Мирча Елиаде
Старецът и полковника ^[0] (3)

III

На четвъртия ден Думитреску обядва отново у Борза. Когато стигнаха до кафето, той разказа всичко набързо, като през цялото време си играеше с клечка за зъби и гледаше към отсрещната стена, по която бяха окачени дървени талерки и селски керамични чинии от Ардял.^[1]

— Онези от Трета секция ходиха в библиотеката на Академията и прегледаха вестниците от 1915 година. Знаеш ли, че Фаръма има право. Нещата са били точно така, Йожи, момчето на равина се е хвърлило във водата и повече не се появило. И тялото му не намерили. Изчезнало без следа… Никога ли не си чувал тази история? Нищо ли не си спомняш? — втренчи поглед в Борза Думитреску.

— Хабер нямам за какво говориш — каза Борза и като дръпна салфетката от врата, започна да се бърше.

— Говорих за твоя директор, Фаръма, от училището на „Мантуляса“.

Борза мълчаливо остави салфетката върху масата и се облегна на стола.

— Да — продължи Думитреску. — Сега е при нас. Задържах го за разпит. Стори ми се подозрителен.

— Значи… — започна Борза, като се изчерви. — Значи затова сте сменили портиера.

— Едното няма връзка с другото — прекъснато Думитреску. — Той получи друго поръчение. Но да се върнем на твоя директор. Мога да ти кажа, че този Фаръма е странен човек. Има изключителна памет. Спомня си и най-малките подробности. Разказваше за тебе, че в четвърто отделение…

— Абе, нали ти казах, че не съм учил при него?! Казах ти, че съм от Тей, че съм живял там като дете…

— Добре. Като отвори дума, ще ти кажа. По твое време в Тей е имало само три начални училища: две за момчета и едно смесено.

— И какво значение има това? — раздразнен го прекъсна Борза.

— Има, в нито едно от трите не се намери дневник с твоето име.

— Ти откъде знаеш?

— Ами нали провериха…

Борза задиша тежко, погледна го косо и удари с юмрук по масата.

— Ането! — изкрещя той. — Бързо направи кафето и донеси шишето с рома!

— Казах ти, че този директор ми се стори подозрителен — кратко каза Думитреску. — Затова започнах проучвания…

— Къде е, неговата мамица?! Сега ще го науча! — избухна Борза и отново удари по масата. — Дай ми го поне за една нощ, веднага ще му изкарам дневниците през носа! Ще го науча аз, дето лъже и прави разни интриги!

Думитреску вдигна рамене и пресилено се усмихна.

— Другарю Борза — започна с равен глас той, — напразно се сърдиш на директора си; той няма никаква вина за това. А че е подозрителен, това е друг въпрос и щом разберем какво е целил той, за да дойде тук, при тебе, да те види, ще ти го кажем, да се успокоиш… Но по въпроса за училището Мантуляса, той няма абсолютно никаква вина. Твоето име е регистрирано в училище Мантуляса през годините 1913–1916, а не в Тей. И след като твърдиш, че си завършил основно училище, а без такова не би могъл да бъдеш произведен майор, значи нямаш никакъв интерес да противоречиш на Фаръма. Много вероятно е да си завършил училището Мантуляса и да си забравил. Оттогава са минали повече от трийсет години. Кой ще си спомня за неща, станали преди трийсет години?!

— Може и да съм забравил — замисли се Борза. — Наистина, имаш право: бях забравил. Имах тежко детство. Бях от село. Преследваха ме…

— Но какво си преживял; господине, страхотни неща! — възкликна Думитреску с възторг. — Какви приятели само си имал?! Какви интересни приятели. Сякаш взети от някой роман.

— Детска работа! — усмихна се объркано Борза.

— Не, друго е това — продължи с малко меланхоличен тон Думитреску. — Живели сте в друго време, детството ви е минало през Европейската война, имали сте късмет да се сприятелите с интересни, интелигентни момчета. Особено този Ликсандру, и как се качваше оня, дето стрелял с лък…

— Май си спомням нещо — започна замечтан Борза. — Но право да ти кажа, най-интересното съм го забравил. Сега, като ми разказваш, май се сещам за един, дето стреляше с лък, но само толкова.

Анета влезе с табла, върху която носеше кафетата и бутилка ром. Сложи я на масата и се приготви да седне, но Борза й направи знак с поглед да се махне. Тя се усмихна виновно, отвори рома, напълни две чашки и се оттегли. След като пресуши своята, Борза взе бутилката и отново си наля.

— И сега какво мислите да правите с него? — попита той. — Ще го задържите ли за дълго?

Думитреску се поколеба, докато му отговори.

— Не зависи от нас. Трябва да приключи с показанията си. И докато пише, ние постоянно правим справки, докато разберем какво иска от тебе. Защото едно е сигурно: той е подозрителен. Всички тези истории от училището Мантуляса ни ги разказва само за да спечели време. Нищо — добави с усмивка той, — ще го изслушаме. Имаме време. Не бързаме.

— Все се питам какво искаше от мене — замисли се Борза. — Когато го попитахте, какво ви отговори?

— Мисля, че тук той направи първата си грешка — започна Думитреску, изведнъж въодушевен. — Не си даде сметка за това, но когато го чух за втори път, се учудих, че крие нещо, че се е издал и ни с насочил към много важна следа. Твърдеше, че е дошъл да те види, да си поговорите, да си спомните за училище и да те попита не знаеш ли нещо за Ликсандру. Като че подразбирам нещо…

— Знаеш ли?! Това момче Ликсандру според Фаръма се бил сприятелил много с тебе и с едно друго момче. Дарвари. И този Дарвари, проверих, изчезнал със самолет през 1930 между Змийския остров и Одеса… безследно, а може да е избягал в Русия. И това, не знам дали разбираш, през 1930… Сега го издирваме… Но твърде вероятно е Фаръма да го е срещал неведнъж, след като оня е завършил военното училище. Според собствените му думи Фаръма се е виждал често с най-добрия приятел на Дарвари, с Ликсандру… Мисля, че тук е следата — добави Думитреску и тайнствено намигна на Борза.

— Нищичко не помня! — въздъхна отчаяно майорът.

— И после, като ми разказа как сте стреляли с лък, се убедих, че е дошъл да те види затова; да те разпита най-подробно за Ликсандру и Дарвари, да научи дали и ти знаеш нещо. Защото мисля, че това вече ще си спомниш, тогава често сте ходили до празното място при кметството и сте стреляли с лъкове.

— Да, стреляхме — поклати глава Борза.

— Е, добре, не ти ли се вижда странно, че тъкмо на него, на Ликсандру, му се е случило подобно нещо? — попита Думитреску, като го погледна право в очите.

Борза преглътна сухо, после пресуши чашата с ром и поклати глава.

— Да ме убие Господ, ако мога да си спомня нещо! — възкликна той и се захвана да бърше потта от лицето си.

— Тогава си напълно безпаметен — разсмя се Думитреску. — Останал си без памет.

— Да знаеш, че имаш право. Изгубих си паметта при един разпит. Не ти ли казах как ме измъчваха в мазето на полицията?

— Случай като този не може да се забрави и след трийсет години — продължи Думитреску. — Значи събирахте се на празното място пред кметството и стреляхте с лъкове. Сигурно сте стреляли само нагоре. Уплашили сте се, след като не сте намерили стрелата на Ликсандру. Затова сте се замислили още в самото начало: изстрелвали сте я на дванайсет-петнайсет метра, а когато е дошъл редът на Ликсандру, сте видели, че неговата стрела полетяла над каменните блокове, над празното място и се отправила към статуята на Вратиану^[2]. Хукнали сте след нея, уплашили сте се да не удари някой минувач. Търсили сте я по булеварда и около статуята, но не сте я открили. Оттогава сте се целили само нагоре. Всеки според силите си е стрелял на дванайсет, петнайсет, дори до двайсет метра. А когато дошъл редът на Ликсандру, стрелата полетяла и вие сте я следили, доколкото сте могли, докато вратовете ви изтръпнали. После съвсем сте я изгубили от погледа си и сте насядали край стената, очаквайки я да се върне обратно. Чакали сте със страх, защото сте се бояли да не падне със сила и затова сте отишли до камъните, да се скриете. Стояли сте там около два часа, но стрелата така и не паднала.

— Какво говориш? — възкликна недоумяващ Борза. — Кога се е случило това?

— Според думите на Фаръма през пролетта на 1916, сигурно през април или май на 1916, по време на великденската ваканция… Какво ще кажеш, а? — усмихна се Думитреску. — Не ти ли се струва подозрителен? Каква е връзката?… Затова дойде да те види — добави той, като изведнъж сниши гласа си.

— Да знаеш, че това е… — развълнува се Борза.

Думитреску започна да се смее и си напълни чашата с ром.

— Не бива да се ядосваш — успокои го той. — Ще го разберем. Трябва само да имаме търпение. Поръчах му да напише всичко, което знае за Ликсандру и Дарвари. Досега на два пъти ми поиска хартия, два пъти за три дни. Пише хубаво, логично, художествено, но почеркът му е много нечетлив. Сега преписват на машина вчерашните му показания. Но според своя маниер той е започнал твърде отдалече. Четох цялата сутрин и пак не стигнах до Дарвари. Написал е цяла история за една ваша приятелка от Обор, Оана, дъщеря на някакъв кръчмар, ако си спомняш за нея. Страхотна жена! Била е висока два метра и четиридесет и два сантиметра… Фаръма започна с края: как, след като се омъжила, Оана с нейния естонец си обещали скелетите на университета в Дорпат^[3]. Поисках да ми направят справка в Дорпат, да видим дали е истинска и тая история. Сега очаквам резултатите…