Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (30)

17
Кървавочервен залез

„Мога ли да съм напълно откровен? По-рано ме попита защо съм толкова угрижен. По следната причина…“

— Той е стар — рече с удивление Сил, докато пърхаше около аптекаря. — Наистина е стар. Не подозирах, че хората могат да остареят толкова. Убеден ли си, че това не е духче на разложението в човешка кожа?

Каладин се подсмихна, когато аптекарят се потътри към него с помощта на бастуна. Той не знаеше за невидимото вятърно духче. Лицето му беше набраздено като самите Пусти равнини. Бръчки се простираха като мрежа от ъгълчетата на дълбоко разположените му очи. На върха на носа му бяха кацнали очила с дебели стъкла. Одеждите му бяха тъмни.

Бащата на Каладин му беше разказвал за аптекарите — хората на границата между билкарите и лекарите. Суеверното простолюдие позволяваше на аптекарите лесно да се обвият в загадъчност. Тук дървените стени бяха покрити с тъкани с шифровани глифогадания, а по рафтовете зад тезгяха бяха подредени стъкленици. В далечния ъгъл висеше цял човешки скелет; костите бяха прикрепени с телове. Помещението нямаше прозорци и се осветяваше от окачените в ъглите гранатови сфери.

Въпреки всичко, мястото беше чисто и подредено. Носеше се познатият дъх на антисептик, който Каладин свързваше с лекарската стая в бащиния си дом.

— Ах, един млад мостови. — Нисичкият аптекар понамести очилата си. Пристъпи напред и прокара пръсти през рехавата си бяла брадица. — Идеш може би за талисман срещу опасности? Или пък някоя перачка в лагера ти е хванала окото? Намира ми се тук една отвара. Ако я сипеш в питието й, ще получиш нейната благосклонност.

Каладин вдигна вежда.

Сил обаче изненадано отвори уста.

— Можеш да дадеш от това на Газ, Каладин. Добре ще е, ако той те харесва повече.

Съмнявам се, че е предназначено за това, помисли Каладин с усмивка.

— Е, младежо? — запита аптекарят. — Талисман срещу зло ли е това, което желаеш?

Бащата на Каладин му беше обяснявал тези неща. Мнозина аптекари набавяха мними любовни талисмани или цярове за всякакви болести. Те съдържаха само малко захар и няколко щипки от обикновени билки, които ободряват или унасят, в зависимост от предполагаемото въздействие. Всичко това беше глупост, макар че майката на Каладин наистина много вярваше в глифогаданията. Съпругът й винаги изразяваше разочарование от упоритото й придържане към „суеверията“.

— Трябват ми превръзки — рече Каладин. — И една стъкленица с масло от ралица или сок от кратункова билка. Освен това, игла и конец от черво, ако имате.

Аптекарят се ококори от изненада.

— Лекарски син съм — призна Каладин. — Обучен от неговата ръка. Баща ми е чиракувал при човек, който се е учил във Великата Зала в Карбрант.

— Ах. Добре.

Аптекарят се изправи, остави бастуна и приглади робата си.

— Превръзки, казваш? И антисептик? Нека проверя… — върна се зад тезгяха.

Каладин примигна. Възрастта на човека не се беше променила, но той вече съвсем не изглеждаше толкова крехък. Пристъпваше по-твърдо и от гласа му изчезна дрезгавият шепот. Търсеше из бутилките и си мърмореше нещо, докато четеше надписите.

— Можеше просто да идеш в залата на военните лекари. Щяха да вземат далеч по-малко пари.

— Не и от мостови — отвърна намръщено Каладин. Военните лекари го бяха отпратили. Материалите им бяха само за истинските войници.

— Разбирам — рече аптекарят и остави на тезгяха една стъкленица, после се наведе и затършува из чекмеджетата.

Сил долетя до Каладин.

— Всеки път, щом се наведе, мисля, че ще се прекърши като тръстика. — Сил все повече разбираше абстрактните мисли, при това с удивителна бързина.

Знам какво е смъртта… Той още не знаеше дали да я съжалява или не.

Каладин вдигна бутилчицата, отпуши я и помириса съдържанието.

— Слуз от ларма? — свъси се от противната смрад. — Изобщо не е толкова ефикасно, колкото двете, които Ви поисках.

— Обаче е много по-евтино — каза старецът и се изправи с голяма кутия в ръце. Отвори капака и показа стерилни бели превръзки. — А ти, както беше отбелязано, си мостови.

— Тогава колко струва слузта от ларма? — Каладин се притесняваше от цената; баща му никога не беше споменавал колко струват материалите.

— Две кървави марки бутилката.

— И смятате това за евтино?

— Маслото от ралица е две сапфирени марки.

— А сокът от кратунка? Видях, че билката расте току до лагера! Не ще да е толкова рядка.

— Знаеш ли обаче колко сок излиза от едно растение? — попита с вдигнат показалец аптекарят.

Каладин се позамисли. Не беше същински сок, а млечка, която се изстискваше от стъблата. Поне така казваше баща му.

— Не — призна той.

— Една-единствена капка — рече аптекарят. — Ако имаш късмет. По-евтино е от маслото от ралица, да, но е много по-скъпо от слузта. Макар и слузта наистина да вони като задницата на самата Нощна пазителка.

— Нямам толкова — каза Каладин. Една гранатова марка възлизаше на пет диамантени. Десетдневна заплата за едно бурканче противовъзпалително мазило. Отче на Бурята!

Аптекарят изсумтя.

— Иглата и конецът ще струват две прозрачни марки. Можеш ли да си позволиш поне това?

— Пряко сили. По колко давате превръзките? Два изумрудени броама?

— Това са просто стари парцали, които избелих и изварих. По два прозрачни чипа за лакът.

— Давам една марка за кутията.

— Отлично.

Каладин порови в джоба си за парите, а старият аптекар продължи:

— Всичките лекари сте еднакви. Никак не си правите труда да помислите откъде идват материалите ви. Ползвате ги, сякаш нямат свършване.

— Не можете да определяте цена на човешкия живот — рече Каладин. Една от любимите поговорки на баща му. Това беше и главната причина Лирин никога да не взима пари за работата си.

Каладин извади своите четири марки. Когато ги погледна обаче, се поколеба. Едната все още излъчваше мека кристална светлина. Останалите бяха тъмни и парченцата диамант в стъклото едва се виждаха.

— Ето ти сега — възкликна аптекарят и го погледна накриво. — Опитваш да ми пробуташ тъмни сфери? — Грабна една, преди Каладин да успее да възрази, после взе да ровичка под тезгяха. Извади бижутерска лупа, свали очилата си и вдигна сферата срещу светлината. — А, не, това си е истински скъпоценен камък. Трябва да дадеш да ти заредят сферите, младежо. Не всички са тъй доверчиви като мен.

— Светеха си днес сутринта — възнегодува Каладин. — Газ трябва да ми е платил с изразходвани сфери.

Аптекарят махна лупата и отново сложи очилата. Подбра си три марки, включително заредената.

— Може ли да запазя тази? — помоли Каладин.

Старецът се начумери.

— Винаги дръж в джоба си заредена сфера — обясни Каладин. — За късмет.

— Сигурен ли си, че не искаш любовно биле?

— Ако ме пипнат през нощта, ще имам светлина — тросна се младежът. — Пък и, както сам казахте, не всички са доверчиви като Вас.

Аптекарят неохотно замени заредената сфера с тъмната, обаче за по-сигурно я провери с лупата. Тъмната сфера струваше точно колкото заредената; трябваше само да я оставиш навън по време на буря и после ще свети около седмица.

Каладин си прибра сферата и взе покупките. Кимна за довиждане на аптекаря, а когато излезе на улицата, Сил долетя при него.

Прекарал беше част от следобеда в столовата, където слушаше разговорите на войниците и така узна някои неща за лагерите. Можеше да ги научи още преди седмици, ала тогава беше прекомерно унил, та да се интересува. Сега разбра повече за какавидите на платата, за скритите в тях скъпоценни ядра и за съперничеството между върховните принцове. Разбра защо Садеас изисква толкова усилия от хората си. Започна да му се изяснява причината, по която принцът се отказваше и връщаше войската си в лагера, ако стигнеха на платото по-късно от някой от съюзниците. Това не беше твърде обичайно. Най-често Садеас пристигаше пръв и другите алетски армии трябваше да се връщат.

Военните лагери бяха огромни. Общо всички алетски войски бяха над сто хиляди души, много пъти повече от населението на Огнекамък. И това — без да се броят цивилните. Един подвижен лагер привличаше голямо разнообразие от цивилни; постоянните лагери като тези на Пустите равнини — още повече.

Всеки от десетте лагера заемаше по един кратер. Кратерите бяха пълни с хаотично смесени сгради, направени от Превръщателите, бараки и палатки. Някои търговци, подобно на аптекаря, разполагаха с пари за издигането на дървени постройки. Обитателите на палатките ги прибираха при буря и се подслоняваха другаде срещу заплащане. Дори и вътре в кратерите ветровете бяха силни, особено на местата, където външните стени бяха ниски или разрушени. Някои места — като дърводелския двор — бяха напълно открити за бурите.

По улицата се тълпеше обичайното множество. Жени в поли и блузи — съпругите, сестрите или дъщерите на войниците, търговците и занаятчиите. Работници в панталони или гащеризони. Безчет войници в кожени дрехи, понесли копия и щитове. Всички бяха хора на Садеас. Войниците от различните лагери не се смесваха. Човек трябваше да страни от кратерите на другите Сиятелни господари, ако там няма работа за вършене.

Каладин удивено поклати глава.

— Какво? — попита Сил и кацна на рамото му.

— Не очаквах такова неразбирателство между лагерите тук. Мислех, че всичко това е кралската армия, обединена.

— Самите хора са неразбирателство.

— Какво значи това?

— Всички действате различно и мислите различно. Няма други такива — животните действат по един и същ начин, духчетата в известен смисъл са еднакви индивиди. В това има хармония. Но не и при вас. Изглежда, няма двама души, които могат да се съгласят за каквото и да е. Целият свят действа както се очаква от него, само хората — не. Може би затова толкова често имате желание да се убивате едни други.

— Но не всички вятърни духчета са еднакви — отговори Каладин, докато вадеше превръзките от кутията и ги пъхаше в джоба, който беше пришил от вътрешната страна на кожения си елек. — Ти си доказателството за това.

— Зная — кротко отговори тя. — Може би вече ще проумееш защо това толкова ме измъчва.

Каладин не знаеше какво да отвърне. Най-накрая достигна дърводелския двор. Неколцина от хората от Мост Четири се излежаваха в сянката на източната страна на казармата им. Щеше да е интересно да се види как правят някоя от тези постройки — камъкът им бе изваян направо от въздуха. За съжаление Превръщателството ставаше нощем, под строга охрана, та свещеният ритуал да не бъде видян от никой освен ардентите или много високопоставени светлооки.

Първата следобедна камбана прозвуча тъкмо щом Каладин достигна постройката, та получи ядосан поглед от Газ затова, че почти е закъснял за смяната. Повечето от „смяната“ щеше да премине в седене и чакане на сигнала на роговете. Е, Каладин не смяташе да губи време. Не можеше да рискува да се измори с носене на дъската, не и когато вероятно предстоеше пробег с моста, но може би няколко упражнения за разтягане…

Във въздуха се понесе тръбен призив, чист и ясен. Беше като митичната тръба, която, казваха, призовавала душите на храбрите към небесното бойно поле. Каладин застина. Както винаги, чакаше втория сигнал, една ирационална част от него искаше да чуе потвърждение. То не закъсня — тръбата изсвири обозначение за мястото на чудовището, което беше излязло да прави какавида.

Към сборния пункт до дърводелския двор се застичаха войници; други се втурнаха към лагера да си вземат оръжията. Каладин хукна към мостовите и завика:

— Строй се! Бурята да ви отнесе дано! Всички да се строяват!

Не му обърнаха внимание. Някои от отряда бяха без елеци и се заблъскаха през вратата на казармата в опит да влязат едновременно. Другите дотичаха при моста. Каладин ядосано ги последва. Веднъж добрали се до моста, хората се сбраха по внимателно организиран начин. Всеки имаше възможността да тича на най-доброто място: отпред до пропастта, а после, в края на пробега — на относително безопасна позиция отзад.

Ротацията беше строга и нито се правеха, нито се търпяха грешки. Мостовите отряди имаха жестока система на самоуправление — ако някой опиташе да мами, другарите му го принуждаваха да бяга в челото на моста при последния щурм. Предполагаше се, че това е забранено, но Газ се правеше, че не забелязва измамниците. Освен това той отказваше да вземе подкуп, за да разреши на хората да си сменят местата. Може би знаеше, че едничкото стабилно нещо — единствената надежда — за мостовите е ротацията. Животът не беше справедлив, да си мостови не беше справедливо, но поне ако човек тичаше в редицата на смъртта и оцелееше, при следващия пробег щеше да е отзад.

Имаше едно изключение. Като водач, Каладин трябваше да бяга отпред през повечето време, а за щурма да се премести в задната част на моста. Неговото място беше най-безопасното в целия отряд, макар че никой мостови никога не се намираше в пълна безопасност. Каладин беше като някаква мухлясала коричка, предложена на умиращ от глад — човекът нямаше да бърза да я нахапе, но все някога щеше да я изяде.

Зае позиция. Йейк, Дуни и Малоп бяха последни от изоставащите. Щом хората застанаха по местата си, Каладин нареди да вдигат. Той донякъде се изненада, че му се подчиниха, ала мостът почти винаги имаше водач, който издаваше команди по време на пробег. Гласовете се сменяха, но не и те. Вдигай, тичай, сваляй.

Двадесет моста излязоха от двора и се понесоха към Пустите равнини. Каладин забеляза хора от Мост Седем, които ги наблюдаваха с облекчение. Смяната им беше до първата следобедна камбана — отървали се бяха от пробега само за миг.

Мостовите работеха усилно. Не толкова заради заплахата с побой — бягаха така бързо, защото искаха да се доберат до набелязаното плато преди паршендите. Успееха ли, нямаше стрели, нямаше смърт. И тъй, пробегът с моста беше единственото нещо, което вършеха, без да пестят сили или да мързелуват. Мнозина мостови ненавиждаха живота си, ала го стискаха с все сили, трескаво, с побелели от усърдие кокалчета на пръстите.

С тропот прекосиха първия от постоянните мостове. Мускулите на Каладин стенеха от така скорошното претоварване, но той се помъчи да не мисли за умората. Заради дъждовете от снощната буря повечето растения бяха още отворени — скалните пъпки простираха ластари, разцъфналите бранзи протягаха щипкоподобните си клони от черупките към небето. Тук-там имаше и бодливци — онези иглолистни храсти с каменни клони, които Каладин беше забелязал за пръв път при идването си тук. В безбройните цепнатинки и падинки по неравното плато имаше локви.

Виковете на Газ указаха по кой път да поемат мостовете. Много от близките плата разполагаха с по три-четири постоянни моста, които представляваха разклонена пътна мрежа из Равнините. Бягането стана привично. Беше изтощително, ала познато. На Каладин му беше приятно да е отпред — можеше да вижда къде отива. Започна монотонно да брои крачките, както го беше посъветвал безименният мостови, чиито сандали все още носеше.

Най-сетне стигнаха последния постоянен мост. Прекосиха малко плато и подминаха димящите останки на един друг, разрушен през нощта от паршендите. Как ли бяха успели да го направят по време на буря? По-рано, докато слушаше разговорите на войниците, Каладин научи, че те се отнасят към паршендите с гняв, омраза и немалко страхопочитание. Тези паршенди не бяха като тромавите, почти безсловесни парши, които работеха из цял Рошар. Тези тук бяха воини със значителни умения. Каладин виждаше в това някакво противоречие. Парши? Воюват? Беше просто толкова странно.

Мост Четири и останалите отряди свалиха съоръженията и прехвърлиха пропастта в най-тесния участък. Хората на Каладин рухнаха по земята наоколо, за да отпочинат, докато армията премине. Той едва не се присъедини към тях — всъщност, коленете му почти се сгънаха сами в очакване.

Не, рече си Каладин и се задържа прав. Не. Ще стоя.

Глупав жест. Останалите мостови едва го погледнаха. Моаш даже го наруга. Но веднъж взел решението, Каладин упорито държеше на него. Сключи ръце зад гърба си, зае поза свободно и загледа преминаващата войска.

— Здрасти, малкия! — провикна се един от войниците, които още чакаха реда си за моста. — Любопитен си на какво приличат истинските войници, а?

Каладин се обърна и го огледа — як мъжага с мощни ръчища като бутове. Беше взводен командир, както личеше от възлите на раменете на кожения му елек. Някога и Каладин носеше такива.

— Как се грижиш за своите копие и щит, старши? — извика Каладин в отговор.

Мъжът се свъси, но Каладин знаеше за какво мисли. Оръжието на войника беше самият му живот; той се грижеше за него както би се грижил за родното си дете, често се заемаше с поддръжката му, преди да се нахрани или да си отдъхне.

Каладин кимна по посока на моста.

— Това е моят мост — високо рече той. — Моето оръжие, единственото, което ми е разрешено. Дръжте се добре с него.

— Или какво? — провикна се един войник и предизвика смеха на другарите си. Взводният командир не каза нищо. Изглеждаше угрижен.

Думите на Каладин си бяха чисто самохвалство. Истината беше, че той мрази моста. Въпреки това, остана на крака.

Съвсем скоро самият върховен принц Садеас прекоси моста на Каладин. Сиятелният господар Амарам изглеждаше винаги героичен, величав. Пълководец и благородник. Този Садеас беше съвсем друга работа — кръглолик, къдрав и с надменно изражение. Яздеше като на парад, с една ръка леко придържаше юздите на коня, под мишницата на другата стискаше шлема си. Бронята му беше боядисана в червено, а по шлема висяха фриволни пискюли. Цялата безцелна помпозност почти засенчваше чудото на древната броня.

Каладин забрави изтощението и сви ръце в юмруци. Ето един светлоок, когото той можеше да мрази дори повече от другите, мъж толкова безсърдечен, че всеки месец похабяваше живота на стотици мостови. Изрично беше забранил на отрядите на неговите мостове да разполагат с щитове по причини, които Каладин все още не разбираше.

Садеас и почетната му гвардия бързо отминаха и Каладин си даде сметка, че вероятно би трябвало да се поклони. Садеас не забеляза, ала ако беше го видял, вероятно щеше да създаде грижи. Каладин тръсна глава и вдигна отряда, макар че бяха нужни особени усилия да размърда Скалата — едрия рогоядец. Щом прекосиха моста, хората го вдигнаха и затичаха към следваща пропаст.

Процесът се повтори толкова пъти, че Каладин им загуби броя. При всяко преминаване той отказваше да легне. Стоеше с ръце зад гърба и наблюдаваше войската. Повечето войници го забелязваха и му подхвърляха подигравки. Каладин не обръщаше внимание и след петото или шестото минаване те престанаха. Следващия път, когато видя Сиятелния господар Садеас, той се поклони, макар стомахът му да се преобърна при това. Не служеше на този човек. Не беше полагал клетва за вярност пред него. Но служеше на хората си в Мост Четири. Щеше да ги спаси, а това значеше да се пази от наказания за непочтителност.

— Смени местата! — викна Газ. — Премини и смени местата!

Каладин рязко се извърна. Щурмът щеше да е при следващото прехвърляне. Той погледна косо в далечината и едва успя да забележи как на следващото плато се събира редица тъмни фигури. Паршендите бяха пристигнали и се строяваха. Зад тях една група вече разбиваше какавидата.

Тревога прониза Каладин. Скоростта им се беше оказала недостатъчна. И, макар да бяха уморени, Садеас искаше да нападне бързо, преди паршендите да са успели да извадят скъпоценното ядро от черупката му.

Мостовите наставаха в мълчание, обзети от мрачни мисли. Знаеха какво предстои. Прекосиха пропастта, изтеглиха моста и смениха местата си. Войниците се строиха. Бяха тихи, като хора, които се готвят да отнесат ковчег към кладата.

Мостовите оставиха за Каладин място отзад, закриляно и защитено. Сил кацна на моста и го огледа. Каладин приближи. Беше толкова изморен, умствено и телесно. Беше се напрегнал прекалено много сутринта, а и по-късно, когато вместо да почива, стоеше прав. Какво го прихвана, та постъпи така? Едва ходеше.

Огледа мостовите. Хората му бяха примирени, безразлични, ужасени. Ако откажеха да тичат, щяха да ги екзекутират. Ако тичаха, щяха да посрещнат противниковите стрели. Не поглеждаха в далечината към паршендските стрелци с лъкове. Гледаха надолу.

Това са твоите хора, каза си Каладин. Имат нужда да ги поведеш, дори ако не го знаят.

Как можеш да водиш от задната част на моста?

Излезе от реда и заобиколи моста; двама от отряда — Дрей и Тефт — го изгледаха изумени, когато ги подмина. Точката на смъртта, мястото в самия център на първия ред, беше заето от Скалата, якия светлокож рогоядец. Каладин го потупа по рамото.

— Заел си ми мястото, Скала.

Мъжът изненадано го погледна.

— Ама…

— Заминавай отзад.

Скалата се смръщи. Никой не искаше да излезе напред в реда.

— Празноглав равнинец — обади се той с грубото си произношение. — Приискало ти се е да умреш? Защо просто не скочиш в пропастта? По-лесно е.

— Аз съм водач на моста. Да тичам начело е моя привилегия. Върви.

Скалата сви рамене, но се подчини и зае мястото на Каладин в задната част на моста. Никой не каза и дума. Ако Каладин иска да го убият, кои са те, та да негодуват?

Каладин ги огледа.

— Колкото повече време ни отнеме да свалим моста, толкова повече те могат да стрелят по нас. Твърдост, решителност и бързина. Вдигай моста!

Вдигнаха, мъжете от вътрешните места се настаниха, по петима в редица. Каладин отиде в най-предната редица. Вляво от него беше високият и здрав Лейтен, вдясно — слабоватият Мурк. Адис и Корл бяха в двата края. Петима мъже в челото на моста. Редицата на смъртта.

Когато всички отряди вдигнаха мостовете, Газ изкомандва.

— Напред!

Затичаха, бързо преминаха строените в очакване войници, стиснали копията и щитовете си. Някои ги наблюдаваха с любопитство, като че ли се забавляваха при вида на низшите мостови, които се носеха с голяма бързина към смъртта си. Други отвръщаха поглед, може би засрамени от цената на преминаването си оттатък пропастта в човешки живот.

Каладин гледаше право напред и потискаше недоверчивия глас, който крещеше в ума му, че извършва нещо много глупаво. Втурна се към пропастта, съсредоточен върху строените паршенди. Черно-червени фигури с лъкове.

Сил допърха по-близо до главата на Каладин. Вече не беше в човешки облик, а се стрелкаше като лента от светлина. Полетя пред него.

Появиха се стрелите. Каладин не беше заемал място в точката на смъртта при толкова опасна атака след първия си ден в отряда. При смяната на местата в точката на смъртта винаги отиваха новите. Така, ако загинеха, нямаше грижи по обучението им.

Паршендите се прицелиха в пет или шест от отрядите на мостовете. Мост Четири явно беше в обсег.

Стрелите полетяха.

— Тиен! — извика Каладин. Беше почти обезумял от умора и гняв. Изрева името, без да знае защо, и порой стрели заваляха към него. Усети внезапен прилив на енергия, неочаквана и необяснима сила.

Стрелите удариха.

Мурк падна без звук, поразен от четири или пет стрели. Кръвта му плисна по камъните. И Лейтен падна. Заедно с него — Адис и Корл. Стрелите се забиваха в земята в краката на Каладин и трептяха. Поне шест попаднаха в моста около главата и ръцете му.

Не знаеше дали е ранен. Беше обзет от сила и тревога. Продължи да вика и да тича, понесъл моста на раменете си. По някаква причина група паршендски стрелци свалиха лъковете си. Видя мраморната шарка на кожата им, особените червеникави или оранжеви шлемове и простите кафеви дрехи. Изглеждаха объркани.

Каквото и да бе причинило затишието, даде на Мост Четири няколко ценни мига. Докато паршендите отново вдигнат лъковете, отрядът на Каладин беше стигнал до пропастта. Заеха позиции заедно с другите мостове — сега бяха само петнадесет. Пет бяха паднали. С идването си до пропастта, мостовите отряди попълваха празните места в линията.

Под дъжд от стрели Каладин нареди на хората си да пускат моста. Една стрела сряза кожата му близо до ребрата и рикошира от костта. Усети удара, ала не изпита болка. Заобиколи моста и помогна за избутването му. Отрядът с трясък стовари съоръжението на мястото му, докато алетските стрелци отклоняваха паршендите.

Кавалерията препусна по мостовете. Мостовите скоро бяха забравени. Каладин падна на колене до моста, а хората от отряда му, окървавени и ранени, с мъка се отдалечиха. Ролята им в битката беше изпълнена.

Каладин опипа ранената си страна и почувства кръвта. Чист разрез, само около два пръста дълъг, ширината му е малка и не представлява опасност.

Това беше гласът на баща му.

Каладин се задъхваше. Трябваше да иде на безопасно място. Над главата му свистяха стрели, този път алетски.

Някои хора отнемат живот. Други спасяват живот.

Работата на Каладин още не беше завършена. Изправи се с усилие и се запрепъва към моста, където лежеше някой. Оказа се мостови на име Хобер; кракът му беше пронизан от стрела. Мъжът пъшкаше и се държеше за бедрото.

Каладин го улови под мишниците и го повлече по-далеч от моста. Мъжът ругаеше от болка и беше замаян. Каладин го примъкна зад един камък, където се бяха подслонили Скалата и още неколцина от отряда.

След като остави Хобер — стрелата не беше засегнала важни артерии и засега човекът щеше да е добре — Каладин се обърна и опита да се върне на самото бойно поле. Ала се подхлъзна и от умора падна. Удари се тежко в земята и изстена.

Някои отнемат живот. Други спасяват живот.

Напъна се да стане, от челото му капеше пот, запрепъва се обратно към моста, а в ушите му звучеше гласът на неговия баща. Следващият от отряда, когото откри — Коорм — беше мъртъв. Остави тялото му.

Гадол имаше дълбока рана. Стрелата беше пронизала торса му изцяло. Лицето му беше покрито с кръв от рана в слепоочието. Успял беше малко да се отдалечи от моста с пълзене. Погледна Каладин с обезумелите си черни очи. Около него се виеха оранжеви духчета на болката. Каладин го грабна и го повлече настрани точно в мига, когато нападащата кавалерия с тропот прегази мястото, където досега беше лежал раненият.

Отнесе Гадол в падинката и пътем забеляза още двама убити. Пресметна набързо. С мъртвите излизаха двадесет и девет от отряда. Петима липсваха. Каладин отново се запрепъва към бойното поле.

Войниците се бяха групирали зад моста. Отстрани бяха строени стрелците с лък. Обстрелваха паршендите, докато тежката конница начело със самия върховен принц Садеас, недосегаем в своята Броня, опитваше да изтласка противника.

Каладин се олюля, замаян и зашеметен при вида на толкова много тичащи, викащи и стрелящи хора. Петима мостови, вероятно убити, загубени в цялата тази…

Забеляза една фигура, свита до самия ръб на пропастта, под свистящите и в двете посоки стрели. Това беше Дабид. Беше свит на кълбо, ръката му беше огъната под неестествен ъгъл.

Каладин се втурна към него. Хвърли се на земята и запълзя под стрелите с надеждата, че паршендите няма да обърнат внимание на двама невъоръжени мостови. Когато стигна, Дабид дори не го забеляза. Беше в шок, устните му мърдаха беззвучно, очите му бяха замаяни. Каладин го подхвана несръчно. Боеше се да не го улучи някоя стрела, ако се изправи.

Неумело, почти пълзейки, завлече младежа далеч от ръба на пропастта. Продължаваше да се подхлъзва върху кръвта, падаше, драскаше ръцете си в скалите, удряше лицето си в камъните. Не спираше. Мъкнеше Дабид изпод валящите стрели. Най-сетне се отдалечи достатъчно и се осмели да се изправи. Опита да вдигне Дабид. Ала мускулите му бяха толкова отслабнали. Напъна се, подхлъзна се, падна изтощен на камъните.

Легна, задиша тежко, болката най-сетне го заля. Толкова уморен…

Изправи се разтреперан и отново опита да вдигне Дабид. Примигна, за да отпъди ядните сълзи. Беше толкова слаб, че не можа дори да издърпа младежа.

— Празноглав равнинец — изръмжа някой.

Каладин се обърна и видя, че идва Скалата. Здравият рогоядец грабна Дабид под мишниците и го издърпа.

— Смахнат — рече той на Каладин, ала с лекота вдигна ранения и го отнесе при другите в падинката.

Каладин го последва. Щом стигнаха, се свлече в падинката, с гръб към скалата. Останалите мостови се скупчиха около него с уплашени погледи. Скалата положи Дабид да легне.

— Още четирима — продума Каладин на пресекулки. — Трябва да ги намерим…

— Мурк и Лейтен — рече Тефт. При този пробег старият мостови се беше оказал в задните редици и не беше ранен. — И Адис и Корл. Бяха в първата редица.

Точно така, уморено си рече Каладин. Как можах да забравя…

— Мурк е мъртъв — съобщи Каладин. — Останалите може и да са оцелели.

Опита да стане.

— Глупак — обади се Скалата. — Стой тук. Добре. Аз ще направя това. — Позамисли се. — Май и аз съм глупак.

Намръщи се, ала се върна на бойното поле. След малко Тефт го догони.

Каладин вдиша и издиша, придържайки ранената страна. Не можа да прецени дали самият удар от стрелата не причинява повече болка от разреза.

Спасяват живот…

Пропълзя до тримата ранени. Хобер със стрелата в бедрото можеше да почака, а Дабид имаше само счупена ръка. Гадол беше най-зле с раната в тялото. Каладин се втренчи в раната. Не разполагаше с операционна маса; нямаше даже антисептик. Как мислеше, че може да направи нещо?

Отърси се от отчаянието.

— Някой от вас да ми донесе нож — каза той на мостовите. — Вземете от някой убит войник. Друг да запали огън!

Мостовите се спогледаха.

— Дуни, върви за нож — рече Каладин, притиснал с ръка раната на Гадол в опит да спре кървенето. — Нарм, можеш ли да накладеш огън?

— С какво? — попита онзи.

Каладин смъкна елека и ризата си и подаде ризата на Нарм.

— За запалване. За дърва ползвай стрелите наоколо. Някой да има кремък и огниво?

За щастие, Моаш имаше. По време на пробег човек носеше всичко ценно със себе си, та да не го откраднат другите мостови.

— Бързайте! Някой друг да отвори една скална пъпка и да донесе водата от нея.

Хората постояха няколко мига. После, слава на Вестителите, изпълниха каквото им поиска. Може би бяха твърде слисани да възразят. Каладин съдра ризата на Гадол и разкри раната. Лоша рана, ужасно лоша. Бяха прерязани червата или някой друг орган…

Нареди на един от отряда да притиска превръзка към челото на Гадол, за да спре слабото кръвотечение там — всичко можеше да помогне — и се зае бързо да прегледа раната, както баща му го беше учил. Дуни бързо се върна с ножа. Нарм обаче имаше трудности с огъня. Изруга и продължи да се бори с огнивото.

Гадол се сгърчи. Каладин притисна раната с чувство на безсилие. На такава рана нямаше къде да се направи турникет. Не можеше да направи нищо, освен…

Гадол се закашля и изплю кръв.

— Разбиват самата земя! — прошепна той с див поглед. — Искат я, но бесът им ще я разруши. Както свидливият изгаря богатствата си, за да не попаднат у враговете му! Те идват!

Пое дъх. И застина неподвижен. Мъртвите му очи гледаха нагоре, кървава слюнка се стичаше по лицето му. Последните му мрачни слова тегнеха над другарите му. Недалеч от тях войниците се сражаваха и викаха, ала мостовите мълчаха.

Каладин се отпусна назад, както винаги замаян от болката от загубата. Баща му все казваше, че времето ще притъпи неговата чувствителност.

Лирин грешеше за това.

Чувстваше се така уморен. Скалата и Тефт бързаха към падинката, понесли заедно някого.

Нямаше да го донесат, ако не беше жив, рече си Каладин. Мисли за онези, на които можеш да помогнеш.

— Поддържай огъня! — каза той на Нарм. — Не позволявай да угасне! Някой да нагрее ножа.

Нарм подскочи, сякаш за пръв път забеляза, че наистина е успял да запали малкия пламък. Каладин се извърна от мъртвия Гадол и направи място на Скалата и Тефт. Двамата оставиха на земята потъналия в кръв Лейтен. Дишаше плитко, от рамото и срещуположната ръка стърчаха стрели. Трета беше закачила корема му и от пренасянето срезът се беше разширил. Явно левият му крак беше стъпкан от кон; беше счупен и имаше грамадна рана при сцепването на кожата.

— Другите трима са мъртви — каза Тефт. — И този е на път. Едва ли има какво повече да направим. Но ти каза да го донесем, така че…

Каладин веднага коленичи и се зае за работа — внимателно, умело и бързо. Притисна бандаж отстрани на тялото на ранения, закрепи го на място с коляно. После бързо превърза крака и нареди на един от мостовите да държи здраво и да повдигне крайника.

— Къде е ножът! — викна Каладин, докато бързо слагаше хлабав турникет на ръката на ранения. Трябваше веднага да спре кръвта; по-късно щеше да се тревожи за спасяването на ръката.

Младият Дуни се завтече към него с нажежения нож. Каладин повдигна бандажа от тялото на Лейтен и бързо обгори раната. Лейтен беше в безсъзнание и дишането му ставаше все по-плитко.

— Ти няма да умреш — промълви Каладин. — Няма да умреш!

Умът му беше вцепенен, ала пръстите му знаеха какво да правят. За миг се върна в лекарската стая в бащиния дом, вслушан във внимателните напътствия. Отряза стрелата от ръката на Лейтен. Другата в рамото остави и даде отново да нагорещят ножа.

Пеет най-сетне се върна с воднистата част на скалната пъпка. Каладин я грабна и почисти с нея раната на крака — тя беше най-лоша, понеже беше причинена от стъпкване. Когато върнаха ножа, Каладин измъкна стрелата от рамото на Лейтен и обгори раната там възможно най-добре, после използва една от бързо изчезващите превръзки.

Шинира крака със стрели — единственото, с което разполагаха. Свъсено обгори и раната на бедрото. Мразеше да оставя толкова много белези, но не можеше да допусне повече кръвозагуба. Щеше да му трябва антисептик. Кога щеше да се сдобие с онзи сок?

— Не смей да умираш! — рече Каладин, почти без да си дава сметка, че говори. Бързо превърза раната на крака, после с игла и конец заши раната на ръката. Превърза и нея и отхлаби по-голямата част от турникета.

Най-сетне, напълно изцеден, се облегна и загледа Лейтен. Той още дишаше. Докога? Шансът не беше на негова страна.

Мостовите стояха или седяха около Каладин, непривично почтителни. Той уморено отиде при Хобер и огледа раната на крака му. Нямаше нужда от обгаряне. Каладин я проми, почисти разни трески и заши. Хобер беше заобиколен от духчета на болката, дребни оранжеви ръце се протягаха от земята към него.

Каладин отряза най-чистото парче от бандажа на Гадол и превърза с него раната на Хобер. Мразеше нечистотията, но нямаше друг избор. Накара другите от отряда да донесат стрели, с които шинира ръката на Дабид; закрепи шините с ризата на младежа. Най-накрая се облегна на камъка и въздъхна дълбоко и уморено.

Някъде зад него се носеха удари на метал в метал и виковете на войниците. Чувстваше се толкова уморен. Прекалено уморен даже да затвори очи. Искаше само да седи и да гледа в земята.

Тефт приседна до него. Посивелият мостови държеше воднистата част на скалната пъпка, която още имаше малко течност на дъното.

— Пий, момко. Имаш нужда.

— Трябва да промием раните на другите — глухо отвърна Каладин. — Одрани са… видях няколко порязвания… и трябва…

— Пий — повтори Тефт хрипливо и настойчиво.

Каладин се поколеба, после изпи водата. Беше силно горчива — като растението, от което беше извадена.

— Къде се научи така да лекуваш? — попита Тефт. Неколцина от седналите наблизо мостови се обърнаха към него, щом чуха въпроса.

— Не съм бил роб цял живот — прошепна Каладин.

Скалата се приближи и каза:

— Това, което направи, няма да е от значение. — Грамадният рогоядец приклекна. — Газ ни кара да оставяме ранените, които не могат да ходят. Устав.

— Аз ще се оправя с Газ — отговори Каладин и облегна глава. — Идете да върнете ножа при трупа, от който го взехте. Не искам обвинения в кражба. Като дойде време да тръгваме, искам двама да поемат Лейтен и двама — Хобер. Ще ги привържем върху моста и ще ги носим. При пропастите трябва да действате бързо и да ги развържете преди минаването на армията, а след това да ги вържете пак. Ще ни трябва някой да води Дабид, ако още е в шок.

— Газ няма да подкрепи тая работа — каза Скалата.

Каладин притвори очи и отказа да спори.

Битката трая дълго. На свечеряване паршендите най-сетне се оттеглиха — прескачаха пропастите с неестествено мощните си крака. Понесоха се виковете на алетите, които бяха победили. Каладин с мъка се изправи на крака и тръгна да търси Газ. Отварянето на какавидата отнемаше време — тя беше като камък — но Каладин трябваше да се разбере с мостовия сержант.

Откри го на безопасно разстояние от фронтовата линия — Газ стоеше и наблюдаваше. Изгледа Каладин с единственото си око.

— Колко от тази кръв е твоя?

Каладин сведе очи и едва сега си даде сметка, че е покрит с тъмна съсирена кръв, която вече се напукваше — повечето беше от ранените. Не отговори на въпроса.

— Вземаме ранените с нас.

Газ поклати глава.

— Щом не могат да ходят, остават. Устав. Не съм го измислил аз.

— Вземаме ги — повтори Каладин. Гласът му не беше нито по-твърд, нито по-силен.

— Сиятелният господар Ламарил няма да приеме.

Ламарил беше прекият началник на Газ.

— Ще пратиш Мост Четири последен, да върне ранените войници в лагера. Ламарил няма да е с тази част от войската; ще върви напред с основната част, за да не пропусне тържеството на Садеас в чест на победата.

Газ зяпна.

— Хората ми ще се движат бързо и ефикасно — изпревари го Каладин. — Няма да забавят никого. — Измъкна последната сфера от джоба си и я подаде. — Нищо няма да кажеш.

Газ взе сферата и изсумтя.

— Една прозрачна марка? Мислиш, че това ще ме накара да поема толкова голям риск?

— Ако не го направиш — отговори Каладин спокойно, — ще те убия и ще се оставя да ме екзекутират.

Газ примигна изненадано.

— Ти не би…

Каладин пристъпи напред. Явно беше страховита гледка, целият покрит с кръв. Газ пребледня. После изруга и вдигна сферата.

— На всичкото отгоре сферата е тъмна.

Каладин се свъси. Сигурен беше, че преди пробега сферата си светеше.

— Грешката е твоя. Ти ми я даде.

— Сферите бяха заредени снощи — отвърна Газ. — Идват направо от ковчежника на Сиятелния господар Садеас. Какво си им направил?

Каладин поклати глава. Прекалено уморен беше да мисли. Сил кацна на рамото му, когато той тръгна да се връща при мостовите.

— Какви са ти те? — провикна се Газ след него. — Защо те е грижа?

— Това са моите хора.

Остави Газ.

— Не му вярвам — рече Сил и погледна през рамо. — Може само да каже, че си го заплашвал, и да прати да те арестуват.

— Може и така да направи. Вероятно трябва да разчитам на желанието му да получава още подкупи от мен.

Каладин продължи да върви, заслушан във виковете на победителите и стенанията на ранените. Платата бяха покрити с трупове. Най-много бяха по краищата на пропастта, където мостовете бяха съсредоточили битката. Паршендите, както винаги, бяха оставили своите убити. Говореше се, че дори когато побеждават, те оставят мъртвите. Хората изпращаха мостови и войници да изгорят останките на убитите си събратя и да пратят духовете им в отвъдния живот, където най-смелите воюват в армията на Вестителите.

— Пари — каза Сил, все още загледана в Газ. — Не ми прилича на нещо, на което да разчиташ.

— Може би. Може би не. Забелязал съм как гледа парите. Иска сферите, които му давам. Вероятно желанието ще се окаже достатъчно силно и той ще остане на линия. — Каладин поклати глава. — Права беше преди малко. На хората не може да се разчита в много отношения. Но на едно можеш да разчиташ — алчността му.

Горчива мисъл. Но и денят беше такъв. Изпълнено с надежда светло начало и кървавочервен залез.

Ден като всеки друг.