Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (22)

22

Татко ме хвана за ръката и ме дръпна в пещерата. Чух как ледената вода капе по стената в дъното. Премигах в тъмнината.

Къде е то? Къде е Йети?

Чух фотоапарата на татко да щрака. Стараех се да не се отдалечавам. Извиках, когато забелязах чудовището. Очаквах да изреве и да ни подгони.

Но то стоеше вдървено и гледаше право напред.

Отново замръзнало. Вътре в огромен леден блок.

Никол се приближи до него.

— Как ли го прави това?

— Това е невероятно! — извика татко, щракайки снимка след снимка. — Невероятно!

Загледах се в лицето на чудовището. То ни наблюдаваше от ледения къс. Очите му блестяха, устата му беше озъбена.

— Това е най-невероятното откритие в историята! — възкликна татко. — Осъзнавате ли колко известни ще станем?

За миг спря да снима и се вторачи в кафявото космато същество.

— Защо да спираме дотук? — промълви той. — Защо да се връщаме само със снимки? Защо да не отведем и самото чудовище в Калифорния? Знаете ли каква сензация ще бъде?

— Но… как? — попита Никол.

— То е живо, разбираш ли, татко — предупредих го аз. — Искам да кажа, то може да разчупи леда. И като го направи, е наистина страшен. Не мисля, че можеш да го овладееш.

Татко почука леко по леда.

— Няма да му позволим да излезе от леда — каза той. — Поне не, докато е в наши ръце.

Татко обиколи целия леден блок, потърквайки с ръка брадичката си.

— Ако поочупим малко леда, може да се побере в един от контейнерите ни — каза той. — После ще отнесем чудовището в Калифорния като къс лед, заключен в контейнера. Той е херметически, така че ледът няма да се стопи.

Приближи се до леда и щракна още няколко снимки на озъбеното лице на чудовището.

— Да идем да донесем контейнера, деца.

— Татко… почакай! — Не ми хареса идеята му. — Не разбираш. Чудовището може да ни види сметката! Веднъж ни пусна. Но защо да го прави втори път?

— Погледни зъбите му, татко — примоли се Никол. — Толкова е силен, че ни вдигна и двамата.

— Рискът си струва — настоя татко. — Никой от вас не е пострадал, нали?

С Никол кимнахме.

— Да, но…

— Да вървим. — Татко вече беше решил. Нямаше да чуе нашите предупреждения.

Никога не го бях виждал толкова развълнуван. Докато излизахме от пещерата, той извика на чудовището:

— Стой тук… веднага се връщаме!

Втурнахме се към хижата през снега.

Татко извади контейнера навън. Беше дълъг към два метра и широк към метър.

— Ще се побере — каза той. — Но контейнерът заедно с него ще стане много тежък.

— Трябва ни кучешки впряг, за да го изтеглим — каза Никол.

— Но Артър взе шейната — напомних аз. — Така че май не става. Ще трябва да се приберем у дома без Йети. Колко жалко!

— Отзад може да има и друга шейна — предположи татко. — Все пак това е било хижа на водачи на впрягове.

Сетих се за старата шейна под навеса на кучетата. Никол също я беше виждала. Тя поведе татко натам.

— Фантастично! — извика татко. — Сега да идем да хванем чудовището, преди да е избягало.

Впрегнахме Ларс, единственото ни куче, в старата шейна и забутахме контейнера към леговището на Йети.

Прокраднахме се тихичко в пещерата, теглейки контейнера след себе си.

— Внимателно, татко — предупредих аз. — Може да е разчупил вече леда.

Но косматият Йети стоеше там, където го бяхме оставили, замръзнал в буца лед.

Татко започна да реже леда с трион, за да го смали.

Крачех нервно.

— Побързай! — прошепнах. — Може всеки момент да изскочи.

— Не е лесно — рязко отвърна татко. — Режа толкова бързо, колкото мога.

Всяка секунда ми се струваше като цял час. Наблюдавах внимателно чудовището за някакви признаци на движение.

— Татко, трябва ли да режеш толкова шумно? — притесних се аз. — Шумът може да го събуди!

— Успокой се, Джордан — каза татко. Но гласът му прозвуча напрегнато и пискливо.

После дочух изпукване.

— Внимавай! — извиках аз. — То започва да чупи леда.

Татко се изправи.

— Аз отчупих малко от леда, Джордан.

Погледнах чудовището. Не беше помръднало.

— Добре, деца — каза татко. — Готови сме. — Той беше оформил правоъгълник с дължина към два метра. — Помогнете ми да го плъзна в контейнера.

Отворих капака. С Никол помогнахме на татко да подпъхне ледения къс и внимателно да го пусне в контейнера. Едвам се смести. После плъзнахме контейнера по земята до отвора на пещерата. Татко го върза с въже и излезе от дупката.

— Ще вържа въжето за шейната — извика татко отгоре. — Така Ларс ще ми помогне да го извадим.

— Ей — прошепнах на Никол. — Да пъхнем няколко топки сняг в контейнера. Просто за забавление. Може да ги метнем по Кайл и Кара, когато се приберем. Сняг от пещерата на Йети — никога няма да могат да ни надвият.

— Не, моля те. Не отваряй контейнера — примоли се Никол. — Едвам напъхахме чудовището вътре.

— Има място и за снежни топки — настоях аз и бързо направих няколко, като ги стисках силно. После открехнах капака и ги пъхнах до ледения блок.

За последен път погледнах чудовището за някакви признаци на живот. Леденият къс беше непокътнат. Бяхме в безопасност.

— Вътре няма да се разтопят — казах аз, докато затварях здраво капака на контейнера. Завихме болта на ключалката и затегнахме въжето. Бях абсолютно сигурен, че снежното чудовище няма да може да се измъкне, дори да разчупи леда вътре.

— Готови? — извика татко отгоре. — Едно, две, три — вдигаме!

Татко и Ларс затеглиха въжето, докато контейнерът не се отлепи от земята. С Никол се мушнахме под него и го бутахме отдолу.

— Пак! — изкрещя татко. — Вдигаме!

Бутахме с всичка сила.

— Много е тежък! — измрънка Никол.

— Хайде, деца! — извика татко. — Бутайте!

Бутнахме силно контейнера. Татко и Ларс го издърпаха през ръба на отвора на пещерата. Татко се свлече на снега.

— Уф! — измърмори той и избърса веждата си. — Най-трудното мина.

Помогна ни да излезем навън.

Починахме си няколко минути. После довлякохме контейнера върху шейната. Татко я прикрепи здраво с въжето. Ларс затегли шейната към хижата.

Вече вътре, татко ни прегърна.

— Ама че ден! Велик ден! — Обърна се към мен. — Видя ли, Джордан? Нищо лошо не се случи.

— Извадихме късмет — казах аз.

— Много ми се спи — измрънка Никол, потъвайки в спалния си чувал.

Погледнах през прозореца. Както обикновено, слънцето си стоеше високо в небето. Но знаех, че вече трябва да е много късно.

Татко погледна часовника си.

— Почти полунощ е. Вие двамата трябва да поспите — каза той и се намръщи. — Но не искам да се събудя и да няма храна. Ще повикам помощ по радиото. Така че ще спите, като стигнем града.

— Може ли да отидем на хотел? — запитах аз. — Да спим в легло?

— Ако намерим — обеща татко.

Отвори раницата си и започна да търси радиото. Разрови нещата, после ги извади едно по едно. Компас. Резервен фотоапарат. Кутийки с филми. Чифт чорапи, загънати на топка.

Не ми харесваше изражението на лицето му. Той обърна раницата и изсипа всичко на пода. Отново прегледа всичко и започна да нервничи.

— Татко? Какво става?

Когато ме погледна, на лицето му беше изписан ужас.

— Радиото — промълви той. — Няма го.