Том Егеланд
Краят на кръга (11)

9.

Мама и професорът живеят във варосана в бяло тухлена къща в Бугста. Казват й Долният Холменколен^[1].

Къщата се състои от два етажа и половина и изглежда така, все едно е била проектирана и построена по време на някой триседмичен лудешки запой. Естествено, архитектът е получил няколко награди за нея. Цялата е един хаос от ъгълчета и тайни кътчета, вити стълби и вградени ъглови шкафове, където мама, уж небрежно, може да разпределя своя арсенал от полупразни бутилки. Склонът надолу към пътя е обсипан с цъфтящ в жълто очиболец, швейцарски азалии и рози „Лили Марлен“, но всичко, което долавяш, е острият мирис на препарати против плевели и декоративни дървесни стърготини. Моравата пред къщата е изравнена като по конец. Зад къщата, на специално внесени шотландски плочи, стои хамак, покрит с възглавници, в които можеш да потънеш, огромен грил, изкован от един от приятелите на професора, и фонтан, представящ двуполов ангел, който повръща и пикае, като едновременно с това се усмихва към небето. Всеки петък идва градинар, за да се погрижи за градината. В същия ден идват и момичетата от фирмата за почистване. Напрегнат ден за мама.

Когато отваря вратата и ме вижда да стоя на прага здрав и читав (макар и блед), тя плясва с ръце. Прегръщам я. Обикновено не го правя. Знаците на привързаност трябва да се разпределят правилно. Освен това ненавиждам мириса на Vademecum^[2], който би трябвало да прикрива алкохолния й дъх. Дойдох, не защото имам желание за това, а за да я успокоя. И да й напомня кой ден е днес.

Кухнята е светла и просторна. Подът от бор идва от гори в Хеделан. Приготвила е кафе. Професорът е оставил „Афтенпостен“^[3] разстлан върху цялата маса.

— Риба ли мислиш да кормиш? — шегувам се аз.

Тя се усмихва безразлично. Сякаш за да подчертае, че, да, тя е домакиня, но за мръсната работа трябва друг да се погрижи. Включва преносимото радио на перваза. Мама е пристрастена към „Нитимен“^[4]. Както към много други неща.

— Винаги си карала другите да чистят рибата вместо теб — казвам й. Това е намек. За нещо, което се случи преди много време. Редно беше да се сети. И да се почувства засрамена.

— Знаеш ли, Трюгве позвъни току-що — казва тя.

Чака отговор. Който не идва.

— Страшно е ядосан. Иска да му се обадиш. В какво си се забъркал сега, Лилебьорн?

— Да съм се забъркал? Аз? — изричам със своя глас, напомнящ за малкия лорд Фаунтлерой^[5].

— Не можеш ли да му се обадиш все пак.

— По-късно.

— Ужасно важно е.

— Знам за какво става въпрос.

— Ядосан е.

— Ще му се обадя после — лъжа аз.

— Хей, ще има стек за вечеря. Докараха невероятно крехко говеждо при месаря вчера.

Пъхам пръст в устата си и отвратен, издавам звук.

— Глупчо! Ех, не можеш ли да дойдеш? Ще приготвя картофен огретен със сирене и броколи.

— Имам много работа през деня.

— Толкова отдавна не си идвал. Моля те! Скъпи?

— Дойдох само, за да се извиня.

— Глупости!

— Не бях съвсем на себе си.

— Какво те мъчи?

— Нищо. Абсолютно нищо.

Оставам за чаша чай с нея. Говорим си за общи неща. За това нея я бива. Моите намеци стават все по-малко завоалирани. Но тя не схваща. Дори и когато й казвам, че ще отида до гробището.

Днес се навършват двадесет години от смъртта на татко. Тя ще се сети, естествено, по някое време.

Не само татко умря онова лято. Един цял живот бе разрушен вътре в майка ми. Съществуването й бе сведено да прави приятно ежедневието на професора и на моя полубрат. Превърнала се е в заета и усърдна домашна помощница. Внимава момичетата от фирмата за почистване да избършат праха между черните клавиши на рояла в музикалната стая. От магазина за месо и от този за риба й звънят, когато получат нещо особено вкусно и скъпо. Тя е опората на професора. Неговата любима съпруга. Ослепителната му домакиня. Неговата вечно млада и ласкава любовница. Щастливата майка на момчето. Винаги грижовна. Онази, която винаги му пъхва някоя допълнителна стотачка, когато той излиза в града. И която мие след него, когато той, мъртвопиян и повръщащ, се строполи призори в антрето.

Междувременно и аз получавам пръски от нейната грижовност. Аз съм нейната гузна съвест. И доста добре се вживявам в тази си роля.