тогава се сблъскахме с ариергарда на друга малка група. Присъствието на някои хора в нея ме изненада и дори ме трогна донякъде. Видях Мартин Ховър, възрастен и изтъкнат композитор от музикалния факултет, жената на средна възраст, която проверяваше студентските карти на опашката в столовата, която изглеждаше необяснимо драматично в обикновеното си палто и доктор Роланд, чието секнене се чуваше от разстояние.

— Виж — каза Чарлс, — това не е ли Джулиан?

— Къде?

— Със сигурност не е — каза Хенри.

Но беше Джулиан. Преструваше се, че не ни забелязва — типично за него — докато не се приближихме толкова много, че не бе възможно повече да ни пренебрегва. Слушаше една дребна женица с лисиче лице, за която знаех, че е домакинка в общежитието.

— За Бога — възкликна той, когато жената свърши разказа си и се отдръпна, симулирайки изненада. — Откъде се появихте? Познавате ли госпожа О’Рурк?

Госпожа О’Рурк срамежливо се усмихна.

— Виждала съм всички ви. Хлапетата си мислят, че прислугата не ги забелязва, но аз съм ви виждала.

— Надявам се да е така — каза Чарлс. — Не сте ме забравили, нали? Бишъп Хауз, стая номер десет?

Каза го с толкова топлина, че тя светна от удоволствие.

— Разбира се, че те помня. Ти беше онзи, който все тичаше с метлата ми.

По време на тази размяна на реплики, Хенри и Джулиан тихо си говореха.

— Трябваше да ми кажете по-рано — дочух да казва Джулиан.

— Казахме ти.

— Казахте ми, но все пак. Едмънд и преди е отсъствал от часове — каза Джулиан с натъжен вид. — Мислех, че се преструва на болен. Говорят, че бил отвлечен, но на мен ми се струва доста глупаво, ти какво мислиш?

— Аз бих предпочела да е отвлечен, отколкото да е навън в този сняг цели шест дни — каза госпожа О’Рурк.

— Искрено се надявам, че нищо не му се е случило. Знаеш, че семейството му е тук, нали? Видяхте ли се с тях?

— Днес не — отговори Хенри.

— Разбира се, разбира се — побърза да добави Джулиан. Не харесваше семейство Коркоран. — Аз също не съм ходил да ги видя, сега не е време да им се натрапвам… Тази сутрин съвсем случайно се натъкнах на бащата и на един от братята, който носеше бебе със себе си. Беше го качил на раменете си, сякаш отиваха на пикник.

— Малчугани като него нямат работа навън в такова време — каза госпожа О’Рурк. — Едва ли има три години.

— Да, боя се, че съм съгласен. Не мога да си обясня защо някой ще помъкне малко дете на такова нещо.

— Определено нямаше да позволя на моето да врещи и плаче като това.

— Може би му е било студено — измърмори Джулиан. Тонът, с който го изрече, деликатно подсказваше, че се бе уморил от темата и искаше да спре да говори за това.

Хенри се изкашля.

— Говори ли с бащата на Бъни?

— За много кратко. Той… е, предполагам, че всеки от нас има различни начини, за да се справи с подобни случаи… Едмънд много прилича на него, нали?

— Всички братя приличат на него — каза Камила.

Джулиан се усмихна.

— Да! А са толкова много! Като в приказка — той погледна часовника си. — Господи, късно е.

Франсис се изтръгна от мрачното си мълчание.

— Сега ли тръгваш? — загрижено попита той Джулиан. — Искаш ли да те откарам?

Това бе очевиден опит да се измъкне и ноздрите на Хенри потрепериха не толкова от гняв, колкото от някакво ядно задоволство. Той погледна злобно Франсис, но тогава Джулиан, който се бе загледал в далечината и не съзнаваше за драмата, зависеща от отговора му, поклати глава:

— Не, благодаря ти. Горкият Едмънд. Наистина съм доста притеснен.

— Като си помисля как се чувстват родителите му… — каза госпожа О’Рурк.

— Да — съгласи се Джулиан, а тонът му успя да предаде едновременно съчувствие и неприязън към семейство Коркоран.

— Щях да полудея, ако се бе случило на мен.

Най-неочаквано Джулиан потрепери и вдигна яката на палтото си.

— Снощи бях толкова разстроен, че почти не мигнах. Бъни е толкова мило момче, толкова наивно. Наистина ми харесва. Ако нещо му се е случило, не знам как ще го понеса.

Погледът му се рееше над хълмовете към разпръсналото се като на филмова лента множество от хора, към пустошта и снега, които лежаха под нас. В гласа му имаше тревога, но погледът му бе странно замечтан. Знаех, че цялата тази история го бе разстроила, но бях наясно, че в хайката имаше един оперетен размах, който нямаше как да не му допадне, и че изпитваше смътно задоволство от естетиката на събитията.

Хенри също го забеляза.

— Като нещо, излязло изпод перото на Толстой, нали? — отбеляза той.

Джулиан погледна през рамо и с изненада установих, че по лицето му бе изписана истинска наслада.

— Да. Така е, нали?

Около два следобед сякаш от нищото към нас се приближиха двама мъже в тъмни шинели.

— Чарлс Маколи? — каза по-ниският от двамата. Имаше огромен гръден кош и изпитателен, но общителен поглед.

Чарлс, който бе зад мен, се спря и го погледна безучастно.

Мъжът бръкна в джоба си и показа значка.

— Агент Харви Давънпорт от Североизточното областно подразделение на ФБР.

За миг си помислих, че Чарлс може да изгуби присъствие на духа.

— Какво искате? — попита той и примигна.

— Ако нямате нищо против, бихме искали да поговорим с вас.

— Няма да отнеме много време — каза по-високият. Беше италианец — изгърбен, с провиснал, мек нос. Гласът му бе също мек и любезен.

Хенри, Франсис и Камила бяха спрели и зяпаха непознатите с различна степен на интерес и уплаха.

— Освен това — додаде прибързано Давънпорт, — няма да е зле да ви отървем за малко от студа. Обзалагам се, че си измръзнал до мозъка на костите си, нали?

Ние, останалите, щяхме да се пръснем от тревога, когато тръгнаха, но разбира се не можехме да говорим. Продължихме да се влачим с очи забити в земята. Бояхме се да вдигнем поглед. Скоро стана три часа, а после четири. Търсенето едва ли щеше да свърши скоро, но при първите признаци за разтурване на хайката за деня, ние бързо и тихо се отправихме към колата.

— Какво мислиш, че искат от него? — попита за около десети път Камила.

— Не зная — отговори Хенри.

— Нали вече даде показания.

— Дал ги е пред полицаите, но не и на тези хора.

— Какво значение има? Защо ще искат да говорят с него?

— Камила, не зная.

Изпитахме облекчение, когато стигнахме до апартамента на близнаците и заварихме Чарлс да ни чака там. Лежеше на дивана, до него имаше чаша с алкохол и говореше по телефона с баба си.

Беше подпийнал.

— Нана те поздравява — каза на Камила, когато приключи разговора. — Много е разтревожена. Някакъв бръмбар или нещо друго е нападнало азалиите й.

— Какво е това по ръцете ти? — рязко попита Камила.

Вдигна ги с дланите нагоре, и двете потреперваха. Върховете на пръстите му бяха черни.

— Взеха ми отпечатъци от пръстите. Беше доста интересно. Никога досега не ми се е случвало.

За миг всички бяхме твърде шокирани, за да кажем нещо. После Хенри пристъпи, хвана една от ръцете му и я разгледа под лампата.

— Разбра ли защо са го направили?

Чарлс избърса чело със свободната си ръка.

— Запечатали са стаята на Бъни — каза той. — Няколко хора проверяват за отпечатъци от пръсти и прибират разни неща в полиетиленови торбички.

Хенри пусна ръката му.

— Но защо?

— Нямам представа защо. Искаха отпечатъците на всеки, който е бил в стаята в четвъртък и е пипал предметите.

— За какво ще им послужат? Не разполагат с отпечатъците на Бъни.

— Явно ги имат. Бъни е бил скаут, преди много години са взели отпечатъци на всички от отряда му, за да им дадат някаква значка. Все още ги пазят в някакво досие.

Хенри седна.

— Защо искаха да говорят с теб?

— Това беше първото, което ме попитаха.

— Какво?

— „Замислял ли си се защо искаме да говорим с теб?“ — Чарлс бавно прокара дланта по лицето си. — Хенри, тези хора са умни. Много по-умни от полицаите.

— Как се държаха с теб?

Чарлс сви рамене.

— Онзи на име Давънпорт бе доста груб. Италианецът бе далеч по-мил, но ме плашеше. Не говореше много, просто слушаше. Много по-умен е от другия…

— И? — нетърпеливо попита Хенри. — Какво стана?

— Нищо. Ние… Не знам. Трябва да сме много, много внимателни, това е. Неведнъж се опитаха да ме хванат в лъжа.

— Какво искаш да кажеш?

— Например, когато им казах, че във вторник около четири с Клоук сме отишли в стаята на Бъни.

— Точно тогава отидохте — каза Франсис.

— Знам. Но италианецът, много мил човек наистина, започна да ме гледа загрижено. „Синко, това не е възможно. Помисли пак.“ Съвсем се обърках, защото знаех, че отидохме в четири часа и тогава Давънпорт каза „По-добре си помисли, защото приятелчето ти Клоук ни каза, че двамата сте прекарали цял час сами в стаята, преди да повикате когото и да било.“

— Искали са да разберат дали с Клоук не криете нещо — каза Хенри.

— Може би. А може би са искали просто да проверят дали няма да излъжа.

— Излъга ли?

— Не. Но ако ме питаха за нещо по-настоятелно и както бях поизплашен… Нямаш представа какво е. Те са двама, а ти си сам, нямаш много време за размисъл… Знам, знам — обезсърчено каза Чарлс. — Но те изобщо не са като полицаите. Ченгетата от малките градове не очакват да открият нещо. Ще се шокират, ако узнаят истината, вероятно няма да повярват, когато им кажеш. Но тези… — той потръпна. — Досега не бях разбрал колко много разчитаме на външния вид. Не става въпрос, че не сме умни, а че просто нямаме вид като да сме го направили. Ако питаш другите, за тях може да сме и преподаватели в неделното училище. Но на тези мъже не им минават тия — вдигна чашата си и отпи. — Между другото, зададоха ми хиляди въпроси за пътешествието ви до Италия.

Хенри стреснато вдигна поглед.

— А питаха ли за парите? Кой го е финансирал?

— Не — Чарлс допи чашата и за кратко подрънка леда в нея. — Ужасих се, че ще попитат. Мисля обаче, че са прекалено впечатлени от семейство Коркоран. Ако им кажех, че Бъни никога не е носил един и същи чифт бельо два пъти, щяха да ми повярват.

— Ами онзи от Върмонт? — каза Франсис. — Онзи, когото снощи показаха по телевизията?

— Не знам. Повече от всичко се интересуваха от Клоук, така ми се стори. Може би просто са искали да проверят дали неговата версия отговаря на моята, от друга страна обаче имаше няколко много странни въпроса, които… Не знам. Няма да се изненадам, ако се окаже, че Клоук разказва наляво и надясно своята теория, че Бъни е бил отвлечен от търговци на наркотици.

— Несъмнено — съгласи се Франсис.

— Ами нали я разказа на нас, а ние дори не сме му близки. Въпреки че агентите от ФБР си мислеха, че сме близки приятели.

— Надявам се, направил си труд да ги поправиш — каза Хенри, запалвайки цигара.

— Уверен съм, че Клоук е направил всичко необходимо по въпроса.

— Не е задължително — каза Хенри. Разтърси клечката кибрит и я хвърли в пепелника, а после силно си дръпна от цигарата. — Знаеш ли, първоначално си мислех, че тази връзка с Клоук е голямо зло. Но сега ми се струва, че е едно от най-добрите неща, които можеха да ни се случат.

И преди някой от нас да успее да го попита какво имаше предвид, погледна часовника си.

— Господи, по-добре да тръгваме. Почти шест е.

На път за Франсис пред колата мина бременна кучка.

— Това — каза Хенри, — е много лошо поличба.

Но не каза за какво.

Новините тъкмо започваха. Водещият вдигна поглед от листата пред себе си, изглеждаше мрачен, но същевременно много доволен.

— Продължава усиленото, но и до този момент безрезултатно, издирване на изчезналия студент от колежа Хампдън Едуард Коркоран.

— Боже — каза Камила, докато бъркаше в джоба на брат си за цигара. — Поне би трябвало да му научат името, нали?

Картината се смени с въздушни кадри на заснежени хълмове, изпъстрени като военна карта, с набодени по нея фигурки, на преден план се издигаше връх Катаракт — несиметричен и огромен.

— Около триста търсачи — започна глас зад кадър, — в това число хора от Националната гвардия, полицията, пожарната команда на Хампдън и служители на Централната Върмонтска електрическа компания прекараха през сито трудно достъпни области през втория ден на издирването. ФБР е започнало свое отделно разследване в Хампдън.

Картината потрепери и изведнъж се смени с образа на жилест, белокос мъж с каубойска шапка. В обяснението под снимката пишеше, че това е Дик Постънкил, областен шериф на Хампдън. Той говореше, но от устата му не излизаше никакъв звук. Зад него любопитно се трупаха търсачите и мълчаливо се повдигаха на пръсти, за да се ухилят в камерата.

След малко се появи неравен и неясен звук. Шерифът бе по средата на изречението.

— … да напомня на катерачите да излизат на групи, да се придържат към пътеките, да оставят предполагаемия си маршрут и да носят много топли дрехи в случай, че температурите рязко паднат.

— Това бе областният шериф на Хампдън Дик Постънкил — ведро съобщи говорителят, — с няколко съвета към зрителите ни относно катеренето през зимата — обърна се и камерата се приближи към него от друг ъгъл. — Една от малкото следи по случая с изчезването на Коркоран дойде от Уилям Хънди, местен търговец и зрител на АкшънНюз Туелв, който се обади на горещата ни линия и предостави информация, свързана с изчезналия младеж. Днес господин Хънди помогна на щатските и местните власти да направят портрети на предполагаемите похитители на Коркоран…

— „Щатски и местни“ — каза Хенри.

— Моля?

— Не и федерални.

— Разбира се, че не — каза Чарлс. — Да не си мислиш, че ФБР ще повярва на тъпата история, измислена от някакъв върмонтец?

— След като не му вярват, защо са тук? — попита Хенри.

Тази мисъл бе обезпокоителна. Няколко мъже забързано слизаха по стълбите на съда, а над тях грееше застиналото на лентата ярко обедно слънце. Сред тях вървеше с наведена глава и господин Хънди. Косата му бе пригладена назад, а вместо униформата от работилницата носеше небесносин костюм по модата от седемдесетте.

Една репортерка, Лиз Окавело, местно величие със свое предаване по наболели проблеми и рубрика за филми в местните новини, се приближи с микрофон в ръка.

— Господин Хънди, господин Хънди!

Той се спря, объркан, придружителите му продължиха напред и го оставиха сам на стъпалата. После осъзнаха какво се случваше, върнаха се и се скупчиха около него като група телохранители. Хванаха го под лактите и се опитаха да го избутат напред, но той се дръпна неохотно.

— Господин Хънди — повтори Лиз Окавело, докато си пробиваше път, — научих, че днес сте работили с полицията, за да изготвят скици на хората, които сте видели в неделя с изчезналото момче.

Господин Хънди кимна доста рязко. Срамежливото му и уклончиво поведение от предишния ден бе отстъпило пред едно малко по-самоуверено държание.

— Бихте ли ни казали как изглеждат?

Мъжете отново се скупчиха около него, но той сякаш бе омагьосан от камерата.

— Ами… Не бяха тукашни. Бяха… тъмни.

— Тъмни?

Вече го влачеха надолу по стълбите, а Хънди се обърна, все едно искаше да сподели нещо под секрет.

— Араби.

Лиз Окавело, скрита зад очилата си и обемната си прическа на телевизионна водеща, прие разкритието толкова невъзмутимо, че си помислих, че не съм чул правилно.

— Благодаря ви, господин Хънди — каза тя, докато той и спътниците му изчезваха надолу по стълбите. — Аз съм Лиз Окавело, пред сградата на окръжния съд в Хампдън.

— Благодаря ти, Лиз — радостно й отговори новинарят и се завъртя на стола.

— Я чакай — каза Камила. — Той каза ли това, което си мисля, че каза?

— Моля?

— Араби? Каза, че Бъни бил в колата с араби?

— С оглед на последните събития — обяви водещият, — църквите от областта са се обединили в обща молитва за изчезналото момче. Според пастор А. К. Пул от Първа лутеранска църква, няколко църкви, включително Първа баптистка, Първа методистка и на църквата на Светото причастие, са предложили…

— Хенри, чудя се какво е намислил твоят автомонтьор — каза Франсис.

Хенри запали цигара. Изпуши я до половината, преди да продума.

— Чарлс, питаха ли те за нещо, свързано с араби?

— Не.

— Но по телевизията току-що казаха, че Хънди не работи с ФБР — намеси се Камила.

— Не знаем със сигурност.

— Да не мислиш, че всичко е някаква постановка?

— Не знам какво да мисля.

Картината на телевизора се бе сменила. Слаба жена, добре облечена, около петдесетте — с жилетка „Шанел“, перли на врата и права коса до раменете — говореше с много познат носов глас.

— Да — каза тя (къде бях чувал този глас?). — Жителите на Хампдън са толкова мили. Вчера, когато пристигнахме късно следобед в хотела, портиерът ни чакаше, за да…

— Портиер — отвратено възкликна Франсис. — В „Коучлайт Ин“ нямат портиер.

Започнах да я разучавам с нов интерес.

— Това майката на Бъни ли е?

— Правилно — каза Хенри. — Взе забравям. Не я познаваш.

Бе крехка жена, кожата около врата й бе покрита с лунички и сбръчкана, както е типично за представителките на нежния пол на нейната възраст. Почти не си приличаше с Бъни, като изключим цвета на косата и очите, които бяха като неговите. Имаше и неговият нос: малък, остър, любопитен, който съвършено хармонираше с чертите й, но при него винаги бе изглеждал леко не на място, все едно бе лепнат допълнително на широкото му и тъпо лице. Държеше се високомерно и малко объркано.

— А — възкликна тя, въртейки пръстена на ръката си, — засипват ни от цялата страна — картички, обаждания, великолепни цветя…

— Дали са й дали успокоителни? — попитах.

— Какво имаш предвид?

— Ами, не изглежда много разстроена, нали?

— Разбира се — замислено каза госпожа Коркоран, — разбира се, ние просто не сме на себе си. Надявам се никоя майка да не изпита онова, което изпитах аз през изминалите няколко нощи. Времето не се променя, срещнахме толкова много приятни хора, а местните търговци бяха щедри с нас по един толкова мил начин…

— В интерес на истината — каза Хенри, когато прекъснаха за реклами, — тя е доста фотогенична, нали?

— Има вид на голяма проклетия.

— Ужасна е — пиянски измъмра Чарлс.

— Е, не е чак толкова лоша — вметна Франсис.

— Казваш го, само защото през цялото време ти се подмазва — каза Чарлс. — Заради майка ти и разни такива.

— Да се подмазва? За какво говориш? Госпожа Коркоран не ми се подмазва.

— Отвратителна е — продължи Чарлс. — Кошмарно е да научиш децата си, че парите са единствено важни на този свят, но да работиш за тях е падение. А после да ги изхвърлиш без пукнат грош. Никога не е дала на Бъни и един…

— Господин Коркоран също има вина — каза Камила.

— Добре, може би. Не знам. Никога не съм срещал такава шайка от алчни и повърхностни хора. Поглеждаш ги и си казваш, я какво изискано и приятно семейство, а те са кръгли нули, кухи, като от реклама. В къщата си имат една стая — обърна се Чарлс към мен, — която наричат „Стаята на Гучи“.

— Какво?

— Ами покрили са цокъла на стената с онези ужасяващи тапети на „Гучи“. Имаше ги из всички списания. „Красив дом“ бяха писали за тях в някаква абсурдна статия на тема „Хрумвания в обзавеждането“ или някаква друга безумна идея, сещаш се, казват ти, примерно, да нарисуваш гигантски омар на тавана на спалнята си и това трябвало да бъде много остроумно и привлекателно — той си запали цигара. — Искам да кажа, че те са такъв тип хора. Само опаковка. Най-общо казано, Бъни бе най-добрият сред тях, но дори и той…

— Мразя „Гучи“ — каза Франсис.

— Така ли? — попита Хенри, който се бе замислил. — Наистина ли? Намирам стила за доста внушителен.

— Хенри, стига.

— Ами нещата им са толкова скъпи и толкова грозни, нали? Мисля, че нарочно ги правят грозни. Въпреки това хората ги купуват от чиста перверзия.

— Не виждам какво внушително виждаш в това.

— Всяко нещо, което се прави с достатъчно голям размах, е внушително — каза Хенри.

Същата вечер се прибирах към вкъщи, не обръщах никакво внимание накъде вървя, когато един едър и намусен тип се приближи към мен близо до ябълковите дръвчета край „Пътнам хаус“. Попита:

— Вие ли сте Ричард Папен?

Спрях, погледнах го и му отговорих утвърдително.

За моя изненада той ме фрасна в лицето и с такава сила паднах по гръб на снега, че останах без дъх.

— Стой далеч от Мона! — изкрещя. — Ако отново се приближиш до нея, ще те убия. Разбра ли ме?

Бях прекалено зашеметен, за да му отговоря и само го зяпах. Ритна ме силно в ребрата, а после бавно се отдалечи — снегът скриптеше под стъпките му, някъде се затръшна врата.

На другата сутрин се събудих късно. Окото ме заболя, когато се обърнах на една страна. Известно време полежах така и примигвах срещу яркото слънце, докато обърканите подробности от изминалата нощ не изплуваха бавно като сън. Взех часовника си от нощната масичка и видях, че беше късно, почти пладне. Защо никой не бе дошъл да ме вземе?

Станах и точно срещу мен, в огледалото, се възправи и отражението ми. То спря и се загледа, щръкнала коса и разкривена в идиотско недоумение уста, точно като герой от комиксите, когото са фраснали с наковалня по главата, около нея има венец от звездички, а пред очите му чуруликат птиченца. Най-фрапиращото от всичко бе, че около едното ми око имаше прекрасен тъмен ореол, в най-наситените оттенъци на пурпурното, жълтозеленото и моравото.

Измих си зъбите, облякох се и бързо излязох. Първото познато лице, което видях, бе Джулиан на път за Лицея.

Той се отдръпна с невинна и типична за комиците от немите филми изненада.

— За Бога, какво ти се е случило?

— Чул ли си нещо от тази сутрин?

— Не, защо? — погледна ме с любопитство. — Това око — сякаш си участвал в кръчмарско сбиване.

По всяко друго време щях да се срамувам да му кажа истината, но дотолкова ми бе писнало от лъжи, че почувствах нужда да кажа истината поне за толкова дребно нещо. Така че му разказах какво се е случило.

Изненадах се от реакцията му.

— Значи наистина е било сбиване — изрече с детинска наслада той. — Колко вълнуващо. Влюбен ли си в нея?

— Боя се, че не я познавам толкова добре.

Разсмя се.

— Бога ми, днес наистина си откровен — каза той със забележителна проницателност. — Животът изведнъж стана ужасно драматичен, нали? Точно като в литературата… Между другото, споменах ли ти, че вчера следобед при мен идваха някакви мъже?

— Какви мъже?

— Бяха двама. Първоначално бях много нервен, мислих, че са от Държавния департамент^[15] или дори по-лошо. Нали си чувал за проблемите ми с исрамското правителството?

Не бях сигурен какво според Джулиан искаше от него исрамското правителство, въпреки че държавата наистина беше терористична. Но страхът му почиваше на това, че преди десет години бе обучавал престолонаследницата в изгнание. Революцията я принудила да се крие, докато накрая, неизвестно как, се озовала в колежа Хампдън. Джулиан й преподавал четири години, а частните уроци били надзиравани от бившия министър на образованието, който трябвало да се погрижи учебната програма да бъде подходяща за наследничката на трона в страната му и от време на време поръчвал да докарат със самолет от Швейцария хайвер и шоколадови бонбони като подарък за преподавателя.

Принцесата беше баснословно богата. (Хенри я видял веднъж — тъмни очила, палто от визон, дълго до земята, потраквала с токчета по стълбите на Лицея, следвана от телохранителите си.) Династията, от която произхождаше, можеше да проследи корените си до Вавилонската кула и от тогава бе натрупала неимоверни богатства, голяма част от които нейните роднини и служители успели да изнесат от страната. За главата й обаче бе обявена награда и тя водеше изолиран живот, вечно охранявана и почти без никакви приятели, дори по време на престоя си в Хампдън. С течение на годините се бе превърнала в отшелница. Под вечен страх от наемни убийци се местеше от място на място. През годините членовете на нейното семейство, с изключение на един-двама братовчеди и малоумният й по-малък брат, намиращ се в специализирано заведение, били избити един по един. Шест месеца след като завършила колежа, бил убит от снайперист дори и възрастният министър на образованието, така както си седял в градината на малката си къща с червен покрив в Монтрьо.

Въпреки любовта си към принцесата и принципните си предпочитания към роялистите пред революционерите, Джулиан не се интересуваше от политиката на исрамското правителство. Но отказваше да пътува със самолет, да приема пратки с наложен платеж, живееше в непрестанен страх от неочаквани посетители и не бе излизал извън страната осем или девет години. Не зная дали тези мерки бяха необходимост или преувеличение, но от една страна ми се струваше, че връзката му с принцесата не бе толкова силна, а и подозирах, че исрамското правителство имаше далеч по-неотложни задачи от тази да води свещена война с преподаватели по класически езици от Нова Англия.

— Разбира се, нямаха нищо общо с Държавния департамент, но бяха свързани по някакъв начин с правителството. Имам шесто чувство за тези неща, любопитно, нали? Единият от тях беше италианец, много приятен, наистина… толкова изтънчени обноски, чак ме напуши смях. Доста се озадачих от всичко това. Казаха, че Едмънд употребявал наркотици.

— Моля?

— Не мислиш ли, че е странно? Аз го намирам за много странно.

— Какво им отговори?

— Казах им, че със сигурност не употребява. Може би се лаская, но смятам, че доста добре познавам Едмънд. Той наистина е доста свенлив, пуритански настроен и почти… Не мога да си го представя да прави нещо от този род, освен това младите хора, които вземат наркотици, са винаги толкова тъпи и прозаични. Знаеш ли обаче какво сподели с мен този човек? Каза ми, че с младите човек никога не знае. Но не мисля, че е вярно, а ти? Според теб вярно ли е?

Минахме през столовата, над главата си чувах подрънкването на чиниите в трапезарията. Под претекст, че имам работа в другия край на студентското градче, вървях с Джулиан до Лицея.

Тази част от колежа, откъм северен Хампдън, обикновено бе спокойна и пуста, снегът под боровете се запазваше девствен и непокътнат до пролетта. Сега бе изпотъпкан и мръсен, сякаш бе имало панаир. Някой бе блъснал джипа си в един бряст, имаше натрошени стъкла, изкривен калник и ужасяваща, раздрана жълта рана, зейнала в ствола. Група деца от града крещяха нецензурни думи и се спускаха по хълма върху парче картон.

— Боже — каза Джулиан. — Горките деца.

Оставих го до задната врата на Лицея и се запътих към кабинета на доктор Роланд. Беше неделя и него го нямаше. Влязох, заключих след себе си вратата и прекарах следобеда в щастливо уединение: оценявах съчинения, пих мътно и рядко кафе от чаша, на която пишеше „РОНДА“ и се заслушвах в гласовете, идващи от коридора.

Съзнавах, че на практика тези гласове са доловими и можех да разбера какво си казваха, ако се бях съсредоточил, но не го направих. Едва по-късно, когато излязох от кабинета и ги бях забравил, научих на кого са принадлежали, и че вероятно през онзи следобед далеч не съм бил в безопасност, както съм си мислел.

Хенри разказа, че хората от ФБР били превърнали една празна класна стая, надолу по коридора от кабинета на доктор Роланд, в своя временна щабквартира. Там говорили с него. Намирали са се на не повече от пет-шест метра от мястото, където седях и дори са пили от същото мътно кафе, от същата кана, в която го бях направил в учителската стая.

— Странно е — каза Хенри. — Но когато опитах кафето, се сетих първо за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаше особен вкус. На прегоряло. Точно като твоето кафе.

Хенри ми разказа, че в класната стая имало черна дъска, изпълнена с уравнения от втора степен, два пълни пепелника и дълга заседателна маса, край която седнали и тримата. Имало и преносим компютър, чанта за документи със знака на ФБР в жълто и кутия с бонбони от кленов сироп във формата на жълъди и малки пилигрими в кошнички от гофрирана хартия. Били на италианеца.

— За децата ми — поясни той.

Разбира се, Хенри се представил блестящо. Не се изрази така, но не се и налагаше. В известен смисъл той бе авторът на тази драма и дълго бе чакал зад кулисите този миг, когато ще излезе на сцената и ще пресъздаде ролята, която си бе написал: невъзмутим, но дружелюбен, колеблив, склонен да премълчава подробностите и умен, но не чак толкова, колкото беше всъщност. На практика му харесало да си говори с тях, така ми каза. Давънпорт бил еснаф, когото не си струвало да споменава, но италианецът бил спокоен и вежлив, доста симпатичен.

— Като някой от онези стари флорентинци, с които Данте се среща в Чистилището.

Казваше се Скиола. Силно се интересувал от пътешествието до Рим и задал сума ти въпроси, но не толкова като следовател, а като турист.

— А случайно да ходихте до — как се наричаше — Сан Праседе, съвсем близо до железопътната гара? С малкия параклис от едната страна?

Говорил и на италиански с Хенри — провели кратък и приятен разговор, който бил прекъснат от раздразнения Давънпорт, който нищо не разбирал и искал да се захващат за работа.

Хенри не бе твърде откровен, поне не пред мен, за това в какво всъщност се е състояла тази работа. Само поясни, че по каквито и следи да са тръгнали, със сигурност не са надушили вярната.

— Нещо повече — каза той. — Мисля, че разбрах по коя са поели.

— Коя?

— Клоук.

— Нали не си мислят, че Клоук го е убил?

— Смятат, че Клоук знае повече, отколкото казва. Намират поведението му за съмнително. А то, в интерес на истината, е такова. Знаят какви ли не неща, които със сигурност не им е казал той.

— Например?

— Начинът, по който функционира бизнесът му с наркотици. Дати, имена, места. Неща, случвали се още преди да дойде в Хампдън. Изглежда се опитват да свържат известна част от тях с мен, което, разбира се, не успяха да направят по никакъв задоволителен начин. Господи! Питаха дори за рецептите ми, за болкоуспокоителните, които вземах от лечебницата през първата си година тук. Из цялата стая имаше папки, информация, която не може да бъде събрана от един-единствен човек — заболявания, оценки на психолози, мнения от колежа, копия от съчиненията ми, оценки… Разбира се, умишлено ме оставиха да видя, че разполагат с всичко това. Предполагам, че са се опитвали да ме сплашат. Почти със сигурност знам какво точно пише в моето досие, а и в това на Клоук — лоши оценки, наркотици, временно лишаване от права — готов съм да се обзаложа, че е оставил доста голяма купчина хартия след себе си. Не зная дали самите досиета са пробудили любопитството им или то е свързано с нещо, казано от Клоук, когато са го разпитвали. Онова, което най-много искаха да научат от мен, както и от Джулиан, Брейди и Патрик Коркоран, с които разговаряли снощи, бяха подробности от взаимоотношенията на Бъни с Клоук. Разбира се, Джулиан не знаеше нищо. Очевидно Брейди и Патрик са им разказали много неща. Аз направих същото.

— За какво говориш?

— Ами по-миналата нощ Брейди и Патрик излязоха на паркинга на „Коучлайт Ин“, за да пушат трева с него.

— Добре, но какво каза на ония от ФБР?

— Онова, което ни каза Клоук. За далаверите с наркотиците в Ню Йорк.

Облегнах се назад в стола.

— Боже мой! Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Разбира се — спокойно отвърна Хенри. — Те искаха да чуят точно това. Цял следобед се въртяха около тази тема и когато накрая реших да изтърва уж случайно нещо, подскочиха… Май Клоук го очакват няколко неприятни дни, но за нас е истински късмет. Не можехме да си пожелаем нещо по-добро, което да ги занимава, докато снегът започне да се топи. Забелязал ли си колко светло беше през изминалите няколко дни? Мисля, че пътищата започват да се откриват.

Насиненото ми око бе прицел на голям интерес, предположения и обсъждания — казах на Франсис, че са ме насинили хората от ФБР, само за да видя как облещва очи — но не предизвика чак толкова голямо вълнение, колкото една статия в бостънския „Херълд“. Предишния ден вестникът бе изпратил репортер, както бяха направили и нюйоркските „Поуст“, и „Дейли Нюз“. Но човекът на „Херълд“ първи бе успял да отпечата сензационната новина.

„В ИЗЧЕЗВАНЕТО ВЪВ ВЪРМОНТ МОЖЕ ДА СА ЗАМЕСЕНИ НАРКОТИЦИ“

„Двадесет и четири годишният студент от колежа Хампдън Едмънд Коркоран изчезна на 24 април във Върмонт и през изминалите три дни бе издирван усилено. Федералните агенти, разследващи случая, са открили, че в изчезването на младежа играят роля наркотици.

Федералните власти, претърсили стаята на Коркоран, открили вещи, свързани с използването на наркотици и остатъци от кокаин. Няма данни, че Коркоран е използвал наркотици, но източници, близки до момчето казват, че месец преди изчезването обикновено отвореният Коркоран е станал потиснат и резервиран. (Виж «Онова, което детето ви няма да ви каже», стр. 6)“

Бяхме озадачени от тази история, но явно всички останали в студентското градче я знаеха. Научих я от Джуди Пуви.

— Знаеш ли какво са открили в стаята му? Огледалото на Лаура Стора. Обзалагам се, че всеки в Дърбинстол е шмъркал кокаин от него. Много старо, с издълбани прорези от обратната страна. Джак Тайтелбаум го наричаше „Снежната кралица“, защото винаги можеш да изстържеш от него една-две магистралки, ако страшно си закъсал. Предполагам, че технически погледнато, огледалото си е нейно, но на практика си беше обществена собственост, а и тя каза, че не го е виждала от сто години. През март някой го взел от общата стая на една от новите сгради. Брам Джързи каза, че според Клоук преди го нямало в стаята на Бъни и че федералните са го подхвърлили. Но пък от друга страна според Брам Клоук си мислел, че цялата история е скалъпена. Нагласена работа. Като в „Мисия — невъзможна“ или като в някоя от ония параноични книги на Филип К. Дик^[16]. Казал на Брам, че според него феберейците имали скрита камера някъде из Дърбинстол и всякакви такива. Брам казва, че това е, защото Клоук се страхува да си легне да спи и от четиридесет и осем часа бил само на амфетки. Седял си в стаята, вратата е заключена, правел си магистралки и през цялото време слушал една и съща песен на „Бъфало Спрингфийлд“… знаеш я? „Нещо става тук… какво, не е съвсем ясно…“ Странно е. Хората се разстройват и изведнъж започват да слушат стари хипарски боклуци, които никога не биха слушали, ако бяха с всичкия си. Когато котката ми умря, излязох и взех всички записи на „Саймън и Гарфънкъл“ — запали цигара. — Как се отплеснах! Та Лаура се е побъркала от страх, защото някак са успели да проследят огледалото до нея, а тя вече е в изпитателен срок, сещаш се, нали трябваше да върши общественополезен труд миналата есен, защото Флипър Лийч затъна и издаде Лаура и Джак Тайтелбаум, нали помниш цялата история?

— Никога не съм чувал за Флипър Лийч.

— Знаеш я Флипър. Кучка. Всички й викат Флипър, защото още през първата година удари волвото на баща си четири пъти.

— Не ми е ясно какво общо има тази Флипър с всичко останало?

— Няма нищо общо, Ричард, приличаш на онзи от „Драгнет“^[17], който винаги се интересуваше от фактите. Лаура просто се е побъркала, от Студентската служба заплашват да се свържат с родителите й, ако не им каже как огледалото се е озовало в стаята на Бъни. Тя, разбира се, няма никаква представа и забележи, ония от ФБР са разбрали за екстазито, което е взела на пролетния купон и искат от нея да им каже имената. Казах й „Лаура, не го прави, ще стане точно като с Флипър, всички ще те намразят и ще трябва да се преместиш в друг колеж.“ Точно както казваше Брам…

— Къде е Клоук сега?

— Тъкмо това се канех да ти кажа, ако само си беше затворил устата за минута. Никой не знае. Направо се беше побъркал и снощи поиска от Брам колата му, за да напусне колежа, но тази сутрин колата си беше на паркинга, с ключовете на таблото, а никой не го е виждал, няма го в стаята му, нещо странно се случва там, но със сигурност не знам какво… Дори повече няма да вземам мет. Хибиджибивил^[18]. Между другото, канех се да те питам, какво е станало с окото ти?

Когато се озовах отново у Франсис с близнаците, Хенри обядваше със семейство Коркоран. Разказах им онова, което ми бе казала Джуди.

— Знам го това огледало — каза Камила.

— Аз също — добави Франсис. — Старо, на петна, тъмно. От известно време беше в стаята на Бъни.

— Мислех, че е негово.

— Чудех се откъде го е взел.

— Ако момичето го е забравило в дневната — каза Чарлс, — може да го е намерил и прибрал.

Което беше доста вероятно, тъй като Бъни имаше лека склонност към клептомания и бе склонен да прибира всеки дребен и не много ценен предмет, който се изпречеше пред очите му — нокторезачка, копчета, тиксо. Криеше ги из стаята си в малки, хаотично претъпкани скривалища. Пазеше порока си в тайна, но същевременно не изпитваше никакво угризение и доста открито отнасяше предмети с по-голяма стойност, които бе открил без надзор. С толкова голяма увереност и тежест мушкаше бутилки с алкохол или неохранявани кутии от цветарницата под мишница и си излизаше, без да се обърне, та се чудех дали съзнава, че бе кражба. Веднъж го чух енергично и без ни най-малко да се стеснява, да обяснява на Марион какво според него трябва да бъде причинено на хора, които крадат храна от общия хладилник.

Нещата вървяха зле за Лаура Стора, но нещастният Клоук съвсем го бе закъсал. По-късно щяхме да научим, че не е върнал колата по свое собствено желание, а бил накаран от агентите на ФБР, които наредили да го спрат преди да е успял да се отдалечи и на петнадесет километра от Хампдън. Отвели го обратно в класната стая, където бяха установили щаба си и го държали почти цялата неделна нощ. Не знам какво са му казали, но в понеделник сутринта поискал адвокат, който да присъства на разпитите.

Хенри каза, че госпожа Коркоран била разгневена, задето някой изобщо си е позволил да предположи, че Бъни взема наркотици. На обяда в „Брасери“ някакъв репортер се приближил до масата им и ги попитал дали имат да кажат нещо за „вещите, свързани с употребата на наркотици“, които били открити в стаята на Бъни.

Господин Коркоран се сепнал, внушително сбърчил вежди и казал:

— Ами, разбира се, кхъ, хм…

Госпожа Коркоран, която режела пържолата au poivre^[19] с потисната ярост, без дори да вдигне очи, подхванала язвителна филипика. Вещите, свързани с употребата на наркотици, не били наркотици и било жалко, че пресата е решила да отправя обвинения срещу хора, които не присъствали, за да се защитят. Преживявали трудни мигове и нямали нужда от намеците на непознати, че синът им бил наркодилър. Всичко това бе повече или по-малко смислено, та на следващия ден „Поуст“ отпечата дословно думите й, придружени с неласкава снимка на госпожа Коркоран със зейнала уста и заглавието: „МАМА КАЗВА: НЕ И МОЯТ СИН“.

В понеделник, в два сутринта Камила ме помоли да я изпратя от жилището на Франсис до дома й. Хенри си бе тръгнал около полунощ, а Франсис и Чарлс, които пиеха здраво от четири следобед, не даваха и най-малки признаци, че ще престанат. Бяха се загнездили в кухнята на Франсис и на изгасено осветление приготвяха с обезпокоителна веселост, както ми се струваше, поредица от опасни коктейли, наричани „Сини пламъци“, чието приготовление включваше запалено уиски, което се прелива между две медни халби.

Когато стигнахме пред апартамента, Камила, трепереща и умислена, с трескаво червени бузи от студа, ме покани на чаша чай.

— Чудя се дали трябваше да ги оставяме там — каза тя, когато включи осветлението. — Боя се, че ще се подпалят.

— Нищо няма да им се случи — отвърнах, въпреки че същата мисъл ми бе минала през ума.

Пиехме чая си. Светлината на лампата бе топла, а апартаментът тих и уютен. Когато започнех да мечтая, у дома, в леглото, сред собствената ми бездна от копнежи, сцените винаги бяха като тази: сънлив и упойващ час, двамата сме сами — все сценарии, в които тя неизменно и сякаш случайно ме докосваше или удобно се навеждаше над мен, за да ми покаже откъс в някоя книга, а бузата й докосваше моята. Все възможности, от които нямаше да пропусна да се възползвам, внимателно, но по мъжки, за да ги превърна в прелюдия към далеч по-огнени удоволствия.

Чашата с чая бе гореща, изгаряше върховете на пръстите ми. Оставих я и погледнах към Камила, която бе едва на половин метър от мен, но напълно бе забравила за присъствието ми и пушеше цигара. Можех да се изгубя завинаги в това необикновено, малко лице, в песимизма на красивата й уста. „Ела по-близо. Защо не изгасим лампите, а?“ Когато си представях тези думи, изречени от устните й, те притежаваха почти нетърпима сладост. Но сега, когато седях до нея, бе немислимо да ги изрека.

Но защо бе така? Тя бе участвала в убийствата на двама души, бе стояла спокойна като мадона и бе гледала как умира Бъни. Спомних си студения глас на Хенри, с който той едва преди шест седмици изрече: „В естеството на действията имаше известен плътски елемент, да.“

— Камила?

Объркана вдигна очи.

— Какво се случи наистина през онази нощ в гората?

Мисля, че ако не се изненада наистина, то поне очаквах да симулира. Но не й трепна окото.

— Ужасно много неща не помня — бавно каза тя. — А онова, което си спомням, почти не може да бъде описано. Сега ми е още по-мътно, отколкото преди месеци. Май трябваше да го опиша.

— А какво си спомняш?

Помълча миг, преди да отговори.

— Сигурна съм, че Хенри ти е разказал всичко. Дори изричането на тези неща на глас ми се струва глупаво. Спомням си глутница кучета. Змии, увиващи се около ръцете ми. Пламнали дървета, боровете избухват в пламъци като огромни факли. Известно време с нас имаше пети човек.

— Пети човек?

— Не беше човек през цялото време.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Знаеш как гърците наричали Дионис. πολνειδής. Многоликият. Понякога бил мъж, понякога жена. А понякога нещо друго. Аз… ще ти кажа нещо, което си спомням — каза внезапно.

— Какво? — попитах, жаден за някаква страстна, чувствена подробност.

— Мъртвецът. Лежеше на земята. С разпорен корем и от него се издигаше пара.

— Коремът му?

— Нощта бе студена. Никога няма да забравя и миризмата. Същата като онази, когато чичо ми кормеше елен. Питай Франсис. И той я помни.

Бях прекалено ужасен, за да кажа нещо. Взех чайника и си налях още чай.

— Знаеш ли защо си мисля, че напоследък имаме толкова лош късмет?

— Защо?

— Защото е на лошо, когато оставиш покойник непогребан. Фермера го намериха веднага. Но спомни си за Палинур^[20] от „Енеида“? Най-дълго бродил и витаел сред тях. Боя се, че никой от нас няма да се наспи, докато Бъни не бъде положен в земята.

— Това са глупости.

Тя се изсмя.

— През четвърти век преди Христа заради кихването на един моряк е отложено отплаването на цялата атическа флота.

— Прекалено често говориш с Хенри.

Известно време тя запази мълчание, а после каза:

— Знаеш ли какво ни накара да направим Хенри, няколко дни след историята в гората?

— Какво?

— Накара ни да убием прасенце.

Не се стреснах толкова много от признанието, колкото от зловещото спокойствие, с което го изрече.

— Боже мой!

— Прерязахме гърлото му. После се редувахме и го държахме един над друг, така че да облее с кръв главите и ръцете ни. Беше кошмарно. Едва не повърнах.

Струваше ми се, че не бе кой знае колко мъдро да се поливаш с кръв, пък била тя и свинска, след като току-що си извършил убийство, но само добавих:

— Защо ви е накарал да го направите?

— Убийството е омърсяване. Убиецът осквернява всеки, до когото се приближи. Единственият начин да се пречистиш от кръвта е чрез друга кръв. Оставихме кръвта на прасето да ни облее. После се прибрахме и я отмихме. След това се почувствахме по-добре.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че…

— О, не се притеснявай — побърза да добави тя, — не мисля, че този път мисли да направи същото.

— Защо? Не проработи ли?

Не успя да схване сарказма ми.

— О, не. Мисля, че проработи.

— Тогава защо да не го направите отново?

— Защото Хенри май си мисли, че това може да те разстрои.

Някой несръчно се опита да напъха ключ в ключалката и след малко Чарлс влетя през вратата. Разтърси рамене, за да свали палтото си и го остави да падне на купчина върху пода.

— Здравейте, здравейте — показа се през прага и се отърси от сакото си по същия начин. Не влезе във всекидневната, а свърна рязко по коридора към спалните и банята. Отвори се една врата, после друга.

— Мила, момичето ми — чух го да вика. — Къде си, скъпа?

— О, Боже — каза Камила и продължи на висок глас. — Чарлс, тук сме.

Чарлс отново се появи. Беше разхлабил вратовръзката си, а косата му бе разчорлена.

— Камила — каза той и се облегна на рамката на вратата. — Камила — и тогава ме видя.

— Ти — продължи не толкова любезно. — Ти какво правиш тук?

— Просто пием чай — каза Камила. — Искаш ли?

— Не — обърна се и пак изчезна в коридора. — Прекалено късно е. Лягам си.

Затръшна се врата. С Камила се спогледахме. Аз станах.

— Ами по-добре да си тръгвам.

Все още имаше хайки, но броят на хората от града в тях беше намалял драстично и нямаше почти никакви студенти. Полицаите бяха затегнали редиците си, внимаваха да не изтича информация и започнаха да действат съвсем професионално. Чух, че са извикали медиум, дактилоскопист и специален екип от кръвоследници, обучени в Данемора. Може би защото си въобразявах, че съм опетнен от нещо тайно и неосезаемо за хората, но не и за кучешкия нос, защото във филмите кучето винаги първо надушва истинската същина на любезния и неподозиран от никого вампир, мисълта за кръвоследниците събуди суеверието ми, аз започнах да избягвам всякакви кучета, дори глупавите лабрадори на преподавателя по керамика, които постоянно тичаха с провиснали езици подир някое фризби. Хенри пък бе много по-обезпокоен от медиума, защото вероятно си представяше някаква трепереща Касандра, изричаща неразбираемите си пророчества пред хор от полицаи.

— Ето как ще ни разкрият — с мрачна увереност казваше той.

— Нали не вярваш в тези неща?

Хенри ме погледна с неописуемо презрение.

— Учудваш ме — каза. — Смяташ, че нищо не съществува, ако не можеш да го видиш.

Медиумът се оказа млада майка от северен Ню Йорк. Ударил я ток от съединителен проводник, изпаднала в кома, а след три седмици, когато се събудила, „познавала“ неща само като докоснела даден предмет или ръката на непознат. Помогнала на полицията за успешното приключване на няколко случая с изчезнали хора. Веднъж открила тялото на удушено момче като направо посочила района в една топографска карта. Хенри, който бе толкова суеверен, че понякога оставяше чинийка с мляко пред входната си врата, за да умилостиви злите духове, бродещи наоколо, я наблюдаваше като омагьосан, когато тя минаваше през студентското градче — с очила с дебели стъкла, дълго палто и червена коса, привързана с червен шал на бели точки.

— Жалко — каза Хенри, — много бих искал да говоря с нея, но няма да посмея.

Мнозинството от състудентите ни обаче вдигнаха голяма шумотевица, когато научиха една новина, която и днес не знам дали бе истина — че Службата за борба с наркотиците била изпратила агенти и провежда тайно разследване. Когато Теофил Готие пише за въздействието на „Чатъртън“^[21] на Вини върху парижката младеж казва, че през деветнадесети век на практика човек можел да чуе пукота от пистолетите на самотата в нощта. Сега, в Хампдън, нощта бе изпълнена с шума от тоалетните казанчета. Пристрастените към успокоителните и кокаина се препъваха с изцъклени очи, замаяни от внезапните си загуби. Някой пуснал толкова много трева в тоалетната в ателието на скулпторите, че се наложило да викат хора от ВиК, за да почистят септичната яма.

Чарлс се появи в стаята ми около четири и половина в понеделник следобед.

— Здравей. Искаш ли да хапнем нещо?

— Къде е Камила?

— Някъде, не знам — светлите му очи се щураха из стаята. — Искаш ли да дойдеш?

— Добре.

Лицето му светна.

— Добре. Долу ни чака такси.

Таксиметровият шофьор на име Джуниър бе червендалест мъж — същият, който ни бе откарал в града с Бъни през онзи първи есенен следобед, и който само след три дни щеше да го откара за последен път обратно в Кънектикът, но в катафалка. Погледна към нас в огледалото за обратно виждане, когато потегляхме от Колидж Драйв и попита:

— В „Брасери“ ли отивате, момчета?

— Не — отвърна доста рязко Чарлс. Съвсем по детски се бе смъкнал надолу на седалката, гледаше право напред и барабанеше с пръсти по подложката за ръце. — Искаме да отидем на улица „Катамаунт“ 1910.

— Къде е това? — попитах.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза той и ме погледна, но не съвсем. — Просто имам нужда от промяна. Не е далеч, освен това ми писна от храната в „Брасери“, а на теб?

* * *

Мястото, където се озовахме — бар на име „Фармърс Ин“ — не се отличаваше с храната или обзавеждането, което се състоеше от сгъваеми столове и прости маси, нито пък с малкото си посетители, които бяха предимно пияни, шестдесетинагодишни селяни. Всъщност отстъпваше на „Брасери“ във всяко отношение освен в едно — наистина голямото и евтино уиски, които получаваш на бара срещу петдесет цента.

Седнахме в края на бара до телевизора. Предаваха баскетболен мач. Барманката, около петдесетте, с тюркоазени сенки и много тюркоазени пръстени в тон, огледа саката, вратовръзките ни и нас самите. Изненада се от поръчката на Чарлс, който поиска две двойни уискита и сандвичът на заведението.

— Виж ти — каза тя с креслив глас. — Май рядко ви позволяват да пиете, а момчета?

Не разбрах намека, дали се заяждаше с дрехите ни, с колежа, или пък искаше личните ни карти? Чарлс, който до този момент бе мрачен, вдигна очи и се вторачи в нея с невероятно топла и мила усмивка. Умееше да омайва персонала. В ресторанта винаги се щураха около него и изпълняваха всичките му особени прищевки.

Жената го погледна, доволна и невярваща, а после гръмогласно се разсмя.

— Ама и ако това не е изненада — дрезгаво изрече тя и посегна с отрупаната си с пръстени ръка към цигарата, която димеше в пепелника до нея. — Пък аз си мислех, че на мормончета като вас не позволяват да пиете дори и кока-кола.

В мига, в който изчезна към кухнята, за да предаде поръчката ни („Бил!“ я чухме да казва зад въртящите се врати. „Ей, Бил! Слушай!“), усмивката изчезна от лицето на Чарлс. Посегна към чашата си и в отговор на опита ми да го погледна в очите, само безизразно сви рамене.

— Извинявай — каза, — надявам се, че нямаш нищо против, че сме тук. По-евтино е от „Брасери“ и няма да се натъкнем на никого.

Понякога кипеше от енергия, но можеше да мълчи и да се цупи като дете — сега не бе в настроение за разговор, не спираше да пие с лакти, опрени на бара и коса, паднала над очите му. Когато му донесоха сандвича, го разтвори, изяде бекона и остави другото, през това време аз пиех и гледах „Лейкърс“. Тук, в този неприятен и тъмен бар във Върмонт, където ги гледах как играят, се чувствах странно. В Калифорния, в стария ми колеж, имаше заведение с огромен телевизор, което се казваше „Фалстаф“. Имах един глупавичък приятел на име Карл, който ме мъкнеше там, за да пием бира за по един долар и да гледаме баскетбол. Вероятно и сега бе там, седнал на щъркела край бара от секвоя и гледаше същата игра.

Бях потънал в тези и други потискащи мисли, а Чарлс пиеше четвъртото или петото си уиски, когато някой започна да сменя каналите от дистанционното — „Риск“, „Колелото на късмета“, „МакНийл/Леърър“, докато накрая спря на някакво местно предаване. Казваше се „Тази вечер във Върмонт“. Декорите наподобяваха фермерска къща в Нова Англия, с мебели имитация на „шейкър“^[22] и стари земеделски сечива, вили и т.н., висящи на картонения фон. Водеща бе Лиз Окавело. Предаването й копираше тези на Опра и Фил, в края на всяко имаше време за въпроси и отговори, което не бе кой знае колко оживено, тъй като гостите й бяха доста скучни — щатския пълномощник, отговарящ за ветераните или представители на Поклонниците^[23], които обявяват поредния поход за даряване на кръв: „Би ли повторил адреса отново, Джо“?

Трябваше ми малко време, докато осъзная кой е неин гост тази вечер — Уилям Хънди. Беше с костюм, не онзи синия, а един стар, приличен на дрехите, носени от селските проповедници. Неизвестно по какви причини той авторитетно се изказваше по въпроси, свързани с арабите и ОПЕК.

— ОПЕК е причината „Тексако“ да не зарежда нашите бензиностанции. Помня, че когато бях малък, навсякъде имаше бензиностанции на „Тексако“, а сега тези араби — беше нещо от рода на това, което наричате изкупуване на дружество със заемни средства…

— Виж — казах на Чарлс, но докато го накарам да излезе от пиянския ступор и да погледне нагоре, бяха преместили на „Риск“.

— Какво? — попита той.

— Нищо.

„Риск“, „Колелото на късмета“, после пак на „МакНийл/Леърър“, при това доста дълго, но някой изкряска:

— Разкарай тая помия, Доти.

— Добре де, какво искате да гледате?

— „Колелото на късмета“ — провикна се дрезгав хор.

Но „Колелото на късмета“ свършваше, водещата Вана пращаше бляскава целувка и преди да се усетя, отново се озовахме в имитацията на фермерска къща с Уилям Хънди. Сега той говореше за появата си предната сутрин в предаването „Днес“.

— Вижте — каза някой, — това е онзи, който държи „Ридиймд Рипеър“.

— Не го държи той.

— А кой тогава?

— Двамата с Бъд Олкърн го държат.

— Я млъквай, Боби.

— Не — каза господин Хънди, — не видях Уилърд Скот^[24]. Смятам, че нямаше да мога да кажа нищо, ако го бях видял. Но операцията навън е голяма, разбира се, по телевизията не изглежда чак толкова.

Ритнах Чарлс по крака.

— А — каза той безизразно и с несигурна ръка вдигна чашата си.

Изненадах се, когато видях колко бъбрив бе станал господин Хънди само за четири дни. Още повече се изненадах, когато видях колко топло го посреща публиката в студиото, задаваше му въпроси от наказателната система до ролята на дребния бизнесмен в обществото и се тресеше от смях на жалките му шеги. Според мен тази му известност можеше да се дължи само на онова, което бе видял или твърдеше, че бе видял. Вдървеното му поведение и запъването бяха изчезнали. Сега бе скръстил ръце на корема си и отговаряше на въпросите със спокойната усмивка на благославящ първосвещеник. Чувстваше се толкова удобно, че в държанието му имаше нещо очевидно непочтено. Чудех се защо явно никой освен мен не можеше да го забележи.

Нисък, тъмен мъж по риза, който от известно време размахваше ръка във въздуха, най-накрая бе посочен от Лиз и се изправи.

— Казвам се Аднан Насар и съм палестински американец — каза той скорострелно. — Преди девет години дойдох тук от Сирия, получих американско гражданство и съм заместник-управител в „Пица Пад“ на магистрала 6.

Господин Хънди наведе глава на една страна.

— Виж какво, Аднан — приветливо му каза той, — предполагам, че подобна история е доста необичайна за твоята страна. Но тук системата работи така. За всеки. При това, без да се обръща внимание на расата или цвета на кожата.

Ръкопляскания.

С микрофон в ръка Лиз слезе по пътеката и посочи някаква жена с бухнала прическа, но палестинецът ядно заразмахва ръце и камерата се прехвърли на него.

— Не в това е въпросът. Аз съм арабин и съм възмутен от расистките обиди, които отправяте срещу моя народ.

Лиз се върна при Аднан и за да го успокои, постави ръка на рамото му, точно в стила на Опра. Уилям Хънди, седнал на стол в стил „шейкър“ на подиума, леко се помести и се наведе напред.

— Харесва ли ти тук? — безцеремонно попита той.

— Да.

— Искаш ли да се върнеш?

— Сега — силно каза Лиз, — никой не се опитва да каже, че…

— Защото корабите — продължи господин Хънди още по-високо, — плават и в двете посоки.

Барманката Доти се изсмя възторжено и си дръпна от цигарата:

— Точно така, кажи му го.

— Какъв е произходът на вашето семейство? — саркастично попита арабинът. — Вие индианец ли сте или?

Господин Хънди не показа с нищо, че го е чул.

— Ще ти платя да се върнеш — каза той. — Колко струва сега еднопосочният билет до Багдад? Ако искаш, ще…

— Мисля — побърза да се намеси Лиз, — че погрешно сте разбрали онова, което се опитва да каже господинът. Той просто се опитва да посочи, че… — тя почти прегърна палестинеца, но Аднан яростно отмахна ръката й.

— Цяла вечер говорите обиди по адрес на арабите — изкрещя той. — Не знаете какво значи да си арабин — и се удари по гърдите с юмрук. — Но аз знам дълбоко в себе си.

— Ти и твоето приятелче Саддам Хюсеин!

— Как смеете да разправяте, че всички сме алчни и караме големи коли? Това много ме обижда. Арабин съм и пестя природните богатства като…

— Като подпалваш петролните кладенци, а?

— Като карам тойота корола.

— Не говорех за теб конкретно — каза Хънди. — Говорех за отрепките от ОПЕК и онези извратеняци, които са отвлекли момчето. Мислиш, че и те се возят в тойота корола, така ли? Мислиш си, че тук гледаме с лека ръка на тероризма? Така ли правят в родината ти?

— Лъжеш — извика арабинът.

В миг на объркване камерата се прехвърли на Лиз Окавело, която с празен поглед гледаше встрани от екрана, знаех, че си мислеше същото, което и аз „о Боже, о Боже, почна се…“

— Не лъжа — разгорещено отвърна Хънди. — Знам. От тридесет години съм в бизнеса с бензиностанции. Мислиш ли, че не помня времето, когато Картър беше президент и когато през хиляда деветстотин седемдесет и пета зависехме изцяло от вас? А сега пристигате тук, държите се все едно притежавате тази страна, заляхте я с вашия нахут и джоб-сандвичите?

Лиз гледаше встрани и се опитваше да даде инструкции.

Арабинът изкрещя някаква ужасяваща гнусотия.

— Край! Престанете! — в отчаяние извика Лиз Окавело.

Господин Хънди скочи на крака, очите му хвърляха искри, насочи треперещия си показалец към публиката и яростно закрещя:

— Пустинни негри! Пустинни негри! Пустинни…

Камерата рязко се отмести и силно се удари в края на декорите — плетеница от черни кабели и прожектори. Ту се фокусираше, ту излизаше от фокус, после потрепери и на екрана се появи реклама на „Макдоналдс“.

— Уха — със задоволство извика някой.

Тук-там се чуха ръкопляскания.

— Чу ли това? — след известно време каза Чарлс.

Напълно го бях забравил. Говореше неясно, а потната му коса бе паднала над челото.

— Внимавай — казах му на гръцки и кимнах към барманката. — Може да те чуе.

Той измънка нещо и с поклащане се намести на столчето от хром и лъскава пластмаса.

— Да вървим. Късно е — и започнах да ровя в джоба си за пари.

Очите му несигурно срещнаха моите, наведе се напред и ме хвана за китката. Светлините от джубокса се отразяваха и просветваха в погледа му, очите му изглеждаха странни, с налудничав блясък като очи на убиец, които най-неочаквано проблясват върху лицето на приятел от моментална снимка.

— Млъквай, друже — каза той. — Чуй.

Издърпах ръката си, завъртях се на стола и точно тогава чух дълъг, сух тътен. Гръмотевица.

Спогледахме се.

— Вали — прошепна Чарлс.

През цялата нощ валя топъл дъжд, капеше от стрехите и трополеше по прозореца, докато аз лежах по гръб с широко отворени очи и го слушах.

През цялата нощ валя, продължи и през цялата сутрин: топъл дъжд, сив, лек и неспирен като сън.

Знаех, че ще го открият в онзи ден, когато се събудих, усетих го в стомаха си, още щом погледнах през прозореца към снега, разяден и сипаничав, тук-там осеян с петна от слузеста трева, а отвсякъде се чуваше „кап-кап-кап“.

Бе един от онези загадъчни и потискащи дни, които имахме понякога в Хампдън. Тогава планините, които се мръщеха на хоризонта, бяха погълнати от мъгла, а светът изглеждаше лек, празен и някак опасен. Когато вървиш из студентското градче, тревата жвака под краката ти и имаш чувството, че си на Олимп, във Валхала или на някакво друго старо, изоставено място сред облаците. Познатите предмети — часовниковата кула и къщите — се носеха като спомени от предишен живот, откъснати и самотни в мъглата.

Ситен дъжд и влага. В столовата миришеше на мокри дрехи, всичко бе мрачно и притихнало. Открих Хенри и Камила на втория етаж, седнали на една маса до прозореца, между тях имаше пълен пепелник. Камила бе подпряла брадичка на ръката си, а между изцапаните й с мастило пръсти догаряше цигара.

Главната зала на столовата се намираше на втория етаж, в една по-нова надстройка, издадена над товарната рампа. От три страни ни обграждаха огромни, окъпани в дъжд стъкла. Стъклата бяха тонирани и от това денят изглеждаше още по-мрачен. Пред нас се откриваше отлична гледка към товарния вход, където рано сутрин камионите с масло и яйца пристигаха по хлъзгавия черен път, който се виеше между дърветата и изчезваше в мъглата по посока на Северен Хампдън.

За обед имаше доматена супа и кафе с обезмаслено мляко, защото чистото бе свършило. Дъждът трополеше по прозорците от оловносиво стъкло. Хенри бе разсеян. Миналата нощ от ФБР го посетили отново, но не каза какво са искали, не спираше да говори за „Троя“ на Шлиман, а пръстите на големите си квадратни ръце бе опрял на ръба на масата, сякаш бе дъска за спиритически сеанси. Зимата, която прекарах с него, бе белязана понякога от тези дидактични монолози, продължаващи с часове, през които той отприщваше един педантичен и невероятно точен поток от знания с бавното и съсредоточено спокойствие на намиращ се под хипноза човек. Говореше за разкопките при Хисарлък:

— … ужасяващо място, прокълнато място — каза замечтано, — град след град, погребани един под друг, разрушени градове, изпепелени градове, а тухлите им разтопени до стъклообразно състояние… ужасяващо място — повтори той разсеяно, — прокълнато място, гнездо на малките кафяви пепелянки, наричани от гърците „antelion“, и на хиляди и хиляди богове на смъртта с лица на сови, в интерес на истината били богини, някакъв кошмарен първообраз на Атина, фанатично и сурово вперили поглед от гравюрите в книгата.

Не знаех къде беше Франсис, а не се налагаше да питам къде бе Чарлс. Предишната нощ се наложи да го докарам до дома му с такси, да му помогна да се качи по стълбите и да си легне в леглото, където, съдейки по състоянието, в което го оставих, беше все още. Два сандвича със сирене и мармалад бяха завити в салфетка и лежаха в чинията на Камила. Тя не си беше вкъщи, когато докарах Чарлс, а сега изглеждаше като че ли току-що бе станала от леглото: разрошена коса, без червило, навлякла бе сив вълнен пуловер, който покриваше китките й. От цигарата се виеше тънка струйка с цвета на небето отвън. Малко бяло петънце на идващ от града автомобил жужеше по мокрия път от далеч, но с всеки изминал миг и всеки черен завой ставаше все по-голямо.

Беше късно. Обядът бе свършил и хората си тръгваха. Изгърбен, стар разсилен влезе бавно с бърсалка и ведро в ръка и започна, сумтейки уморено, да разлива вода по пода край масата за напитките.

Камила гледаше навън през прозореца. Изведнъж очите й се разшириха. Бавно, с недоверие вдигна глава, но после бързо се изправи и проточи врат, за да види по-добре.

Аз също видях и пристъпих напред. Точно под нас бе спряла линейка. Двама помощници, следвани от глутница фотографи, с наведени глави заради дъжда, бързаха да влязат, а между тях имаше носилка. Нещото на нея бе покрито с чаршаф, но точно преди да я промушат през двойните врати с едно дълго и леко движение, все едно мушкаш хляб във фурна, а после да ги затръшнат, видях, провиснал от ръба на носилката края на жълт дъждобран.

Викове, далеч, на долния етаж на столовата, врати се затръшват, нарастващ безпорядък, гласове, заглушаващи други гласове и накрая един пресипнал глас се извиси над останалите:

— Жив ли е?

Хенри си пое дълбоко дъх. После затвори очи, издиша остро и с ръка на гърдите се стовари върху стола си, сякаш беше прострелян.

Ето какво се бе случило.

Около един и половина във вторник следобед осемнадесетгодишната първокурсничка от Таос, Ню Мексико Холи Голдсмит, решила да изведе на разходка своя голдън ритрийвър Майло.

Холи, която учела модерни танци, знаела за издирването на Бъни, но както повечето студенти от нейния курс не участвала в него. Възползвала се от неочакваната ваканция, за да си навакса със съня и ученето между семестрите. Съвсем разбираемо не искала да се натъкне на част от хайката, докато била навън. По тази причина, решила да преведе Майло зад игрищата за тенис по посока на клисурата, тъй като мястото вече било претърсвано, а и било особено любимо на кучето.

Ето какво разказа Холи:

— Щом се отдалечихме достатъчно от студентското градче, отвързах Майло от каишката, за да тича на воля. Харесва му…

Стоях там, на ръба на клисурата, и го чаках. Катереше се по насипа, тичаше наоколо и лаеше, както винаги. Този ден бях забравила топката му за тенис. Мислех, че беше в джоба ми, но съм сбъркала, така че пообиколих и събрах няколко пръчки, които да му хвърлям. Когато се върнах на ръба на насипа, видях, че държеше нещо между зъбите си и го разтърсваше. Не искаше да дойде, когато го повиках. Помислих, че е хванал заек или нещо такова…

Предполагам, че го бе разровил, главата и ъ, гърдите му, не можех да видя много ясно. Първото, което забелязах бяха очилата… висяха на едното му ухо и се клатушкаха напред-назад… да, моля… сякаш облизваше лицето му… за миг помислих, че… (неразбираемо).

Тримата бързо слязохме долу, разсилният гледаше със зяпнали уста, готвачите надничаха от кухнята, а жените от кафенето, облечени в жилетки, се бяха облегнали на парапета. Минахме край бара за бързи закуски, край пощата, където червенокосата жена за първи път бе оставила вълнения си шал и чантата с най-различни прежди, бе застанала на вратата със смачкана хартиена кърпичка в ръка и ни проследи с любопитство, когато се втурнахме по коридора към главната зала на столовата. Там се бяха струпали мрачни на вид полицаи, шерифа, надзирателя на дивеча, охраната, непознато плачещо момиче и човек, който правеше снимки. Всички говореха в един глас, когато изведнъж някой вдигна глава към нас и извика:

— Ей! Вие! Не познавахте ли момчето?

Отвсякъде блеснаха светкавици и пред лицата ни се изправи гора от микрофони и диктофони.

— От колко време го познавахте?

— … произшествие, свързано с наркотици?

— … пътували сте из Европа, нали така?

Хенри прокара ръка през лицето си. Никога няма да забравя как изглеждаше: бял като тебешир, капчиците пот по горната му устна и светлината, която се отразяваше в очилата му…

— Оставете ме на мира — промълви той, сграбчи Камила за китката и се опита да се провре през вратата.

Те се скупчиха пред него, за да му препречат пътя.

— … бихте ли коментирали…?

— … най-добри приятели?

Черният край на един диктофон бе заврян в лицето му. С един замах на ръката си Хенри го събори и той падна на земята със силен пукот, във всички посоки се затъркаляха батерии. Притежателят му, дебел мъж с шапка на „Мете“, изкрещя, почти се свлече на пода, но после се изправи, изруга и посегна, за да хване отдалечаващия се Хенри за яката. Пръстите му докоснаха края на сакото на Хенри, но Хенри се обърна изненадващо бързо.

Мъжът се сви. Беше смешно, първоначално хората никога не забелязваха колко едър бе Хенри. Може би заради дрехите му, които приличаха на онази неубедителна, но странно непроницаема дегизировка от книжките с комиксите (защо никой никога не вижда, че „ученолюбивият“ Кларк Кент без очила е Супермен?). Или пък всичко зависеше от това, как той караше да го виждат хората. Той притежаваше далеч по-забележителната дарба да става незабележим — в стая, в кола — истинска способност да се дематериализира по своя собствена воля. А може би тази му способност бе обратната страна на една друга: внезапната концентрация на неговите реещи се молекули, превръщаше невидимата му форма във видима — само по себе си бе промяна, която силно изненадваше наблюдателя.

Линейката си бе тръгнала. Пътят се бе ширнал гладък и празен под ситния дъждец. Агент Давънпорт бързаше нагоре по стъпалата към столовата, бе навел глава, а черните му обувки пошляпваха по мокрия мрамор. Спря, когато ни видя. Скиола бе зад него, бавно и трудно изкачваше последните две-три стъпала, опрял ръка на коляното си. Застана зад Давънпорт и за миг ни огледа, дишайки тежко.

— Съжалявам — каза той.

Над главите ни, невидим над облаците, профуча самолет.

— Значи е мъртъв — каза Хенри.

— Боя се, че е така.

Жуженето на самолета изчезна във влажната и ветровита далечина.

— Къде беше? — накрая попита Хенри. Беше блед, блед и потен по слепоочията, но бе запазил съвършен контрол. В гласа му имаше нещо потиснато.

— В гората — отвърна Давънпорт.

— Недалеч от тук — допълни Скиола, като потриваше с кокалчетата на пръстите си едното си подпухнало око. — На около километър от тук.

— Бяхте ли там?

Скиола спря да разтрива окото си.

— Какво?

— Бяхте ли там, когато са го намерили?

— Бяхме в „Блу Бен“, обядвахме — отвърна рязко Давънпорт. Дишаше тежко през нос, а по късо подстриганата му коса се бяха нанизали капки кондензирала мъгла. — Отидохме да хвърлим един поглед. Точно сега отиваме да говорим с близките му.

— Те не знаят ли? — попита Камила след кратко, ужасено мълчание.

— Не става въпрос за това — каза Скиола. Потупваше гърдите си и внимателно бъркаше с дългите си, жълти пръсти в джоба на палтото си. — Носим и формуляр, да подпишат разрешение да го отнесем в лабораторията в Нюарк, за да проведем някои изследвания. Въпреки че при случаи като този… — пръстите му се сключиха около нещо и много внимателно извадиха намачкан пакет цигари, — в такива случаи много трудно можеш да убедиш семейството да подпише. А и не ги виня. Тези хора чакаха вече цяла седмица, цялото семейство е заедно, ще искат да продължат напред, да го погребат и приключат с това…

— Какво се е случило? — попита Хенри. — Знаете ли?

Скиола започна да рови за кибрит, намери го и си запали цигарата след втория или третия опит.

— Трудно е да се каже — и пусна все още горящата клечка от ръката си. — Беше на дъното на един стръмен склон, вратът му бе счупен.

— Нали не мислите, че се е самоубил?

Изражението на Скиола не се промени, но от ноздрите му излезе тънка струйка дим, сякаш леко да намекне, че е изненадан.

— Защо мислиш така?

— Защото някой вътре току-що го каза.

Погледна към Давънпорт.

— Синко, не бих обръщал много внимание на тези хора. Не знам какво ще открие полицията, решението ще е тяхно, нали разбираш, но не мисля, че ще се произнесат за самоубийство.

— Защо?

Скиола спокойно примигна срещу нас, очите му бяха кръгли и с натежали клепачи като на костенурка.

— Нищо не сочи, че е самоубийство, поне доколкото знам. Шерифът смята, че вероятно е излязъл, не се е облякъл достатъчно топло, времето се е развалило и може би е бързал прекалено много да се прибира…

— Не знаят със сигурност — каза Давънпорт, — но явно е пил.

Скиола направи по италиански отегчен жест в знак на примирение.

— А дори и да не е пил, земята е била твърде разкаляна. Валеше. Може да е било тъмно, няма как да разберем.

Известно време никой не каза нищо.

— Виж, синко — внимателно изрече Скиола, — това е просто мое мнение, но ако ме питате, вашият приятел не се е самоубил. Видях мястото, откъдето е паднал. Храсталаците на ръба бяха напълно, сещате се — и перна леко с ръката си във въздуха.

— Изтръгнати — рязко се намеси Давънпорт. — Имаше пръст под ноктите му. Хлапето се е опитвало да сграбчи всичко, което е попаднало пред очите му, когато е падало.

— Не че се опитвам да обясня какво се е случило — каза Скиола. — Опитвам се просто да ви кажа да не вярвате на всичко, което чувате. Мястото там горе е опасно, трябва да го оградят или да направят нещо… Може би трябва да поседнеш за малко, скъпа — обърна се той към Камила, която бе позеленяла.

— При всички положения колежът е загазил — продължи Давънпорт. — От начина, по който говореше жената от Студентската служба съдя, че вече се опитват да избягат от отговорност. Ако се е напил на купон в колежа… Преди две години имаше подобен процес там, откъдето произхождам, в Нашуа. Едно хлапе се напило на купон на някакво студентско братство, заспало в купчина сняг, снегорините се натъкнали на него. Предполагам, че всичко зависи от това колко са били пияни и къде са изпили последното питие, но дори и да не е бил пиян, положението на колежа не е никак розово, нали? Момчето е студент в колежа, това му се е случило в студентското градче. Моите уважения към родителите, но ги срещнах и ми е ясно, че са от типа хора, които ще заведат дело.

— Вие какво мислите, че се е случило? — обърна се Хенри към Скиола.

Посоката, в която клоняха въпросите на Хенри, не ми се струваше разумна, особено тук и сега, но Скиола оголи зъби в изтощена гримаса, като стар пес или опосум — прекалено много зъби, все потъмнели и покрити с петна.

— Аз ли? — попита той.

— Да.

За секунда Скиола не каза нищо, просто дръпна от цигарата и наведе глава.

— Синко, няма никакво значение какво мисля — подхвана той след малко. — Случаят не е за федералните.

— Моля?

— Иска да каже, че случаят не е за федерално разследване — намеси се рязко Давънпорт. — Тук не е извършено федерално нарушение. Местните ченгета трябва да решат. Първоначално ни повикаха заради онази откачалка от бензиностанцията, но той нямаше нищо общо със случая. Преди да дойдем, от Вашингтон ни изпратиха по факса много информация за него. Знаете ли каква откачалка е? През 70-те години пращал какви ли не шантави писма на Ануар Садат. Слабително с вкус на шоколад, кучешки лайна, каталози със снимки на голи жени от Изтока. Никой не му обърнал внимание, но когато убиха господин Садат, кога беше това, през 1982, от ЦРУ проверили Хънди. От тях имаме цялата налична информация за него. Никога не е бил арестуван, не е имал никакви проблеми със закона, но пък каква откачалка е! Сметките му за телефон са на стойност хиляди долари, само заради разни гадни разговори, които води с Близкия изток. Видях едно писмо, написано до Голда Мейр^[25], в което я нарича своя любяща братовчедка… Искам да кажа, че човек трябва да е подозрителен, когато някой като него се появи на сцената. Изглеждаше достатъчно безобиден, дори не се интересуваше от наградата, опитахме се да му подхвърлим фалшив чек, но не го и погледна. Но човек трябва да внимава точно за такива като него. Спомням си, че през далечната 1978 година Морис Лий Хардън изглеждаше толкова мил, поправяше ръчни и стенни часовници, даваше ги на бедните деца, но никога няма да забравя деня, когато разкопаха зад работилницата му с кофата на багера…

— Харв, тия хлапета сигурно не си спомнят за Морис Лий Хардън — каза Скиола и остави цигарата да падне от ръката му. — Това се е случило, преди да се родят.

Постояхме минута-две в полукръг на плочника и сякаш всички едновременно се наканихме да отворим уста и да кажем, че трябва да тръгваме, когато дочух особен, сподавен шум откъм Камила. Погледнах я с изумление. Тя плачеше.

Известно време стояхме и не знаехме какво да направим. Давънпорт изгледа отвратено Хенри и мен, и леко се обърна, сякаш казваше „вината е изцяло ваша.“

Скиола примигваше бавно и гледаше уплашено, на два пъти посегна да сложи ръка на рамото й, но едва на третия върховете на пръстите му докоснаха полека нейния лакът.

— Кажи, мила, искаш ли да те закараме у дома?

Автомобилът им, точно такъв, какъвто бих очаквал — форд седан — бе паркиран в подножието на хълма, на настлания с чакъл паркинг зад сградата на биологическия факултет. Камила вървеше пред нас, между двамата агенти. Скиола й говореше успокоително като на дете. Дочувахме гласа му над хрущенето на чакъла под стъпките, процеждането на водата и шума от вятъра във върховете на дърветата над нас.

— Брат ти вкъщи ли е? — попита той.

— Да.

Скиола кимна бавно.

— Знаеш ли, брат ти ми харесва. Добро момче е. Странно е, но не знаех, че може да има момче и момиче близнаци. Харв, ти знаеше ли? — каза той над главата й.

— Не.

— Нито пък аз. Повече ли си приличахте, когато бяхте малки? Разбира се, че между вас има прилика, но цветът на косата ти изобщо не е като неговия. Жена ми има братовчеди, които са близнаци. Двамата много си приличат и работят за Социалното министерство — той направи успокояваща пауза. — С брат ти се разбирате много добре, нали?

Камила отговори нещо с глух глас.

Скиола мрачно кимна.

— Това е добре. Обзалагам се, че можете да разкажете доста интересни истории. За свръхестествени способности и разни такива. Братовчедите на жена ми ходят понякога на събирания на близнаци, няма да повярваш на нещата, които ни разправят, когато се върнат.

Небето — бяло. Дърветата чезнат зад хоризонта, а планините изобщо ги няма. Ръцете ми висят от ръкавите на сакото, сякаш не са мои. Така и не свикнах с начина, по който хоризонтът тук просто се заличаваше и те оставяше откъснат, без посока сред недовършения, въображаем пейзаж, който бе като рисунка на познатия ти свят — очертанията на едно-единствено дърво вместо цяла горичка, улични лампи и комини, носещи се над и извън контекста, преди да се запълни останалата част от платното. Една земя на забравата, изкривен рай, където старите ориентири бяха разпознаваеми, но прекалено отдалечени, разбъркани и ужасяващи заради обграждащата ги празнина.

Една стара обувка лежеше на асфалта до товарния вход, където само преди броени минути се намираше линейката. Не беше обувката на Бъни. Не знаех чия е, нито пък как се бе озовала там. Беше просто стара маратонка, полегнала на една страна. Не знам защо си я спомням дори и сега, нито пък защо ми е направила толкова голямо впечатление.

Бележки

[1] Сълк, Джонас Едуард (1914–1995) — американски лекар и изследовател, създател на първата ваксина срещу полиомиелит. — (Бел.прев.) ↑

[2] Карпентър, Карен (1950–1983) заедно с брат си Ричард създават дуета „Карпентърс“, умира от булимия. — (Бел.прев.) ↑

[3] Легендарен ирландски воин от Ълстърския цикъл — (Бел.прев.) ↑

[4] Велик крал на Ирландия от 1002–1014 г. — (Бел.прев.) ↑

[5] Габор, За За — американска актриса от унгарски произход, по-известна с деветте си брака, острия си език и страстта си към скъпоценни камъни — (Бел.прев.) ↑

[6] Миланд, Рей (1905–1986) американски актьор, във филма „Пропуснатия уикенд“ (1945) на Били Уайлдър играе писател-алкохолик. — (Бел.прев.) ↑

[7] (лат.) „Нищо ново под слънцето.“ — (Бел.прев.) ↑

[8] (фр.) „Добър ден, господин Лафорг. Какво удоволствие е да се срещнем отново.“ — (Бел.прев.) ↑

[9] Цитат от сборника с речи на Апулей „Флорида“, повечето от тях са произнесени в Картаген през 160 пр.Хр. — (Бел.прев.) ↑

[10] Алма-Тадема, сър Лорънс (1836–1912) художник от Викторианската епоха, роден в Холандия, известен с пищните си картини, изобразяващи живота в древния свят. — (Бел.прев.) ↑

[11] Фрит, Уилям Пауъл (1819–1909) английски художник-портретист. — (Бел.прев.) ↑

[12] Комедиен сериал, излъчван от 1963 до 1970 г. — (Бел.прев.) ↑

[13] Ликьор, който първоначално се е правел само в Далмация, от ферментиралия сок на мараска, вид горчиви, диви череши. — (Бел.прев.) ↑

[14] (фр.) развръзка — (Бел.прев.) ↑

[15] Така в Съединените щати се нарича службата, която в другите страни отговаря на Министерство на външните работи. — (Бел.прев.) ↑

[16] Дик, Филип Киндред (1928–1982), американски писател, автор на научнофантастични разкази. — (Бел.прев.) ↑

[17] Терминът произлиза от използването на рибарски мрежи, които се влачат по дъното, но се налага в полицейската терминология, като система от мерки за залавяне на престъпници. В случая става дума за полицейски сериал, просъществувал до 1959 г., действието се развива в Лос Анджелес. — (Бел.прев.) ↑

[18] Въображаем град от романа на Робърт Стоун „Синове на светлината“, в който авторът описва ужасите от пристрастеността към наркотиците, от алкохолизма, шизофренията и други заболявания. — (Бел.прев.) ↑

[19] (фр.) — в случая „подлютена“ — (Бел.прев.) ↑

[20] Палинур е спътник и кормчия на Еней, легендата свързва гибелта му с предсказание на богинята Венера. — (Бел.прев.) ↑

[21] Пиеса на френския поет, драматург и романист Алфред дьо Вини (1797–1863), посветена на английския поет и „фалшификатор“ на средновековна поезия Томас Чатъртън (1752-1770г.). Чатъртън се самоубива на 17 години, геният му и трагичната му смърт са увековечени от Шели, Уърдсуърт, Колридж, Данте Габриел Росети и Кийтс. — (Бел.прев.) ↑

[22] Мебели, проектирани и изработени от шейкърите, американска религиозна секта, създадена през XIX в., които вярвали, че красотата идва от полезността на вещите, а непрактичните предмети покварявали. — (Бел.прев.) ↑

[23] Поклонници или още членове на Древния арабски орден на благородниците от Мистичния параклис са представители на разклонение на масоните, създадено през 70-те години на XIX в., организират походи с умалени модели на автомобили и се разпознават по червените фесове, които носят. — (Бел.прев.) ↑

[24] Скот, Уилърд Хърман е известен американски телевизионен водещ на предаването на ЕнБиСи „Днес“. — (Бел.прев.) ↑

[25] Мейр, Голда Мабовиц (1898–1978) една от основателките на Израел, министър-председател от 1969 до 1974 г., Давид Бен Гурион веднъж я описва като „единственият мъж в правителството“. — (Бел.прев.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дона Тарт Тайната история (8)

Метаданни

Данни

Тайната история

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга втора

Глава шеста

„Загадъчна смърт в окръг Батънкил“

„В ИЗЧЕЗВАНЕТО ВЪВ ВЪРМОНТ МОЖЕ ДА СА ЗАМЕСЕНИ НАРКОТИЦИ“

Дона Тарт
Тайната история (8)