Том Егеланд
Краят на кръга (56)

3.

Почивам си. Душата ми настига тялото по някое време в късния следобед.

След почти прекалено дългата дрямка обикалям безцелно из института с неприятното усещане, че се натрапвам. Толкова ми е лесно да се почувствам не на място. Институтът „Шимър“ е пропит от трескава дейност. Академичен мравуняк. Аз съм гостуваща черна мравка на посещение при работливите червени мравки. Целенасочено те бързат по своите невидимо маркирани пътеки. Спират. Говорят. Забързват се отново нанякъде. Запалени студенти се стрелкат (жужащи! жестикулиращи!) по един коридор, който продължава ли, продължава. Може би чак до покоите на кралицата? И през цялото това време ме зяпат, преценяват, анализират, шепнат и шушукат по мой адрес. Доктор Уанг би казал: „Само си въобразяваш, Бьорн“.

„Каква е тайната покрай това място?“ — питам сам себе си. И потръпвам.

В центъра на рецепцията, в едно кръгло островче от папрат насред облицования с плочки под, има пилон със стрелки и табели, показващи пътя към изследователски отдели, лаборатории, учебни съоръжения, аудитории, крила за провеждане на конференции, места за хранене, лавки, книжарница, кино, библиотека, студия, читални.

В ъглите под тавана висят малки камери с червени лампички. Не съм ненаблюдателен.