Крис Картър
Скулптора (118)

118.

Беше полунощ, когато Хънтър приключи с докладите. Той слезе на долния етаж и сложи всичко на бюрото на капитан Блейк, за да бъде готово за сутринта.

Мобилният телефон иззвъня в джоба му и Робърт го извади.

— Детектив Хънтър.

— Робърт, Алис е.

Хънтър беше зает да пише доклади и не видя, че тя си събра нещата и си тръгна преди няколко часа.

— Обаждам се само да ти кажа, че ми беше приятно да те видя отново — каза тя. — И че беше страхотно преживяване да работя с теб.

— И аз се радвам, че те видях отново.

— Въпреки че изобщо не ме помнеше.

Робърт нищо не каза няколко секунди.

— Хей, да не ни забравиш? Все още работиш в Окръжната прокуратура, нали?

— Да.

Настъпи неловко мълчание.

Хънтър погледна часовника си.

— Заета ли си? Искаш ли да пийнем по чашка?

— Сега ли? — Изненадата в гласа на Алис не беше заради късния час.

— Да, аз приключих тук. И едно питие ще ми се отрази добре.

Тя се колебаеше.

— Както и компанията ти — добави Робърт.

— Добре, с удоволствие бих пийнала нещо.

Хънтър се усмихна.

— Хайде да се срещнем в „Едисън“ в Хигинс Билдинг на Втора улица и „Мейн“.

— Знам го. Дай ми половин час.

— Ще се видим там. — Робърт затвори.

Хънтър излезе от Главното управление на полицията и спря на ъгъла на Южен Бродуей и Първа западна улица и се загледа в потока от коли. Докосна раните на лицето си и погледна плика в ръцете си. Беше адресиран до Мишел Хауърд, главния редактор на „Ел Ей Таймс“. Самата тя беше влязла в новините преди няколко години, когато разкри, че е била жертва на групово изнасилване като ученичка. Насилниците не бяха заловени.

Робърт не беше казал на Гарсия, капитан Блейк и Алис за записващото устройство, което му беше дала Оливия. Той го извади от джоба си и дълго го гледа, а после го сложи в плика, запечата го и го пусна в пощенската кутия, пред която стоеше.

Сега беше свършил работата си.

Тръгна към Втора улица и „Мейн“.