Мирча Елиаде
Старецът и полковника ^[0] (8)

VIII

Пишеше всеки ден, но много по-грижливо, без да бърза, като внимателно препрочиташе страниците, преди да ги предаде на пазача. Знаеше, че без да иска, пак се връща на случки, които му се струваха важни, но не се страхуваше от неизбежните повторения и от объркванията, които сигурно щяха да предизвикат вариантите на тези разкази, представени от различни ъгли. Но Фаръма осъзна това след доста седмици, когато един ден го събудиха, за да го отведат отново до кабинета на Думитреску.

— Може да се каже, че ви желая само доброто — посрещна го Думитреску, — и се питам защо. Аз не съм нито писател, нито пък мога да се прехласвам по разни поети или артисти, като мнозина тук. Може би се досещате — добави с известно съжаление той, — че вашите истории вече минаха през доста ръце, че ги четоха даже някои отговорни другари, да не говоря за писателите…

— Не знаех — изчерви се Фаръма. — Не знаех, че…

— Сега вече ще знаете — прекъсна го Думитреску. — Но аз искам да ви обърна внимание, че за мене литературната стойност на вашите писания няма никакво значение. Мене ме интересува само ходът на следствието и тъкмо за това искам да ви поговоря. От многото, от премногото страници, които вие изписахте досега, от всичките устни показания, които направихте, все още не се изясни връзката на Ликсандру с Дарвари.

— Те бяха приятели от основното училище.

— Аз не ви говоря за основното училище — прекъсна го Думитреску, — нито за приятелството им с Оана, Замфира и останалите. Имам предвид връзката им през 1930 година, когато Дарвари изчезна със самолета в Русия.

— И тогава бяха приятели…

— Това не става съвсем ясно от вашите показания. Не става ясно, защото, поне така е на пръв поглед, вие си противоречите. Ще ви посоча извадки от вашите показания и ще видите, че на места се обърквате и понякога си противоречите. Може би не биваше да ви казвам това — продължи след пауза той, — но може би, без да си давам сметка, ви желая доброто. Питам се сега: противоречите си, защото не можете да си спомните с подробности точно как са били нещата или пък искате да скриете нещо? Ако наистина искате да скриете нещо, единственото, което мога да ви кажа направо е, че се лъжете. Ще бъде жалко на вашата възраст да се излъжете…

Двамата помълчаха няколко мига.

— Разбрах — подхвана Фаръма, като се помъчи да се усмихне. — Разбрах и много ви благодаря. Няма да скрия нищо. Но знам какво искате да кажете: когато нещата не са разказани както трябва, понякога изглеждат объркани, а отделните подробности сякаш противоречат на общото, да се изразя като в училище. За това ще се помъча да бъда по-внимателен и ще пиша колкото се може по-ясно.

— Във ваш интерес е — каза Думитреску и натисна копчето на бюрото. — Апропо — добави той, като го погледна — ще ви кажа нещо, което може би не знаете: Дарвари не е стигал до Русия, нито самолетът, с който е излетял, е бил намерен, макар да са го търсили дълго и руснаците, и нашите. Мисля, че разбирате какво означава това.

През този ден Фаръма не написа почти нищо. Дълго гледа хартията, а после изведнъж започна да отбелязва датите: 1700 (Аргира), 1840 (Селим), октомври 1915 (Йожи), есента 1920 (сватбата на Оана), 1919–1925, Марина; Дарвари 1930… Прекъсна и погледна годините. После започна да ги зачерква една по една, много грижливо, като непрекъснато топеше перото си в мастилницата.

На другия ден се залови отново да пише. Реши да бъде по-точен и ясен при случките от 1914–1915 години, до изчезването на Йожи, и оттогава всеки ден започна да резюмира колкото можеше по-кратко, като в рапорт за министерство, поредицата от събития, които предхождаха инцидента с момчето на равина, и имаха пряка или косвена връзка с улица „Мантуляса“.

След около седмица пазачът отново го разбуди:

— Заповядайте, че дойде колата. Заповядайте на разходка — добави усмихнат.

Пристигна във вилата почти в полунощ и намери Анка Фогел, седнала до бюрото си, запалила цигара, с купчина папки пред себе си и две бутилки шампанско на страничната масичка.

— Добър вечер, Фаръма! — посрещна го тя. — Седни и си вземи цигара.

Подаде му пакет „Лъки страйк“ през бюрото.

— Почини си малко и изпий чаша шампанско.

— Много ви благодаря — поклони се няколко пъти Фаръма.

— След като си починеш, ще ми разказваш. Но не така безразборно, както обичаш, а поред, ако разбираш какво искам да ти кажа. Избери от всичко, което знаеш, най-хубавото. Например за сватбата на Оана.

— Ако позволите ще започна с историята на Замфира…

— Казваш, че траяла цели двеста години — прекъсна го Анка Фогел и се засмя.

— Ще я съкратя, колкото мога. Няма да разберете нито сватбата на Оана, нито онова, което се случи след това, ако първо не научите какво е станало преди двеста години.

Анка Фогел се засмя отново, вдигна рамене и напълни чашата му с шампанско.

— Може би ще си спомните — започна Фаръма, — че съпругата на болярина Йоргу Каломфир, красавицата Аргира, както й викаха, имаше слабо зрение. Макар че обичаше да чете книги, не можеше да си позволи това; само ги вземаше, докосваше ги нежно, приближаваше ги до очите си, за да разберете заглавията, а после ги даваше на компаньонката си, една гъркиня, да й ги чете. Освен стихове и романи и всякакви книги за пътешествия, Аргира обичаше театъра. Изпитваше истинска страст към него и веднага щом се омъжи за Каломфир, пожела да разрушат стената между две големи помещения, да сложат колони и така подреди малка театрална зала. Но тя, въпреки че искаше, беше твърде късогледа, за да може да играе. Тъй че се задоволяваше да облича приятелките си и техните деца в костюми, скроени според нейната фантазия, и да ги кара да се превъплъщават. Обичаше да измисля костюми в ярки, ефектни цветове; дори сама избираше тъканите: кадифетата и коприната, колкото можеше да ги различи: яркочервени или бели като сняг, със златни нишки или зелени, светлосини, оранжеви. Когато „актьорите“ обличаха костюмите, тя се приближаваше до тях и почти ги докосваше, но правеше това, за да види дали са скроени според указанията. Когато започнеше представлението, сядаше в едно кресло почти до самата сцена, като следеше текста, въпреки че го знаеше наизуст. Нейният съпруг, както вече ви казах, похарчи цяло състояние за доктори и разни окулисти. Напразно й носеха те най-различни видове очила: щом ги сложеше, започваше да плаче. Ни един от тях не успя да разбере причината, поради която Аргира не можеше да изтърпи тези лещи. Пристигаха всякакви знахари и лечители, опитваха много, много магии и билки, но без резултат. Докато в една неделя след литургията, при нея в кулата се качи младо момиче, пристигнало от село: „Аз съм Замфира. Вземи и измий лицето си с тая вода и Господ ще даде светлина на очите ти…“ Колкото и странно да бе, тъй стана: Аргира се изми с водата и прогледна както всички хора. Прегърна Замфира, отрупа я с подаръци и всеки ден я канеше при себе си в кулата. Скоро след това я омъжи за един доверен на баща й човек, Мантуляса й подари къщите и парцелите, от които по-късно се оформи улицата със същото име, но това вече е друга история и аз може би ще ви я разкажа някой път, при случай… Туй, което исках да ви кажа сега — продължи Фаръма, след като запали нова цигара, — е, че братовчедката на Драгомир, скулпторката — истинското й име беше Марина, — знаеше от малка всички истории, които вече ви разказах, и затова й се струваше, че Замфира е нещо като светица и че тя, Марина, прилича на нея или дори е самата Замфира, завърнала се на тоя свят след двеста години, но не за да възвърне зрението на Аргира, а да научи хората как да гледат. „Защото, мислеше си Марина, хората не знаят как да гледат и всички грехове и злини оттам идват, че хората днес са почти слепи.“ И за да се излекуват, няма друго средство, освен да се научат да наблюдават произведенията на изкуството и на първо място работите на скулпторите. Затова изпитваше тя такава слабост към Оана и често идваше в кръчмата на Тунсу да я рисува, като изпълваше цели албуми със скици. Твърдеше, че Оана е единственият модел на жива богиня.

— Не, Фаръма — прекъсна го Анка Фогел и рязко вдигна ръка. — Всичко това не ме интересува. Помолих те да ми, разкажеш само за сватбата на Оана.

— След няколко минути ще стигна и до нея — изчерви се Фаръма. — Защото на сватбата на Оана в манастира Пасеря беше Марина с всички свои приятели и приятелите на Оана.

— Кога беше сватбата?

— През есента на 1920.

— А това, което ми го разказа преди малко за Марина, на която викаш Замфира, кога се случи?

— Една година преди това, през. 1919.

— Добре, остави това и кажи за сватбата.

Фаръма наведе глава и нервно заопипва коленете си.

— Както кажете! Ще ви помоля само за няколко секунди, да уточня, че Марина тъкмо, беше започнала да моделира скулптурата „Раждането на Венера“, когато Оана помоли баща си да я пусне в планината. Тъй че през онова лято Марина остана без модел. Отчаяна, събра момчетата у дома си и започнаха да се забавляват всяка нощ. Трябва да ви кажа, че дотогава нито един от тях не беше влизал в толкова богата и аристократична къща.

— Мина много повече от няколко секунди — прекъсна го Анка Фогел и се засмя.

— Моля да ме извините. Интересно, че не мога да прескоча някои подробности, които на пръв поглед изглеждат маловажни, а всъщност са решаващи за онова, което ще се случи по-късно. Трябва да си спомня за онази стара и богатска къща, защото там живееха лелите на Марина, две старици, които изглежда не бяха с всичкия си, но може би само изглеждаше…

— И какво от това? — прекъсна го малко грубо Анка Фогел.

— Това, че тези старици казаха на момчетата, забележете: през онова лято ни един от тях не беше навършил двайсет, но те им казаха: „Да не се влюбвате в Марина, че тя е орисана за Драгомир. Него трябва да вземе, иначе ще ни се прекъсне родът…“

Спря изведнъж, уплашен не толкова от телефона, който иззвъня, колкото от промененото лице на жената. Анка Фогел го погледна намръщено и смачка току-що запалената цигара. После вдигна слушалката, приближи я до ухото си и се помъчи да се усмихне. Фаръма усети, как страхът го обзема целият и се обърна към едната от библиотеките.

— Добре — чу я да шепне той. После, след пауза, каза бързо няколко думи на руски и рязко остави слушалката.

— Фаръма — започна тя с променен глас, — ти си човек с късмет.

Напълни чашата си с шампанско, изпи я до дъно и запали нова, цигара.

— Но не знам дали носиш и на другите късмет. Това ще разберем по-късно — усмихната добави тя. — Във всеки случай всичко това може би е много по-тайнствено, отколкото си си представял ти, когато започна да измисляш тези истории с Оана и Замфира.

— Давам ви честната си дума — прошепна пребледнелият Фаръма.

— Моля те, не ме прекъсвай. Дали си измислил, или не тези приключения, дето ги пишеш и разказваш, за мен е без значение. Но тук има един малък психологически проблем и аз искам да разбера как ще се реши. Защо непрекъснато измисляш тези хора? Правиш го от страх? Надяваш се, че тъй ще се измъкнеш по-лесно? Тогава не мога да разбера от какво се страхуваш; не мога да разбера и опасностите, от които искаш да избягаш…

Фаръма пребледня съвсем и продължи да си търка коленете, без да каже нищо, но Анка Фогел не откъсваше учудения си поглед от него, сякаш очакваше да получи отговор.

— Във всеки случай — добави тя, след като отново напълни чашата си, — ти си човек с късмет. Едва ли си предполагал каква изненада съм ти приготвила за тази нощ. Едва ли! — повтори тя и отново се засмя. — Навън ни чака една лимузина, планирала съм да се разходим след три часа, когато според твоите думи Господ слиза на земята, да се разходим по „Мантуляса“. Да ми покажеш твоето училище, кръчмите и къщите с дълбоките изби…

— Да я видите лете! — зарадван възкликна изведнъж Фаръма, — да я видите с отрупаните зарзали и вишни…

Жената го изгледа, а после отпи от шампанското и се замисли.

— Както казах, ти си човек с късмет. Никога няма да разбера кое си измислил и кое не. Защото по „Мантуляса“ не може да се мине…

Млъкна и изведнъж избухна в смях, като видя, че Фаръма скочи уплашен.

— По-точно — продължи тя, — не може да се мине сега, през тая нощ; поне ние не можем. Ние двамата. Виждаш, че нещата са доста по-сложни, отколкото изглеждаха в твоите истории…

Натисна бутона, докато произнасяше последните думи, и в същия миг на прага се появи агентът.

— Дай ми малко цигари — заръча му тя — и бързо го заведи до колата.

Стана рязко от бюрото си и се отправи към противоположния край на салона, където имаше балкон. Фаръма с усилие овладя треперенето си и се поклони ниско. Усети ръката на агента и се остави да го водят. Но като слезе на двора и видя, че го очаква цяла група мъже с дълги шлифери, сред които не позна нито един, отново почувства, че краката му се разтреперват. Щеше да падне, ако агентът не го задържа.

— Какво каза? — попита единият от мъжете, сложил и двете си ръце в джобовете на шлифера.

— Каза да й дам малко цигари.