Светлината ни заля и владенията на тъмнината се свиха до познатите, всекидневни граници на помещението — разхвърляното бюро, ниския и изтърбушен диван, прашните завеси с модерна кройка, с които Франсис се бе сдобил след една от декоративните чистки на майка му. Сякаш бях включил осветлението след дълъг и лош сън. Примигнах и с успокоение открих, че вратите и прозорците си бяха на местата, и че в тъмнината мебелите не се бяха преподредили благодарение на някаква диаболична сила.

Дръжката се завъртя. Франсис влезе от тъмния коридор. Дишаше тежко и унило издърпваше върховете на едната си ръкавица.

— Господи, Хенри, каква нощ.

Бях извън полезрението му. Хенри ме погледна и се изкашля тактично. Франсис се обърна рязко.

Мислех, че го гледам спокойно и непринудено, но явно не беше така. Предполагам, че всичко е било изписано по лицето ми.

Дълго време ме гледа втренчено, свалената наполовина ръкавица висеше отпусната от ръката му.

— О, не — каза той накрая без да отмества очи от мен. — Хенри! Кажи, че не си го сторил.

— Боя се, че съм — каза Хенри.

Франсис стисна силно очи, после ги отвори. Беше бял като платно, бледността му бе суха и прахообразна, като щрихи от креда върху груба хартия. За миг си помислих, че може да припадне.

— Всичко е наред — успокои го Хенри.

Франсис не помръдна.

— Наистина, Франсис — допълни леко раздразнено Хенри, — всичко е наред. Седни.

Франсис дишаше тежко. Прекоси стаята и се стовари в едно кресло, където започна да рови из джобовете си за цигари.

— Той знаеше — каза Хенри. — Нали ти казах.

Франсис вдигна очи към мен, незапалената цигара трепереше между върховете на пръстите му.

— Знаеше ли?

Не отговорих. За секунди ми мина през ума, че всичко бе някаква кошмарна и тъпа шега. Франсис прокара ръка по лицето си.

— Предполагам, че вече всички знаят. Дори не знам защо се чувствам зле от този факт.

Хенри бе влязъл в кухнята, за да вземе чаша. Наля малко скоч в нея и му я подаде с думите:

— Deprendi mis е rum est^[1].

За моя изненада Франсис се изсмя — лишено от всякакъв хумор изсумтяване.

— Господи — и отпи голяма глътка. — Какъв кошмар. Изобщо не мога да си представя какво си мислиш за нас, Ричард.

— Няма никакво значение — изрекох го без да се замисля, но в мига, когато думите излетяха, ме връхлетя усещането, че това бе истината. Наистина нямаше толкова голямо значение, поне не в традиционния смисъл — както би очаквал човек.

— Можем да кажем, че добре сме се насадили — каза Франсис, разтривайки очите си с палец и показалец. — Не знам какво ще правим с Бъни. Искаше ми се да го фрасна, докато стояхме на опашката за проклетия филм.

— Завел си го в Манчестър? — попита Хенри.

— Да, но хората са толкова любопитни, а и никога не знаеш кой може да седи зад теб, нали? Поне филмът да ставаше!

— Кой беше?

— Някаква тъпотия за ергенско парти. Просто искам да взема едно приспивателно и да си легна — изпи остатъка от скоча и си наля още един пръст. — Господи — обърна се той към мен, — държиш се толкова добре, въпреки тази история. Чувствам се ужасно заради всичко това.

Последва дълго мълчание.

Най-накрая казах:

— Какво ще правите?

Франсис въздъхна.

— Не възнамерявахме да правим нещо. Знам, че звучи доста зле, но какво можем да сторим?

Пораженческите нотки в гласа му едновременно ме ядосаха и обезпокоиха.

— Не знам. Защо, за Бога, не отидохте в полицията?

— Шегуваш се, нали — каза сухо Хенри.

— Не можете ли да им кажете, че не знаете какво се е случило? Че сте го намерили да лежи в гората? Или… не знам какво — че сте го ударили с колата, че се е изпречил на пътя ви, не знам?

— Това би било голяма глупост — поде Хенри. — Беше злощастен инцидент и наистина съжалявам, че се случи, но честно казано, не разбирам как ще удовлетворим интересите на данъкоплатците, или моите, като прекарам шестдесет или седемдесет години във върмонтски затвор.

— Но нали е било нещастен случай. Самият ти го каза.

Хенри вдигна рамене.

— Ако бяхте отишли право в полицията, можехте да се измъкнете с някакво по-леко обвинение. А може би изобщо нищо нямаше да се случи.

— Може би не — съгласи се Хенри. — Но не забравяй, че тук е Върмонт.

— Каква разлика има, по дяволите?

— За нещастие, има огромна разлика. Ако се стигнеше до процес, делото щеше да се гледа тук. И ако смея да допълня, съдебните заседатели няма да са ни равни.

— Какво искаш да кажеш?

— Можеш да говориш каквото си щеш, но не можеш да ме убедиш, че съдебни заседатели, избрани измежду нисшите прослойки на Върмонт, биха изпитали и най-малкото съчувствие към четирима колежани, съдени за убийството на един от техните съседи.

— От години хората в Хампдън се надяват да се случи нещо такова — намеси се Франсис, палейки нова цигара от фаса на старата. — Нямаше да се измъкнем с обвинение по-малко от предумишлено убийство. Щяхме да сме големи късметлии, ако отървяхме електрическия стол.

— Представи си как щеше да изглежда отстрани — каза Хенри. — Всички сме млади, добре образовани, доста заможни и — може би най-важното от всичко — не сме от Върмонт. Предполагам, че всеки безпристрастен съдия би проявил снизхождение към младостта, фактът, че е било нещастен случай и т.н., но…

— Четири богати колежанчета? — намеси се Франсис. — Пияни? Друсани? Нахлули незаконно в земите на човека, посред нощ?

— Били сте на негова земя?

— Ами очевидно — продължи Хенри. — Във вестниците пише, че там са намерили тялото.

Не бях живял достатъчно дълго във Върмонт, но знам какво би си помислил за това всеки истински жител на щата. Да влезеш незаконно в нечий имот бе равносилно на това да нахлуеш с взлом в дома му.

— Господи! — възкликнах.

— И това не е всичко — каза Франсис. — За Бога, та ние бяхме облечени в чаршафи. Босоноги. Пропити с кръв. Вонящи на алкохол. Представяш ли си да бяхме се завлекли в офиса на шерифа и да бяхме опитали да му обясним това?

— Не че бяхме в състояние да обясняваме — вмъкна замислено Хенри. — Наистина. Чудя се дали разбираш състоянието, в което се намирахме. Едва час преди това бяхме наистина извън себе си. Вероятно се изискват нечовешки усилия да загубиш напълно себе си, но изобщо не може да се сравнява с мъките, които трябва да положиш, за да се върнеш.

— Определено не беше лесно — не може с прищракването на някакъв механизъм да се върнем към старата си същност — дообясни Франсис. — Повярвай ми. Със същия успех можеха да ни подложат на електрошокова терапия.

— Нямам ни най-малка представа как сме се добрали до дома, без да ни видят — каза Хенри.

— И по никакъв начин нямаше да сме в състояние да скалъпим достоверна история от всичко това. Боже Господи, минаха седмици преди да дойда на себе си. Камила дори не бе в състояние да говори три дни.

Побиха ме студени тръпки, когато си спомних как Камила, с увит около гърлото си червен шал, не можеше да говори. Казаха, че е ларингит.

— Да, това беше много странно — продължи Хенри. — Можеше да мисли ясно, но думите не излизаха от устата й. Сякаш беше получила удар. Френският й от гимназията бе първият език, на който проговори отново, далеч преди английския и гръцкия. Бебешки думи. Помня как седях до леглото й и я слушах да брои до десет, гледах я как сочи към le fenêtre, la chaise^[2]…

Франсис се изсмя.

— Беше толкова смешна. Когато я попитах как се чувства, ми отговори „Je me sens comme Hélène Keller, mon vieux.^[3]“

— Отиде ли на лекар?

— Шегуваш ли се?

— Ами ако изобщо не се беше оправила?

— Същото се случи с всички нас — каза Хенри. — Но повече или по-малко изчезна след няколко часа.

— Не си могъл да говориш?

— Изпохапани и изподрани? — поде Франсис. — Неми и полупобъркани? Полудели? Ако се бяхме появили в полицията, щяха да ни припишат всяко неразрешено убийство в Нова Англия от последните пет години — престори се, че държи вестник. — „Умопомрачени хипита, обвинени за жестоко убийство в провинцията“, „Старият Ейб Едикойси жертва на ритуално жертвоприношение.“

— „Тийнейджъри-сатанисти убиват дългогодишен жител на Върмонт“ — добави Хенри и запали цигара.

Франсис се разсмя.

— Въпросът щеше да стои другояче, ако имахме шанс за подобаващо изслушване — продължи Хенри, — но нямахме.

— А аз не мога да си представя нищо по-лошо от това да ме съди районен съдия, пред съдебно жури, съставено от телефонистки.

— Ситуацията не е прекрасна — каза Хенри, — но определено можеше да бъде и по-зле. Сега големият проблем е Бъни.

— Какво му е на Бъни?

— На него нищо му няма.

— Тогава какъв е проблемът?

— Просто не може да си държи езика зад зъбите, това е.

— Не сте ли говорили с него?

— Милиони пъти — вмъкна Франсис.

— Опитвал ли се е да отиде в полицията?

— Ако продължава в същия дух — каза Хенри, — няма да има нужда да го прави. Те сами ще дойдат направо при нас. Изтъкването на аргументи не върши работа при него. Той изобщо не разбира колко сериозен е проблемът.

— Надали иска да ви види в затвора.

— Ако се беше замислил, щеше да го осъзнае — равнодушно каза Хенри. — Убеден съм, че ще осъзнае, че самият той не иска да влиза в затвора.

— Бъни? Защо?

— Защото от ноември знае за това, но не е отишъл в полицията — вмъкна Франсис.

— Това няма нищо общо с въпроса — каза Хенри. — Дори и той има достатъчно разум, за да не ни предаде. Няма кой знае какво алиби за нощта на убийството и ако се стигне до там, че да ни пратят в затвора, трябва да разбере, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да го повлека с нас — и Хенри загаси цигарата си със замах. — Проблемът е, че той просто е глупак и рано или късно ще каже нещо, което не трябва на когото не трябва. Вероятно няма да бъде умишлено, но точно сега не мога да се преструвам, че съм прекалено загрижен за мотивите му. Тази сутрин го чу. Самият Бъни ще се окаже в доста затруднено положение, ако всичко това стигне до ушите на полицията, но той си мисли, че онези противни шеги са изключително изтънчени и остроумни, и че никой не би им обърнал внимание.

— Има достатъчно мозък в главата си, за да осъзнае, че ако ни предаде, ще направи голяма грешка — намеси се Франсис и стана, за да си налее още едно питие. — Изглежда обаче ние не можем да му влеем в главата, че е в негов интерес да не ходи насам-натам и да не разправя нищо. Никак не съм убеден, че няма да вземе да го разкаже някому, когато се намира в някое от своите доверителни настроения.

— Да разкаже някому? Кому?

— На Марион. На баща си. На декана по учебната част — потръпна Франсис. — Полазват ме тръпки само като си го помисля. Бъни е от ония герои, които в последните пет минути от поредната серия на „Пери Мейсън“ се изправят в съдебната зала.

— Бъни Коркоран, момчето-детектив — студено вмъкна Хенри.

— Как е разбрал? Нали не е бил с вас?

— Като стана дума — каза Франсис, — беше с теб.

Погледна към Хенри и за моя изненада двамата започнаха да се смеят.

— Какво? Кое е толкова смешно? — попитах разтревожено.

Това ги накара още повече да се разхилят.

— Нищо — каза най-накрая Франсис.

— Настина нищо — и Хенри съпроводи думите си с лека и доволна въздишка. — През последните дни ме разсмиват най-странните неща — запали още една цигара. — Нея вечер той беше с теб, не помниш ли? Ходихте на кино.

— „Тридесет и деветте стъпала“^[4] — каза Франсис.

Леко се стреснах, когато си припомних ветровитата есенна вечер и пълната луна, помрачена от пепелявите, парцаливи облаци. До късно работих в библиотеката и не бях вечерял. Прибирах се към къщи със сандвич от заведението за бързо хранене в джоба, сухите листа се въртяха и танцуваха по алеята пред мен. Сблъсках се с Бъни, който отиваше на поредната прожекция на филм на Хичкок, организирана от Филмовото общество в салона.

Закъсняхме, нямаше свободни места и седнахме на покритите с мокет стълби. Бъни бе изпружил краката си напред, беше се облегнал на лакти и замислено хрупаше бонбон. Силният вятър тресеше паянтовите стени, една врата се отваряше и затваряше с пукот, докато най-накрая някой я отвори и я подпря с тухла. На екрана пищяха локомотиви и препускаха през черно-белия кошмар на железни мостове, висящи над дълбоки бездни.

— След това пихме по нещо — казах аз, — а после той тръгна да се прибира.

Хенри въздъхна.

— Ще ми се да беше така.

— Непрестанно ме питаше къде сте.

— Той самият много добре е знаел. Десетки пъти го бяхме заплашвали да го зарежем вкъщи, ако не се държи както трябва.

— И му хрумнала блестящата идея да се отбие у Хенри, за да го изплаши — вмъкна Франсис, докато си наливаше още едно питие.

— Бях бесен заради това — прекъсна го Хенри. — Постъпката си остава долна, дори и нищо да не се бе случило. Знаеше къде стои резервният ключ, така че просто си отворил и влязъл.

— Дори и тогава можеше да не се случи нищо. Просто ужасяващо стечение на обстоятелствата. Ако се бяхме отбили някъде, за да се отървем от дрехите, ако бяхме дошли тук или у близнаците, ако Бъни не беше заспал…

— Бил е заспал?

— Да, защото иначе щеше да му омръзне да чака и щеше да си тръгне — каза Хенри. — Добрахме се до Хампдън едва в шест сутринта. Беше цяло чудо, че успяхме из всичките тези поля и сред непрогледната тъмнина да открием колата… Но беше наистина много глупаво да шофираме до северен Хампдън в окървавените дрехи. Можеше да ни спре полицията, можехме да претърпим катастрофа. Но аз не се чувствах добре, мисълта ми не беше бистра и предполагам, че по инстинкт съм подкарал към жилището ми.

— Той си тръгна от стаята ми към полунощ.

— Значи е бил сам в апартамента ми от дванадесет и половина до шест сутринта. Патологът е определил часа на смъртта между един и четири. Това е една от малкото добри карти, които съдбата ни раздаде. Бъни не е бил с нас, но щеше да види зор, докато докаже, че не е било така. За съжаление, това не е карта, която можем да изиграем, освен ако положението не стане много напечено — той сви рамене. — Само ако беше оставил включена лампата!

— Но не, това трябвало да бъде голяма изненада. Да изскочи насреща ни от тъмното.

— Влязохме, включихме осветлението и вече нямаше връщане назад. Той се събуди на мига. А ние бяхме…

— … облечени в бяло и окървавени, сякаш излизахме от разказ на Едгар Алън По — мрачно продължи Франсис.

— Господи, а той какво направи?

— Ти как мислиш? Изплашихме го почти до смърт.

— Падаше му се — каза Хенри.

— Разкажи му за сладоледа.

— Вярно, това беше последната капка — ядно продължи Хенри. — Извадил кутия със сладолед, за да си хапва, докато ни чака — разбираш ли, не може да си направи труда да вземе купичка, а и нали трябва да погълне цялата кутия. Но заспал, а сладоледът се разтопил, разтекъл се върху него, по стола и по хубавия ми персийски килим. Килимът си беше истинска антика, но от химическото чистене казаха, че нищо не могли да направят. Върнаха го раздърпан. И столът ми — пресегна се за цигара. — Бъни почна да вие като банши^[5], когато ни видя…

— … Не можеше да спре — продължи Франсис. — Не забравяй, че беше шест сутринта, съседите спяха… — поклати глава. — Спомням си как Чарлс се приближи към него, опита се да го вразуми, но Бъни продължаваше да крещи. След минута-две…

— Бяха изминали едва няколко секунди — вметна Хенри.

— … След минута Камила грабна един кристален пепелник, метна го и го удари право в гърдите.

— Ударът не беше силен — замисли се Хенри, — но беше нанесен в подходящия момент. Той млъкна веднага и я зяпна, казах му „Бъни, млъквай. Ще събудиш съседите. По пътя за вкъщи ударихме елен.“

— И тогава — каза Франсис, — той избърса чело, завъртя очи и мина през всичките глупости, които обикновено говори — как ме изплашихте, бе хора, сигурно съм задрямал и т.н., и т.н.…

— А ние четиримата си седяхме в кървавите чаршафи, лампите — запалени, пердета няма, всеки минаващ по улицата можеше да ни види. Говореше толкова силно, светлините бяха толкова ярки, а аз щях да припадна от изтощение и ужас, и не можех да направя нищо, освен да стоя и да го гледам. За Бога, та ние бяхме покрити с кръвта на онзи човек, бяхме оставили следи из цялата къща, слънцето изгряваше и на всичкото отгоре — Бъни. Изобщо не можех да измисля какво да направя. Тогава Камила доста благоразумно изгаси лампите и осъзнах изведнъж, че независимо от впечатлението, което щяхме да създадем и независимо от присъствието на странични хора в къщата, без да губим нито минута повече трябваше да махнем дрехите си и да се измием.

— На практика се наложи да разкъсам чаршафа — каза Франсис. — Кръвта се бе спекла и платът беше залепнал по мен. Хенри и другите бяха вече в банята, когато успях да го направя. Навсякъде хвърчаха пръски вода, стените на ваната бяха почервенели, а по плочките се стичаха ръждиви струйки. Беше пълен кошмар.

— Не мога да ти опиша какво злощастно стечение на обстоятелствата беше присъствието на Бъни през онази вечер — поклати глава Хенри. — Но дявол го взел, не можехме просто да седим и да чакаме да си тръгне. Навсякъде имаше кръв, съседите скоро щяха да станат, а единственото, което си мислех, бе, че полицията всеки момент ще задумка по вратата…

— Вярно, беше ужасно, че го стреснахме, но пък насреща ни не беше Дж. Едгар Хувър — каза Франсис.

— Точно така — обясни Хенри, — не искам да създавам впечатление, че в онзи миг присъствието на Бъни ни се струваше като някаква огромна заплаха. Беше просто досадно неудобство, защото бях сигурен, че се пита какво става, но тогава той беше най-малкият ни проблем. Ако разполагах с време, щях още щом влязохме, да седна и да му обясня. Но не разполагахме с никакво време.

— Господи — потръпна Франсис, — та аз все още не мога да влизам в банята на Хенри. Кръв, размазана по порцелана. Бръсначът на Хенри, висящ на една кукичка. Целите бяхме в синини и ожулвания.

— Чарлс изглеждаше най-зле.

— Боже, целият беше покрит с тръни.

— И онова ухапване.

— Никога не си виждал такова нещо — каза Франсис. — Обиколката му беше около десет сантиметра, а зъбите бяха оставили дълбоки отпечатъци. Помниш ли какво каза Бъни?

— Да, кажи му — изсмя се Хенри.

— Та, всички сме в банята, Чарлс се извръща, за да вземе сапуна, дори не знаех, че Бъни е там. Предполагам, че е гледал от прага, но изведнъж го чух да казва със странно спокоен глас „Изглежда, че еленът е отхапал парче от рамото ти, Чарлс.“

— В един миг стоеше на прага и сипеше какви ли не коментари — продължи Хенри, — а в следващия го нямаше. Разтревожих се, че си е тръгнал толкова внезапно, но се радвах, че се е махнал. Трябваше да свършим толкова много работа, а нямахме никакво време.

— Не се ли страхувахте, че ще каже на някого?

Хенри ме погледна безучастно:

— На кого?

— На мен, на Марион. На всеки.

— Не. Тогава не разполагах с никакви основания да мисля, че ще направи нещо подобно. При предишните опити беше с нас, разбираш ли, и видът ни не му се е сторил толкова странен, колкото би се сторил на теб. Всичко се пазеше в най-строга тайна. Нали месеци наред и той правеше същото. Ако искаше да разкаже някому, трябваше да обяснява много неща и да се изкара пълен глупак. Джулиан знаеше какво се опитваме да направим, но въпреки това бях сигурен, че Бъни няма да му каже нищо, без да говори първо с нас. Оказа се, че съм прав.

Той млъкна и запали цигара:

— Почти се беше съмнало, а всичко все още тънеше в невъобразим безпорядък — кървави стъпки по верандата, хитоните лежаха там, където ги бяхме хвърлили. Близнаците облякоха някакви мои стари дрехи и излязоха, за да почистят верандата и колата. Разбирах, че хитоните трябва да бъдат изгорени, но не исках да паля голям огън в задния двор, нито пък възнамерявах да ги запаля вкъщи и да рискувам да задействам противопожарната аларма. Хазайката непрекъснато ми напомня да не паля камината, но винаги съм подозирал, че всичко с нея е наред. Рискувах и за мой късмет работеше.

— От мен нямаше никаква полза — вметна Франсис.

— Определено нямаше никаква полза — отвърна ядно Хенри.

— Нищо не можех да направя. Щях да повърна. Отидох в стаята на Хенри и легнах да спя.

— На всички ни се искаше да поспим, но някой трябваше да почисти — обясни Хенри. — Близнаците дойдоха към седем. Аз все още не бях успял да почистя банята. С всичките тези тръни гърбът на Чарлс бе заприличал на игленик. С Камила доста си поиграхме, за да го почистим с едни пинсети, а после се върнах в банята, за да я довърша. Най-лошото бе свършило, а аз бях толкова изтощен, че едва си държах очите отворени. Хавлиите не бяха толкова зле, постарахме се да не ги използваме, но по някои от тях имаше петна, така че ги сложих в пералнята и сипах малко прах. Близнаците бяха заспали на сгъваемото легло в стаята отзад, избутах Чарлс, легнах и заспах на мига.

— Четиринадесет часа — каза Франсис. — Никога през живота си не съм спал толкова дълго.

— Нито пък аз. Спах като заклан. Никакви сънища.

— Не мога да ти опиша колко объркващо беше всичко това — допълни Франсис. — Слънцето изгряваше, когато си легнах, имах чувството, че току-що съм си затворил очите, въпреки че когато ги отворих, навън бе тъмно, а телефонът звънеше. Нямах никаква представа къде съм. Звънеше ли, звънеше… най-накрая станах и успях да се добера до коридора. Някой каза да не го вдигам, но…

— Не съм срещал човек като теб, винаги напираш да вдигаш телефона, когато звъни, дори и в чужда къща — каза Хенри.

— Добре де, какво да направя? Да го оставя да си звъни? Както и да е, вдигнах слушалката. Беше Бъни, безгрижен като врабче. Четиримата наистина сме изглеждали много зле, да не би да сме се опитвали да се превърнем в нудисти или нещо такова, какво сме щели да кажем за една вечеря в „Брасери“.

Изправих се в стола:

— Я почакай, това не беше ли нощта…?

Хенри кимна.

— Когато и ти дойде. Спомняш ли си?

— Разбира се — отвърнах много развълнувано, защото най-накрая историята започваше да съответства на моите изживявания. — Разбира се, срещнах Бъни, когато се бе запътил към твоята къща.

— Прощавай, че ще използвам тези думи, но доста се изненадахме, когато се появи — каза Франсис.

— Всъщност, предполагам, че е искал да остане с нас насаме и да разбере какво се е случило, но пък това беше нещо, което може да почака — вметна Хенри. — Не забравяй, че външният ни вид не му се е сторил толкова странен, колкото би се сторил другиму. Преди е бил с нас в нощите, когато… коя дума търся?

— … когато всички бяхме повръщали, бяхме целите в кал и успявахме да се приберем едва на зазоряване — допълни Франсис. — Разбира се, сега имаше кръв и сигурно се е чудил как точно сме убили елена, но въпреки това…

С неохота си представих вакханалията: копита и кървави ребра, парчета, висящи от дъбовете. За това на гръцки имаше название — „омофагия“^[6]. Изведнъж си спомних как влязох в апартамента на Хенри, видях уморените им лица и чух подигравателния поздрав на Бъни:

— Khairei^[7], убийци на елени!

През онази нощ бяха толкова тихи, тихи и бледи, но не повече, отколкото хора с ужасен махмурлук. Единственото необичайно нещо бе ларингитът на Камила. Казаха ми, че предната вечер пили и се напили като зидари, а Камила си забравила пуловера вкъщи и по пътя за северен Хампдън се простудила. Навън бе тъмно и валеше като из ведро. Хенри ми даде ключовете за колата и ме помоли да карам.

Беше петък вечер, но времето беше толкова лошо, че почти нямаше никакви хора в „Брасери“. Похапвахме от сандвичите със сирене и слушахме как дъждът барабани по покрива. С Бъни пихме уиски с топла вода, но другите си поръчаха чай.

— Да не ви се гади, вакханци? — попита ехидно Бъни, след като дадохме поръчките си на сервитьора.

Камила направи гримаса.

Когато свършихме, тръгнахме към колата, Бъни я обиколи и внимателно я огледа, после ритна гумите.

— С тази ли бяхте снощи? — каза той, примигвайки от дъжда.

— Да.

Отмахна мократа коса от очите си и се наведе, за да огледа калника.

— Немски коли. Не ми е приятно да го призная, но швабите правят по-добри коли от американците. Не виждам нито драскотина.

Попитах го какво има предвид.

— Карали са пияни и са се правили на герои по пътищата. Блъснали елен. Убихте ли го? — обърна се към Хенри.

Хенри заобикаляше колата, за да седне на мястото до шофьора, обърна се и вдигна глава:

— Какво?

— Еленът. Гътнахте ли го?

Хенри отвори вратата:

— Стори ми се доста мъртъв.

Последва дълго мълчание. Очите ми смъдяха от толкова дим. Под тавана висеше гъст сив облак.

— И тъй, какъв е проблемът? — попитах.

— Какво имаш предвид?

— Какво се случи? Разказахте ли му за всичко това, или не?

Хенри си пое дълбоко дъх.

— Не. Можехме, но очевидно колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. Много внимателно отворих дума за това, когато останахме за първи път насаме, но явно историята за елена му бе достатъчна и оставих нещата така. Нямаше никакъв смисъл да му казвам истината, ако не се бе досетил сам. Откриха тялото на мъжа и в „Екзаминър“ се появи статия — никакъв проблем. После, по някакво злощастно стечение на обстоятелствата — предполагам, че в Хампдън такива неща не се случват често — две седмици по-късно публикуваха продължението на историята. „Загадъчна смърт в окръг Батънкил“. Бъни я е видял.

— Пълна простотия — каза Франсис. — Той никога не чете вестници. Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше тая проклета Марион.

— Тя се е абонирала, нещо във връзка с детската градина — продължи Хенри, разтърквайки очи. — Преди обед Бъни бил с нея в столовата. Тя говорела с някаква приятелка, предполагам, че той се е отегчил и започнал да преглежда вестника. С близнаците отидохме да го поздравим и първото нещо, което ни каза — на практика го изкрещя от другата страна на залата — бе „Ей, хора, тук пише, че някакъв птицевъд бил убит близо до къщата на Франсис.“ А после прочете откъс от статията на висок глас. Разбит череп, оръжието липсва, няма мотив, нито пък улики. Опитвах се да измисля как да сменя темата, когато Бъни каза „Ах, десети ноември? През онази нощ бяхте у Франсис. Същата нощ, когато блъснахте онзи елен.“

„Не е възможно — отвърнах му.“

„Беше на десети. Помня, защото на следващия ден майка ми има рожден ден. Какво съвпадение, нали?“

„Да, чисто съвпадение.“

„Ако бях подозрителен — каза той, — щях да си помисля, че това е ваше дело, Хенри. Нали се върнахте от окръг Батънкил, покрити с кръв от главата до петите.“

Хенри запали нова цигара:

— Не забравяй, че беше обед и столовата беше претъпкана. Марион и приятелката й попиваха всяка дума, а и много добре знаеш как кънти гласът му… Разсмяхме се, естествено, Чарлс каза нещо забавно и тъкмо успяхме да сменим темата, когато Бъни отново погледна към вестника: „Хладнокръвно убийство, при това в гората, на има-няма четири километра от мястото, където сте били. Нали се сещате, че ако ченгетата ви бяха спрели през онази нощ, сега щяхте да сте в затвора. Има и телефон, ако някой разполага с някаква информация. Обзалагам се, момчета, че ако исках, бих могъл да ви причиня доста главоболия…“ и т.н., и т.н.

— Разбира се, изобщо не знаех какво да си мисля. Дали се шегуваше, или подозираше наистина? Най-накрая успях да го откъсна от вестника, но не ме напускаше ужасното усещане, че той разбра какво неудобство ми причинява. Познаваме се толкова добре, а за такива неща има и шесто чувство. Аз пък наистина бях разтревожен. Бога ми, всичко това ставаше точно преди обяд, навсякъде имаше охрана, половината от тях са свързани с полицията в Хампдън… В крайна сметка нашата версия нямаше да издържи много при проверките по време на разследването. Съвсем ясно беше, че не сме блъснали елен. По нито една от колите нямаше и драскотина. Още тогава усещах, че това не е краят на историята. Мисля, че Бъни доста невинно се шегуваше с тази история, но не спря да го прави до края на семестъра, както на обществени места, така и когато бяхме насаме. Знаеш го какъв е, не се отказва, когато си науми нещо.

Много добре го разбирах. Бъни притежаваше свръхестествената способност да изважда на бял свят теми, които причиняваха голямо неудобство на събеседниците му и да ги разчепква с непоколебимо усърдие. От началото на нашето запознанство той не спря да ме дразни за сакото, което носих по време на обяда с него през онзи ден, както и да говори пред мен за безвкусния и лишен от стил начин на обличане на калифорнийците. За всеки непредубеден наблюдател, дрехите ми по нищо не биха се различавали от неговите, но ехидните му забележки по тази тема не спираха, защото съм убеден, че въпреки искрения ми смях, смътно бе доловил, че успява да ме засегне. Бе разбрал, че се чувствам ужасно неловко от тези практически неуловими разлики в облеклото и от далеч по-видимите различия в маниерите и поведението ми. Притежавам дарбата да се сливам с всяка социална среда — никога не сте виждали толкова типичен калифорнийски младеж, какъвто бях аз, нито пък по-безпътен и безчувствен студент по медицина. И въпреки всичките ми усилия никога не успях да се слея напълно и в някои отношения винаги се различавах от заобикалящата ме среда, по същия начин, по който зеленият хамелеон си остава напълно различно творение от зеленото листо, върху което седи, независимо от съвършеното отражение на светлосенките, което постига. Винаги, когато Бъни ме упрекваше грубо и пред всички, че нося риза с полиестер или критично отбелязваше, че съвсем обикновените ми панталони, които по нищо не се различаваха от неговите, имат нещо, което той наричаше „западняшка кройка“, знаех, че огромна част от задоволството, което това занимание му носи, се дължи на безпогрешния му и неумолим усет, че от всички теми, именно тази ме кара да се чувствам най-неловко. Затова съм убеден, че е доловил колко силно споменаването на убийството безпокои Хенри. А след като веднъж бе усетил нещо такова, не можеше да устои да не продължи да чопли.

— Разбира се, той не знаеше нищо — каза Франсис. — Наистина нищо. За него това си оставаше една голяма шега. Доставяше си наслада да подхвърля разни забележки за фермера, при когото сме отишли и сме убили, само за да ме гледа как подскачам. Веднъж ми каза, че видял пред къщата ми полицай, който разпитвал хазайката.

— И на мен ми го каза — вметна Хенри. — Непрестанно се шегуваше за онзи телефон от вестника и как петимата ще си разделим паричната награда. Вдигаше телефонната слушалка и се правеше, че избира номера.

— Сам разбираш колко бързо успя да ни изпили нервите. Господи, някои от нещата казваше и в твое присъствие. Най-кошмарното е, че никога не можехме да предвидим кога ще каже нещо. Малко преди началото на ваканцията сложи копие от статията във вестника под чистачката на предното стъкло. „Загадъчна смърт в окръг Батънкил.“ Самата мисъл, че я бе пазил през цялото това време, бе потресаваща.

— Най-лошото бе — каза Хенри, — че нищо не можехме да направим. По едно време си мислехме да му кажем всичко, тъй да се каже да се оставим в ръцете му, после осъзнахме, че не бяхме в състояние да предвидим как ще реагира толкова време след случката. Беше кисел, болен и се притесняваше за оценките си. А и семестърът почти беше свършил. Най-доброто, което можеше да направим, за да го умилостивим поне до коледната ваканция и да се надяваме, че всичко ще отшуми през зимата, бе да го водим по разни места, да му купуваме разни неща и да му обръщаме много внимание — той въздъхна. — В края на всеки семестър вече не можех да го понасям, постоянно предлагаше двамата да отидем на пътешествие, като под това се разбираше да отидем на място, което той ще избере, но за което ще заплатя аз. Бъни няма пари да стигне дори до Манчестър. Както и предполагах, две седмици преди края на семестъра той подхвана темата, аз пък си казах „защо да не го направя, така поне един от нас ще го наглежда през зимата, а смяната на обстановката може да окаже благотворно влияние“. А и да си призная, не ми се струваше чак толкова зле Бъни да се чувства мой длъжник. Искаше да отиде или в Италия, или в Ямайка. Знаех, че няма да понеса Ямайка, тъй че купих два билета за Рим и резервирах стаи недалеч от Пиаца ди Спаня.

— И му даде пари за дрехи и всичките онези безполезни книги на италиански.

— Да, с две думи, разходите бяха значителни, но ми се сториха добра инвестиция. Дори си мислех, че ще е забавно. Но и в най-смелите си очаквания не съм… Честно казано, не знам откъде да започна. Помня какво стана, когато видя стаите ни, които в интерес на истината бяха доста приятни, с фрески по таваните, красив стар балкон и прекрасна гледка, бях изключително горд, че успях да ги наема. Та когато ги видя, направо побесня и започна да се оплаква, че били занемарени, че било прекалено студено, че водопроводната инсталация не струвала за нищо — накратко, мястото било напълно неподходящо и се чудел как са ме излъгали да го наема. Мислел, че имам повече опит и не бих влязъл толкова лесно в такъв евтин туристически капан, но явно грешал. Намекна, че през нощта ще ни прережат гърлата. Тогава бях по-податлив на капризите му. Попитах го къде би искал да отседнем, след като не му харесват стаите ни? А той предложи просто да отидем и да наемем апартамент, разбираш ли, не стая, а апартамент, в Грандхотел.

— Продължи да настоява, докато не заявих, че нищо подобно няма да правим. Още повече, че обменният курс бе лош и стаите, за които бях предплатил, вече ми струваха по-скъпи, отколкото можех да си позволя. Дни наред се цупи, преструваше се, че получава астматични пристъпи, гримасничеше и с викове си искаше инхалатора. Тормозеше ме непрестанно — обвиняваше ме, че съм бил скръндза и т.н., че когато пътувал, обичал всичко да му е както трябва и най-накрая си изпуснах нервите. Заявих му, че ако тези стаи ме задоволяват, то определено са много по-добри, отколкото онези, с които той е свикнал. За Бога, това си беше истински дворец, собственост на една графиня. С две думи, предупредих го да не разчита да плащам по петстотин хиляди лирети на вечер за компанията на американски туристи и чаршафи с герба на хотела.

— Останахме на Пиаца ди Спаня, която той продължаваше да превръща в подобие на ада. Не спираше да ми лази по нервите — оплакваше се от килима, от тръбите, от това, че джобните пари не му стигали. Живеехме на крачка от улицата с най-скъпите магазини в Рим — виа Кондоти. Казваше, че съм бил щастливец и без съмнение съм си прекарвал чудесно, защото съм можел да си купя всичко, което пожелая, а той трябвало да лежи край решетката на огнището и да подсмърча като някое нещастно доведено братче. Направих всичко, което бе по силите ми, за да го успокоя, но колкото повече неща му купувах, толкова повече искаше. Освен това не ме изпускаше от поглед. Започваше да се жалва, дори ако го оставех за няколко минути, но ако дойдеше с мен в някой музей или църква — за Бога, та ние бяхме в Рим — веднага започваше да се отегчава ужасно и настояваше да си тръгваме. Положението стана толкова нетърпимо, че дори не можех да прочета и един ред без той да се появи от някъде. Господи, дори седеше пред вратата и дърдореше, докато се къпех. Хванах го да рови из куфара ми. Все пак… — направи деликатна пауза Хенри, — дразнещо е да споделяш едни и същи помещения дори с ненатрапчив човек. А може би съм забравил какво бе усещаното, когато живяхме заедно през първата учебна година, или просто съм свикнал да живея сам, но след седмица-две вече бях нервна развалина. Не можех да го понасям. Същевременно ме тревожеха и други неща. Ти знаеш, нали — обърната се внезапно Хенри към мен, — знаеш, че понякога имам ужасно главоболие?

Знаех. Бъни обожаваше да разказва надълго и нашироко за своите болести, а и за болестите на другите, та ми бе разказал с изпълнен със страхопочитание шепот за главоболията на Хенри, който лежал проснат по гръб в затъмнена стая, с кубчета лед на главата и носна кърпичка на очите.

— Вече не ме спохождат толкова често, но когато бях на тринадесет или четиринадесет почти непрестанно ме болеше глава. Но сега, когато ме повалят, понякога това се случва само веднъж в годината, те са далеч по-ужасни. Бях прекарал няколко седмици в Италия и усетих първите признаци на връхлитащата мигрена. Човек с нищо не може да ги сбърка. Шумът става по-отчетлив, предметите започват да трептят, периферното ми зрение се замъглява и в тъмнината виждам да се прокрадват какви ли не неприятни неща. Напрежението във въздуха е непоносимо. Гледах към някой уличен знак и не можех да го прочета, не бях в състояние да разбера и най-простото изречение. Не може да се направи кой знае какво, когато бъда повален от подобно главоболие, но сторих каквото можах — седях в стаята със спуснати щори, вземах лекарства, опитвах се да пазя тишина. Най-накрая разбрах, че ще трябва да телеграфирам на лекаря си в Щатите. Успокоителните, които ми дават, са прекалено силни, за да бъдат изпълнени с рецепта, обикновено ходя в спешното отделение, за да ми бият инжекция. Нямах представа какво би направил някой италиански лекар, ако пред него се появи американец, който едва диша и моли да му направят инжекция с фенобарбитал.

Беше прекалено късно обаче. Мигрената ме повали буквално за часове, а след това не бях в състояние да стигна до някой лекарски кабинет, камо ли да обясня какво ми има. Не знам дали Бъни се опита да извика лекар. Италианският му е толкова лош, че щом се опита да говори с някого, разговорът завършва с обиди. Бюрото на „Америкън експрес“ бе недалеч от нас и съм сигурен, че щяха да го насочат към някой английскоговорящ лекар, но разбира се, това не е от нещата, за които би се сетил Бъни.

Нямам никаква представа какво се е случило през следващите няколко дни. Лежах в стаята си със спуснати щори, налепена по тях и хартия. Дори не можех да поискам да ми донесат лед — носеха ми само гарафи с хладка вода — но аз не можех да говоря на английски, та какво остава за италианския. Един Бог знае къде беше Бъни. Не помня да съм го виждал.

Както и да е. Няколко дни лежах по гръб и всяко примигване ми причиняваше непоносима болка, имах чувството, че челото ми се разцепва, всичко ми изглеждаше гнусно и черно. Ту губех съзнание, ту се връщах в реалния свят, докато накрая видях тънък слънчев лъч, който си проправяше път между сенките. Нямам представа колко дълго съм седял и съм се взирал в него, но постепенно осъзнах, че е сутрин, че болката някак си е утихнала и че мога да се движа, без това да ми причинява ужасни страдания. Усетих и неутолима жажда. В гарафата нямаше вода, станах, сложих халата си и тръгнах да си взема нещо за пиене.

Моята стая и тази на Бъни бяха свързани от едно огромно помещение по средата, чиито тавани бяха високи четири метра и половина, покрити с фрески в стила на Карачи, украсени с великолепни гипсови орнаменти и с големи френски прозорци, извеждащи на балкона. Сутрешната светлина почти ме беше заслепила, но успях да различа фигура, която ми заприлича на Бъни, надвесена над някакви книги и листа на бюрото ми. Опрях се с ръка на дръжката на вратата, за да запазя равновесие, изчаках, докато погледът ми се проясни и поздравих: „Здрасти, Бън.“

Той подскочи, сякаш го бяха попарили с вряла вода, започна да разбърква листата, за да скрие нещо и изведнъж разбрах какво държеше. Беше дневникът ми. Приближих се и го изтръгнах от ръцете му. Непрекъснато се ровеше и се опитваше да се докопа до него, бях го скрил зад един от радиаторите, но вероятно е претърсил стаята ми, докато съм бил болен. Веднъж вече бе успял да го намери, но не предполагах, че ще успее да разбере кой знае колко, защото водех дневника си на латински. Дори не го наричах с истинското му име. Cuniculus molestus^[8] мисля, че названието му пасна идеално. А и това никога не би успял да разбере без речник.

За съжаление, докато съм бил болен, Бъни е разполагал с предостатъчно време, за да се сдобие с такъв. Речник, искам да кажа. Знам, че всички се подиграваме с познанията му по латински, но някак бе успял да направи доста разбираем английски превод на по-скорошните записи. Трябва да си призная, никога не съм вярвал, че е способен на такова нещо. Сигурно му е отнело дни.

Толкова бях смаян, че дори не можах да се ядосам. Погледнах към превода, който беше върху бюрото, после към Бъни и тогава той изведнъж бутна стола си назад и започна да ми крещи. Убили сме онзи човек, убили сме го хладнокръвно и дори не сме си направили труда да му кажем, но той през цялото време знаел, че има нещо гнило. От къде на къде съм го наричал „Заек“, почти се бил решил да отиде в американското посолство и да ги накара да изпратят полиция… Тогава постъпих наистина доста глупаво, но с всички сили го зашлевих — въздъхна Хенри. — Не трябваше да го правя. Не го направих от яд, а от безсилие. Бях болен и изтощен, боях се някой да не го чуе, мислех си, че няма да го издържа още малко.

Но съм го ударил по-силно, отколкото възнамерявах. Бъни зяпна. Ръката ми бе оставила голяма бяла следа на бузата му. Изведнъж кръвта отново нахлу в лицето му и то стана яркочервено. Той започна да крещи истерично, да ругае и да размахва юмруци. От стълбите се дочуха забързани стъпки, които бяха последвани от яростно думкане по вратата и викове на италиански. Грабнах дневника и превода и ги хвърлих в печката, Бъни се втурна да ги извади, но аз го задържах докато пламъците не ги обгърнаха, чак тогава извиках на онзи, който беше пред вратата, да влезе. Беше камериерката. Влетя в стаята, крещейки нещо на италиански толкова бързо, че не можех да разбера и дума. Първоначално си помислих, че е ядосана заради шума. После разбрах, че няма нищо общо с това. Знаела, че съм болен — дни наред от стаите ни не долитал нито звук, а сега целия този шум и викове. Помислила, че през нощта съм починал, а другият signor ме намерил, но след като съм стоял пред нея, явно и това не било причината за врявата. Дали имам нужда от лекар? Линейка? Bicarbonato di soda?

Благодарих и отказах помощта й, казах, че се чувствам много добре, а после се опитах да замажа нещата и да дам задоволително обяснение за шумотевицата. Но тя изглежда нямаше нужда от такива, защото излезе, за да се погрижи за закуската ни. Бъни беше като ударен с мокър парцал, защото си нямаше никаква представа какво се случва. Предполагам, че всичко му е изглеждало доста злокобно и необяснимо. Попита ме къде отива тя и какво е казала, но аз се чувствах много зле и ядът ми беше прекалено голям, за да му отговоря. Прибрах се в спалнята си и затворих вратата. Останах вътре, докато камериерката не се върна със закуската. Сервира я на терасата и ние излязохме, за да хапнем.

Странно, но Бъни не можеше да намери думи. След известно време, прекарано в напрегнато мълчание, ме попита как се чувствам и ми разказа какво е правил, докато съм бил болен, но не отвори нито дума за случилото се току-що. Закусвайки, осъзнах, че единственото, което съм в състояние да направя, бе да запазя спокойствие. Бях го наскърбил — в интерес на истината в дневника ми имаше няколко доста неласкави бележки по негов адрес — така че реших от този момент да се държа колкото е възможно по-мило и се надявах, че няма да има други проблеми.

Хенри замълча и отпи от чашата с уиски. Погледнах го:

— Искаш да кажеш, че си мислел, че Бъни повече няма да създава проблеми? — попитах.

— Познавам го много по-добре от теб — отвърна ядосано.

— Ами онова, което е казал за полицията?

— Ричард, знаех, че Бъни не е готов да отиде в полицията.

— Ако ставаше дума само за мъртвеца, всичко щеше да бъде другояче, разбираш ли? — намеси се Франсис, привеждайки се напред в стола си. — Бъни не изпитва угризения, нито пък е изпълнен с морално възмущение. Той смята, че в цялата тази история ние сме постъпили несправедливо с него.

— Честно казано, мислех, че му правя услуга — каза Хенри. — Но той беше сърдит — още е сърдит, защото не сме му казали. Чувства се наскърбен. Изолиран. Най-доброто, което можех да направя, бе да се опитам да поправя това. С него сме стари приятели.

— Кажи му за нещата, които Бъни си е накупил с твоята кредитна карта, докато си бил болен.

— Това го разбрах много по-късно — продължи мрачно Хенри. — Сега няма кой знае какво значение — и запали нова цигара. — Предполагам, че когато е разбрал истината, е изпаднал в шок. А и се намираше в чужда страна, чийто език не говори и нямаше пукната пара в джоба си. Известно време всичко беше наред, но много бързо, въпреки всички обстоятелства, схвана, че на практика съм в ръцете му. Сам можеш да си представиш на какво ме подложи от този миг нататък. През цялото време говореше за това. В ресторантите, в магазините, в такситата. За щастие бяхме там извън сезона и нямаше много английски туристи, но със сигурност знам, че има цели американски семейства, които се чудят в домовете си в Охайо дали все пак… Господи! Какви изчерпателни монолози имаше в „Остерия дел’Орсо“, ами скандалът на виа деи Честари? И доста несполучливото пресъздаване на цялата история в Гранд хотела.

Един следобед пиехме кафе в едно заведение. Бъни преразказваше неспирно историята, а аз забелязах, че на съседната маса седеше мъж, който попиваше всяка негова дума. Станахме да си вървим. Той също се изправи. Не знаех какво да мисля. Знаех, че е немец, защото го бях чул да си говори със сервитьора, но нямах представа дали знае английски, дали Бъни е произнасял достатъчно отчетливо фразите, та онзи да е схванал нещо. Може би беше просто хомосексуален, но не исках да поемам никакви рискове. Избрах много заобиколен път, за да се приберем — криввах насам-натам и бях убеден, че сме му се изплъзнали, но се оказа, че бъркам, защото когато се събудих на другата сутрин и погледнах през прозореца, той седеше до фонтана. Бъни беше въодушевен. За него всичко беше като в шпионски филм. Искаше да излезе, за да види дали онзи ще се опита да ни проследи и на практика трябваше да приложа сила, та да го спра. Цяла сутрин гледах през прозореца. Германецът се мотаеше наоколо, изпуши няколко цигари и след два-три часа изчезна. Бъни беше започнал да се оплаква още от обяд, но чак в четири излязохме да си вземем нещо за ядене, защото врявата, която вдигаше, стана нетърпима. Бяхме изминали няколко пресечки след площада, когато ми се стори, че отново видях германеца, който вървеше на известно разстояние зад нас. Обърнах се и тръгнах срещу него, защото исках да го срещна лице в лице, но той изчезна. Само след няколко минути отново се обърнах назад и той пак се появи и тръгна по петите ни.

Дотогава само се притеснявах, но след тази случка започнах сериозно да се страхувам. Веднага кривнахме в една странична уличка и по заобиколни пътища се прибрахме вкъщи — Бъни така и не обядва него ден, и ме подлуди. Седях до прозореца, докато се стъмни, нареждах му да мълчи и се опитвах да измисля какво да правя. Не бях убеден, че германецът знаеше къде живеем, иначе защо щеше да броди по площада вместо направо да дойде в апартамента ни, ако имаше нещо да ни казва? Както и да е. Посред нощ напуснахме стаите и се регистрирахме, за радост на Бъни, в „Екселсиор“. Знаеш как е, рум сървис. През остатъка от пребиваването ми в Рим непрестанно се озъртах, за да видя германеца, Бога ми, дори все още го сънувам, но така и не го видях никога повече.

— Какво мислиш, че е искал? Пари?

Хенри вдигна рамене:

— Кой знае. За съжаление по онова време ми бяха останали много малко пари. Разходките на Бъни до шивача и разни други негови прищевки напълно ми изпразниха джобовете, капакът беше, когато се наложи да се пренесем в хотела — не ми пукаше за парите, наистина, но той ме влудяваше. Нито за минута не ме оставяше сам. Беше невъзможно да пиша писмо или да се обадя по телефона и Бъни да не се промъква някъде зад гърба ми, arrectis auribusi^[9] и опитващ се да подслушва. Използваше, че съм влязъл да се къпя и ровеше из нещата ми. Когато се връщах в стаята си, намирах дрехите си в скрина на топка и трохи между страниците на тетрадките си. Всяко мое действие събуждаше подозренията му.

Търпях, докато можех, но започна да ме обзема отчаяние, а и, честно казано, никак не ми беше добре. Знаех, че е опасно да го оставя съвсем сам в Рим, но ежедневието ми с всяка изминала минута ставаше все по-непоносимо и накрая стана пределно ясно, че оставането ни в града изобщо няма да реши проблемите. Бях осъзнал, че при никакви обстоятелства ние четиримата не можехме да се върнем в колежа напролет. Въпреки че, както виждаш, сега сме тук. Трябваше да изработим план, който вероятно щеше да бъде чиста Пирова победа, а и най-вероятно нямаше да бъде добър. Но за тази цел се нуждаех от време и тишина, няколко седмици спокойствие в Щатите, за да реша какво ще правя. Речено-сторено, една нощ в „Екселсиор“, когато Бъни беше пиян и спеше като пън, си опаковах багажа, оставих му билета и две хиляди долара, взех такси, което ме откара на летището и се качих на първия самолет за дома. Не му оставих никаква бележка.

— Оставил си му две хиляди долара? — попитах втрещен.

Хенри сви рамене, а Франсис поклати глава и изсумтя:

— Това не е нищо.

Зяпнах ги.

— Наистина не е нищо — меко допълни Хенри. — Не искам да ти казвам колко ми струваше това пътуване до Италия. Родителите ми са щедри, но не са чак толкова щедри. Като изключим последните няколко месеца, досега никога не ми се е налагало да им искам пари. Спестяванията ми на практика се стопиха, а и не знам докога ще продължават да вярват на историите за скъпоструващи ремонти по колата и т.н. Готов бях да приема всички капризи на Бъни, но той сякаш не разбира, че все пак съм колежанин на издръжка и джобът ми не е бездънен… Най-ужасното на всичко това е, че не му се вижда краят. Не знам какво ще се случи, ако на родителите ми им писне и ме отрежат, а вероятността това да се случи е огромна, при условие, че нещата продължават в същия дух.

— Бъни те изнудва?

Хенри и Франсис се спогледаха.

— Ами… не съвсем — отвърна Франсис.

Хенри поклати глава:

— Бъни не мисли за това по този начин — уморено продължи той. — За да го разбереш, трябва да познаваш родителите му. Семейство Коркоран изпращат синовете си в най-скъпите училища, в които могат да ги запишат и след като веднъж бъдат приети там, ги оставят да се оправят сами. Баща му и майка му не му дават и пукнат цент. Явно никога не са му давали. Бъни ми разказа, че когато са го изпратили в „Свети Джеръм“, не са му дали пари дори за учебници. Доста странен начин за отглеждане на деца според мен, напомнят ми за някои видове влечуги, които излюпват малките си и ги оставят на произвола на съдбата. Ето защо няма нищо странно, че Бъни си е втълпил, че е по-благородно да живееш, като използваш хората, отколкото да работиш.

— Мислех си, че родителите му са хора с потекло — казах аз.

— Семейство Коркоран имат претенции за величие, но нямат парите, за да ги подкрепят. Затова няма нищо изненадващо, че смятат за изключително аристократично и благородно да отглеждат децата си за сметка на другите хора.

— Бъни няма и капчица срам, когато става дума за използване — вмъкна Франсис. — Възползва се дори от близнаците, които са почти толкова бедни, колкото е и той самия.

— Колкото са по-големи сумите, толкова по-добре, да не говорим, че никога не му хрумва, че трябва да ги върне. Разбира се, че по-скоро би умрял, отколкото да си намери работа.

— Семейство Коркоран биха предпочели да го видят мъртъв — кисело каза Франсис, докато запали цигара и се закашля, издишвайки. — Тази погнуса от извършване на всякакъв труд обаче изчезва, когато човек се види принуден да се грижи за себе си.

— Немислимо е — допълни Хенри, — по-скоро ще си намеря работа, десет работи, отколкото да прося от хората. Ами ти самия — обърна се към мен, — родителите ти не са особено щедри с теб, нали? Нежеланието ти да им поискаш пари граничи с глупостта.

Нищо не можах да кажа от срам.

— За Бога! Мисля, че щеше да предпочетеш да умреш в онзи склад, отколкото да ни телеграфираш и да ни поискаш няколкостотин долара — той запали цигара и с категоричен вид издуха сивкаво облаче дим. — Това е незначителна сума. Сигурен съм, че до края на следващата седмица ще сме изхарчили два-три пъти повече за Бъни.

Зяпнах го:

— Майтапиш се.

— Де да беше така.

— Аз също нямам нищо против да давам пари — каза Франсис, — когато имам. Но Бъни не знае граници. Дори и преди години за него не представляваше нищо да поиска няколкостотин долара, без да му мигне окото, просто ей така.

— А и никога не благодари — вметна раздразнено Хенри. — За какво може да ги похарчи? Ако имаше и капчица срам, досега да е отишъл на трудовата борса и да си е намерил работа.

— След няколко седмици аз и ти може да се озовем там, ако продължава в същия дух — каза мрачно Франсис, докато си наливаше още една чаша с уиски и успя да разлее голяма част от него по масата. — Хиляди — обърна се той към мен, вдигна чашата с треперещата си ръка и внимателно отпи. — Повечето от тях отидоха за сметките в ресторантите, свиня такава. Всичко уж е чиста дружеска атмосфера, защо не отидем да вечеряме и т.н., пък и как бих могъл да откажа, след като положението е такова. Майка ми мисли, че вземам наркотици. Предполагам, че не би могла да си помисли и друго. Казала е на дядо и баба да не ми дават никакви пари и от януари не съм получил нищо освен чека от дивидентите. Те ми стигат, но не мога да си позволя да водя хората да се хранят за по няколкостотин долара всяка вечер.

Хенри сви рамене.

— Бъни винаги е бил такъв. Винаги. Забавен е, харесвах го и го съжалявах. Нищо не ми струваше да му заема пари, за да си купи учебници, макар да знаех, че няма да ми ги върне.

— Само че вече не става дума за пари само за учебници — каза Франсис. — А и сега не можем да откажем.

— Колко още можете да издържите?

— Не много.

— А когато свършат парите?

— Не знам — отговори Хенри и бръкна под очилата, за да разтърка очите си.

— Искате ли да говоря с него?

— Не — отвърнаха един през друг Хенри и Франсис, а бързината на отговора им ме учуди.

— Защо?

Настъпи неловка тишина, която най-накрая бе нарушена от Франсис.

— Ами, сам прецени дали ще говориш с него, но Бъни ревнува от теб. И без това вече си мисли, че сме се съюзили срещу него. Ако остане с впечатлението, че и ти си на наша страна…

— С нищо не трябва да показваш, че знаеш — каза Хенри. — Никога, защото положението ще се влоши още повече.

За известно време никой от нас не проговори. Жилището изглеждаше синкаво от цигарения дим, на неговия фон белият балатум изглеждаше студен и сюрреалистичен. През стените до нас достигаше музика от уредбата на съседите. „Грейтфул дед“^[10]. Господи.

— Стореното от нас е ужасно — каза изведнъж Франсис. — Не сме убили някой велик мислител, но въпреки това. Позорно е. Изпитвам угризения.

— Аз също, разбира се — вмъкна между другото Хенри, — но не чак толкова, че да отида в затвора.

Франсис изсумтя, наля си още една чаша уиски и я изпи на един дъх.

— Не — каза той, — не чак толкова.

Отново настъпи мълчание. Спеше ми се, беше ми зле, сякаш всичко бе някакъв протяжен сън, причинен от лошо храносмилане. Бях го казал веднъж, но отново повторих въпроса, леко изненадан от звука на глас си в тихата стая:

— Какво ще правите?

— Не знам какво ще правим — отвърна спокойно Хенри, сякаш го питах за плановете му за следобеда.

— Аз пък знам какво няма да направя — каза Франсис. Изправи се, олюлявайки се, и разхлаби с показалеца яката си. Погледнах го изненадано, а той се разсмя на недоумението ми.

— Искам да спя — допълни той и мелодраматично завъртя очи, — „dormir plutot que vivre!^[11]“

— „Dans un sommeil aussi doux que la mort…^[12]“ — продължи Хенри с усмивка.

— Бога ми, Хенри, ти знаеш всичко — каза Франсис. — Отвращаваш ме.

Той се обърна, поклащайки се, като разхлабваше вратовръзката си и с олюляване излезе от стаята.

— Мисля, че е пиян — коментира Хенри, когато някъде из къщата се затръшна врата и чухме как водата потече с все сила в банята. — Рано е още. Да изиграем една-две игри на карти?

Опулих се.

Пресегна се и извади колода карти от кутия в края на масата — бяха правени в „Тифани“, с небесносини гърбове и монограма на Франсис в златно. Започна да ги разбърква с движенията на стар картоиграч.

— Можем да играем на безиг^[13] или пък, ако предпочиташ, на юка^[14] — каза Хенри, докато синьото и златното в ръцете му се сливаха в едно. — Самият аз харесвам покер, макар че е просташка игра и никак не е интересна, когато се играе от двама, но въпреки това в нея има известен елемент на случайност, който доста ми допада.

Погледнах към него, към нетрепващите му ръце и свистящите карти, и изведнъж в ума ми изниква образа на Тоджо^[15], който в разгара на войната кара адютантите си да играят карти с него по цяла нощ.

Хенри побутна колодата към мен.

— Искаш ли да цепиш? — попита и запали цигара.

Взрях се в картите, а после и в нетрепващия пламък на клечката кибрит, която гореше между пръстите му:

— Не се притесняваш кой знае колко за всичко това, а?

Хенри дръпна здраво от цигарата, издиша дима и изгаси клечката:

— Не — отвърна той замислено, докато гледаше как сивкавата нишка струи от горящия връх на цигарата. — Мисля, че ще мога да измъкна всички нас. Но всичко зависи от определена възможност, която трябва да се появи и която трябва да изчакаме. Разбира се, предполагам, че в края на краищата всичко зависи от това докъде сме готови да стигнем. Да раздавам ли? — и отново се пресегна към картите.

Събудих се, легнал в неудобна поза, от тежък и лишен от всякакви видения сън на дивана на Франсис. Утринното слънце струеше през прозорците зад мен. Известно време не помръднах, опитвах се да си спомня къде се намирам и защо съм тук — първоначално усещането бе приятно, но щом си припомних случилото се през изминалата нощ, всичко се вгорчи. Седнах и потърках гънките, очертали се по бузата ми от възглавницата на дивана. От движението ме заболя глава. Загледах се в препълнения пепелник, почти празната бутилка от уиски и недовършения покер-пасианс на масата. Значи всичко бе истинско, не беше сън.

Бях жаден. Тръгнах към кухнята, стъпките ми отекваха в тишината, изпих чаша вода прав до умивалника. Според часовника в кухнята беше седем сутринта.

Напълних чашата отново, отнесох я във всекидневната и седнах на дивана. Отпивах бавно, защото от първата чаша, която изпих на един дъх, ми се зави свят, и гледах към оставения от Хенри покер-пасианс. Сигурно го е редил, докато съм спял. Вместо да се опита да подреди флошове по колони и фулове и четворки по редове, което е най-разумния начин, за да излезе този пасианс, той се бе опитал да подреди всички карти от един цвят по редове и се бе провалил. Защо ли го е направил? Искал е да види дали ще го подреди въпреки неблагоприятните изгледи? Или просто е бил уморен?

Събрах картите, разбърках ги и ги подредих една по една, съобразно тактическите правила, на които самият той ме бе научил — бих резултата му с петдесет точки. Студените, издължени лица се взираха в мен — валетата в черно и червено, и дама спатия с нейните безизразни очи. Изведнъж ме заля вълна от умора, повръщаше ми се. Взех палтото от гардероба и излязох, като тихо затворих вратата зад себе си.

Утринната светлина придаваше на преддверието вид на болничен коридор. Спрях се несигурно на стълбите и погледах назад към вратата на Франсис, която бе неразличима сред останалите в дългата безлична редица.

Предполагам, че ако някога съм се поколебал, това е било тогава, когато стоях на онова студено и зловещо стълбище, и гледах към вратата, от която бях дошъл. Кои бяха тези хора? Колко добре ги познавах? Можех ли наистина да се доверя на някого от тях, когато ножът опреше до кокала? Защо сред всички останали бяха избрали мен, за да ми се доверят?

Смешно е, но сега, като се замисля, осъзнавам, че точно в онзи определен миг, когато стоях и примигвах в безлюдния коридор, бе моментът, когато можех да взема друго решение и да извърша нещо съвсем различно от онова, което сторих в действителност. Разбира се, тогава не разбрах съдбовността на мига, предполагам, че винаги става така. Вместо това просто се прозях, отърсих се от моментната замаяност и продължих надолу по стълбите.

Прибрах се в стаята си все още замаян и изтощен. Повече от всичко исках да спусна щорите и да легна в леглото, което изведнъж ми се стори най-изкусителното ложе в света, въпреки влажната възглавница, мръсните чаршафи и всичко останало. Но това бе невъзможно. След два часа имах занятия по писане на съчинение на гръцки, а не си бях написал и домашното.

Задачата бе да напишем есе от две страници на гръцки върху епиграма на Калимах по наш избор. Бях написал само една страница и бързо се заех да го довърша, обзет от нетърпение и съчинявайки по леко нечестен начин — пишех на английски, а после превеждах дума по дума. Джулиан ни бе помолил да не го правим. Той казваше, че ценността на съчинението на гръцки не е в това, че ни дава някаква лекота в боравенето с езика, която не бихме могли да усвоим по друг начин, а в това, че, ако правим всичко както трябва, ще придобием умението да мислим на гръцки. Обясняваше ни, че начинът на мислене се променя, когато бъде ограничен от строг и непознат език. Определени общоприети идеи стават необясними, а други, за които никога не си помислял, оживяват и придобиват нова, чудотворна яснота. Предполагам, че ако съм принуден, ще ми е трудно да обясня на английски какво точно искам да кажа. Мога само да напиша, че по своята същност incendium^[16] е напълно различно от feu^[17], с който французина пали цигарата си. Двете са много различни от яростния и нечовешки pur, познат на гърците — този pur, който изригва от кулите на Илион или подскача и вие на пустия и брулен от вятъра бряг от погребалната клада на Патрокъл.

Pur: тази единствена дума държи в себе си тайната, светлината и ужасяващата яснота на древногръцкия език. Как да ви накарам да видите тази странна и ярка светлина, която се просмуква в описанията на Омир и осветява диалозите на Платон — чужда светлина, необяснима с нашия обикновен език? Нашият общ език е езикът на неяснотата, на странното, дом на сенките и дрипльовците, на кинжалите и бирата, това е езикът на Ахав, Фалстаф, на госпожа Гъмп^[18]. Намирам го за напълно подходящ за подобни размишления, но с него изобщо не съумявам да обясня какво обичам в гръцкия, който е език, напълно чужд на всякакви витиеватости и причудливости. Това е език, обсебен от действието, от насладата да наблюдаваш как деянието поражда друго деяние, как то се отправя напред, последвано от други деяния, които прииждат от всички страни и някъде там, назад, тръгват в крак и образуват една дълга и стройна редица от причина и следствие, които неизбежно ще доведат до единствения възможен край.

В известен смисъл именно поради това се чувствах толкова близък с останалите от групата по гръцки. И те познаваха този красив и опустошен пейзаж, мъртвите векове, и те са имали същото изживяване, когато са вдигнали поглед от книгите с очи, в които гори пети век, а пред тях се е възправил смущаващо бавен и чужд свят, който сякаш не е техен дом. Именно по тази причина се възхищавах особено на Джулиан и Хенри. Техният разум, самите им очи и уши бяха неизменно съсредоточени в пределите на тези строги и древни ритми — факт е, че светът сякаш не беше техен дом, поне светът такъв, какъвто го познавах. Но те далеч не бяха редки посетители по тази земя, която самият аз познавах само като възхищаващ се турист, а до известна степен бяха нейни постоянни жители, толкова постоянни, колкото бе възможно да бъдат. Древногръцкият е труден език, наистина много труден, при него съществува реалната възможност да го изучаваш цял живот и да не можеш да обелиш нито дума. Дори и сега се усмихвам при мисълта за премерения и официален английски на Хенри — английски на добре образован чужденец — при това сравнен с будещото учудване дар слово и самоувереност на неговия гръцки — бърз, изразителен и остроумен. Винаги съм се учудвал, когато ги слушах с Джулиан да говорят на гръцки, да спорят и да се шегуват, нещо, което никога не чух нито един от двамата да прави на английски. Безброй пъти съм виждал как Хенри вдига телефона с раздразненото и предпазливо „Ало“ и дано никога не забравя рязкото и неустоимо удоволствие от неговото „Khairei!“, щом чуеше гласа на Джулиан от другата страна.

С оглед на историята, която току-що бях чул, епиграмите на Калимах, свързани с румени бузи, вино и целувките на младежи с изваяни тела под светлините на факлите, ми се струваха неуместни. Вместо това избрах една доста тъжна, чийто превод гласи следното: „На заранта погребахме Меланип, с изгрева на слънцето девойката Васило умря от собствената си ръка, тъй като не можеше да понесе да положи брат си на кладата и да живее; домът бе застигнат от двойна горест, а цяла Кирена преклони глави, когато видя дома на щастливите деца опустял“.

Завърших съчинението за по-малко от час. Препрочетох го и проверих окончанията, после си измих лицето и смених ризата, взех книгите и тръгнах към стаята на Бъни.

От нас шестимата, само аз и Бъни живеехме в общежитията. Неговата сграда се намираше срещу столовата от другата страна на поляната. Стаята му бе на партера, което сигурно му причиняваше неудобства, тъй като прекарваше по-голямата част от времето си на горния етаж в кухнята — гладеше панталоните си, тършуваше из хладилника или по риза, наведен през прозореца, викаше към преминаващите. Когато не отвори вратата на стаята си, се качих горе, за да го потърся и го намерих да седи на перваза на прозореца, пиеше кафе и разглеждаше списание. Малко се изненадах, когато видях там и близнаците. Чарлс бе кръстосал левия си глезен над десния и вяло разбъркваше кафето си, загледан през прозореца, а Камила — това ме изненада най-много, защото тя не беше много по домакинските задължения — гладеше една от ризите на Бъни.

— А, здрасти, друже — каза Бъни. — Влизай. Седим си тук на приказки и кафе. Да, жените ги бива за две неща — добави той, когато ме видя, че гледам към Камила и дъската за гладене, — и тъй като съм джентълмен — смигна ми недвусмислено — не искам да кажа кое е другото нещо, в смесена компания сме. Чарлс, ще му донесеш чаша кафе, нали? Няма нужда да я миеш, достатъчно е чиста — вметна рязко, когато видя, че Чарлс взема мръсна чаша и пуска водата. — Написа ли си съчинението?

— Да.

— Коя епиграма?

— Двадесет и втора.

— Хм. Изглежда всички са избрали сантименталните. Чарлс е писал по една, в която едно момиче умира и всички приятели скърбят за нея, а ти, Камила, си избрала…

— Четиринадесета — отвърна Камила без да вдига поглед и притисна доста яростно върха на ютията в яката на ризата.

— Ха. Самият аз избрах една от по-колоритните. Бил ли си във Франция, Ричард?

— Не.

— Значи това лято трябва да дойдеш с нас.

— С кои вас?

— С Хенри и мен.

Останах толкова слисан, че можах само да примигна срещу него.

— Франция? — попитах.

— Ме уии. Двумесечно пътешествие. Нещо уникално. Погледни — и ми подхвърли списанието. Сега видях, че беше лъскава брошура.

Прегледах го. Беше претенциозно пътешествие — „луксозна баржа-хотел“, с която се тръгва от Шампан, после с балон се отива до Бургундия, където чака друга баржа, през Божоле, към Ривиерата, Кан и Монте Карло — беше богато илюстрирана, с ярки цветни фотографии на изискани ястия, покрити с цветя палуби на лодките, щастливи туристи, „гръмващи“ бутилки шампанско и махащи от кошницата на балона към киселите стари селяни по полетата под тях.

— Изглежда супер, нали? — каза Бъни.

— Приказно.

— В интерес на истината, Рим беше добро място, но когато го опознаеш, ти заприличва на клоака. Освен това искам повече развлечения. Да се движа, да опозная местните обичаи. Между нас да си остане, но мисля, че на Хенри ще му хареса.

Обзалагам се, че ще му хареса, си помислих, докато гледах снимката на налудничаво ухилена жена, която държеше пред обектива франзела.

Близнаците усърдно избягваха погледа ми, Камила се бе навела над ризата на Бъни, а Чарлс ми бе обърнал гръб и облегнат на перваза, гледаше през кухненския прозорец.

— Разбира се, това нещо с балона е страхотно — продължи Бъни разговорливо, — но знаеш ли, чудех се къде ходиш до тоалетната? През борда или…?

— Виж, мисля, че това ще ми отнеме няколко минути — каза рязко Камила. — Почти девет е. Защо не тръгнете с Ричард и Чарлс. Кажете на Джулиан да не ме чака.

— Няма да ти отнеме толкова време, нали? — попита троснато Бъни и проточи врат, за да види. — Какъв е проблемът? Между другото, къде си се учила да гладиш?

— Никога не съм се учила. Изпращахме нещата си в пералнята.

Чарлс тръгна към вратата на няколко крачки след мен. Прекосихме коридора и слязохме по стълбите, без да си кажем дума, но когато се озовахме на долния етаж, той ме хвана за ръката и ме вкара в една празна стая за игра на карти. През двадесетте и тридесетте години в Хампдън бриджът е бил на мода, с отмирането на този каприз стаите не са били пригодени за нещо ново, сега никой не ги използваше, освен за сделки с наркотици, за писане на пишеща машина или за забранени любовни срещи.

Затвори вратата. Озовах се срещу стара маса за игра на карти, чиито четири ъгъла бяха инкрустирани с каро, купа, спатия и пика.

— Хенри ни се обади — каза Чарлс. С палеца си ровичкаше повдигнатия ръб на карото и упорито не повдигаше глава.

— Кога?

— Рано тази сутрин.

И двамата замълчахме.

— Съжалявам — каза после Чарлс, поглеждайки встрани.

— За какво съжаляваш?

— Съжалявам, че ти е казал. Съжалявам за всичко. Камила е много разстроена.

Изглеждаше доста спокоен — уморен, но спокоен, а умните му очи срещнаха моите с тъжна и тиха искреност. Изведнъж се почувствах ужасно разстроен. Обичах Франсис и Хенри, но не можех да си помисля, че нещо може да се случи на близнаците. Изпитах силна болка, когато се сетих колко мили са били винаги, колко сладка бе Камила през онези първи странни седмици, как Чарлс винаги си намираше повод да се отбие в стаята ми, или се обръщаше към мен в тълпата с една спокойна дързост, която показваше, че с него сме добри приятели и която стопляше сърцето ми. Спомних си за разходките, пътешествията с колата и вечерите в дома им, за писмата им, на които често не отговарях, но които редовно пристигаха през дългите зимни месеци.

Някъде над себе си дочух писъците и стенанията на водопроводните тръби. Спогледахме се.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попитах. Това сякаш бе единственият въпрос, който бях задал на всекиго през изминалите двадесет и четири часа, но никой не ми бе дал задоволителен отговор.

Той сви рамене или по-скоро повдигна по своя смешен начин едното си рамо — двамата със сестра му имаха този навик.

— Нямам представа — отвърна уморено. — Трябва да вървим.

Хенри и Франсис бяха в кабинета на Джулиан, когато стигнахме там. Франсис не беше завършил съчинението. Трескаво пишеше втората страница с посинели от мастило пръсти, а Хенри проверяваше първата, като тук-там означаваше с писалката си ударения и придихания.

Не вдигна глава.

— Здравейте, бихте ли затворили вратата?

Чарлс я ритна с крак.

— Лоши новини — каза той.

— Много лоши?

— Финансово, да.

Без да спира работа Франсис изруга тихо и бързо под нос. Хенри отривисто постави няколко последни знака и после развя листа, за да засъхне мастилото.

— Добре, за Бога! — каза той меко. — Надявам се, че може да почакат. Не искам да мисля за това по време на часа. Франсис, какво става с последната страница?

— Дай ми минута — измъчено отвърна Франсис, а думите му се влачеха след забързаното дращене на химикалката му.

Хенри застана зад стола му, надвеси се над рамото му и започна да проверява горната част от последната страница. Беше се облегнал с лакът на масата.

— Камила с него ли е? — попита той.

— Да. Глади му противната, стара риза.

— Хммм — посочи Хенри нещо с върха на писалката си. — Франсис, тук трябва да използваш желателно, а не подчинително наклонение.

Франсис, който почти бе завършил страницата, се пресегна и го поправи.

— И този лабиал е „пи“, а не „капа“.

Бъни закъсня и беше в отвратително настроение.

— Чарлс — започна той грубо, — ако искаш сестра ти някога да се омъжи, по-добре я научи да борави с ютията.

Бях изтощен и зле подготвен, едва успявах да се съсредоточа върху урока. Имах френски в два часа, но след гръцкия се прибрах в стаята си, взех приспивателно и си легнах. Хапчето беше излишно, не се нуждаех от него, но възможността да не мога да си намеря място и да прекарам целия следобед в сънуване на кошмари, и да чувам далечните шумове от водопроводните тръби, ми беше противна само като си я представех.

Така че спах непробудно, по-непробудно, отколкото трябваше и денят се изниза бързо. Почти се бе стъмнило, когато някъде от дълбините осъзнах, че някой чука на вратата.

Беше Камила. Сигурно съм изглеждал ужасно, защото тя повдигна вежди и се разсмя.

— През цялото време спиш — каза. — Как така се случва, че винаги спиш, когато дойда да те видя?

Примигнах срещу нея. Щорите бяха спуснати и в коридора бе тъмно. Както бях още полуупоен и замаян, тя не ми се стори тъй ярка и недостижима, а по-скоро като неописуемо деликатно видение със своите тънки китки, светлосенки и разбъркана коса. Това бе Камила, която, далечна и прекрасна, живееше в мрачния будоар на сънищата ми.

— Заповядай — казах.

Тя влезе и затвори вратата след себе си. Седнах, бос и с разтворена яка, на края на неоправеното легло, помислих си колко хубаво би било, ако това наистина бе сън, ако мога да отида там, където бе седнала, да обгърна лицето й с ръце и да я целуна по клепачите, по устните, по онова място на главата й, където косата й с цвят на мед се прелива в златна коприна.

Дълго време се гледахме един друг.

— Болен ли си? — попита тя.

Златната й гривна проблесна в тъмнината. Преглътнах. Трудно ми бе да измисля какво да кажа.

Камила отново се изправи.

— По-добре да вървя. Извинявай, че те обезпокоих. Дойдох да те поканя на разходка.

— Моля?

— Разходка с колата. Няма проблем. Някой друг път.

— Къде?

— Някъде. Никъде. Ще се срещнем с Франсис в столовата след десет минути.

— Не, почакай — кой знае защо се чувствах прекрасно. Наркотичната тежест все още спъваше много приятно крайниците ми и си представих колко забавно ще бъде да вървя с нея, замаян и хипнотизиран, до столовата сред чезнещата светлина и снега.

Изправих се — отне ми цяла вечност да го направя, защото подът постепенно се отдалечаваше пред очите ми, сякаш благодарение на някакъв процес в организма ми ставах все по-висок и по-висок — и отидох до гардероба. Подът под краката ми се поклащаше леко като корабна палуба. Намерих палтото си, а после и един шал. Ръкавиците бяха нещо твърде сложно, за да се занимавам с тях.

— Добре. Готов съм.

Тя повдигна вежди.

— Навън е студеничко. Не мислиш ли, че трябва да си сложиш обувки?

Кишата и студеният дъжд ни съпровождаха по пътя до столовата, а когато стигнахме, вътре ни очакваха Чарлс, Франсис и Хенри. Тази конфигурация ми се стори значима по начин, който не ми бе напълно ясен — всички освен Бъни.

— Какво става? — попитах, примигвайки.

— Нищо — отвърна Хенри, очертавайки форма на пода с острия и бляскав връх на чадъра си. — Излизаме на разходка с колата. Мислех, че ще е забавно… — тук направи тактична пауза, — ако се махнем за малко от училище, може би да вечеряме…

Помислих си, че тук подтекстът бе „без Бъни“. Къде беше той? Върхът на чадъра на Хенри проблесна. Вдигнах поглед и видях, че Франсис ме гледа с почуда.

— Какво има? — казах раздразнено, като се поклащах леко на прага.

Той въздъхна рязко и попита развеселено:

— Пиян ли си?

Всички ме гледаха странно.

— Да — отвърнах. Не беше истината, но нямах настроение да обяснявам.

Мразовитото небе, замъглено над върховете на дърветата от ситния дъждец, караше познатия пейзаж около Хампдън да изглежда далечен. Долините бяха побелели от мъглата, а връх Катаракт бе напълно закрит и невидим в студения думан. Не съзирах тази всезнаеща планина, която за моите сетива приземяваше Хампдън и околностите му, и въпреки че бях минавал по това шосе хиляди пъти по различно време на годината, ми бе трудно да се ориентирам и имах усещането, че сме се отправили към странна и необозначена територия. Шофираше Хенри, при това както винаги доста бързо — гумите свистяха по мокрия черен път, а водните пръски отхвърчаха нависоко от двете страни.

— Преди месец разглеждах това място — каза той и забави, когато наближихме бяла ферма на един хълм, край която по заснеженото пасбище тук-там се виждаха бали сено. — Все още го продават, но мисля, че му искат прекалено много.

— Колко акра? — попита Камила.

— Сто и петдесет.

— Какво, за Бога, ще правиш с толкова много земя, момко? — каза тя, вдигна ръка, за да отмахне косата от очите си и отново видях проблясъка на гривната й: „Разветите коси са мили, разветите върху устата люляци, разветите коси във сутринта…“^[19] Нали не искаш да я обработваш?

— Според мен — отвърна Хенри, — колкото повече земя, толкова по-добре. Ще ми се да имам толкова много земя, че оттам където живея, да не мога да видя нито една магистрала, телефонен стълб и нищо от останалите неща, които не искам да виждам. Предполагам, че в наше време и в тази епоха е невъзможно, а мястото е практически на пътя. Имаше още една ферма, отвъд границата с щата Ню Йорк…

Един камион се стрелна край нас сред дъжд от пръски.

Всички изглеждаха необичайно отпуснати и освободени. Мисля, че знаех защо — Бъни не беше с нас. Избягваха тази тема с преднамерено равнодушие. Сигурно беше някъде и правеше нещо, но какво точно не исках да питам. Облегнах се назад и се загледах в сребърните криволичещи пътечки, които дъждовните капки оставяха, след като се удареха в стъклото от моята страна.

— Ако ще си купувам къща някъде — каза Камила, — тук ще е. Винаги съм харесвала планините повече, отколкото крайбрежието.

— Аз също — заговори Хенри. — Предполагам, че в това отношение вкусовете ми са доста елинистични — интересуват ме места без излаз на море, отдалечени и диви. Никога не съм изпитвал и най-малък интерес към морето. По-скоро отговарям на описанието на Омир за жителите на Аркадия, нали помните? „С кораби те си нямаха вземане-даване…“

— Това е, защото си израснал в средния Запад — каза Чарлс.

— Ако някой следва тази логика, тогава трябва да обичам равнини и полета. А аз не ги обичам. В „Илиада“ описанието на Троя е кошмарно — само равнини и палещо слънце. Не. Винаги ме е привличал неравния и див релеф. Най-старите езици произхождат от такива места, както и най-странните митове, най-древните градове и най-варварските религии — самият Пан е роден в планините. И Зевс. „В Парасия роди те Рея… — поде унесено на гръцки, — хълм имаше, покрит с гъсталак непроходим…“^[20]

Беше се стъмнило. Пейзажът край нас се бе ширнал забулен, загадъчен и тих в нощта и мъглата. Тази част на щата бе отдалечена и през нея не пътуваха често — скалиста и с гъсти гори, тя нямаше нищо общо със старомодния чар на Хампдън и меките му хълмове, с малките дървени къщи за скиорите и антикварните магазини. Тази земя бе висока, опасна и дива, всичко бе черно, нямаше дори рекламни табла.

Франсис, който познаваше областта по-добре от нас, каза, че наблизо има странноприемница, но беше трудно да си представиш, че в радиус от осемдесет километра има нещо обитаемо. После свихме зад един завой и фаровете ни осветиха ръждясала метална табела, надупчена със сачми от ловна пушка. На нея пишеше, че страноприемницата „Хусатоник“, истинското родно място на пай à la mode^[21], е точно пред нас.

Около сградата имаше разнебитена веранда с разкривени люлеещи се столове и лющеща се боя. Фоайето бе интересна смесица от махагон и проядено от молци кадифе. То бе осеяно с еленови глави, календари от бензиностанции и голяма сбирка от възпоменателни знаци по повод Двестагодишнината на САЩ.

Ресторантът бе почти празен, като изключим неколцината местни, които вечеряха и ни погледнаха с наивно и открито любопитство, когато влязохме, облечени в черни костюми и с очила. Зяпаха копчетата за ръкавели на Франсис с монограм и връзката му „Шарве“, Камила с момчешката прическа и лъскавото, късо астраганено палтенце. Леко се изненадах от откритото поведение на всички. Нямаше нито скрити погледи, нито неодобрителен взор, но после осъзнах, че вероятно тези хора не съзнаваха, че сме от колежа. Ако бяхме по-близо до града, щяха моментално да ни заклеймят като богатите хлапета от хълма — хлапета, които най-вероятно ще вдигнат много шум и ще оставят малък бакшиш. Но тук бяхме просто странници на място, където странниците идват рядко.

Никой не дойде да приеме поръчката ни дори. Вечерята се появи като с магическа пръчка: свинско печено, топли бисквити, ряпа, царевица и сок от американски орех в дебели порцеланови купи, които по ръба бяха украсени с портретите на американски президенти (чак до Никсън).

Сервитьорът — червендалесто момче с изгризани нокти — известно време се мота край нас, докато накрая попита срамежливо:

— Вие от Ню Йорк ли сте?

— Не — отвърна Чарлс, докато поемаше чинията с бисквитите от Хенри. — Оттук сме.

— От Хусатоник?

— Не. Исках да кажа от Върмонт.

— Не сте от Ню Йорк?

— Не — весело отговори Франсис, режейки печеното. — От Бостън съм.

— Ходил съм там — каза момчето впечатлено.

Франсис се усмихна разсеяно и се пресегна за чиния.

— Сигурно харесвате „Ред сокс“.

— В интерес на истината ги харесвам — продължи Франсис. — Доста. Но изглежда винаги губят, нали?

— Повечето време е така. Явно никога няма да видим как печелят първенството.

Момчето все още се размотаваше, опитвайки се да измисли какво още да каже, когато Хенри го погледна:

— Седни — каза неочаквано. — Защо не вечеряш с нас?

То бе обзето от неловко колебание, после придърпа един стол, но отказа да хапне каквото и да било. Каза, че ресторантът затваря в осем и едва ли някой друг ще дойде.

— Далеч сме от нощния живот и повечето хора тук си лягат доста рано.

Разбрахме, че се казва Джон Дийкън, че е на моята възраст — двадесет години — и само преди две години е завършил гимназията „Екиунокс“ в самия Хусатоник. Веднага след училище е започнал да работи във фермата на чичо си, а със сервиране се занимава отскоро, за да запълни зимните часове.

— Това ми е третата седмица — обясни момчето. — Мисля, че ми харесва тук. Яденето е добро, а и се храня безплатно.

Хенри, който по принцип не харесваше и не бе харесван от hoi polloi, категория, която според него включваше най-различни хора — от младежите с касетофони на рамо до административния ръководител на колежа Хампдън, който имаше значително състояние и степен по американска история от Йейл — изпитваше искрена симпатия към бедните, обикновените хора, хората от провинцията. Чиновниците в Хампдън го ненавиждаха, но разсилните, градинарите и готвачите му се възхищаваха. Не се отнасяше с тях като с равни — ако трябва да бъда точен, не се отнасяше с никого като с равен — но пък не прибягваше до снизходителната дружелюбност на богатите.

— Мисля, че когато става дума за болести, ние сме много по-лицемерни, отколкото хората от предишни епохи — сподели веднъж Джулиан. — В Америка богатият се преструва, че бедният му е равен във всичко с изключение на парите, а това просто не е истина. Някой от вас помни ли определението за справедливост на Платон в „Република“? Справедливостта в едно общество се изразява в това всяко едно ниво от йерархията да функционира на своето място и да бъде доволно от този факт. Бедният, който иска да се издигне над положението си, само ненужно вгорчава своя живот. Мъдрите бедни винаги са го знаели, както и мъдрите богати.

Сега не съм уверен, че това е вярно, защото ако е, тогава къде е моето място — трябва ли все още да лъскам стъклата на колите в Плано? Няма никакво съмнение, че Хенри бе напълно убеден във възможностите и положението си в света, и бе толкова доволен от тях, че притежаваше странната способност да кара други (включително и мен самия) да се чувстват доволни от по-ниското си положение, каквото и да бе то. Бедните рядко се впечатляваха от маниерите му, освен съвсем повърхностно, което пък от своя страна им позволяваше да прозрат през поведението му и да видят истинския Хенри. Онзи Хенри, когото аз познавах — сдържан, вежлив и в много отношения също толкова обикновен и откровен, колкото и те самите. Джулиан също притежаваше това качество и си бе спечелил огромното възхищение на съседите си, така както си представяме, че любезният Плиний се е радвал на любовта на бедните си съседи от Комо и Тифернум.

През по-голямата част от вечерята Хенри и момчето говореха с най-подробни и озадачаващи ме изрази за земята около Хампдън и Хусатоник — райониране, застрояване, цена за акър, неразчистена земя, право на собственост и кой го притежава — останалите вечеряхме и ги слушахме. Това бе разговор, който може да бъде дочут край всяка селска бензиностанция или бакалия, но това, че го чувах, ме направи необичайно щастлив и ми донесе облекчение.

Когато премислям събитията от миналото, ми е странно колко малко влияние бе оказал мъртвият фермер върху толкова нездраво и истерично въображение като моето. Много лесно мога да си представя безбройните кошмари, които подобно нещо може да предизвика — отваряне на вратата към въображаема класна стая, облечена във вълнена риза фигура без лице се подпира на една банка, или пък зловещата й гримаса, когато спира да пише на черната дъска и се извръща към мен. Предполагам, доста показателен е фактът, че много рядко се замислях за това и то само в случаите, когато това ми бе напомняно по някакъв начин. Мисля, че другите бяха обезпокоявани от мъртвеца толкова, колкото и аз самият, че дори и по-малко. Това си личеше от факта, че запазиха присъщото си поведение и добро настроение толкова дълго. Беше чудовищно, но самият труп не изглеждаше като нещо повече от реквизит, като нещо тъмно, донесено отвън от сценичните работници и поставено в краката на Хенри, за да бъде открито щом включат светлините. Образът на трупа, проснат вторачен и безмълвен, сред локвата кръв, неизменно предизвикваше тревожна тръпка, но тя бе относително безболезнена в сравнение с напълно истинската и неизменна заплаха, която сега осъзнах, че представлява Бъни.

Бъни създаваше илюзия за дружелюбна и непоколебима твърдост, но всъщност имаше изключително непостоянен характер. За това имаше ред причини, но онази, която изпъкваше над всички останали, бе абсолютната му неспособност да разсъди, преди да направи нещо. Той се носеше из света, воден от мъжделивите проблясъци на порива и навика, и уверен, че по пътя си няма да се натъкне на толкова големи препятствия, че да не успее да ги преодолее благодарение само на силата на мига. Неговият инстинкт обаче му изневери, когато се озова сред новите обстоятелства, създадени от убийството. Иначе казано, сега, когато старите и изпитани обозначения бяха преподредени в тъмното, механизмът за автопилот на психиката му бе безполезен — палубите бяха наводнени и той се носеше безцелно, натъквайки се на пясъчни плитчини и поемайки непрестанно в различни посоки.

Предполагам, че за обикновения наблюдател това си бе все същият Бъни — веселякът, който потупваше хората по гърба, похапваше бисквитки и шоколадови десерти в читалнята на библиотеката и пълнеше с трохи учебниците си по старогръцки. Но зад тази измамна фасада се случваха ясни и доста злокобни промени, промени, които вече смътно усещах, но които щяха с времето да се проявяват все по-ясно.

В някои отношения всичко си вървеше така, сякаш никога не се бе случвало нищо особено. Ходехме на училище, учехме по гръцки и въобще успявахме да дадем вид пред себе си и пред всички останали, че всичко бе наред. Тогава се радвах, че въпреки очевидно обърканото състояние, в което се намираше съзнанието му, Бъни успяваше да върши същите неща, както и преди. Сега, разбира се, осъзнавам, че рутината бе онова, което го държеше. Тя бе единствената останала му отправна точка и той се бе лепнал за нея с ожесточена, примитивна упоритост, което отчасти се дължеше на навика и отчасти, защото нямаше с какво друго да я замени. Предполагам, другите приемаха, че в някои аспекти запазването на старите ритуали бе игра в негова полза, за да го успокоят, но аз не я играех. Нито пък имах представа колко емоционално неуравновесен бе наистина, докато не се стигна до следното събитие.

Прекарвахме почивните дни в къщата на Франсис. Привидно всичко вървеше гладко, като изключим надвисналата и едва доловима сянка, свързана с всичко, отнасящо се до Бъни. Онази вечер той бе в добро настроение по време на вечерята. Когато тръгнах да си лягам, остана долу, допиваше останалото от вечерята вино и играеше табла с Чарлс — по всичко изглеждаше, че си е някогашният Бъни. По някое време през нощта бях събуден от силни и неразбираеми викове, идващи от стаята на Хенри в другия край на коридора.

Седнах в леглото и включих лампата.

— Не ти пука за нищо, нали? — чух крясъка на Бъни, който бе последван от трясък, сякаш книгите от бюрото бяха пометени на пода. — Не ти пука за нищо, освен за собствения ти шибан живот… нито на теб, нито на останалите… Ще ми се да разбера какво би казал Джулиан, кучи сине, ако му разкажа някои… Не ме докосвай — изкрещя той, — махай се!

Последва нов трясък като от съборени мебели, последван от ядосания и бърз говор на Хенри, над който се извиси гласът на Бъни.

— Давай! — изкрещя той толкова силно, че бях убеден, че е събудил цялата къща. — Опитай се да ме спреш. Гади ми се от теб, педал, нацист, гнусен, въшлив, жалък евреин…

Още един трясък, този път от разцепено дърво. Затръшна се врата. Нечии забързани стъпки прекосиха коридора. Последваха сподавени ридания — задъхани и ужасяващи ридания, които продължиха дълго време.

Около три часа, когато всичко бе утихнало и се канех отново да си лягам, дочух леки стъпки в коридора, а след малко се почука на вратата ми. Беше Хенри.

— Боже мой — каза той объркано, а погледът му шареше из стаята ми, спирайки се на разбърканото легло с балдахина и дрехите ми, които бяха пръснати на килима до него. — Радвам се, че си буден. Видях, че свети.

— За Бога, какво беше всичко това?

Той прокара ръка през разбърканата си коса.

— Какво мислиш, че беше? — попита ме с празен поглед Хенри. — Наистина не знам. Сигурно съм направил нещо, за да го предизвикам, но да пукна, ако знам какво. Четях в стаята си, а Бъни влезе и поиска речник. Всъщност, поиска да провери нещо и… случайно да ти се намира аспирин?

Седнах отстрани на леглото и започнах да ровя из чекмеджето на нощната масичка, което бе пълно с носни кърпички, очила за четене и брошури на религиозна тема, принадлежащи на една от старите роднини на Франсис.

— Не намирам аспирин. Какво се случи?

Хенри въздъхна и се отпусна тежко в един фотьойл.

— В стаята ми има аспирин. В една кутийка в палтото ми. Има и в една синя емайлирана кутийка за хапчета. И цигарите ми. Ще отидеш ли да ми ги донесеш?

Беше толкова блед и разтреперан, че се зачудих дали не се разболява.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Не искам да влизам там.

— Защо?

— Защото Бъни е заспал на леглото ми.

Погледнах го.

— А, за Бога, аз също няма да…

Хенри ме прекъсна с вяло махване на ръката си.

— Всичко е наред. Наистина. Просто съм твърде разстроен, за да отида. Той е дълбоко заспал.

Излязох от стаята си и прекосих коридора. Вратата на Хенри бе в дъното. Спрях се от външната страна с ръка на дръжката, отвътре ясно се чуваше сърдитото похъркване на Бъни.

Дочутите по-рано шумове не ме бяха подготвили за гледката, която ме очакваше: в пристъп на ярост някой бе разпилял книги по пода, нощната масичка бе съборена, до стената лежеха останките от строшен стол от черно палмово дърво. Абажурът на нощната лампа се беше кривнал и осветяваше под странен ъгъл стаята. Сред всичко това лежеше Бъни, с лице върху ръкава на сакото му от туид, а единият му крак, все още обут в обувка с остър връх, висеше от леглото. Устата му бе отворена, очите му подпухнали, изглеждаше неузнаваем без очилата — той сумтеше и мърмореше в съня си. Грабнах нещата на Хенри и излязох колкото бе възможно по-бързо.

На следващата сутрин Бъни слезе късно, кисел и подпухнал. Ние с Франсис и близнаците закусвахме. Не обърна внимание на неловките ни поздрави, отиде право до шкафа, приготви си купа с корнфлейкс и седна на масата без да продума. Сред внезапната тишина, която беше настъпила, чух господин Хач да приближава входната врата. Франсис се извини и побърза да излезе, чух ги да си шепнат в коридора, докато Бъни навъсено предъвкваше закуската си. Изминаха няколко минути. Хвърлях коси погледи към Бъни, който се бе привел над купата си, когато в прозореца зад главата му, видях изведнъж фигурата на господин Хач, който вървеше през поляната зад градината, понесъл тъмните, извити останки от стола от палмово дърво към бунището.

Тези истерични изблици бяха тревожни, но редки. Те разкриваха обаче колко нестабилен психически бе Бъни и колко неприятен можеше да стане, ако го предизвикаха. Най-много се гневеше на Хенри — Хенри, който го бе предал и който винаги бе прицел на тези изблици. Въпреки това, колкото и странно да бе, именно Хенри бе онзи, който бе в състояние да го търпи всеки ден. Бъни бе повече или по-малко постоянно сърдит на всички други. Избухваше срещу Франсис, ако последният направеше някоя забележка, която му се стореше претенциозна; или пък го обземаше необясним бяс, ако Чарлс му предложеше да му купи сладолед. За сметка на това битките му с Хенри не избухваха по същия обикновен и произволен начин, на всичкото отгоре Хенри почти не си правеше труда да го успокоява като всички останали. Щом изникнеше темата за пътешествието с кораба, а тя се появяваше сравнително често, Хенри се държеше възможно най-нехайно, а отговорите му бяха механични и принудени. За мен увереното очакване на Бъни бе по-смразяващо от всичките му изблици — как бе възможно в мислите си да се заблуждава, че това пътешествие щеше да се осъществи и че ако се състоеше, би било нещо повече от кошмар? Но Бъни, щастлив като душевноболен, дрънкаше часове наред своите измислици за Ривиерата, като изобщо не виждаше как Хенри бе стиснал челюсти, и не усещаше празната и злокобна тишина, която наставаше, когато заговореше, седнал, опрял брадичка на ръката си, зареял замечтан поглед в пространството.

През повечето време изглеждаше така, сякаш Бъни пречистваше гнева си към Хенри чрез отношенията си с останалата част от света. Обиждаше, държеше се грубо и бързо започваше кавга почти с всеки, който му се изпречеше на пътя. От всички посоки до нас достигаха истории за държанието му. Замерил с обувка някакви хипита, които ритали пред прозореца му топка, обшита с мъниста; заплашил да набие съседа си, защото бил пуснал радиото твърде силно; нарекъл една от счетоводителките на колежа „троглодит“. Предполагам, че за наш късмет в кръга на познанствата му влизаха малцина, с които се виждаше редовно. Джулиан се виждаше с него, колкото и всички останали, но техните взаимоотношения не излизаха извън рамките на класната стая. Повече ни тревожеше близостта му със стария му съученик Клоук Рейбърн, а най-обезпокоителна от всичко бе връзката му с Марион.

Знаехме, че Марион забелязваше разликата в поведението на Бъни толкова добре, колкото и ние самите, и бе озадачена и раздразнена от нея. Ако бе видяла как се държи Бъни, когато е с нас, без съмнение щеше да осъзнае, че причината не е в нея. Тя обаче ставаше свидетел само на провалените срещи, на внезапните смени в настроението, на потиснатостта и на бързите необясними гневни изблици, които привидно бяха насочени само срещу нея. Дали се виждаше с друга? Дали искаше да скъсат? Позната на Камила от детската градина й казала, че един ден Марион звъняла на Бъни от работа шест пъти и на последния той й затворил телефона.

— Боже, моля ти се, нека го разкара — каза Франсис с очи, вперени в небесата, когато научи това.

Не коментирахме нищо повече, но ги наблюдавахме внимателно и се молехме да се разделят скоро. Бъни щеше да си държи устата затворена, ако мислите му бяха заети със самия него, а сега, когато подсъзнанието му се бе отскубнало от клетката и се мяташе непостоянно като прилеп из пустите коридори на черепа му, не можехме да предвидим какво ще стори.

С Клоук се виждаха даже още по-рядко. Не ги свързваше почти нищо, като изключим училището. А Клоук, който се движеше в шумна компания и освен това вземаше доста наркотици, бе напълно зает със самия себе си, изглеждаше невероятно да се занимава с поведението на Бъни или дори да му обръща внимание. Живееше в сградата, съседна до моята, на име „Дърбинстол“, кръстена от шегаджиите в колежа „Далмейн^[22] хол“, тъй като бе оживено съсредоточие на онова, което администрацията предпочиташе да нарича „дейности, свързани с наркотици“. Посещенията в нея понякога бяха придружени от експлозии и малки пожари, предизвикани от самотни кокаиномани или студенти-химици, работещи в мазето. За наш късмет Клоук живееше на партера и прозорците му гледаха към улицата. Щорите никога не бяха спуснати, а и непосредствено пред къщата нямаше дървета, така че можехме спокойно да седим пред входа на библиотеката на около петнадесет метра от там и да се наслаждаваме на величествената и незакривана гледка на Бъни в рамката на светлината на прозореца, докато зяпаше с отворени уста комикси или говореше, размахвайки ръце пред невидимия Клоук.

— Просто ми се ще да зная къде ходи — обясни Хенри.

В интерес на истината беше много лесно да го следим, защото според мен, Бъни също не бе склонен да изпуска от погледа си другите и особено Хенри за по-дълго време.

Към Хенри се отнасяше с известно уважение, но останалите бяхме принудени да понасяме изтощителната и ежедневна тежест на гнева му. През повечето време Бъни просто ни дразнеше, като например с невежите си и чести тиради срещу католическата църква. Семейството му принадлежеше на епископалната църква, а моите родители, доколкото ми бе известно, не демонстрираха никаква религиозна принадлежност. Хенри, Франсис и близнаците обаче бяха възпитани в римокатолицизма, затова неспирният и невеж поток от богохулства от страна на Бъни ги вбесяваше, въпреки че нито един от тях не ходеше често на църква. С похотливо изражение и намигвания Бъни разказваше истории за прегрешили монахини, развратни католички и кюрета-педерасти.

— Та значи, отец Как-му-беше-името, казва на хористчето, имайте предвид, че хлапето е на девет години, беше в един скаутски отряд с мен, та падрето казва на Тим Мълруни „Чадо, искаш ли да видиш къде аз и другите свещеници спим през нощта?“

Измисляше нечувани истории за извращенията на най-различни папи, осведомяваше ни за почти неизвестни положения от католическата доктрина и бълнуваше за заговорите на Ватикана, пренебрегвайки смелите опровержения на Хенри и смотолевените забележки на Франсис за парвенютата-протестанти.

По-зле ставаше обаче, когато Бъни реше да се съсредоточи само върху един. Притежаваше някаква свръхестествена способност да удари в болното място в точния момент, за да нарани и обиди най-силно. Чарлс бе добряк и бавно се ядосваше, но понякога тези антикатолически дитирамби дотолкова го разстройваха, че чаената му чаша потракваше в чинийката. Беше чувствителен и към забележки, свързани с пиенето му. В интерес на истината, Чарлс пиеше много. Всички пиехме, но макар Чарлс да не прекаляваше пред очите на всички ни, често подушвах алкохол в дъха му в доста необичайни часове или пък когато в ранния следобед се отбивах у тях неочаквано, го намирах с чаша в ръка — нещо донякъде оправдано предвид създалите се обстоятелства. Бъни проявяваше престорена и вбесяваща загриженост, която подправяше със злобни коментари за пияници и алкохолици. Значително преувеличаваше броя на изпитите от Чарлс коктейли. Анонимно пускаше в пощенската му кутия въпросници („Чувствате ли, че понякога се нуждаете от питие, за да превъзмогнете деня?“) или брошури, в които луничаво дете нажалено гледаше майка си и питаше „Мамо, какво е да си пиян?“. Веднъж стигна дотам, че съобщи името на Чарлс в местния филиал на Анонимни алкохолици, вследствие на което той бе залят от брошури, обаждания и дори бе посетен лично от доброжелателен човек, преминал дванадесетте етапа в „АА“.

От друга страна, отношенията му с Франсис бяха по-явни и още по-неприятни. Знаехме, че Франсис е хомосексуален, въпреки че никой никога не бе говорил за това. Франсис нямаше безразборни контакти, но от време на време изчезваше доста загадъчно от някой купон. Веднъж, съвсем в началото на познанството ни, когато бяхме сами и пияни в лодката, Франсис ми направи фин, но несъмнен намек. Изпуснах греблото и в суматохата, докато го вадех, почувствах върховете на пръстите му неочаквано, но напълно преднамерено, да се плъзгат по бузата ми. Вдигнах стъписано поглед и очите ни се срещнаха. Спогледахме се за миг, напълно забравили за изпуснатото гребло и за клатушкащата се лодка.

Бях ужасно объркан и засрамен, погледнах встрани и тогава за моя най-голяма изненада, Франсис изведнъж избухна в смях, предизвикан от неудобството ми.

— Не? — каза той.

— Не — отвърнах облекчен.

Тази случка доведе може би до известна студенина във взаимоотношенията ни. От една страна не смятам, че някой, който е отделил толкова време да изучава класиците, може да се безпокои от хомосексуалността. Но от друга не се чувствам удобно, когато тя ме засяга пряко. Харесвах Франсис много, но винаги съм се притеснявал в негово присъствие. Странно, ала именно това докосване изчисти взаимоотношенията ни. Предполагам, че съм знаел, че е неизбежно и съм се страхувал от него. След като веднъж се случи, не изпитвах никакво неудобство да оставам насаме с Франсис, дори и в най-подозрителни ситуации — пияни в апартамента му или пък близо един до друг на задната седалка на автомобил.

Отношенията между Франсис и Бъни бяха съвсем различна история. Чувстваха се добре заедно в обща компания, но ако някой се задържеше достатъчно дълго около нас, му ставаше ясно, че двамата рядко правеха нещо заедно и почти никога не оставаха насаме. Знаех на какво се дължи това, всички знаехме. Въпреки това никога не ми бе хрумвало, че дори дълбоко в себе си и двамата не се харесваха, нито пък че грубите шеги на Бъни прикриваха, макар и твърде изкусно, една силна и много целенасочена злоба по отношение на Франсис.

Предполагам, че шокът от осъзнаването е едно от най-неприятните от всички. Никога не съм се замислял, въпреки че би трябвало, за тези пагубни предразсъдъци на Бъни, намирани от мен за забавни — в тях нямаше и най-малка доза ирония, напротив, бяха смъртоносно сериозни.

При нормални обстоятелства Франсис бе способен да се грижи за себе си — бързо се палеше и имаше остър език, можеше да постави Бъни на мястото му във всеки един момент, но в случая бе разбираемо, че се боеше да го стори. Всички болезнено съзнавахме, че Бъни ден и нощ носеше със себе си, образно казано, стъкленица с нитроглицерин, която от време на време ни позволяваше да зърнем, за да не забравяме, че тя винаги е с него и че той притежаваше властта във всеки един миг да я разбие в пода.

Сърце не ми дава да разкажа за всички долни неща, които каза и направи на Франсис, за грубите шеги, забележките за педали и меки китки, откритите и унизителни поредици от въпроси за предпочитанията и привичките му: клинични, невероятно подробни и свързани с неща като клизми и джербили^[23].

— Само веднъж — помня как просъска Франсис през здраво стиснатите си зъби, — само веднъж бих искал да…

Вероятно очаквате, че след като по това време не бях прегрешил с нищо срещу Бъни или извършил престъпления срещу човечеството, аз не съм се превърнал в мишена за непрекъснатия му масиран огън. Но аз се превърнах в такава — може би повече за негово, отколкото за мое нещастие. Не разбирам как може да е бил толкова сляп и да не е съзирал опасността, която произтичаше от това да се отчужди от единствения безпристрастен, от единствения си евентуален съюзник? Много харесвах другите, но също толкова харесвах и Бъни, та нямаше толкова бързо да се присъединя към останалите, ако не се бе обърнал толкова свирепо срещу мен. Може би в неговото съзнание ревността бе основателна причина — пристигането ми почти съвпадна с неговото изпадане от групата. Неприязънта му бе жалка и детска, няма съмнение, че изобщо не би избила, ако не го тресеше параноята и бе в състояние да отличи приятелите от враговете си.

Постепенно започнах да го ненавиждам. Бе безмилостен като ловджийско куче, с неотслабващ и внезапен инстинкт надушваше всичко на този свят, което ме караше да бъда несигурен и всички неща, които полагах неимоверни усилия да прикрия. Садистичните му игри с мен се повтаряха периодично. Обичаше да ме примамва да излъжа:

— Прекрасна вратовръзка, „Ермес“, нали?

И веднага след като се съгласях, бързо се пресягаше през масата и показваше жалкия произход на връзката ми. Или пък внезапно спираше посред разговора и казваше:

— Ричард, друже, защо не държиш в стаята си снимки на семейството си?

Точно такива подробности не му убягваха. Стаята му бе пълна с безброй перфектни семейни снимки — всички съвършени като поредица реклами: Бъни и братята му размахващи стикове за лакрос на осветено черно-бяло игрище; семейни коледи, двойка добре изглеждащи и изискани родители в скъпи халати, пет малки русокоси момчета в еднакви пижами, които се търкалят по пода заедно с щастлив шпаньол, абсурдно претрупан комплект влакчета и извисяващото се на заден план претрупано коледно дърво; майката на Бъни по време на бала й като дебютантка — млада и надменна, в бял визон.

— Какво? — питаше той с фалшива невинност. — Нима в Калифорния няма фотоапарати? Или просто не можеш да позволиш приятелите да видят майка ти по бански от полиестер? Като стана дума, кое училище са завършили родителите ти? — продължаваше той, преди да успея да го прекъсна. — От „Айви Лийг“^[24] ли са? Или пък са завършили някой държавен университет?

Това бе с нищо непредизвикана жестокост. Лъжите за семейството ми бяха задоволителни, така поне мисля, но не можеха да устоят на тези свирепи нападения. Нито един от родителите ми не бе завършил гимназия, майка ми носеше костюми, закупени от фабрични разпродажби. На единствената фотография, която имах — моментална снимка — тя бе с премрежени очи, поставила една ръка на телената ограда, а другата — на новата косачка на баща ми. Явно това бе причината да ми изпратят снимката, майка ми си е мислила, че новата придобивка може да ме заинтересува. Задържах я, защото това бе единствената й фотография, която имах, държах я в речника на бюрото си, втъкната на буквата „м“, като „майка“. Една нощ обаче се събудих, обладан от страха, че Бъни ще я открие, докато се рови из стаята ми. Нямаше скривалище, което да ми се струва достатъчно сигурно. Най-накрая я изгорих в един пепелник.

Тези инквизиции бяха достатъчно неприятни насаме, но нямам думи, за да опиша точно мъченията, на които ме подлагаше, щом решеше да упражнява това си изкуство пред хората. Сега Бъни е мъртъв, requiescat in pace^[25] но докато съм жив, няма да забравя един особено садистичен етюд, на който ме подложи, когато бяхме в апартамента на близнаците.

Няколко дни преди това Бъни ме въртя на шиш, за да му кажа къде съм ходил на училище. Не знам защо просто не му казах истината — че съм завършил държавното училище в Плано. Франсис бе учил в няколко изключително недостъпни заведения в Англия и Швейцария, Хенри на свой ред бе посещавал също толкова затворени учебни заведения в Щатите, преди да отпадне окончателно в единадесети клас, близнаците бяха учили в малко провинциално училище в Роаноук, дори свещеният за Бъни „Свети Джеръм“ на практика не бе нищо повече от подготвително училище от онези, чиито реклами можеш да видиш на задната корица на скъпите списания и където обръщат внимание на не толкова изявените ученици. В този контекст нямаше кой знае какво срамно в името на моето училище, но въпреки това отбягвах отговора колкото е възможно по-дълго, докато накрая Бъни не ме притисна в ъгъла и от отчаяние не му казах, че съм завършил Ренфрю Хол — модно учебно заведение за момчета с посредствен успех край Сан Франсиско. Отговорът ми привидно го задоволи, но по-късно, за мое огромно неудобство той отново зачекна темата, този път пред всички.

— Значи си бил в Ренфрю — дружески се обърна Бъни към мен и напълни устата си с цяла шепа шамфъстък.

— Да.

— Кога завърши?

Казах му датата, на която бях завършил в истинското си училище.

— А — продължи, докато съсредоточено дъвчеше ядките, — значи си бил с фон Раумер.

— Моля?

— Алек. Алек фон Раумер. От Сан Фран. Приятел е на Клоук. Онзи ден беше в стаята и се заговорихме. Каза, че в Хампдън има много момчета от Ренфрю.

Не му отвърнах нищо с надеждата, че ще изостави темата.

— Така че сигурно се познаваш с Алек и останалите.

— Ами бегло.

— Странно, защото той не си спомня за теб — каза Бъни и се пресегна за още една шепа шамфъстък, като не откъсваше очи от мен. — Изобщо.

— Училището е голямо.

Изкашля се.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Фон Раумер каза, че е малко. Само около двеста ученици — замълча, за да натъпче устата си с още една шепа, задъвка и продължи. — В кое спално помещение каза, че си бил?

— Не го знаеш.

— Фон Раумер ми каза да те питам.

— Какво значение има?

— Никакво, съвсем никакво, друже — каза любезно Бъни. — Само че е твърде странно, n’est-ce pas^[26]? Алек и ти сте били четири години в едно толкова малко място като Ренфрю и въпреки това той нито веднъж не те е виждал?

— Бях там само две години.

— Защо те няма в годишника?

— Има ме.

— Не, няма те.

Близнаците бяха сащисани. Хенри бе обърнал гръб и се преструваше, че не слуша. Изведнъж каза, без да се обръща:

— Откъде знаеш, че го няма в годишника?

— Не мисля, че ме има в който и да било годишник — подхвана нервно Франсис. — Не понасям да ме снимат. Когато и да се опитам да…

Бъни не му обърна никакво внимание. Облегна се назад в стола.

— Хайде — обърна се към мен. — Ще ти дам пет долара, ако можеш да ми кажеш името на спалното помещение, в което си живял.

Очите му бяха приковани в моите и блестяха с ужасяваща наслада. Казах нещо несвързано, а после, обладан от страх, се изправих и се запътих към кухнята, за да си налея чаша вода. Опрях се на мивката и притиснах чашата в слепоочието си, във всекидневната Франсис прошепна нещо неразбираемо, но с яден тон, след което Бъни се изхили рязко. Излях водата в мивката и пуснах чешмата, за да не го слушам.

Чудя се как толкова сложно, чувствително и деликатно калибрирано съзнание като моето успя да се приспособи идеално след шока от едно убийство, а далеч по-издръжливият и примитивен разсъдък на Бъни бе изваден от равновесие? Понякога все още си мисля за това. Ако Бъни наистина искаше да си отмъсти, можеше да го постигне относително лесно и без да се излага на опасност. Какво ли е смятал да постигне с това бавно и взривоопасно мъчение, дали е имал някаква идея, някаква цел? Или пък постъпките му бяха толкова необясними за самия него, колкото и за нас?

А вероятно не бяха чак толкова необясними. Както веднъж отбеляза Камила, най-лошото във всичко това, не бе, че Бъни бе претърпял пълна промяна на личността, някаква шизофренична криза, а че многото неприятни черти на характера му, дотогава само бегло афиширани, се сбраха в едно, уголемиха се и придобиха ужасяваща мощ. Вече бяхме ставали свидетели на неприятното му поведение, но тогава то не беше толкова концентрирано и разяждащо. Дори когато бяхме най-щастливи, Бъни не спираше да се подиграва на калифорнийския ми акцент, на палтото ми, купено на втора ръка и на голата ми стая, в която нямаше никакви изящни антикварни дреболийки. Правеше го обаче толкова изкусно, че не ми оставаше нищо друго, освен да се смея.

— За Бога, Ричард — казваше той, повдигайки една от старите ми обувки и завирайки пръста си в дупката на подметката. — Какво ви има на вас, калифорнийските хлапета? Колкото сте по-богати, толкова по-оръфани ходите. Дори не ходите на бръснар. Още малко и ще си пуснеш коса до раменете и ще се прокрадваш насам-натам, облечен в дрипи, като Хауърд Хюз.

Никога не ми дойде наум да се засегна — това бе Бъни, моят приятел, който имаше още по-малко джобни от мен и голяма кръпка на дъното на панталона си. Голяма част от ужаса ми от това негово ново поведение се дължеше на факта, че то толкова приличаше на стария, открит и мил начин, по който ме дразнеше. Бях разстроен и вбесен от това внезапно незачитане на правилата, сякаш бяхме спаринг партньори и той ме бе притиснал в ъгъла и пребил.

Но общо взето противно на всички неприятни спомени — от стария Бъни, когото познавах и обичах, беше се съхранило толкова много! Понякога, когато го зърнех в далечината с юмруци в джобовете, да си подсвирква и да върви с онази негова подскачаща походка, ме връхлиташе вълна от обич, примесена със съжаление. Прощавах му стотици пъти и винаги благодарение само на един поглед, жест или характерния начин, по който накланяше главата си. Тогава ми се струваше невъзможно някой да му се ядоса, независимо от онова, което беше сторил. За нещастие, именно тези бяха миговете, когато Бъни избираше да нападне. Държеше се приятелски, очарователно и бъбреше по онзи свой стар, разсеян начин, докато, без промяна в поведението си и без да се поколебае, се облягаше назад в стола си и изричаше нещо толкова отвратително, неочаквано и неподлежащо на отговор, че се заричах да не го забравя и никога да не му простя. Толкова много пъти нарушавах това си обещание! Канех се да кажа, че бе обещание, което най-накрая се наложи да спазя, но това не е вярно. Дори и днес не мога да изпитам нещо подобно на гняв срещу Бъни. Всъщност, не мога да се сетя за нищо, което би ме зарадвало повече от това сега да влезе в стаята, със запотени очила и миришещ на мокра вълна, да отръска дъжда от косата си като стар пес и да каже:

— Дики, друже, какво ще предложиш на един жаден стар човек тази вечер?

Ще ни се да мислим, че в старата и изтъркана фраза amor vincit omnia има нещо вярно. Уви, ако съм научил нещо през краткия си живот, то е, че точно тази банална реплика е лъжа. Любовта не побеждава всичко. Онзи, който го мисли, е глупак.

* * *

Бъни изтезаваше Камила просто защото беше момиче. В някои отношения тя бе най-уязвимата му цел, въпреки че самата тя нямаше определена вина — най-общо казано, в света на древните гърци жените са по-низши същества, могат да бъдат виждани, но не и чувани. Отношението на елините към жената е проникнало толкова дълбоко, та е оставило неизлечим отпечатък дори върху езика им. Няма по-добър пример за това от факта, че в гръцката граматика — едно от първите правила, които научих — мъжете имат приятели, жените — роднини, а животните — себеподобни.

Бъни бе голям поддръжник на тази гледна точка, но не от желание за елинистичен пуризъм, а от чиста злонамереност. Не харесваше жените, не се радваше на присъствието им, дори и Марион, която се бе самообявила за негов raison d’etre^[27], бе понасяна без желание, като наложница. Що се отнася до Камила, към нея бе принуден да заема малко по-покровителствена поза — излъчваше снизхождението на стар татко към малоумната му дъщеря. На останалите ни разправяше, че не била в свои води и ни пречела да се замислим за сериозна стипендия. Намирахме това за доста смешно. Да си призная, на никого от нас, дори и на най-умният не му бе съдено да се увенчае с академични постижения през идните години — Франсис бе прекалено мързелив, Чарлс — твърде разпилян, а Хенри — прекалено капризен и странен като цяло, нещо като Майкрофт Холмс в класическата филология. Камила не бе по-различна и като мен тайно предпочиташе лесната наслада от английската литература пред къртовския труд с гръцката. Смешното бе, че горкият Бъни изразяваше загриженост за чуждите умствени възможности.

Сигурно й е било трудно да бъде единственото момиче в един чисто момчешки клуб. По чудо Камила не се опитваше да компенсира с твърдо или заядливо поведение. Остана си момиче, крехко, прекрасно момиче, което обичаше да яде шоколадови бонбони в леглото си. Момиче, чиято коса ухаеше на зюмбюл и чийто бял ешарф се развяваше живописно на лекия ветрец. Момиче, по-омагьосващо и умно от всички други на тази земя. Колкото и да бе странна и прекрасна, като стиска коприна сред гората от черна вълна, Камила изобщо не бе крехкото създание, за което бихте я взели. В много отношения бе хладнокръвна и компетентна като Хенри, реалистична и саможива в заниманията си, а в много случаи и резервирана. Често, когато бяхме извън града, откривахме, че се бе измъкнала сама, отишла при езерото или в избата — веднъж я открих там, седнала в голямата изоставена шейна, четеше, преметнала коженото си палто през коленете си. Без нея нещата щяха да са извън равновесие и ужасно странни. Тя бе дамата, завършваща последователността от черните валета, черния поп и джокера.

Близнаците ми се струваха толкова очарователни, защото у тях имаше нещо необяснимо, нещо, което често бях на ръба да разкрия, но така и не успях напълно. Чарлс, добронамерен и някак ефирен, си бе загадка, но Камила бе истинската мистерия, касата, която никога не съумях да разбия. Никога не знаех със сигурност какво мисли по даден въпрос, а знаех, че за Бъни тя бе още по-необяснима, отколкото за мен. Често, дори в добрите времена, той я обиждаше доста нескопосано, без да иска, но когато положението се влоши, се опитваше да я нагрубява и унижава по най-различни начини, повечето от които обаче попадаха далеч извън целта. Камила оставаше незасегната от намеците за външния й вид, гледаше го с нетрепващ поглед, когато й разказваше най-вулгарните и унизителни вицове, смееше се, щом се опиташе да я нападне заради предпочитанията или ума й, пренебрегваше честите му излияния, подправени с ерудитски цитати, използвани неправилно, и сигурно запаметени с доста труд, за да подкрепи твърденията си, че всички жени без никакво съмнение са по-низши създания от него. Представителките на нежния пол не били предопределени като Бъни, за философия, изкуство и сериозни размисли, а трябвало да си намерят съпруг и да домакинстват.

Само веднъж видях, че успя да я засегне. Беше много късно, бяхме в апартамента на близнаците. За щастие Чарлс бе излязъл с Хенри, за да донесат лед. Брат й бе пил доста и ако бе наблизо, нещата със сигурност щяха да излязат извън контрол. Бъни бе толкова пиян, че едва се държеше на краката си, държеше се сносно, докато изведнъж се обърна към Камила и каза:

— Как така живеете заедно?

Тя вдигна рамо по онзи тъй типичен за близнаците маниер.

— А?

— Така е удобно — каза Камила. — Евтино.

— Да де, ама го намирам за доста странно.

— През целия си живот съм живяла с Чарлс.

— Нямате много лично пространство, а? Толкова малко място като това? Сигурно през цялото време се пречкате един на друг?

— Апартаментът е с две спални.

— А когато посред нощ се почувстваш самотна?

Настъпи кратко мълчание.

— Не разбирам какво се опитваш да кажеш — отвърна Камила с леден тон.

— Разбираш ме — каза Бъни. — Удобно е. А е и доста класическо. Гърците са се забавлявали с братята и сестрите си, както никой друг… опа — рече той, хващайки чашата с уиски, която щеше да падне от облегалката на стола. — Със сигурност е незаконно и разни такива, но пък какво ти пука. След като си нарушила един закон, защо да не нарушиш и всички останали, а?

Втрещих се. Двамата с Франсис го зяпнахме с отворени уста, докато Бъни невъзмутимо пресуши чашата си и пак се пресегна за бутилката.

За моя пълна, абсолютно пълна изненада, Камила му отвърна язвително:

— Не бива да си мислиш, че спя с брат си, само защото не бих спала с теб.

Бъни се изсмя приглушено и злобно.

— Не можеш да ми платиш толкова, че да спя с теб, моме. Не бих го сторил и срещу всичкото злато на света.

Тя го погледна напълно безизразно със светлите си очи. После се изправи и отиде в кухнята, като ни остави с Франсис сред едно от най-тягостните мълчания, на които съм присъствал някога.

Обиди на религиозна основа, внезапни избухвания, грубости, насилие, дългове — все дребни неща, наистина дразнещи, но привидно не достатъчно, за да докарат петима разумни хора до убийство. Но, ако мога да отбележа, едва след като помогнах да бъде убит човек, осъзнах колко загадъчно и сложно може да бъде същинското убийство, при това не е задължително то да бъде обусловено от особено драматичен мотив. Би било лесно да му припишем такъв мотив. Разбира се, имаше един. Но инстинктът за самосъхранение не е толкова непреодолим, колкото си мислим. В крайна сметка Бъни не бе непосредствена заплаха, а си клокочеше тихо и бавно, бе от онзи вид заплахи, който поне в абстрактния смисъл на думата може да бъде отложен или отклонен по няколко начина. С лекота мога да си представя как в уреченото време и място ни обзема силно желание да размислим, може би дори в последната минута да отменим присъдата, което би било пагубно за нас. Страхът за собствения ни живот можеше да ни предизвика да го отведем до бесилката и да му нахлузим клупа на врата, но ни бе необходим далеч по-непосредствен подтик, за да направим още една крачка и да ритнем бурето изпод краката му.

Без да съзнава, Бъни ни бе дал такъв подтик. Ще ми се да кажа, че бях принуден да сторя онова, което сторих, тласкан от някакви непреодолими, трагични подбуди. Ще излъжа обаче, ако го кажа, ще излъжа, ако не кажа, че през онзи неделен априлски следобед, бях подтикнат от нещо съвсем различно.

Интересен е въпросът какво съм си мислел, когато в онази последна минута от живота му неговите очи се разшириха от тревожно недоверие („хайде, момчета, шегувате се, нали?“)? Определено не си мислех, че помагам на приятелите си да се спасят, нито пък изпитвах страх или вина. Дребните неща — обидите, намеците, жалките злобни забележчици, стотиците малки и неотмъстени унижения, които се бяха трупали в мен от месеци, за тях си мислех и за нищо друго. Именно заради тях успях да понеса гледката без да ме обземе и най-малко съчувствие или разкаяние, когато в онзи безкраен миг той се олюляваше на ръба на пропастта — размахващ ръце, въртящ очи като комик от немите филми, подхлъзнал се на бананова кора — а после се катурна назад и полетя надолу към смъртта си.

Бях убеден, че Хенри има план. Какъв бе той, не знаех. Вечно изчезваше по разни загадъчни дела, не бе ясно дали те бяха свързани с известните ни проблеми, но много силно ми се искаше да вярвам, че поне един от нас държи положението под контрол, затова и придавах на тези изчезвания определена, изпълнена с надежда значимост. Нерядко отказваше да отвори, въпреки че бе късно през нощта, лампите светеха и знаех, че си бе вкъщи. Неведнъж закъсняваше за вечеря, а когато се появеше, обувките му бяха мокри, косата му — разрошена от вятъра и по краищата на чистите му тъмни панталони имаше кал. На задната седалка на колата му се появи купчина загадъчни книги, носещи печата на библиотеката в колежа Уилямс — все на някакъв близкоизточен език, който приличаше на арабски. Това несъмнено беше озадачаващо, защото доколкото знам, не четеше арабски, а и не бях чувал да има право да заема книги от тази библиотека. Тайно погледнах задната корица на една от книгите и видях, че последният читател бе Ф. Локет и я бе върнал в далечната 1929 година.

Станах свидетел на може би най-странното нещо от всички през един следобед, когато Джуди Пуви ме откара до Хампдън. Трябваше да занеса малко дрехи на химическо чистене и Джуди, която отиваше в града, ми предложи да ме откара. Изпълнихме си задачите, да не споменавам огромното количество кокаин, което смъркахме на паркинга пред „Бъргър Кинг“. Бяхме спрели с корвета на червено и слушахме отвратителна музика („Фрий Бърд“) по манчестърското радио. Джуди не спираше да дрънка като безмозъчна наркоманка, каквато си беше, за двамина, които правили секс във „Фуд Кинг“ („В магазина! На щанда за замразена храна!“). По едно време погледна през прозореца и се засмя:

— Виж, това там не е ли твоят приятел, цайса?

Изненадах се и се наведох напред. Точно срещу нас, през улицата, имаше малък магазин за марихуана — наргилета, гоблени, кутии с амфетки, а и всякакви видове билки и аромати, наредени зад тезгяха. Като изключим тъжното старо хипи, завършило Хампдън и с очила от времето на баба ми, никога не бях виждал някой друг вътре. Но сега, за мое учудване, видях там Хенри — черен костюм, чадър и всичко останало — който стърчеше сред небесните карти и еднорозите. Беше застанал до тезгяха и гледаше в някакъв лист. Хипито се опита да каже нещо, но Хенри бързо го прекъсна и посочи зад него. Хипито сви рамене и свали малка бутилка от рафта. Наблюдавах ги, останал почти без дъх.

— Какво мислиш, че прави там? Опитва се да тормози това нещастно повяхнало цвете? Между другото, магазинът не става за нищо. Веднъж ходих, за да си купя везни, но нямаха, имаше само кристални топки и други боклуци. Знаеш ги онези зелени пластмасови везни аз… ама ти не ме слушаш! — нададе вой Джуди, когато видя, че все още гледам през прозореца. Хипито се бе навело и ровеше под тезгяха. — Искаш ли да надуя клаксона?

— Не — извиках, изнервен от кокаина, и дръпнах ръката й от клаксона.

— О, Боже. Не ме стряскай така — каза тя и притисна ръка до гърдите си. — Дявол го взел. Ще ми се пръсне мозъкът. В коката сигурно е имало амфетамин или нещо друго. Добре де, добре — рече тя раздразнено, когато светна зелено и шофьорът на камиона зад нас натисна клаксона.

Откраднати книги на арабски? Магазин за марихуана в Хампдън? Не можех да си представя какво прави Хенри, но по детински му вярвах, независимо че действията му изглеждаха несвързани. Бях уверен като доктор Уотсън в действията на своя знаменит приятел и чаках планът да се разкрие.

След няколко дни в известен смисъл се случи и това.

Четвъртък вечерта, около дванадесет и половина, бях си облякъл пижамата и се опитвах да се подстрижа с помощта на огледало и ножичка за нокти — резултатът никога не бе сполучлив, винаги се получаваше чорлава детинска прическа, à la Артюр Рембо. На вратата се почука. Отворих с огледалото и ножиците в ръка. Беше Хенри.

— Здрасти, влизай.

Той премина внимателно през нападалите прашни кестеняви кичури и седна на бюрото. Огледах профила си в огледалото и продължих да действам с ножиците.

— Какво става? — попитах и се пресегнах, за да отрежа един дълъг кичур над ухото си.

— Известно време си учил медицина, нали? — попита Хенри.

Знаех, че това е увертюра към някакъв разпит, свързан със здравето. Знанията ми от едната година, когато учех медицина, бяха в най-добрия случай оскъдни, но останалите, които нищо не знаеха и поначало смятаха тази дисциплина per se не толкова за наука, колкото за безвредна магия, непрестанно ми искаха съвет с уважението, с което диваците се допитват до знахар. Невежеството им обхващаше цялата гама от затрогващото до шокиращото. Хенри, който бе боледувал често, поназнайваше нещо повече от другите, но дори и той от време на време ме озадачаваше с напълно сериозни въпроси за телесните течности или далака.

— Болен ли си? — попитах, с едно око, вперено в отражението ми в огледалото.

— Трябва ми формула за дозировка.

— Какво имаш предвид под формула за дозировка? Дозировка на какво?

— Има такава, нали? Някаква математическа формула, с която се определя точното количество за даване на медикамент според ръста, теглото и други такива.

— Зависи от силата на лекарството. Не мога да ти кажа с точност. Трябва да провериш в лекарствения справочник.

— Не мога да го направя.

— Справочникът е лесен за ползване.

— Не това имах предвид. Лекарството го няма в справочника.

— Не е възможно.

За известно време се чуваше само скърцането на ножиците. Най-накрая Хенри каза:

— Не разбираш. Това не е нещо, което по принцип се използва от лекарите.

Свалих ножиците и погледнах отражението му в огледалото.

— За Бога, Хенри, какво си намерил? ЛСД или нещо друго?

— Да приемем, че съм намерил — спокойно отвърна той.

Оставих огледалото и се обърнах, за да го погледна.

— Не мисля, че това е добра идея, Хенри. Не зная дали съм ти казвал, но няколко пъти съм вземал ЛСД. Бях втора година в гимназията. Беше най-голямата грешка, която някога съм правил в моя…

— Разбирам, че е трудно да се определи количеството на такъв наркотик — каза той безизразно. — Но да предположим, че разполагаме с определено количество доказателства, придобита от опит. Да кажем, например, че количество х от въпросното лекарство е достатъчно, за да повлияе на тридесет килограмово животно и друга, малко по-голяма доза, е достатъчна, за да го убие. Изведох груба формула, но все пак говорим за много точно разграничение. Така че, след като знам това, как трябва да изчисля останалото?

Облегнах се на скрина, напълно забравил за подстригването си и се втренчих в него.

— Да видим какво имаш.

Няколко секунди ме гледа съсредоточено и после бръкна в джоба си. Не можах да повярвам на очите си, когато разтвори ръка и пристъпих по-близо. В отворената му длан лежеше светла гъба с крехко пънче.

— Amanita caesaria^[28] — каза и добави, когато видя израза на лицето ми. — Не е това, което си мислиш.

— Знам какво е мухоморка.

— Не всички мухоморки са отровни. Тази е безвредна.

— За какво се използва? — попитах, взех гъбата от ръката му и я вдигнах към светлината. — Халюциногенна ли е?

— Не. Всъщност са много вкусни, римляните са им били големи почитатели, но хората по правило ги избягват, защото лесно ги бъркат със злия им близнак.

— Зъл близнак?

— Amanita phalloides — спокойно отвърна Хенри. — Зелената мухоморка.

Известно време не казах нищо.

— Какво се каниш да правиш? — попитах накрая.

— А ти как мислиш?

Развълнувано станах и се приближих до бюрото. Хенри прибра гъбата в джоба си и запали цигара.

— Да имаш пепелник? — попита той вежливо.

Дадох му празна кутийка от безалкохолно. Почти бе изпушил цигарата си, когато проговорих отново.

— Не мисля, че е добра идея, Хенри.

Повдигна вежда:

— Защо не?

И ме пита защо не!

— Защото — отвърнах леко ядосано, — могат да открият отровата. Всякакъв вид отрова. Не мислиш ли, че ако Бъни се гътне, хората ще се усъмнят? Само напълно некадърен съдебен лекар може…

— Това ми е известно — каза търпеливо. — Именно по тази причина те питам за дозировката.

— То няма нищо общо с това. Дори и съвсем малко количество може да…

— … да разболее някого много сериозно — продължи Хенри и запали нова цигара, — но не винаги ще доведе до летален изход.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам — той избута очилата по-нагоре на носа си, — че що се отнася до отровността, има отлични отрови, някои от тях много по-силни от тази. Съвсем скоро горите ще се напълнят с обикновен напръстник и самакитка. Мога да си набавя цялото количество арсеник, от което се нуждая, от обикновена мухоловка. А има и билки, които не са често срещани тук, Бога ми, Борджиите биха дали мило и драго, за да видят билковата аптека, която открих миналата седмица в Батълбъро. Чемерика, мандрагора, извлек от пелин… хората са готови да си купят какво ли не, ако си мислят, че е естествено. Извлекът от пелин го продават като органичен репелент срещу насекоми, сякаш е по-хуманен в сравнение с нещата, продавани в супермаркета. Една бутилка може да убие цяла армия — отново се заигра с очилата си. — Независимо от тяхната ефикасност, както ти спомена, има един проблем — приемането им. Освен че са силно отровни, аматоксините са доста мръсна работа. Повръщане, пожълтяване, конвулсии. Нищо общо с италианските отрови, които действат сравнително бързо и безболезнено. Но от друга страна, най-лесно ще бъде да му дам гъби. Не съм ботаник все пак. Дори и гъбарите не винаги могат да различат мухоморките. Малко набрани гъби… няколко отровни, смесени с останалите… единият приятел се натравя, а другият… — сви рамене.

Спогледахме се.

— Как можеш да си сигурен, че самият ти няма да поемеш прекалено много?

— Предполагам, че няма как да съм сигурен. Собственият ми живот трябва да бъде изложен на истинска опасност, така че сам разбираш колко деликатни са границите, в които трябва да се движа. Въпреки това има голям шанс да изпълня плана. Трябва да се притеснявам единствено за самия себе си. Останалото ще се развие съвсем естествено.

Знаех какво искаше да каже. Планът имаше няколко сериозни пропуска, но по своята същина бе великолепен: ако имаше нещо, на което можеше да се разчита с математическа точност, това бе, че по време на всяко ядене Бъни някак си ще успее да погълне два пъти повече храна от всеки друг.

Сред мъглата от цигарения дим лицето на Хенри изглеждаше бледо и спокойно. Бръкна в джоба си и отново извади гъбата:

— Така, една единствена гугла от зелената мухоморка с такава големина е достатъчна, за да разболее здраво трийсет килограмово куче. Повръщане, диария, не забелязах конвулсии. Не мисля, че увредих трайно черния му дроб, но предполагам, че това ще го разберат ветеринарите. Очевидно…

— Хенри, откъде знаеш?

Помълча малко, а после каза:

— Нали си виждал двата ужасни боксера на онези двамата, които живеят над мен?

Беше ужасно, но не успях да се сдържа и се разсмях.

— Не ми казвай, че си го направил.

— Боя се, че го направих — отвърна той сухо и размаза цигарата си. — За съжаление едното животно е добре. Другото повече няма да разнася боклуци по моята веранда. Умря след двадесет часа от малко по-голяма доза — с разлика от грам, може би. След като знам това, ми се струва, че ще мога да определя каква доза отрова трябва да приеме всеки от нас. Притеснява ме обаче концентрацията на отровата, която е различна при всяка гъба. Не е като да са измервани от аптекар. Вероятно греша, със сигурност знаеш повече от мен, но гъба, тежаща два грама, може да съдържа също толкова отрова, колкото и триграмова гъба, нали? Оттук произтичат и колебанията ми.

Бръкна в джоба на ризата си и извади покрит с цифри лист.

— Никак не ми е приятно да те въвличам, но никой друг не разбира от математика, а и аз самият не съм толкова добър. Ще му хвърлиш ли един поглед?

Повръщане, пожълтяване, конвулсии. Механично поех листа от него. Беше пълен с алгебрични уравнения, но честно казано, в този момент алгебрата бе последното, за което си мислех. Поклатих глава и щях да му го върна, когато погледнах Хенри и нещо ме спря. Осъзнах, че можех в този миг, точно тук, да сложа край на всичко. Наистина се нуждаеше от помощта ми, в противен случай не би дошъл — знаех, че емоционалните молби са безсмислени, но може би щях да успея да го разубедя, ако се престорех, че знам какво правя.

Отнесох листа на бюрото си, седнах и взех молив, насилих се да прегледам поредицата от числа едно по едно.

Уравненията за химическата концентрация никога не са били силната ми страна в химията. Трудни са, когато се опитваш да установиш точната концентрация в суспензия от дестилирана вода, а какво остава за нещо с различна концентрация в неправилни по форма предмети — на практика невъзможно. Вероятно бе използвал всичките си познания по алгебра, за да достигне до тези резултати и доколкото можех да преценя, се бе справил доста добре. Това обаче не бе задача, която можеше да бъде решена с помощта на алгебрата, ако изобщо можеше да се намери решение. Някой, занимавал се три или четири години с интеграли в колеж, вероятно би получил нещо по-убедително, но аз едва успях да оправя леко коефициента, бях забравил и малкото, което знаех за интегралите, та отговорът, който получих, пък макар и по-точен от неговия, бе далеч от истината.

Оставих молива и вдигнах поглед. Цялата работа ми бе отнела около половин час. Хенри бе свалил „Чистилище“ на Данте от лавицата и бе изцяло погълнат от него.

— Хенри.

Той ме погледна разсеяно.

— Не смятам, че ще се получи, Хенри.

Затвори книгата, като отбеляза мястото с пръст.

— Сбъркал съм във втората част, където се появява коефициентът.

— Опитът е добър, но само от един поглед мога да ти кажа, че задачата е неразрешима без химически таблици, значителни познания по интегрално смятане и чиста химия. Няма друг начин, по който да го определим точно. Искам да кажа, че химическата концентрация дори не се измерва с грамове или милиграмове, а в нещо, наречено молове.

— Можеш ли да направиш изчисленията?

— Боя се, че не, направих каквото можах. Всъщност не мога да ти дам никакъв отговор. Дори и преподавател по математика ще срещне трудности.

— Хм — каза Хенри, вперил поглед над рамото ми към листа на бюрото. — Знаеш, че съм по-тежък от Бъни. С около десет килограма. Това има значение, нали?

— Да, но разликата в теглото не е достатъчно голяма, за да разчитаме на нея, поне не и при толкова големи допустими граници на грешка. Ако беше с двадесет и пет килограма по-тежък, може би…

— Отровата започва да действа едва дванадесет часа по-късно — прекъсна ме Хенри. — Така че дори и да приема свръхдоза, ще имам определено предимство, кратък отрязък от време. А и ако съм си приготвил противоотрова в случай, че…

— Противоотрова? — попитах шокиран и се облегнах назад в стола. — Има ли такова нещо?

— Атропин. Има го в смъртоносната беладона.

— Хенри, за Бога! Ако не се усмъртиш с едното, ще го направиш с другото.

— В малки дози атропинът е относително безопасен.

— Същото казват и за арсеника, но аз не бих опитал.

— Двете имат противоположен ефект. Атропинът ускорява функциите на нервната система, кара сърцето да бие по-бързо и т.н. Аматоксините имат забавящо действие.

— Въпреки това звучи съмнително — отрова, която противодейства на друга отрова.

— Нищо подобно. Персите били велики отровители, а те твърдят, че…

Спомних си за книгите в колата му:

— Персите?

— Да. Според великия…

— Не знаех, че можеш да четеш на арабски.

— Не мога, поне не толкова добре, но те са най-големите авторитети по въпроса, а повечето книги, от които се нуждаех, не са преведени. Доколкото можах ги прегледах с помощта на речник.

Замислих се за книгите, които бях видял, прашни и с корици, напукани от времето.

— Кога са писани тези неща?

— Около средата на петнадесети век.

Оставих молива.

— Хенри.

— Какво?

— Напълно ти е ясно, че не можеш да разчиташ на нещо толкова старо.

— Персите били ненадминати отровители. Има наръчници, рецептурници, ако щеш. Не съм виждал друго такова нещо.

— Отровителството е съвсем различно от лекуването на хора.

— Използвали са книгите векове наред. Точността им не подлежи на съмнение.

— Уважението ми към древните знания е толкова голямо, колкото и твоето, но не знам дали бих заложил живота си на някаква домашна рецепта от средновековието.

— Предполагам, че бих могъл да проверя и другаде — каза той не много уверено.

— Наистина, това е прекалено сериозно нещо, за да…

— Благодаря ти — отвърна той спокойно. — Много ми помогна — и отново взе моя екземпляр на „Чистилище“. — Не знам дали знаеш, но този превод не е много добър — и продължи да го разлиства наслуки. — Ако не четеш на италиански, преводът на Сингълтън е най-добрият, доста буквален, но разбира се, така се губи терцината. Ето защо трябва да го четеш в оригинал. Музиката във великата поезия се усеща дори и когато човек не знае езика. Обожавах Данте, преди да науча и една дума на италиански.

— Хенри — казах тихо и настоятелно.

Погледна ме раздразнено.

— Каквото и да направя, ще е опасно, нали се сещаш.

— Но нищо няма да си струва труда, ако умреш.

— Колкото повече слушам за луксозни кораби, толкова по-малко ужасна ми се струва смъртта — каза той. — Много ми помогна. Лека нощ.

Чарлс се отби в ранния следобед на другия ден.

— Ама че е горещо тук — каза той, свали мокрото си палто и го захвърли на гърба на един стол. Косата му бе влажна, лицето му зачервено и грейнало. Капка вода трептеше на върха на дългия му, изтънчен нос. Подсмъркна и я избърса. — Каквото и да правиш, не излизай вън. Ужасно е. Между другото, не си виждал Франсис, нали?

Прокарах ръка през косата си. Беше петък следобед, нямахме часове, не бях излизал от стаята си целия ден, нито пък бях успял да се наспя кой знае колко през изминалата нощ.

— Хенри се отби снощи.

— Така ли? Какво каза? А, за малко да забравя — бръкна в джоба на палтото си и извади нещо, завито в салфетки. — Нямаше те на обяд, та ти донесох сандвич. Камила каза, че жената в столовата ме видяла да го открадвам и поставила черна точка до името ми в някакъв списък.

Сандвичът беше с меко сирене и мармалад. Нямаше нужда да поглеждам, за да позная. Близнаците си умираха за тях, но аз не ги харесвах много-много. Развих го от единия край, отхапах и го оставих на бюрото.

— Говорил ли си с Хенри скоро?

— Тази сутрин. Откара ме до банката.

Взех сандвича и отхапах още едно парче.

— Така ли, а спомена ли нещо за…

— За какво?

— Затова, че ще кани Бъни на вечеря след няколко седмици.

— А, това ли — каза Чарлс, изпъна се на леглото ми и подпря главата си с възглавници. — Мислех, че вече знаеш. Хенри мисли от известно време върху този въпрос.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че ще му е много трудно да намери достатъчно гъби, дори и само за да разболее Бъни. Прекалено рано е. Миналата седмица ни накара с Франсис да отидем с него и да му помогнем, но почти нищо не намерихме. По едно време Франсис се появи развълнуван и каза „Боже, виж колко гъби намерих!“ погледнахме в торбата му и видяхме шепа праханки.

— Значи смяташ, че по-късно ще успее да си набави достатъчно?

— Ако изчака известно време, със сигурност. Да ти се намират цигари?

— Не.

— Защо не пушиш? Така и не разбрах защо не го правиш. Да не би да си спортувал в гимназията или нещо такова?

— Не.

— Бъни не пуши по тази причина. Някакъв треньор по ръгби успял да му повлияе в точната възраст на тема здравословен начин на живот.

— Да си виждал Бън скоро?

— Снощи беше вкъщи и сякаш остана цяла вечност.

— Това не са само празни приказки? — погледнах го внимателно. — Ще го направите, нали?

— Предпочитам да отида в затвора, отколкото да знам, че Бъни ще ми диша във врата през остатъка от живота ми. Сега като се замисля обаче, не ми се ще много-много да попадна и в затвора — отвърна ми той, изправи се в леглото и се преви одве, сякаш го заболя стомаха. — Как ми се иска да имаше цигари. Как се казваше онова ужасно момиче, което живее надолу по коридора… Джуди?

— Пуви.

— Ще отидеш ли да почукаш на вратата й и да я попиташ дали ще ти даде един пакет. Прилича ми на онзи тип хора, които винаги държат цели стекове в стаята си.

* * *

Затопляше се. Мръсният сняг, надупчен от топлия дъжд, се топеше на парцали, а под него се показваше лигавата, жълтеникава трева. Висулките се отчупваха с пукот и политаха като ками от острите издатини на покривите.

— Сега можехме да сме в Южна Америка — каза Камила една вечер, когато бяхме в стаята ми, пиехме бърбън от чаени чаши и слушахме барабаненето на дъжда по стрехите. — Смешно, нали?

— Да — отвърнах, въпреки че не бях поканен.

— Тогава идеята не ми хареса. Сега си мисля, че там може би щяхме да се справим.

— Не виждам как.

Тя опря буза на стиснатия си юмрук.

— Нямаше да е толкова тежко. Можехме да спим в хамаци. Да научим испански. Да живеем в малка къща с пилета в двора.

— Да се разболеете — допълних. — Да ви застрелят.

— Мога да се сетя за далеч по-лоши неща — отвърна тя и ми хвърли бегъл поглед, който ме прониза до дъно.

Стъклата на прозорците издрънчаха от внезапния порив.

— Радвам се, че не заминахте.

Тя не отвърна нищо, просто си седеше, загледана в тъмния прозорец, и отпи още една глътка от чаената чаша.

Беше първата седмица на април, неприятно време и за мен, и за всички останали. Бъни, който дотогава бе относително спокоен, се разбесня, защото Хенри му отказа да го откара до Вашингтон, за да разгледа изложба на биплани от Първата световна война в „Смитсониън“. Някакъв зловещ Б. Пери от банката на близнаците им се обаждаше два пъти дневно, Хенри водеше същите разговори с Д. Уайд, а майката на Франсис бе разбрала за опита му да изтегли пари от попечителския фонд, което доведе до ежедневни контакти с нея.

— За Бога — промълви той, когато разкъса поредното писмо и го прегледа с отвращение.

— Какво пише?

— „Скъпи, с Крис сме много загрижени за теб — зачете Франсис с безизразен глас. — Нямам претенциите да познавам младите хора и вероятно ти преживяваш период, който съм твърде стара, за да разбера, но винаги съм се надявала, че можеш да се обърнеш към Крис.“

— Според мен Крис има много повече проблеми от теб — казах аз. Героят на Крис от сериала „Млади лекари“ спеше с жената на брат си и се бе замесил в канал за търговия с бебета.

— Има си хас. Двадесет и шест годишен е и е женен за майка ми, нали? „Изобщо не искам да повдигам този въпрос — продължи да чете Франсис, — и нямаше да правя това предложение, ако Крис не бе настоял, но ти знаеш, скъпи, колко те обича, а и казва, че в шоу бизнеса е бил свидетел на такива неща безброй пъти. Така че се обадих в клиниката «Бети Форд»^[29] и познай какво стана, скъпи? Имат прекрасна малка стая, която те очаква…“ Остави ме да довърша — вметна Франсис, когато започнах да се смея. — „Знам, че идеята ти се струва ужасяваща, но няма от какво да се срамуваш, това е Болест, момчето ми, така ми обясниха, когато постъпих там, но нямаш представа колко добре се почувствах. Разбира се, нямам представа какво вземаш, скъпи, но нека бъдем прагматични, каквото и да вземаш, трябва да е ужасяващо скъпо, нали? Ще съм напълно откровена с теб и ще ти кажа, че не можем да си го позволим, не и при състоянието на дядо ти, с данъците върху къщата и всичко останало…“

— Трябва да отидеш — казах.

— Майтапиш се, нали? Намира се в Палм Спрингс или нещо подобно, освен това те заключват и те карат да правиш аеробика. Майка ми гледа прекалено много телевизия — продължи и се загледа отново в писмото.

Телефонът зазвъня.

— По дяволите — уморено каза Франсис.

— Не го вдигай.

— Ако не го направя, ще се обади в полицията — и вдигна слушалката.

Изнизах се, оставяйки Франсис да крачи напред-назад:

— Особено? Какво искаш да кажеш с това, че звуча особено?

Запътих се към пощата, където за моя изненада открих в пощенската си кутия изискана малка бележка, в която Джулиан ме канеше на обяд на следващия ден.

При специални поводи Джулиан даваше обеди за своите студенти. Беше превъзходен готвач, а когато бил млад и живеел във Франция от попечителския си фонд, се славел и като отличен домакин. От тогава датираха познанствата с многото знаменитости в неговия живот. В своя дневник Осбърт Ситуел споменава Джулиан Мороу и „изисканите му малки fêtes“, подобни реплики откриваме в кореспонденцията на хора като Чарлс Лотън, херцогинята на Уиндзор и Гъртруд Стайн. Сирил Конъли^[30], на когото се носела печалната слава на гост, комуто трудно може да се угоди, споделя с Харълд Актън^[31], че Джулиан е най-изисканият американец, който е срещал някога — комплимент с две остриета естествено. Сара Мърфи^[32], която също била добра домакиня, веднъж му писала с молба да й даде рецептата си за sole veronique^[33]. Знаех, че Джулиан често кани Хенри да вечерят à deux, но аз никога не бях получавал покана да вечерям насаме с него. Бях едновременно поласкан и леко разтревожен. Тогава всичко, което дори малко излизаше извън рамките на обичайното, ми се струваше злокобно, така че колкото и да бях доволен, не можех да не усетя, че зад поканата му се крие и друга цел освен удоволствието от компанията ми. Отнесох бележката вкъщи и започнах да я разучавам. Лековатият и уклончив стил на написаното изобщо не ми помогна да се отърся от мисълта, че зад всичко това се криеше нещо друго. Обадих се на централата и оставих съобщение да ме очаква в един на следващия ден.

— Джулиан не знае нищо за случилото се, нали? — попитах Хенри, когато останахме насаме.

— Какво? А, да — вдигна поглед от книгата си Хенри. — Разбира се, че знае.

— Знае, че сте убили онзи човек?

— Не е нужно да говориш толкова силно — отсече той и се извъртя в стола си, а после добави по-тихо: — Знаеше какво се опитваме да направим. Одобри го. На следващия ден след случката отидохме в извънградската му къща. Разказахме му какво се е случило. Беше очарован.

— Всичко ли му разказахте?

— Ами реших, че няма защо да го безпокоим излишно, ако това искаш да кажеш — отвърна Хенри, намести очилата си и се наведе над книгата си.

Разбира се, Джулиан собственоръчно бе приготвил храната. Обядвахме на голямата кръгла маса в кабинета му. Възможността да се храня с него бе ободряваща, особено след седмиците изпълнени с напрежение, тежки разговори и лоша храна в стола. Джулиан бе очарователен събеседник, а вечерите му, макар и привидно прости, притежаваха някаква императорска здравословност и разточителност, които винаги успокояваха.

Имаше агнешко печено, пресни картофи, грах с праз и копър, както и бутилка „Шато Латур“ — силно и влудяващо вкусно вино. Радвах се на апетит, какъвто не бях имал от много време. Тогава, сякаш с помощта на дискретна магия, до лакътя ми се появи четвърто ястие: гъби. Бледи и крехки, те ми бяха познати, но този път вдигаха пара в блюдото със сос от червено вино и ухаеха на кориандър.

— Откъде ги намери? — попитах.

— А, доста си наблюдателен — отвърна той със задоволство. — Прекрасни са, нали? Намират се много трудно. Хенри ми ги донесе.

Бързо отпих от виното, за да прикрия смайването си.

— Каза ми… може ли? — кимна по посока на купата Джулиан.

Подадох му я и той сложи няколко в чинията си.

— Благодаря. За какво говорех? А, да. Хенри ми каза, че този вид гъби са се радвали на особеното благоволение на император Клавдий. Интересно, защото не си забравил как е умрял той, нали?

Помнех. Една вечер Агрипина сложила отровна гъба в чинията му.

— Много са вкусни — каза Джулиан и отхапа. — Ходил ли си с Хенри за гъби?

— Все още не. Не ме е поканил.

— Да си призная, никога не съм се интересувал чак толкова от гъби, нито пък съм ги харесвал, но всичко, което ми носи е божествено.

Изведнъж разбрах. Хенри поставяше плана си на много умно изградена основа.

— Носил ти е гъби и друг път? — попитах.

— Да. Разбира се. Когато става дума за такова нещо, не бих се доверил никому, но Хенри явно знае много за тях.

— Вярвам, че знае — казах аз и се замислих за боксерите.

— Забележително наистина, колко добре се справя с всичко, което опитва. Може да отглежда цветя, поправя часовници като истински майстор и събира наум огромни числа. Справя се прекрасно дори и когато става дума за такова просто нещо, като превързването на порязан пръст — и си наля още една чаша вино. — Подразбрах, че родителите му са ужасно разочаровани, защото се е отдал почти изцяло на класиците. Разбира се, не съм съгласен с тях, но в определен смисъл наистина е жалко. Щеше да стане велик лекар, воин или учен.

Засмях се.

— Или шпионин.

Джулиан също се разсмя:

— Всички вие щяхте да сте велики шпиони. Да се прокрадвате в казина, и да подслушвате държавни глави. Няма ли да опиташ малко от гъбите? Великолепни са.

Допих виното си.

— Защо не — казах и посегнах към купата.

След обяда, когато масата беше раздигната и не си говорехме за нищо съществено, Джулиан изведнъж, неочаквано, попита дали съм забелязал нещо странно в държанието на Бъни.

— Ами, не, всъщност не — отговорих и отпих внимателно от чая.

Той ме погледна учудено.

— Не? Аз пък мисля, че се държи много странно. Вчера си говорихме с Хенри колко рязко и противоречиво е станало поведението му.

— Според мен е в лошо настроение.

Джулиан поклати глава.

— Не знам. Едмънд е толкова елементарна душа. Никога не съм си помислял, че ще се изненадам от нещо сторено или казано от него, но онзи ден проведохме много особен разговор.

— Особен? — повторих предпазливо.

— Вероятно просто е прочел нещо, което го е разтревожило. Не знам. Притеснявам се за него.

— Защо?

— Честно казано, страхувам се, че може да е на ръба на катастрофална промяна на религията си.

Бях шокиран.

— Така ли?

— Наблюдавал съм такова нещо и преди. Не мога да се сетя за друга причина, която да предизвика внезапен интерес към морала. Не искам да кажа, че Едмънд води безпътен живот, наистина, но той е едно от най-малко загрижените за морала момчета, които познавам. Силно се изненадах, когато започна много сериозно да ме разпитва на такива мъгляви теми като прегрешение и опрощение. Току-виж решил да стане свещеник. Мислиш ли, че онова момиче има нещо общо?

Имаше предвид Марион. Джулиан бе придобил навика да й приписва непряко вината за всички недостатъци на Бъни — мързела му, лошите настроения, проявите му на лош вкус.

— Може би — отговорих.

— Католичка ли е?

— Май е презвитерианка — Джулиан изпитваше учтиво, но непреклонно презрение към юдео-християнската традиция на практика във всичките й форми. Ако му го кажеха право в лицето, го отричаше и уклончиво привеждаше като пример страстта си към Данте и Джото, но всичко, което бе открито религиозно го изпълваше с езически страх. Вярвам, че Джулиан подобно на Плиний, комуто приличаше в толкова много аспекти, тайно мислеше за тази традиция като за изродил се култ, доведен до невероятни крайности.

— Презвитерианка? Наистина ли? — попита смаяно.

— Така мисля.

— Каквото и да си мислим за Римо-католическата църква, тя е достоен и могъщ враг. Бих приел подобно обръщане във вярата благосклонно. Но много ще се разочаровам, ако го загубим и стане презвитерианец.

През първата седмица на април времето се промени внезапно, стана неустоимо хубаво за сезона. Небето бе синьо, въздухът — топъл, не духаше вятър, слънцето грееше над разкаляната земя с юнско нетърпение. Фиданките по края на гората жълтееха от напъпили листа, кълвачите се кикотеха и барабаняха из гъсталаците, а аз лежах в леглото си и цяла нощ слушах ропота и клокоченето на разтопения сняг надолу по водосточните тръби.

През втората седмица на април всички тревожно се питахме дали времето ще се задържи. Задържа се, с една спокойна увереност. Зюмбюли и нарциси разцъфтяха в лехите, теменужките в ливадите, а бели пеперуди, мокри и окаляни, пърхаха опиянено над живия плет. Прибрах палтото и зимните си обувки, и излязох навън по риза, почти упоен от радост.

— Няма да продължи дълго — каза Хенри.

През третата седмица на април, когато ливадите зеленееха като райските градини, а ябълките се бяха разцъфтели безразсъдно, четях в стаята си. Беше петък вечер, прозорецът бе отворен, хладен и влажен вятър раздвижваше листата по бюрото ми. От другата страна на моравата имаше купон, смехът и музиката се носеха из нощния въздух. Клюмах, полузадрямал над книгата, когато някой изрева името ми под прозореца.

Отърсих се и се изправих, за да видя как една от обувките на Бъни влита през отворения прозорец и се удря с глухо тупване в пода. Подскочих и се наведох през перваза. Далеч долу, видях неговата поклащаща се фигура, увенчана от рошавата му коса. Той се опитваше да се задържи, вкопчил се здраво в стъблото на едно ниско дърво.

— По дяволите, какво ти става?

Не ми отговори, а само вдигна свободната си ръка в жест, който приличаше наполовина на махване, наполовина на козируване и после с клатушкане изчезна от светлината. Задната врата се затръшна и след няколко секунди вратата на стаята ми бе разтресена от силни удари.

Отворих и Бъни влезе, накуцвайки. Едната му обувка я нямаше. След себе си оставяше кална пътека от зловещо разнородни стъпки. Очилата му бяха накриво и вонеше на уиски.

— Дики, друже — изфъфли той.

Явно избликът под прозореца ми го бе изтощил и го бе направил необичайно некомуникативен. Издърпа калния си чорап и го захвърли немощно. Приземи се на леглото ми.

Постепенно успях да измъкна от него описание на случилото се същата вечер. Близнаците го завели на вечеря, а после и на бар в града, за да продължат с пиенето. Там пък някакъв холандец се опитал да го накара да пуши трева, а някаква французойка му дала да пие текила от един термос.

— Готино миньонче. Малко тъпичка обаче. Носеше обувки с дървени подметки, нали се сещаш, ония неща? Боядисана тениска. Не ги понасям. „Скъпа,“ й викам, „толкова си сладка, откъде ти хрумна да се навлечеш с това кошмарно нещо?“

После внезапно спря да разказва и изхвърча от стаята, оставяйки вратата отворена. Дочух звука от шумно и мощно повръщане.

Нямаше го дълго време. Миришеше на кисело, когато се върна, а лицето му бе потно и много бледо, но изглеждаше успокоен.

— Пфу — каза той и се стовари в моя стол, като бършеше лицето си с червена кърпа. — Сигурно съм ял нещо.

— Успя ли да стигнеш до банята? — попитах несигурно. Повръщането се чуваше застрашително близо до моята врата.

— Не — отвърна, дишайки тежко. — Влязох в килера с метлите. Дай ми чаша вода, а?

В коридора вратата на сервизното помещение бе леко отворена и предоставяше свенлив изглед към вонящия ужас вътре. Бързо минах край нея и се запътих към кухнята.

Бъни ме гледаше изцъклено, когато се върнах. Изражението му напълно се беше сменило и нещо в него ме разтревожи. Подадох му водата и започна да пие на големи, алчни глътки.

— Не толкова бързо — казах изплашено.

Не ми обърна внимание, доизпи я на един дъх и остави с трепереща ръка чашата на бюрото. Челото му бе покрито с мъниста от пот.

— О, Боже. Исусе Христе.

Отидох до леглото и седнах, опитвах се да мисля за нещо неутрално, но преди да успея да проговоря, Бъни отвори уста отново и запелтечи:

— Не мога да издържам повече. Просто не мога. Господи Боже мой!

Нищо не казах.

Прокара трепереща ръка през челото си.

— Дори не знам защо, по дяволите, говоря с теб — продължи Бъни с особено злобна нотка в гласа си.

Прекръстосах краката си, изпълнен с безпокойство. Очаквах това, очаквах го от месеци и се боях. Прииска ми се да избягам от стаята и да го оставя да седи в нея, но тогава той зарови лице в ръцете си.

— Всичко е истина — продължи да мънка той. — Всичко е истина. Бог ми е свидетел. Никой не знае освен мен.

Нелепо е, но започнах да се надявам, че е фалшива тревога. Може би бяха скъсали с Марион. Може би баща му бе починал от сърдечен удар. Седях там като парализиран.

Прокара длани по лицето си, сякаш избърсваше вода и вдигна очи към мен.

— Нямаш си никаква представа — очите му бяха кръвясали, но блестяха неприятно. — Момче, нямаш си никаква шибана представа.

Изправих се, защото не можех да издържам повече и разсеяно заоглеждах стаята.

— Искаш ли аспирин? Мислех по-рано да питам. Ако сега вземеш няколко, няма да се чувстваш толкова зле на…

— Мислиш ме за луд, нали — каза внезапно Бъни.

Някак си винаги съм знаел, че ще се случи точно така, ние двамата насаме, Бъни пиян, късно през нощта.

— Съвсем не — казах. — Нуждаеш се от малко…

— Мислиш ме за побъркан. Дъската ми хлопа. Никой не ме слуша — повиши глас той.

Изплаших се.

— Успокой се. Слушам те.

— Слушай тогава.

Беше три сутринта, когато свърши да говори. Историята, която ми разказа, бе пиянска и изопачена, непоследователна и изпълнена с ругатни и оправдателни отклонения, но за мен не представляваше проблем да я разбера. Беше история, която вече бях чувал. Известно време седяхме и мълчахме. Лампата от бюрото ми светеше в очите. Купонът от другата страна продължаваше със същата сила и в далечината натрапчиво пулсираше необуздана рап песен.

Дишането на Бъни бе станало шумно и астматично. Главата му клюмна на гърдите. Сепна се и се събуди.

— Какво? — попита объркано, сякаш някой се бе прокраднал зад гърба му и бе извикал в ухото му. — О, да.

Не казах нищо.

— Какво мислиш за това, а?

Не бях в състояние да отговоря. Хранех бледата надежда, че може да е забравил всичко.

— Най-проклетото нещо. Фактите са по-истински от измислицата, друже. Чакай, това не беше така. Как беше?

— Фактите са по-странни от измислицата — отвърнах механично. За щастие, предполагам, не ми се налагаше да полагам големи усилия, за да изглеждам разтърсен или зашеметен. Бях толкова разстроен, че ми се повдигаше.

— Това имам предвид — каза пиянски Бъни. — Можеше да бъде съседът. Всеки. Никога не можеш да предвидиш всичко.

Захлупих лицето си с ръце.

— Кажи на когото искаш — продължи Бъни. — Кажи на проклетия кмет. Не ми пука. Веднага да ги затворят в онази смесица от поща и затвор до сградата на съда. Мисли се за много умен — измърмори. — Да, ама нека ти кажа, че ако не бяхме във Върмонт, сънят му нямаше да е толкова спокоен. Защо ли, защото баща ми е много гъст с полицейския комисар в Хартфорд. Само ако разбере — лелее. С татко са ходили в едно училище. Бяхме гаджета с дъщеря му до десети клас… — главата му започна да клюма и той отново се отърси. — Господи — възкликна и едва не падна от стола.

Взрях се в него.

— Дай ми обувката, а?

Подадох му я заедно с чорапа. Погледна ги за миг и ги натъпка във външния джоб на сакото си.

— Да сънуваш грош — каза и изчезна, оставяйки вратата на стаята ми отворена след себе си. Дочувах странния му, куцукащ ход надолу по коридора.

Предметите в стаята ми сякаш започнаха да се издуват и свиват с всеки удар на сърцето ми. Бях ужасно зашеметен, седнах на леглото, опрях единия си лакът на перваза на прозореца и се опитвах да се съвзема. Дяволската рап музика се носеше от сградата срещу мен, където няколко тъмни фигури клечаха на покрива и хвърляха празни бирени кутии по група мрачни хипита, които се опитваха да пушат трева около огън в кофа за боклук. От покрива полетя бирена кутия, после още една, тя улучи един от хипитата с тенекиен звук. Смях, обидени викове.

Бях се вторачил в искрите, които летяха от кофата за боклук, когато ме връхлетя унищожителна мисъл. Защо Бъни бе решил да дойде в моята стая, вместо да отиде при Клоук или Марион? Докато гледах през прозореца, прозрях и отговора, който бе толкова очевиден, че ме полазиха тръпки. Причината бе, че моята стая бе най-близо. Марион живееше в другия край на студентското градче, в Роксбърг, а Клоук бе в далечния край на Дърбинстол. Нито едно от двете не бе подходящ избор за пиян човек, който се препъва из нощта. Монмът бе едва на десет метра встрани от улицата, а стаята ми с ярко осветения си прозорец сигурно е осветявала пътя му като фар.

Би било интересно да споделя, че в този миг се чувствах разкъсван, раздиран от моралните изводи, свързани с всяка една от посоките, които можех да поема. Но не си спомням да съм изпитал нещо подобно. Нахлузих чифт мокасини и слязох долу, за да се обадя на Хенри.

Монетният телефон в Монмът бе на стената до задната врата — на прекалено явно място за мен. Така че се насочих към сградата на биологическия факултет, обувките ми жвакаха из роената трева. Намерих една много изолирана кабина на третия етаж близо до химическите лаборатории.

Телефонът звъня сигурно стотина пъти. Никой не вдигна. Най-накрая, отчаян, затворих и набрах близнаците. Осем позвънявания, деветото, последвано, за мое облекчение, от сънливото „ало“ на Чарлс.

— Здрасти, аз съм — избъбрах. — Случи се нещо.

— Какво? — попита Чарлс и изведнъж се разбуди. Чух го как се изправи в леглото.

— Каза ми. Току-що.

Последва дълга тишина.

— Ало?

— Обади се на Хенри — каза внезапно Чарлс. — Затвори и му се обади веднага.

— Вече му звънях. Не вдига телефона.

Чарлс изруга под нос.

— Чакай да помисля. По дяволите. Можеш ли да дойдеш?

— Разбира се. Сега?

— Ще изтичам до Хенри да видя дали ще го накарам да отвори вратата. Вече ще сме се върнали, когато стигнеш тук. Става ли?

— Добре — отговорих, но вече бе затворил.

Двадесет минути по-късно бях пред жилището на близнаците. Засякох се с Чарлс, който идваше от Хенри, но сам.

— Удари на камък?

— Да — дишаше тежко. Косата му бе разбъркана и бе навлякъл дъждобран над пижамата.

— Какво ще правим?

— Не знам. Качвай се. Ще измислим нещо.

Едва си бяхме свалили палтата, когато в стаята на Камила лампата светна и тя се появи на прага, примигваща и със зачервени бузи.

— Чарлс? Ти какво правиш тук? — попита, когато ме видя.

Чарлс й обясни доста несвързано какво се бе случило. Тя заслони със сънливо движение на ръката очите си от светлината и се заслуша. Беше облечена в мъжка нощна риза, която й бе прекалено голяма, улових се, че зяпам босите й крака — светлокафяви прасци, изящни глезени, прекрасни, измърсени от прахта момчешки стъпала.

— Там ли е? — каза тя.

— Знам, че е там.

— Сигурен ли си?

— Къде другаде може да бъде в три през нощта?

— Почакай малко — и се запъти към телефона. — Искам да опитам нещо — набра, ослуша се, затвори и пак набра.

— Какво правиш?

— Това е код — отвърна тя, притиснала слушалката между ухото и рамото си. — Позвъни два пъти, затвори, позвъни отново.

— Код?

— Да. Веднъж ми го каза… А, здравей, Хенри — каза тя в слушалката и седна.

Чарлс ме погледна.

— Да ме вземат мътните — каза тихо. — Сигурно е бил буден през цялото време.

— Да — отвръщаше Камила, загледана в пода и безгрижно поклащаше кръстосания си крак нагоре-надолу. — Добре. Ще му кажа.

Затвори.

— Ричард, той каза да отидеш при него. Тръгвай сега. Той те чака. Защо ме гледаш така? — обърна се тя сърдито към Чарлс.

— Код, а?

— Какво за него?

— Никога не си ми казвала за него.

— Това е глупаво. Никога не съм мислела, че ще ми потрябва.

— За какво ви е на вас с Хенри таен код?

— Не е таен.

— Тогава защо не си ми казала?

— Чарлс, не се дръж като дете.

Хенри — напълно буден, без да дава обяснения — ме очакваше на вратата, облечен в халат. Последвах го в кухнята, наля ми чаша кафе и ме накара да седна.

— Сега ми разкажи какво се случи.

Разказах му. Седеше на масата срещу мен, пушеше цигара от цигара, а тъмносините му очи не се откъсваха от моите. Накара ме да повторя някои части. Бях толкова уморен, говорех малко несвързано, но той търпеливо понасяше отклоненията ми.

Когато свърших, слънцето бе изгряло и птичките пееха. Пред очите ми плуваха петна. Влажен и хладен ветрец се гонеше из пердетата. Хенри изгаси лампата, отиде към печката и започна механично да приготвя бекон и яйца. Гледах го как се движи бос из слабо осветената от зората кухня.

Докато се хранехме, го гледах с любопитство. Беше блед, очите му уморени и угрижени, но нищо в изражението му не издаваше какво си мисли.

— Хенри.

Сепна се. За първи път от час и половина някой от двама ни изричаше нещо.

— За какво мислиш?

— За нищо.

— Ако все още възнамеряваш да го отровиш…

Погледна ме, а в очите му премина гневна светкавица, която ме изненада.

— Не се дръж идиотски — отвърна рязко. — Защо не млъкнеш за малко и не ме оставиш да помисля.

Взрях се в него. Изправи се рязко и отиде да си налее още кафе. Известно време стоя с гръб към мен и ръце впити в плота. После се обърна.

— Извинявай — каза уморено. — Просто не е толкова лесно да погледнеш назад към нещо, в което си вложил толкова разум и усилия, само за да разбереш каква пълна глупост е. Отровни гъби. Цялата идея е като нещо, излязло изпод перото на сър Уолтър Скот.

Бях слисан.

— Мислех, че идеята е доста добра.

Разтърка очи с палец и показалец.

— Прекалено добра. Предполагам, че всеки, който е свикнал да работи с ума си и се изправи пред чисто и ясно действие, е склонен да преукрасява, да прави всичко прекалено умно. На хартия има определена симетрия. Но сега, когато съм изправен пред възможността за осъществяването й, осъзнавам колко ужасяващо сложна е.

— Какво не е наред?

Нагласи очилата си.

— Отровата е прекалено бавна.

— Мислех, че точно това искаш.

— Има поне половин дузина проблеми, свързани с нея. Някои от тях ги посочи ти. Контролът на дозата е рисковано нещо, но истинският проблем е времето. От моя гледна точка, колкото по-дълго, толкова по-добре, но въпреки това… Човек може да наговори ужасно много неща за дванадесет часа — замълча за един миг. — Това не е нещо, което не съм предвидил. Мисълта да го убием е толкова отблъскваща, че съм в състояние да мисля за нея само като за шахматна задача. Игра. Нямаш представа колко много съм размишлявал над това. Почти се самоотрових. Казват, че от отровата гърлото се подувало, знаеш ли? Жертвите онемявали и не можели да кажат името на отровителя — въздъхна. — Бе прекалено лесно да се самозалъгвам с Медичите и Борджиите, с всички онези отровни пръстени и рози… Нали знаеш, че и това може да се направи? Да отровиш роза и после да я поднесеш, като подарък? Дамата си убожда пръста и пада мъртва. Знам как да направя свещ, която ще убие, ако гори в затворено помещение. Или как да отровиш възглавница, или молитвеник^[34]…

— Ами приспивателни? — попитах.

Погледна ме раздразнено.

— Говоря сериозно. Хората умират от тях през цялото време.

— От къде ще намерим приспивателни?

— Тук е колежът Хампдън. Ако ни трябват приспивателни, ще ги намерим.

Спогледахме се.

— Как ще му ги дадем? — попита.

— Ще му кажем, че са „Тиленол“.

— И как ще го накараме да изгълта девет или десет тиленола?

— Можем да ги натрошим в чаша уиски.

— Мислиш, че Бъни ще изпие чаша уиски с доста бял прах на дъното й?

— Мисля, че е толкова склонен да го направи, колкото и да изяде чиния с отровни гъби.

Настъпи дълго мълчание, а през това време някаква птичка шумно чуруликаше пред прозореца. Хенри затвори очите си задълго и разтри слепоочия с върха на пръстите си.

— Какво ще правиш?

— Мисля да изляза и да свърша това-онова — отвърна той. — Искам да се прибереш вкъщи и да си легнеш.

— Хрумна ли ти нещо?

— Не. Но има нещо, което искам да проверя. Бих те откарал до училище, но не мисля, че е добра идея да ни виждат заедно точно сега — бръкна в джоба на халата си и заизважда клечки кибрит, пера за перодръжки и синята си емайлирана кутийка за хапчета. Най-накрая намери няколко монети от по четвърт долар и ги остави на плота.

— Ето. На път за вкъщи спри край будката и си купи вестник.

— Защо?

— Ами в случай, че някой се зачуди защо се мотаеш навън толкова рано. Може да се наложи да говоря с теб довечера. Ако не те открия, ще оставя съобщение, че те е търсил доктор Спрингфийлд. Не се опитвай да се свържеш с мен по-рано, разбира се освен ако не е наложително.

— Дадено.

— Доскоро тогава — каза и тръгна да излиза от кухнята. Обърна се на прага и ме погледна. — Никога няма да забравя това, нали знаеш — каза уж между другото.

— Няма нищо.

— Много нещо е и ти го знаеш.

— Ти също си ми направил една-две услуги — но вече бе излязъл и може би не ме чу. Така или иначе, не ми отговори.

Купих си вестник от малкия магазин надолу по улицата и тръгнах обратно към колежа през усойната зелена гора, далеч от утъпканата пътека. Вървях през големите заоблени камъни и гниещите пънове, които от време на време се изпречваха на пътя ми.

Когато стигнах в студентското градче, все още бе рано. Влязох през задната врата на Монмът, спрях се, когато изкачих стълбите и видях председателя на къщата и група момичета в халати, струпани пред вратата на килера. Разговаряха с различен тон, но с ясно изразен потрес. Когато се опитах да се промъкна край тя, облечената в черно кимоно Джуди Пуви ме хвана за ръката.

— Ей, някой е повърнал в килера!

— Сигурно един от онези проклети първокурсници — каза едно момиче до мен. — Натряскват се до козирката, а после се качват до стаите на старите вълци, за да се издрайфат.

— Определено не знам кой го е направил — каза председателят на къщата, — но който и да е той, със сигурност е ял спагети за вечеря.

— Хм.

— Което значи, че не се храни в стола.

Пробих си път през тях, заключих вратата на стаята след себе си и незабавно си легнах.

* * *

Проспах целия ден, заровил лице във възглавницата. Удобният ми мъртвешки ступор бе само леко нарушаван от вледеняващото мъртво вълнение на реалността — говор, стъпки, затръшване на врати, които тихо пристъпваха през мрачните и топли като кръв води на съня. Денят се превърна в нощ, аз все още спях, когато резкият звук от пускането на вода в тоалетната не ме накара да се обърна по гръб и не ме изтръгна от съня.

В Пътнам купонът в събота вечер най-сетне бе започнал, което значеше, че вечерята е свършила и аз съм спал поне четиринадесет часа. Нашата сграда бе пуста. Станах, избръснах се и взех топла вана. Облякох си халата и дъвчейки ябълката, намерена в кухнята, слязох бос, за да видя дали до телефона не ми бяха оставени съобщения.

Имаше три. Бъни Коркоран в шест без петнадесет. Майка ми от Калифорния в осем и четиридесет и пет. И от някой си доктор Спрингфийлд, зъболекар, който искаше да го посетя веднага, щом намеря свободно време.

Умирах от глад. Когато стигнах у Хенри, забелязах със задоволство, че Чарлс и Франсис все още бодяха някакво студено пиле и салата.

Хенри изглеждаше така, сякаш не бе спал, откакто го бях видял за последно. Носеше старо сако, изтъркано на лактите, по панталоните му имаше петна от трева, а над покритите си с кал обувки носеше гамаши в защитен цвят.

— Ако си гладен, в бюфета има чинии — каза той, издърпа стола си и тежко се отпусна, като някой възрастен стопанин, който току-що се е прибрал от полето.

— Къде си бил?

— След вечеря ще говорим за това.

— Къде е Камила?

Чарлс се разсмя.

Франсис остави пилешката кълка.

— Има среща.

— Майтапиш се. С кого?

— Клоук Рейбърн.

— Те са на купона — допълни Чарлс. — Изведе я да пийнат по нещо преди това.

— Марион и Бъни са с тях — каза Франсис. — Идеята беше на Хенри. Тази вечер тя ще държи под око знаеш-кого.

— Знаеш-кой ми е оставил съобщение днес следобед.

— Знаеш-кой е тръгнал по пътеката на войната — вметна Чарлс, докато си режеше парче хляб.

— Не сега, моля ви — каза уморено Хенри.

След като махнахме чиниите, той опря лакти на масата и запали цигара. Имаше нужда да се избръсне, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— И тъй, какъв е планът? — попита Франсис.

Хенри хвърли кибритената клечка в пепелника.

— Този уикенд. Утре.

Чашата с кафе застина на половин път към устните ми. Взрях се в него.

— О, Боже — каза Чарлс разстроено. — Толкова скоро!

— Не можем да отлагаме повече.

— Как? Какво можем да направим за толкова кратко време?

— На мен също не ми харесва, но ако изчакаме, ще ни се отвори нова възможност едва следващия уикенд. Като стана дума за това, може изобщо да нямаме друга възможност.

Настъпи кратка тишина.

— Това вече е наистина, нали? — попита Чарлс несигурно. — Това е окончателно?

— Нищо не е окончателно — отвърна Хенри. — Обстоятелствата няма да са изцяло под наш контрол. Но искам да имаме готовност, ако ни се отвори възможност.

— Звучи малко неопределено — каза Франсис.

— Така е. Но за съжаление не може да бъде другояче, тъй като Бъни ще свърши по-голямата част от работата.

— Как така? — каза Чарлс и се облегна на стола си.

— Нещастен случай. По време на туризъм, ако трябва да сме точни — Хенри направи пауза. — Утре е неделя.

— Да.

— Така че, ако утре времето е хубаво, Бъни най-вероятно ще излезе на разходка.

— Не винаги ходи — възрази Чарлс.

— Почти винаги. А ние имаме доста добра представа за маршрута му.

— Променя се — казах. Миналия семестър бях ходил с Бъни на доста такива разходки. Беше склонен да прекосява потоци, да се катери през огради и да прави какви ли не още неочаквани отклонения.

— Разбира се, но го знаем в най-общи линии — продължи Хенри. Извади къс хартия от джоба си и го разстла на масата. Когато се наведох над него, видях, че е карта. — Излиза от задната врата на тази сграда, заобикаля игрищата за тенис, а после тръгва към гората, но не се насочва към Северен Хампдън, а на изток, към връх Катаракт. Там е гъсто залесено и по този път няма много туристи. Върви в тази посока, докато стигне до козята пътека. Ричард, знаеш за коя пътека говоря, започва от бялата заоблена скала и води на югоизток. Продължава почти един километър, а после се разклонява…

— Но ако го чакате там, ще го изпуснете — казах. — Минавал съм с него по този път. Бъни е толкова склонен да поеме на запад, колкото и да продължи на юг.

— Ако става дума за това, можем да го изпуснем много преди това място — обясни Хенри. — Знам, че може изцяло да се откаже от този път и да тръгне на изток, докато стигне до магистралата. Но разчитам на това, че най-вероятно няма да го направи. Времето е хубаво, няма да иска да мине по толкова лесен маршрут.

— А второто разклонение? Не можеш да си сигурен накъде ще поеме оттам.

— Не е нужно. Помниш накъде води, нали? Клисурата.

— О — каза Франсис.

Последва дълго мълчание.

— А сега слушайте — и Хенри извади молив от джоба си. — Ще идва откъм колежа, от юг. Можем напълно да избегнем пътя му и да дойдем от запад, откъм шосе номер 6.

— С кола ли ще идем?

— Донякъде, да. Точно до автомобилната морга, преди отбивката за Батънкил, има черен път. Мислех си, че е частен и ще трябва да го избегнем, но днес следобед ходих до съдилището и открих, че това е просто стар път, по който са свличали трупи. Свършва посред гората. Но ще ни отведе право до клисурата, на около четиристотин метра от нея. Остатъкът от разстоянието ще изминем пеш.

— А когато стигнем?

— Ами ще чакаме. Днес следобед изминах пътя на Бъни от училище до клисурата и обратно два пъти, засякох времето. Ще му трябва поне половин час от мига, когато излезе от стаята си. Който ни дава предостатъчно време, за да заобиколим и да го изненадаме.

— Ами ако не дойде?

— Ако не дойде, няма да сме загубили нищо освен времето си.

— Ами ако някой от нас тръгне с него?

Хенри поклати глава.

— Мислих върху това. Идеята не е добра. Ако влезе в капана сам, по своя воля, няма как да го свържат с нас.

— Ако това, ако онова — каза кисело Франсис. — Струва ми се, че доста разчитаме на случайността.

— Ние търсим случайността.

— Не виждам какво му е лошото на първоначалния план.

— Първият план е прекалено премислен. В него отвсякъде прозира умисъл.

— Но умисълът е за предпочитане пред случайността.

Хенри приглади с длан измачканата карта на масата.

— Ето къде грешите. Ако се опитаме да подредим събитията прекалено педантично, за да стигнем в точка X по един логичен път, тогава този логичен път може да бъде проследен обратно от точката X и да доведе до нас. Разсъдливостта е винаги очебийна за прозорливото око. Но късметът? Той е невидим, изменчив, Божие дело. От наша гледна точка, кое би било по-хубаво от това, да оставим Бъни сам да избере обстоятелствата около собствената си смърт?

Нищо не помръдваше. Щурците скрибуцаха отвън с ритмична и всепроникваща монотонност.

Лицето на Франсис бе потно и много бледо. Той прехапа долната си устна.

— Нека се изясним. Чакаме при клисурата и просто се надяваме той да мине оттам случайно. Ако мине, го бутаме вътре — така, посред бял ден, а после се прибираме вкъщи. Правилно ли съм разбрал?

— Донякъде — отговори му Хенри.

— Ами ако не дойде сам? Ами ако мине някой друг?

— Не е престъпление да си в гората в пролетния следобед — отвърна Хенри. — Винаги можем да се откажем, поне до момента, в който Бъни се прекатури в пропастта. А това ще отнеме само миг. Ако по обратния път се натъкнем на някого, което смятам за невероятно, но ако все пак се случи, винаги можем да кажем, че има нещастен случай и отиваме за помощ.

— Ако някой ни види?

— Много малко вероятно — отвърна Хенри и пусна от високо бучка захар в кафето си.

— Но възможно.

— Всичко е възможно, ала вероятността ще заработи за нас, само ако й позволим. Какви са шансовете някой, когото не сме засекли преди, да се появи на онова усамотено място и то точно в онази частица от секундата, която ще ни трябва, за да го бутнем?

— Може да се случи.

— Франсис, всичко може да се случи. Може тази вечер да го блъсне автомобил и да ни спести всички главоболия.

През прозореца влизаше лек и влажен ветрец, ухаещ на дъжд и ябълков цвят. Без да усетя, се бях изпотил и от полъха по бузата ми се почувствах лепкав и замаян.

Чарлс се изкашля, а ние се обърнахме към него.

— Знаеш ли… Искам да кажа, сигурен ли си, че е достатъчно високо? Ами ако той…

— Днес ходих там с рулетка — каза Хенри. — Най-високата точка е петнадесет метра, което трябва да е достатъчно. Най-трудното ще бъде да го закараме там. Ако падне от някъде, където е по-ниско, ще се отърве със счупен крак. Много ще зависи и от самото падане, разбира се. За нашите цели ми се струва, че е по-добре да падне гърбом, отколкото с лицето надолу.

— Чувал съм за хора, паднали от самолет и оживели — вметна Франсис. — Ако не умре от падането?

Хенри бръкна под очилата си и потърка едното си око.

— На дъното има малък поток. Няма кой знае колко вода, но е достатъчно. При всички положения ще бъде замаян. Ще се наложи да го издърпаме до там и да го подържим с лице под водата, мисля, че няма да отнеме повече от няколко минути. Ако е в съзнание, тогава може би някои от нас могат да му помогнат да стигне до там.

Чарлс прокара ръка по потното си, лъснало чело.

— О, Боже! Исусе Христе! Чуйте се само!

— Какво има?

— Луди ли сме?

— За какво говориш?

— Луди сме. Не сме с всичкия си. Нима можем да направим това?

— Идеята не ми харесва точно толкова, колкото и на теб.

Хенри отпи от кафето.

— Ако можеш да измислиш нещо друго, ще се радвам да го чуя.

— Не можем ли просто да се махнем? Да се качим на колата тази вечер и да потеглим нанякъде?

— Къде ще отидем? — категорично каза Хенри. — С какви пари?

Чарлс мълчеше.

— Сега — продължи Хенри и прокара с молива си линия върху картата. — Мисля, че ще бъде относително лесно да се измъкнем без да ни видят, но трябва да сме много внимателни, когато влизаме по черния път и излизаме от него на шосето.

— С моята кола или твоята? — попита Франсис.

— Моята. Хората са склонни да помнят коли като твоята.

— Може би трябва да наемем кола.

— Не. Нещо такова може да разруши всичко. Колкото по-обикновено се държим, толкова повече никой няма да ни обърне внимание. Хората не обръщат внимание на деветдесет процента от нещата, които виждат.

Настъпи мълчание.

Чарлс леко се изкашля.

— А после? Просто се прибираме вкъщи?

— Просто се прибираме вкъщи. Наистина няма от какво да се безпокоим — каза Хенри, докато изгасяше клечката кибрит. — Изглежда рисковано, но ако погледнете на плана логично, ще видите, че няма нищо по-сигурно. Изобщо няма да прилича на убийство. А и кой знае, че имаме мотив да го убием? Знам, знам — каза нетърпеливо, когато се опитах да го прекъсна. — Но много ще се изненадам, ако е казал на някого другиго.

— От къде можеш да кажеш какво е направил? Вече може да е разказал на половината хора на купона.

— Склонен съм да заложа на това, че не е. Разбира се, Бъни е непредсказуем, но досега постъпките му са доста елементарни. Имах пълното основание да смятам, че на теб ще каже първи.

— Защо така?

— Нали не смяташ за случайност това, че измежду всички, с които може да сподели, го е казал на теб?

— Не знам, може би просто бях по-близо от другите.

— На кого другиго може да каже? — каза нетърпеливо Хенри. — Никога няма да отиде в полицията открито. Ако го направи, ще загуби колкото и всички нас. По същата причина не смее да каже и на непознат. А това ни оставя силно ограничен кръг от хора, на които може да се довери. На първо място — Марион. На второ — родителите му. На трето — Клоук. Джулиан е последна възможност. И на теб.

— Какво те кара да мислиш, че не е казал на Марион например?

— Бъни може да е глупав, но не е чак толкова глупав. До обед на другия ден всички в колежа ще знаят. Поради други причини Клоук също е лош избор. Няма толкова голяма вероятност да изгуби и ума, и дума, но не може да му се има доверие. Клоук е вятърничав и безотговорен. А и е склонен да гони собствения си интерес. Бъни го харесва, мисля, че дори му се възхищава, но никога няма да му се довери за такова нещо. За нищо на света няма да каже на родителите си. Със сигурност ще го подкрепят, но без капка съмнение веднага ще отидат в полицията.

— А Джулиан?

Хенри сви рамене.

— Може да каже на Джулиан. Склонен съм да го призная, но все още не му е казал, а мисля, че сега засега няма голяма вероятност да го направи.

— Защо?

Хенри ме погледна учудено.

— Та как мислиш, на кого ще е по-склонен да повярва Джулиан?

Никой не каза нищо. Хенри си дръпна силно от цигарата.

— И тъй — каза и издиша дима. — Въпрос на елиминиране. Не е казал на Марион или Клоук, защото се бои, че ще кажат на другите. По същата причина не е казал и на родителите си и вероятно няма да го направи освен в краен случай. Какви възможности му остават? Две. Може да каже на Джулиан, който няма да му повярва, или на теб, а ти ще му повярваш, но няма да се раздрънкаш.

Погледнах го вторачено.

— Догадки — казах най-накрая.

— Нищо подобно. Мислиш ли, че ако беше казал на някого другиго, щяхме да седим тук? Мислиш ли, че сега, след като ти е казал, ще бъде толкова безразсъден, та да каже на трети човек, след като още не е видял твоята реакция? Защо мислиш, че те е търсил днес следобед? Защо мислиш, че ни преследва през целия ден?

Не му отговорих.

— Защото проверява. Снощи е бил пиян, уверен в себе си. Днес не е толкова сигурен какво мислиш. Иска още едно мнение. Иска да види твоя отговор, за да последва примера ти.

— Не разбирам.

Хенри отпи от кафето.

— Какво има да не разбираш?

— Защо, по дяволите, толкова бързаш да го убиеш, след като мислиш, че няма да каже на никого, освен на мен.

Сви рамене.

— Все още не е казал на никого. Което не значи, че много скоро няма да го направи.

— Може би ще успея да го разубедя.

— Риск, който не съм склонен да поема.

— Според мен говориш за поемането на доста по-голям.

— Виж — спокойно каза Хенри, вдигна глава и се вторачи в мен с мътни очи. — Прости ми за прямотата, но ако си мислиш, че имаш някакво влияние върху Бъни, жестоко се лъжеш. Той не те харесва кой знае колко и ако трябва да съм откровен, доколкото знам, никога не те е харесвал. Ще бъде катастрофално, ако именно ти измежду всички останали се опиташ да се намесиш.

— Той дойде при мен.

— Причините са очевидни и нито една от тях не е свързана с някакъв сентимент — сви рамене Хенри. — Можехме да чакаме колкото си искаме, докато бях сигурен, че няма да каже на никого. Но, Ричард, ти беше предупредителният сигнал. Казал ти е, нищо не се е случило и Бъни може да реши, че не е минало толкова зле, тогава ще му е два пъти по-лесно да каже на втори човек. И на трети. Направил е първата крачка по нанадолнището. Сега, след като се е случило, смятам, че нещата ще се развият много, много бързо.

Дланите ми бяха потни. Въпреки отворения прозорец стаята ми се струваше тясна и задушна. Чувах дишането на всеки един — тихи премерени вдишвания и издишвания, които се случваха с ужасяваща ритмичност, четири чифта бели дробове, които поглъщаха малкото кислород.

Хенри сви пръстите на ръцете си и ги притисна, докато изпукаха.

— Ако искаш, сега можеш да си тръгваш — обърна се към мен.

— Искаш ли да го направя? — попитах доста остро.

— Можеш да останеш или да си тръгнеш. Няма причина, която налага да останеш. Исках да получиш бегла представа, но в определен смисъл, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — той се прозина. — Имаше някои неща, които трябваше да знаеш, но чувствам, че ти правя лоша услуга, като те въвличам в това.

Изправих се и се огледах около масата.

— Добре. Добре, добре.

Франсис ме погледна учудено.

— Пожелай ни късмет — каза Хенри.

Тупнах го несръчно по рамото.

— Късмет.

Чарлс, когото Хенри не можеше да види, привлече погледа ми. Усмихваше се и изрече беззвучно „Утре ще ти се обадя, става ли?“

Изведнъж и без никакво предупреждение бях обзет от силни чувства. Боях се, че ще кажа или направя нещо детинско, нещо, за което ще съжалявам, взех палтото си, изпих остатъка от кафето си на един дъх и си тръгнах, без да кажа дори дума на сбогуване.

По пътя за дома в тъмната гора, докато вървях с наведена глава и ръце в джобовете, на практика се блъснах в Камила. Беше много пияна и в превъзбудено състояние.

— Здравей — каза тя, провря ръката си под моята и ме поведе в посоката, от която идвах. — Познай какво стана. Имах среща.

— Така чух.

Засмя се — тих, сладък кикот, който сгря сърцето ми.

— Не е ли смешно? Чувствам се като истински шпионин. Бъни току-що тръгна към къщи. Клоук май ме харесва, което сега е проблем.

Беше толкова тъмно, че едва я виждах. Тежестта на ръката й носеше прекрасно успокоение, усещах топлия й примесен с мирис на джин дъх по бузата си.

— Клоук държа ли се прилично?

— Да, беше много мил. Заведе ме на вечеря и ме черпи някакви червени питиета, които имаха вкус на ледени близалки.

Излязохме от гората и стъпихме на пустите и осветени от неоновите лампи улици на Северен Хампдън. Лекият ветрец поклащаше звънчетата от ветрушката на нечия веранда.

Камила се притисна в рамото ми, когато спрях.

— Няма ли да влезеш?

— Не.

— Защо?

Косата й бе разрошена, а прекрасната й уста бе потъмняла от леденото питие. Само като я погледнех, можех да кажа, че няма никаква представа за онова, което се случва у Хенри.

Утре ще отиде с тях. Някой вероятно ще й каже, че не трябва да ходи, но накрая тя все пак ще отиде.

Изкашлях се.

— Виж какво…

— Какво?

— Ела с мен у дома.

Изгледа ме учудено.

— Сега?

— Да.

— Защо?

Отново се разнесе сребърния и примамлив звън на ветрушката.

— Защото искам да го направиш.

Погледна ме с апатично и пиянско спокойствие, застанала несигурно на външната страна на обутия си в черен чорап крак, така че глезенът й бе извъртян навън и оформяше с изумителна лекота буквата „L“.

Държах ръката й в своята. Стиснах я силно. Облаци препускаха пред луната.

— Хайде — казах.

Повдигна се на пръсти и ме удари с хладна и нежна целувка с вкус на ледена близалка. „О, ти“ помислих си, а сърцето ми биеше учестено.

Изведнъж се откъсна от мен.

— Трябва да тръгвам.

— Не. Моля те, недей.

— Трябва да тръгвам. Ще се чудят къде съм.

Бързо ме целуна, а после се обърна и тръгна надолу по улицата. Гледах я докато стигна до ъгъла, тогава зарових ръце в джобовете си и тръгнах обратно към къщи.

На другия ден се сепнах в съня си. Събуди ме хладната слънчева светлина и думкането от стерео уредбата надолу по коридора. Беше късно, около пладне, или дори следобед. Посегнах към часовника си на нощната масичка и отново се сепнах, само че този път още по-силно. Беше три без четвърт. Скочих от леглото и бързо започнах да се обличам. Не си направих труда нито да се избръсна, нито да се среша.

Якето си навличах в коридора, когато видях Джуди Пуви да минава забързана край мен. Беше издокарана и бе наклонила главата си на една страна в опит да си сложи обицата.

— Идваш ли? — попита, когато ме видя.

— Къде да идвам? — отвърнах озадачен с ръка все още на дръжката на вратата.

— Какво ти става? Да не би да живееш на Марс?

Зяпнах я.

— Купонът — каза нетърпеливо. — „Да посрещнем пролетта“. Точно зад Дженингс. Започнал е преди час.

Краищата на ноздрите й бяха зачервени и не спираха да помръдват, Джуди се пресегна да избърше носа си с ръка, увенчана с дълги червени нокти.

— Да позная ли какво си правила — казах.

Разсмя се.

— Имам още много. Джак Тайтелбаум ходи до Ню Йорк миналата събота и неделя, върна се с цял тон. Лаура Стора има екстази, а онзи, зловещият от Дърбинстол, знаеш го, учи химия, е приготвил цял куп амфетки. Искаш да кажеш, че не си знаел за това?

— Да.

— „Да посрещнем пролетта“ е голяма работа. Всички се подготвят от месеци. Жалко, че не се състоя вчера, времето беше толкова хубаво. Обядва ли?

Искаше да знае дали днес съм излизал.

— Не — отговорих.

— Ами времето го бива, но е малко студено. Разходих се навън и ходих до… ох, по дяволите. Както и да е. Идваш ли?

Погледнах я с празен поглед. Бях излязъл на бегом от стаята си, без да имам и най-малка представа накъде се бях запътил.

— Трябва да намеря нещо за ядене — казах най-накрая.

— Добра идея. Миналата година отидох, без да съм яла нищо, пуших трева и пих, сигурно съм изпила към тридесет мартинита. Всичко беше наред, но после отидох във Фън О’Рама. Спомняш ли си? Онзи маскен бал, ама ти май не беше тук тогава. Както и да е. Голяма грешка. Бях пила целия ден, бях изгоряла, бях с Джак Тайтелбаум и други момчета. Нямаше да ходя, но размислих. Виенското колело. Мога да отида на виенското колело…

Изслушах вежливо цялата й история, която завърши, като и предполагах, с Джуди, която си изповръща червата зад количка за хотдог.

— Твърдо съм решила тази година да не се повтаря. Ще се придържам само към кокаин. Ще пропусна другите неща. Между другото, трябва да вземеш твоя приятел, знаеш кой, как му беше името… Бъни, накарай го да дойде с теб. В библиотеката е.

— Какво? — попитах, изведнъж застанал нащрек.

— Да. Изкарай го. Накарай го да си дръпне няколко пъти от наргилето с марихуаната или нещо такова.

— Той е в библиотеката?

— Аха. Видях го през прозореца на читалнята преди малко. Той няма ли кола?

— Не.

— Жалко, мислех си, че ще може да ни откара. Пътят до Дженингс е дълъг. Или пък проблемът е в мен. Изобщо не съм във форма, трябва отново да започна да правя гимнастика.

Вече беше три. Заключих вратата и тръгнах към библиотеката, като нервно подрънквах ключа в джоба си.

Беше особен, стихнал, потискащ ден. Студентското градче изглеждаше пусто — предположих, че всички бяха на купона — зелената морава и ярките лалета, смълчани в очакване под мрачното небе. Някъде изтрещя капак на прозорец. Над главата ми, в противните черни нокти на един бряст конвулсивно изпърпори изоставено хвърчило, а после замлъкна. Помислих си „Това е Канзас. Това е Канзас, преди да връхлети ураганът.“

Библиотеката приличаше на гробница, осветена отвътре от смразяващата флуоресцентна светлина, която караше следобедът да изглежда по-студен и сив, отколкото бе. Прозорците на читалнята бяха светли и празни. Лавици с книги, пусти маси, нямаше жива душа.

Библиотекарката — жалко създание на име Пеги — бе зад гишето и четеше женско списание. Тя не ме погледна. Копирната машина тихо жужеше в ъгъла. Изкачих се по стълбите до втория етаж, минах зад рафтовете с чуждоезична литература и се насочих към читалнята. Беше празна, точно както предполагах, но на едно от предните бюра имаше красноречиво гнезденце от книги, попивателна хартия и мазни торбички от чипс.

Приближих се, за да огледам по-добре. Около мястото витаеше усещането, че съвсем скоро е изоставено, имаше почти празна кутийка от безалкохолно, която все още бе изпотена отвън и хладна на пипане. За миг се почудих какво да правя, може би бе отишъл до тоалетната, може би щеше да се върне всеки момент. Щях да си тръгвам, когато видях бележката.

Беше оставена върху том от енциклопедия, мърляво парче разграфена хартия, сгънато на две, от външната страна Бъни бе написал със своя ситен и нечетлив почерк „Марион“. Отворих я и бързо я прочетох:

„мила,

Умирам от скука. Отивам на купона да пийна бира.

Ще се видим по-късно.

Б.“

Сгънах бележката и се отпуснах тежко на подлакътника на стола на Бъни. Ходил е на разходка. Кога ли е ходил? Около един следобед? Сега беше три. Бе на купона в Дженингс. Изпуснали са го.

Слязох по задното стълбище и излязох през вратата в сутерена, стигнах до столовата, чиято фасада от червени тухли изглеждаше плоска като сценичен декор на фона на празното небе. Обадих се на Хенри от монетния телефон. Никой не вдигна. У близнаците също.

В столовата нямаше никого с изключение на няколко изпити стари разсилни и жената с червената перука на телефонната централа, която плетеше през цялото време и изобщо не обръщаше внимание на входящите обаждания. Както винаги светлините примигваха като обезумели, а тя им бе обърнала гръб, пренебрегвайки ги, също както онзи злокобен телеграфист на борда на „Калифорниън“ в нощта, когато потъва „Титаник“. Минах край нея и тръгнах по коридора към автоматите за закуски и безалкохолни, откъдето си взех чаша воднисто кафе. После слязох и отново опитах да се свържа по телефона. Пак никой не отговори.

Затворих и се върнах в пустата обща стая с екземпляр от някакво училищно списание, което открих в пощата. Седнах на един стол до прозореца, за да изпия кафето си.

Изминаха петнадесет минути, а после двадесет. Училищното списание бе потискащо. Като че ли възпитаниците на Хампдън след като се дипломират никога не съумяваха да направят нещо по-различно от това да отварят магазинчета за грънчарски изделия в Нантъкет или да се присъединяват към ръководени от гуру общности в Непал. Захвърлих го настрани и забих празен поглед в прозореца. Светлината отвън бе много особена. Нещо в нея подсилваше зеленото в моравата, така че цялата тази ширнала се трева изглеждаше неестествена, някак светеща, не от този свят. Американското знаме, голо и самотно на фона на виолетовото небе, плющеше и се увиваше около месинговия пилон.

Поседях, загледан в него около минута и изведнъж установих, че не мога да го издържа нито миг повече. Облякох палтото си и тръгнах към клисурата.

Над гората тегнеше мъртвешка тишина. Тя изглеждаше по-отблъскваща отвсякога — зелена, черна и притихнала, помръкнала от миризмата на кал и гнилоч. Не духаше вятър, нито една птичка не пееше, нито едно листо не помръдваше. Цветовете на кучешкия дрян бяха настръхнали, бели, сюрреалистично застинали на фона на помръкващото небе и натежалия въздух.

Ускорих ход, клонки пукаха под краката ми, а насеченият ми дъх гърмеше в ушите, съвсем скоро пътеката ме изведе на сечището. Стоях там, задъхан, измина известно време преди да осъзная, че няма никого.

Клисурата бе отляво — зейнала, коварна, дълбок пролом към скалите долу. Внимавах да не се приближа прекалено много до ръба, но все пак се приближих, за да огледам по-добре. Всичко бе напълно спокойно. Отново се обърнах, този път към гората, откъдето току-що бях дошъл.

Тогава, за моя невероятна изненада, се чу леко шумолене и главата на Чарлс се показа от никъде.

— Здрасти — каза той с радостен шепот. — Какво, по дяволите…?

— Млъквай — чу се отсечен глас, миг по-късно Хенри се материализира сякаш по магия и пристъпи към мен от шубрака.

Бях онемял, изгарях от любопитство. Той раздразнено примигна срещу мен, тъкмо щеше да заговори, когато се разнесе внезапно пращене на клони, обърнах се и за свое изумление видях Камила, облечена в панталони със защитен цвят да се спуска по ствола на едно дърво.

— Какво става? — дочух много отблизо гласа на Франсис.

Хенри не отговори.

— Какво правиш тук? — попита той ядно.

— Днес има купон.

— Какво?

— Купон. Той е там — направих пауза. — Няма да дойде.

— Видя ли, казах ти — намеси се обидено Франсис и се измъкна внимателно от храсталака, като бършеше ръце. Не беше облечен подходящо за случая — нещо типично за него. Беше с доста хубав костюм.

— От къде знаеш, че е на купона? — каза Хенри.

— Оставил е бележка. В библиотеката.

— Да си ходим — намеси се Чарлс, бършейки с ръка кално петно от бузата си. Хенри не му обърна никакво внимание.

— По дяволите — той бързо разтърси глава, като куче, което се отърсва от вода. — Надявах се, че ще успеем да го докопаме.

Настъпи дълго мълчание.

— Гладен съм — каза Чарлс.

— Умирам от глад — допълни разсеяно Камила, а после очите й се разшириха. — О, не.

— Какво има? — попитахме в един глас всички.

— Вечерята! Днес е неделя. Канен е на вечеря вкъщи.

Настъпи мрачна тишина.

— Изобщо не помислих за това — каза Чарлс. — През ум не ми мина.

— Нито пък аз — рече Камила. — Вкъщи нямаме нищо за ядене.

— На път за вкъщи ще трябва да се отбием в бакалията.

— Какво ще вземем?

— Не знам. Нещо бързо за приготвяне.

— Не мога да повярвам на ушите си — намеси се ядно Хенри. — Снощи ви напомних за това.

— Но сме забравили — в един глас изрекоха близнаците в изблик на отчаяние.

— Как можахте?

— Ами, когато се събудиш с намерението да убиеш някого в два часа, едва ли ти остава време да мислиш с какво ще нахраниш трупа на вечеря.

— Сега е сезонът на аспержите — вмъкна услужливо Франсис.

— Добре, но дали ги има в супермаркета?

Хенри въздъхна и се насочи към гората.

— Къде тръгна? — попита разтревожено Чарлс.

— Да извадя няколко папрати, после можем да си ходим.

— Я просто да забравим за това — каза Франсис, запали си цигара и хвърли клечката. — Никой няма да ни види.

Хенри се обърна.

— Някой може да ни види. Определено искам да имам извинение за присъствието си тук, ако се случи. И вдигни клечката — троснато се обърна Хенри към Франсис, който издуха облак дим и го изгледа свирепо.

С всяка изминала минута ставаше все по-тъмно и по-студено. Закопчах якето си и седнах на една мокра скала, надвиснала над пропастта. Загледах се в калното и задръстено с листа поточе долу, с половин ухо дочувах близнаците, които спореха какво ще приготвят за вечеря. Франсис се бе облегнал на едно дърво и пушеше. След малко изгаси цигарата в подметката на обувката си и се приближи, за да седне до мен.

Минутите се нижеха. Небето бе толкова заоблачено, че изглеждаше тъмно пурпурно. От другата страна на пропастта вятърът се провираше между горичка от блеснали брези, а аз потреперих. Спорът на близнаците бе скучен. Винаги, когато бяха в такова настроение — разстроени и емоционално неуравновесени — започваха да звучат като Хекъл и Джекъл^[35].

Изведнъж Хенри излезе от гората, разлюлявайки храсталаците и бършейки покритите си с мръсотия ръце в панталоните.

— Някой идва — каза той тихо.

Близнаците спряха да говорят и примигнаха срещу него.

— Какво? — попита Чарлс.

— По страничния път. Чуйте.

Мълчахме и се гледахме. Студен ветрец се втурна из гората и облак бели цветчета от кучия дрян се поръсиха по просеката.

— Нищо не чувам — каза Франсис.

Хенри сложи пръст на устните си. Петимата останахме нащрек и почакахме още малко. Поех си дъх и тъкмо щях да проговоря, когато чух нещо.

Стъпки, пукот на клонки. Спогледахме се. Хенри прехапа долната си устна и се огледа. Клисурата бе гола, нямаше къде да се скрием, нямаше как да притичаме през просеката и да се мушнем в гората, без да ни чуят. Щеше да каже нещо, когато много наблизо се разнесе шум от счупени клони и той изчезна между две дървета, сякаш се бе шмугнал във входа на някоя сграда по улицата.

Ние, останалите, останахме на открито и продължихме да се споглеждаме, а после погледнахме към Хенри, който бе на около десет метра от нас, скрит в горските сенки. Махна ни нетърпеливо. Чух внезапното хрущене от стъпки по чакъла и без да осъзнавам какво правя се обърнах и се престорих, че разучавам ствола на близкото дърво.

Стъпките приближаваха. Тръпки полазиха по врата ми, наведох се, за да разгледам още по-отблизо ствола, чиято сребриста кора бе хладна на допир, а в една пукнатина маршируваха мравки в лъскава черна колона.

Тогава, преди да се усетя, стъпките спряха много близо зад гърба ми.

Вдигнах очи и видях Чарлс. Гледаше право напред, а по лицето му бе изписан ужас. Тъкмо щях да го попитам какво става, когато въпреки мъчителното нежелание да повярвам на ушите си, чух гласа на Бъни точно зад себе си.

— Брей, мътните да ме вземат — започна рязко той. — Какво е това? Сбирка на клуба по природознание ли?

Обърнах се. Бъни в целия си почти двуметров ръст се извисяваше над мен, облечен в огромен жълт дъждобран, който стигаше почти до глезените му.

Настъпи страшна тишина.

— Здрасти, Бън — каза вяло Камила.

— Здрасти и на теб — той носеше бутилка бира — „Рокинг Рок“, странно е, че я помня. Вдигна я и отпи дълга, бълбукаща глътка. — Пфу. Абе вие доста се навъртате из гората напоследък. Знаеш ли — ръгна ме в ребрата Бъни, — опитвах се да се свържа с теб.

Внезапната и неподправена близост на присъствието му бе повече отколкото можех да понеса. Зяпнах го като ударен, а той отново отпи от бутилката, отново я свали и избърса устата си с опакото на ръката си. Беше толкова близо, че усещах тежките му, кисели дихания.

— Ааа — отмахна косата от очите си и се оригна. — И какво става, убийци на елени? Изведнъж ви се прииска да дойдете тук и да изучавате растителността?

Откъм гората се чу шумолене и осъдително изкашляне.

— Всъщност не съвсем — каза един хладен глас.

Бъни се обърна, слисан, аз също, и то точно навреме, за да видя Хенри, който излизаше от сенките.

Приближи се и любезно погледна Бъни. Държеше градинарска лопата за разсаждане, а ръцете му бяха почернели от кал.

— Здравей. Каква изненада!

Бъни му хвърли дълъг, злостен поглед.

— За Бога, какво правиш тук, мъртъвци ли погребваш?

Хенри се усмихна.

— Всъщност е голям късмет, че дойде.

— Това някакво събиране ли е?

— Да — каза любезно Хенри след кратка пауза. — Предполагам, че и така би могло да се нарече.

— Би могло — повтори подигравателно Бъни.

Хенри захапа долната си устна.

— Да — той отговори напълно сериозно. — Би могло. Въпреки че аз не бих използвал точно тази дума.

Всичко бе застинало. Някъде, далеч в гората, дочух слабия и нелеп кикот на кълвач.

— Я кажи — продължи Бъни и мисля, че за първи път усетих нотка на подозрение в гласа му. — Какво, по дяволите, правите тук?

Гората бе смълчана, не издаваше нито звук.

Хенри се усмихна.

— Как какво? Търсим нов вид папрат — отговори му и направи крачка напред.

Бележки

[1] (лат.) „Печално е да те хванат.“, Хораций, „Сатири“, книга 1, 2, 134. — (Бел.прев.) ↑

[2] (фр.) прозореца, стола. — (Бел.прев.) ↑

[3] (фр.) „Чувствам се като Елен Келер, приятелю.“ — Случаят на Елен Келер е известен в медицината, тя е родена незряща, глуха и няма, от 1880 г. може да разчита само на две от сетивата си — допир и мирис. — (Бел.прев.) ↑

[4] Филм на Алфред Хичкок от 1939 г., в който главният герой се опитва да помогне на агент от контраразузнаването и се забърква в страшни истории. — (Бел.прев.) ↑

[5] Банши — женски дух от ирландския фолклор, който с воя си предупреждава за наближаваща смърт. — (Бел.прев.) ↑

[6] Ядене на сурово месо. — (Бел.прев.) ↑

[7] (гр.) „привет“ — (Бел.прев.) ↑

[8] (лат.) — „пакостлив заек“ — (Бел.прев.) ↑

[9] Буквално „наострил уши“, но и цитат от Вергилий, „Енеида“, 1152. — (Бел.прев.) ↑

[10] Американски рок състав, създаден през 1965 г. в Сан Франсиско. — (Бел.прев.) ↑

[11] „Да заспя — да не живея!“, XXX, „Цветята на злото“, Ш. Бодлер, прев. К. Кадийски, изд. „Народна Култура“, С. 1984 г. — (Бел.прев.) ↑

[12] „В съня си — сън и от смъртта по-блед — …“, пак там. — (Бел.прев.) ↑

[13] Вид игра на карти с две тестета, в които влизат от седмиците до асата. — (Бел.прев.) ↑

[14] Игра на карти за двама до четирима играчи, в която също се използват само картите от седмица до асо. — (Бел.прев.) ↑

[15] Тоджо, Ямамото (1884–1948) — министър-председател на Япония от 1941 до 1944 г., през 1945 г. прави неуспешен опит за самоубийство, след оздравяването му е съден като военнопрестъпник и екзекутиран на 23 декември 1948 г. — (Бел.прев.) ↑

[16] (лат.) — огън, голям пожар, адска жега, страст. — (Бел.прев.) ↑

[17] (фр.) — огън. — (Бел.прев.) ↑

[18] Героиня от романа „Мартин Чъзълуит“ на Чарлс Дикенс. — (Бел.прев.) ↑

[19] „Сряда на пепелите“, III, Т. С. Елиът, „Четири квартета“, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2002 г., прев. В. Свинтила. — (Бел.прев.) ↑

[20] Първи химн към Зевс, Калимах — (Бел.прев.) ↑

[21] Сладък пай, поднасян с лъжица бита сметана. — (Бел.прев.) ↑

[22] Вид успокоително, наричано още „флуразепам“ — (Бел.прев.) ↑

[23] Вид малък гризач, според една от „градските легенди“ в САЩ, хомосексуалните използват тези гризачи за сексуални удоволствия — (Бел.прев.) ↑

[24] (англ.). „бръшлянова лига“ — първоначално име на спортната асоциация на осем елитни частни университета от североизточните щати (Браун, Кълъбмия, Корнел, Дартмут, Харвард, Принстън, Пенсилвания, Иейл), междувременно превърнало се в нарицателно за споменатите учебни заведения. — (Бел.ред.) ↑

[25] (лат.). Нека почива в мир. — (Бел.ред.) ↑

[26] (фр.). Нали? — (Бел.ред.) ↑

[27] (фр.) смисъл на живота. — (Бел.ред.) ↑

[28] Вид мухоморка, популярна под названията „булка гъба“ или „ченушка“, в античността се смята за царска гъба. — (Бел.прев.) ↑

[29] Елизабет Форд е съпруга на 38 президент на САЩ Джералд Форд, през 1978 г. постъпва в клиника, за да се лекува от алкохолизъм, през 1982 г. създава клиника, носеща нейното име, за лечение на алкохолици и наркомани. — (Бел.прев.) ↑

[30] Лотън, Чарлс (1899–1962) английски актьор, известен с ролята си във филма „Личният живот на Хенри VIII“ и „Бунтът на Баунти“.

Симпсън, Уолис, херцогиня на Уиндзор (1896–1986) два пъти развеждана американка, съпруга на Едуард, херцог на Уиндзор. Желанието на Едуард, тогава крал на Великобритания, да се ожени за нея, предизвиква конституционна криза и води до абдикацията му.

Стайн, Гъртруд (1874–1946) американска писателка, поетеса, феминистка и авторка на пиеси, прекарала по-голяма част от живота си във Франция, заедно с дългогодишната си приятелка Алис Б. Токлас.

Конъли, Сирил (1903–1974) публицист от англо-ирландски произход, дългогодишен редактор на влиятелното литературно списание „Хоризонт“. — (Бел.прев.) ↑

[31] Актън, Харълд (1904–1994) писател и учен, може би най-известен като прототип за героя Антъни Бланш на Ивлин Уо от романа „Завръщане в Брайдсхед“. — Бел.пр. ↑

[32] Мърфи, Сара Шърмън (1883–1975) в началото на XX в. се мести със съпруга си Джералд на Френската Ривиера, където поддържа контакти с артисти и писатели, Пабло Пикасо я изобразява в няколко от работите си от 1923 г. ↑

[33] (фр.) рецепта за морски език. — (Бел.прев.) ↑

[34] Легендите разказват, че Чезаре Борджия имал пръстен с лъвска глава, чиито зъби били намазани с отрова, Катерина Медичи се опитва да отрови Анри дьо Бурбон с книга за лов с намазани с отрова страници, а майка му, Жана д’Албре, убива с отровни ръкавици, подготвени от придворния парфюмерист. — (Бел.прев.) ↑

[35] Анимационна поредица от САЩ (1956–1982), чиито главни герои са две неразделни и напълно идентични на външен вид свраки. — (Бел.прев.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дона Тарт Тайната история (7)

Метаданни

Данни

Тайната история

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава пета

Дона Тарт
Тайната история (7)