Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (28)

28

Не можех да помръдна. Стоях втрещен. Голямото чудовище здраво прегръщаше Никол… толкова силно, че я повдигна от пода.

— Спри! — най-сетне успях да изрека задавено. — Ще я смачкаш!

Без да мисля, се хвърлих напред. Хванах с две ръце косматите му китки… и се опитах да го отскубна от сестра ми.

Той изсумтя ядосано и ме блъсна настрани.

Залитнах назад и… паднах върху Лорън. Обърнах се и видях, че чудовището продължава да стиска Никол.

Лорън посочи към пода.

— Джордан… виж!

Погледнах надолу и видях малка локвичка под краката на Никол. От нея капеше вода и се изпаряваше. Изчезваше.

Привидя ли ми се или беше истина — пръстите на краката на Никол се размърдаха.

Да!

Приближих се. Погледнах лицето й. На бузите й се бяха появили розови петна.

Да!

Парчета лед се свлякоха от тялото й. Удариха се в пода, стопиха се и изчезнаха. Обърнах се към Лорън.

— Ура! — извиках радостно. — Той я размразява!

По лицето на Лорън пробяга неуверена усмивка.

Няколко секунди по-късно снежното чудовище пусна Никол. Ледът и снегът се бяха стопили и бяха изчезнали. Чудовището доволно изсумтя и направи крачка назад.

Никол вдървено размърда ръцете си. Потърка лице, сякаш се събуждаше.

— Никол! — извиках аз и я хванах за раменете. Топли. Раменете й бяха топли. — Добре ли си?

Тя поклати замаяно глава.

— Какво стана?

Лорън дотича до Никол и я прегърна.

— Ти замръзна! — каза й тя. — Замръзна като снежен човек! Но слава богу — вече си добре!

Обърнах се и видях, че чудовището ни гледа.

— Благодаря ти! — извиках му аз.

Не знам дали ме разбра, но изсумтя.

— Да се махаме оттук — подкани ни Лорън. — Замръзвам!

— Може би слънцето ще те стопли — казах й аз.

Отворихме вратата на тъмната стаичка и излязохме навън. Слънцето все още прежуряше. Въздухът беше прекалено горещ. Но целият двор беше покрит със сняг.

— О, да — измърмори Лорън. — Забравих за това.

— Ей… — извиках аз, когато видях, че Йети се измъква от тъмната стаичка. — Той ще избяга! — изкрещях аз.

— Татко ще ни убие! — извика Никол.

Тримата започнахме да крещим на чудовището.

То не обърна внимание на виковете ни и с тежки стъпки тръгна през снега. Присви очи към покритото със сняг дърво и пристъпи към него. Обгърна го с ръце. И го гушна силно, точно както беше гушнал Никол.

Видях, че снегът започна да се топи. Бялата пелена се свлече надолу, надолу, сви се и… дървото отново стана зелено и златисто под слънчевите лъчи.

— Леле! — тихо казах аз, притиснал с ръце лицето си.

Но голямото космато същество криеше още изненади.

Изсумтя силно и падна върху покритата със сняг земя. Докато го гледахме изненадани, то започна да се търкаля в снега.

Снегът полепна по козината му. И докато се търкаляше, снегът изчезваше под него.

Не след дълго снежното чудовище се търкаляше по зелената трева. Най-сетне снегът беше изчезнал.

То скочи на крака. Ококори очи и нададе болезнен вик.

— Какво му е? — зачуди се Лорън.

Йети се огледа, шашнат от зелената трева, от палмите. После вдигна очи към палещото слънце.

Стисна косматата си глава и нададе още един ужасен вик.

За миг изглеждаше объркан. Уплашен. После изсумтя с дебел глас… и хукна надолу по улицата. Големите му лапи удряха силно по тротоара.

Затичах се след него.

— Чакай! Върни се!

Пресече през някакъв двор и продължи да тича.

Отказах се. Нямаше как да го хвана. Никол и Лорън ме настигнаха.

— Къде отива? — запита Никол.

— Мисля, че търси студено място — каза Лорън.

Никол се съгласи:

— Сигурно си права. Трябва да му е много горещо. Пасадена не е място за Йети.

— Може би ще си намери пещера горе в планината — казах аз. — Там е доста по-студено от тук. Само се надявам да си намери пликче с ядки.

Затътрихме се обратно към нашия двор. Отново зелен. И горещ. Знаех, че в главите и на двама ни се върти една и съща дума — Татко.

Беше ни забранил да пипаме контейнера. А ние не го послушахме.

Сега снежното чудовище го нямаше. Голямото откритие на татко. Големият шанс на татко за слава.

Нямаше го. Завинаги.

Вината беше наша.

— Поне татко има снимки — казах глухо аз. — Снимките сами по себе си са впечатляващи.

— Предполагам — отвърна Никол, хапейки нервно долната си устна.

Върнахме се в тъмната стая, за да затворим контейнера. Погледнах вътре. Бяха останали две вълшебни снежни топки.

— Тези неща са опасни. По-добре да ги махнем оттук — предупреди Никол.

— Не ги пипам — отстъпи назад Лорън.

— Права си — казах на сестра ми. — Трябва да ги скрием някъде. Твърде опасни са, за да останат тук.

Никол изтича до къщата и се върна с чувал за боклук.

— Бързо… пъхни ги тук.

Внимателно вдигнах снежните топки една по една и ги пъхнах в чувала. После го усуках и го вързах здраво.

— Сега какво? — запита Лорън.

— Ще трябва да ги изстреляме в космоса — каза Никол. — Ако някой се добере до тях и навсякъде се покрие със сняг, ще стане голяма беля. Ще ни е нужно снежното чудовище, за да се отървем от снега… а него вече го няма.

— Пасадена може да се превърне в ски курорт! — пошегувах се аз. — Може да караме кънки в плувния басейн на Кайл и Кара.

Потръпнах. Не ми се искаше да мисля за близнаците. Не исках да мисля за сняг.

— Трябва да заровим снежните топки — казах им аз. — Но къде?

— Не в моя двор! — възпротиви се Лорън.

Аз пък не исках да ги заравям в нашия двор. Какво ли щеше да стане с тях под земята? Дали снегът ще се разпространи и под земята?

Излязохме от тъмната стая и огледахме района за подходящо място.

— Какво ще кажете за празния парцел? — предложи Никол.

От другата страна на улицата, точно до къщата на Кайл и Кара Милър, имаше свободен парцел. Там нямаше нищо, освен купчини пясък и няколко празни бутилки.

— Идеално — казах аз. — Никой няма да намери снежните топки там.

Никол изтича до гаража и взе лопата. Пресякохме улицата, като се оглеждахме някой да не ни види.

— Хоризонтът е чист — казах аз.

Хванах лопатата и изкопах дълбока дупка в пясъка. Отне повече време, отколкото предполагах. Пясъкът все се свличаше в дупката.

Най-накрая дупката стана достатъчно дълбока.

Никол пусна чувала вътре.

— Довиждане, снежни топки — каза тя. — Довиждане, Аляска.

Затрупах дупката с пясък. Лорън я заравни, така че да не се познава, че там е копано.

— Пфу — изпъшках аз и избърсах потта от лицето си. — Радвам се, че всичко свърши. Да влезем и да се охладим.

Оставих лопатата навън. После с Никол и Лорън си сипахме ябълков сок и се тръшнахме пред телевизора.

След малко чухме, че колата на татко влиза във входната алея.

— О-хо! — подскочи Лорън — Май е по-добре да се прибирам. Чао, до скоро! — Тя се затича към задната врата. — Късмет! — Вратата се тръшна след нея.

Погледнах притеснено Никол.

— Колко ли ще се ядоса татко? Той откри невероятно рядко създание, донесе го вкъщи, а ние го изпуснахме и то избяга. Доста гадно, а?

Никол потръпна.

— Ако му разкажем цялата история, ще се зарадва, че не сме пострадали и може да не ни се ядоса толкова.

— Аха. Може би.

Предната врата се отвори.

— Ей, деца! — извика татко. — Как е снежното ни чудовище?