Том Егеланд
Евангелието на Луцифер (45)

VIII. Скелетът

Ал Хила

1 септември 2009

Скелетът лежеше върху нещо, наподобяващо олтар от червеникав гранит. Четири колони с изваяни преплетени цветя обрамчваха ъглите на каменния пиедестал и придаваха завършек на острите ръбове. Издадената напред основа бе украсена с релефи и надписи, издялани в камъка.

Черепът се бе наклонил встрани и мъртвият сякаш се взираше в нас. Очните ябълки се бяха съсухрили до големината на стъклени топчета. Тънката одежда на трупа отдавна бе изгнила и се свличаше по останките от краката на конци и парцали. Косъмчета, фини като коприна, увенчаваха темето му. Големи части от скелета все още бяха покрити с кожа и мускули. Доста от вътрешните органи бяха съхранени. Зъбите бяха миниатюрни, плоски и приличаха на млечни. Когато е заспал, трябва да е лежал с ръце, свити на гърдите, тъй като дясната ръка се крепеше върху извитите ребра. На средния си пръст носеше златен пръстен със скъпоценен камък. Дебелите, черни като въглен нокти приличаха на ноктите на хищник. Лявата ръка под лакътя се бе свлякла под гръдната кост. Около врата си носеше верижка с медальон, оформен като трикветра.

Нищо от това обаче не ме впечатляваше на практика. Не и там, не и тогава.

Непонятното, поразителното, онова, което спря дъха ни, бе размерът.

Приживе трябва да е бил висок над четири метра.

Великан. Титан.

Всичко по него — краката, бедрата, ръцете, гръбначният стълб — беше дълго и грозно. Черепът бе голям и объл, а формата му ме наведе на мисълта, че лицето на този изроден клетник трябва да е изглеждало страшно обезобразено.

— Гръм и мълнии — прошепнах на себе си. Гласът и дъхът ми трепереха.

КК отиде чак до останките на уродливия и започна да го разучава, без да докосва нищо. Зад нас останалите се бяха насъбрали в мълчалив полукръг.

— Какво му е имало? — попитах. — Защо е бил толкова огромен?

КК разгледа черепа, преди да се извърне към мен.

— Това тук — обясни той — е нефилим.

За първи път долавях трепет в гласа му.

— Нефилим? — възкликнах. — Библейски великан?

КК се обърна към нас, застаналите зад него.

— Приятели. Скъпи колеги — заяви той тържествено и се покашля няколко пъти. — Този скелет произхожда от рода на легендарните великани, които според Стария завет са живели сред нас преди потопа.

Рим, май 1970

Дъхът ми хрипти пресекливо.

Вече умираш, Силвана.

Странното е, че почти не ми пука.

Нямам сили.