Том Егеланд
Краят на кръга (47)

3.

За всеки случай паркирам Бола в една пряка по-долу от блока и се промъквам до входа между дърветата, покрай пътеката за бягане.

Преди десет години блоковете бяха грозни и еднотипни. Грозни като дявола. Днес архитектите са ги разкрасили. Нови фасади, нови цветове, нови балкони, нови прозорци.

Качвам се с асансьора до десетия етаж, отключвам и влизам в собственото си жилище. Въздухът в апартамента е застоял. Така мирише, когато съм бил на почивка. Долавям още един мирис: стара пура.

Бъркотията след влизането с взлом все още е навсякъде. Свалили са дори и спалното бельо от леглото ми. Книгите лежат на купчини по пода. Шкафовете са отворени.

Нещо не е наред. Не знам какво. Но интуицията ми се обажда отново. Не трябваше да се отбивам.

Проверявам телефонния секретар. Четири съобщения от мама. Осем от университета. Едно от ОМИ. Шест, на които не се чува нищо. И три от пискливеца, който с градиращо раздразнение настоява да се свържа с полицията.

При първа възможност!

С въздишка вдигам слушалката и правя каквото мога. Позвънявам на мама.

Тя вдига веднага, с хладен глас декламира телефонния си номер. Сякаш фамилията й е нещо прекалено лично, за да го споделя с кой да е глупак, набрал номера й.

— Аз съм — казвам.

За кратко тя замлъква. Сякаш не успява напълно да разпознае гласа ми. Сякаш съм някой идиот, набрал номера й.

— Къде беше? — пита тя.

— В чужбина.

— Опитвах се да се свържа с теб.

— Трябваше да замина за чужбина. Лондон.

— О!

— Работа — допълвам в отговор на незададения й въпрос.

— От Норвегия ли се обаждаш?

— Току-що се прибрах.

— Връзката е отвратителна.

— Аз те чувам добре.

— Звънях ти няколко пъти. Трюгве трябва също да говори с теб. Много е важно, Лилебьорн.

— Трябва да тръгвам съвсем скоро.

— Така се притеснявах за теб.

— Не бива да се тревожиш, мамо. Исках само да се извиня.

— Да се извиниш?

Преструва се, че не разбира. Но отлично знае за какво говоря. Както и знае, че аз знам.

— За… онази вечер. За онова, което казах. Не бях съвсем на себе си.

— Нищо страшно. Да го забравим!

Това ме устройва. Защото не съм сигурен доколко съм искрен в извинението си.

Разговорът преминава в баналности. Някакъв импулс ме кара да попитам дали мога да намина да поговоря с нея за нещо. Съжалявам още в момента, в който съм задал въпроса, но тя така се въодушевява, че сърце не ми дава да се отметна.

Мама казва:

— До утре тогава. — И затваря.

Аз оставам със слушалката в ръка.

Тогава прозвучава още едно щракане.

— Мамо? — питам.

Но не се чува нищо.

 

 

— Ти л’си? — казва Рогерн.

Той е напълно разсънен и облечен. Въпреки че часът е само дванадесет и половина. Запалил е фас. Погледът му гори. Засмива се и ме пуска да вляза.

Стаята мирише на сладък тежък дим. Можеш да се напушиш дори и само да задържиш глътката въздух в дробовете си. Миризмата набъбва и се надига, притиска стените и прозорците, за да си направи повече място. Рогерн се киска.

Върху шкафа в коридора лежи на купчина пощата, която е събирал вместо мен. Измежду вестниците, рекламите и сметките намирам в плик факс от института „Шимър“ до Дирекцията за управление на културното наследство, изпратен ми от Каспър. Те „имат удоволствието да поканят мистър Биорн Белтио да ги посети по препоръка от дирекцията“. И не само това: предлагат ми стипендия за пътуване и изследователска дейност, която би покрила по-голямата част от разходите. Имали така оскъден контакт с норвежките научни среди. Дават телефон и име за връзка — Питър Леви. С него би следвало да се свържа, когато и ако реша да замина. Което се надяват да направя. Съвсем скоро. Единственото, което се очаква от мен, е да позвъня.

Прибирам писмото във вътрешния си джоб и се обръщам към Рогерн:

— Имам нещо за теб.

Той изгрухтява в очакване.

Давам му компактдиска. Той раздира хартията. След като е прочел всички имена от задната страна на обложката, той свива юмрук в знак на благодарност.

— Какво си сложил в тая цигара? — питам го.

Въпросът ми предизвиква експлозия от смях. Той сочи с глава към нещо, което се намира зад мен. Обръщам се.

Едно момиченце излиза, влачейки крака от спалнята. На пръв поглед изглежда сякаш търси парцалената си кукла и малкото розово мече. Не може да е на повече от 14–15 години. Има сладко, гримирано лице и дълга до кръста катраненочерна коса. Облечена е в черни, тесни панталони и в една от ризите на Рогерн. На двете си китки и на глезените е вързала плетени ленти от кожа. На едната си ръка има татуировка, приличаща на руна или на някакъв окултен символ.

— Никол — представя я Рогерн.

Никол ме поглежда безизразно.

— Бьорн — обяснява той, — онзи тип, за когото ти разправях.

Тя потъва в дивана, мята единия си крак върху масата, докато другия качва под себе си на дивана и започва да си свива цигара. Не знам точно накъде да гледам. Лакирала е ноктите на краката си в черно. Откривам още една татуировка. На вътрешната страна на бедрото. Змия, която сякаш се извива нагоре.

— Страхотна е, а? — подхвърля Рогерн и ме побутва приятелски.

Изгубвам баланс и за малко не падам. Лицето ми пламва.

Никол гримасничи към Рогерн. Езикът й е червен и остър. На върха му има пиърсинг. Запалва цигарата. Начинът, по който изкарва дима през ноздрите си, й придава закоравял вид. Сякаш всъщност е 50-годишна, 40 от които е прекарала в някой публичен дом в Танжер^[1].

Погледът й хваща моя, докато стоя и я зяпам. Не успявам да го отклоня. Въпреки че опитвам. Очите й са леденосини и много по-възрастни от тялото. Погледът й си проправя път в мен, през зениците и навътре към мозъка, тършува наоколо из най-тъмните кътчета и повдига капаци, които мислех за заключени. Промъква се гладко покрай хипофизата, стиска леко и ме кара да захълцам. След това тя ме пуска. Усмихва ми се. Сладко, като малко момиченце. Съзаклятник, който споделя моите тайни.

— Ти пак имаше гости — казва Рогерн.

— Гости ли? — питам механично. Опитвам се да подредя и проветря мозъка си след „визитата“ на Никол и не разбирам за какво говори той.

— Два пъти. Поне. Чух ги. — Поглежда нагоре към тавана.

Действителността ме цапардосва в средата на челюстта.

— Имаш предвид, че са нахлували? В апартамента ми? Отново?

— М’да. К’во мислиш да пра’иш сега? — пита той.

Нямам идея какво бих направил.

— За какво си говорите? — намесва се Никол.

— За едни неща — отговаря Рогерн.

— Какво става? — настоява тя.

— Мъжки работи! — отрязва я той.

— Пфу! — изсумтява Никол и нацупва долната си устна.

Случайно става така, че отивам до прозореца и също така случайно забелязвам червения рейндж роувър. Идва по пътя с пълна скорост.

— Ох! — изстенвам.

Рогерн проследява погледа ми.

— Дявол да го вземе! Наблюдават апартамента ти или какво?

— Проблеми с ченгетата? — пита Никол. — Яко!

— Чантата ми — просъсквам тихо.

— Момент! — отговаря Рогерн. Държи чантата с ковчежето в заключено чекмедже в шкафа с компактдискове.

— Adios! — извиква Никол след нас, докато аз и Рогерн изхвърчаваме от апартамента надолу по стълбите.

Сега стълбището е по-сигурно от асансьора. Чантата нося под ръка.

На първия етаж изчаквам зад вратата към стълбището, докато Рогерн се измъква навън, за да провери. Когато се връща, повдига театрално очи към небето.

— Колата им стои отвънка — прошепва той. — Един от тях е вътре. Асансьорът е спрял на десетия етаж!

Очите му искрят. Случващото не му се струва съвсем реално. Сякаш е участник в триизмерна, интерактивна телевизионна игра.

Вратата на стълбището се отваря високо над нас. От десетия етаж надникват надолу първо едно, а след това две лица.

Побутвам Рогерн настрани: „Излез спокойно навън и си направи една дълга разходка!“, а след това позвънявам на вратата на госпожа Улсен от първия. Вдовицата на стария ни пазач.

Асансьорът започва да бръмчи, забързани стъпки тракат надолу по стълбите.

Госпожа Улсен отваря леко вратата. Отвътре дрънчат изкуствени зъби, украшения и веригите на вратата. Тя ме измерва с присвити, преливащи от подозрителност очи. Цялото й съществуване се върти около страха да не бъде ограбена в собствения си дом.

— Белтьо е! — крещя в слуховия й апарат.

— Кой е мъртъв?

— Сигурно се сещате кой съм.

Тя кимва скептично. Поздравявали сме се на път към хранителния магазин и обратно. Говорили сме си около пощенските кутии. Но тя все още не смее да изключи възможността под външността ми да се крие зъл демон с червени очи и зъби като бръсначи.

— Трябва да проверя новия балкон — казвам й.

— Какъв кон?

— Бал-кон! Има опасност някой от тях да падне — казвам аз.

— Никога не съм чувала подобно нещо — възпротивява се тя. Поглежда чантата. Сякаш в нея е преносимият ми комплект инструменти за мъчение.

— Изпраща ме управата! — извиквам.

Асансьорът спира.

Управата е магическа дума за дърта бабка социалдемократка като госпожа Улсен. Сезам! Тя ме пуска да вляза и топурка след мен из апартамента. Той е педантично украсен и подреден. Сякаш всеки момент Дружеството на образцовите домове ще дойде на проверка. Тя дърдори за некадърни майстори и как съветът на кооперацията изобщо не е трябвало да пилее пари за нови балкони. И че тя самата всъщност е гласувала против, и че нейният Оскар, мир на праха му, никога не би одобрил подобна глупост.

Отварям балконската врата и излизам навън. За да си придам правдоподобност, правя се, че оглеждам ръба между пода и стената.

— Добри новини! Всичко е наред при вас, госпожо Улсен! — извиквам. — Балконът ви едва ли ще падне съвсем скоро.

— Едва ли? Съвсем скоро? — повтаря тя разтревожена.

— Освен това все пак сте на първия етаж. Ха-ха! В случай, че се случи най-лошото, ще ви имам предвид. Трябва да търсим положителната страна във всяко едно нещо!

Тя е на път да попита нещо. Аз я пресичам:

— Има много балкони за оглеждане, мисля да мина по краткия път!

След това се покатервам на ръба на балкона и скачам на тревата долу. Приземявам се малко накриво. Госпожа Улсен стои и гледа след мен, докато се отдалечавам, куцайки към пътечката между дърветата.

Тогава се обръщам. На десетия етаж, зад отраженията от прозореца на апартамента ми, виждам силует на мъж.

На долния етаж Никол стои на прозореца.

Махам й с ръка.

Тя маха в отговор.

От своя балкон госпожа Улсен повдига ръка и колебливо я поклаща наляво-надясно.

Изчезвам зад дръвчетата.

За да заблудя ракетите с топлинно насочване на врага, дълго обикалям по малките пресечки из квартала. Кимам бодро на сладки млади майки с детски колички. Кимам бодро на кучета и птичета. Кимам бодро на малките деца, които безцеремонно зяпат бледия луд мъж.

Накрая се престрашавам да се върна при Бола. Не са я открили, бедничката ми.

Чантата с ковчежето поставям на задната седалка. Хвърлям якето си отгоре.