Мирча Елиаде
Старецът и полковника ^[0] (6)

VI

През същата седмица комисарят Думитреску не го повика на разпит, но Фаръма продължи да пише и пазачът най-редовно идваше да взема изписаните листи и да му носи други. Накрая една сутрин влезе при него и като се усмихна, му съобщи:

— Я излезте за малко навън, че има нещо за вас…

Фаръма остави перодръжката си върху попивателната, затвори мастилницата и стана. В коридора до вратата го очакваше един елегантно облечен млад мъж.

— Вие ли сте, Фаръма? — попита той.

— Аз съм.

— Елате с мен…

Слязоха на двора и след като го прекосиха, попаднаха в друго крило на сградата. Взеха асансьора и Фаръма забеляза, че младежът все го наблюдава с нескрито любопитство и му се усмихва.

— Аз съм писател — каза другият, щом асансьорът спря. — Много се интересувам от вашите спомени.

Преминаха няколко коридора, докато накрая младият мъж спря пред масивна врата, почука и влезе. Фаръма го последва с приведени рамене — както обикновено вървеше — и с поглед надолу, но когато вдигна глава, забеляза някаква жена, която седеше на бюрото и го гледаше в упор с надменната си усмивка. Краката му започнаха да треперят.

— Позна ли ме? — попита тя.

— Как да не ви познах? — поклони се ниско Фаръма. — Вие сте госпожа министър Анка Фогел…

— Другарката… — прекъсна го жената.

— Страшната Анка Фогел — добави Фаръма и се помъчи да се усмихне. — Тъй ви наричат, страшната…

— Знам — потвърди жената и вдигна рамене. — Но защо се страхуват от мене, все още не ми е ясно. Лоша съм само с моите хора, и то не винаги…

Фаръма я погледна за пръв път в очите с известно възхищение. Стори му се, че е по-строга, отколкото изглеждаше на снимките във вестниците. Беше около петдесетгодишна, голяма, доста едра жена, с възшироко, прорязано от дълбоки бръчки лице, с огромна уста, с къса и дебела шия и пепелява, по мъжки подстригана коса. Пушеше без да спре. Подаде му пакет „Лъки страйк“ през бюрото.

— Пушиш ли? — попита го тя. — Седни и си вземи една цигара.

Фаръма се поклони и седна във фотьойла пред нея. Със страхопочитание пое пакета „Лъки страйк“.

— Запалката е пред теб — му каза Анка Фогел. — Знаеш за какво те повиках — продължи тя и му се усмихна. — Прочетох трийсетина страници от твоето изложение. Не можах да прочета повече, защото си прекалено многословен, а и аз нямам много време за четене. Но ми хареса това, дето си го написал. Ако можеш да се владееш, да контролираш потока на спомените си, би могъл да станеш голям писател. Само че губиш основната нишка и затъваш в подробности. Поръчах да ми извадят всички пасажи с Оана, исках да се запозная с историята й от начало до края, но така й не успях да разбера какво се е случило с нея. Много си обстоятелствен…

— Може би имате право — започна Фаръма и сведе глава. — Аз не съм писател и пиша както ми дойде. Но историята на Оана не може да я разберете, така сама за себе си, защото тя, Оана, не беше самичка на тоя свят: бе дъщеря на Фаника Тунсу и преди всичко внучка на горския. И сигурно това, което се случи с нея, се дължи или поне е свързано с времето, когато горският погази клетвата си с голямото момче на Силистренския паша…

— Това ще ми го разкажеш по-късно — прекъсна го Анка Фогел. — Сега искам да разбера какво се случи с Оана, след като войната свърши и тя отиде в планината. Кога стана това?

— През лятото на 1920.

— Ти видя ли я тогава? Как изглеждаше?

— Беше като статуя. Навършила бе осемнайсет и стигаше почти два метра и четиридесет.

— Беше ли хубава?

— Като статуя на богиня. Същинска Венера. Косата й — светлочервеникава, разпусната по раменете — винаги ходеше с разголени рамене, а гърдите й бяха твърди, развити — човек не можеше да откъсне очи от тях. Лицето й бе бледо и нежно като на богиня, с червени, плътни устни, черни изгарящи очи, които те караха да тръпнеш. Но каква полза? Беше, както ви казах, почти два метра и четиридесет. Не смеех да се доближа до нея. Така облечена направо ме плашеше. Ако ходеше гола, сигурно бих свикнал, бих си казал, че е скроена за богиня и толкоз.

— Хайде, продължавай! — подкани го Анка Фогел и запали втора цигара.

— Един ден тя отиде при баща си и му рече: „Дойде време и аз ще се кача в планината, оттам ще си взема мъж…“ И отиде. Взе влака, но в Плоещ я свалиха, защото й се залепиха някакви войници и тя ги наби, направи ги за смях. Това момиче имаше херкулесова сила, доста по-страшна, отколкото можеше да се предположи дори за великанка като нея, грамада от два метра и половина. Казах: направи ги за смях, защо взе, че им смъкна панталоните и ги наби поред, като хлапета. И тогава я свалиха от влака на гарата в Плоещ. Но тя продължи нататък пеш, от село на село, метнала торба на рамо, пеейки и така за по-малко от седмица стигна до Карпатите. Спираше в кръчмите да си купи нещо за ядене — баща й беше дал достатъчно пари — и после продължаваше с песен. Къпеше се в реките, събличаше си роклята и така посред бял ден влизаше във водата, гола, без да се срамува. Селските деца я замеряха с камъни и насъскваха кучетата срещу нея, но тя не им обръщаше внимание. Все пееше и се катереше към планината. Псетата я лаеха напразно, тя се обръщаше и им извикваше само: „Къчи! Къчи!“, а те се усмиряваха и й се умилкваха, сякаш я познаваха отдавна. На петия ден, откакто тръгна, стигна до една кошара в Пиатра Краюлуй. Овчарите се вкамениха, като я видяха да отива към тях, с разголените си нозе, с торба на рамо, пеейки своята песен. Отпъдиха кучетата, но тя ги прикотка и те влязоха с нея в кошарата. После тя се приближи до старейшината и му рече: „Приеми ме, байно, при вас, ще ви работя без плата каквато работа ми дадеш, че аз, байно, очаквам да намеря мъж оттук, от тия места…“ Отначало той не искаше да я приеме, казваше, че не му трябвала такава грамада, но Оана пренощува в някаква колиба наблизо и на другия ден отново отиде до кошарата и се залови да чисти, а старейшината се направи, че не я вижда и я остави. Но вечерта, когато овчарите се прибраха с овцете си, Оана ги покани да се борят с нея — тя на колене, те прави, и жената ги изпотръшка всичките наред. През същата седмица, като научиха за Оана, от всички планини наоколо наслязоха много овчари да я видят и тя се бореше и с тях. Всяка вечер тя отиваше до извора да се измие гола и мъжете я гледаха отдалече, без да могат да й се наситят. Така ги разпалваше, че те един след друг се трупаха пред леговището й с надеждата да я направят своя любовница, но Оана ставаше и най-спокойно ги натръшкваше долу в дерето и се връщаше да си легне. Една нощ се опитаха заедно петима младоци, но тя им дойде от хак. Издебнаха я заспала, вързаха й ръцете и краката, но като се разбуди, се развъртя, скочи и ги направи на сол.

— Страшна жена! — възкликна Анка Фогел.

— Страшна — повтори Фаръма, поклащайки глава. — И оттогава никой не дръзна да се приближи до нея. Тичаха подире й, когато отиваше да се къпе, дебнеха я с часове и се възбуждаха, като я гледаха. По пълнолуние Оана ходеше гола с разплетени коси, танцуваше, скачаше, пееше, понякога сплиташе ръце в молитва, но овчарите не чуваха какво говори: Само веднъж старейшината тръгна след нея и успя да чуе какво нарежда: „Ожени ме, света Дево — викаше Оана и издигаше ръце към луната. — Намери ми мъж по мярка, че ми омръзна моминството. Господ е сгрешил, като ме е правил, а после ме е забравил. Но ти, света Дево, пресвета Луна, дето грееш горе на небето и виждаш всичко наблизо и надалеч, огледай се добре и ми го намери! Доведи ми един добър мъж, та да се оженя!…“ И през същата нощ Старейшината се реши. Изчака луната да се смали, да не ходи Оана да се къпе на извора, и една вечер отиде при нея: „Оано!“ — Извика той. Момичето се пробуди и се приближи до него, но го настъпи без да иска — беше сънена. Изведнъж Старейшината я сграбчи с помощта на един ремък, който метна на шията й и я повали. Издърпа я до леговището й и я направи своя любовница. После излезе и завика към кошарата: „Ей, я елате тук!“ Овчарите се насъбраха и поред я обладаха. На сутринта тя стана и засмяна отиде да се изкъпе. После каза на Старейшината. „Благодаря ти, байно, това изпитание ми беше полезно…“ И започна да се смее.

— Страшна жена! — възкликна Анка Фогел.

— Страшна. Но от тази случка започна нещастието на Старейшината, защото още от следващата нощ Оана започна да кани поред при себе си всички овчари и да ги задържа чак до зори. После те излизаха от кошарата и веднага намираха някое място да си легнат, като оставяха овцете на грижите на кучетата. Но Оана тръгваше подир тях в планината и където откриеше някой полегнал на сянка мъж, веднага го събуждаше и не го оставяше на мира. Нощем се редяха на опашка пред леговището й, но тя съвсем не отслабна. Опозна ги всичките и не им прощаваше: „Ти кой беше, бре?“ — питаше тя в тъмното, когато поредният овчар ставаше и я молеше да го пусне да се върне в кошарата, та да поспи. „Аз съм Думитру“ — обаждаше се мъжът. „Петру не го видях тая вечер“ — казваше Оана. „Нещо е болнав“ — отвръщаше овчарят. „Върви и ми доведи Петру, иначе няма да те пусна до сутринта“ — заплашваше Оана. И Думитру отиваше до кошарата: „Стани, братле, че ако не отидеш, Оана ще ме разсипе и няма да мога да изляза сутринта“. „Аз съм уморен — отговаряше Петру — събуди Марин…“ „Марин мина по-рано — обади се друг. — Ела ти, че си по-отпочинал…“ И тъй цели две седмици. Оана ги владееше всички. Страхуваха се овчарите от нея, криеха се из пропасти и пещери, само и само да не ги намери, та да поспят малко и едва вечер се връщаха в кошарата да приберат овцете. Много пъти отиваше тя до постелята на Старейшината, но той бързо й взе страха с камшика си и тя заспиваше до него: „Не се приближавай, моме, че съм вече стар мъж и искам да ме погребат децата ми у нас, на село. Не се приближавай, че като те заплющя!…“ На Оана й дожаляваше за старостта му и го оставяше. После ставаше и тръгваше из планината да търси другите. Скоро се разчу за Оана и от околните планини заслизаха овчари, но тя се справяше и с тях. Сутрин те не успяваха да се върнат по кошарите си и заспиваха където намерят. Овцете ставаха без надзор, изгубваха се из пропастите и горите, и накрая кучетата ги намираха умиращи или ранени и лаеха с всички сили. За тая жена научиха и долу в селата край планината, и започнаха да пристигат мъже, силни и напети, и Оана ги приемаше поред. На втория или третия ден, изтощени и убити, те си тръгваха обратно, но нито един не успяваше да се завърне в селото си — изпокапваха по средата на пътя и заспиваха непробудно кой където свари, сякаш се бяха разболели от тежка болест. Уплашиха се жените от селата да не изгубят мъжете си, толкоз ги изтощаваше тази Оана, горе в планината, в проклетото си леговище и накрая решиха да й направят магия: да я упоят и после да я набият, да я помъчат. Изкачиха се около петдесетина невести от всичките села и като я видяха такава красива и гола да се къпе на извора и да шари с очи из скалите, да търси някой скрит мъж, направо зяпнаха и се прекръстиха. Оана излезе отпреде им, тъй както си беше разсъблечена — само прикри гърдите си с дългите си коси — и ги попита: „Какво искате, мари?“ Тогава една от тях се осмели и излезе напред: „Дойдохме да ти направим магия, моме, та да ни оставиш мъжете на мира. Но сега, като те видяхме, били сме път напразно, че ти не си жена като всички нас, от Бога създадена, а от великанско семе си поникнала. Иди си по пътя, ти си от рода на исполините-чифути, дето са измъчвали нашия Исус, защото само те са били толкоз големи и силни, за да могат да се справят с него, Божия син. Да, значи ние напразно сме били път да те омагьосваме, то няма да те хване. Молим те сега, остави мъжете ни на мира, че те, горките, не са за тебе, те са добри за нас, дето имаме страх от Бога; а ти се върни, отдето си дошла, да си намериш мъж по мярка, че там, дето си се родила, сигурно ще има някой великан, с който да си приличаш и да се сбереш…“ Но Оана им отвърна: „Аз, стопанки, щом съм дошла чак тук, в планината, значи съм премислила. Защото тъй ми е писано: да си намеря мъж оттук, дори ми беше казано как да го позная, че ще слезе един ден, яздейки два коня и… И ако бачо не ме беше повалил с камшика си, аз никога нямаше да легна с мъж и ни един от тия чобани, които искаха да ме надвият, не би посмял да ме докосне. Но тъй трябваше да опозная мъжа и не съм виновна, че стана тъй, че ги опознах всичките… не съм направена от камък…“ „Моме — извика една от жените — такъв мъж, дето язди два коня, не се намира тук. Но ако ти си от великанско семе, трябва да потърсиш някой змей. Тръгни по тези хълмове гола, тъй както си сега, и ще видиш как при тебе ще дойде един змей и ти ще се сбереш с него…“ Оана я изгледа и се усмихна: „Благодаря ти, стопанке, за приказките, ще ми бъдат от полза…“ Стана тъй, че Оана реши да тръгне още на другия ден за едно село в долината. Облече си единствената рокля, преметна торбата през рамо, благодари на Старейшината и потегли, придружена от няколко кучета, които я изпратиха. До вечерта не успя да стигне до селото — отдалече зърна някакъв страшен бик. Като приближи, го погледна, а той обърна муцуна към нея и се приготви да я нападне. Беше страхотен, невиждан екземпляр. Истински бик. Като от приказките — добави Фаръма и се закашля притеснен.

— Вземи цигара — подкани го Анка Фогел.

— Много ви благодаря — каза Фаръма и се поклони няколко пъти. Запали цигара и като глътна малко дим, се усмихна.

— Тъй се случи — продължи той, — че от същата вечер бикът не се отдели от нея. Следеше я като сянка и не даваше на никой да я доближи. Беше краят на юли и лятото бе необичайно горещо. Оана захвърли дрипавата си рокля и започна да ходи гола денем и нощем. Когато имаше пълнолуние, бикът мучеше и се чуваше надалече. Хората се разбуждаха уплашени и така я виждаха да тича гола из хълмовете, с развети от вятъра коси, а бикът я следваше. И още виждаха как те изведнъж се спират, как Оана рязко се навежда, после изкрещява и как двамата остават така за дълго заклещени — жената и бикът на гърба й, мучащ и ритащ с копита.

— Страхотна жена! — възкликна Анка Фогел.

— Ужасна! — потвърди Фаръма. — Но много скоро се разчу за нея из всички околни села и слухът достигна чак до Букурещ, до горския. Тогава той се прекръсти и рече: „Благодаря ти, Господи, че ме дари с достатъчно дни да видя как се изпълни проклятието на Селим.“ После отиде в манастир, изповяда се и се причести. И добави: „Сега, макар да съм вече стар, Господ ще ми помогне да си намеря млада невеста, да пусна нов филиз, защото вече не ме е страх от проклятието…“ Беше навършил сто години, но се чувстваше още силен и есента се ожени за млада, около трийсетгодишна вдовица. Но Господне го дари с друго дете. Тази вдовица, Флоаря, беше от Циганещ и нейната история…

— Остави вдовицата на мира — прекъсна го Анка Фогел. — Разкажи ми какво се случи с Оана.

— Чуха за нея и властите и изпратиха жандармеристи да обиколят всички хълмове. Излязоха и хора с вили и тояги, кой каквото имал под ръка, и на сутринта ги намериха, скрити в една урва, където Оана си беше направила леговище. Бикът се засили отдалече да ги набоде с рогата си, но жандармеристите го убиха. Оана не каза нищо. Покри се с каквото й беше останало от роклята, метна торбата си през рамо и когато поискаха да й сложат белезници, каза: „Не ме връзвайте, ще стоя мирно.“ И тъй слезе долу, освиркана от хората, но тя не им обръщаше внимание и се смееше с вдигната към небето глава, сякаш очакваше изгрева на слънцето. Свиркаха и викаха, че е курва и престъпница, а тя им отвръщаше: „Нямам вина. Тъй ме посъветваха вашите стопанки.“ Накрая слънцето изгря и пристигнаха в селото, където ги очакваха кметът и капитанът на жандармеристите. Но не успяха да я разпитат. Оана погледна към горния край на шосето и направо се вкамени от неочакваната гледка: точно срещу нея слизаше огромен млад мъж, светъл, рус, яхнал два коня. Оана изтича и падна на колене в прахта, хващайки конете за юздите. Жандармите хукнаха след нея, но мъжът скочи и я вдигна от земята. Като го видяха колко е едър и силен, жандармите се отдръпнаха. Младежът погали Оана. Беше с малка, съвсем руса брадичка и странни, нито градски, нито селски дрехи. Хвана я за ръка и се приближи до властите. „Аз съм доктор Корнелиус Тарвасту — започна той на румънски — и съм преподавател по романски езици в университета в Дорпат. Пристигнах да изуча карпатските говори и като чух за Оана, дойдох да я взема. Ако нямате нищо против, още сега ще я взема за жена…“ Оана го гледаше и плачеше. Хората не знаеха какво да правят. Никой не смееше да се обади. Тогава кметът каза: „Така да бъде, господин професоре, но не правете сватбата тук, при нас.“ „Затова пристигнах с два коня — отговори мъжът, — да заминем далече…“ Но не яхнаха конете — добави Фаръма и се засмя, — беше ги страх да не ги смачкат. Тръгнаха пеш, държейки се за ръка, а конете — на крачка зад тях…

— Страхотна жена — каза Анка Фогел и се замисли. — И така ли напуснаха страната?

— Не веднага, защото Оана го заведе най-напред в Обор да го запознае с баща си, кръчмаря. Ожениха се в манастира Пасеря. Но Оана го заведе в Букурещ повече за да го представи на момчетата. Защото се беше сприятелила и с новите другари на Ликсандру и се случи тъй, че това, което последва, започна именно от тях, а освен това имаше и един Драгомир Каломфиреску, и той бе странно момче.

— Добре, това ще ми го разкажеш друг път. А сега вземи цигарите — добави тя, след като натисна едно копче. — Ако имаш някакво желание, не се притеснявай, кажи…

— Имам само една молба — започна много притеснен Фаръма. — Да ми разрешите да си донеса някои по-дебели дрехи от къщи, че стана малко студено…

— Добре — каза Анка Фогел и драсна няколко реда на бележника пред себе си. — Предай това на пазача.

— Много ви благодаря — усмихна се Фаръма и изведнъж се надигна от фотьойла. — Благодаря ви и за цигарите…