Дона Тарт
Тайната история (11)

Епилог

Уви, горкият господин,

не приличаше на руините от своята младост,

а на руините от тия руини.

„Разбитото сърце“,

Джон Форд^[1]

Благодарение на прекрасното извинение, че съм прострелян в корема, успях да се измъкна от изпита по френски през следващата седмица.

В болницата казаха, че съм бил късметлия. Предполагам, че са били прави. Куршумът преминал през мен, като се разминал на милиметри с коремната стена и на също толкова с далака, и излязъл на около три сантиметра от мястото, където проникнал. В линейката лежах по гръб, усещах как лятната нощ нахлува топла и загадъчна — децата караха велосипеди, нощни пеперуди кръжаха около уличните лампи. Чудех се дали беше така, както го описваха, дали животът ти преминава като на лента пред теб, когато умираш. Кървях обилно. Бях почнал да изтръпвам. Не спирах да си мисля колко е смешно това пътуване към отвъдното, през тунела, осветен от бензиностанцията на Шел и „Бъргър Кинг“. Санитарят, който се возеше отзад, не бе много по-голям от мен. Всъщност си беше хлапе с акне и наболи мустаци. Никога не беше виждал огнестрелна рана. Не спираше да пита какво е усещането. Тъпо или остро? Болка или парене? Главата ми се въртеше и съвсем естествено не можех да му дам членоразделен отговор, но помня замаяната мисъл, че приличаше на първото пиянство или първата нощ с момиче. Не е същото, което си очаквал, но след като се случи, разбираш, че не може да бъде другояче. Неоновите светлини на мотела, на магазина за мляко. Цветове, толкова ярки, че почти сломиха сърцето ми.

Хенри почина, разбира се. Предполагам, че нямаше кой знае каква друга вероятност с два куршума в главата. Въпреки това живя повече от дванадесет часа — подвиг, който изуми лекарите. (Казаха ми, че съм бил под упойка.) Казаха, че повечето хора биха умрели на място от толкова тежки рани. Чудя се дали това означава, че не е искал да умре. И ако беше така, защо изобщо се застреля. Колкото и зле да изглеждаше положението в „Албемарл“, все пак си мисля, че можехме някак си да се измъкнем. Не се застреля от отчаяние. Нито пък го направи от страх. Историята с Джулиан бе прясна в съзнанието му и бе оставила дълбок отпечатък. Мисля, че бе почувствал нуждата да направи един благороден жест, нещо, с което да докаже на нас и на себе си, че на практика бе възможно да се приложат онези висши, студени норми, на които ни учеше Джулиан. Дълг, уважение, вярност, жертвоготовност. Помня отражението му в огледалото, когато опря пистолета в главата си. На лицето му бе изписано едно невероятно съсредоточаване, триумф, като скачач, полетял от края на трамплина, със стиснати очи, радостен, очакваш голямото гмурване.

Доста често си мисля за това — всъщност за изражението на лицето му. Мисля си за доста неща. Мисля си за първия път, когато видях бреза, за последния, когато видях Джулиан, за първото изречение, което чух и научих на гръцки. Χαλεπά τά καλά. „Красотата е жестока“.

* * *

Все пак се дипломирах в Хампдън със степен по английска литература. Заминах за Бруклин с корем, бинтован като на гангстер.

— Браво! — каза преподавателят. — Но това все пак е Бруклин, а не Бенсънхърст^[2].

Прекарах лятото в дрямка на покрива, пушех цигари, четях Пруст и мечтаех за смърт, безделие, красота и време. Огнестрелната рана заздравя, оставяйки обгорен белег на корема ми. През есента се върнах в колежа: сух, прекрасен септември, никога няма да повярвате колко красиви бяха дърветата през онази година. Небето бе чисто, навсякъде имаше нападали листа, а студентите шушукаха, когато минавах край тях.

Франсис не се върна в колежа през есента. Нито пък близнаците. Историята в „Албемарл“ бе проста, наистина, сама се разказваше: Хенри, който иска да се самоубие, борбата за пистолета, а накрая аз — ранен, а той — мъртъв. До известна степен смятах, че това бе нечестно към Хенри, но от друга — не беше. По един доста неясен начин от това се чувствах по-добре — представях си се като герой, който безстрашно се втурва за оръжието, вместо просто да се изпреча на пътя на куршума като обикновен зяпач, какъвто всъщност съм.

 

 

Камила и Чарлс отпътуваха за Вирджиния в деня на погребението на Хенри. По стечение на обстоятелствата това бе и същият ден, в който Хенри и Чарлс трябваше да се явят пред съда. Погребението се състоя в Сейнт Луис. От всички нас отиде само Франсис. Все още бях в болницата, не бях още на себе си и все още виждах преобърнатата чаша за вино, която се търкаля по килима и тапетите с дъбови клонки в „Албемарл“.

Няколко дни преди това при мен дойде майката на Хенри. Беше ходила в моргата, за да види сина си. Ще ми се да помнех повече от посещението й. Но помня само една красива дама с тъмна коса и с очите на Хенри. Бе една от цялата поредица от посетители, истински и въображаеми, живи и мъртви, които влизаха и излизаха от стаята ми, и се тълпяха край леглото ми през цялото време. Джулиан. Дядо ми. Бъни, безразличен, подрязващ ноктите си.

Тя подържа ръката ми. Бях се опитал да спася живота на сина й. В стаята имаше лекар и една-две сестри. Видях и Хенри, над рамото й, стоеше в ъгъла, облечен със старите си градинарски дрехи.

Едва когато напусках болницата, открих сред нещата си ключовете от колата на Хенри. Тогава си спомних и нещо, което се бе опитала да ми каже. Когато преглеждала нещата на Хенри, открила, че преди да умре, бил започнал процедура по прехвърлянето на колата на мое име, което идеално пасваше с официалната версия — склонният към самоубийство млад мъж, който раздава вещите си. Никой, дори и полицаите не се опитаха да съпоставят тази щедрост с факта, че когато Хенри умря, се боеше да не загуби колата си. Във всеки случай БМВ-то бе мое. Тя каза, че сама му го е избрала като подарък за деветнадесетия му рожден ден. Не можела да понесе да я продаде или пък да я види отново. Това се бе опитала да ми каже, докато тихо плачеше на стола до леглото ми, а Хенри крачеше в сенките зад нея, беше изцяло погълнат от мислите си, сестрите не го виждаха, а той с педантична загриженост преподреждаше една разбъркана ваза с цветя.

 

 

Сигурно си мислите, че след всичко, което преживяхме, през годините с Франсис и близнаците сме поддържали близки отношения. Но след смъртта на Хенри, сякаш нишката, която ни свързваше, внезапно се прекъсна и много скоро след това започнахме да се отчуждаваме.

Цялото лято, докато бях в Бруклин, Франсис бе в Манхатън. През това време говорихме пет пъти по телефона и се видяхме два. И двата пъти в един бар в горен Ийст Сайд, точно под апартамента на майка му. Не обичаше да се отдалечава от къщи. Казваше, че тълпите го изнервяли — само две пресечки и вече започвал да се бои, че сградите ще се сгромолясат върху него. Ръцете му не спираха да си играят с пепелника. Четеше много. Изглежда, че всички в бара го познаваха.

Близнаците бяха във Вирджиния, изолирани в жилището на баба си — без право на свиждания. През онова лято Камила ми изпрати три картички и ми се обади два пъти. А после, през октомври, когато се бях върнал в училище, ми писа, за да ми каже, че Чарлс е спрял да пие, от месец не бил близвал капка. Получих и една коледна картичка. През февруари една за рождения ми ден, в която съвсем подчертано нямаше никакви новини за Чарлс. А после дълго време нямах никакви известия.

 

 

По времето, когато се дипломирах, подновихме откъслечните си комуникации. „Кой би помислил, писа Франсис, че измежду всички нас ти ще си единственият, който ще завърши с диплома.“ Камила ми изпрати поздравителна картичка и се обади няколко пъти. Говорехме нещо за това двамата да дойдат в Хампдън, за да присъстват на раздаването на дипломите, но идеята не се осъществи, а и аз не бях особено изненадан от това.

Последният курс в колежа започнах да се виждам със Софи Диърболд, а през последния семестър се преместих в апартамента й извън студентското градче на Уотър стрийт, само през няколко къщи от жилището на Хенри, където в задния двор розите „мадам Исак Периер“ подивяваха. Хрумна ми, че той така и не доживя да ги види разцъфнали тези рози, които миришеха на малини. Там бе и оцелелият след химическите му опити булдог, който излизаше да ме лае, когато минавах. След колежа Софи си намери работа в една танцова трупа в Лос Анжелис. Мислехме, че се обичаме. Говорехме, че ще се женим. Цялото ми подсъзнание ме предупреждаваше да не го правя (през нощта сънувах катастрофи с автомобили, снайперисти по магистралите и блесналите очи на адски кучета из паркингите в предградията), но ограничих кандидатстванията си за стипендия до колежите в Южна Калифорния.

Бяхме изкарали там шест месеца, когато със Софи се разделихме. Тя каза, че съм бил затворен. Никога не знаела какво мисля. Начинът, по който съм я гледал понякога сутрин, след като се събудя, я плашел.

 

 

Прекарвах цялото си време в библиотеката, четях драматурзите от якобинската епоха. Уебстър и Мидълтън, Търнър^[3] и Форд. Темата на специализацията ми бе доста отвлечена, но аз намирах онзи осветен от свещи, коварен свят на неовъзмездени грехове и поругана невинност, в който те ме пренасяха, за привлекателен. Дори заглавията на пиесите им притежаваха някаква особена привлекателност, като капани в пода, водещи към нещо красиво и зло, което бавно клокочеше под повърхността на нравствеността: „Бунтарят“, „Белият Дявол“, „Разбитото сърце“^[4]. Задълбочих се в тях, водех си бележки в полетата. Якобинците са имали ясно усещане за катастрофа. Разбирали са явно не само злото, но и многообразието на номерата, които то използва, за да се представи за добро. Усещах, че достигат до сърцевината на нещата, до същинската поквареност на света.

Винаги съм харесвал Кристофър Марлоу и често се улавях, че мисля за него. Един негов съвременник го наричал „Милото хлапе Марлоу“. Бил е учен, приятел на Рали и Наш, най-ярките и образовани умове в Кеймбридж. Движел се е в най-извисените литературни и политически кръгове, той е единственият от всичките му събратя-поети, когото Шекспир пряко назовава. Същевременно обаче бил фалшификатор, убиец, дружал с най-развратни хора и се отличавал с най-покварените нрави, които „проклина, умирайки“ в кръчма на двадесет и девет години. През онзи ден с него били един шпионин, един джебчия и „прислужник от простолюдието“. Един от тях пронизал смъртоносно Марлоу точно над окото, „от което гореспоменатият Крист. Марлоу умрял веднага.“

Често се сещах за тези негови редове от „Доктор Фауст“:

„Стопанинът се кани да умира.

Той завещание написа вече —

имота и дома си ми остави…“^[5]

И за следния, изречен настрана, в деня когато Фауст, облечен в черно, отива в двора на императора:

„… той толкова прилича на магьосник…“^[6]

Когато пишех дисертацията си върху „Трагедията на отмъстителя“^[7] на Търнър, получих писмо от Франсис:

„24 април

 

Скъпи Ричард,

Ще ми се да можех да твърдя, че писането на тези редове е трудно за мен, но не мога. Години наред животът ми се разпада и най-после ми се струва, че е дошло време да извърша едно достойно дело.

Това е последната ми възможност да говоря с теб, поне що се отнася до този свят. Искам да ти кажа следното. Работи усилено. Бъди щастлив със Софи. (Не знаеше, че сме скъсали.) Прости ми за всички неща, които сторих, но най-вече за онези, които не направих.

«Стига плачове! Всяка луна е ужасна.»^[8] Колко тъжна и красива строфа. Винаги съм се надявал, някой ден да имам възможност да я използвам. А може би изгревите на онзи свят, където съвсем скоро ще се озова, няма да бъдат толкова мъчителни. От друга страна, атиняните гледат на смъртта просто като на сън. Скоро сам ще разбера.

Чудя се дали ще видя Хенри от другата страна. Ако го видя, нямам търпение да го питам, защо, по дяволите, не застреля всички ни, за да се свърши.

Недей да се чувстваш зле заради всичко това. Наистина.

Веселяшки,

Франсис“

Не го бях виждал от три години. Писмото бе отпреди четири дни и носеше печат от Бостън. Оставих всичко и тръгнах за летището, качих се на първия самолет за Логан. Намерих Франсис в болницата „Бригам енд Уименс“, където се възстановяваше, след като бе прерязал вените на китките си с бръснач.

Изглеждаше ужасно. Беше мъртвешки блед. Каза, че прислужницата го намерила в банята.

Беше в самостоятелна стая. Дъждът барабанеше по сивите стъкла на прозорците. Страшно много се зарадвах да го видя, а мисля, че и той се радваше да ме види. Говорихме с часове — нищо важно, наистина.

— Чу ли, че ще се женя? — каза той по-късно.

— Не — изненадах се.

Мислех, че се шегува. Но той се поизправи в леглото, бръкна в нощното шкафче и извади снимка, която ми показа. Синеока блондинка, облечена с вкус, с тяло като на Марион.

— Хубава е.

— Глупава е — избухна Франсис. — Мразя я. Знаеш ли как я нарича братовчед ми? Черната дупка.

— Защо?

— Защото когато влезе в стаята, разговорът изчезва.

— Тогава защо ще се жениш за нея?

Не ми отговори веднага.

— Виждах се с един човек. Адвокат. Малко пие, но няма проблем. Замина за Харвард. Ще го харесаш. Казва се Ким.

— И?

— Дядо ми разбра. По най-мелодраматичния начин, който можеш да си представиш.

Взе цигара. Трябваше да му я запаля, заради ръцете. Беше наранил едно от сухожилията, свързващо палеца му.

— И — продължи, издухвайки облак дим — трябва да се оженя.

— Или?

— Или дядо ми ще ме остави без пукнат цент.

— Не можеш ли да се справиш сам?

— Не.

Каза го с такава увереност, че това ме раздразни.

— Аз се справям — казах.

— Но ти си свикнал.

Точно тогава вратата на стаята му се отвори. Беше сестра — не болнична, а друга, наета от майка му.

— Господин Абърнати! — каза тя весело. — Имате посетител!

Франсис затвори очи, а после ги отвори.

— Тя е — каза той.

Сестрата се отдръпна. Спогледахме се.

— Франсис, не го прави.

— Трябва.

Вратата се отвори и блондинката от снимката, цялата грейнала, влезе с валсова стъпка, бе облечена с розов пуловер с изтъкани по него снежинки, а косата й бе вързана отзад с розова панделка. Всъщност беше доста хубава. Беше се натоварила с подаръци, сред които имаше плюшено мече, желирани бонбони в целофан, броеве на „Атлантик мънтли“, „Ескуайър“. Боже мой, от кога Франсис четеше списания?

Приближи се до леглото и бързо го целуна по челото.

— Виж, скъпи — обърна се тя към него, — нали бяхме решили да не пушим.

За моя изненада изтръгна цигарата от пръстите му и я загаси в пепелника. После погледна към мен и отново грейна в усмивка.

Франсис прокара превързаната ръка през косата си.

— Присила — каза той безизразно, — това е моят приятел Ричард.

Сините й очи се разшириха.

— Здравей! Толкова много съм слушала за теб!

— И аз за теб — отвърнах вежливо.

Тя си придърпа един стол до леглото на Франсис, седна, мила и все така усмихваща се.

И сякаш като по магия разговорът секна.

 

 

Камила се появи в Бостън на другия ден, тя също бе получила писмо от Франсис.

Дремех в стола край леглото. Четях на Франсис „Нашият общ приятел“ — сега като се замисля, бе странно каква голяма част от времето ми с Франсис в бостънската болница приличаше на времето, прекарано от Хенри с мен във Върмонт. Събудих се от изненаданото възклицание на Франсис. Когато я видях да стои на фона на потискащата бостънска светлина, помислих, че сънувам.

Изглеждаше по-стара. Бузите й бяха малко по-хлътнали. Косата й бе различна, подстригана късо. Бях започнал да мисля и за нея като за призрак, без да го осъзнавам; но да я видя, изнурена, но все така красива, от плът и кръв! Сърцето ми подскочи толкова радостно и буйно, че щях да се пръсна, помислих, че ще умра на място.

Франсис седна в леглото и протегна ръце.

— Скъпа. Ела тук.

 

 

Тримата прекарахме заедно в Бостън четири дни. През цялото време валеше. Франсис излезе от болницата на втория ден, който по случайност се оказа Заговезни.

Никога не бях идвал в Бостън, мислех си, че прилича на Лондон, който също никога не бях виждал. Сиво небе, къщи с червени тухли и китайски магнолии в мъглата. Камила и Франсис искаха да отидат на литургия, придружих ги. Църквата бе претъпкана и ветровита. Отидох до олтара с тях, за да се поклоня, тътрех се с поклащащата се редица. Свещеникът бе прегърбен, облечен в черно и много стар. Направи с палец кръстен знак на челото ми. „Защото пръст си и в пръст ще се превърнеш.“^[9] Отново се изправих, когато дойде време за причастието, но Камила ме хвана за ръката и бързо ме издърпа. Тримата останахме на местата си, докато пейките се опразниха и дългата и тътреща се редица отново се насочи към олтара.

* * *

— Знаеш ли — каза Франсис, когато излизахме, — веднъж направих грешката да попитам Бъни дали някога се е замислял за Греха.

— Какво ти отговори? — попита Камила.

Франсис изсумтя.

— Каза „Не, разбира се, че не. Не съм католик.“

 

 

Прекарахме целия следобед в тъмен малък бар на Бойлстън стрийт, пушехме и пиехме ирландско уиски. Разговорът се завъртя към Чарлс. Оказа се, че през изминалите няколко години е гостувал от време на време в дома на Франсис.

— Преди две години Франсис му зае доста пари — каза Камила. — Много мило постъпи, но не трябваше да го прави.

Франсис сви рамене и допи уискито в чашата. Беше ясно, че темата го кара да се чувства неудобно.

— Така исках.

— Никога няма да ти ги върне.

— Добре.

Изгаряше ме любопитство.

— Къде е Чарлс?

— Кара я някак си — каза Камила. Беше ясно, че и тя се чувстваше неловко от темата. — За кратко работи за чичо ми. После свиреше на пиано в един бар, но както можеш да си представиш, не се получи много добре. Баба ни щеше да се побърка. Най-накрая накара чичо да му каже, че или ще се стегне, или ще трябва да се изнесе от къщата. Той избра втория вариант. Нае си стая в града и продължи да работи в бара. Но накрая го уволниха и се принуди да се прибере вкъщи. Точно тогава започна да идва тук. Беше много мило от твоя страна — обърна се тя към Франсис, — да му отделяш толкова внимание.

Той гледаше надолу към чашата си.

— Няма проблем.

— Беше много добър с него.

— Той ми беше приятел.

— Франсис — каза Камила — му зае пари, за да се настани в клиника. Болница. Но той издържа само около седмица. Избяга с някаква тридесетгодишна жена, с която се запознал в отделението за алкохолици. Два месеца нямаше ни вест, ни кост от тях. Най-накрая съпругът на жената…

— Тя е била женена?

— Да. Имаше и дете. Малко момче. Както и да е. Та, най-накрая съпругът наел частен детектив, който ги открил в Сан Антонио. Живеели в някакво ужасно място, дупка. Чарлс миел чинии в закусвалня, а тя… ами не знам какво е правела тя. И двамата били в доста лошо състояние. Но нито един от тях не искал да се върне вкъщи. Казали, че са много щастливи.

Направи пауза, за да отпие.

— И? — попитах аз.

— Все още са там. В Тексас. Но вече не са в Сан Антонио. За малко са били в Корпус Кристи. Последно чухме, че са се преместили в Галвестън.

— Той обажда ли се изобщо?

Настъпи дълго мълчание. Най-накрая тя каза:

— Всъщност с Чарлс вече не си говорим.

— Изобщо?

— Не, никак — отново отпи от уискито. — Това разби сърцето на баба ни.

 

 

В дъждовния залез тръгнахме към дома на Франсис през парка. Лампите бяха запалени.

Съвсем неочаквано Франсис каза:

— Знаете ли, че все очаквам Хенри да се появи.

Леко се разстроих от това. Не бях го споменал, но и аз си мислех същото. Нещо повече, откакто бях пристигнал в Бостън, все зървах хора, които вземах за него — тъмни фигури, профучаващи в таксита, хлътващи в офис сгради.

Мисля, че го видях, когато лежах във ваната — каза Франсис. — Кранът течеше, имаше кръв навсякъде из проклетата баня. Струва ми се, че го видях да стои там, облечен в халата, онзи с джобовете, в които държеше цигарите си и какво ли още не. Бе застанал до прозореца, с гръб, полуизвърнат и ми каза наистина отвратено: „Е, Франсис, надявам се сега да си щастлив.“

Продължихме да вървим. Мълчахме.

— Странно е — продължи Франсис. — Доста време ми трябваше, за да повярвам, че наистина е мъртъв. Искам да кажа… знам, че няма начин как да изфабрикува смъртта си, но нали се сещате, ако има някой, който да намери начин да се върне, това ще е той. Малко като Шерлок Холмс е, с падането във водопада Райхенбах. Все очаквам да разбера, че всичко е било номер, че ще се появи всеки миг с някакво много засукано обяснение.

Минавахме по един мост. Жълти серпантини от светлината на уличните лампи потреперваха ярко в мастилената вода.

— Може би наистина си го видял — казах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз също мисля, че го видях — отговорих след дълга и замислена пауза. — В стаята ми. Когато бях в болницата.

— Знаеш какво би казал Джулиан — каза Франсис. — Призраците съществуват. Хората по цял свят винаги са го знаели. А ние вярваме в тях толкова, колкото е вярвал и самият Омир. Само че сега ги нарича с различни имена. Памет. Несъзнателното.

— Имате ли нещо против да сменим темата? — съвсем неочаквано попита Камила. — Моля ви?

 

 

Камила трябваше да замине в петък сутринта. Каза, че баба й не била добре и трябвало да се връща. Аз трябваше да се връщам в Калифорния чак на другата седмица.

Стоях с нея на перона, тя бе нетърпелива, нервно потупваше с крак и се навеждаше напред, за да погледне релсите. Стори ми се, че не бих могъл да понеса заминаването й. Франсис бе зад ъгъла, купуваше й книга, която да чете във влака.

— Не искам да си заминаваш — казах.

— Аз също не искам.

— Тогава недей.

— Трябва.

Стояхме, загледани един в друг. Валеше. Тя ме погледна с очите си с цвят на дъжд.

— Камила, обичам те. Нека се оженим.

Отговорът й сякаш се проточи в безкрайността. Най-накрая проговори:

— Ричард, знаеш, че не мога да го направя.

— Защо?

— Не мога. Не мога просто да реша и да замина за Калифорния. Баба е стара. Вече не може да се справя сама. Трябва някой да се грижи за нея.

— Добре, да забравим за Калифорния. Ще се преместя на изток.

— Ричард, не можеш. Ами дисертацията ти? Университета?

— Не ми пука за университета.

Стояхме дълго и се гледахме в очите. Най-накрая тя отмести поглед.

— Трябва да видиш как живея сега, Ричард. Баба никак не е добре. Едва успявам дори само да се грижа за нея, а и тази голяма къща… Нямам нито един приятел на моята възраст. Не помня дори кога за последно съм чела книга.

— Мога да ти помогна.

— Не искам да ми помагаш — вдигна глава и ме погледна, взорът й ме удари силно и сладко, като инжекция с морфин.

— Ако искаш, ще падна на колене — казах. — Наистина ще го направя.

Тя затвори очи, тъмни клепачи с тъмни сенки под тях, наистина бе остаряла и вече не бе онова момиче със стрелкащ се поглед, в което се бях влюбил, но това не я правеше по-малко красива. Сега бе красива по начин, който не толкова възбуждаше сетивата ми, колкото разкъсваше сърцето ми.

— Не мога да се омъжа за теб — каза тя.

— Защо?

Помислих, че ще каже „Защото не те обичам“, което повече или по-малко би отговаряло на истината, но за моя изненада, тя отвърна:

— Защото обичам Хенри.

— Хенри е мъртъв.

— Въпреки това. Все още го обичам.

— Аз също го обичах — казах.

За миг си помислих, че се е разколебала. Но тогава тя погледна встрани и отвърна:

— Знам, че го обичаше. Но това не е достатъчно.

 

 

Дъждът остана с мен през целия път обратно до Калифорния. Знаех, че едно внезапно отпътуване би било прекалено. Ако трябваше да напусна Изтока, трябваше да го направя постепенно, затова наех кола и карах, карах, докато накрая природата не се промени и вече бях в Средния запад, а дъждът бе единственото, което бе останало от прощалната целувка на Камила. Дъждовни капки по предното стъкло и радиостанции, които идват и си отиват. Неприветливи царевични ниви сред онези сиви, огромни пространства. Вече веднъж се бях сбогувал с нея, но трябваше да положа всички сили, за да се сбогувам отново и за последен път да се обърна като нещастния Орфей, за последен поглед назад към призрака на единствената му любов и със същия удар на сърцето да я загубя завинаги: hinc illae lacrimae, затова са и сълзите^[10].

 

 

Предполагам, не ми остава нищо друго освен да ви разкажа какво се случи, поне доколкото ми е известно, с другите участници в нашата история.

Може да е странно, но Клоук Рейбърн записа да учи право. Сега е младши сътрудник по сливания и покупки в „Милбанк Туийд“ в Ню Йорк, където — това е интересно — Хю Коркоран наскоро стана съдружник. Говори се, че Хю го уредил с работата. Това може да е вярно, може и да не е, според мен обаче е истина, тъй като Клоук със сигурност не се е отличил на нито едно място, където е кандидатствал. Сега живее недалеч от Франсис и Присила, на „Лексингтън“ и Осемдесет и първа улица. Между другото Франсис има невероятен апартамент, бащата на Присила, който е в търговията с недвижими имоти, им го подарил за сватбата. Франсис, който все така има проблеми със съня, казва, че от време се засичат по малките часове на нощта, когато и двамата си купували цигари от корейския магазин.

Джуди Пуви е нещо като малка знаменитост. Дипломиран инструктор по аеробика, редовно се появява заедно с цял орляк мускулести красавици по кабелната телевизия в предаването „Мощни движения!“

След колежа Франк и Джъд се сдружиха и купиха „Фармърс Ин“, който се превърна в най-популярния бар на Хампдън. Предполага се, че въртят добра търговия. Много бивши възпитаници на Хампдън работят за тях, в това число Джак Тайтелбаум и Руни Уейн, както пише в една скорошна редакционна статия в списанието на колежа.

Някой ми каза, че Брам Джързи бил станал „барета“, но не съм склонен да го вярвам.

Жорж Лафорг все още преподава в катедрата по литература и езици в Хампдън, откъдето враговете му все още не са успели да го изпъдят.

Доктор Роланд се е оттеглил вече от активна дейност. Живее в град Хампдън, публикува книга със снимки на колежа през годините, която го направи търсен събеседник в различните клубове из града. Той едва не стана причина да не ме допуснат до дипломиране, като ми написа блестяща препоръка, в която непрекъснато ме наричаше „Джери“.

Котката, която Чарлс бе намерил, се оказа учудващо добър домашен любимец. През лятото се сприятели с братовчедката на Франсис Милдред, а през есента се премести с нея в Бостън, където и досега живее, управлява целия апартамент от десет стаи на „Ексетър стрийт“ и се подвизава под името „Принсес“.

Марион се омъжи за Брейди Коркоран. Живеят в Таритаун, Ню Йорк, откъдето Брейди лесно стига до града. Двамата имат бебе, момиче, което е и първото момиче, родено в рода Коркоран, от поколения насам. Според Франсис господин Коркоран е напълно луд по нея като изключим другите му деца, внуци и домашни любимци. Кръстиха я Мери Катрин, име, което използват все по-рядко и по-рядко, тъй като по известни само на тях причини, семейство Коркоран решиха да я наричат с прякора „Бъни“.

От време на време се чувам със Софи. Наранила си е крака и известно време не работи с танцовата трупа, но наскоро получи голяма роля в нова постановка. Понякога излизаме на вечеря. В повечето случаи, когато тя се обади късно през нощта и иска да говорим за проблемите с приятелите й. Харесвам Софи. Предполагам, бихте казали, че тя е най-добрата ми приятелка. Но някак си никога няма да й простя, че ме накара да се върна обратно в това забравено от Бога място.

Не съм виждал Джулиан от онзи следобед в кабинета му с Хенри. Франсис преодоля невероятни трудности, докато успее да се свърже с него няколко дни преди погребението на Хенри. Каза, че Джулиан сърдечно го поздравил, изслушал вежливо новините за кончината на Хенри и казал:

— Оценявам жеста, Франсис. Но се боя, че наистина няма какво повече да направя там.

Преди година Франсис повторно ми съобщи за слуха, че Джулиан бил назначен за кралски възпитател на престолонаследника на Суаориланд, някъде в Източна Африка, който впоследствие разбрахме, че е пълна измишльотина. Но колкото и лъжлива да бе тази история, тя започна съвсем отделен живот в моето въображение. Каква по-добра съдба за Джулиан от тази някой ден да бъде властта зад трона на Суаори, какво по-добре от това да превърне своя ученик в крал-философ? (Принцът от измислицата бе само на осем. Чудя се какъв бих бил сега, ако бях попаднал в ръцете на Джулиан, когато бях едва осемгодишен.) Ще ми се да мисля, че може би като Аристотел той щеше да отгледа мъж, който да покори света.

От друга страна, както казва Франсис, може би не.

Не знам какво се случи с агент Давънпорт, предполагам, че все още живее в Нашуа, Ню Хемшър. Детектив Скиола е мъртъв. Починал преди около три години от рак на белите дробове. Разбрах го от съобщение за заупокойна служба, което видях късно през нощта по телевизията. На него се виждаше изправеният, слаб, излязъл сякаш изпод перото на Данте Скиола, на фона на черен екран.

— Когато видите това съобщение, ще съм мъртъв.

В съобщението той каза и още, че не кариерата му в полицията го е убила, а двете кутии цигари на ден. Видях го в три сутринта, бях сам в апартамента си, телевизорът бе чернобял и имаше доста смущения. Бял шум и снеговалеж. Сякаш говореше на мен, право от телевизора. За миг бях обзет от дезориентация и паниката ме сграбчи. Можеше ли призрак да се въплъти през дължината на вълните, електрическите точки и кинескопа? Какво всъщност са мъртвите, ако не вълни и енергия? Светлина, идваща от мъртва звезда?

Това между другото е израз на Джулиан. Помня от една негова лекция върху „Илиада“, когато Патрокъл се явява в съня на Ахил. Има един трогателен откъс, в който Ахил, преизпълнен с радост от появата на призрака, се опитва да прегърне своя стар приятел. Но той изчезва.

— Мъртвите ни се явяват в сънищата — каза Джулиан, — защото само по такъв начин могат да ни накарат да ги видим. Онова, което виждаме е само един образ, дошъл от много далеч, светлина, идваща от мъртва звезда…

Което пък ми напомня за нещо, което сънувах преди няколко седмици.

Бях се озовал в непознат и пуст град, стар град като Лондон. Населението му бе изчезнало заради война или епидемия. Беше нощ, улиците са тъмни, бомбардирани, изоставени. Дълго се щурах безцелно край разрушени паркове, взривено убежище, празни парцели, погълнати от плевели и срутили се блокове, а ръждясалите им подпори се подаваха отстрани като ребра. Но тук-там, пръснати между безлюдните черупки на достолепните стари обществени сгради, виждам нови, които са свързани с футуристични алеи, осветени отдолу. От руините се издигат дългите, студени образи на модерната архитектура, фосфоресциращи и зловещи.

Влязох в една от тези нови сгради. Май беше лаборатория или музей. Стъпките ми отекваха по настлания с плочки под. Имаше група мъже, всички пушеха лули и се бяха събрали около стъклена витрина, която проблясваше в сумрака и осветяваше по вампирски лицата им изотдолу.

Приближих се. Във витрината имаше машина, която бавно се въртеше на поставка, машина, чиито метални части влизаха, излизаха и се събираха, за да създадат нови образи. Храм на инките… щрак, щрак, щрак… Пирамидите… Партенона. Историята се нижеше пред очите ми и се променяше всяка секунда.

— Мислех си, че ще те открия тук — каза един глас до лакътя ми.

Беше Хенри. В сумрака безстрастният му поглед не трепваше. Над ухото му, под телената рамка на очилата, виждах барутния нагар и тъмната дупка в дясното слепоочие.

Не бях кой знае колко изненадан да го видя, но се радвах.

— Знаеш ли — казах му, — всички казват, че си мъртъв.

Той се загледа надолу към машината. Колизеят… щрак, щрак, щрак… Пантеонът.

— Не съм мъртъв. Само имам известни проблеми с паспорта.

— Моля?

Той се изкашля.

— Движенията ми са ограничени. Вече нямам право да пътувам толкова свободно, колкото бих искал.

Света София. „Сан Марко“ във Венеция.

— Какво е това място? — попитах го.

— Боя се, че тази информация е засекретена.

Огледах се любопитно. Явно бях единственият посетител.

— Отворено ли е за всички? — попитах.

— Не, принципно не е.

Погледнах го. Имаше толкова много неща, които исках да го попитам, толкова много, които да му кажа. Но някак си знаех, че не бе време за това, а и дори да беше, не това бе най-важното.

— Щастлив ли си тук? — казах накрая.

Замисли се за миг.

— Не особено. Но и ти не си много щастлив там, където си.

„Василий Блажени в Москва“. Катедралата в Шартр. Солсбъри и Амиен. Погледна часовника си.

— Надявам се, че ще ме извиниш, но закъснявам за среща.

Обърна се и си тръгна. Гледах как гърбът му се отдалечава надолу по дългия и блестящ коридор.