Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (95)

64
Човек на крайностите

„Те излизат от ямата, двама мъртъвци, със сърце в ръце, и аз знам, че съм видял истинската слава.“

Какаша 1173 г., 13 секунди преди смъртта. Обект: водач на рикша.

— Не можех да реша дали си сериозен или не — спокойно обясняваше Навани на Далинар, докато двамата се разхождаха бавно около високия походен дворец на Елокар. — През половината време изглеждаше, че ме ухажваш — намеци за флирт, а след това оттегляне. През другата половина бях сигурна, че не съм те разбрала правилно. А Гавилар бе толкова открит. Винаги предпочиташе да вземе това, което е пожелал.

Далинар кимна замислено. Носеше синята си униформа, а Навани бе в рокля в убит кестеняв цвят с плътен подгъв. Градинарите на Елокар бяха започнали да култивират тукашните растения. От дясната страна като ограда се издигаше висока до кръста виеща се лента от жълт шистокор. Каменообразното растение бе обрасло с малки гроздове бобинки; бисерните им черупки бавно се отваряха и затваряха, докато животинките дишаха. Приличаха на малки усти, които безмълвно и ритмично разговарят помежду си.

Далинар и Навани бавно изкачваха хълма. Той се движеше със сключени зад гърба ръце. Следваха ги почетната му гвардия и писарите на Навани. Някои изглеждаха притеснени от дългото време, което двамата прекарваха заедно. Колко ли от тях подозираха истината? Всички? Някои? Никои? Имаше ли това значение?

— Тогава нямах намерение да те подвеждам — тихо продължи той, за да пази думите си от любопитни уши. — Смятах да те ухажвам, но Гавилар заяви, че те харесва. И аз реших, че трябва да отстъпя.

— Само толкова? — попита го тя. Звучеше обидена.

— Не разбра, че аз те харесвам. Мислеше, че щом съм Ви запознал, му намеквам, че трябва да те ухажва. Отношенията ни често бяха такива; аз намирах хора, които той трябва да познава, и ги отвеждах при него. Много късно разбрах какво съм направил, когато съм те дал на Гавилар.

— „Дал“ си ме? Да не би да имам на челото си робско клеймо, за което не знам?

— Нямах предвид…

— О, стига — прекъсна го Навани и гласът й внезапно стана нежен.

Далинар потисна една въздишка; при все че вече бе съзряла, настроенията й винаги се меняха бързо като сезоните. Всъщност, това беше част от нейния чар.

— Често ли се отдръпваше пред него? — попита тя.

— Винаги.

— Това не стана ли досадно?

— Не мислех много за него — поде Далинар. — Когато мислех… да, бях разочарован. Но това бе Гавилар. Знаеш какъв беше. Силата на волята, изразът на вродено превъзходство. Винаги изглеждаше изненадан, когато някой му отказва, или когато светът не постъпва, както на него му се иска. Не ме принуди да се дръпна — просто нещата стояха така.

Навани кимна разбиращо.

— Няма значение — продължи Далинар. — Извинявам ти се за това, че съм те подвел. Аз… добре, беше ми трудно да дам воля на чувствата си. Боя се, че — понякога — позволявам твърде много от истинските ми чувства да се проявят.

— Е, мисля, че мога да ти го простя — отвърна му тя. — Въпреки че през следващите две десетилетия се постара да мисля, че ме ненавиждаш.

— Нищо такова не съм направил!

— О! А как иначе трябваше да тълкувам студенината ти? Честото ти излизане от стаята, щом вляза?

— Сдържах се — обясни Далинар. — Бях взел решението си.

— Изглеждаше като омраза — продължи Навани. — Макар че няколко пъти се питах какво ли криеш под каменния си поглед. Разбира се, тогава се появи Шшшш.

Както винаги при споменаването на името на жена му, той го чу като звука на тихо издухван въздух и то незабавно изчезна от ума му. Не можеше да чуе или да си спомни нейното име.

— Тя промени всичко — каза Навани. — Изглеждаше, че наистина я обичаш.

— Обичах я — призна Далинар. Наистина я бе обичал. Нали? Не можеше да си спомни нищо.

— Как изглеждаше тя? Имам предвид, според теб — бързо добави той. — Как я виждаше?

— Всички обичаха Шшшш — отговори му Навани. — Опитах се да я намразя, но накрая можех само леко да ревнувам.

— Ти? Да я ревнуваш? За какво?

— Защото — изрече Навани — тя ти прилягаше толкова добре, не правеше неуместни забележки, никога не тормозеше хората наоколо, винаги бе спокойна. — Усмихна се. — Като си мисля, наистина съм можела да я мразя. Но тя бе толкова мила. При все че не беше много… ммм…

— Какво?

— Умна — довърши Навани. Изчерви се, което бе необичайно за нея. — Съжалявам, Далинар, но не беше. Не бе глупава, но… е… не всеки може да бъде умен. Може би това бе част от чара й.

Явно смяташе, че Далинар ще бъде засегнат.

— Няма нищо — успокои я той. — Изненада ли се, че се ожених за нея?

— Кой можеше да бъде изненадан? Както казах, тя бе създадена за теб.

— Понеже си подхождахме в умствено отношение? — запита той сухо.

— Съвсем не. Но имахте еднакъв нрав. В някакъв момент, след като престанах да опитвам да я мразя, си помислих, че ние четиримата можем да бъдем доста близки. Но ти беше много официален с мен.

— Не можех да допусна други… отклонения да те накарат да мислиш, че все още изпитвам влечение.

Последните думи той произнесе неловко. Все пак, не правеше ли точно това сега? Да се отклонява?

Навани го изгледа.

— Ето те пак.

— Какво?

— Изпитваш вина. Далинар, ти си прекрасен, почтен човек — но наистина си склонен към самодоволство.

Вината? Като самодоволство?

— Никога досега не съм гледал на това така.

Тя се усмихна.

— Какво? — запита я той.

— Искрен си, нали, Далинар?

— Опитвам се — отвърна той. — Макар че характерът на отношенията ни постоянно поддържа някакъв вид лъжа.

— Не сме лъгали никого. Нека си мислят или предполагат каквото искат.

— Смятам, че си права.

— Обикновено съм. — За момент тя замълча. — Съжаляваш ли, че…

— Не — отговори той остро и силата на отрицанието му го изненада. Навани просто се усмихна.

— Не — продължи той по-спокойно. — Не съжалявам за това, Навани. Не знам как да действам, но няма да се отпускам.

Тя се спря край туфа малки скални пъпки, с размера на юмрук, пуснали ластарите си като дълги зелени езици. Бяха се наредили като букет, израсъл на голям овален камък край пътеката.

— Предполагам, че е твърде много да искам от теб да не се чувстваш виновен — каза тя. — Не можеш ли поне мъничко да се отпуснеш?

— Не смятам, че мога. Особено сега. Трудно ще ми бъде да ти обясня.

— Би ли опитал? Заради мен?

— Аз… Така. Аз съм човек на крайностите, Навани. Открих го в младежките си години. И винаги откривах, че единственият начин да контролирам тези крайности е да посветя живота си на нещо по-голямо. Най-напред беше Гавилар. Сега е Кодексът и учението на Нохадон. Те са нещото, с което се връзвам. Като заграждението около огъня, което трябва да го спира и контролира.

Пое дълбоко дъх.

— Аз съм слаб човек, Навани. Наистина. Дам ли си няколко стъпки свобода, разрушавам всичките си забрани. Следването на Кодекса през годините след смъртта на Гавилар ме прави силен. Ако оставя няколко пукнатини в тази броня, може да се превърна в човека, който бях някога. И който никога отново не искам да бъда.

Човекът, който бе помислил да убие брат си заради трона — и заради жената, която се бе омъжила за същия този брат. Но не можеше да обясни това, не смееше да каже на Навани до какво почти го бе довело желанието му да я притежава.

На същия ден Далинар се бе заклел, че никога няма да заема трона. Това беше едно от ограниченията му. Можеше ли да обясни как тя, без дори да го опитва, ги рушеше? Колко трудно му бе да примири дълго съзрявалата си любов към нея с вината, че е взел това, което някога бе отстъпил на брат си?

— Ти не си слаб мъж, Далинар — възрази му Навани.

— Слаб съм. Но слабостта, ако е вързана както трябва, може да подражава на силата, както страхът може да минава за смелост, ако няма накъде да бяга.

— Но в книгата на Гавилар няма нищо, което да ни спира. Това е само традиция, която…

— Усещането е за нещо нередно — прекъсна я Далинар. — Моля те, не се притеснявай; аз го правя достатъчно и за двама ни. Ще намеря начин това да стане; просто те моля за разбиране. Ще отнеме време. Когато съм обезсърчен, то не е заради теб, а заради ситуацията.

— Мисля, че мога да приема това. При положение, че си готов да живееш със слуховете. Вече се носят.

— Това не са първите слухове за мен — отговори той. — По-малко се притеснявам за тях, отколкото за Елокар. Как ще му го обясним?

— Съмнявам се, че ще забележи — изсумтя в отговор Навани и отново потегли. — Толкова е зает да мисли за паршендите, а от време на време и за това, че някой в лагера опитва да го убие.

— Това може да подсили страховете му — каза Далинар. — От връзката ни може да си измисли много заговори.

— Е, той…

От ниското силно зазвучаха рогове. Далинар и Навани спряха, за да чуят и да разпознаят сигнала.

— Отче на Бурите — каза Далинар — видели са пропастно чудовище на самата Кула. Това е едно от платата, които Садеас постоянно наблюдава.

Далинар усети прилив на въодушевление.

— Върховните принцове никога не успяха да спечелят скъпоценно ядро там. Ще бъде голяма победа, ако ние двамата можем да го направим заедно.

Навани стана притеснена.

— Прав си за него, Далинар. Необходим ни е за нашата кауза. Само го дръж на разстояние от себе си.

— Пожелай ми благоприятен вятър — тръгна към нея, но се спря. Какво щеше да направи? Да я прегърне тук, пред всички? Това щеше да възпламени слуховете като огън, хвърлен посред езеро от масло. Все още не беше готов за нещо такова. Вместо това се поклони и забърза, за да отговори на сигнала и да събере Бронята си.

Едва на средата на пътеката се спря и помисли върху думите на Навани. Тя каза: „Необходим ни е за нашата кауза“.

А каква беше тяхната кауза? Съмняваше се, че и самата Навани знае. Но вече мислеше за тях двамата като за едно. Тогава разбра, че и той мисли така.

* * *

Роговете свиреха, прекрасният и чист звук, който означаваше близостта на битката. В дърводелския двор настана суматоха. Дойдоха заповедите. Трябваше да атакуват отново Кулата — мястото, където Мост Четири се бе провалил, където Каладин бе предизвикал катастрофа.

Най-голямото плато. Най-желаното.

Мостовите търчаха нагоре-надолу за одеждите си; дърводелците и чираците им се отдръпваха; Матал крещеше заповеди; пробегът бе единственият път, когато го правеше без Хашал. Водачите на мостовете викаха на отрядите си да се строят и с това показваха поне мъничко желание да водят.

Въздухът бе шибнат от вятър, който вдигна трески и изсъхнали стръкове трева в небето. Мъжете крещяха, камбаните биеха. Посред цялата бъркотия пристъпи Мост Четири с Каладин начело. Въпреки напрежението войниците спряха, мостовите зяпнаха, а дърводелците и чираците им замръзнаха.

Тридесет и пет мъже пристъпваха в ръждивооранжева броня от черупка, умело изработена от Лейтен, за да приляга на кожените жакети и шапки. Освен нагръдните брони бяха изрязали предпазители за ръцете и наколенници. Шлемовете бяха сглобени от различни парчета черупка от глава и по настояване на Лейтен бяха украсени с гребени и шипове, подобни на малки рога или на ръбовете на рачешка черупка. Нагръдниците и предпазителите също бяха украсени — изрязани назъбено, та напомняха на острието на трион. Безухият Якс купи бяла и синя боя и нарисува фигури по оранжевата броня.

Всеки от мостовите от Мост Четири носеше голям дървен щит, за който бяха привързани — вече здраво — червени кости на паршенди. Повечето бяха ребра, подредени в спирала. Някои от хората бяха поставили в центъра на щита пръстови фаланги, за да тракат, а други бяха поставили щръкналите ребра отстрани на шлемовете си и те приличаха на зъби или челюсти.

Останалите гледаха изненадани. Не виждаха бронята за пръв път, но за пръв път всеки от хората от Мост Четири щеше да я носи. Всичките заедно бяха впечатляващи.

Десет дни и шест пробега с моста позволиха на Каладин и останалите да подобрят начина си на действие. Петима бяха примамки, а още петима, разположени отпред, държаха щитове и крепяха моста само с една ръка. Броят им бе нараснал заради ранените от другите отряди, които бяха спасили; те вече бяха достатъчно силни, за да помагат в носенето.

Засега — въпреки шестте пробега — нямаше нито един смъртен случай. Останалите мостови говореха за чудо. Каладин не знаеше. Само гледаше да има винаги при себе си кесия, пълна със заредени сфери. Повечето от паршендските стрелци явно целеха него. Някак бяха разбрали, че той стои зад цялата работа.

Стигнаха моста и се строиха; щитовете бяха завързани за поставени отстрани пръти, за да бъдат използвани. Когато вдигнаха моста, от останалите отряди се понесе приветствен вик.

— Това е нещо ново — каза Тефт на Каладин.

— Май най-накрая са разбрали какви сме ние — отвърна му Каладин.

— И какви сме?

Каладин постави моста на раменете си.

— Ние сме техните защитници. Мост, напред!

Затичаха се от двора, съпроводени от радостни викове.

* * *

Баща ми не е луд, мислеше си Адолин, енергичен и нетърпелив, докато оръжейниците му поставяха Бронята.

Няколко дни се тормозеше от откритието на Навани. Въобще не е бил прав. Далинар Колин не отслабваше. Не страдаше от старческо слабоумие. Не беше страхливец. Далинар е бил прав, а Адолин — не. След доста размишления, Адолин взе решение.

Радваше се, че е грешал.

Усмихна се и сви пръстите на Бронираната си ръка, докато оръжейниците се преместваха от другата му страна. Не знаеше какво означават виденията, нито какво бе тяхното послание. Баща му явно бе някакъв пророк и това беше страшно за помисляне.

Но засега бе достатъчно, че Далинар не е безумен. Време беше да му повярва. В името на Отеца на Бурите, той заслужаваше това от синовете си.

Оръжейниците свършиха с бронята на Адолин. Отстъпиха, той излезе на слънцето и се пригоди към силата, скоростта и тежестта на Бронята. Нитер и още петима от Сините гвардейци се приближиха; един от тях водеше Чистокръвен. Адолин пое юздите, но най-напред разходи ришадиеца, за да може още по-добре да привикне с Бронята.

Скоро стигнаха плаца. Далинар, облечен в Бронята си, разговаряше с Телеб и Ламар. Сякаш се извисяваше над тях, докато сочеше на изток. Ротите вече се движеха към ръба на платото.

Адолин нетърпеливо доближи баща си. Видя как една фигура язди недалеч покрай източната страна на лагерите. Фигурата носеше яркочервена Броня.

— Татко? — посочи Адолин. — Какво прави там? Не трябва ли да чака да стигнем до лагера му?

Далинар вдигна поглед, махна на коняря да доведе Храбрец и двамата препуснаха. Тръгнаха да пресрещнат Садеас, следвани от десетина Сини гвардейци. Нима Садеас искаше да отмени атаката? Да не би да се притесняваше от ново поражение при Кулата?

Щом го доближиха, Далинар спря коня.

— Трябваше да си тръгнал, Садеас. Скоростта е важна, ако искаме да достигнем платото, преди паршендите да са взели скъпоценното ядро и да са си тръгнали.

Върховният принц кимна.

— Отчасти съм съгласен. Но най-напред трябва да проведем съвет. Далинар, ние щурмуваме Кулата! — Изглеждаше нетърпелив.

— Да, и?

— Проклятие, човече! — отвърна му Садеас. — Ти си този, който ми каза, че трябва да намерим начин да приклещим голяма войска на паршендите на някое плато. Кулата е най-доброто място. Те винаги пристигат там с големи сили, а две от страните й са недостъпни.

Адолин усети как кима в съгласие.

— Да — каза той. — Татко, той е прав. Ако можем да ги хванем натясно там и да ги ударим здраво…

Паршендите обикновено бягаха при тежки загуби. Това бе едно от нещата, които толкова проточваха войната.

— Това може да е повратната точка във войната — продължи Садеас с блеснал поглед. — Според писарите ми не са им останали повече от двадесет или тридесет хиляди души. Ще изпратят там десет хиляди — винаги правят така. Но ако можем да ги обкръжим и избием, можем почти да ги лишим от възможност да водят война на Равнините.

— Ще стане, татко — нетърпеливо додаде Адолин. — Това може да е случаят, който чакаме — който ти чакаш. Начин да обърнем войната, начин да нанесем такива загуби на паршендите, та да не могат да си позволят да продължат да воюват!

— Трябват ни войски, Далинар — каза Садеас. — Много. Колко хора можеш да изкараш? Максимумът?

— Веднага? Може би осем хиляди.

— Ще трябва — каза Садеас. — Успях да вдигна седем хиляди. Ще ги доведем всичките. Ела с хората си в моя лагер, ще вземем всичките ми мостови отряди и ще тръгнем заедно. Паршендите ще са стигнали първи — неизбежно е на плато, което е близо до тяхната страна — но ако сме достатъчно бързи, ще ги обкръжим там. Тогава ще им покажем на какво е способна една истинска алетска армия!

— Няма да излагам на опасност живота на хората от мостовете ти, Садеас — възрази Далинар. — Не знам дали мога да се съглася на изцяло обща атака.

— А — отвърна му Садеас. — Имам нов начин да използвам мостовите, и така не се губи толкова живот. Загубите им станаха почти никакви.

— Вярно? — попита Далинар. — Заради мостовите с броня ли? Какво те накара да промениш това?

Садеас вдигна рамене.

— Може би си ми повлиял. Както и да е, трябва да тръгваме. Заедно. При численост, равна на тяхната, не мога да рискувам да ги нападна и да те чакам да ме настигнеш. Искам да тръгнем заедно и да нападнем заедно, и да си съдействаме колкото можем повече. Ако още се притесняваш за мостовите, аз мога да нападна пръв и да завзема плацдарм, а след това ти да преминеш, без да излагаш на опасност живота на мостовите.

Далинар изглеждаше замислен.

Хайде, татко, мина през ума на Адолин. Ти чакаше за възможност да удариш паршендите силно. Ето я!

— Много добре — проговори Далинар. — Адолин, изпрати вестоносци да мобилизират от Четвърта до Осма дивизии. Хората да се готвят за марш. Да приключваме с тази война.