Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (13)

6
Мост Четири

„Студено ми е. Майко, студено ми е. Майко? Защо още чувам дъжда? Ще спре ли?“

Записано на Вевишес, 1172 г., тридесет и две секунди преди смъртта. Обектът е светлооко дете, момиче, на около шест години.

Твлкав веднага пусна всички роби от клетките. Този път не се боеше от бягства или бунт — не и при тази пустош зад тях и над стоте хиляди войници пред тях.

Каладин слезе от фургона. Намираха се в едно от кратероподобните образувания, чиято назъбена каменна стена се издигаше право на изток. По земята нямаше растителност и скалата под босите му нозе беше гладка. В падинките се бяха образували локви с дъждовна вода. Въздухът беше свеж и чист, слънцето грееше силно, но при типичната за Изтока влажност на Каладин все му беше задушно.

Наоколо имаше всички признаци, че армията отдавна се е установила тук; войната се точеше от смъртта на стария крал преди близо шест години. Всеки разказваше истории за онази нощ — нощта, когато хората от племето паршенди убиха крал Гавилар.

Взводове маршируваха в посоките, указани с изрисувани на всяка пресечка кръгове. Лагерът беше претъпкан с дълги каменни бункери и с повече палатки, отколкото Каладин различи по-рано от височината. Не беше възможно да са ползвали Превръщатели за изграждането на всички. След вонята на робския керван, миризмата на това място беше приятна, преливаща от познатия дъх на обработена кожа и оръжейна смазка. Много от войниците обаче не изглеждаха спретнато. Не бяха мърляви, но и не изглеждаха особено дисциплинирани. Мотаеха се на групички из лагера с разкопчани горни дрехи. Някои сочеха робите и им подвикваха подигравки. Това ли беше армията на върховния принц? Елитната войска, която се биеше за честта на Алеткар? В тази армия ли мечтаеше да постъпи Каладин?

Блут и Таг го наблюдаваха внимателно, когато се нареди с останалите роби, но той не направи опити за нещо. Сега не беше времето да ги предизвиква — Каладин беше виждал как действат наемниците, когато се намират в близост до редовна войска. Блут и Таг играеха ролята си — крачеха надуто с ръце върху оръжията. Побутнаха неколцина от робите по местата им, халосаха един с тояга в корема и грубо го наругаха.

Държаха се на разстояние от Каладин.

— Кралската армия — рече робът до него. Оказа се тъмнокожият, който му беше говорил за бягство. — Мислех, че ни карат на работа в мините. Ама това няма да е толкова зле. Ще чистим нужниците или ще поддържаме пътищата.

Странно беше да очакваш с нетърпение работата в нужниците или под палещото слънце. Каладин се беше надявал на нещо друго. Надяваше се. Да, беше открил, че все още може да се надява. Копие в ръката. Враг срещу него. Така можеше да живее.

Твлкав разговаряше с някаква важна на вид светлоока жена. Тъмната й коса беше вдигната в сложна плитка и в нея проблясваха заредени аметисти, роклята й беше тъмночервена. Изглеждаше почти като Ларал към края. Беше вероятно от четвърти или пети дан, съпруга и писар на някой от офицерите в този лагер.

Твлкав започна да хвали стоката си, но жената вдигна нежната си ръка.

— Мога да видя какво купувам, роботърговецо — рече тя с мек аристократичен акцент. — Лично ще ги проверя.

Придружавана от няколко войници, тя тръгна покрай редицата роби. Роклята й беше скроена по модата на алетските благородници — плътна коприна, тясна и прилепнала горе и със свободни поли долу. Закопчаваше се отстрани на торса от талията до шията, където завършваше с бродирана със злато якичка. По-дългият ляв ръкав обвиваше скритата ръка. Майката на Каладин винаги носеше ръкавица и той намираше това за много по-практично.

По лицето й беше изписано, че не е твърде впечатлена от видяното.

— Тези мъже са полумъртви от глад и са болнави — рече тя и взе тънка пръчица от една млада жена от свитата си. С пръчицата привдигна косата от челото на един роб и огледа клеймото му. — Искате по два изумрудени броама на глава?

Твлкав почна да се поти.

— Може би един и половина?

— И за какво бих ги ползвала? Не бих ги допуснала толкова мърляви близо до храната, а за повечето от другата работа си имаме парши.

— Ако Ваша Милост не е доволна, мога да се обърна към други принцове…

— Не — отвърна тя и плесна роба, когото оглеждаше, а той се отдръпна от нея. — Един и четвърт. Могат да помагат при рязането на дърва за нас в северните гори… — Щом забеляза Каладин, замълча за малко. — Ето така. Този е много по-добре от другите.

— Знаех си, че може да го харесате — каза Твлкав и пристъпи към нея. — Той наистина е съвсем…

Жената вдигна ръка и го накара да замълчи. Имаше малка раничка на устата. Стрит корен от злобурен щеше да й помогне да се отърве от това.

— Съблечи се от кръста нагоре, робе — нареди жената.

Каладин се беше втренчил право в светлосините й очи и изпитваше почти непреодолимо желание да я заплюе. Не. Не можеше да си го позволи. Не и когато имаше шанс. Измъкна ръцете си от торбестата дреха и я остави да се свлече до кръста, за да се видят гърдите му.

Въпреки осемте месеца в робство, мускулатурата му беше много по-добра от тази на останалите.

— Многобройни белези за толкова млад мъж — каза умислено благородничката. — Войник ли си?

— Да.

Каладиновото вятърно духче литна към жената и заразглежда лицето й.

— Наемник?

— Армията на Амарам. Гражданин от втори нан.

— Бивш гражданин — вметна бързо Твлкав. — Той беше…

Жената отново смълча Твлкав с пръчката и го изгледа свирепо. После със същата пръчка побутна встрани косата на Каладин и огледа челото му.

— Глифът шаш — рече тя и зацъка с език. Няколко от стоящите наоколо войници приближиха с ръце върху дръжките на мечовете. — Там, откъдето идвам, робите, които заслужават този знак, просто ги екзекутират.

— Те са щастливци — каза Каладин.

— А ти как се озова тук?

— Убих човек — отговори Каладин и внимателно подготви лъжите си. Моля ви, мислено се помоли той на Вестителите. Моля ви. Отдавна не се беше молил за нищо.

Жената повдигна вежда.

— Аз съм убиец, Ваше Сиятелство — каза Каладин. — Напих се, сгреших. Но мога да боравя с копието не по-зле от другите. Сложете ме в армията на Вашия Сиятелен господар. Нека се бия отново. — Това беше странна лъжа, но ако жената сметнеше Каладин за дезертьор, никога не би му позволила да се бие. В такъв случай, по-добре да се знае, че е извършил убийство по случайност.

Моля…, мислеше той. Пак да е войник. В един миг това изглеждаше най-славното нещо, което би могъл да си пожелае. Колко по-добре щеше да е да умре на бойното поле, отколкото да чезне и да изпразва нощни гърнета.

Встрани от него Твлкав се приближи до светлооката жена. Погледна косо Каладин и въздъхна.

— Той е дезертьор, Сиятелство. Не го слушайте.

Не! Каладин усети как заслепяваща вълна от гняв поглъща надеждата му. Вдигна ръце към Твлкав. Щеше да удуши този плъх и…

Нещо го удари в гърба. Той изпъшка, олюля се и падна на коляно. Благородничката отстъпи и тревожно вдигна скритата ръка пред гърдите си. Един от войниците грабна Каладин и с влачене го изправи на крака.

Накрая жената каза:

— Е, това е злополучно.

— Аз мога да се бия — изръмжа Каладин въпреки болката. — Дайте ми копие. Нека…

Тя вдигна пръчката и го прекъсна.

— Ваше Сиятелство — каза Твлкав, като избягваше погледа на Каладин, — не бих му поверил оръжие. Вярно, че е убиец, а освен туй се знае, че е непокорен и е оглавявал бунтове срещу господарите си. Не можех да Ви го продам като крепостен войник. Съвестта не би ми позволила това. — Той се поколеба. — Хората от неговия фургон — може да ги е заразил всичките с приказки за бягство. Честта ми изисква да Ви съобщя това.

Каладин скръцна със зъби. Изкушаваше се да повали войника зад гърба си, да грабне копието му и в последния миг от живота си да го забие във внушителния търбух на Твлкав. Защо? Какво значение имаше за Твлкав отношението към Каладин в тази армия?

Не трябваше да късам картата, помисли Каладин. Лошото се връща по-често от доброто. Една от бащините му поговорки.

Жената кимна и продължи нататък.

— Покажете ми кои са. Въпреки това ще ги взема заради Вашата честност. Имаме нужда от нови хора за мостовете.

Твлкав закима с готовност. Преди да отмине, се приведе към Каладин.

— Не мога да ти имам доверие, че ще се държиш добре. Хората в тази армия ще обвинят търговеца, че не е разкрил всичко, което му е известно. Аз… съжалявам.

С тези думи търговецът офейка.

Каладин изръмжа гърлено и се откъсна от войниците, но остана на място. Така да бъде. Да сече дърва, да строи мостове, да се сражава във войската. Нямаше значение. Той просто щеше да продължи да живее. Отнеха му свободата, семейството, приятелите и — най-скъпото — мечтите. Повече нищо не можеха да му сторят.

След проверката, благородничката взе от помощничката си подложката за писане и набързо записа нещо на листовете. Твлкав й подаде тефтер, където беше изброено кой от робите каква част от дълга си е изплатил. Каладин успя да зърне, че нито един от тях не е платил нищо. Може би Твлкав лъжеше за числата. Не беше невероятно.

Този път Каладин като че ли просто щеше да остави всичките си заплати да отидат за погасяването на дълга. Нека се гърчат, като видят как всъщност ги предизвиква да изпълнят законите си. Какво щяха да направят, ако той приближеше до изплащането на дълга? Сигурно нямаше да узнае — според заплащането на мостовите, за да се стигне дотам, трябваше да минат между десет и петдесет години.

Светлооката жена записа повечето от робите за служба в горите. Шестима от по-слабоватите бяха изпратени в столовите, независимо от предишното й изявление.

— Онези десетимата — рече тя и посочи с пръчката Каладин и другите от неговия фургон. — Заведете ги при мостовите. Предайте на Ламарил и Газ да обърнат особено внимание на високия.

Войниците се разсмяха и единият почна да тика групата на Каладин по пътя. Каладин изтърпя това — войниците нямаха причина да са внимателни, а той нямаше да им създава повод да станат по-груби. Ако войниците граждани мразеха нещо повече от наемниците, това бяха дезертьорите.

Както вървеше, не можа да не забележи знамето, което се вееше над лагера. Същият символ красеше куртките на войниците — жълта двойка глифи във формата на кула и чук на тъмнозелен фон. Това беше знамето на върховния принц Садеас, господарят на каладиновия роден край. Иронията на съдбата ли бе довела Каладин тук?

Наоколо лениво се мотаеха войници — дори и такива, които явно трябваше да са на служба — а улиците в лагера бяха заринати със смет. Хората от обоза бяха многобройни — уличници, работнички, бъчвари, бакали и пастири. Имаше дори деца — търчаха из улиците на този полулагер-полуград.

Имаше и парши. Носеха вода, копаеха окопи, мъкнеха торби. Това изненада Каладин. Нима не воюваха срещу парши? Не се ли тревожеха, че тези тук ще въстанат? Очевидно не. Тукашните парши работеха така кротко, както онези в родния му Огнекамък. Може би имаше смисъл. В армиите у дома му алети се биеха срещу алети, така че защо да няма и парши от двете страни?

Войниците отведоха Каладин чак в североизточния край на лагера. Това отне известно време. Макар създадените от Превръщателите каменни казарми да бяха съвършено еднакви, очертанието на лагера беше видимо накъсано, като планински зъбери. По стар навик той запомни пътя. Ето, надвисналата над тях обиколна стена беше очукана от безброй бури и през нея се откриваше ясна гледка на изток. Онова парче открита земя можеше да послужи отлично за събирането на войската, преди тя да се отправи надолу по склона към същинските Пусти равнини.

В северния край имаше вторичен лагер с няколко десетки казарми, а по средата имаше склад за дървен материал, пълен с дърводелци. Те режеха няколко от яките дървета, които Каладин беше забелязал из равнините извън лагера — обелваха влакнестата кора и разбичваха стволовете на дъски. Друга група дърводелци сглобяваха от дъските някакви грамадни съоръжения.

— Дърводелци ли ще сме? — попита Каладин.

Единият от войниците се изсмя грубиянски.

— Отивате в отрядите на мостовете.

Той посочи една група от окаяни на вид мъже, които седяха по камъните в сянката на казармата и изгребваха с пръсти храна от дървени купи. Храната отчайващо приличаше на помията, с която Твлкав хранеше своите роби.

Един от войниците пак бутна Каладин напред и той се запрепъва по тясната падинка и я прекоси. Последваха го останалите деветима роби, подкарвани от войниците. Никой от насядалите около казармите хора не ги погледна. Облечени бяха в кожени елеци и прости гащи, някои носеха мръсни шарени ризи, други бяха с голи гърди. Бяха мърляви и злощастни и не изглеждаха много по-добре от робите, но поне привидно бяха в по-прилично физическо състояние.

— Новобранци, Газ — провикна се един от войниците.

Някакъв мъж се изтягаше на сянка, по-далечко от хранещите си. Той се обърна и показа лицето си, толкова набраздено с белези, че брадата му никнеше на кръпки. Беше едноок — здравото око беше кафяво — и не се затормозяваше да носи превръзка. Белите възли на раменете му сочеха, че е сержант. Беше жилав, но як, което говореше на Каладин, че човекът знае как да се оправя на бойното поле.

— Тия хърби? — отвърна Газ, като приближи, предъвквайки нещо. — Че те и една стрела не могат да спрат.

Войникът до Каладин вдигна рамене и после го бутна пак напред за по-сигурно.

— Сиятелната Хашал каза да направиш нещо специално за този тука. Останалите — както прецениш. — Войникът кимна на другарите си и всички се отдалечиха в тръс.

Газ огледа робите. Накрая се спря на Каладин.

— Имам военен опит — каза Каладин. — В армията на Върховния господар Амарам.

— Хич не ме интересува — прекъсна го Газ и изплю нещо тъмно на земята.

Каладин се поколеба.

— Когато Амарам…

— Пак го споменаваш — тросна се Газ. — Служил си при някакво незначително феодалче, а? Очакваш това да ме впечатли?

Каладин въздъхна. И преди се беше сблъсквал с хора от този род — дребен сержант без изгледи за повишение. Едничкото му удоволствие в живота идеше от властта над онези, които бяха по-нещастни и от него. Е, така да бъде.

— Имаш робско клеймо — изсумтя Газ. — Съмнявам се, че си хващал копие. Пък и да си, сега ще ти се наложи да благоволиш да постъпиш при нас, Твоя милост.

Вятърното духче на Каладин долетя да огледа Газ, после го имитира, като затвори едното си око. По някаква причина появата й накара Каладин да се усмихне. Газ изтълкува това погрешно. Той се начумери и пристъпи напред, размахал пръст.

В този миг над лагера шумно отекнаха тръби. Дърводелците вдигнаха очи, а войниците, които бяха придружили Каладин, забързаха да се върнат в центъра на лагера. Робите зад Каладин тревожно се заозъртаха.

— Проклети Отче на Бурята! — изруга Газ. — Мостови! Ставайте, ставайте, разбойници! — Започна да подритва някои от мъжете, които още се хранеха. Те изтърваха паниците и криво-ляво се изправиха. Вместо свестни обувки носеха прости сандали.

— Твоя милост — каза Газ и посочи Каладин.

— Не казах…

— Не ме интересува какво проклето нещо си казал! Ти си в Мост Четири! — Посочи една група мостови, които вече тръгваха. — Другите! Вървете да чакате ей там. По-късно ще ви деля. Мърдайте, че ще накарам да ви изпобесят с главите надолу.

Каладин сви рамене и затича след групата. Тя беше само една от многото, които се изсипваха от казармите или се сбираха по улиците. Явно бяха твърде много. Около петдесет казарми с, вероятно, двадесет-тридесет мъже всяка… излезе, че в тази армия мостовите са почти колкото войниците в цялата армия на Амарам.

Отрядът на Каладин прекоси склада, заобикаляйки дъските и камарите стърготини, и приближи до едно от големите дървени устройства. Личеше му, че е преживяло не една буря и сражение. Вдлъбнатините и дупките по дължината му изглеждаха като направени от стрели. Това можеше да спаси някой носач?

Да, помисли Каладин. Дървен мост, над тридесет стъпки дълъг и осем стъпки широк; скосен в предната и в задната част, без перила. Дървото беше дебело, за здравина най-големите дъски бяха в центъра. Тук имаше подредени около четиридесет-петдесет моста. Вероятно по един за всяка казарма, значи по един отряд на мост? Сега се събираха двадесетина отряда.

Газ се беше снабдил с дървен щит и лъскав боздуган, ала за никого от другите нямаше нищо. Набързо прегледа всички отряди. Спря при Мост Четири и се почуди.

— Къде е водачът ви? — поиска да узнае той.

— Мъртъв — каза един от мостовите. — Хвърли се в Бездната на честта снощи.

Газ изруга.

— И за седмица ли не можете да задържите един водач? Бурята да ви порази дано! Строй се; ще тичам до вас. Слушайте командите ми. Ще изберем нов водач, щом видим кой е оцелял. — Посочи Каладин. — Ти си отзад, лордче. Останалите, размърдайте се! Гръм да ви удари, не искам ново наказание заради вас, тъпанари! Мърдай, мърдай!

Останалите вдигаха. Каладин нямаше друг избор и отиде в отвора в задната част на моста. Леко беше подценил мостовете; изглежда, бяха нужни по около тридесет и пет-четиридесет души за всеки. На ширина имаше места за петима — трима под моста и по един от всяка страна — в осем редици, обаче този отряд не разполагаше с хора за всички позиции.

Помогна за вдигането на моста. Вероятно ползваха много лека дървесина, ала проклетото нещо все пак тежеше. Каладин изпъшка, докато се бореше с тежестта, тласна моста нагоре и после пристъпи под него. Мъжете се завтекоха да заемат средните места по дължината на структурата и всички бавно положиха моста на раменете си.

Другите мъже имаха подложки на елеците, за да облекчават тежестта и да нагодят височината си към подпорите на моста. Каладин не получи елек и дървените подпори се врязаха право в кожата му. Нищо не виждаше; имаше вдлъбнатина за главата му, но дървото закриваше изгледа във всички посоки. Мъжете по краищата имаха по-добра видимост, та Каладин предположи, че тези места са по-желани.

Дървото миришеше на смазка и пот.

— Тръгвай! — долетя отвън приглушеният глас на Газ.

Когато отрядът затича, Каладин изстена. Не виждаше нищо и полагаше усилия да не се препъне, докато се спускаха по източния склон към Пустите равнини. Скоро се потеше и тихо ругаеше, защото дървото дращеше и се забиваше в кожата на раменете му. Вече започваше да кърви.

— Бедни глупако… — чу се глас отстрани.

Каладин погледна надясно, но дървените дръжки му попречиха.

— На мен ли… — изохка той — на мен ли говориш?

— Не трябваше да обиждаш Газ — каза човекът. Гласът му прозвуча кухо. — Понякога позволява на новите да тичат във външните редици. Понякога.

Каладин опита да отговори, но вече не можеше да поеме дъх. Мислеше, че е в по-добра форма, но беше прекарал осем месеца, хранейки се с помия, понасяйки побои и преживявайки бури в течащи килии, кални плевници или клетки. Вече надали беше същият човек.

Каладин се вслуша в съвета. Чуваше как тичат другите отряди мостови. Зад тях идваше познатият звук на маршируващи мъже, които набиваха крак по камъка. След мостовите се придвижваше войска.

Долу го препъваха скални пъпки и малки туфи шистокори, които растяха от камъните. Оказа се, че Пустите равнини са насечени, неравни и нацепени, осеяни с оголени и ръбати скали. Това обясняваше защо не слагат колела на мостовете — на такъв груб терен носачите вероятно бяха много по-бързи.

Скоро краката му се разраниха и подбиха. Не можаха ли да му дадат обуща? Стисна зъби от болка и продължи. Просто поредната работа. Щеше да продължи и да оцелее.

Тупкане. Краката му стъпиха върху дърво. Мост, постоянен, над пропаст между платата в Пустите равнини. За секунди отрядът премина и краката на Каладин отново се озоваха върху камък.

— Мърдай! Мърдай! — ревна Газ. — Бурята да ви отнесе, продължавайте!

Продължиха да тичат, а войската премина моста след тях, по дървото отекваха стотици ботуши. Не след дълго от раменете на Каладин шурна кръв. Дишаше мъчително, страната го болеше ужасно. Можеше да чуе как другите се задъхват — звукът се носеше в затвореното пространство под моста. Значи не беше единствен. Надяваше се скоро да достигнат целта си.

Напразно. Следващият час беше мъчение. Беше по-зле от всички побои, които беше понесъл като роб, по-зле от всички ранявания на бойното поле. Изглежда преходът нямаше край. Каладин смътно си спомни, че е виждал постоянните мостове, докато наблюдаваше равнините от робската кола. Те свързваха платата на места, където прехвърлянето на пропастите беше най-лесно, а не където това щеше да ускори придвижването. Често това означаваше да се връщат на север или на юг, преди да продължат в източна посока.

Мостовите мърмореха, ругаеха, стенеха, после стихнаха. Пресичаха мост след мост, плато след плато. Каладин така и не огледа добре нито една от пропастите. Просто продължаваше да тича. И да тича. Вече не усещаше краката си. Някак знаеше, че спре ли, ще бъде бит. Имаше чувството, че раменете му са разранени до костта. Опита да брои стъпките, но беше прекалено изтощен дори за това.

Ала не спря да тича. Накрая Газ се смили и им извика да спрат. Каладин примигна, препъна се, спря и почти рухна.

— Вдигай! — викна Газ.

Мъжете вдигнаха и мишниците на Каладин се опнаха от движението, след като толкова време бяха удържали моста на едно място.

— Пускай!

Пристъпиха встрани, хората изпод моста хванаха страничните дръжки. Беше неудобно и трудно, но те очевидно имаха опит. Удържаха моста да не се преобърне, докато го полагаха на земята.

— Бутай!

Каладин объркан се отдръпна, а мъжете забутаха, уловили дръжките отстрани и отзад на моста. Бяха на ръба на пропаст без постоянен мост. Недалеч останалите отряди бутаха своите мостове напред.

Каладин се озърна през рамо. Армията наброяваше две хиляди души, облечени в наситено зелено и блестящо бяло. Хиляда и двеста тъмнооки копиеносци, няколкостотин кавалеристи на редки и скъпи коне. Зад тях идеше голяма група тежки пехотинци — светлооки в яки брони, с грамадни боздугани и квадратни стоманени щитове. Изглежда преднамерено бяха подбрали място, където пропастта беше тясна и платото от тази страна беше малко по-високо от това от другата. Мостът беше два пъти по-дълъг от ширината на пропастта тук. Газ наруга Каладин и той се присъедини към другарите си и затика моста по неравния терен със стържещ звук. Когато мостът тупна от другата страна на пропастта, отрядът отстъпи и кавалерията премина в тръс оттатък.

Каладин беше прекалено изморен, за да гледа. Рухна на камъните, легна на гръб и заслуша тропането на пехотинците по моста. Обърна глава. Останалите мостови също бяха налягали. Газ вървеше между отрядите с щит на гърба, клатеше глава и си мърмореше, че нищо не струват.

Каладин жадуваше да остане да лежи тук, да гледа небето и да се откъсне от света. Опитът му обаче подсказваше, че така ще се схване. Това би превърнало обратния път в още по-голямо мъчение. Опитът… принадлежеше на друг човек от друго време. Едва ли не от дните на сянката. Но, ако Каладин не можеше повече да бъде същия човек, можеше поне да се вслушва в него.

И така, стенейки, Каладин се насили да седне и започна да разтрива мускулите си. Войниците преминаваха по моста в редици по четирима, с високо вдигнати копия и с щитове пред гърдите. Газ ги наблюдаваше с видима завист, а около главата му пърхаше каладиновото вятърно духче. Въпреки изтощението, Каладин за миг изпита ревност. Защо тя наобикаля този фукльо вместо него?

След няколко минути Газ забеляза Каладин и му се намръщи.

— Чуди се защо не лежиш — обади се познат глас. Мъжът, който тичаше редом с Каладин, сега лежеше недалеч от него и зяпаше в небето. Беше възрастен, косата му сивееше, а дългото му обветрено лице подхождаше на благия глас. Изглеждаше изтощен колкото и самият Каладин.

Каладин продължи да разтрива краката си, като умишлено не обръщаше внимание на Газ. После отпра ивици от торбестата дреха и превърза стъпалата и раменете си. За щастие, като роб беше навикнал да ходи бос и нараняванията не бяха твърде лоши.

Когато привърши, и последните пехотинци преминаха по моста. Подире им дойдоха няколко светлооки ездачи с бляскави брони. Сред тях яздеше един мъж с великолепна, полирана червена Вълшебна броня. Различаваше се от онези, които Каладин беше виждал — говореше се, че всяка е отделно произведение на изкуството — но носеше същото усещане. Сложна, с припокриващи се пластини, увенчана с красив шлем с отворен наличник.

Бронята изглеждаше някак чужда. Беше изработена в друга епоха, когато из Рошар са крачели боговете.

— Това кралят ли е? — попита Каладин.

Дълголикият мостови се засмя уморено.

— Можем само да си мечтаем за това.

Каладин помръкна и се обърна към него.

— Ако това е кралят, ще рече, че сме в армията на Сиятелния господар Далинар.

Името беше смътно познато на Каладин.

— Той е върховен принц, нали така? Чичо на краля?

— Аха. Най-добрият сред мъжете, най-почитаният сред Броненосците в кралската армия. Казват, че никога не се отмята от дадената дума.

Каладин изсумтя с презрение. Почти същото се говореше и за Амарам.

— Би трябвало да си пожелаеш да си в армията на върховния принц Далинар, момко — каза по-възрастният мъж. — Той не използва мостови отряди. Поне не като тези.

— Добре, кремлинги такива! — провикна се Газ. — Ставайте на крака!

Мостовите изпъшкаха и мъчително наставаха. Каладин въздъхна. Кратката почивка послужи само да покаже колко е изтощен.

— С радост ще се върна — продума той.

— Да се върнеш? — каза дълголикият.

— Не обръщаме ли?

Приятелят му се подсмихна криво.

— Момко, още не сме наближили дори. Радвай се, че не сме. Пристигането е най-лошото.

И така започна втората част на кошмара. Прекосиха моста, издърпаха го подире си, после отново го вдигнаха на разранените си рамене. Претичаха по платото. От другата страна пак снеха моста и го прехвърлиха през друга пропаст. Армията премина и отново дойде ред да понесат моста.

Повториха това поне дузина пъти. Почиваха между пренасянията, но Каладин беше толкова изранен и претоварен, че краткият отдих не му стигаше. Едва смогваше да поеме дъх и се налагаше отново да вдигат моста.

От тях се очакваше да действат бързо. Мостовите почиваха, докато войниците минаваха по моста, но трябваше да наваксат с тичане по платата — подминавайки войниците — за да стигнат преди армията при следващата пропаст. По някое време дълголикият приятел на Каладин го предупреди, че ако мостът им не е на място достатъчно бързо, ги чака бой с камшици, когато се върнат в лагера.

Газ издаваше заповеди, ругаеше хората си, риташе ги, когато се бавеха, и изобщо не вършеше никаква истинска работа. На Каладин не му беше нужно много време, за да затаи люта омраза към този мършав мъж с белязано лице. Това беше странно; към другите си сержанти Каладин не беше изпитвал омраза. Да ругаят и да подтикват хората си беше тяхната работа.

Не това изгаряше Каладин. Газ го беше пратил на този преход без сандали и елек. Въпреки превръзките, от работата през този ден щяха да му останат белези. Щеше да е толкова разранен и скован на другата сутрин, че нямаше да може да ходи.

Стореното от Газ беше дребнав тормоз. Той застрашаваше мисията чрез възможната загуба на един от носачите само от сприхавост и злоба.

Проклет човек, каза си Каладин и впрегна омразата към Газ да го крепи по време на изпитанието. Няколко пъти след като избутваха моста на място, Каладин падаше и беше сигурен, че не ще може повече да се изправи. Но щом Газ им изкрещеше да стават, той все някак успяваше. В противен случай щеше да излезе, че Газ е победил.

Защо минаваха през всичко това? Какъв беше смисълът? Защо тичаха толкова много? Трябваше да бранят моста, техния скъпоценен товар, имуществото. Трябваше да крепят небосвода и да тичат, трябваше…

Изпадаше в унес. Краката, тичането. Раз, два, раз, два, раз, два.

— Стой!

Спря.

— Вдигай!

Вдигна ръце.

— Пускай!

Отстъпи, после наведе моста.

— Бутай!

Бутна моста.

— Умри.

Това беше неговата команда и я добавяше всеки път. Отпусна се на камъка, една скална пъпка бързо прибра ластарите си, когато той се допря до тях. Затвори очи, повече не го беше грижа за крампите. Изпадна в транс, в полусън, който сякаш продължи само половин удар на сърцето.

— Стани!

Стана, препъвайки се на окървавените си нозе.

— Премини!

Премина, без да си направи труд да погледне смъртоносната бездна от двете страни.

— Тегли!

Грабна дръжката и задърпа моста подире си над пропастта.

— Обърни!

Каладин спря занемял. Не разбра тази заповед; досега Газ не беше я давал. Войниците се строяваха като се движеха с онази смес от уплаха и принудено спокойствие, която хората често преживяваха преди сражение. Няколко духчета на очакването — като червени ленти, издигащи се от земята и плющящи на вятъра — започнаха да изникват от скалата и да се веят сред войниците.

Битка?

Газ стисна Каладин за рамото и го запрати към предната част на моста.

— В този момент новите отиват отпред, Твоя милост — сержантът злобно се ухили.

Каладин тъпо вдигна моста над главата си заедно с другите. Тук дръжките бяха като в задната част, но пред лицето му имаше изрязан отвор, през който можеше да вижда навън. Всички мостови бяха сменили позициите си; мъжете, които бяха тичали отпред, се преместиха отзад, а онези от задната част — и Каладин, и дълголикият — отидоха отпред.

Каладин не попита каква е целта. Не го интересуваше. Все пак отпред му хареса; беше му по-лесно да тича, когато виждаше какво има пред него.

Платата бяха сурови, брулени от бурите земи; тук-там имаше туфи трева, но скалата беше прекалено твърда и семената не можеха да се заровят изцяло. По-често се срещаха скалните пъпки, растяха като мехури из цялото плато и приличаха на камъни колкото главата на човек. Много от тях бяха отворени и ластарите им се влачеха като тлъсти зелени езици. Някои даже цъфтяха.

След толкова часове дишане в задушливото затворено пространство под моста, тичането в предната редица беше едва ли не облекчение. Защо дадоха такова чудесно място на новия?

— Таленелат’ Елин, носителю на всички страдания — промълви ужасено мъжът вдясно от Каладин. — Тази битка ще е страшна. Вече са се строили! Страшно ще е!

Каладин примигна и се вгледа съсредоточено към приближаващата пропаст. От другата й страна стояха хора с пъстра червено-черна кожа. Носеха странни ръждивооранжеви брони, които покриваха предмишниците, гърдите, главите и краката. Трябваше цял миг, та притъпеният му ум да схване.

Паршендите.

Не приличаха на простите работници парши. Бяха много по-мускулести, много по-здрави. Имаха яко войнишко телосложение и на гърба на всеки беше привързано оръжие. Някои имаха тъмни, червени и черни бради с навързани парченца камък, докато други бяха гладко избръснати.

Пред погледа на Каладин първата редица паршенди коленичи. Носеха къси лъкове със заредени стрели. Не дълги лъкове за далечна и висока стрелба. Къси завити лъкове, които стрелят право, бързо и силно. Отлично оръжие за убиване на мостови, преди да са успели да спуснат моста.

Пристигането е най-лошо…

Сега най-сетне започваше истинският кошмар.

Газ изостана. Викаше на отрядите да продължават да вървят. Инстинктите на Каладин крещяха да се махне от огневата линия, но инерцията на моста го тласкаше напред. Буташе го в гърлото на самия звяр, чиито зъби ей сега щяха да щракнат.

Изтощението и болката на Каладин изчезнаха. От ужаса бдителността му се изостри. Мостовете се движеха напред, мъжете под тях крещяха, докато тичаха. Тичаха към смъртта.

Стрелците стреляха.

Първата вълна погуби дълголикия приятел на Каладин, поразиха го три стрели. Онзи отляво също падна — Каладин дори не беше зърнал лицето му. Мъжът извика, падайки. Не умря веднага, но отрядът го прегази. Смъртта на хората направи моста осезаемо по-тежък.

Паршендите спокойно пуснаха втори залп. Някъде встрани Каладин смътно забеляза как се препъва отрядът на друг мост. Явно паршендите съсредоточаваха стрелбата си по определени отряди. Онзи понесе пълната вълна от стрелите на дузини противници и първите му три редици рухнаха и препънаха другарите си. Мостът се залюля, плъзна се по земята и издаде отчайващо хрущене, когато множеството тела нападаха едно връз друго.

Стрели профучаха край Каладин и убиха другите двама мъже от предната редица. Няколко други удариха дървото около него, а една поряза бузата му.

Той изкрещя. От страх, от ужас, от болка, от чисто изумление. Никога досега не се беше чувствал толкова безсилен в битка. Беше нападал вражески укрепления, беше тичал под стрелите, но винаги до известна степен владееше положението. Имаше своето копие и щита си и можеше да отвърне на удара.

Не и сега. Мостовите отряди бяха като подкарани на заколение свине.

Долетя трети залп и покоси още един от двадесетте отряда. И от алетската страна се носеха вълни стрели, които поваляха и погубваха паршендите. Мостът на Каладин беше почти до пропастта. Той можеше да види черните очи на паршендите от другата страна, можеше да различи чертите на слабите им шарени лица. Навсякъде около него мостовите крещяха от болка, стрелите ги поразяваха под мостовете им. Разнесе се трясък, когато още един мост рухна, понеже отрядът му беше избит.

Отзад Газ крещеше.

— Вдигайте и сваляйте, глупаци!

Отрядът се олюля и спря, когато паршендите стреляха отново. Мъжете зад Каладин закрещяха. Стрелбата на паршендите беше прекъсната от залпа на алетската войска. Макар да беше обезумял от ужаса, Каладин по рефлекс знаеше какво да прави. Да пусне моста, да заеме позиция за избутване.

Така се оголиха мъжете, които бяха в безопасност в задните редици. Паршендските стрелци очевидно знаеха какво предстои; те се приготвиха и пуснаха един последен залп. Стрелите връхлетяха моста като вълна, свалиха шестима и пръснаха кръв по тъмното дърво. Духчета на страха — повратливи и виолетови — наизскачаха от дървото и замърдаха във въздуха. Мостът се олюля, стана много по-трудно да го бутат след внезапната загуба на другарите им.

Каладин се препъна, ръцете му се плъзгаха. Падна на колене и се катурна напред, надвеси се над пропастта. Едва успя да се задържи.

Олюля се, едната му ръка се клатушкаше над бездната, другата стискаше ръба. Пренапрегнатият му ум се измъчваше от замайването при взирането надолу по голата скала, надолу в празнотата. Беше красива; винаги му беше харесвало да се катери по високи скали заедно с Тиен.

Инстинктивно се изтегли обратно на платото, пълзейки заднешком. Група пехотинци с щитове бяха заели позиции за бутане на моста. Стрелците с лъкове разменяха изстрели с противника, а войниците избутаха моста на мястото му, тежката кавалерия с тътен премина оттатък и се стовари върху паршендите. Четири моста бяха паднали, но шестнадесет бяха разположени в редица и позволяваха сполучливо нападение.

Каладин опита да помръдне, да изпълзи далеч от моста. Но просто падна, където си беше, тялото му отказа да се подчини. Не можеше дори да се претъркули по корем.

Трябва да отида…, каза си уморено той. Да видя дали дълголикият е още жив… Да превържа раните му… Да го спася…

Но не можа. Не беше в състояние да се движи. Не можеше да мисли. За негов срам просто се остави да затвори очи и да се отпусне в несвяст.

* * *

— Каладин.

Не искаше да отвори очи. Събудеше ли се, щеше отново да се озове в онзи ужа̀сен свят на болката. Там беззащитни, изтощени мъже бяха пращани срещу редиците на стрелците с лък.

Онзи свят беше кошмарът.

— Каладин! — женският глас беше тих като шепот, ала настойчив. — Те ще те изоставят. Ставай! Ще умреш!

Не мога… Не мога да се върна…

Остави ме.

Нещо го перна през лицето, леко плясване от енергия и ужилване. Той се сви. Усещането беше нищо пред останалите му болки, но някак се оказа много по-властно. Вдигна ръка и плесна. Движението се оказа достатъчно да прогони и последните остатъци от вцепенението.

Опита да отвори очи. Едното отказа — кръв от порезната рана на бузата му се беше стекла и съсирила около клепача. Слънцето се беше преместило. Минали бяха часове. Той изстена. Седна, отри засъхвалата кръв от окото си. Земята наоколо беше осеяна с тела. Миришеше на кръв и нещо по-лошо.

Двама окаяни мостови разтърсваха всяко тяло, търсеха признаци на живот, после сваляха елеците и сандалите, като изритваха кремлингите, които вече бяха почнали да ядат труповете. Мъжете никога не биха проверили Каладин — нямаше какво да отмъкнат от него. Щяха да го оставят при труповете, проснат на платото.

Вятърното духче на Каладин пърхаше тревожно във въздуха над него. Той потърка брадичката си там, където тя го беше плеснала. Едрите духчета като нея можеха да местят малки предмети и да нанасят леки ударчета с енергия. Това ги правеше още по-досадни.

Сега обаче то вероятно беше спасило живота на Каладин. Той изстена — болеше го на толкова много места.

— Духче, имаш ли си име? — попита той, докато с мъка се изправяше на разранените си крака.

На отсрещното плато войниците ровичкаха из труповете на паршендите, търсеха нещо. Може би прибираха оръжия? Изглежда, армията на Садеас беше победила. Поне не се виждаха живи паршенди. Или бяха избити, или бяха избягали.

Платото, където се беше провело сражението, изглеждаше съвсем същото като всички, през които бяха минали. Единственото различно беше голяма буца от… нещо в средата на платото. Приличаше на голяма скална пъпка, може би вид пашкул или черупка, поне двадесет стъпки висока. Едната страна беше разпрана и разкриваше слузести вътрешности. При първото нападение не я беше забелязал; стрелците отнемаха цялото му внимание.

— Име — прошепна духчето и гласът й прозвуча далечно. — Да. Имам име. — Изглеждаше изненадана, когато се обърна към Каладин. — Защо имам име?

— Как бих могъл да знам? — каза Каладин и с усилие се размърда. Краката му горяха от болка. Едва куцаше.

Мостовите наблизо го погледнаха учудени, но той не им обърна внимание и закуцука през платото, докато не намери труп на мостови, който все още имаше елек и сандали. Оказа се дълголикият мъж, който беше толкова добър с него, мъртъв, със стрела в шията. Пренебрегна уплашените му очи, празно вторачени в небето, и смъкна дрехите му — кожен елек, кожени сандали, риза с връзки, червена от кръвта. Каладин се отвращаваше от себе си, но не смяташе да разчита Газ да му даде облекло.

Седна и използва по-чистите части на ризата, за да смени импровизираните си превръзки, после сложи елека и сандалите, като опитваше да не се движи прекалено много. Задуха ветрец и отвя мириса на кръв и гласовете на войниците, които се викаха един друг. Кавалерията вече се строяваше, като че нямаше търпение да се върне.

— Име — каза духчето, пристъпи във въздуха и застана до лицето на Каладин. Имаше очертанията на млада жена, завършващи с развята пола и нежни крачка. — Силфрена.

— Силфрена — повтори той, докато връзваше сандалите.

— Сил — рече духчето. Наклони глава. — Забавно е. Изглежда имам прякор.

— Поздравления. — Каладин с олюляване се изправи.

Малко по-нататък стоеше Газ с ръце на кръста и щит на гърба.

— Ти — каза, сочейки Каладин. После махна към моста.

— Шегуваш се — отвърна Каладин и огледа остатъците от отряда — бяха оцелели по-малко от половината — да се събират около моста.

— Носиш или оставаш тук — рече Газ. Изглеждаше ядосан от нещо.

Очакваше се да умра, разбра Каладин. Затова не се интересуваше имам ли елек и сандали. Бях отпред. Каладин единствен от първата редица беше оцелял.

За малко да седне и да позволи да го изоставят. Но нямаше да избере да умре от жажда на самотното плато. Запрепъва се към моста.

— Не се притеснявай — обясни един от мостовите. — Този път ще ни дадат да вървим бавно, с много почивки. И няколко войници ще ни помогнат — за вдигането на един мост са нужни двадесет и пет човека.

Каладин въздъхна и зае мястото си, докато няколко злополучни войници се присъединиха към отряда. Заедно вдигнаха моста във въздуха. Беше ужасно тежък, но някак успяха.

Каладин вървеше вцепенен. Мислил беше, че животът няма какво повече да му причини, нищо по-лошо от робското клеймо със знака шаш, нищо по-лошо от загубата на всичко във войната, нищо по-ужасно от това да предадеш онези, които си се заклел да пазиш.

Оказа се, че не е така. Имаше още нещо. Едно последно мъчение, запазено от света само за Каладин.

Това мъчение се наричаше Мост Четири.