Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (10)

4
Пустите равнини

„Умирам, нали? Лечителю, защо взимаш кръвта ми? Кой е този до тебе, със сбръчканата глава? Виждам далечно слънце, тъмно и студено, как свети в черно небе.“

Записано на трети Йеснан, 1172 г., единадесет секунди преди смъртта. Обектът е водач на чули, от народа реши. Пробата е от особена важност.

— Защо не плачеш? — попита вятърното духче.

Каладин седеше, опрял гръб в ъгъла на клетката, и гледаше надолу. Дъските на пода пред него бяха нацепени, сякаш някой ги беше дълбал с нокти. Нацепените места бяха потъмнели там, където кръвта беше попила в сухото сиво дърво. Безплоден и измамен опит за бягство.

Фургонът продължаваше да върви. Едно и също всеки ден. Събуждаш се изтръпнал и с болки, след като си спал на пресекулки без постеля и завивка. Фургон по фургон пускаха робите да се разтъпчат и облекчат с железните окови на краката. После ги събираха, даваха им сутрешната помия и фургоните продължаваха по пътя си до следобедната помия. Още път. Вечерна помия, после черпак вода преди сън.

Клеймото със знака шаш на челото на Каладин все още беше напукано и кървеше. Поне покривът на клетката предпазваше от слънцето.

Вятърното духче се превърна в мъгла и се понесе като малко облаче. Доближи се до Каладин и при движението лицето й се очерта в предната част на облачето, сякаш тя отвяваше мъглицата назад и разкриваше нещо по-плътно отдолу. Мъглива, женствена и ъгловата. С такива любопитни очи. Каладин никога не беше виждал духче като нея.

— Другите плачат нощем — каза тя. — А ти не плачеш.

— Защо да плача? — отвърна той. — Какво ще промени това?

— Не знам. Защо всъщност плачат хората?

Той се усмихна и притвори очи.

— Попитай Всемогъщия защо хората плачат, малко духче, не питай мене.

Заради влажното лято в тези източни краища челото му беше покрито с капки пот и раната го щипеше от тях. Надяваше се скоро пак да има няколко седмици пролет. Времето и сезоните бяха непредсказуеми. Не се знаеше колко продължава всеки, но обикновено траеха по няколко седмици.

Фургонът продължаваше по пътя. След време Каладин усети слънчевата светлина върху лицето си. Отвори очи. Слънцето грееше през горната страна на клетката. Значи, два-три часа след пладне. Ами следобедната помия? Каладин се изправи, като се издърпа с ръка за една от стоманените пречки. Не можа да види Твлкав, който управляваше предния фургон, а само плосколикия Блут отзад. Наемникът беше облечен в мръсна риза с връзки отпред и с широкопола шапка срещу слънцето; копието и сопата му бяха на пейката до него. Не носеше меч, дори и Твлкав не носеше — не и толкова близо до алетските земи.

Тревата продължаваше да се разделя пред фургоните, изчезваше и след минаването им пак се появяваше. Пейзажът беше осеян със странни, непознати за Каладин храсти. Имаха дебели стволове и клонки, и бодливи зелени игли. Когато фургоните се приближаха прекалено, иглите се прибираха в клонките и оставяха усукани червеообразни стволове с възлести клони. Никнеха тук-там из хълмовете, издигаха се сред тревата като дребни стражи.

Фургоните все си вървяха, доста след пладне. Защо не спираме за храна?

Най-сетне водещият фургон спря. Следващите два се олюляха подире му, чулите с червените черупки се разшаваха и антените им взеха да се веят напред-назад. Чулите имаха формата на сандъци, с високи каменни черупки и дебели, прилични на пънове червени крака. Каладин беше чувал, че с щипците си можели да откъснат ръката на човек. Но чулите бяха кротки, особено домашните, и от времето си във войската той не знаеше някой да е получил от чул нещо повече от мудно побутване.

Блут и Таг излязоха от фургоните и се запътиха към Твлкав. Роботърговецът се беше изправил на седалката, засенчил очи от бялата слънчева светлина и хванал лист хартия. Последва спор. Твлкав все махаше в посоката, в която се движеха, и сочеше нещо на листа.

— Загуби ли се, а, Твлкав? — провикна се Каладин. — Май трябва да се помолиш на Всемогъщия да те упъти. Чувам, че той имал слабост към роботърговците. Пази специално място в Преизподнята само за вас.

Вляво от Каладин един от робите — дългобрадият мъж, който го беше заговорил преди няколко дни — се потътри настрани, понеже не искаше да седи до някой, който предизвиква роботърговеца.

Твлкав се поколеба, после махна на наемниците да млъкнат. Набитият мъж скокна от фургона си и приближи до Каладин.

— Дезертьоре, алетските армии минават по тези места заради оная тяхна война. Знаеш ли нещо за областта?

— Дай да видя картата — отговори Каладин. Твлкав се поколеба, после я вдигна към него.

Каладин се пресегна през решетката и грабна хартията. После, без да я чете, я скъса на две. За секунди я сдра на стотици парченца пред ужасения поглед на Твлкав.

Той повика наемниците, но докато дойдат, Каладин имаше две шепи късчета, които да хвърли по тях като конфети.

— Честит ви Средопразник, гадове — каза Каладин, докато късчетата кръжаха около тях. Обърна се, отиде и седна в другия край на клетката с лице към роботърговеца и наемниците.

Твлкав стоеше без да продума. После със зачервено лице посочи Каладин и изсъска нещо на наемниците. Блут пристъпи към клетката, но сетне премисли. Хвърли поглед на Твлкав, сви рамене и се отдалечи. Твлкав се обърна към Таг, но вторият наемник само поклати глава и тихо каза нещо.

След като се поядосва малко на страхливите наемници, Твлкав заобиколи клетката и приближи мястото, където седеше Каладин. Изненадващо, когато заговори, гласът му беше спокоен.

— Виждам, че си умен, дезертьоре. Така стана безценен. Другите ми роби не са тукашни, а и аз не съм идвал по тези краища. Можеш да се пазариш. Какво ще искаш в замяна, ако ни водиш? Ако се съгласиш с мен, мога да ти обещая едно допълнително хранене всеки ден.

— Искаш да водя кервана?

— Ще приема напътствия.

— Добре. Първо намери висока скала.

— Аха, така ще можеш да огледаш наоколо?

— Не — рече Каладин. — Така ще имам откъде да те хвърля.

Твлкав раздразнено си понамести кепето и приглади една от дългите си бели вежди назад.

— Ти ме мразиш. Това е добре. Омразата ще те държи силен, ще мога да те продам за добри пари. Но не ще можеш да ми отмъстиш, ако нямам възможността да те откарам на пазара за роби. Няма да те оставя да избягаш. Ала може би някой друг ще те остави. Ти искаш да те продам, разбираш ли?

— Не искам отмъщение — каза Каладин. Вятърното духче се върна — за някое време се беше отдалечила, за да разгледа един от странните храсти. Спря във въздуха и почна да крачи около лицето на Твлкав и да го разглежда. Той сякаш не можеше да я види.

Твлкав се свъси.

— Без отмъщение?

— Не върши работа. Отдавна научих този урок.

— Отдавна ли? Та ти си на не повече от осемнадесет години, дезертьоре.

— Добра преценка.

Беше на деветнадесет. Нима бяха минали само четири години, откак постъпи в армията на Амарам? Каладин имаше усещането, че е остарял с дванадесет години.

— Ти си млад — продължи Твлкав. — Можеш да избегнеш тази съдба. Знаят се хора, които са надживели робското клеймо — можеш да изплатиш цената си, разбираш ли. Или да убедиш някой от господарите си да ти подари свободата. Не е чак толкова невероятно.

Каладин изсумтя.

— Никога няма да се отърва от тези знаци, Твлкав. Ти трябва да знаеш, че опитах — и не успях — да избягам вече десет пъти. Има нещо повече от глифите на челото ми, което плаши твоите наемници.

— Миналите провали не означават, че няма бъдеща възможност, да?

— Свършено е с мен. Не ме интересува — той хвърли поглед на роботърговеца. — Пък и сам не си вярваш. Съмнявам се, че човек като тебе ще може да спи нощем, ако мисли, че робите, които е продал, ще се освободят и един ден ще го намерят.

Твлкав се разсмя.

— Може би, дезертьоре. Може би си прав. Или може би аз мисля, че ако ти би се освободил, ще издириш първия, който те е продал в робство, разбираш ли. Върховният господар Амарам, нали той беше? Смъртта му ще ме предупреди и ще мога да избягам.

Откъде знаеше? Откъде беше чул за Амарам? Ще го намеря, помисли Каладин. Ще го изкормя с голи ръце. Ще откъсна главата от шията му, ще…

— Да — обади се Твлкав, докато изучаваше лицето на Каладин. — Значи не беше съвсем честен, когато каза, че не жадуваш отмъщение. Виждам.

— Откъде знаеш за Амарам? — попита Каладин начумерено. — Оттогава съм сменил господарите половин дузина пъти.

— Хората говорят. Роботърговците говорят повече от повечето хора. Трябва да сме приятели помежду си, разбираш ли, понеже никой не може да ни трае.

— Значи знаеш, че не нося това клеймо заради дезертьорство.

— Ах, но трябва да се преструваме, че е за това, разбираш ли. Хората, които са извършили тежки престъпления, не се продават добре. Бездруго ще е трудно да ти взема прилична цена с този глиф шаш на главата. Ако аз не мога да те продам, тогава ти… е, не би си пожелал подобно положение. Така че ще играем играта заедно. Аз ще казвам, че си дезертьор, ти нищо няма да казваш. Играта е лесна, мисля.

— Това е незаконно — рече Каладин.

— Ние да не сме в Алеткар случайно? Тук няма закон. На всичко отгоре дезертьорството е официалната причина, по която те продадоха. Твърдиш ли друго, само ще спечелиш име на лъжец.

— А за тебе — само главоболия.

— Но ти току-що ми каза, че не таиш желание да ми отмъщаваш.

— Може и да затая.

Твлкав се разсмя.

— А, ако не е станало досега, може никога да не стане! Пък и не заплаши ли да ме хвърлиш от някоя скала? Мисля, че вече имаш желанието да ми отмъстиш. Но сега ние трябва да обсъдим как да продължим. Картата ми се сблъска с ненавременно унищожение, разбираш ли.

Каладин се поколеба, после въздъхна и искрено каза:

— Не знам. И аз никога не съм бил по тези места.

Твлкав се намръщи, приведе се по-близо до клетката и се втренчи в Каладин, макар да се държеше на разстояние от него.

— Вярвам ти, дезертьоре. Жалко. Е, ще трябва да се доверя на паметта си. Картата бездруго не я биваше. Почти съм щастлив, че я скъса. Изкушавах се аз самият да го направя. Ако някога се натъкна на портрети на бившите ми съпруги, ще имам грижата да ти попаднат в ръцете и да се възползват от неповторимите ти дарби.

Твлкав се отдалечи. Каладин го погледа и изруга тихо.

— За какво беше това? — каза вятърното духче и дойде при него с наклонена глава.

— Открих, че почти го харесвам — рече Каладин и хласна главата си в клетката.

— Но… след онова, което той направи…

Каладин сви рамене.

— Не казах, че Твлкав не е гадина. Просто е приятен. — Помълча, сетне се смръщи. — Тези са от най-лошия вид. Като ги убиеш, в крайна сметка се чувстваш виновен за това.

* * *

По време на буря фургонът пропускаше. Не беше изненадващо. Каладин подозираше, че Твлкав е доведен до това да търгува с роби от несполука. Може би е трябвало да търгува с други стоки, но нещо — липса на капитал, нужда спешно да се махне отнякъде — го е накарало да подхване тази най-презряна работа.

Хората като него не можеха да си позволят лукс или дори качество. Можеха само да покриват дълговете. В случая това означаваше фургони, които пропущат. Обкованите им страни бяха достатъчно здрави да устоят на бурните ветрове, но не бяха удобни.

Твлкав почти не смогна да се приготви за тази буря. Явно скъсаната от Каладин карта съдържаше и списък с датите на бурите, купен от някой странстващ бурегадател. Бурите можеха да се предвидят по математически път; бащата на Каладин имаше това за хоби. Можеше да посочи точния ден в осем от десет случая.

Дъските тропаха по пречките на клетката, докато вятърът подмяташе колата, разтърсваше я, люлееше я като играчка в ръцете на нескопосен великан. Промъкваха се и проблясъци от светкавиците, придружени от гръм. Това беше единствената светлина, с която разполагаха.

От време на време блясваха светлини без гръмотевици. Робите пъшкаха от ужас и си мислеха за Отеца на Бурята, за сенките на Сияйните рицари или за Пустоносните — за всички тях се разказваше, че обитават най-силните бури. Хората се купчеха в далечния край на фургона и се топлеха един друг. Каладин ги остави и седеше сам с гръб към дъските.

Не се боеше от приказките за създанията, които бродеха с бурите. В армията беше принуден да преживее една-две бури под ръба на някой камък или в друг случаен подслон. Никой не обичаше да е на открито по време на буря, но понякога човек не можеше да го избегне. Създанията, които бродеха с бурите — може би дори самият Отец на Бурята — не бяха дори приблизително толкова смъртоносни, колкото подмятаните във въздуха камъни и клони. Всъщност най-опасен бе първият пристъп на вятъра и водата — стената на бурята. Колкото по-дълго изтраеше човек след него, толкова повече отслабваше бурята, а краят й беше просто дъждец.

Не, Каладин не се боеше, че Пустоносните търсят месо, с което да пируват. Притесняваше се да не се случи нещо на Твлкав. Роботърговецът изчакваше бурята в тесен дървен сандък, изработен в дъното на фургона му. На пръв поглед това беше най-безопасното място в целия керван, но някой лош каприз на съдбата — захвърлен от вихъра камък, съборен фургон — можеше да го погуби. В този случай Каладин предвиждаше, че Блут и Таг ще побегнат и ще изоставят всички в клетките със заключени дървени страници. Робите бавно ще умрат от глад и жажда, изпечени от слънцето в тези сандъци.

Бурята продължаваше да бушува и да разтърсва фургона. Понякога тези ветрове приличаха на живи. А и кой можеше да каже, че не са? Дали вятърните духчета бяха привлечени от поривите на вятъра, или те самите бяха пориви? Дали не бяха те душата на стихията, която толкова силно желаеше да разруши фургона на Каладин?

Тази стихия — разумна или не — не успя. Фургоните бяха привързани към близките камъни, а колелата им бяха заключени. Поривите на вятъра станаха по-вяли. Светкавиците спряха да проблясват, а влудяващото барабанене на дъжда се превърна в кротко почукване. Само веднъж по време на пътуването им един фургон се преобърна при буря. И колата, и робите се бяха отървали с няколко нащърбвания и драскотини. Дървената страница вдясно от Каладин внезапно се разтърси, после се отвори и падна, когато Блут отключи. Наемникът се бранеше от дъжда с кожена дреха, от периферията на шапката му се лееше вода. Той разкри дъските — и обитателите на клетката — на дъжда. Беше студен, но не толкова пронизващ, колкото в разгара на бурята. Дъждът обля Каладин и скупчените роби. Твлкав винаги нареждаше да отворят фургоните, преди дъждът да спре; казваше, че това е единственият начин да се отмие вонята на робите.

Блут плъзна дървената страна под вагона, после отвори и от другите две страни. Само стената в предната част на фургона, точно зад седалката на кочияша, не можеше да се свали.

— Малко е раничко да отваряш, Блут — каза Каладин. Още не бе настъпил пороят — времето преди края на бурята, когато дъждът се лее кротко. А сега дъждът бе още тежък, от време на време вятърът се засилваше на пориви.

— Господарят иска днес да сте доста чистички.

— Защо? — попита Каладин, като се изправи; от дрипавите му кафеви дрехи се лееше вода.

Блут се направи, че не го чува. Може би сме близо до целта на пътуването, помисли Каладин и проучи околността.

През последните няколко дни хълмовете бяха заменени от неравни скални образувания — тук бушуващите ветрове бяха оставили подире си рушащи се скали и назъбени форми. По най-огряваните от слънцето страни на скалите растеше трева, а в сенчестите места изобилстваха други растения. В часовете непосредствено след буря земята беше най-жива. Полипите на скалните пъпки се отваряха и изкарваха ластарите си навън. Други видове ластари излизаха от цепнатините и ближеха водата. По храстите и дърветата се разтваряха листа. Кремлинги от разни породи се плъзгаха из локвите и се радваха на угощението. Във въздуха жужаха насекоми; по-едрите ракообразни — крабове и ноги — напущаха скривалищата си. Като че самите скали оживяваха.

Каладин забеляза как пет-шест вятърни духчета се стрелкат стремглаво и прозрачните им фигурки преследват последните пориви на бурята, или може би пътуват редом с тях. Около растенията се надигаха светлинки. Живи духчета. Приличаха на блестящо зелени прашинки или на рояци прозрачни насекоми.

По стената на колата крачеше ног, навирил във въздуха космоподобните си бодли, за да долавя промените във вятъра; отстрани на длъгнестото му тяло имаше десетки чифтове крачка. Гледката беше напълно позната на Каладин, ала той никога не беше виждал ног с толкова тъмновиолетова черупка. Къде ли водеше Твлкав своя керван? Тези необработваеми склонове на хълмовете изглеждаха съвсем подходящи за земеделие. Можеш да нахвърляш един товар течен тор, смесен със семена от лавис, през сезоните на по-слабите бури веднага след Дъждовния. За четири месеца ще добиеш по целия хълм полипи, по-едри от човешка глава, готови да се разпукат, та да прибереш зърното от тях.

Чулите се разхождаха, хапваха скални пъпки, плужеци и дребни ракообразни, които бяха наизлезли след бурята. Таг и Блут мълчаливо впрегнаха животните, а киселият Твлкав се измъкна от водоупорното си укритие. Роботърговецът беше сложил шапка и наситеночерна пелерина срещу дъжда. Той рядко излизаше преди бурята да е спряла напълно; явно сега много бързаше да стигне до целта. Толкова близо до крайбрежието ли бяха? Другаде из Ничиите хълмове не можеха да намерят градове.

След няколко минути фургоните отново затрополиха по неравната земя. Каладин се облегна назад. Небето се проясни, бурята се превърна в черно петно на западния хоризонт. Слънцето донесе така желаната топлина и робите се обливаха в лъчите му, докато от дрехите им се отцеждаше вода и капеше от трополящия вагон.

Не след дълго към Каладин се стрелна една прозрачна панделка от светлина. Той беше започнал да приема като даденост присъствието на вятърното духче. Тя си беше отишла по време на бурята, но щеше да се върне. Както винаги.

— Видях и други от твоя род — рече Каладин небрежно.

— Други ли? — попита тя и прие образа на млада жена. Започна да ходи във въздуха около него, като от време на време се завърташе, сякаш танцуваше под недоловим ритъм.

— Вятърни духчета. Следваха бурята. Сигурна ли си, че не искаш да идеш с тях?

Тя се вгледа на запад с копнеж.

— Не — рече накрая и продължи да танцува. — Тук ми харесва.

Каладин сви рамене. Тя беше престанала да си прави заядливи шеги и затова той повече не си позволяваше присъствието й да го дразни.

— Наблизо има други — каза духчето. — Други като тебе.

— Роби?

— Не знам. Хора. Не тези тук. Други хора.

— Къде?

Тя посочи с прозрачното си пръстче на изток.

— Там. Много хора. Много и много.

Каладин се изправи. Не можеше да си представи, че духчето може добре да мери разстояние и да брои. Да…, Каладин хвърли поглед натам и заразглежда хоризонта. Това е дим. От комини? Долови го във вятъра; ако не беше дъждът, щеше да го усети по-рано.

Трябваше ли да се вълнува за това? Нямаше значение къде е роб — все щеше да е роб. Беше приел този живот. Сега това беше неговият път. Не се грижи, не се тревожи.

Все пак гледаше навън с любопитство, когато фургонът се изкачи на един хълм и така робите можеха добре да видят какво има напред. Това не беше град. Беше по-просторно, по-голямо. Огромен военен лагер.

— Велики Отче на Бурите… — прошепна Каладин.

Десет армии бяха разположени по характерния за алетите начин — кръгово, по роти, цивилните в най-външния кръг, наемниците след тях, гражданите войници в следващия кръг и в центъра — светлооките офицери. Настанили се бяха в няколко огромни прилични на кратери образувания с почти правилна форма, само страните им бяха назъбени. Като черупка на счупено яйце.

Каладин беше напуснал почти същата армия преди осем месеца. С тази разлика, че армията на Амарам беше далеч по-малобройна. Тази се простираше на мили по скалите и достигаше далече на север и на юг. Хиляда знамена с хиляда двойки родови глифове гордо се развяваха на вятъра. Имаше някакви палатки, предимно вън от войските, а повечето войници бяха настанени в големи каменни казарми. Значи тук имаше Превръщатели.

В лагера право пред тях се вееше знаме, което Каладин познаваше от книгите. Тъмносиньо с два бели глифа — кок и линил — стилизирани като меч пред корона. Домът Колин. Кралската фамилия.

Каладин със страхопочитание погледна оттатък войските. Пейзажът на изток беше точно такъв, какъвто бе слушал да го описват в десетките различни истории за кампанията на краля срещу предателите паршенди. Грамадна насечена равнина от скали — толкова широка, че той не можеше да съзре другия край — нацепена и прорязана от отвесни пропасти, разломи с ширина от по двадесет-тридесет стъпки. Бяха толкова дълбоки, че изчезваха в тъмнината, и образуваха нащърбена мозайка от неравни плата. Някои големи, други малки. Просторната равнина приличаше на тепсия, която е била счупена и парченцата й — събрани наново с малки фуги помежду им.

— Пустите равнини — прошепна Каладин.

— Какво? — попита вятърното духче. — Какво има?

Каладин с усмивка поклати глава.

— Посветих години на опити да се добера до това място. Това искаше и Тиен, поне накрая. Да дойдем тук, да се сражаваме в кралската армия…

И сега Каладин беше тук. Най-сетне. Случайно. Досмеша го заради тази нелепост. Трябваше да забележа. Трябваше да разбера. Въобще не сме вървели към брега и тамошните градове. Идвали сме насам. На война.

Мястото би трябвало да е подчинено на алетските закони и правила. Според неговите очаквания Твлкав би желал да ги избегне. Ала тук вероятно би получил и най-добрите цени.

— Пустите равнини? — каза един от робите. — Наистина ли?

Останалите се скупчиха наоколо и почнаха да надзъртат навън. В неочакваното вълнение като че ли забравиха страха от Каладин.

— Наистина са Пустите равнини! — рече друг. — Това е армията на краля!

— Може би тук ще намерим справедливост — додаде трети.

— Чувал съм, че домашните прислужници на краля си живеят като най-богатите търговци — обади се друг. — Значи и робите му добре я карат. Ще се намираме на воринска земя; даже ще имаме заплата!

Поне това беше вярно. Когато работеха, робите трябваше да получават малка заплата — половината от плащането на свободните работници, което пък бездруго често беше далеч по-малко, отколкото би взел пълноправен гражданин за същата работа. Но все пак беше нещо, и се изискваше по алетския закон. Само на ардентите — които така или иначе не бива да притежават нищо — не трябва да се плаща. Е, на тях и на паршите. Паршите обаче бяха повече животни, отколкото друго.

Робът можеше да внася заплатата си за покриване на робския дълг и след дългогодишен труд да заработи свободата си. На теория. Спътниците на Каладин продължиха да бърборят, докато фургоните се спускаха по наклона, но той самият се оттегли в дъното. Предполагаше, че възможността за изплащането на робската цена е някаква измама, целяща да държи робите кротки. Дългът беше огромен, далеч по-голям от цената на роба, и на практика беше невъзможно да се изплати.

При предишните господари Каладин беше искал да му плащат заплатата. Те винаги намираха как да го измамят — удържаха му за подслон, за храна. Такива си бяха светлооките. Рошоне, Амарам, Катаротам… Всеки светлоок, когото Каладин познаваше от времето си като свободен човек и сега като роб, беше развален до сърцевината, въпреки външната осанка и красота. Бяха като разложени трупове, облечени в прекрасни коприни.

Другите роби продължаваха да говорят за кралската армия и за справедливостта. Справедливост? Каза си Каладин, облегнат на дъските. Не съм убеден, че има такова нещо. Но все се чудеше. Това беше армията на краля — армиите на всичките десет върховни принцове — дошла да изпълни Договора за Отмъщение.

Ако имаше едно нещо, което той все още си позволяваше да желае, беше възможността да вземе копието. Да се бие отново, да опита да открие пътя към предишната си същност. Човек, който се грижи.

Ако можеше да го намери някъде, това беше мястото.