Надявах се в деня на обяда ми с Бъни времето да бъде хладно, защото най-доброто ми сако бе от боцкащ тъмен туид, но в неделя, когато се събудих беше топло и ставаше още по-топло.

— Жежко ще е днеска — ми каза чистачът, когато минах край него в коридора. — Циганско лято.

Сакото беше хубаво — ирландска вълна, сива с тъмнозелени нишки. Купих го от Сан Франциско с почти всички пари, които бях спестил от работата си през лятото, но беше прекалено тежко за топъл и слънчев ден. Облякох го и се запътих към банята, за да оправя вратовръзката.

Не бях в настроение за разговори и се изненадах неприятно, когато вътре се сблъсках с Джуди Пуви, която миеше зъбите си на умивалника. Джуди живееше през няколко врати от моята и изглежда си мислеше, че нещо ни свързва, само защото беше от Лос Анжелис. Приклещваше ме в коридорите, опитваше се да ме накара да танцувам с нея на купоните и бе казала на няколко момичета, че ще спи с мен, при това по далеч не толкова деликатен начин. Обличаше се крещящо, имаше платинено руса коса и червен корвет с калифорнийска регистрация с нейните инициали, JUDY P. Гласът й бе висок и често достигаше до писък, който отекваше из къщата като крясъците на подплашени тропически птици.

— Здравей, Ричард — поздрави и изплю пастата от устата си. Носеше изрязани джинси със странни и безумни форми, изрисувани със светещ флумастер, беше облякла и прилепнало трико, което силно подчертаваше мускулите на развития й от аеробиката корем.

— Здравей — отвърнах и се заех да оправям вратовръзката си.

— Днес си сладък.

— Благодаря.

— На среща ли?

Извърнах очи от огледалото и я погледнах.

— Моля?

— Къде отиваш?

Вече бях свикнал с разпитите от нейна страна.

— Излизам да обядвам.

— С кого?

— Бъни Коркоран.

— Познаваш Бъни?

Отново се извърнах и я погледнах.

— Донякъде. А ти?

— Разбира се. Заедно посещавахме часовете по изкуство. Голям веселяк е. Въпреки че този негов налудничав приятел с очилата изобщо не ми харесва. Как му беше името?

— Хенри?

— Да, същия — наклони се напред и се захвана да разчесва косата си, като въртеше главата си насам-натам. Ноктите й бяха в червеното на „Шанел“, но толкова дълги, че най-вероятно ги бе купила от дрогерията. — Той е пълен нещастник.

— Харесва ми донякъде — отвърнах обиден.

— На мен не — и раздели косата си в средата, като за целта използва закривения нокът на показалеца си вместо гребен. — С мен винаги се е държал гадно. Не мога да понасям и ония близнаци.

— Защо? Близнаците са мили.

— Да, бе — каза тя и завъртя силно гримираните си очи към мен в огледалото. — Слушай сега. Миналият семестър съм на един купон, пияна до козирката и се полюшвам на дансинга. Всички се блъскат един в друг, не знам защо, но близначката решава да мине през дансинга и бам, натрисам се право в нея и то много силно. Тя изрича някаква обида, която си беше незаслужена и преди да се усетя, съм плиснала бирата си в лицето й. Нощта беше такава. Дотогава вече ме бяха залели с бира шест пъти и на мен ми се стори, че точно това трябва да направя, разбираш ли?

Както и да е, тя започва да ми крещи, само след секунди се появиха брат й и онзи Хенри, надвесили са се над мен сякаш ще ме бият — издърпа косата си назад, събра я в конска опашка и се вгледа в профила си в огледалото. — Карай да върви. Пияна съм, а тия двамата са се надвесили застрашително над мен, знаеш колко голям е оня Хенри. Беше си доста страшничко, ама аз нали съм къркана, та не ми пукаше и им казах да се разкарат — извърна се от огледалото и ме дари с бляскава усмивка. — Цяла нощ бях пила камикадзета^[1]. Блъснах колата, замесих се в бой…

— Какво се случи?

Сви рамене и се обърна към огледалото:

— Както ти казах, просто им рекох да се разкарат. Тогава близнакът започна да ми крещи. Все едно наистина ще ме убие, разбираш ли? А тоя Хенри просто си седи, но на мен ми се стори много по-страшен от другия. Както и да е. Там имаше един мой приятел, членуваше в рокерска банда, знаещ, вериги и всичко останало… чувал ли си за Спайк Роумни?

Всъщност бях, видях го на първия си петъчен купон. Беше огромен, тежеше над деветдесет килограма, ръцете му бяха покрити с белези, а върховете на ботушите му имаха остри налчета.

— Та, разправям ти, Спайк влиза и вижда как тия двамата ме обиждат, блъска близнака по рамото, казва му да се разкара и преди да се усетя ония са му се нахвърлили. Сума хора се опитват да издърпат тоя Хенри и не могат. Шестима не можаха да го издърпат. Счупи ключица и две ребра на Спайк, а и доста добре подреди хубавото му лице. Казах на Спайк да повика ченгетата, но и самият той бе загазил, та изобщо не трябваше да е на територията на общежитието. Беше си грозна сцена — пусна косата около лицето си. — Искам да кажа, че Спайк е як. И гаден. Всеки би си помислил, че ще спука от бой тия мамини момченца в костюми, с вратовръзки и всичко останало.

— Хмм — казах, като се опитвах да не се разсмея. Напушваше ме на смях като се сетех за Хенри с малките му кръгли очила, книгите на пали^[2] и счупената ключица на Спайк Роумни.

— Странно е — продължи Джуди. — Предполагам, че когато такива възпитани хора се ядосат, наистина полудяват. Точно като баща ми.

— Мда, май е така — отвърнах, гледайки в огледалото и намествайки възела на вратовръзката.

— Весело изкарване — рече тя с безразличие и тръгна към вратата, после се спря. — Няма ли да завриш в това сако?

— То е единственото ми хубаво сако.

— Искаш ли да пробваш едно от моите?

Обърнах се и я погледнах. Основният й предмет бе шиене на костюми и по тази причина стаята й бе пълна с всякакви странни дрехи.

— Твое ли? — попитах.

— Откраднах го от гардероба на работилницата за костюми. Мислех да го разшия и да си направя от него бюстие.

Страхотно, рекох си, но въпреки това тръгнах с нея.

Неочаквано, но сакото се оказа хубаво — стар модел на „Брукс Брадърс“ от коприна без подплата, цвят слонова кост на тънки райета в пауново зелено. Малко се бе отпуснало, но ми прилепна.

— Джуди — рекох докато си гледах ръкавите. — Прекрасно е. Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Можеш да го вземеш, нямам време да се занимавам с него. Заета съм да шия шибаните костюми за „Както ви се харесва“. Премиерата е след три седмици и си нямам представа какво ще правя. За мен този семестър работят първокурсници, които не могат да различат шевна машина от дупка в земята.

— Между другото, друже, сакото ти ми харесва — каза Бъни, докато слизахме от таксито. — Коприна, нали?

— Да. Беше на дядо ми.

Бъни защипа парче от плътния, жълтеникав плат близо до маншета и го потърка между пръстите си:

— Страхотна дрешка — каза важно. — Въпреки че не е най-подходящото нещо за сезона.

— Така ли? — попитах.

— Така. Това е Източният бряг, младежо. Знам, че що се отнася до дрехите, по твоя край са доста laissez-faire^[3], но тук няма да те оставят да се разхождаш по бански през цялото време. Черно и синьо, това е номерът, черно и синьо… Позволи ми да ти задържа вратата. Струва ми се, че мястото ще ти хареса. Не е точно „Поло Лаундж“^[4], но за Върмонт върши работа, какво мислиш?

Беше малък, красив ресторант, с бели покривки по масите и прозоречни ниши, гледащи към градината — жив плет, увивни рози, а покрай настланите с плочи пътеки имаше латинки. Посетителите бяха предимно заможни хора на средна възраст: червендалести провинциални адвокати, които съгласно модата във Върмонт носеха спортни обувки със своите официални костюми, а дамите носеха гланцово червило и поли от меки платове, изглеждаха добре, а и загарът им не бе толкова силен. Една двойка ни огледа, а аз ясно съзнавах впечатлението, което създавахме: двама красиви колежани с богати бащи и никакви проблеми. Една-две от жените бяха всъщност доста привлекателни, въпреки че всички бяха достатъчно възрастни, за да ми бъдат майки. Замислих се, че би било прекрасно, ако успея да се обвържа с някоя: представих си младолика матрона с голяма къща и съпруг, който през цялото време е извън града във връзка със своите бизнес дела. Хубави вечери, малко джобни пари, а защо не и нещо наистина голямо, като автомобил…

Един сервитьор се приближи внимателно към нас:

— Имате ли резервация?

— Коркоран и компания — рече Бъни с ръце в джобовете, олюлявайки се напред-назад на пети. — Къде се е скрил Каспар днес?

— В отпуск е. Ще се върне след две седмици.

— Браво на него — каза Бъни сърдечно.

— Ще му предам, че сте питали за него.

— Ще го направиш, нали?

— Каспар е страхотен — обясни Бъни, докато следвахме сервитьора към масата. — Метр д’. Висок старец с мустаци. Австриец или някакъв такъв — после снижи гласа си до шумен шепот — и не е хомо, можеш ли да си представиш. Забелязал ли си, че обратните си умират да работят в ресторанти? Искам да кажа, всеки един педал…

Видях как вратът на нашия сервитьор леко се стяга.

— … Когото съм познавал, е обсебен на тема храна. Чудя се защо ли е така? Дали се дължи на нещо психологическо? Струва ми се, че…

Сложих пръст на устните си и кимнах към сервитьора, който точно в този момент се извърна и ни хвърли невероятно злобен поглед.

— Харесва ли ви масата, господа? — попита.

— Определено — отвърна сияещият Бъни.

Сервитьорът ни подаде менютата с превзета и саркастична деликатност, и се отдалечи. Седнах и отворих листата с вината, цялото ми лице бе пламнало. Бъни се настани на стола си, отпи глътка вода и се огледа щастливо:

— Страхотно място.

— Приятно е.

— Но не е „Поло“ — опря лакът на масата и отмахна косата от очите си. — Често ли ходиш там? В „Поло“, искам да кажа.

— Не толкова — никога не бях чувал за него, което в известен смисъл бе разбираемо, защото живея на около шестстотин и петдесет километра от Бевърли Хилс.

— Изглежда ми като място, където би отишъл с баща си — изрече замислено Бъни. — Подходящо е за типично мъжки разговори и разни такива. Баща ми изпитва същото към „Оук Бар“ в Плаза. Когато станахме на осемнадесет, ни заведе там с братята ми за първото ни питие.

Единствено дете съм и роднините на другите ме интересуват:

— Братя? Колко?

— Четирима. Теди, Хю, Патрик и Брейди — разсмя се той. — Чувствах се ужасно, когато татко ме заведе, защото бях най-малкия, а за него това значеше много и през цялото време повтаряше „Ето, синко, изпий първото си питие.“ И „Няма да мине много време и ще седиш на моето място.“ „Вероятно скоро ще умра“ и всякакви такива простотии. Аз пък през цялото време бях скован от страх, защото месец преди това с едно приятелче на име Клоук тръгнахме от „Сейнт Джеръм“ и дойдохме в клуба, за да работим в библиотеката над някакъв проект по история. Направихме огромна сметка в „Оук Бар“ и се измъкнахме без да платим. Знаеш ги тия, момчешките работи. И ето, бях отново там с баща ми.

— Разпознаха ли те?

— Разбира се — отговори мрачно. — Знаех, че ще ме познаят. Но пазиха поведение. Не казаха нищо за случая, просто допълниха старата сметка към новата.

Опитах се да си представя картинката: пиян възрастен баща, облечен в костюм от три части, който с въртеливи движения разклаща скоча или каквото там пие из чашата си. И Бъни. Изглеждаше малко отпуснат, но това бе отпуснатостта на мускули превърнали се в плът. Едро момче от типа, който играе ръгби в гимназията. Типа син, за който всеки баща тайно си мечтае: добре сложен, с благ характер, не прекалено умен, падащ си по спорта, умеещ да завързва познанства и да разказва изтъркани, пиперливи вицове.

— Баща ти забеляза ли? — попитах.

— Не. Беше пиян-залян. Дори да бях барман в „Оук Бар“ пак нямаше да забележи.

Сервитьорът отново се бе насочил към нас.

— Виж сега, Пружинко се връща — каза Бъни и съсредоточено заби поглед в менюто. — Реши ли какво ще ядеш?

— Какво има в това? — попитах Бъни и се наведох да разгледам питието, донесено му от сервитьора. Беше налято в нещо като малък аквариум, яркочервено на цвят и пълно със сламки, хартиени чадърчета и парченца плодове, стърчащи от всички страни.

Бъни извади едно от чадърчетата и облиза края му.

— Какво ли не. Ром, боровинков сок, кокосово мляко, портокалов ликьор, прасковено бренди, мента и не зная какво още. Опитай го, хубаво е.

— Не, благодаря.

— Хайде.

— Благодаря, не искам.

— Хайде.

— Не, благодаря. Не искам.

— За първи път опитах такова нещо, когато преди две лета бях в Ямайка — заразказва Бъни. — Един барман на име Сам ми го забърка. Рече ми „Изпий едно такова, синко, и няма да можеш да уцелиш вратата“. Мътните ме взели, така и не успях. Бил ли си някога в Ямайка?

— Скоро не съм бил.

— Вероятно в Калифорния си свикнал с палмите, кокосовите орехи и всички такива неща. За мен беше прекрасно. Купих си розов бански на цветчета и всичко останало. Опитах се да накарам Хенри да дойде с мен, но той каза, че там няма никаква култура, с което не съм съгласен, имаха нещо подобно на музей.

— Разбираш ли се с Хенри?

— Със сигурност — отвърна Бъни и се отпусна назад в стола си. — През първата година в колежа бяхме съквартиранти.

— И го харесваш?

— Определено, определено. Въпреки че с него трудно се живее. Мрази шума, мрази компаниите, мрази бъркотията. Няма такива неща като водене на гаджето в квартирата, за да послушате записите на Арт Пепър^[5], ако ме разбираш правилно.

— Струва ми се малко груб.

Бъни вдигна рамене.

— Той така си се държи. Разбираш ли, неговият мозък не работи по същия начин като нашите. Винаги е в облаците с Платон или нещо подобно. Работи много, взема се много на сериозно, учи санскрит, коптски и разни други откачени езици. Хенри, викам му, ако ще си губиш времето с нещо друго освен с древногръцкия — ако питаш мен, той и английският са всичко, от което човек се нуждае — защо не си купиш някои от записите на Бърлиц^[6] и не си усъвършенстваш френския. Намери си някоя шантонерка или нещо такова. Вулей-ву кушей авек муа и т.н.

— Колко езика знае?

— Изгубих им броя. Седем или осем. Може да разчита и йероглифи.

— Браво.

Бъни нежно поклати глава:

— Това момче е гений. Само ако поиска, може да работи като преводач в ООН.

— Откъде е?

— Мисури.

Каза го с толкова привидно сериозен вид, че си помислих, че се шегува и се разсмях.

Бъни учудено вдигна вежди.

— Моля? Ти какво си мислеше, че е роден в Бъкингамския дворец ли?

Свих рамене, все още смеейки се. Хенри беше толкова странен, че трудно можех да си го представя да идва от някое конкретно място.

— Ами да — каза Бъни. — От щата „Покажи ми“^[7]. Момче от Сейнт Луис като добрия стар Том Елиът. Баща му е някакъв строителен магнат, при това не много почтен, поне така твърдят братовчедите ми от Сейнт Луис. Въпреки че Хенри е последният, който ще ти каже с какво се занимава баща му. Държи се така, сякаш не знае и определено не го е грижа.

— Бил ли си в дома му?

— Ти шегуваш ли се? Той е толкова потаен, човек ще си помисли, че става дума за проекта „Манхатън“ или за нещо такова. Веднъж обаче се запознах с майка му. Стана случайно. Беше се отбила в Хампдън на път за Ню Йорк, за да го види, аз пък се натъкнах на нея, докато бродеше из Монмът и разпитваше хората дали знаят къде е стаята му.

— Как изглеждаше?

— Красива жена. Тъмна коса и сини очи като на Хенри, визонено палто, но ако ме питаш, носеше прекалено много червило и разни други труфила. Ужасно млада. Хенри е единственото й дете и тя го обожава — наведе се напред и снижи глас. — Семейството има пари, та чак с лопата да ги ринеш. Милиони, милиони. Разбира се, парите им са нови, но доларите са си долари, ако ме разбираш правилно? — той смигна. — Като стана дума, канех се да питам. Как твоят татко трупа нечестните си печалби?

— Петрол — отвърнах, отчасти беше вярно.

Бъни зяпна, а устните му оформиха малко „о“.

— Имате петролни кладенци?

— Ами, всъщност един — отвърнах скромно.

— Но добивът е добър?

— Така казват.

— Боже — каза Бъни поклащайки глава. — Златният Запад.

— На нас ни носи печалби.

— Боже. Баща ми е само някакъв противен стар директор на банка.

Колкото и странно да изглеждаше, счетох за нужно да сменя темата, тъй като се насочвахме към опасни води.

— Ако Хенри е от Сейнт Луис — попитах, — откъде толкова много акъл у него?

Въпросът бе съвсем невинен, но за моя изненада Бъни трепна и се присви.

— Хенри претърпял тежък инцидент, когато бил малко момче. Блъснала го кола или нещо подобно и едва не умрял. Няколко години не ходил на училище, имал частни учители, но дълго време не могъл да прави нищо друго освен да лежи в леглото и да чете. Предполагам, че е от ония деца, които четат неща за университета, още когато са на две години.

— Блъснат от кола?

— Мисля, че е това. Не ми хрумва какво друго може да е. Той не обича да говори за това — и снижи глас. — Знаеш ли защо разделя косата си така, че да пада над дясното му око? Защото там има белег. Почти загубил зрението си с това око и сега не вижда много добре с него. А и върви леко вдървено, сякаш куца. Въпреки че това няма никакво значение, защото е як като бик. Не знам какво е правил, сигурно е вдигал тежести или нещо такова, но си е върнал формата. Типичен Тиъдър Рузвелт, който преодолява препятствията. Трябва да му се възхищаваш затова — отново прокара ръка през косата си и кимна на сервитьора да донесе още едно питие. — Какво искам да кажа ли? Ами вземи някой като Франсис. Ако ме питаш, той е толкова умен, колкото и Хенри. Момче с потекло и купища пари. Но всичко му е поднасяно на тепсия. Мързелив е. Обича да се забавлява. След часовете не си помръдва пръста, освен за да пие като сюнгер и да ходи по купони. Колкото до Хенри — той повдигна вежда, — можеш да го спукаш от бой и пак няма да го откъснеш от старогръцкия… Благодаря, ето тук, моля — каза на сервитьора, който държеше поредното яркочервено питие на една ръка разстояние. — Не искаш ли още едно?

— Пих достатъчно.

— Хайде, друже. Аз черпя.

— Ами, още едно мартини — поръчах на сервитьора, който вече се бе обърнал. Извърна се и ме погледна.

— Благодаря — казах тихо и отместих очи от танцуващата му и изпълнена с омраза усмивка, докато не се отдалечи.

— Знаеш ли, най-много от всичко мразя фамилиарничещи педали — любезно изрече Бъни. — Ако ме питат, трябва да ги завържат и да ги изгорят на клада.

Познавам мъже, които се изказват зле за хомосексуалността, защото тя ги плаши и вероятно имат склонност към нея, познавам и мъже, които се изказват зле за нея и наистина го мислят. Първоначално причислих Бъни към първата категория. Сърдечното му ръкостискане и университетската му общителност бяха напълно странни и следователно подозрителни, а към това прибавям и изучаването на класически езици, което определено е безобидно, но въпреки това все още е повод за неодобрение в определени кръгове.

— Искаш ли да знаеш какво представляват класиците? — ме попита пияният административен ръководител, отговарящ за приема на студенти, на купон на катедрата преди няколко години. — Ще ти кажа за какво става дума при тях. За войни и педали.

Афористично и вулгарно твърдение без съмнение, но подобно на много такива жалки вулгарности и то съдържаше в себе си зрънце истина.

Но колкото повече слушах Бъни, толкова по-ясно ми ставаше, че смехът му не бе принуден, че съвсем не изпитваше желание да удовлетвори нечии очаквания. Напротив, бе изпълнен с безгрижната липса на стеснителност на своенравен ветеран от войните, женен от години и многодетен баща, който намира темата за безкрайно отблъскваща и забавна.

— А приятелят ти Франсис? — попитах.

Предполагам, че това бе долно от моя страна или просто исках да видя как ще се измъкне от ситуацията. Може би Франсис не беше хомосексуален, със същия успех можеше да се окаже и опасен женкар, но със сигурност бе от онзи тип хора — гъвкави, добре облечени и невъзмутими, които предизвикват определени съмнения у хора като Бъни, предполагащи, че имат нюх за тези неща.

Бъни ме погледна с недоумение:

— Глупости — отсече. — Кой ти наприказва това?

— Никой. Всъщност Джуди Пуви — допълних, тъй като бе ясно, че няма да приеме „никой“ за отговор.

— Разбирам защо го е казала, но в наши дни наричат всекиго „обратен“ по повод и без повод. Все още съществува такова нещо като старомодния тип мамино синче. Единственото, от което Франсис има нужда, е приятелка — и ме погледна с присвити очи през малките си модни очила. — Ами ти? — попита леко войнствено.

— Какво аз?

— Нямаш ли си приятелка? Там, в Холивуд, не те ли чака някоя сладка мажоретка?

— Не — не исках да обяснявам проблема с приятелките си точно на него. Едва наскоро бях успял да се отърва от дълга и задушаваща връзка с едно момиче в Калифорния, което ще нарека Кати. Запознахме се през първата ми година в колежа, първоначално бях привлечен от интелигентното й и мрачно бунтарство, такова таях и аз. Но след около месец, през който тя здраво се залепи за мен, започнах с ужас да осъзнавам, че тя не бе нищо повече от човек без истински културни интереси, примитивно копие на Силвия Плат, отдадено на масовата психоза по популярната музика и изкуство. Връзката ни сякаш продължи вечно, подобно на сълзлив и безкраен телевизионен филм, изпълнена с обичайната досадна прилепчивост, с оплаквания и изповеди по паркингите, свързани с „непълнота“ и „ниско самочувствие“, и всички останали банални жалвания. Тя бе една от основните причини за отчаяното ми желание да напусна дома и една от причините за страха ми от лъчезарните и привидно безопасни нови момичета, с които се запознах през първите си седмици в колежа.

Мислите за нея ме накараха да помръкна. Бъни се наведе над масата.

— Вярно ли е, че момичетата в Калифорния са по-красиви?

Разсмях се толкова силно, че питието едва не ми излезе през носа.

— „Плажни красавици“? — смигна той. — „Купон на плажа“?

— Точно така.

Остана доволен. Още повече се наведе през масата и като някой стар вуйчо започна да разказва със задоволство за приятелката си, която се казваше Марион.

— Знам, че си я виждал. Миньонче. Русокоса, синеока, ей толкова висока?

Всъщност това наистина извика някакви спомени в главата ми. Още през първата седмица в колежа бях видял Бъни в пощата да говори доста угрижено с момиче, отговарящо на описанието.

— Аха — заяви гордо той, докато прокарваше пръст по ръба на чашата си. — Тя ми е гадже. Със сигурност мога да ти кажа, че ме кара да се държа подобаващо.

Думите му ме хванаха, докато преглъщах, и едва не се задавих от смях.

— Учи начална педагогика, не е ли прекрасно? — каза Бъни. — Искам да кажа, че тя е истинско момиче — раздалечи ръцете си, за да покаже порядъчно голямо разстояние между тях. — Дълга коса, закръглена и не се страхува да носи рокли. Харесва ми. Можеш да ме наречеш старомоден, но не си падам много по умните момичета. Ето, вземи Камила например. Забавна е, страхотен приятел и всичко останало…

— Хайде — отвърнах все още през смях. — Тя наистина е хубава.

— Така е наистина — вдигна в знак на съгласие ръката си Бъни. — Прекрасно момиче. Винаги съм го казвал. Изглежда като точно копие на статуята на Диана в клуба на баща ми. Единственото, което й липсва, е здрава майчина ръка, но въпреки това според мен тя е нещо като шипков цвят, сравнен с изкуствено отгледаната чайна роза. Не приема нещата, с които трябва да се съобразява. През повечето време носи размъкнатите дрехи на брат си, с които някои момичета може и да изглеждат приемливо, въпреки че, откровено казано, според мен нито едно момиче не може да се понрави наистина, ако се облича така. А тя определено не може да си го позволи. Прекалено много прилича на брат си. Чарлс е хубав мъж, винаги можеш да разчиташ на него, но не бих искал да се оженя за него, нали?

Беше набрал скорост и се канеше да каже нещо, когато изведнъж се спря, лицето му придоби кисел вид, сякаш се бе сетил за нещо неприятно. Бях озадачен и същевременно заинтригуван, нима се бе изплашил, че е казал прекалено много, нима се страхуваше да не изглежда глупав? Опитвах се да измисля начин бързо да сменя темата, за да го избавя от ситуацията, но той се намести в стола си, присви късогледите си очи и огледа помещението.

— Виж там. Мислиш ли, че това сме ние? Време е.

Освен огромното количество храна, което погълнахме през онзи следобед: супа, омари, пастет, мус — в ужасяващо разнообразие и количество, пихме още повече. Коктейлите бяха последвани от три бутилки „Тетинджър“, а след тях пихме и бренди, постепенно масата ни се превърна в единствен център на внимание в помещението, около което предметите се появяваха и изчезваха със смайваща бързина. Не спирах да пия от чаши, които сякаш някаква магия поставяше пред мен, Бъни предлагаше наздравици за всичко: от колежа Хампдън през Бенджамин Джоуит^[8] до Атина на Перикъл. С времето тостовете ставаха все по-приповдигнати и по-цветисти, а когато дойде време да ни сервират кафето, навън се стъмваше. Бъни беше вече пиян и поиска от сервитьора да донесе две пури, които последният остави до сметката обърната с лицето надолу, на малък поднос.

Задименото помещение се въртеше с бясна скорост, пурата не ми помагаше да спра вихъра. Напротив, от нея ми се привидяха ярки петна, които по краищата бяха тъмни, заприличаха ми на ужасните едноклетъчни същества, заради които присвивах очи, за да ги гледам през микроскопа, докато ми причернее. Изгасих пурата в пепелника или по-скоро в онова, което взех за пепелник, но се оказа десертната ми чинийка. Бъни внимателно свали очилата си с позлатени рамки и започна да ги лъска с кърпа. Без тях очите му изглеждаха малки, слаби и приветливи, насълзени от дима и сбръчкани от смях в ъглите.

— Е, друже, на това му викам обяд, нали така? — каза той, захапал пурата със зъби и вдигнал очилата към светлината, за да провери дали няма прашинки по тях. Приличаше на младия Теди Рузвелт^[9], без мустаци, току готов да поведе конницата нагоре по хълма Сан Хуан или тръгнал по следите на някой див звяр.

— Прекрасен обяд. Благодаря.

Той издуха огромен облак синкав и вонлив дим.

— Страхотна храна, добра компания, много пиячка, какво повече можем да искаме? Как беше онази песен?

— Коя песен?

— „Искам обяд — запя Бъни, — разговор и…“^[10] т.н., пам-пам-пам.

— Не я знам.

— Аз също. Етел Мърман я пее.

Навън се смрачаваше и докато се опитвах да съсредоточа погледа си отвъд предметите, които непосредствено ни заобикаляха, видях, че освен нас в ресторанта нямаше никого другиго. В един от далечните ъгли се мержелееше някаква неясна фигура, която взех за нашия сервитьор — мрачно същество, обладаващо известна доза свръхестественост, но без да притежава онова всепоглъщащо излъчване, за което твърдят, че е характерно свойство на сенките. Бяхме център на неговото внимание и почувствах как е съсредоточил върху нас цялата сила на своята призрачна омраза.

— Ъ… — рекох и така се наместих на стола, че едва не паднах. — Май трябва да си вървим.

Бъни махна с ръка великодушно и обърна сметката, започна да я разучава, докато ровеше по джобовете си. В следващия миг вдигна поглед и се усмихна:

— Знаеш ли, друже…

— Да?

— Никак не ми се ще да ти причинявам това, но нека този път обядът да е за твоя сметка.

Хвърлих му пиян, изпълнен с недоумение поглед и се изсмях.

— Нямам и пукната пара в себе си.

— Нито пък аз — допълни той. — Смешно е, но изглежда съм забравил портмонето си вкъщи.

— Стига де, шегуваш се.

— Никак даже. Нямам и цент. Бих ти показал празните си джобове, но Пружинко ще види.

Усетих присъствието на злобния сервитьор, който се прокрадваше в сенките и без съмнение с интерес слушаше тази размяна на реплики.

— Колко е сметката?

Бъни прокара треперещия си пръст надолу по колоната с цифри:

— Излиза, че е двеста осемдесет и седем долара и петдесет цента, без бакшиша.

Останах като зашеметен от сумата и смаян от липсата на загриженост у него.

— Това е голяма сума.

— Ами всичката тази пиячка…

— Какво ще правим?

— Не можеш ли да му напишеш чек, или нещо такова? — попита небрежно.

— Нямам чекова книжка.

— Тогава плати с кредитната си карта.

— Нямам кредитна карта.

— Стига, бе!

— Нямам — отвърнах, раздразнен още повече от държанието му.

Бъни избута стола си назад, изправи се и огледа ресторанта със заучено безгрижие, подобно на детектив, който оглежда хотелско лоби. За миг си помислих, че ще драсне, но той ме потупа по рамото.

— Седи си спокойно, друже — ми прошепна. — Отивам да се обадя по телефона.

И тръгна с юмруци в джобовете. Белите му чорапи проблясваха в сумрака.

Нямаше го дълго време. Започнах да се чудя дали изобщо ще се върне, или се бе измъкнал през някой прозорец, оставяйки ме да се оправям със сметката. Най-накрая някъде се затръшна врата и той влезе в стаята с небрежна походка.

— Не се притеснявай, не се притеснявай — каза ми, докато се приплъзна на стола си. — Всичко е уредено.

— Какво направи?

— Обадих се на Хенри.

— Той ще дойде?

— За нула време.

— Ядосан ли е?

— Не — отвърна Бъни, отхвърляйки мисълта с леко махване на ръката си. — Ще се радва да ни помогне. Между нас казано, мисля, че освен това се радва на възможността да излезе от къщи.

След около десет ужасно неудобни минути, през които се преструвахме, че пием утайката на студеното си кафе, в салона влезе Хенри с книга в ръка.

— Видя ли? — прошепна ми Бъни. — Знаех си, че ще дойде. Ей, здравей — поздрави, когато Хенри доближи масата. — Колко се радвам да те видя.

— Къде е сметката? — каза Хенри с безизразен и глух глас.

— Тук някъде, друже — отвърна Бъни, тършувайки между чашите за кафе и алкохол. — Хиляди благодарности. Длъжник съм ти наистина…

— Здравей — обърна се студено Хенри към мен.

— Здравей.

— Как си? — държеше се като машина.

— Добре.

— Ето, заповядай, приятелю — каза Бъни и му подаде сметката.

Хенри изпитателно погледна крайната сума, но по лицето му не бе изписано нищо.

— А — дружески каза Бъни, а гласът му отекна в напрегнатата тишина, — щях да се извиня, че съм те откъснал от книгата ти, но ти си я взел със себе си. Какво четеш? Нещо интересно?

Хенри му я подаде без да каже нищо. Буквите на корицата бяха на някакъв източен език. Бъни я погледна за миг и му я върна.

— Интересно — каза неопределено.

— Готови ли сте да тръгваме? — попита рязко Хенри.

— Ама разбира се — отвърна бързо Бъни, скочи и едва не събори масата. — Само кажете. Undele, undele.^[11] Когато кажеш.

Хенри плати сметката, а Бъни се въртеше край него като провинило се дете. Пътят към дома бе мъчителен. Бъни бе на задната седалка и направи няколко умели, но обречени опита да завърже разговор — изблиците му проблясваха и потъваха. Хенри не отместваше очи от пътя, а аз седях на предната седалка до него. Бърниках вградения пепелник, отварях го и го затварях, докато в един момент не осъзнах колко дразнещо бе това и с мъка се принудих да спра.

Първо спря пред дома на Бъни. Той излая поредица от неразбираеми любезности, шляпна ме по рамото и изскочи от автомобила.

— Да, добре, Хенри, Ричард, пристигнахме. Прекрасно. Добре. Толкова съм ти благодарен… страхотен обяд… чао, да, довиждане… — вратата се затръшна и той се изстреля като пружина нагоре по стълбите.

Хенри се обърна към мен, когато той се прибра:

— Много съжалявам.

— Не, няма за какво — отвърнах засрамен. — Просто недоразумение. Ще ти върна парите.

Прокара ръка през косата си и с изненада установих, че тя трепери.

— Не съм си и помислил такова нещо — каза рязко. — Вината е негова.

— Но…

— Беше ти казал, че ще те води на обяд, нали?

Лека обвинителна нотка се усещаше в гласа му.

— Да — отговорих.

— И просто се оказа, че си е забравил портмонето вкъщи.

— Няма проблем.

— Има проблем — сопна се Хенри. — Това е ужасен номер. Откъде можеш да знаеш? Той смята, че всеки, в чиято компания се намира, може да извади огромна сума пари и при най-малкия намек. Изобщо не се замисля за тези неща и колко неудобна е цялата ситуация за всички. Ами ако не си бях у дома?

— Сигурен съм, че наистина го е забравил.

— Отишли сте с такси до там — рече накратко Хенри. — Кой плати?

Веднага започнах да протестирам, но изведнъж замръзнах. Бъни беше платил за таксито. Дори бе изтъкнал това с поведението си.

— Виждаш ли — каза Хенри. — Дори и не е много хитър, нали? Не стига, че го прави с всички, но да си призная, не съм и помислял, че ще има наглостта да го опита с напълно непознат.

Не знаех какво да кажа. Потеглихме към Монмът в мълчание.

— Пристигнахме. Съжалявам.

— Няма нищо. Благодаря ти, Хенри.

— Лека нощ.

Останах под лампата на верандата и го гледах как потегли. После влязох и се качих в стаята си, където се проснах на леглото и потънах в дълбок пиянски сън.

— Научихме всичко за обяда ти с Бъни — каза Чарлс.

Разсмях се. Беше неделя, късно следобед на другия ден, бях прекарал почти цялото време пред бюрото в четене на „Парменид“. Гръцкият не ми вървеше, измъчваше ме и махмурлук. Толкова дълго бях гледал текста, че буквите вече не приличаха на букви, а на нещо неразгадаемо, на отпечатъци от птичи крачета по пясъка. Гледах унесено през прозореца към ниско окосената ливада, която приличаше на зелено кадифе и на талази покриваше хълмовете на хоризонта. Тогава, някъде долу, видях близнаците, които като двойка призраци се приплъзваха по ливадата.

Надвесих се през прозореца и ги извиках. Спряха се и се обърнаха, заслониха челата си с ръце и присвиха очи срещу вечерното зарево.

— Здравей — отвърнаха те, а накъсаните им и едва доловими гласове достигнаха до мен като един. — Слез при нас.

И ето ни, разхождаме се покрай рехавата борова горичка в подножието на планината, аз съм между тях двамата.

Вечерта им придаваше особен ангелоподобен вид: русите им коси се развяваха от вятъра, бяха облечени в бели пуловери и обувки за тенис. Не знаех защо ме поканиха с тях. Държаха се съвсем вежливо, но изглеждаха предпазливи и леко озадачени, сякаш идвах от страна с непознати и ексцентрични обичаи, което ги караше да бъдат много внимателни, за да не ме изплашат или обидят.

— Откъде разбрахте за това? За обяда?

— Бъни се обади тази сутрин. А Хенри ни разказа снощи.

— Стори ми се много ядосан.

Чарлс сви рамене:

— По-скоро ядосан на Бъни, но не и на теб.

— Нямат особена слабост един към друг, нали?

Те сякаш се изненадаха от думите ми.

— Те са стари приятели — каза Камила.

— Най-добри приятели, бих казал — допълни Чарлс. — Беше време, когато бяха неразделни.

— Струва ми се, че доста се карат.

— Разбира се — каза Камила. — Но това не означава, че не държат един на друг. Хенри е толкова сериозен, а Бъни толкова — всъщност несериозен — че двамата се разбират много добре.

— Да — вмъкна Чарлс. — Веселият и Замисленият^[12]. Идеална двойка. Мисля, че Бъни е единственият човек на земята, който може да разсмее Хенри — той млъкна изведнъж и посочи в далечината. — Бил ли си някога там? На онзи хълм има гробище.

Едва го виждах през боровете — ниска, разпиляна редица от надгробни плочи, разкривени и изядени от времето, наклонени под такъв ъгъл, че създаваха трескаво и свръхестествено усещане за движение, сякаш някаква истерична сила, може би полтъргайст, ги бе разпиляла само миг преди това.

— Старо е — каза Камила. — От осемнадесети век. Тук е имало град, църква и мелница. Не е останало нищо друго, освен основи. Но все още се виждат очертанията на градините. А сега на мястото на къщите растат ябълки, дива майорана и дъхави рози. Един Господ знае какво се е случило навремето. Вероятно епидемия, или пък пожар.

— Или нападение на индианците — допълни Чарлс. — Някой път трябва да отидеш и да разгледаш, най-вече гробището.

— Красиво е. Особено през зимата.

Слънцето беше слязло ниско и къпеше в злато дърветата, които хвърляха дългите си и разкривени сенки по земята пред нас. Известно време се разхождахме, без да говорим. Въздухът бе изпълнен с тежката миризма на далечни огнища и хапеше с хладината на здрача. Единственият шум бе от стъпките ни по насипалата с чакъл пътека и свиренето на вятъра в боровете. Спеше ми се, главата ме болеше и всичко бе обкръжено от някакво усещане за нереалност, за сън. Имах усещането, че всеки миг ще се сепна с глава върху купчина книги и ще се събудя сам в мрачната стая.

Изведнъж Камила спря и сложи пръст на устните си. Върху едно повалено дърво, разсечено на две от мълния, бяха кацнали три огромни черни птици, които бяха твърде едри за врани. Досега не бях виждал такива.

— Гарвани — каза Чарлс.

Не помръдвахме и ги гледахме. Едната тромаво подскачаше към края на един клон, който скърцаше и се люлееше под тежестта й, докато накрая се оттласна и с грачене се издигна във въздуха. Другите я последваха със силен плясък на крилете си. Образуваха триъгълник и се понесоха над ливадата — три черни сенки над тревата.

Чарлс се разсмя:

— Три гарвана — за всеки по един. Обзалагам се, че това бе предзнаменование.

— Поличба.

— За какво? — попитах.

— Не зная — отвърна Чарлс. — Хенри е този, който може да гадае по птиците. Той е птицегадател.

— Познава всичко римско, няма как да не знае.

Тръгнахме обратно към дома и на върха на едно възвишение видях в далечината мрачните фронтони на „Монмът хаус“. Небето беше студено и празно. Сребристата луна приличаше на бял полумесец от нокът и се носеше в мрака. Не бях свикнал с тези призрачни есенни залези, с хладината и ранно настъпващата тъмнина. Нощите се спускаха прекалено бързо и тишината, която завладяваше през нощта долината, ме изпълваше със странна и боязлива тъга. Замислих се безрадостно за „Монмът хаус“: празни коридори, стари газени лампи и ключът, който се превърта в ключалката на стаята ми.

— Ще се видим по-късно — каза Чарлс пред входа на Монмът, лицето му изглеждаше бледо на светлината от лампата на верандата.

В далечината виждах светлините в столовата на общежитието, можех да видя и тъмните силуети, които минават край прозорците.

— Беше ми приятно — избъбрах и пъхнах ръце в джобовете си. — Искате ли да вечеряте с мен?

— За съжаление, не. Трябва да се прибираме.

— Добре — отвърнах разочарован, но облекчен. — Някой друг път.

— Какво ще кажеш…? — обърна се изведнъж Камила към Чарлс.

Той сбърчи вежди.

— Хмм. Права си.

— Ела да вечеряш у дома — обърна се импулсивно Камила към мен.

— Не — отговорих бързо.

— Моля те.

— Не, благодаря. Всичко е наред.

— Я стига — любезно каза Чарлс. — Няма кой знае какво за ядене, но бихме искали да дойдеш.

Изпитах пристъп на благодарност към него. Наистина много исках да отида.

— Стига да сте убедени, че няма никакъв проблем.

— Никакъв — каза Камила. — Да вървим.

Чарлс и Камила бяха наели обзаведен апартамент на третия етаж в къща в северен Хампдън. Щом прекрачеше прага, човек се озоваваше в малка всекидневна със скосени стени и тавански прозорци. Креслата и изтърбушеният диван бяха покрити с пепелява тапицерия, износена на подлакътниците: розови мотиви на жълтокафяв фон и жълъди и дъбови листа на тъмнозелен. Навсякъде имаше опърпани, пожълтели от времето покривчици. Над камината, за която впоследствие установих, че не работи, имаше полица, където блестяха два свещника от оловен кристал и няколко потъмнели сребърни подноса.

Не мога да кажа, че мястото тънеше в безредие, но бе на ръба. Навсякъде, където бе възможно, бяха скупчени книги, масите бяха отрупани с листа, пепелници, бутилки уиски, кутии шоколадови бонбони, а чадъри и обувки задръстваха и без това тесния коридор. В стаята на Чарлс дрехите бяха пръснати по пода, а от вратата на гардероба висеше истинска паяжина от вратовръзки. Тоалетката на Камила пък бе покрита с празни чаени чаши, протекли химикалки и увехнали невени във водна чаша, а пред леглото, на пода, имаше недореден пасианс. Разположението на мястото бе странно, изпълнено с прозорци на неочаквани места, коридори, водещи наникъде и ниски врати. Трябваше да се наведа, за да вляза, а накъдето и да погледнех, изникваше някаква нова странност: стар стереоскоп, в който покритите с палми улици на призрачната Ница изчезваха в далечината с цвят на сепия, остриета от стрели в прашна кутия, еленови рога и скелет на птица.

Чарлс влезе в кухнята и започна да отваря и затваря шкафовете. Камила ми наля питие от бутилка с ирландско уиски, намираща се върху купчина броеве на „Нешънъл Джиографик“.

— Ходил ли си в смолистите ями на ранчото Ла Бреа^[13]? — попита между другото тя.

— Не — отвърнах безпомощно и объркан, забих поглед в чашата си.

— Чарлс, представи си — провикна се тя към кухнята. — Той живее в Лос Анджелес и никога не е бил в смолистите ями на ранчото Ла Бреа.

Той се показа на вратата, бършейки ръцете си в кърпа за съдове:

— Наистина ли? — каза той с детинско учудване. — И защо?

— Не зная.

— Те са толкова интересни. Само се замисли.

— Познаваш ли тук много хора от Калифорния? — каза Камила.

— Не.

— Но познаваш Джуди Пуви.

Останах слисан, откъде знаеше това?

— Тя не ми е приятелка — отвърнах.

— Нито пък моя — допълни Камила. — Миналата година плисна питието си в лицето ми.

— Чух за това — и се засмях, но тя не се усмихна.

— Не вярвай на всичко, което чуваш — каза, отпивайки още една глътка от питието си. — Знаеш ли кой е Клоук Рейбърн?

Знаех. В Хампдън имаше малка, модна група калифорнийци, повечето от Сан Франциско и Л. А. Клоук Рейбърн бе нейният център — целият изтъкан от отегчени усмивки с премрежени, сънливи очи, обвит в цигарен дим. Момичетата от Лос Анджелес, в това число и Джуди Пуви, му бяха фанатично предани. Той бе от хората, които виждаш в мъжката тоалетна по време на купони, да шмъркат кокаин от ръба на мивката.

— Той е приятел на Бъни.

— Откъде накъде? — попитах изненадано.

— Били са заедно през подготвителната година в „Сейнт Джеръм“ в Пенсилвания.

— Нали познаваш Хампдън — намеси се Чарлс, отпивайки голяма глътка от питието си. — Тези прогресивни колежи обожават проблемните ученици, преследваните хора. Клоук се премести тук след първата си година в колеж в Колорадо. През цялото време ходил да кара ски и се провалил на всички изпити. Хампдън е последното място на земята…

— За най-лошите на света — каза през смях Камила.

— Стига де — намесих се аз.

— Във всеки случай, мисля, че е така — поде Чарлс. — Половината от хората са тук, защото не биха ги приели в нито едно място. Това не значи, че Хампдън не е прекрасно училище. А може би, именно затова е прекрасно. Вземи Хенри например, ако не го бяха приели в Хампдън, едва ли изобщо щеше да постъпи в колеж.

— Не вярвам — казах аз.

— Може и да звучи абсурдно, но той така и не е завършил десети клас в гимназията, а колко са добрите колежи, които ще приемат човек, изостанал в десети клас? Освен това, съществува и проблемът със стандартизиращите тестове. Хенри отказал да се яви на общообразователния изпит, най-вероятно резултатите му щяха да са над всичко постигано досега, но имал естетически възражения по въпроса. Можеш да си представиш как звучи това в ушите на приемната комисия — той отпи отново. — А ти как се озова тук?

Трудно можех да прочета изражението в очите му.

— Хареса ми брошурата.

— Сигурен съм, че за приемната комисия това е прозвучало като напълно разумен довод, за да те допуснат тук.

Щеше ми се да бях поискал чаша вода. В стаята бе горещо, гърлото ми бе пресъхнало, а уискито бе оставило ужасен вкус в устата ми, не че беше лошо, напротив — всъщност бе доста добро, но имах махмурлук и цял ден не бях сложил нищо в устата си. Изведнъж започна да ми се гади.

На вратата се почука, а после този единствен звук бе последван от силно барабанене. Чарлс пресуши чашата си, без да каже нищо и хлътна обратно в кухнята, докато Камила отиде да отвори.

Още преди вратата да се отвори напълно видях проблясването на малки кръгли очила. Последва хор от поздрави — и те влязоха: Хенри, Бъни с кафява кесия от супермаркета и Франсис, величествен в своето дълго черно палто и стиснал в облечената си в черна ръкавица ръка гърлото на бутилка шампанско. Той влезе последен и се наведе, за да целуне Камила с шумно и самодоволно млясване, при това не по бузата, а по устата.

— Здравей, скъпа — поздрави той. — Каква щастлива грешка допуснахме. Аз нося шампанско, а Бъни тъмна бира, така че ще си приготвим „светло и тъмно“. Какво ще вечеряме?

Изправих се.

За части от секундата те загубиха ума и дума. После Бъни подаде кафявата кесия на Хенри и се приближи, за да се ръкуваме:

— Виж ти, виж ти. И това ако не е моят съдружник в престъпленията — каза той. — Не се ли насити на вечерите извън дома?

Удари ме по гърба и се раздрънка. Беше ми горещо и не се чувствах добре. Очите ми обиколиха стаята. Франсис говореше с Камила. Хенри, до вратата, ми кимна леко и едва забележимо се усмихна.

— Извини ме — казах на Бъни. — Връщам се след минута.

Проправих си път до кухнята. Приличаше на кухнята в дома на някой възрастен човек: стар, протрит балатум и в духа на целия странен апартамент — врата, която водеше към покрива. Напълних чашата си с вода от чешмата и я изпих на един дъх — беше въпрос на живот и смърт. Чарлс бе отворил вратата на фурната и бодеше някакви агнешки котлети с вилица.

В резултат на една мъчителна разходка из цех за пакетиране на месо, когато бях в шести клас, не съм голям любител на месото. Дори и в най-добра кондиция не бих открил нищо привлекателно в миризмата на агнето, да не говорим за състоянието, в което се намирах. Вратата към покрива бе отворена и подпряна с кухненски стол, а през ръждивата мрежа влизаше силно течение. Напълних чашата си отново и застанах до вратата, мислех си „Поеми си дълбоко дъх, свеж въздух, това е лекарството…“. Чарлс си опари пръста, изруга и затвори с трясък фурната. Когато се обърна, се изненада, че ме вижда.

— Ах, здрасти. Какво има? Да ти донеса ли още едно питие?

— Не, благодаря.

Взря се в чашата ми:

— Какво пиеш? Джин ли е? Откъде го изкопа?

Хенри се появи на вратата:

— Да ти се намира аспирин? — попита той Чарлс.

— Ей тук. Ще пийнеш нещо, нали?

Хенри изсипа няколко аспирина в ръката си, заедно с няколко загадъчни хапчета, които извади от джоба си и ги прокара с чашата уиски, подадена му от Чарлс.

Бе оставил шишето с аспирина на плота, тайно се прокраднах към него и взех няколко, но Хенри ме видя.

— Болен ли си? — поинтересува се той внимателно.

— Не, просто имам главоболие — отвърнах.

— Надявам се, че не ги вземаш постоянно?

— Какво? — каза Чарлс. — Всички ли са болни?

— Защо всички са тук? — долетя от коридора обиденият глас на Бъни. — Кога ще ядем?

— Почакай, Бъни, само след минута.

Той се приближи, погледна през рамото на Чарлс към тавата с котлетите, които току-що бе извадил от фурната.

— Изглеждат ми готови — каза Бъни, пресегна се, хвана един малък котлет за стърчащия кокал и започна да го дъвче.

— Бъни, изчакай малко — каза Чарлс. — Няма да стигнат за всички.

— Умирам от глад — избоботи Бъни с пълна уста. — Прималял съм от глад.

— Ами тогава да ти оставим кокалите, за да има какво да предъвкваш — намеси се грубо Хенри.

— Я млъквай.

— Наистина, Бъни, ще ми се да почакаш още минута — допълни Чарлс.

— Добре — съгласи се той, но когато Чарлс му обърна гръб, се пресегна отново и открадна още един котлет. Тънка струйка розовеникав сок се стече по ръката му и изчезна в маншета на ризата му.

Ако кажа, че вечерята мина зле, ще преувелича, но не премина и добре. Чувствах се обезсърчен и жлъчен, въпреки че не направих нищо глупаво и не казах нищо, което не трябваше да казвам. Говорих малко, а ядох още по-малко. Голяма част от разговора се въртеше около събития, в които не бях посветен и дори любезните скоби, отваряни от Чарлс, за да ми обясни нещо, не осветляваха ситуацията. Хенри и Франсис не спряха да спорят за разстоянието между войниците в римския легион: дали било рамо до рамо, както твърдеше Франсис, или на около десет сантиметра един от друг, според Хенри. Това доведе до още по-дълъг спор, който бе още по-труден за следене и невероятно отегчителен за мен — дали първичният хаос на Хезиод е просто празно пространство или хаос в съвременния смисъл на думата. Камила пусна плоча на Джоузефин Бейкър^[14], а Бъни изяде агнешкия ми котлет.

Тръгнах си рано. Франсис и Хенри ми предложиха да ме откарат, което по някаква причина ме накара да се чувствам още по-зле. Казах им, че предпочитам да се разходя, благодарих и излязох с усмивка от апартамента, въпреки че на практика не бях на себе си и лицето ми изгаряше под общия взор на студена и любопитна загриженост.

Намирах се на петнадесет минути път от колежа, но стана още по-студено, главата ме болеше, а цялата вечер ме бе изпълнила със силното усещане за несъвместимост и провал, което се засилваше с всяка измината крачка. Безмилостно прехвърлях наум цялата вечер, насилвах се да си спомня точните думи, издайническите намеци, всяка тънка обида или любезност, които съм пропуснал, а съзнанието ми с готовност ми предостави многобройни изопачености.

Прибрах се в стаята си, която на лунната светлина изглеждаше сребърна и чужда. Прозорецът все още бе отворен, както и „Парменид“, който лежеше на бюрото — там, където го бях оставил, а до него бе полуизпитото, студено кафе от бара в чаша от стиропор. Стаята бе ледена, но не затворих прозореца. Легнах на леглото, без да си събувам обувките и без да гася осветлението.

Лежах на една страна, загледан в локвата лунна светлина на дървения под, когато поривът на вятъра развя пердетата, които заприличаха на издължени, бледи призраци. Страниците на „Парменид“ образуваха малки вълни, сякаш ги разгръщаше невидима ръка.

Възнамерявах да спя само няколко часа, но на следващата сутрин се сепнах, когато слънчевата светлина бе обляла стаята, а часовникът показваше девет без пет. Не си губих времето да се бръсна, да се реша и дори да сменя дрехите си от предишната вечер, просто грабнах сборника със старогръцка проза, гръцко-английския речник на Лидъл и Скот и се затичах към кабинета на Джулиан.

Всички бяха там, като изключим самия Джулиан, който също закъсняваше минута-две. Още в коридора ги чух да си говорят, но когато отворих вратата, всички замлъкнаха и се втренчиха в мен.

Известно време никой не продума нищо, после Хенри поздрави:

— Добро утро.

— Добро утро — отвърнах. На фона на ясната северна светлина всички изглеждаха свежи, добре отпочинали и стреснати от появата ми. Зяпаха ме, докато, осъзнавайки се, прокарах ръка през разбърканата си коса.

— Изглежда тази сутрин си се разминал с бръснача, приятелю — обърна се към мен Бъни. — Изглежда…

Тогава вратата се отвори и влезе Джулиан.

През този ден имахме много работа за вършене, особено аз, защото бях много изостанал. Вторниците и четвъртъците бяха заети от приятни разговори за литература и философия, но останалата част от седмицата бе заета от старогръцка граматика и писане на проза, а това през по-голямата част бе безмилостен и жесток труд, на който сега, когато съм по-възрастен и не толкова дързък, едва ли бих намерил сили да се подложа. Определено имаше много повече неща, за които да се притеснявам, освен студенината, която очевидно отново бе обхванала съучениците ми, техният явен израз на единство и равнодушният начин, по който очите им преминаваха през мен. За един кратък миг бяха отворили пролука в своя строй, но сега отново я бяха затворили. Изглеждаше, че пак съм в началото — там, откъдето бях започнал.

Същият следобед отидох да се видя с Джулиан, претекстът бе разговор за прехвърляне на кредитите, но всъщност имах съвсем друго наум. Изведнъж ми се стори, че решението ми да изоставя всичко в полза на старогръцкия бе необмислено, глупаво и взето въз основа на погрешна преценка. Какво съм си мислел? Харесвах старогръцкия, харесвах и Джулиан, но изобщо не бях сигурен, че харесвам учениците му. Наистина ли исках да прекарам годините си в колежа, а впоследствие и целия си живот в гледане на изпочупените образи на млади гръцки атлети и в тежки размисли над представките в старогръцкия? Преди две години бях взел същото прибързано решение, което ме изстреля в една кошмарна година, изпълнена със зайци в хлороформ и ежедневни разходки до моргата, от която едва се бях измъкнал. Това без съмнение бе лошо, с потръпване си спомних за кабинета по зоология в осем сутринта и клатушкащите се съдове със свински ембриони, но в никакъв случай не беше толкова зле, колкото сега. Решението все още ми изглеждаше като огромна грешка, а семестърът бе напреднал много, за да се върна към старите си предмети и отново да сменя ръководителите си.

Предполагам, че отидох да се срещна с Джулиан, за да посъживя своята намаляла увереност, надявах се, че ще ме накара да се почувствам толкова сигурен, колкото и през първия ден. Почти съм убеден, че щеше да ме накара да се почувствам така, ако бях съумял да се видя с него. Но се случи тъй, че не успях да говоря с него. Когато се озовах на площадката пред кабинета му, чух гласове в коридора и се спрях.

Бяха Джулиан и Хенри. Нито един от двамата не бе чул, че се качвам по стълбите. Хенри си тръгваше, а Джулиан стоеше в рамката на отворената врата. Бе смръщил чело и изглеждаше много мрачен, сякаш говореше за нещо жизненоважно. Направих суетното, или по-скоро параноично предположение, че говорят за мен, приближих се още една крачка и надникнах иззад ъгъла.

Джулиан свърши да говори. За миг погледна встрани, после захапа долната си устна и се вторачи в Хенри.

Тогава заговори Хенри. Произнасяше думите тихо, но бавно и отчетливо:

— Трябва ли да сторя това, което е необходимо?

За моя изненада Джулиан хвана и двете ръце на Хенри в своите.

— Винаги трябва да правиш само онова, което е необходимо — каза той.

Какво, по дяволите, ставаше? Стоях в края на стълбището, опитвах се да не издам нито звук и да се измъкна преди някой от тях да ме е видял, но се боях да помръдна.

За моя още по-голяма и пълна изненада, Хенри се наведе и бързо и делово целуна Джулиан по бузата. После се обърна и тръгна да си ходи, но за мое щастие, се извърна през рамо, за да каже още нещо. Промъкнах се надолу по стълбите колкото е възможно по-тихо и се впуснах в бяг едва на втората площадка, когато не можеха да ме чуят.

Последвалата седмица бе самотна и сюрреалистична. Листата променяха цвета си, през повечето време валеше и започна да се стъмва по-рано. Хората се събираха по чорапи край камината на първия етаж в „Монмът хаус“, в която горяха пънове, откраднати среднощ от сградата на деканата и пиеха греяно ябълково вино. Аз пък отивах право в час, оттам се връщах в Монмът и се прибирах в стаята си, пропускайки тези уютни, озарени от огъня сцени и не си говорех с никого, дори и с по-дружелюбните, които ме канеха да се присъединя към това комунално забавление на общежитието.

Предполагам, че просто бях леко потиснат, след като новостта на нещата се бе поизтъркала и поради ужасно самотния характер на мястото, където се намирах: странна земя със странни обичаи и хора, непредсказуемо време. Мислех, че съм болен, въпреки че не вярвам да съм бил. През цялото време ми беше студено, не можех да спя, понякога едва успявах да дремна час-два на нощ.

Няма нищо по-самотно и по-объркващо от безсънието. Прекарвах нощите в четене по старогръцки, чак до четири сутринта, докато очите ми засмъдяха и главата ми започнеше да бучи, докато единствено моята лампа останеше да свети в „Монмът хаус“. Когато не можех повече да се съсредоточа над гръцкия и азбуката се превърнеше в неразбираема поредица от триъгълници и вили, тогава започвах да чета „Великият Гетсби“. Това е една от любимите ми книги и я бях взел от библиотеката с надеждата, че ще ме поразвесели. Разбира се, от нея само се почувствах още по-зле, тъй като в това състояние бях загубил чувството си за хумор и успявах да съзра само определени трагични прилики между мен и Гетсби.

— Оцелях — каза ми момичето на купона. Беше руса, със слънчев загар и висока почти колкото мен. Не се налагаше дори да я питам, знаех, че е от Калифорния. Предполагам имаше нещо в гласа, в изложената на показ зачервена и обсипана с лунички кожа, силно изпъната над ключиците, мършавия гръден кош и ребрата, липсата на всякакъв бюст в зеещия корсет от Готие. Беше Готие и го знаех, защото тя някак си случайно го спомена в разговора. На мен ми приличаше на бански с доста пошли дантели отпред.

Тя надвикваше музиката:

— Доста труден ми беше животът, с тази травма и всичко останало — вече бях чул тази история за отпуснатите сухожилия, за загубата, претърпяна от света на танца и печалбата за света на останалите изпълнителски изкуства. — Обаче явно имам много силен усет за себе си и за собствените си нужди. Другите хора със сигурност имат значение за мен, но винаги получавам от тях всичко, от което се нуждая.

Гласът й бе груб и с насеченото звучене, което понякога калифорнийците старателно имитират, за да покажат, че идват от Ню Йорк. Но в тази жизнерадостност от Златния щат имаше и остра, груба нотка. Мажоретка на Прокълнатите. Тя бе от онези красиви, загорели, празноглави момичета, които у дома не биха ми обърнали и капка внимание, но тук се опитваше да ме сваля. Не бях спал с никоя във Върмонт, като изключим червенокосото миньонче, с което се запознах на купон през първата седмица. По-късно някой ми спомена, че била наследница на хартиени фабрики от Средния запад. Започнах да извръщам очи винаги, когато се срещнехме. (Съучениците ми се шегуваха, че това е джентълменският начин да излезеш от ситуацията.)

— Цигара? — креснах към новата.

— Не пуша.

— Аз също, освен на купони.

Тя се разсмя.

— Добре, дай една — викна в ухото ми. — Случайно да знаеш откъде можем да намерим малко трева?

Тъкмо палех цигарата, когато някой ме ръгна с лакът в гърба и залитнах напред. Музиката бе усилена до дупка, хората танцуваха, по пода имаше локви от бира, а на бара имаше някаква шумна компания. Виждах само група тела, които се гърчеха сякаш в мъките на Дантевия Ад на дансинга, и облак дим, който се носеше близо до тавана. А там, където светлината от коридора се разливаше по пода, виждах обърнати чаши и широко отворени, смеещи се, намацани с червило устни. С всеки купон е така — лошо и става още по-лошо — вече виждах първокурсниците, които бяха почнали да повръщат и се бяха наредили в унила редица пред тоалетната — но беше петък, бях прекарал цялата седмица в учене и изобщо не ми пукаше. Знаех, че нито един от колегите ми по старогръцки няма да бъде тук. Не бях пропуснал петъчен купон от началото на учебната година, а знаех, че те ги избягват все едно бяха Черната смърт.

— Благодаря — каза момичето. Беше успяла да се добере до някакво стълбище, където бе малко по-тихо. Сега можехме да говорим без да се надвикваме, но бях изпил шест водки с тоник и нищо не ми идваше наум, дори не можех да си спомня името й.

— Какво учиш? — изфъфлих най-накрая пиянски.

Тя се усмихна.

— Изпълнителски изкуства. Вече ме пита.

— Извинявай, забравил съм.

Тя ме погледна критично:

— Трябва да се отпуснеш. Погледни си ръцете. Много си напрегнат.

— Толкова мога да се отпусна — отвърнах доста убедително.

Тя ме погледна и в очите й премина светлината на прозрението.

— Знам кой си — и погледна сакото и вратовръзката ми, на която бяха изобразени мъже на лов за елени. — Джуди ми разказа за теб. Ти си новият, който учи старогръцки с онези. От тях ме побиват тръпки.

— Джуди? Какво искаш да кажеш, какво ти е казала Джуди?

Пропусна въпроса:

— Добре е да внимаваш, чух доста странни неща за тия хора.

— Например?

— Например, че почитат самия Дявол.

— Гърците нямат Дявол — казах поучително.

— Да, ама хората говорят друго.

— Какво от това? Грешиш.

— Това не е всичко. Чух и други странни неща.

— Какви?

Не искаше да каже.

— Кой ти каза? Джуди?

— Не.

— Кой тогава?

— Сет Гартрел — каза го, сякаш това обясняваше всичко.

Оказа се, че познавам Сет Гартрел. Беше бездарен художник и злобен клюкар, чийто речник почти изцяло се състоеше от сквернословия, гърлени глаголи и думата „постмодернистичен“.

— Тази свиня — казах. — Познаваш ли го?

Погледна ме и у нея проблесна неприязън:

— Сет Гартрел ми е приятел.

Май наистина бях прекалил с пиенето, защото подех:

— Така ли? Би ли ми казала тогава, защо гаджето му винаги е с насинено око? И наистина ли пикае върху картините си като Джаксън Полък?

— Сет — отвърна тя ледено — е гений.

— Наистина? Тогава е невероятен майстор в заблудата, нали?

— От концептуална гледна точка той е много добър художник. Всички в катедрата по изобразителни изкуства го казват.

— Добре, щом всички го казват, значи е истина.

— Много хора не харесват Сет — ядоса се тя. — Мисля, че мнозина му завиждат.

Нечия ръка ме дръпна за ръкава на ризата. Отърсих се. С моя късмет, това можеше да е само Джуди Пуви, която се опитва да ме забие, както правеше винаги по това време в петък вечер. Последва ново подръпване, този път по-рязко и по-настоятелно, обърнах се раздразнено и едва не паднах назад върху блондинката.

Беше Камила. Оловносивите й очи бяха първото, което видях — светли, замислени и блеснали на фона на сумрачната светлина от бара.

— Здравей — каза ми тя.

Зяпнах я.

— Здрасти — опитвах се да изглеждам равнодушен, но бях поласкан и грейнах от удоволствие. — Как си? Какво правиш тук? Искаш ли нещо за пиене?

— Зает ли си?

Беше ми трудно да мисля. Малките златисти кичури около слепоочията й се бяха накъдрили по много привлекателен начин.

— Не, изобщо не съм зает — отвърнах и се загледах, не в очите й, а в пленителния ореол около челото.

— Ако си, просто кажи — каза тя тихо, гледайки над рамото ми. — Не искам да те откъсвам от нещо.

Да бе: госпожица Готие. Обърнах се в очакване на някакъв злобен коментар, но тя бе загубила интерес и многозначително си говореше с някого другиго.

— Не, не съм зает. Нищо не правя.

— Искаш ли през този уикенд да отидем извън града?

— Моля?

— Тръгваме заедно с Франсис. Имат къща на около час път оттук.

Наистина бях пиян, иначе нямаше просто да кимна и да я последвам безпрекословно. Трябваше да си проправим път през дансинга, за да стигнем до вратата: пот и жега, примигващи коледни лампички и ужасяващата преса на телата. Когато най-накрая излязохме навън, все едно се озовахме в басейн с хладка и спокойна вода. Виковете и изродената музика бумтяха, но бяха заглушени от затворените прозорци.

— Бога ми — каза Камила. — Тия места са адско изпитание. Бяха повръщали навсякъде по пода.

Покритата с чакъл алея изглеждаше като река от сребро на лунната светлина. В сенките, под някакви дървета стоеше Франсис. Щом ни видя, изскочи изведнъж на осветената пътека и извика:

— Па!

И двамата отскочихме назад. Франсис леко се усмихна, а светлината се отразяваше от фалшивото му пенсне. От ноздрите му излизаше цигарен дим:

— Здравей — поздрави ме той и погледна Камила. — Помислих, че си избягала.

— Трябваше да влезеш с мен.

— Радвам се, че не го направих — отвърна Франсис, — защото видях доста интересни неща тук, навън.

— Например?

— Ами няколко от охранителите изнасяха едно момиче на носилка и едно черно куче, което нападна някакви хипита — разсмя се, хвърли ключовете от колата си във въздуха, а когато ги улови, те издрънчаха. — Готови ли сте?

Той имаше кабриолет, стар мустанг. По целия път, докато излязохме от града, и тримата се возихме отпред, със свален гюрук. Колкото и да е странно, успях да заспя, въпреки че мигът и нервите трябваше да ме задържат буден. Заспах с глава, опряна на тапицирана с кожа врата. Безсънната седмица и шестте водки с тоник ми подействаха като приспивателно.

Почти не си спомням пътуването. Франсис караше разумно, бе внимателен шофьор за разлика от Хенри, който караше бързо и често безразсъдно, въпреки че зрението му не бе толкова добро. В съня ми вятърът в косите ми, едва доловимият им разговор и музиката от радиото се сливаха и размиваха. Стори ми се, че се бяхме возили само няколко минути, когато изведнъж усетих тишината и ръката на Камила на рамото си:

— Събуди се. Пристигнахме.

Разтърсих глава и се изправих на седалката, замаян, полусънен и не съвсем сигурен къде се намирам. По бузата ми се бе стекла лига, която избърсах с опакото на ръката си.

— Буден ли си?

— Да — отвърнах, въпреки че не бях. Беше тъмно и нищо не се виждаше. Пръстите ми най-накрая се сключиха около дръжката на вратата и чак тогава, когато излизах от автомобила, луната се показа иззад един облак и видях къщата. Беше огромна. Виждах рязко очертания, мастиленотъмен силует на фона на небето — кули, шпилове, френски прозорци.

— Господи — възкликнах.

Франсис бе застанал до мен, но осъзнах това едва когато заговори. Сепна ме близостта на гласа му.

— Не може да получиш ясна представа за нея през нощта.

— Твоя ли е? — попитах.

Разсмя се:

— Не, на леля ми. Прекалено е голяма, но не иска да я продаде. Идва тук през лятото заедно с братовчедите ми, през останалата част от годината има само един пазач.

В коридора се носеше сладникава миризма на мухъл. Светлината бе толкова мъждива, че сякаш идваше от газени лампи. По стените играеха паяжини от сенките на цветята в саксиите, а по тавана, толкова висок, че ми се зави свят, танцуваха сенките на разкривените ни отражения. В другия край на къщата някой свиреше на пиано. Фотографии и потъмнели портрети в позлатени рамки се редяха по стените на коридора.

— Тук смърди ужасно — каза Франсис. — Ако утре е топло, ще проветрим. Бъни се задушава от прахта… Това е баба ми — посочи той една от фотографиите, в която се бях загледал.

— А този до нея е брат й, потънал с „Титаник“, горкия. Три седмици след корабокрушението открили ракетата му за тенис да се носи из Северния Атлантически океан.

— Ела да видиш библиотеката — дръпна ме Камила.

Франсис затвори след нас, тръгнахме надолу по коридора, прекосихме няколко стаи — лимоненожълта всекидневна, огледала в позлатени рамки и полилеи, трапезария, облицована с тъмен махагон — стаи, в които исках да се разхождам до безкрай, но едва успявах да зърна. Музиката от пианото стана по-силна. Беше Шопен, май някой от прелюдите.

Влязох в библиотеката, поех си дълбоко дъх и спрях: шкафове за книги със стъклени врати и готически мотиви достигаха до покрития с фрески и гипсови медальони таван, висок към пет метра. В дъното на стаята имаше мраморна камина, огромна като саркофаг, а кръгъл газен полилей разпръскваше сумрака, светлина струеше от призмите и висулките на кристалните му мъниста.

Имаше и роял, на който свиреше Чарлс, до него на стола бе поставена чаша с уиски. Бе леко пийнал, защото Шопен звучеше размазано и разлято, нотите се преливаха сънливо една в друга. Лек ветрец полюшваше тежките, проядени от молци кадифени завеси и рошеше косата му.

Чарлс спря да свири изведнъж и погледна към нас:

— Ето ви и вас. Много закъсняхте. Бъни си легна.

— Къде е Хенри? — попита Франсис.

— Работи. Преди да си легне, може да дойде при нас.

Камила се приближи до пианото и си пийна от чашата на Чарлс.

— Трябва да разгледаш книгите — обърна се тя към мен. — Има първото издание на „Айвънхоу“.

— Всъщност мисля, че го продадоха — каза Франсис, докато се настаняваше в едно от кожените кресла и палеше цигара. — Има едно-две интересни неща, но основно Мери Корели^[15] и „Братята Роувър“^[16].

Приближих се до рафтовете. Имаше нещо, което се казваше „Лондон“ от човек на име Пенант^[17] — шест тома подвързани в червена кожа, дебели книги, високи шестдесет сантиметра. Следващата поредица бе също толкова впечатляваща, но подвързана в шагренова кожа, носеха заглавието „История на лондонските клубове“. Либретото на „Пиратите от Пензанс“^[18]. Безброй томове за „Близнаците Бобси“^[19]. „Марино Фалиеро“ на Байрон в черна кожена подвързия и датата „1821“, изписана със златни букви на гърба на книгата.

— Налей си свое питие, ако толкова искаш — дочух Чарлс да казва на Камила.

— Не искам свое. Искам да пия от твоето.

Подаде й чашата с едната ръка, а пръстите на другата плъзна напред-назад по клавишите на рояла.

— Изсвири нещо — казах.

Той подбел и очи.

— Хайде де — подкани го Камила.

— Не.

— Разбира се, той не може да свири истински — каза мило и тихо Франсис.

Чарлс отпи още една глътка и изсвири още една октава, после подкара някакви безсмислени трели с дясната си ръка. След това подаде чашата на Камила, пресегна се и с лявата си, вече свободна, ръка ги превърна във встъпителните акорди на рагтайм от Скот Джоплин.

Свиреше с наслада, навил ръкави и загледан усмихнато в клавишите, прескачайки от най-ниските до най-високите октави на синкопи, като танцьор на степ, изкачващ се по широко и вито стълбище в стила на Зигфелд^[20]. Камила бе седнала на стола до него и ми се усмихна. Леко замаян, й върнах усмивката. Високият таван създаваше призрачно ехо и придаваше на тази отчайваща веселост оттенък на спомен дори и в мига, когато я слушах — спомени за неща, които никога не съм познавал преди.

Чарлстон върху крилете на понесли се във въздуха биплани. Забави на потъващи кораби, ледената вода, клокочеща край оркестрантите, които храбро свирят последните акорди на „Старата любов“^[21]. Всъщност в нощта, когато потъва „Титаник“, не са пели „Старата любов“, а псалми. Безброй псалми, кюрето не спирало да реди „Аве Мария“ в салона на първа класа, който много приличал на този: тъмно дърво, палми в саксии, лампиони от розова коприна с извити линии. Наистина бях пил твърде много. Бях прехвърлил краката си през единия подлакътник на стола и ги бях обхванал с ръце „Радвай се, Дево, Божия майко.“ Дори подът се бе наклонил подобно на палубата на потъващ кораб, сякаш всички, на едно с рояла щяхме да се приплъзнем към единия край с истерично „Ураааа!“.

По стълбището се чуха стъпки и облечен в пижама се появи Бъни, залитащ, със зачервени очи и щръкнала коса:

— Какво, по дяволите, става? Събудихте ме!

Никой обаче не му обърна внимание, той си наля питие и олюлявайки се, тръгна обратно, бос, по стълбите към леглото си.

Хронологичното подреждане на спомените е интересно занимание. Спомените ми за онази есен, преди първия излет в провинцията през почивните дни, са далечни и замъглени, но след това събитие те са ясни и близки. Именно тогава скованите манекени, с които се запознах първоначално, започнаха да се прозяват, протягат и оживяват. Щяха да изминат месеци, преди лустрото и тайнствеността на новото да загубят своя блясък и да ми позволят да погледна на приятелите си обективно, въпреки че тяхната истинска същност бе далеч по-интригуваща от всяко идеализирано видение. Но в паметта ми, точно по онова време те престанаха да ми бъдат напълно непознати и за първи път се появиха във вид, напомнящ за ярките им стари образи.

В тези ранни спомени и аз се виждам като странник: винаги нащрек, свадлив и изпълнен със странно мълчание. През целия ми живот хората бяха приемали моето мълчание за враждебност, снобизъм, за проява на лош характер от един или друг вид.

— Престани с тези прояви на превъзходство! — викаше баща ми, когато се хранех, гледах телевизия или се занимавах с нещо свое. Но тази моя маска — така мисля за нея, защото всъщност ъгълчетата на устата ми са отпуснати надолу — няма нищо общо с истинските ми настроения. Носила ми е колкото полза, толкова и вреда. Месеци след като започнах да опознавам петимата, установих, че в началото и те са били почти толкова озадачени от мен, колкото аз от тях. Винаги съм си мислел, че приемат държанието ми за странно и провинциално, но никога не ми е хрумвало, че го намират за загадъчно. Това обаче бе истината, впоследствие ме попитаха защо не съм казал никому нищо за себе си? Защо съм правел всичко възможно, за да ги избягвам? (Стреснато осъзнах, че опитите ми да се шмугвам във вратите далеч не са били толкова потайни, колкото съм си мислел.) Защо не съм върнал нито една от поканите им? Преди си мислех, че се държат хладно с мен, но разбрах, че те просто вежливо, като стари моми, са изчаквали да направя следващия ход.

Във всеки случай, това бяха първите почивни дни, когато нещата започнаха да се променят, когато тъмните пропасти между уличните лампи започнаха да стават все по-малки и по-малки, да се отдалечават, което бе първият знак, че влакът навлиза в познати земи и скоро ще стигне до добре известните и добре осветени градски улици. Къщата бе техният коз, тяхното най-скъпо съкровище и през този уикенд ми го показаха постепенно и крадешком — малките очарователни стаи в кулите, таванът с високите греди, старата шейна в избата, обсипана със звънчета и толкова голяма, че трябваше да бъде теглена от четири коня. Помещението за каретите бе превърнато в жилище за пазача.

— Това е госпожа Хач. Тя е много мила, но съпругът й е адвентист от седмия ден или нещо подобно, много е строг. Трябва да крием всички бутилки, когато влиза в къщата.

— А ако не го направим?

— Ще се депресира и ще започне да оставя навсякъде брошури с религиозно-поучително съдържание.

След обед се разходихме до езерото — няколкото съседни имота съвсем дискретно си деляха ползването му. По пътя ми показаха игрището за тенис и старата лятна къща, имитация на tholos^[22], дорийски стил с примеси на Помпей, Станфърд Уайт^[23] и, както се изрази Франсис за този викториански опит за класицизъм, Д. У. Грифит и Сесил де Мил^[24]. По думите на Франсис била направена от гипс и докарана на парчета от някой универсален магазин на „Сиърс и Роубък“. На места в парка бяха останали следи от викторианска геометрична подреденост: пресъхнали езерца за рибки, дълги бели колонади, дървени перголи и оградени с камъни тераси, по които вече не растяха цвета. По-голямата част от тези следи обаче бяха заличени от живия плет и местните дървесни видове — бряст и лиственица — те далеч надвишаваха броя на дюлите и чилийските борове.

Обграденото с брези езеро бе чисто и спокойно. В тръстиката бе скрита малка дървена лодка, боядисана отвън в бяло, а отвътре в синьо.

— Можем ли да я ползваме? — попитах заинтригуван.

— Разбира се, но не можем всички да се качим, ще потънем.

Никога в живота си не се бях качвал на лодка. Хенри и Камила се качиха с мен — той гребеше с навити до лакътя ръкави, а тъмното му сако бе поставено на седалката до него. Както по-късно щях да разбера, Хенри имаше навика да изпада във всепоглъщащи, поучителни и напълно самостоятелни монолози за всяко нещо, което го интересуваше в момента: катувеланите^[25], късновизантийското изобразително изкуство или пък ловците на глави на Соломоновите острови. Помня, че през онзи ден говореше за Елизабет и Лестър^[26]: убитата съпруга, кралската баржа, кралицата на бял кон държи реч пред войските при крепостта Тилбъри^[27], Лестър и графът на Есекс^[28] държат поводите на коня й… Плясъкът на греблата и хипнотичното жужене на водните кончета се смесваше с академичната лекция. Зачервена и сънена, Камила бе потопила ръката си във водата. Вятърът събаряше жълти брезови листа и ги понасяше към повърхността на водата. Години по-късно и на много километри оттам, попаднах на следния откъс в „Опустошената земя“^[29]:

Елизабет и Лестър
бият гребла,
кърмата оформена
с цветните мидички,
червени, златни,
расте свежестта,
ромолят два бряга,
югозападно духа,
носи над реката
камбанния звън
от белите кули.
  Уейалала лейа
   Уолала лейарара

Отидохме до другия край на езерото и се върнахме, полузаслепени от светлината във водата. Открихме Бъни и Чарлс на предната веранда да похапват сандвичи с шунка и да играят карти.

— Бързо, пийнете си шампанско — каза Бъни. — Ще изветрее.

— Къде е?

— В чайника.

— Господин Хач ще излезе извън себе си, ако види бутилка на верандата — поясни Чарлс.

Играеха на „гледай си работата“, тя бе единствената игра с карти, която Бъни знаеше.

В неделя се събудих рано, къщата бе тиха. Франсис бе дал дрехите ми на госпожа Хач да ги изпере, така че навлякох халата, който ми бе заел. Слязох долу, за да поседя на верандата, преди другите да са се събудили.

Вън бе хладно и спокойно, небето имаше онзи леко мътен бял цвят, характерен за есенните утрини, а плетените столове бяха пропити с роса. Живият плет и огромните тревни площи бяха покрити с плетеница от паяжини, уловили мъниста роса, блеснала в бяло като слана. Лястовиците се подготвяха за пътешествието си на юг, пляскаха с криле и пърхаха под стрехите, а изпод покривалото от мъгла, носещо се над езерото, дочух дрезгавите и самотни крясъци на зеленоглавите патици.

— Добро утро — разнесе се спокоен глас зад гърба ми.

Обърнах се стреснато и видях Хенри, който седеше в другия край на верандата. Беше без сако, но иначе облечен безупречно за този нечовешки час: панталони с остри като бръснач ръбове и добре колосана бяла риза. На масата пред него имаше книги и листа, вдигаща пара кана с еспресо, малка чашка и, за моя изненада, пепелник, в който гореше цигара без филтър.

— Станал си рано — казах.

— Винаги ставам рано. За мен сутринта е най-доброто време за работа.

Погледнах към книгите.

— С какво се занимаваш, старогръцки ли?

Хенри постави чашката обратно в чинийката.

— Превеждам „Изгубения рай“.

— На какъв език?

— На латински — сериозно отвърна той.

— Хм. А защо?

— Интересно ми е да видя доколко ще се справя. Според мен Милтън е най-великият английски поет, по-велик и от Шекспир, но смятам, че в известен смисъл изборът му да пише на английски език е несполучлив. Разбира се, написал е немалко поеми на латински, но в ранния си период, през студентските години. Аз говоря за късните му творби. В „Изгубения рай“ той изтласква английския език до ръба на възможностите му, но аз мисля, че език без падежи не би могъл да устои на структурния ред, който авторът се опитва да наложи — остави цигарата си обратно в пепелника, а аз я гледах как тлее. — Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Надявам се, че си спал добре.

— Да, благодаря.

— Тук спя по-добре, отколкото обикновено — каза Хенри, намести очилата си и се наведе отново над речника. В начина, по който бяха отпуснати раменете му, имаше лек намек за умора и напрежение, която аз като човек, свикнал с безсънните нощи, веднага разпознах. Изведнъж осъзнах, че неговото безсмислено занимание е само начин да прекара ранните утринни часове, точно както други хора, страдащи от безсъние, биха решавали кръстословици.

— Винаги ли ставаш толкова рано? — попитах.

— Почти винаги — отвърна той, без да вдига поглед. — Тук е красиво, а утринната светлина може да направи поносими и най-вулгарните неща.

— Разбирам те — казах и наистина бе така. Рано сутринта, на зазоряване — това бяха единствените часове на деня, в които можех да понеса Плано. Тогава улиците бяха празни, светлината бе златиста и падаше меко върху изсъхналата трева, телените огради и ниските дъбове.

Хенри вдигна глава от книгите и ме изгледа почти с любопитство.

— Не си бил много щастлив на мястото, откъдето идваш, нали? — каза той.

Сепнах се от тази шерлокхолмсовска дедукция. Той се усмихна на очевидното ми неудобство.

— Не се безпокой. Много умело се прикриваш — и сведе глава над книгата, после отново вдигна поглед. — Другите наистина не разбират от такива неща.

Каза го без злоба, без съпричастност, дори без да е кой знае колко заинтригуван. Не бях съвсем сигурен какво имаше предвид, но за първи път долових нещо, което не бях разбирал преди: защо останалите държат толкова много на него. Порасналите деца (разбирам, че е оксиморон) инстинктивно поемат курс към крайностите; младият учен е много по-педантичен от своя далеч по-възрастен колега. И тъй като бях млад, приех много сериозно мнението на Хенри. Съмнявам се дали самият Милтън би ме впечатлил повече.

Предполагам, че в живота на всеки има един критичен период, когато характерът му се формира завинаги. Такъв период за мен бе първият есенен семестър, прекаран в Хампдън. Дори и сега с мен са останали толкова много неща: предпочитанията ми за дрехи, книги и дори храна, придобити тогава и, трябва да призная, до голяма степен като копиране на вкусовете на останалите от групата по старогръцки, се съхраниха в мен през годините. Дори и сега ми е много лесно да си припомня какво бе ежедневието на приятелите ми — по-късно то стана и мое. Те живееха като по часовник, независимо от обстоятелствата и колкото и да е странно, в това имаше много малко от хаоса, който винаги съм си представял като неразделна част от колежанския живот — нередовно хранене и подготовка на уроците, посещения на общата пералня в един през нощта. Имаше определени часове от деня и нощта, когато, дори и камъни да валяха от небето, човек винаги можеше да открие Хенри в денонощната читалня на библиотеката; или когато знаехме, че е безполезно да търсим Бъни, защото той е на среща с Марион в сряда, или на разходка в неделя. (Всичко това напомняше на начина, по който Римската империя бе продължила да функционира, въпреки че не бил останал никой, който да я управлява, а основанията за самото управление били забравени изцяло. Огромна част от нашето ежедневие се запази непокътната дори и през ужасните дни след смъртта на Бъни. До самия край винаги имаше вечеря в неделя у Чарлс и Камила, като изключим нощта на самото убийство, разбира се, когато на никого не му се ядеше и я отложихме за понеделник.)

Изненадах се колко лесно успяха да ме приобщят към тяхното циклично, византийско съществуване. Дотолкова бяха свикнали един с друг, че според мен появата ми освежи малко нещата, а и бяха заинтригувани дори от най-прозаичните ми навици: обичах криминални романи, обожавах да ходя на кино, използвах самобръсначки за еднократна употреба и се подстригвах сам, вместо да ходя на бръснар, впечатляваше ги дори фактът, че понякога четях вестници и гледах новините по телевизията. (Последното намираха за скандална ексцентричност, която си оставаше само моя. Никой от тях не бе и най-малко заинтересуван от това, което се случваше по света. Тяхното непознаване на събитията от настоящето и дори по-новата история бе поразително. Веднъж, на вечеря, Хенри бе силно озадачен, когато научи от мен, че човекът е стъпил на луната.

— Не! — каза той и остави вилицата си.

— Вярно е — отвърнаха в хор останалите, които някак си бяха успели да хванат поне тази новина.

— Не го вярвам.

— Видях го — каза Бъни. — Даваха го по телевизията.

— Как са стигнали дотам? Кога се е случило това?)

Като цяло си бяха непробиваеми, но аз успях да ги опозная при индивидуалните си срещи с тях. Хенри знаеше, че и аз будувам до късно и понякога се отбиваше късно през нощта на път от библиотеката за вкъщи. Франсис бе ужасен хипохондрик, отказваше да ходи на лекар сам и често ме вземаше със себе си. Колкото и да е странно, ние се сприятелихме именно по време на тези пътувания към алерголога в Манчестър и оториноларинголога в Кийн. През онази есен трябваше да почистят корена на един от зъбите му и в продължение на четири или пет седмици, всяка сряда следобед той се появяваше в стаята ми, блед и мълчалив, после отивахме в някой бар в града и пиехме, докато станеше време за часа му в три. Привидният повод за моето присъствие бе задачата да го откарам вкъщи, след като излезе замаян от упойката, но докато седях на бара и го гледах как прекосява улицата, за да влезе в кабинета на стоматолога, осъзнавах, че не съм в по-добро състояние да шофирам на връщане от самия него.

Най-много харесвах близнаците. Държаха се с мен весело, непринудено, по начин, предполагащ познанство, далеч по-отдавнашно от нашето. Най-много държах на Камила, но колкото и да харесвах компанията й, винаги се чувствах леко неудобно в нейно присъствие. Това не се дължеше на липсата на чар или доброта от нейна страна, а на прекалено силното желание да й покажа моите. С Чарлс се чувствах по-спокоен, въпреки че винаги очаквах срещите ни с Камила с нетърпение и мислех често за нея. Той приличаше много на сестра си, беше импулсивен и щедър, но по-мрачен. Понякога имаше дълги периоди на потиснатост, но извън тях бе приказлив. Разбирах се с него добре, в какъвто и период да се намираше. Вземахме колата на Хенри назаем и отпрашвахме към Мейн, та Чарлс да може да си хапне сандвичи в някое от любимите си заведения, ходехме до Венингтън и Манчестър, на надбягванията с хрътки в Паунъл, откъдето се върнахме с едно куче, твърде старо да се състезава, което избавихме от смъртоносната инжекция. Кучето се казваше Фрост, обожаваше Камила и я следваше навсякъде. По този повод Хенри цитира дълъг откъс за Ема Бовари и нейната хрътка: „Sa pensée, sans but d’abord, vagabondait au hazard, comme sa levrette, qui faissait des circles dans la campagne…“^[30]

Но кучето бе изтощено и прекалено нервно, и в една декемврийска сутрин в провинцията получи сърдечен удар, скачайки от верандата, за да се впусне в щастливо преследване на една катерица. Събитието не бе неочаквано, тъй като мъжът от хиподрума бе предупредил Чарлс, че животното може да не изкара и седмица. Въпреки това близнаците се разстроиха и ние прекарахме един тъжен следобед, погребвайки кучето в градината отзад, където лелите на Франсис бяха направили пищно гробище за котките си — мястото, където всяка спеше вечния си сън, бе белязано с надгробен камък.

Кучето харесваше и Бъни. В неделя то често идваше с нас двамата на дълги и изнурителни разходки сред природата, когато прескачахме огради и потоци, и прекосявахме мочури и пасбища. Бъни си падаше по разходките, но екскурзиите му бяха толкова изтощителни, че рядко се случваше някой друг освен мен и кучето да тръгне с него. Благодарение на тези разходки обаче опознах околностите на Хампдън, пътищата за извозване на дървените трупи и ловните пътеки, скритите водопади и потайните вирчета, които ставаха за плуване.

Може да е странно, но Марион, приятелката на Бъни, идваше с нас доста рядко. Отчасти защото той не искаше да я взема със себе си, но и защото ние почти не се интересувахме от нея, а тя от нас — още по-малко.

— Много обича да е с приятелките си — разправяше Бъни на мен и Чарлс. — Говорят си за дрехи, момчета и всякакви такива глупости.

Марион беше дребна, капризна блондинка от Кънектикът, с кръгло личице, хубавка по същия обикновен начин, по който бе хубав и Бъни. Стилът й на обличане бе едновременно момичешки и ужасяващо благоприличен — поли на флорални мотиви, пуловери с избродиран монограм, чанта и обувки в тон. От време на време, когато отивах на училище, я зървах отдалеч на игрището на „Ърли Чайлдхуд Сентър“. Центърът бе част от факултета по начална педагогика в Хампдън — там децата от града ходеха на ясли и детска градина. Там беше и тя, в някой от своите пуловери с монограми, надуваше свирката и се опитваше да ги накара да млъкнат и да се строят.

Никой не говореше за това, но разбрах, че първоначалните опити Марион да бъде включена в заниманията на групата са приключили катастрофално. Тя харесваше Чарлс, който по принцип бе вежлив с всички и имаше неизчерпаемата способност да си бъбри с всеки, от малките хлапета до жените, работещи в кафенетата. Отнасяше се към Хенри със страхопочитание, както се държаха с него и почти всички останали, но мразеше Камила. А между нея и Франсис се бе случило нещо толкова злополучно, че никой не искаше да го коментира. Рядко бях виждал такива взаимоотношения като връзката й с Бъни, освен у двойки, женени от двадесет години, че и повече. Тази връзка се колебаеше между затрогващото и вбесяващото. Когато общуваше с него, тя се държеше заповеднически и делово, отнасяше се с него почти по същия начин, по който се държеше с децата от детската градина. Той от своя страна редуваше сърдечността с ласкателство и нежността с язвителност. Повечето време търпеливо понасяше постоянното й гълчене, ала когато не го правеше, следваха кошмарни препирни. Понякога се появяваше на прага ми късно през нощта с вид на изтощен и разярен човек, косата му бе по-разчорлена от обикновено. В такива случаи мънкаше:

— Пусни ме, друже, трябва да ми помогнеш, Марион е яхнала метлата…

Само след минути стаята се огласяше от резки почуквания по вратата: чук-чук-чук. На прага заставаше Марион, здраво стиснала устни, като малка, разярена кукла.

— Бъни тук ли е? — казваше, повдигайки се на пръсти и протягайки врат над рамото ми, за да надзърне в стаята.

— Няма го.

— Сигурен ли си?

— Марион, той не е тук.

— Бъни! — провикваше се злокобно.

Никакъв отговор.

— Бънии!

И тогава, за мое най-голямо неудобство, Бъни овчедушно се появяваше на вратата.

— Здравей, скъпа.

— Къде беше?

Бъни започваше да хъмка и мънка.

— Трябва да поговорим.

— Зает съм сега, скъпа.

— Добре… — поглеждаше тя към изискания си малък часовник „Картие“. — Прибирам се вкъщи. Ще постоя будна около тридесет минути и после си лягам.

— Добре.

— Значи, ще се видим след около двадесет минути.

— Я почакай. Никога не съм казвал, че ще…

— Ще се видим след малко — казваше тя и си тръгваше.

— Няма да отида — подхващаше Бъни.

— Не, няма.

— За кого, по дяволите, се мисли тая?

— Не отивай.

— Все някога трябва да й дам урок. Аз съм зает човек. Постоянно съм в движение. Личното ми време си е само мое.

— Именно.

Следваше неловка тишина. Накрая Бъни се изправяше.

— Май е по-добре да си тръгвам.

— Добре, Бъни.

— Искам да кажа, че няма да ходя у Марион, ако това си мислиш — казваше той отбранително.

— Разбира се, че не.

— Да, да — почваше Бъни разсеяно и изчезваше яко дим.

На следващия ден двамата с Марион обядваха заедно или се разхождаха край игрището.

— Значи си изяснихте отношенията с Марион, а? — питаше го някой от нас, щом го срещнехме насаме.

— О, да — отвръщаше смутено той.

Уикендите в къщата на Франсис бяха най-щастливото ни време. През онази есен дърветата смениха рано премяната си, но дните останаха топли и през късния октомври, така че прекарвахме по-голямата част от времето навън сред природата. Единствените ни спортни занимания се заключаваха в някоя случайна и вяла игра на тенис, но тогава всяка летяща топка излизаше извън игрището и се налагаше не много ентусиазирано да ръчкаме високата трева с дръжките на ракетите си, за да открием изгубилото се клъбце. В онова място имаше нещо, което ни вдъхновяваше за такава прекрасна леност, каквато не познавах от детството си.

Като се замисля, сега ми се струва, че докато бяхме там, пиехме почти непрекъснато — никога по много наведнъж, просто една постоянна поредица от питиета, която започваше с „блъди мери“ на закуска и продължаваше, докато станеше време да си лягаме. Тя бе и основният виновник за нашия постоянен ступор. Когато излизах навън, носех книга, за да чета, но заспивах още щом седнех в стола. Ако излезех с лодката, бързо се уморявах от гребането и просто се оставях на течението да ме носи през целия следобед. (Тази лодка! Понякога, дори и сега, когато имам проблеми със съня, се опитвам да си представя, че лежа в нея, главата ми е опряна на напречните дъски на кърмата, плясъкът на водата е някак кух, когато идва изпод дървото, а жълтите брезови листа се носят из въздуха и галят лицето ми.) От време на време опитвахме и нещо по-амбициозно. Веднъж Франсис откри берета и амуниции в нощното шкафче на леля си, та за кратко се отдадохме на порива си да стреляме в цел. (Хрътката бе станала много неспокойна от дългите години, през които е била изложена на пукота от пистолет и се наложи да я затворим в избата.) Стреляхме по буркани, подредени върху ракитена масичка за чай, която извлякохме на двора. Краят на заниманието настъпи много бързо, когато Хенри, който беше много късоглед, стреля и по погрешка уби една патица. Той беше потресен от случилото се и ние скрихме пистолета.

Другите харесваха крикета, за разлика от нас с Бъни. В крайна сметка нито един от двама ни не успя да схване напълно играта, винаги нанасяхме режещи и отсечени удари по топката, сякаш играехме голф. От време на време успявахме да се придумаме да отидем на пикник. В началото винаги бяхме прекалено ентусиазирани: менюто бе обилно, избраното място — затънтено и уединено, но всичко неизменно завършваше с една обща картина: на всички ни бе горещо, спеше ни се и бяхме леко пияни, да не говорим, че не ни се искаше да поемем по обратния път към вкъщи с всички донесени неща. Обикновено прекарвахме следобедите, излежавайки се в тревата, пиехме мартини от един термос и наблюдавахме мравките, които пълзяха в лъскава черна нишка към мръсния поднос от сладкиша. Мартинито свършваше, слънцето залязваше и сред мрак трябваше да поемем непосилния път към дома, за да се приберем за вечеря.

Ако Джулиан приемеше поканата ни за вечеря в провинцията, настъпваше истински празник. Франсис поръчваше какво ли не в бакалницата, ровеше се из готварските книги и в продължение на дни се тюхкаше какво да сготви, какво вино да сервира с него, кои съдове да използва и какво да бъде резервното ястие, ако суфлето спадне. Смокинги отиваха на химическо чистене, цветя пристигаха от цветарниците, а Бъни скриваше своя екземпляр от „Невястата на Фу Манчу“^[31] и започваше да разнася том на Омир.

Изобщо не знам защо настоявахме да правим всички тези приготовления за вечерите, защото неизменно се оказвахме изнервени и изтощени още преди пристигането на Джулиан. За всички, включително и за госта, те бяха ужасяващо изпитание. Сигурен съм в това, въпреки че той винаги се държеше весело, бе елегантен, забавен и неуморен във възхищението си от всички и всичко, при все че приемаше средно една на всеки три покани. Беше ми много трудно да прикрия притеснението си, облечен във взетия под наем смокинг и с моите далеч не обширни познания за етикета на масата. Другите бяха много по-обиграни в този тип лицемерие. Пет минути преди пристигането на Джулиан те се влачеха из дневната, завесите бяха дръпнати, вечерята къкреше в съдовете за притопляне в кухнята, дърпаха нервно яките си и изглеждаха като пребити от умора, но в мига, в който се разнесеше звукът от звънеца на входната врата, гърбовете им се изправяха, разговорът отново се съживяваше и сякаш дори гънките по дрехите им изчезваха.

Макар че тогава намирах тези вечери за изтощителни и неприятни, сега откривам в спомените си за тях нещо изключително прекрасно: помня онази тъмна, огромна стая със сводест таван, огъня, който пращеше в огнището и блесналите ни, но и някак призрачно бледи лица. Светлината на огъня уголемяваше сенките ни, хвърляше отблясъци от сребърните повърхности, пълзеше нагоре по стените, отразяваше се в ярко оранжево във витражите, сякаш навън гореше градът. Свистенето на пламъците звучеше като пърхане на ято птици, впримчени и борещи се във вихъра високо горе под тавана. Изобщо нямаше да се изненадам, ако дългата, махагонова маса, застлана тържествено с бяла покривка, отрупана с порцелан, свещи, плодове и цветя, просто изчезнеше във въздуха като вълшебните ковчежета от приказките.

Има една сцена, която неизменно се повтаряше през онези вечери — тя ме спохожда отново и отново, като натрапчиво и подмолно течение в съня ми. Джулиан, седнал начело на дългата маса, се изправя на крака и вдига чашата си с вино.

— Да живеем вечно.

Ние също се изправяме и събираме чашите си над масата, сякаш сме полк, който кръстосва саби: Хенри и Бъни, Чарлс и Франсис, Камила и аз.

— Да живеем вечно — отговаряме в един глас и като един пием до дъно.

Винаги, винаги, една и съща наздравица. Да живеем вечно.

Сега ми е странно, че прекарвах толкова много време с тях и въпреки това не знаех почти нищо за онова, което предстоеше да се случи в края на семестъра. Физически нямаше почти никакъв знак, че нещо изобщо има да се случва, бяха прекалено умни, за да се издадат, но дори и дребните несъответствия, които прозираха изпод броните им, аз посрещах със съзнателно нежелание да прозра. Всъщност съм искал да поддържам илюзията, че отношенията им с мен са напълно открити, че сме приятели, че нямаме тайни един от друг, въпреки фактите, говорещи, че има много неща, в които не ме бяха посветили, а щеше да измине известно време, преди да го направят. Опитвах се да го пренебрегна, но през цялото време го съзнавах. Знаех, например, че петимата правят неща, за които не ми казваха, че в тези случаи не ме канят и че ако поставех въпроса ребром, щяха да се обединят и да излъжат по доста небрежен, но убедителен начин. Всъщност бяха толкова убедителни, толкова безпогрешно оркестрирани във вариациите и контрапункта на изкуството на лъжата (немигващият непукизъм на близнаците ярко се открояваше на фона на палячовщината на Бъни, или на отегчената раздразнителност на Хенри, докато преразказваше обикновена поредица от събития), че противно на себе си им вярвах, често въпреки наличието на доказателства за обратното.

Разбира се, сега, подпомогнат от времето, виждам податките за онова, което се случваше. Трябва да призная, че тези улики бяха много малко: в начина, по който понякога много загадъчно изчезваха и часове по-късно бяха доста уклончиви, ако ги попитах какво са правили, и в скритите им шеги, разменени на старогръцки или латински, които — прекрасно съзнавах това — не бяха предназначени за моите уши. Съвсем естествено бе това да не ми се нрави, но зад тях сякаш не се криеше нищо стряскащо или необикновено, въпреки че много по-късно някои от тези случайни забележки и скрити шеги придобиха ужасяващо значение. В края на семестъра например, Бъни бе придобил влудяващия навик внезапно да подхваща строфи от детската песничка „Фермерът от долчинката“. Това само ме дразнеше и не можех да разбера яростната тревога, която обземаше останалите. Тогава не знаех, сега знам и мисля, че тази песничка ги е смразявала до мозъка на костите им.

Забелязвах това-онова разбира се. Предполагам, че след като прекарвах толкова време около тях, би било невъзможно да не забележа. Но в повечето от случаите ставаше дума за приумици, противоречия, които обаче бяха толкова незначителни, че по-скоро и вас биха убедили колко малко основания съм имал да предположа нещо нередно. Например и петимата сякаш бяха сполитани от необичайно много злополучия. Винаги бяха издрани от котки, порязали се при бръснене, спънали се в табуретки в тъмното — със сигурност разумни обяснения, но за хора, които водят уседнал начин на живот, имаха прекалено много охлузвания и ожулвания. Проявяваха странна загриженост за времето, която за мен бе още по-необичайна, защото нито един от тях не се занимаваше с нещо, зависещо толкова много от времето. При все това то се бе превърнало в идея-фикс, особено за Хенри. Той бе основно загрижен за внезапните падания на температурите: понякога в колата въртеше толкова настървено копчето на радиото, сякаш бе морски капитан, който иска да разбере данните от барометрите, прогнозите за по-дълъг период и да събере какви ли не други сведения. Съобщенията, че живачното стълбче на барометъра пада главоломно го караха да изпада във внезапна и необяснима меланхолия. Чудех се какво щеше да прави през зимата, но тази загриженост изчезна преди падането на първия сняг и никога не се появи отново.

Бяха все дребни неща. Спомням си, че веднъж се събудих в шест сутринта, когато останалите все още не бяха станали, слязох долу и видях, че подът на кухнята току-що бе измит, все още мокър, но безупречно чист с изключение на отпечатъка от крака на някой босоног Петкан между бойлера и верандата. Понякога се будех през нощта в къщата, бях сънен, но имах смътното усещане, че нещо се случва: приглушени гласове, движение, хрътката тихо скимтеше и драскаше с лапа по вратата на спалнята ми… Веднъж чух и сподавената размяна на реплики между близнаците за някакви чаршафи.

— Глупчо — шепнеше Камила, погледнах и видях разкъсан, развяващ се плат, покрит с кал. — Взел си другите. Така не можем да ги върнем.

— Ще ги подменим с други.

— Но те ще разберат. Тези от фирмата имат печат, ще трябва да кажем, че сме ги изгубили.

Бях озадачен и въпреки че тези реплики не се задържаха дълго в съзнанието ми, попитах близнаците, но тяхното обяснение не бе никак задоволително. Друга чудатост бе откритието, направено през един следобед. Тогава намерих огромна медна тенджера, която вреше на големия котлон на печката. От нея се разнасяше странна миризма. Вдигнах капака и в лицето ме блъсна облак люта и горчива пара. Тенджерата бе пълна с омекнали и с издължена форма листа, които вряха в около четири литра мътна вода. Запитах се какво ли, за Бога, е това, бях изумен и заинтригуван. Попитах Франсис, а той рязко ми отвърна:

— Ще вземам вана.

В ретроспекция е лесно да си обясня нещата, но тогава не обръщах внимание на нищо, освен на своето щастие. Не знам какво повече да кажа, освен че в онези дни самият живот изглеждаше вълшебен: паяжина от символи, съвпадения, предчувствия, поличби. Някак си всичко пасваше, а коварно благосклонното Провидение се разкриваше постепенно, чувствах, че треперя и съм на ръба на някакво баснословно откритие, сякаш някоя сутрин всичко щеше да се обедини в едно — бъдещето ми, миналото, целият ми живот — а аз щях да седя в леглото, поразен като от гръм от ясно небе, и щях да повтарям „О! О! О!“

Онази есен имахме толкова много щастливи дни в провинцията, че от разстоянието на годините те се сливат в приятно, но неясно петно. Около Деня на Вси светии последните, упорити диви цветя се предадоха, вятърът стана пронизващ и силен, носеше цели завеси от жълти листа към сивата и набръчкана повърхност на езерото. През онези мразовити следобеди, когато небето бе оловно и облаците се надбягваха по него, стояхме в библиотеката и кладяхме огромни огньове, за да се стоплим. Оголените клони на върбите потракваха по витражите като пръсти на скелет. Близнаците играеха карти в единия край на масата, а в другия работеше Хенри, Франсис се свиваше под прозореца с поднос малки сандвичи в скута си и четеше в оригинал „Мемоарите“ на херцог дьо Сен-Симон. По някаква причина бе решил твърдо да довърши книгата. Беше учил в няколко училища в Европа и говореше френски превъзходно, но изричаше думите със същия мързелив и снобски акцент, с който говореше и английски. Понякога го молех да ми помогне с уроците ми по френски — кратки и досадни истории за Мари и Жан-Клод, които отиват до tabac^[32], които той четеше на глас, провлечено, замечтано и едва сдържайки смеха си („Marie a apportè des légumes à son frère“^[33]) и всички изпадахме в истеричен кикот. Бъни лежеше по корем на килимчето пред камината и пишеше домашните си, от време на време отмъкваше някой от сандвичите на Франсис и задаваше някой измъчен въпрос. Гръцкият го затрудняваше, но всъщност го бе изучавал много по-дълго от всеки един от нас. Бе започнал на дванадесет години и непрекъснато се хвалеше с този факт. Той многозначително даваше да се разбере, че това е било не просто детска прищявка от негова страна, но и изблик на гения му à la Алекзандър Поуп. От Хенри узнах обаче, че истината била съвсем различна, Бъни страдал от много тежка дислексия и старогръцкият бил един от задължителните курсове на лечението. В неговото училище съществувала теорията, че е полезно страдащи от дислексия ученици да учат гръцки, иврит или руски, езици, които не използваха латиницата. Във всеки случай дарбата му на лингвист бе далеч по-малка, отколкото искаше другите да си мислят — той бе неспособен да пребори дори и най-лесните упражнения без непрекъснато да пита, да се оплаква и да се тъпче. Към края на семестъра имаше пристъпи на астма, носеше се из къщата хриптейки, облечен с пижама и халат, косата му бе щръкнала, а той се задъхваше театрално и буташе инхалатора в устата си. Хапчетата, които вземал, (информираха ме зад гърба му) го правеха раздразнителен, предизвикваха безсъние и го караха да пълнее. Първоначално приех това обяснение за киселото настроение на Бъни в края на семестъра, но впоследствие щях да разбера, че това се дължи на съвсем други причини.

Какво друго да ви кажа? За неделята през декември, когато в пет сутринта Бъни тичаше из къщата, крещеше „Първи сняг!“ и подскачаше по леглата ни? Или пък как Камила се опита да ме научи да танцувам валс, или пък когато Бъни обърна лодката с Хенри и Франсис в нея, защото си помислил, че видял водна змия? За купона по повод рождения ден на Хенри, или за двата пъти, когато майката на Франсис — червена коса, обувки от кожа на алигатор и смарагди — се появи на път за Ню Йорк, влачейки със себе си йоркширтериера и втория си съпруг? (Тая негова майка си беше непредсказуема, а Крис, новият й съпруг, бе някакъв актьор в сапунена опера, малко по-голям от Франсис. Тя се казваше Оливия. Първия път, когато се запознахме, току-що я бяха пуснали от клиниката „Бети Форд“, след като бе лекувана за алкохолизъм и неуточнена наркотична зависимост. По онова време тя отново се спускаше весело по пътя на греха. Веднъж Чарлс ми разказа, че почукала на вратата му посред нощ и го попитала дали иска да се присъедини към нея и Крис в леглото. Все още получавам картички от нея за Коледа.)

Един ден остава особено ярък в спомените ми — прекрасна октомврийска събота, беше от последните топли дни през онази година. Предишната нощ, която бе доста студена, стояхме до късно, пиехме и разговаряхме почти до разсъмване. Събудих се към обяд, беше ми горещо и леко ми се гадеше, бях изритал завивките в краката си, а слънцето нахлуваше през прозореца. Дълго време лежах неподвижно. Слънцето се процеждаше през клепачите ми, ярко, болезнено и червено, а изпотените ми крака бяха настръхнали от жегата. Къщата под мен бе притихнала, трептяща и задушна.

Стъпалата поскърцваха под стъпките ми, докато слизах по стълбите. Домът бе тих и пуст. Най-накрая открих Франсис и Бъни на сенчестата страна на верандата. Бъни беше навлякъл тениска и бермуди. Лицето на Франсис бе покрито с бели и розови петна, седеше със затворени клепачи, които почти трептяха от болката. Той бе облякъл овехтял хавлиен халат, откраднат от хотел.

Пиеха „прери-ойстърс“^[34]. Без да отвори очи, Франсис избута чашата си към мен.

— Ето, изпий го. Ще повърна, ако го погледна още веднъж.

Жълтъкът леко се тресеше в кървавата си баня от доматен сок и устършърски сос.

— Не го искам — казах и бутнах чашата обратно.

Той кръстоса крака и стисна носа си с палеца и показалеца.

— Изобщо не знам защо пия това нещо, никога не помага. Трябва да изпия един алка-зелцер.

Чарлс затвори вратата зад себе си с мрежа против комари и отпуснато се повлече по терасата в своя халат на червени райета.

— Имаш нужда от айскафе — каза той.

— Ти и твоите айскафета!

— Вършат работа, от мен да го знаеш. Всичко е много научно. Студените течности помагат при гадене и…

— Винаги го казваш, Чарлс, но просто не съм убеден, че е истина.

— Ще ме изслушаш ли, моля те? Сладоледът забавя храносмилането. Колата успокоява стомаха, а кофеинът премахва главоболието. Захарта освобождава енергия. Освен това кара организмът ти да усвои алкохола по-бързо. Това е идеалната храна.

— Ще ми направиш ли едно, моля? — попита Бъни.

— Върви и си го направи сам — отвърна изведнъж раздразнено Чарлс.

— Наистина — каза Франсис, — мисля, че просто имам нужда от алка-зелцер.

Хенри слезе след малко. Бе станал и се бе облякъл още при първите признаци на зората. След него вървеше Камила, зачервена и мокра след банята, златистата й несресана коса се бе накъдрила. Беше почти два следобед. Хрътката бе полегнала, дремеше, а едното й кафяво око бе полузатворено и гротескно се въртеше в орбитата си.

Нямаше алка-зелцер, та Франсис влезе и донесе джинджифилова бира, няколко чифта очила и лед. Поседяхме така известно време, а следобедът ставаше все по-светъл и горещ. Камила, която почти никога не искаше да стои на едно място и винаги искаше да прави нещо — да играе карти, да отиде на пикник или да шофира — бе отегчена и неспокойна, и изобщо не се опитваше да го скрие. Беше си взела книга, но не четеше, беше прехвърлила краката си над облегалката на стола, едната от голите й пети риташе с упорита и летаргична ритмичност плетената повърхност. Най-накрая Франсис предложи — колкото за да я развесели, толкова и за да каже нещо — да се разходим до езерото. Тя веднага се оживи. Ние с Хенри решихме да отидем с тях, защото нямаше какво друго да правим. Чарлс и Бъни бяха заспали и хъркаха в столовете си.

Небето бе безмилостно синьо. Нямаше нито един облак, а дърветата приличаха на свирепи жълти и червени сенки. Босоногият Франсис, все още облечен с халата, стъпваше внимателно по камъните и клоните, и внимателно крепеше чашата си с джинджифилова бира. Когато стигна до езерото, нагази до колене в него и кимна драматично като свети Йоан Кръстител.

Ние изухме обувките и чорапите си. Близо до брега водата бе чиста и бледозелена, обгръщаше глезените ми с хладина, а върху камъчетата по дъното играеха слънчеви петна. Хенри, със сако и вратовръзка, нагази до Франсис. Беше навил панталона си до коленете — старомоден банкер в сюрреалистична картина. Вятър шумеше в брезите, издухваше нагоре бледите коремчета на листата, после подхвана полата на Камила и я изду като бял балон. Тя се разсмя, бързо я приглади надолу, вятърът отново я вдигна.

Двамата вървяхме близо до брега, водата едва покриваше стъпалата ни. Слънцето трептеше на ярки вълни по повърхността на езерото — то не приличаше на истинско езеро, а на мираж в Сахара. Хенри и Франсис бяха малко по-далеч: Франсис, в белия си халат, говореше и оживено жестикулираше, а Хенри седеше с ръце, скръстени зад гърба. Сатаната търпеливо изслушваше пустословието на някакъв пророк от пустинята.

Изминахме доста голямо разстояние по брега на езерото, а после тръгнахме обратно. Камила бе заслонила с една ръка заслепените си от слънцето очи и ми разказваше някаква дълга история за поредната проява на кучето — сдъвкало някаква овча кожа на хазаина, те се опитали да прикрият случилото се и накрая унищожили доказателството. Аз не я слушах много внимателно. Толкова приличаше на брат си! Неговата открита и безкомпромисна красота с леки изменения се повтаряше почти по вълшебен начин у нея.

За мен тя бе истински блян: щом я зърнех, у мен се разпалваше безкрайна поредица от фантазии — от древногръцкото до готическото, от вулгарното до божественото.

Гледах я в профил и слушах сладките гърлени звуци на гласа й, когато едно рязко възклицание ме извади от съзерцанието. Тя спря.

— Какво има?

Тя гледаше надолу във водата.

— Виж.

Край крака й във водата разцъфваше тъмно перо от кръв, докато примигна, поникна тънък червен филиз, който се уви около бледите й пръсти, полюшвайки се във водата като нишка ален дим.

— За Бога, какво си направила?

— Не знам. Стъпих на нещо остро — тя постави ръка на рамото ми и аз я прихванах през кръста. В свода на крака й се бе забило остър къс зелено стъкло, дълго около седем сантиметра. Гъстата кръв изтичаше с всеки удар на сърцето й, а стъклото, обляно в червено, злокобно блестеше на слънцето.

— Какво става? — попита тя и се опита да се наведе, за да види. — Зле ли е?

Беше разрязала артерия. Кръвта бликаше бързо и силно.

— Франсис? — извиках. — Хенри?

— Пресвета Дево! — възкликна Франсис, когато се приближи достатъчно, за да види и се затича към нас, плискайки вода. Придържаше с една ръка полите на халата си. — Какво си си сторила? Можеш ли да вървиш? Нека видя — каза той задъхан.

Камила стегна хватката върху рамото ми. Цялото й стъпало бе покрито в червено. Гъсти капки се отделяха от него, падаха и се разтваряха като мастило в чиста вода.

— Ох, Боже — каза Франсис и затвори очи. — Боли ли?

— Не — отвърна тя бързо, но аз знаех, че болеше, усещах я как трепери, а лицето й бе побеляло.

Изведнъж се появи и Хенри, който се наведе над нея.

— Обгърни врата ми с ръка — нареди той и сръчно я повдигна, сякаш тя бе от слама. Едната му ръка бе под главата й, а другата под коленете. — Франсис, тичай да вземеш аптечката от колата си. Ще се срещнем по средата на пътя.

— Добре — отвърна Франсис, доволен, че са му наредили какво да прави и започна да гази към брега.

— Хенри, пусни ме да стъпя. Целият те опръсках с кръв.

Той не й обърна никакво внимание.

— Ричард, ето, вземи този чорап и го завържи около глезена й.

За първи път се сетих за турникет. Никакъв лекар нямаше да излезе от мен.

— Прекалено ли е стегнато? — попитах я.

— Така е добре. Хенри, би ли ме пуснал. Твърде тежка съм за теб.

Той й се усмихна. Един от предните му зъби бе леко счупен, не го бях забелязал преди, но правеше усмивката му много очарователна.

— Лека си като перце.

Понякога, когато се случи някакво нещастие, реалността нахлува внезапно и е трудна за разбиране. В такива случаи надделява сюрреалистичното. Действието се забавя до някакъв съноподобен каданс, кадър по кадър, помръдването на ръка, произнасянето на думите отнемат цяла вечност. Дребните неща, като щурецът на някой стрък трева или покритото с жилки листо, изглеждат великолепни, изведени на преден плат с болезнено ясен фокус. Това се случи и тогава, по пътя през ливадата към къщи. Всичко бе като картина — прекалено жива, за да е истина. Всяко камъче, всяко стръкче трева се очертаваше ясно, а небето бе толкова синьо, че ми причиняваше болка, когато го гледах. Камила се бе отпуснала в ръцете на Хенри, главата й бе виснала назад, като на мъртво момиче, извивката на шията й бе красива и безжизнена. Ръбът на полата й се развяваше абстрактно от вятъра. Панталоните на Хенри бяха оросени с капки, невероятно червени за кръв, сякаш някой бе изтръскал бояджийска четка над него. Сред всепоглъщащото спокойствие и между безшумните ни стъпки пулсът ми бучеше бързо и яростно в ушите ми.

Надолу по хълма, босоног и облечен все още в халата си, се спускаше Чарлс. Франсис го следваше. Хенри коленичи и остави Камила на тревата, тя се опря на лакти.

— Камила, мъртва ли си? — попита останалият без дъх Чарлс и се отпусна на земята, за да огледа раната.

— Някой — каза Франсис, развивайки един бинт, — ще трябва да извади стъклото от крака й.

— Искаш ли да опитам? — погледна я Чарлс.

— Внимателно.

Чарлс вдигна ходилото й, хвана стъклото с палеца и показалеца си и дръпна внимателно. Камила рязко си пое дъх от болка.

Чарлс се отдръпна, сякаш го бяха попарили. Посегна, за да докосне отново крака й, но не му стигаха сили да го направи. Върховете на пръстите му бяха покрити с кръв.

— Давай — подкани го Камила с доста спокоен глас.

— Не мога да го направя. Боя се, че ще ти причиня болка.

— То и така боли.

— Не мога — погледна я измъчено Чарлс.

— Дръпни се оттук — нареди Хенри нетърпеливо, застана бързо на колене и хвана крака й с ръка.

Чарлс се извърна, беше почти толкова блед, колкото и тя самата, чудех се дали е истина поверието, че единият близнак изпитва болка, когато другият е наранен.

Камила потрепери, очите й бяха широко отворени. Хенри държеше в окървавената си ръка закривеното парче стъкло.

— Consummatun est^[35] — каза той.

Франсис се захвана да почиства раната с йод и да я превързва.

— Господи — възкликнах, когато взех обагрения в червено къс и го вдигнах към светлината.

— Смело момиче — окуражи я Франсис, увивайки бинта около свода на ходилото й. Както повечето хипохондрици и той притежаваше онова странно качество да успокоява болните. — Браво на теб. Дори не заплака.

— Не болеше толкова много.

— Как да не болеше — каза Франсис. — Ти се държа наистина смело.

Хенри се изправи:

— Беше смела.

По-късно същия следобед, с Чарлс седяхме на верандата. Изведнъж беше застудяло, небето бе светло, но беше излязъл вятър. Господин Хач дойде, за да запали камината и до ноздрите ми достигна острата миризма на горящо дърво. Франсис също бе вътре, приготвяше вечерята, високият му, ясен и леко дрезгав глас долиташе до нас през кухненския прозорец.

Раната на Камила не бе сериозна. Франсис я откара в спешното отделение заедно с Бъни, който бе ядосан, че е проспал цялото вълнение. Върнаха се след час, Камила имаше шест шева на ходилото, превръзка и шише „Тиленол“^[36] с кодеин. Сега Бъни и Хенри играеха крокет, тя беше с тях, подскачаше на здравия си крак и на пръстите на другия с клатушкащата се походка на моряк, което от верандата изглеждаше доста забавно.

Ние с Чарлс пиехме уиски със сода. Опита се да ме научи да играя пикет, „защото Роудън Кроули от «Панаир на суетата» играе именно пикет“, но се оказа, че схващам бавно и картите бяха захвърлени.

Чарлс си сръбна от питието. През целия ден изобщо не си беше направил труда да се облече.

— Иска ми се да не се налагаше утре да се връщаме в Хампдън — каза той.

— Ще ми се да не се налагаше да се връщаме никога — казах аз. — Ще ми се да живеехме тук.

— Може би можем.

— Моля?

— Нямам предвид сега. Но може би бихме могли. След колежа.

— Как така?

Той сви рамене.

— Ами лелята на Франсис няма да продаде къщата, защото иска тя да остане в семейството. А Франсис може да я получи от нея почти без пари, когато стане на двадесет и една. А дори и да не успее, Хенри има повече пари, отколкото би могъл някога да похарчи. Могат да отидат и да я купят. Просто е.

Озадачих се от прагматичния му отговор.

— Искам да кажа, че единственото, което Хенри иска да прави, когато и ако завърши колежа, е да си намери някое местенце, където да пише книгите си и да изучава Дванадесетте велики култури.

— Как така ако завърши колежа?

— Може и да не иска. Може да му омръзне. И преди е говорил, че иска да напусне. Няма причина, поради която да трябва да остане тук, а и със сигурност никога няма да работи.

— Мислиш ли? — полюбопитствах, винаги съм си представял Хенри като преподавател по гръцки в някой забравен от Бога, но превъзходен колеж в Средния запад.

Чарлс изсумтя.

— Определено. Защо му е да работи? Не се нуждае от пари, а и от него би излязъл ужасен преподавател. Франсис също никога в живота си не е работил. Предполагам, че би живял с майка си, но не може да понася съпруга й. Тук ще му хареса повече, а и Джулиан ще е наблизо.

Отпих от питието си и погледнах към далечните фигури на моравата. Косата на Бъни бе паднала над очите му и той се готвеше за удар, замахваше с дървения чук за крикет и се наместваше леко, като професионален играч на голф.

— Джулиан има ли семейство? — попитах.

— Не — отвърна Чарлс с пълна с лед уста. — Има някакви племенници, но ги мрази. Видя ли това, а? — възкликна изведнъж и леко се надигна от стола.

Погледнах. На моравата Бъни най-накрая беше направил своя удар, топката мина далеч в страни от шестата и седмата вратичка, и колкото и да е невероятно, удари колчето.

— Гледай сега — казах аз. — Обзалагам се, че ще се опита да нанесе още един удар.

— Няма да му мине номерът — каза Чарлс и седна обратно, очите му не се откъсваха от моравата. — Погледни към Хенри. Той категорично няма да му позволи.

Хенри сочеше към пропуснатите вратички и дори от това разстояние можех да разбера, че цитира правилника на играта. Едва чувахме учудените викове на протест на Бъни.

— Махмурлукът ми почти премина — заяви след малко Чарлс.

— Моят също.

Светлината на моравата бе златиста и хвърляше дълги, кадифени сенки, а светлото и обсипано с облаци небе сякаш бе излязло изпод четката на Констабъл. Не исках да си призная, но си бях леко пиян.

Известно време мълчахме и гледахме. От моравата долиташе лекото пукане от ударите на дървения чук по топките за крокет, а от прозореца подрънкването на тенджерите и затварянето на шкафове. Франсис пееше, сякаш това бе най-щастливата песен на света:

— „Ний сме малки, заблудени, ний сме черните овци… Бе-бее-бее…“

— Ако Франсис купи къщата — казах най-накрая, — мислиш ли, че ще ни позволи да живеем тук?

— Разбира се. Ще умре от скука, ако са само двамата с Хенри. Предполагам, че Бъни ще трябва да работи в банката, но винаги може да идва през почивните дни, ако оставя Марион и децата вкъщи.

Разсмях се. Миналата нощ Бъни говореше затова как винаги е искал да има осем деца — четири момчета и четири момичета. Това провокира Хенри, който от своя страна изнесе дълга и сериозна реч на тема как в природата изпълнението на репродуктивния цикъл е неизменен предвестник на упадък и смърт.

— Кошмарно е — каза Чарлс. — Изобщо не мога да си го представя да стои в двора с някаква тъпа престилка през кръста.

— И с наденици на скарата.

— А около него тичат и крещят дванадесет деца.

— Пикниците на Киванис^[37].

— Кресла от „Лей-зи-бой“^[38].

— Господи.

Внезапен порив на вятъра прошумоля в брезите, облак жълти листа се понесе надолу. Отпих от питието си. Нямаше да обичам тази къща повече, дори да бях отраснал в нея, нямаше да познавам толкова добре скърцането на люлката или формите, описвани от клематиса по дървената решетка, или мекия аромат на земята, която избледняваше до сиво на хоризонта, или отрязъкът от магистралата, който едва се виждаше на хълмовете отвъд дърветата. Самите цветове на мястото се бяха просмукали в кръвта ми: впоследствие, през годините, Хампдън винаги щеше да изниква във въображението ми като неясна вихрушка от бяло, зелено и червено. А къщата първо се появяваше като ярко петно от водни бои — слонова кост, лазурносиньо, червеникавокафяво, тъмнооранжево и златно — после постепенно петната възприемаха очертанията на познатите предмети: къщата, небето, ясените. Но дори през онзи ден, там, на верандата, с Чарлс до мен и миризмата на дърво във въздуха, тя имаше ореола на спомен. Ето я, точно пред очите ми, но прекалено красива, за да бъде реална.

Стъмваше се, скоро щеше да стане време за вечеря. Изгълтах остатъка от питието си наведнъж. Мисълта да живея тук, да не трябва да се връщам при асфалтовата джунгла, универсалните магазини и сглобяемата мебел; да остана с Чарлс и Камила, Хенри и Франсис, може би дори и с Бъни; никой от нас да не се жени, да не трябва да се прибира или да ходи на работа в град на стотици километри оттук; или да върши едно от ония предателски неща, които вършат приятелите, след като завършат колежа; за това всичко да остане така, както си бе в този миг — идеята бе толкова божествена, че не съм сигурен дали и тогава съм си помислил само за миг, че може да бъде осъществена, но ми се ще да вярвам, че съм си го помислил.

Франсис наближаваше кулминацията на своята песен:

— „Джентълмените-певци да гуляят до зори… обречени навеки и завинаги…“

Чарлс се обърна и ме погледна.

— Ами ти? — попита.

— Какво имаш предвид?

— Имаш ли някакви планове? — разсмя се той. — Какво ще правиш през следващите четиридесет-петдесет години от своя живот?

На моравата Бъни бе успял да изхвърли топката на Хенри на около двадесет метра извън игрището. Избухна дрезгав смях, далечен, но отчетлив, и се понесе из вечерния сумрак. Този смях все още ме преследва.

Бележки

[1] Коктейл от водка, портокалов ликьор и лимонов сок. — (Бел.прев.) ↑

[2] Езикът на теравадинския будизъм. — (Бел.прев.) ↑

[3] (фр.) непретенциозни — (Бел.ред.) ↑

[4] „Поло Лаундж“ е известен ресторант в хотел „Бевърли Хилс“. — (Бел.прев.) ↑

[5] Пепър, Артър Едуард (1925–1982) — американски джазмен, алт саксофонист, един от водещите в джаза на Западния бряг, заедно с Чет Бейкър и Джери Мълиган. — (Бел.прев.) ↑

[6] „Езикови школи Бърлиц“ по името на основателя си Максимилиан Бърлиц, създадени през 1878 г. — (Бел.прев.) ↑

[7] Един от прякорите в САЩ за Мисури, името е свързано с легендата, че по време на миньорски стачки в Колорадо, собствениците на мини вкарват работна ръка от Мисури, миньорите не познавали техниките в съседния щат и началниците на смяна започнали да казват „Този човек е от Мисури, трябва да му покажеш.“ — (Бел.прев.) ↑

[8] Джоуит, Бенджамин (1817–1893) — английски учен и теолог, известен с преводите и коментарите към Платоновата „Република“ и „Политика на Аристотел“. — (Бел.прев.) ↑

[9] Рузвелт, Теодор (1858–1919) — двадесет и шести президент на Съединените щати, известен като голям ловец на едър дивеч, по време на Испано-американската война повел конницата срещу испанските войски на хълма Сан Хуан. — (Бел.прев.) ↑

[10] Песен на Ричард Роджърс. — (Бел.прев.) ↑

[11] (исп.) „хайде“. — (Бел.прев.) ↑

[12] „Веселият“ („L’Allegro“) и „Замисленият“ („Il Penseroso“) — пейзажни поеми от Джон Милтън. — (Бел.прев.) ↑

[13] Ранчото Ла Бреа се намира в сърцето на Лос Анджелес, известно като едно от най-големите находища на фосили от растения от Ледената епоха. — (Бел.прев.) ↑

[14] Бейкър, Жозефин (1908-]975), родена Фрида Джоузефин Макдоналд, американска танцьорка, певица и актриса от афро-американски произход, известна като „Черната Венера“. — (Бел.прев.) ↑

[15] Корели, Мери (1855–1924) незаконна дъщеря на прочутия шотландски пост и автор на песни доктор Чарлс Макей, една от най-четените авторки за времето си, но подлагана на сериозни критики от страна на литературния елит заради прекалено мелодраматичния си и сантиментален начин на писане. — (Бел.прев.) ↑

[16] „Братята Роувър“ — поредица от приключенски детски книги за братята Том, Сам и Дик Роувър, за периода от 1899 до 1926 г. са публикувани тридесет заглавия. — (Бел.прев.) ↑

[17] Пенант, Томас (1726–1798) уелски натуралист и антиквар, автор на книги за пътешествията си из Шотландия и Уелс; томовете, които вижда Ричард са „Пътешествие от Честър до Лондон“, публикувани през 1782 г. — (Бел.прев.) ↑

[18] Комична опера от популярните през Викторианската епоха Уилям Гилбърт и Артър Съливан. — (Бел.прев.) ↑

[19] Популярна приключенска поредица, чийто първи том се появява пред 1904 г., последният е през 1979 г., общият брой на книгите е 72. — (Бел.прев.) ↑

[20] Зигфелд, Флоренц (1869–1932), известен бродуейски импресарио, прочут с поредицата си от пищни спектакли под името „Лудостите на Зигфелд“ — (Бел.прев.) ↑

[21] Популярна песен по текст на поета Робърт Бърнс, бълг. прев. Владимир Свинтила. — (Бел.прев.) ↑

[22] (гр.) кръгло здание от класическата епоха. — (Бел.прев.) ↑

[23] Уайт, Станфърд (1853–1906) американски архитект, проектите му са въплъщение на „американския ренесанс“. — (Бел.прев.) ↑

[24] Грифит, Дейвид Уорк (1875–1948), американски режисьор, най-известен с филма си „Раждането на една нация“. Де Мил, Сесил Блаунт (1881–1959) един от най-преуспелите създатели на филми през първата половина на XX в. — (Бел.прев.) ↑

[25] Келтски племена, населяващи Британските острови преди нашествието на римляните. — (Бел.прев.) ↑

[26] Дъдли, Робърт, първи граф на Лестър (1532–1588), дългогодишен фаворит на Елизабет I. — (Бел.прев.) ↑

[27] Елизабет I съсредоточава войските си пред крепостта Тилбъри, за да попречи на испанските войски да достигнат Лондон, след като дебаркират в Кент. — (Бел.прев.) ↑

[28] Деверьо, Робърт, втори граф на Есекс (1566–1601) фаворит на Елизабет I, през 1601 г. се опитва да направи държавен преврат, арестуван е, осъден за държавна измяна и екзекутиран в Тауър. — (Бел.прев.) ↑

[29] Поема от Томас Стърнз Елиът (1888–1965), прев. В. Свинтила, изд. Захарий Стоянов, София, 2002 г. — (Бел.прев.) ↑

[30] „Мислите й, безцелни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето…“, „Мадам Бовари“, Гюстав Флобер, прев. Константин Константинов, изд. „Народна култура“, София, 1984 г. — (Бел.прев.) ↑

[31] Роман на английския автор Сакс Ромър (1883–1959) от криминалната поредица за доктор Фу Манчу, който е „кралят на престъпниците“ и се бори да унищожи Западната цивилизация. — (Бел.прев.) ↑

[32] (фр.) — тютюнопродавница. — (Бел.прев.) ↑

[33] (фр.) — Мари бе занесла зеленчуците на брат си. — (Бел.прев.) ↑

[34] Сутрешен коктейл против махмурлук от сурово яйце, малко бренди или уиски, доматен сок, устършърски сос, сол и черен пипер. Жълтъкът трябва да се запази цял, а преди изсипването на съставките, чашата се облива със зехтин. — (Бел.прев.) ↑

[35] (лат.) — „Свърши се!“, Йоан 19:30, последните думи на Иисус Христос на кръста, използвани са и от Кристофър Марлоу в трагедията му „Доктор Фауст“, когато героят приключва сделката с Мефистофел. — (Бел.прев.) ↑

[36] Известна в САЩ марка болкоуспокояващи, съдържащи парацетамол. — (Бел.прев.) ↑

[37] „Киванис Интернешънъл“ — благотворителна организация, чиято цел е да „служи на децата по света“. — (Бел.прев.) ↑

[38] „Лей-зи-бой“ — американска фирма, производител на мебели. — (Бел.прев.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дона Тарт Тайната история (4)

Метаданни

Данни

Тайната история

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава втора

Дона Тарт
Тайната история (4)