Мирча Елиаде
Старецът и полковника ^[0] (5)

V

Едва на другия ден Фаръма разбра, че е бил при Економу, заместник-секретаря на вътрешните работи. Този път Думитреску го посрещна по-неприветливо:

— Прочетох още двеста страници и пак не успях да разбера какво става с Дарвари. Нас ни интересува Дарвари и чак след това Ликсандру и останалите. Другарят заместник-държавен секретар Економу има голяма слабост към литературата и се заинтересува от Оана. Нас ни интересува Дарвари. Когато дойдохте при Борза, вие дойдохте да питате за Ликсандру, а не за Оана. Върнете се сега към Ликсандру и Дарвари… преди няколко дни казахте, че Ликсандру бил започнал да учи Дарвари на староеврейски. Каква връзка има едното с другото? Нали Дарвари постъпи във военно училище. За какво му беше да учи староеврейски?

— Да, нямаше нужда — започна малко смутено Фаръма. — Но както ви казах: това е дълга история и всичко, което се случи, има връзка с Оана. Трябва да знаете, че Ликсандру напусна Букурещ през есента на 1916, по време на отстъплението, и когато се върна през 1918, беше вече шестнайсет-седемнайсетгодишен, караше шестия клас на лицея „Спиру Харет“, защото преди това бе учил няколко години частно в Яш. След година Дарвари постъпи във военното училище в Търгу Муреш. Но един ден — не си спомням точно кога — Ликсандру отиде при равина от „Каля Мошилор“ и му рече: „Вие може би не ме помните. Аз съм Ликсандру, приятелят на Йожи. Искам да разбера какво се е случило с него и затова дойдох при вас. Ако Йожи беше останал жив, отдавна щях да науча староеврейски. Затова дойдох при вас да ме научите, както научихте Йожи“. Равинът не му отвърна и дълго време го гледа замислен. После каза: „Добре, ще те науча. Идвай при мене всяка сутрин, един час преди училище и всеки следобед — час преди да залезе слънцето.“ Тъкмо тогава хрумна на Ликсандру идеята да учи староеврейски, откакто Дарвари му каза, че ще става авиатор — беше момче интелигентно и трудолюбиво — и само за две години, докато завърши лицея, го научи така добре, че можеше дори да превежда от книгите на Стария завет, също както би превел и от някой чужд поет. Забравих да ви кажа, че той още в основното училище си беше такъв — мечтател, обичаше много поезията и в лицея четеше разни поети. Но и в поезията имаше малко странен вкус. На шестнайсет обичаше Калдерон де ла Барка^[1], Камоинш^[2] или Са де Миранда^[3]…

— Оставете това — прекъсна го Думитреску. — Кажете ми, как на Дарвари му хрумна да го учи на староеврейски. И как същият този Дарвари, ученик във Военното училище, с толкова задължения успя да научи такъв труден език? За какво му беше този староеврейски? Нали искаше да става авиатор?

— Тъкмо тогава и Ликсандру реши да става авиатор също като Дарвари. „Тогава трябва да дойдеш и ти е мене и да потърсим Йожи — му каза Дарвари. — Затова трябва да научиш староеврейски. Да разбереш и ти, че Йожи не е умрял. Ако беше така, досега щяха да намерят тялото му. Той сигурно е някъде тук, на земята, но ние не го виждаме, не знаем къде да го търсим. Но накрая аз ще разбера къде е…“ И така успя да го накара да научи езика. Даваше му уроци само през ваканциите, но му купи граматика и речник и самият той се мъчеше да учи, докато ходеше във Военното училище. Но не вярвам, че Дарвари успя да напредне. Нямаше нито паметта на Ликсандру, нито дарбата му. Имаше и още нещо. През тия години 1919 и 1920 Ликсандру и момчетата откриха Оана и всяка събота вечер отиваха до кръчмата на Тунсу да я вземат на разходка, но не из града, а все в покрайнините, където всички я познаваха и затова не се притесняваха, че ще ги видят с нея. Скитаха така из незастроените места и стигаха чак до полето, дето започваха нивята. Оана крачеше между тях с дългите си плитки и пееше, а момчетата й пригласяха. А когато имаше луна, спираха да починат под някоя черница и Ликсандру й викаше: „Оана, ще взема да напиша за теб една нова митология!“… Защото от всички най-много я обичаше Ликсандру.

— Оставете Оана — прекъсна го, Думитреску. — Вече ви казах, че най-напред ни интересува случаят Дарвари.

— За него исках да ви разкажа и аз — усмихна се малко смутен Фаръма. — Защото през ваканциите, най-вече през лятната ваканция на 1919 и през великденската на 1920, Дарвари не отсъстваше от нито една от тези разходки с Оана, Ликсандру и момчетата. И тъкмо на една такава разходка му се случиха доста неща и може би затова не успя да научи добре староеврейския. За момчетата — всичките петнайсет-шестнайсетгодишни — най-голямото удоволствие беше да се връщат късно, след като са се разхождали цели часове, и да отиват до кръчмата на Тунсу. Понякога се връщаха много късно, чак в два-три часа сутринта; кръчмарят се прибираше да си легне и оставаше Оана и музикантите, ако вече не си бяха отишли. Рядко оставаше по някой пияница, но и той се пазеше да не вдигне скандал, защото всички се страхуваха от Оана. Тъй че момчетата оставаха сами в кръчмата и се забавляваха. Пиеха всички, но с мярка, а пък Ликсандру едвам лизваше от виното, макар да беше най-пламенният и най-неуморимият. Сядаше на масата и сложил ръка върху рамото на Оана, галеше косите й и рецитираше от своите любими поети, от испанците. Никой не разбираше испански, но го слушаха всички, а тя, унесена в мечтите си, се сепваше, когато Ликсандру я докоснеше — струваше му се, че тя плаче. Случи се тъй, че една нощ късно към сутринта, когато той пак рецитираше, отпуснал ръката си върху рамото й, в кръчмата пристигна някаква млада двойка. Младежът беше само няколко години по-голям от Ликсандру, но доста елегантен, с красива фигура и дръзка усмивка. Изглеждаше малко смутен, като влезе и чу Ликсандру да рецитира от Калдерон: „Ама вие, не сте ли румънци?“ Но момичето, което влезе с него, впери очи в Оана: „Тя е! — извика. — Тя е, моята статуя!…“ Тази девойка притежаваше необикновена хубост, но в държанието й имаше нещо диво, а и дрехите й бяха, както качвахме навремето, доста ексцентрични. Изведнъж започна да пляска с ръце, приближи се до Оана, сякаш беше произведение на изкуството, веднага свали гривната си и като й я подаде, й каза: „Скромен дар от страна на Замфира.“ Всъщност тя не се казваше така, както, по-късно разбраха момчетата, но й харесваше името, а братовчед си — младежа, с когото дойде в кръчмата — наричаше вместо Драгомир Дионис. Двамата, това го научих след това, бяха преживели доста. Фамилията им произхождаше от рода на болярина Каломфир. И за да разберете какво им се бе случило и какво щеше да последва, трябва първо да чуете за живота на този Каломфир…

— Фаръма! — строго го прекъсна Думитреску. — Оставих ви да говорите, за да видя докъде ще стигнете. Вие преследвате някаква цел, като ни разказвате тези глупави истории, и си мислите, че като продължавате така, по-лесно ще се измъкнете. Предупредих ви да се ограничите с Дарвари.

— Нали тъкмо за него исках да ви разкажа — заизвинява се старецът. — Защото всичко започна от оная нощ. Когато той срещна Замфира. Вече ви казах, че това момиче беше изключително красиво и Дарвари просто прикова погледа си в нея — влюби се моментално, сякаш тя го омагьоса! И когато Ликсандру се обърна към двамата новодошли любезно, но доста сърдечно с думите: „Какво ще обичате?“, Драгомир му отвърна: „Аз дойдох да пия тук, в тази кръчма, а тя, хубавата Замфира, да си търси модел.“ А Ликсандру му рече: „Много съжалявам, но вече е три и в този час Господ слиза на земята, а ние искаме да бъдем сами.“ Дарвари му направи знак да ги остави и тогава до него се приближи Замфира, хвана му ръката и каза: „Виж какво, той е добро момче и ще ни разреши да останем.“ Дарвари се изчерви от вълнение и каза: „Хайде да ги оставим, Ликсандре, може те да си имат причина.“ Младежът се усмихна горчиво и заяви: „Ако държите да се скараме, няма да се церемоня с вас и ще ви оправя. Жал ми е само за модела, ако го улуча с револвера, може да стане някой скандал…“ Оана започна да се смее и извика: „Не ме е страх от куршума ти, болярино, мене оловото не ме лови…“ „Но това не са куршуми от олово — отвърна й младежът, — това са само капси с пет цвята мастило.“ Извади револвера от джоба си и им го показа. Беше като „Броунинг“, но вместо с куршуми бе зареден с гърмящи капси с оцветена течност. „Получих ги от Лондон — добави Драгомир. — Може би са за дуели, стават дори за стрелба в салон. Куршуми с пет различни цвята…“ И така останаха там цялата нощ: пиха и говориха до зори, докато се събуди кръчмарят. На тръгване Драгомир извади пачка банкноти от джоба си и поиска да плати, но Оана го спря: „След три сутринта, както ви каза Ликсандру, Господ слиза на земята, а вие всички сте мои гости…“ Пред кръчмата чакаше колата, с която пристигнаха двамата, и в нея се качиха всички, които можа да събере, а между тях, разбира се, бяха Ликсандру и Дарвари. Скоро след това Драгомир и Ликсандру станаха големи приятели, както и Дарвари със Замфира. Това момиче беше много странно. Никога не се решеше като другите жени, оставяше косата си нито много къса, нито много дълга, кога назад, кога я вдигаше; не се гримираше, носеше се по старата мода, но й отиваше, така че в крайна сметка не приличаше на никого. Дарвари беше лудо влюбен в нея и вярваше, че ще й направи впечатление с униформата си от Военното училище, но Замфира му казваше…

В същата минута телефонът иззвъня и Думитреску вдигна слушалката. След първите думи, които чу, целият се зачерви.

— Да, при мене е — отговори той и продължи да слуша. — Разбрах — добави след малко и остави слушалката. — Достатъчно за днес — обърна се към Фаръма.

Изглеждаше много притеснен и старецът изведнъж изпита чувство на симпатия към него.

— Ще ви разпитат и други лица — започна Думитреску. — Във ваш интерес е да не отваряте дума за Борза. Ограничете се с Ликсандру и Дарвари. Този Борза не е бил нито ваш ученик, нито е учил в Мантуляса. Не е завършил никакво училище, дори начално. Откриха, че дълго време е бил професионален бияч в Тей^[4] и агент в Сигуранца^[5]. В партията влязъл чрез измама. Вярвам, че се разбрахме — добави Думитреску, като натисна бутона.

— Разбрах ви и много ви благодаря — отвърна Фаръма, надигна се рязко и почтително се поклони…