Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (23)

23

— Не! — изкрещяхме с Никол.

— Не мога да повярвам! — извика татко и удари с юмрук празната раница. — Сигурно Артър е взел и радиото, за да не можем да го издадем.

Закрачих из стаята, уплашен и бесен. Кучетата ни, шейната ни, храната ни — Артър беше взел всичко.

А сега и радиото.

Дали не ни остави да замръзнем тук? Да умрем от глад?

— Успокой се, Джордан — каза татко.

— Но, татко… — прекъсна го Никол.

Татко изшътка.

— Чакай малко, Никол. Трябва да измисля как да се справим.

Татко започна да тършува из цялата хижа.

— Не се паникьосвай! Не се паникьосвай! Не се паникьосвай! — чух го да си повтаря той.

— Но, татко… — каза Никол, като го дръпна за ръкава.

— Никол! — рязко й казах аз. — Ние сме в голяма беда. Може да умрем тук!

— Татко! — настоя тя. — Чуй ме! Ти вчера уви радиото, за да не замръзне. То е в спалния ти чувал!

Татко зяпна.

— Права си! — извика той. Тръгна бързо към спалния си чувал и бръкна вътре. Порови… и извади радиото, увито във вълнен шал.

Включи го и завъртя скалата.

— Икнек. Икнек. Обади се, Икнек.

Татко помоли от летището на Икнек да ни изпратят хеликоптер. Опита се да опише къде се намираме.

С Никол се усмихнахме един на друг полузаспали.

— Отиваме си вкъщи! — каза радостно тя. — Вкъщи, в слънчева и топла Пасадена.

— Ще разцелувам някоя палма! — обявих аз. — Не искам никога повече да виждам сняг!

Нямах идея, че снежното ни приключение тепърва започва!