Крис Картър
Скулптора (71)

71.

Хънтър седеше сам в мрака и се взираше в таблото със снимките в кабинета. Беше късно и всички се бяха прибрали у дома. В ръката си държеше фенерче, което включваше и изключваше на неравни интервали в опит да подведе съзнанието си.

Когато в окото попадне светлина и проникне в ретината, фотографската плака на окото, образът, който се създава, е обърнат наопаки, но мозъкът го възприема правилно. Ако оставиш образът да се проектира върху ретината само за част от секундата и после угасиш източника на светлина, мозъкът тълкува само онова, което си спомня, черпейки от онова, което в съвременната медицина се нарича „сензорна“ или „флаш“ памет.

Ако образът е предмет, познат добре на съзнанието, например стол, дълготрайната памет автоматично компенсира дребните детайли, които мозъкът не може да регистрира поради краткото експониране на светлина. Мозъкът си мисли: „Прилича на стол“ и изважда образа на стол от банката на паметта си. Ако обаче не познава предмета, мозъкът няма на какво да се позове и компенсира, като работи по-усилено и напрегнато, опитвайки се да разпознае детайли от първоначалния образ. Именно това се опитваше да направи Хънтър — да принуди мозъка си да види нещо, което не е виждал дотогава.

Засега номерът не ставаше.

— Това ли е представата ти за дискотечни светлини?

Робърт се обърна по посока на гласа и запали фенерчето. На прага стоеше Алис и държеше куфарчето си.

— Не знаех, че още си тук — каза той.

— Нима се мислиш за единствения работохолик тук? — усмихна се тя.

Хънтър се премести на стола.

— Имаш ли нещо против да запаля лампите?

— Не. — Той угаси фенерчето.

Алис включи осветлението и кимна към таблото.

— Разбра ли нещо ново? — Знаеше какво се опитва да направи Робърт.

Хънтър потърка очи и поклати глава:

— Нищо.

Тя остави куфарчето си на пода и се облегна на рамката на вратата.

— Гладен ли си?

Робърт не беше мислил за това цял ден и когато се сети, стомахът му закъркори.

— Умирам от глад.

— Обичаш ли италианската кухня?